ГЛАВА ХVI

ВОЙВОДАТА С ЛЮБИМОТО ЗАНЯТИЕ

Оше на втория ден аз научих за славата на Ташко като химик. Ние слязохме в Бабино и там, в избата на една от къщите, той ми показа своята лаборатория или по-право своята стая за снимки. Той се интересуваше от химията дотолкова, доколкото тя можеше да се приложи при фотографията. От дъските на едно газено сандъче беше приготвил камера колкото една голяма кутия за хапове. Вместо лещи употребяваше стъклата на един стар бинокъл. Показа ни някои от произведенията на това странно съоръжение, в негативи и готови отпечатъци. Едно представляваше четата, средните фигури на която бяха доста ясни, но към краищата те се разширяваха върху съседния пейзаж, сякаш бяха отразени в изпъкнали огледала.

Когато отивах в Македония, носех със себе си един малък, плосък "Кодак", голям 4 на 9, добър образец. В блатата на Караферия Лука и аз имахме различни приключения с апарата. Първо, той падна във водата, или по-право, аз паднах във водата с раницата, в която беше апаратът и Лука го прати в Солун за поправка. След това Воденският комитет взе известно количество направени негативи, за да се проявят, но понеже били отворени преждевременно, развалиха се. Лука искаше да нахлуе в града с наказателна експедиция. Втората пратка също се беше развалила, защото куриерът поставил пакета с плочките под палтото си и се запотил. Третата пратка отнесох със себе си в Битоля и я дадох на Орела, за да се проявят снимките, но оттогава и досега не съм чул нищо за нея.

След това носих апарата с мене само защото беше ценен и не исках да го хвърля.

Видях радостната усмивка на Ташко, когато извадих моя "Кодак" от раницата. Тя се повтори, когато откри, че той има две дузини плаки, годни за моя "Кодак".

Благодарение на другарството с Ташко, за една седмица ми се стори, че не бях прекъснал своята рсволюционна дейност. Дори Сандо и четниците се заинтересуваха от фотографията.

Ташко изследваше с любов моята камера, разглобяваше я и пак я сглобяваше. Прекарахме целия ден в селото, употребихме една дузина плаки, като се снимахме един друг, сами, в групи и цялата чета. След това наредихме група деца и употребихме и двете камери.

Когато първите сенки на здрача почнаха да падат, ние се вмъкнахме в мазето и почнахме да проявяваме снимките. Първо, избрахме една от плаките на моята камера и тя се оказа напълно сполучлива. След това дойде ред на групата с момичетата, снети с кутията за "хаповете". Ние наблюдавахме тревожно негатива и бавната поява на светлите места, тъмната стена във фона, червените ивици на полите, червените чорапи, хогато изведнъж някой извика: "Аскер! Аскер! – Бягайте! Обкръжава селото!"

Ташко сложи внимателно блюдцето, което съдържаше течността за проявяване на снимките, а след това изтърси една гневна псувня. В къщи долу имаше голяма тревога.

– Пусни го в банята и го покрий отгоре – извиках аз, – ние ще го вземем по-късно.

Той направи това и ние се впуснахме по селската улица. Кучетата лаеха свирепо в долния край. Учителят, секретарят и членовете на местния комитет се въртяха около нас в тъмнината.

– Къде са? – попита Ташко с висок шепот.
– При реката – отговори един селянин. – Уловили са стария Начо, мухтаря [56].

Ние чухме далечна блъсканица и говор от разтревоженн гласове.

– Едно отделение мина от другата страна на реката и отиде към горния край на селото – извика един селянин, който тичаше към нас.
– Нико – каза Ташко на своя помощник, – тръгни напред през черковния двор. Мини по пътеката на горния гребен, там те не ще са поставили много войници. А вие, останалите, пригответе бомбите. Аз ще ви настигна.

Тръгнахме след Нико. По стръмния склон над селото вървяхме бързо, макар предпазливо. Шумът между къщите се увеличаваше, а светлините блещукаха насам-натам, от къща в къща.

Нико вървеше напред; мина черковния двор; дойдохме до една овча пътека, която се качваше по билото. Тук залегнахме с пушки в ръце, като гледахме черната линия на хоризонта.

– Тук да изчакаме, Ташко – пошепна Нико, като пипаше торбата с бомбите.

Почакахме десетина минути. След това се чу леко шумолене в храсталака зад нас.

– Вървете – пошепна Ташко, – ще се впуснем срещу тях, ако са там.

Ние тичахме бързо нагоре, малко наведени напред. Стори ми се, че чух един странен звук, сякаш тенекия се влачеше по земята. Стигнахме върха – една ранна полянка. През нея пропълзяхме по корем и се спряхме, когато трябваше да слизаме по срещуположната страна.

– Нека починем – прошепна Ташко.

Ние легнахме пак на земята. Изминаха няколко минути.

– Погледни – пошепна Ташко. Очите ми следваха неговата ръка. На стотина метра от нас, в синята мъгла на долината се мяркаха фигурите на една дузина хора, мълчаливи, сгушени, като че им беше студено. Сенки, които бяха страшни наглед.

– Аскер – промърморих аз. – С тях можем лесно да се справим.

Ташко прихна да се смее тихо.

– Остави ги, те може да са социалисти.

Стори ми се, че даже в тъмнината забелязах неговата насмешлива, подигравателна усмивка към моя ентусиазъм да искам среща с младия турски офицер.

Промъкнахме се през една гора с дъбови младоци, излязохме на една пътека и тогава поехме бързо нагоре. И тъй вървяхме все нагоре, час след час, макар че почивахме често. Настъпи зора, а след нея светъл ден. Ние бяхме дълбоко в една гора с гъст храсталак. Ташко бе останал назад. Аз се обърнах и го видях да върви. В едната си ръка носеше манлихера, а в другата една тенекиена кофа. Когато се доближи до нас, видях, че тя е покрита с къс дебел плат, който беше измокрен.

– Не исках да го оставя на тия дебелаци да го барат и да го повредят – каза той.

Моят волен смях го оскърби малко.

– Изглежда, вие не обичате това изкуство – извика той разгневен. – Нима ще оставя на тоя мръсен аскер да развали работата?

Настанихме лагера там, дето бяхме, а малката кофа бе внимателно скрита в едно кухо дърво. Около обяд дойде един селянин от Бабино и съобщи, че аскерът си заминал. В селото бил младият социалист и не безпокоил селяните повече, отколкото трябвало. Привечер дойде учителят с едно момче, което водеше магаре, натоварено с кутията от хапове и с всички други фотографически принадлежности. Веднага се заловихме да промием снимките още същата вечер, като построихме един вид палатка с нашите япанджаци, за да се браним от звездната светлина. За щастие водата беше много студена и желатинът на спасения негатив не беше разтопил. Снимката бе донякъде успешна. И до ден днешен аз пазя отпечатъка от нея – три малки момиченца в група.

Останахме три дни на това място, като посвещавахме всяка минута от часовете си през деня на фотографията. Един пътуващ продавач ни донесе нови стъкла от Битоля, поръчани от Ташко една седмица по-рано, когато другите бяха на свършване. Трябва да прибавя, че по това време и мене ме беше уловила манията към фотографията, навярно заразен от горещия ентусиазъм на младия влах.

На другия ден от срещата ни бях изпратил чрез Ташко писмо до Охридския район, в което съобщавах за пристигането си и за моето желание да се срещна с четата. След една седмица се получи отговор. Петруш [57] със своята чета ще ме чака в едно село няколко часа далеч оттук.

Тръгнахме в тъмно и след силен ход все нагоре по една пътека излязохме внезапно на една височина, дето ни залаяха няколко кучета, а след това се намерихме между редица къщи. Някой даде знак, отвори се една врата и ние влязохме вътре. Беше тъмно; отвори се втора врата и ние влязохме в светнала от огъня стая. От срещуположната страна се надигнаха осем слабички момчета.

След ръкуването ми трябваха десет минути, за да дойда на себе си. Тия момчета бяха пристегнати в кадетска униформа и носеха ученически шапки с козирки. Нито едно от тях нямаше мустаци; техните лица бяха гладки като на момичета. И най-старият от тях беше Петруш, висок, прав, с черти на паж от средновековните дворци.

При тая гледка Ташко се ухили. По-късно, когато бяхме в другата стая, за да се преоблечем, той забеляза.

– Едно ефрейторско отделение от военното училище, нали?

[Previous] [Next]
[Back to Index]

56. Мухтар, тур. – кмет на село или на махала в градовете. Мухтарите обикновено се извикват да придружават полицията или войската, когато предстои обиск или трябва да бъде арестуван някой в дома му.

57. Петър Чаулев – роден през 1882 г. в Охрид. Завършва Битолската българска гимназия и става учител в Охрид. Участвува във въстанието като войвода в Охридско и Крушовско. През 1911 г. влиза в състава на ЦК на възобновената революционна организация. Участвува като ръководител на чети в Балканската война и в съпротивата срешу сръбския режим в Охридско. След Първата световна война отново е член на ЦК на революционната организация и взема участие в преговорите с прогресивните сили в революционното движение и в изработването на т. нар. Майски манифест. Убит на 23 декември 1924 г. в Милано, Италия.