ГЛАВА ХVII

ВОЙВОДАТА СЪДИЯ

Първият ни разговор с Петруш трая цяла нощ. Той беше словоохотлив младеж, обичаше да се хвали. Макар че трябваше да се разисква върху много сериозни въпроси, преди да се загънем в нашите япанджаци, за да спим, той ни разправи как изхитрил петстотин души аскер, като се промъкнал няколко пъти през тях, че той отказал на един италиански жандармерийски офицер да се срещне с него, че свършил петия клас на гимназията и че неговият баша, който бил рибар на Охридското езеро, използувал копринена мрежа за ловене на риба.

Двете сдружени чети образуваха по-голяма сила и ние се осмелихме да спим в селото чак до обед. Охридските момчета ми се видяха много интелигентни. Всичките са били в България. Едного от тях, чието теме беше голо като лицето му, наричаха "Ходжата", защото много приказваше. То ходило даже до Русия. Всичките говореха на чист български език. Тук ни се даваше последната възможност да употребим фотографията. Аз и Ташко направихме няколко снимки, фотографирахме цялата чета, двете наедно с всеки от нас поотделно. Разделихме стъклата между нас, като обещахме да изработим снимките и да ги изпратим един на друг.

Скоро следобед селяните доведоха десет коня, по един за всеки, който щеше да пътува. Ташко ми подари цял комплект от нужните фотографически химикали, няколко табли, един къс червено стъкло, от което се образува тъмната стая в сандъчето, и няколко дузини стъкла "Люмие". След това Петруш и неговата чета, Сандо и аз се качихме на конете и тръгнахме по една стръмна пътека към снежните върхове на планините и когато влязохме в една млада дъбова гора, размахахме ръце на демирхисарската чета за сбогом.

Нашите животни бяха жилави планински кончета. Те ни носеха по тесните извиващи пътеки, каменистите легла на сухите планински потоци, между канари, по ронливия пясъчник и мускулите им се движеха като стоманени лостове под нашите бедра. Отдолу под нас, ту на лявата, ту на дясната страна, оставаше в синя мъгла Демирхисарско и колкото повече се отдалечавахме, ставаше все по-плоско, а селата из него се превръщаха на обикновени червени точки. Наравно с нас орли и соколи се въртяха мързеливо в кръг. Въздухът ставаше по-остър и по-освежителен, думите и виковете се чуваха по-ясно. Тук всеки можеше да се отпусне. Нито аскер, нито шпиони можеха да ни видят, нито маузеров куртшум можеше да ни стигне. По същите тия височини Филип и Александър Македонски са се катерили с войските си, за да нападат варварите илирийци в дефилетата долу. Но това беше една преходна мисъл, едно съзерцание на миналото, което не тревожеше никого от нас, защото колкото по-високо се качвахме, толкова по-високи ставаха виковете, смеховете и разговорите на момчетата, които се намираха под влиянието на своята възбуда.

Това беше към края на месец юни и макар слънцето да залязваше зад белите върхове, здрачът идваше полека и се сгъстяваше неохотно. Слънчевите лъчи горяха в облаците над главите ни, пръскаха през атмосферата румената мъгла и оцветяваха върховете на планините с огнена червенина. Още едно усилие и нашите кончета почнаха да препускат по една равнина между снежните склонове. Ние се намирахме вече в дефилето под върха. Тук слязохме от конете и накладохме огън от сухи дърва, които момчетата донесаха от гората. "Ходжата" почна да пее една турска народна песен и да приготвя ръжен за ярето, което селяните ни бяха дали. Тези, които не взеха участие в приготовляването на вечерята, се наредиха около разпаления огън и разкриха своите япанджаци така, че топлината да остане в образувания кръг. Тогава всички почнаха да пеят една войнствена революционна песен, като я пресичаха с викове и крясъци. Всичко вървеше така, като че аз познавах Петруш и неговите момчета много отдавна, сякаш бях на ученически излет.

Двамата селяни, които ни придружиха, за да върнат конете, ядоха с нас и никак не им се искаше да се върнат. Струва ми се, че беше късно, макар и не тъмно, когато тръгнахме да вървим пеша. Петруш и аз вървяхме напред и разговаряхме, но всички бяхме по-сдържани. Един внезапен завой откри просторен изглед към низините, които бяха потънали в румена светлина и една дълга ивица от пламтяща червенина блестеше на югозападния хоризонт. Там беше прочутото Охридско езеро, което един ден ще стане център на европейските туристи. Нататък далеко към запад беше се очертала крива бяла линия. Това бяха планините на Албания, стара Илирия.

Струваше ми се, че слизаме надолу в мрак, в черна влажна мъгла, все по-дълбоко и по-дълбоко. Разбрах, че минаваме през гориста местност само по клончетата, които тупкаха лицето ми. Най-сетне стигнахме една колиба на малка поляна. Под тоя груб покрив десет души се събрахме да пренощуваме, като оставихме двамата овчари да пазят нас и стадото си. Утрото беше ясно. Тъкмо под нас имаше село, до което слязохме по стръмен склон. И тук въстанието е било бурно, защото стърчащите стени бяха почти равни по число с обитаемите къщи, а дърветата в градините бяха голи и черни.

При закуската сутринта забелязах една връзка със стари оплескани книжа, които бяха натъпкани в чантата на Петруш. Между тях имаше един екземпляр от устава и правилници.

– Защо носите районните архиви? – попитах аз.
– Тия книжа не са архиви. Това са дела. Нося го със себе си, за да ги разглеждам.
– Дела ли? – извиках аз. – Какви дела?

Стори ми се, че моето незнание го оскърби. Той ми обясни пространно и търпеливо така:

– Членове 10 до 15, отдел IV от устава казват: "Войводата разрешава спорове и прочее" [58]. Вие знаете, че сме бойкотирали турските съдилища.
– Нима имате писмена процедура? – попитах аз учудено.
– Защо не? Аз не мога да ги разглеждам как да е. Ето например едно дело за земя. Едната страна е представлявана от попа, а другата от учителя. Преди двадесет и пет години Иван дал на Стоян една нива на изполица. Преди десет години Иван поискал да му се върне нивата. Стоян отказал да я върне, ако не му се плати построеният от него хамбар и плодните дървета, които бил посадил. Те са ходили при турските съдилища, но процесът продължил, докато се обяви бойкот на тия съдилища. Ето делото е заведено пред мене.
– Някой ден – казах аз – редовният съд ще гледа отново тези дела.

Той се съгласи, но струва ми се, че прочетох мислите му.

Петруш виждаше делата, разглеждани отново след години, но виждаше също и себе си, вече свършил правото, да ги отсъжда наново.

Не се мина много време и Петруш назначи заседанието по тия дела. Местният комитет ни въведе в едно училище, което беше празно, защото беше съботен ден. Най-напред ние поприказвахме със селяните, но скоро Петруш заповяда да извадят масите и столовете, хвърли своя япанджак в един ъгъл, седна върху него и покани Сандо и мене да седнем по един от страните му. Местният комитет и четниците заеха места покрай стените на стаята, а селяните останаха в средата назад. Заседанието се откри.

Имаше твърде много ищци и ответници. Те образуваха групи от двете страни на съда. Останалите селяни гледаха на заседанията като един вид борба на петли. Първото дело беше общинско и се представяше от местния комитет. По-рано аскерът идвал в селото и обложил общината с шест лири за поддържане полицейски постове, които да охраняват селяните от разбойниците, когато отиват на пазара в Охрид.

– Преди шест месеца те дойдоха – каза мухтарят – и ни биха по краката, защото не сме платили тия пари. Тогава бяха дванадесет лири. Да оставим ли сега да ни бият само за шест лири?
– Даже ако бяха само шест пари – каза Петруш, – аз щях да ви бия, ако ги платите. Във всеки случай, те пак ще ви бият, но вие не плащайте тия шест лири. Щом ви бият, изпратете делегация в Битоля и се оплачете на чуждите консули, докато си вземат бележка.
– Тази игра с полицейските постове се практикува отдавна – ми каза Петруш настрана. – Народът дава парите от години, защото областта беше пълна с албански разбойници, но полицейски постове все още няма. Парите отиват в джоба на каймакамина.

Другото дело беше обвинение против един от местните бейове, който притежавал единствената мелница в общината.

Той повишил цената на мленето с една трета, бе оплакването

– Не отивайте на неговата мелница – продума Петруш.
– Няма друга.
– Постройте си, вие имате вода.
– Никой от нас няма пари.
– Тогава направете я на обща сметка. Работата няма да ви струва нищо. Упълномощавам ви да изтеглите от касиера нужните суми за стойността на материалите. Тия суми ще върнете на касиера от първите приходи на воденицата. След това воденицата ще покрива своите разноски, а ако има малка печалба, ще я предадете на касиера.

След разглеждането на общинските дела, от народа срешу правителството – разбира се, ответникът не присъствуваше, – явиха се частни дела. Една жена настояваше да се разгледа отдавнашата молба за развод. Предавам текстуално основанието на молбата:

"Несходство на характерите. Старецът е съвсем наред, но не можем да се разберем по нито един въпрос."

Почти извиках от изненада. Сякаш се бях върнал в Америка:

– Та и у нас за това се развеждат.
– Ако след толкова дълго време не сте могли да се погодите – каза Петруш – и аз решавам да се разделите. Попе – обърна се той към селския поп, – гледай да поставиш работата така, че владиката да одобри моето решение.

Друго углавно дело. Селянин отишъл в далечно село и откраднал един кон. Престъпникът беше осъден на двадесет удара с тояга. Петруш му каза:

– Другата неделя ще вземеш паспорт и ще заминеш за България. Тук ще останат жената и децата ти. Аз ще ти дам писмо до представителите на комитета в София, които ще ти намерят работа и ще поддържат семейството си. До една година няма да се връщаш в Македония. Ако извършиш някое престъпление и в България, ще предам твоята жена и децата ти на роднините и ще изгоря къщата ти.

Трите седмици, които прекарахме в Охридско, бяха нещо като странствувания на подвижно съдилище. Освен със съдебни дела, занимавахме се и с избори, каквито предвиждаше уставът. Всеки избор се придружаваше с лекции по гражданско управление. Той стигна дори дотам, че предизвика един районен избор, в който той беше кандидат за преизбиране като войвода. Както по-късно ми писа, той спечелил, макар че съществувала опасност от неуспех. По всяка вероятност за него това удоволствие си заслужаваше риска.

Лятната горещина направи нашето спане невъзможно в полските села, тъй че почнахме да живеем на открит въздух. В гората посрещахме селяните, съдехме хората и правехме избори тъй, както това ставаше по къщите.

Нашият излет трая цели три седмици. Местността не беше тъй дивна, горите бяха стари, дърветата големи и нямаше ситен храсталак, както по други места. Спирахме се на поляна с висока трева, готвехме си храната, а най-често печахме яре или агне на ръжен, поставен на два забити чатала, един срещу други над огъня, след което започвахме да го въртим. Младежите от селата идваха при нас да се борят, да се състезават на скачане, да хвърлят камъни и да правят други юначни упражнения. Ние можехме да крещим и да пеем колкото ни глас държеше. Аскерът не са изкачваше толкова далеч, когато планинските потоци са пресъхнали. Ние можехме да уталожим жаждата си само с тънката струя вода между камъните, но тя не бе достатъчна за петдесет или сто войници.

В лицето на "Ходжата" имахме един весел другар, който беше смешник като Сотир от Караферийските блата. Той знаеше безброй комични песни, повечето от тях пародия на народни сантиментални мелодии. Той обаче обичаше да имитира революционните оратори в България, които спомагаха на делото само със своето ораторство. Ако присъствуваше някой свещеник, особено някой, който е над средната интелигентност на съсловието си, "Ходжата" произнасяше типична социалистическа реч. В тези страни, където свещеникът е тъй влиятелен, социалистическите оратори ставаха особено ядовити, когато говореха за църквата. Заключението обикновено се изричаше със страшна разпаленост: "Не ще има мир на земята, докато последният цар не бъде обесен с пояса на последния поп." Българите са особени хора, те са надарени с хумор, който може да изтръгне смях дори от личности, които се смятат свещени.

Не религиозни в обикновения смисъл, почти без национална гордост, наглед неспособни за бурни емоции, вие напразно ще търсите у тях ония качества, които изглеждат необходими за фанатизма на мъченичеството. Човек трудно може да свърже една Жана д'Арк или епископ Латимър с племе от хумористи.

Въпреки това тези български младежи, които ми се струваха тъй лишени от почит към онова, що наричаме висши идеали, и които не вярват в утехата на духовното следсмъртие, умират не по-малко драматично от първите мъченици на християнството. Аз не говоря за тези, които загиват от ръката на врага. Трябва да се отбележи като рекорд, че никоя чета не се е предала на неприятеля, макар че такова предложение винаги се прави. Много рядко някой четник попада жив в плен. Трудно ми е да приведа факти, без да се вълнувам, но аз мога да съобщя цял списък от оцелели четници от една обсадена чета, които, като видят, че друго средство не им остава, освен да се предадат, сами турят край на живота си с последния куршум. Какво решение щях да взема, ако на мене ми се паднеше такъв избор, не знам, но именно това чувство у моите революционни другари придаваше на вика "Аскер!" особено зловещ отглас в ушите ми.

Вече загатнах за сражението между аскера и ресенската чета, от което бяха избягали седем души, тежко ранени. Главатарят, наричан Дякона, отишъл в Битоля да се лекува, но другите намерили убежище в планините, където ги лекувал подвойводата от друг район, студент по медицина някога.

Ресен е близо до Охрид и влиза в плана на пътуванията ми. Ние се опитахме да влезем във връзка със заместника на Дякона, Кръстьо Трайков, но мястото на комитетската болница било тъй тайно, че писмото бе пътувало доста дълго време, преди да стигне до предназначението си. Най-сетне се получи отговор от Кръстьо, в който се съобщаваше за неговото оздравяване и оздравяването на другарите му и се определяше среща на границата между двата района.

По това време бяхме спрели в село Плакие. От няколко дена насам там се носеше слух, че прочутият разбойник Ислям чауш напуснал албанските планини и се навъртал по тия места, за да може да улови някоя богата плячка. С религиозна ревност той правел тия посещения всяко лято в продължение на деветнадесет години и рядко пропущал да се отвлече някой заможен селянин, за да получи откуп. Въпреки всички усилия на Охридския комитет да го унищожи, той продължавал разбойничеството си. През миналото лято Петруш се бе сблъскал с тоя стар разбойник, разменил с него по няколко изстрела, но по погрешка на сигналите селската милиция не успяла да пресече пътя на отстъплението му.

Няколко дена проследихме Ислям и най-сетне намерихме следите му в околностите на Плакие. По всички села се пратиха куриери с подробни наставления; всяка негова стъпка се следеше през деня, нощно време му се устройваха засади. Целият план беше така добре скроен, че после даде блестящи резултати.

В Плакие се научихме, че Ислям и неговите седем човека побягнали в едно турско село, където имаше гарнизон от аскери. Той стоеше там, докато ние поддържахме трескаво наблюдение от съседната планина към селото. За да ускорим крайния резултат, ние написахме писмо до италианския жандармерийски офицер, който се беше установил в Охрид. Това писмо на италиански съставих аз. То беше може би малко несвързано, защото съм учил италиански отдавна и не методично. За един обикновен интелигентен човек ставаше ясно, че това писмо не е писано от българин, нито от западноевропеец. Американското краснописание се различава от европейското, с изключение може би на английското. Във всеки случай този, който го е получил, е разбрал, че писмото е написано от чужденец. А вече се знаеше, че между комитите има само един чужденец.

В това време пристигна писмото на Кръстьо Ресенски. Понеже нашето съобщение до жандармерийския офицер, изглежда, не даваше никакви резултати, а селската чета бе заела всички изходни точки за отстъпление на Исляма и поради това, че срещата беше толкова близо до турското село, колкото и до Плакие, ние решихме тази нощ да се присъединим към четата на Кръстьо.

Тръгнахме преди мръкнало, – едно малко безгрижие, на което обикновено се предавахме след дълъг период на необезпокоена сигурност. Ресенската граница се намираше в една гола долина и когато минахме през зелените ниви, несъмнено съгледателите на Исляма, поставени в гората над турското село, ни бяха забелязали.

След поход от четири часа ние отново навлязохме в пресечена местност. Петруш ми разказваше какво знаеше за Кръстя. Той дошъл преди една година от България четник с един войвода, пратен от Централния комитет – един учител с деликатно здраве. След шест месеца войводата видял, че животът е твърде тежък за крехките му физически сили. Затова се върнал в България, а Кръстьо, в изпълнение на предварителните планове на Борис Сарафов, на когото бе предан почитател, поел командата на четата. Но поради някаква причина, която Петруш не можеше да обясни, Кръстьо се скарал с окръжния комитет в Битоля и Дякона бил изпратен да го замести в командуването. Между Дякона и Кръстьо станало някакво спречкване, вследствие на което Кръстьо веднага тръгнал за България, но един бърз протест от страна на селските комитети заставил Дякона да го задържи [59].

При пълнолуние ние се приближихме до мястото на срещата – един горист хълм. Едно силно свиркане предупреди нашия човек, който беше изпратен напред, да разузнава. След това от гората излязоха няколко тъмни фигури. Един широк, брадясал, подобен на горила човек, се спусна към нас и сграбчи ръцете ни, един след други, като че забиваше ножове на своите врагове при разпалена схватка. Неговият тъмен, впит в тялото албански костюм, без власатите ръкави, му придаваше изглед на току-що изскочил в живота млад Хенри Осми (от Холбайн) – едно наподобяване, което още повече се засилваше от особеното наречие, на което с громък глас изказваше своите поздравления. Почувствувах силата му, когато сграбчи ръката ми. Той я задържа кратко време, след това ме улови за рамото, с другата ръка преметна ремъка на карабината си на другото рамо и ни повлече към дърветата, като че бяхме негови пленници.

През една ивица стари дъбове и храсталаци излязохме на поляна на височината на хълма. Кръстьо ни сложи на едно легло от клончета и сухи треви, постлано под голямо дърво, и се просна между нас. Другите момчета, осемнадесет на брой, се разположиха като нас под дърветата.

Хубаво беше да се чувствува човек отново гост на такава голяма чета.

Аз можех да наблюдавам лицето на Кръстьо на лунната светлина, докато той говореше дебело и гърлено, като че из гърдите си. То бе широко, обкръжено с буйни червени бакенбарди, брада и куп кестенява коса. Не е чудно, мислех си аз, че Сарафов е сила в организацията при такива привърженици.

– Аз чувах много за вас в Битоля, Кръстьо - казах аз.
– С кого се срещахте там? – попита той.
– С вашия ресенки делегат, например Лигушев.
– Този проклет вълк – изръмжа Кръстьо. – Но нищо, ако сте му приятел, аз няма да ви закачам, но недейте стоя в този район повече, отколкото ви е нужно. Не вярвам да сте му приятел, иначе той би ви предупредил да не идвате тук.

Ето ви още една загадка за разрешаване. Защо Кръстьо сарафовистът бе във вражда с Лигушев. Подобно много други прости загадки, нейното разрешение бе скрито от самата й простота.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

58. Чл. 11 от устава на ВМОРО, приет на Рилския конгрес през 1905 г., гласи: "За разглеждание съдебни дела и спорове учреждава се съдебен институт." Подробностите за делата от неорганизационен характер са разгледани в глава ХV от правилника, озаглавена "Граждански съдилища" (чл. 207 – 214).

59. В споменатия документ за четите в Битолски вилает (бел. 55) за Ресенско е отбелязано: "Сега разполага с войводата Евстати Дякончето с 4 четника и Кръсте с 11 души. Сега засега съществува ужасна крамола."

Кръстьо Трайков (Ресенски) – роден през 1875 г. в с. Круше, Ресенско. Участвува във въстанието като четник в Охридско. След въстанието до Балканските войни действува в Ресенско. Умира през 1942 г. в Ресен.