Аматово

IX. Аматово.

Беше през юли 1904-а. Една македонска чета беше минирала железния път между блатистото езеро на Аматово и долното течение на Вардара. И тъкмо нагласявала електрическия апарат, за да предизвика взрив, когато турското поделение по охраната на железопътната линия се намесва и така влакът, с който пътувах от Виена за Солун, избягна катастрофата.

Пътниците не забелязаха нищо или почти нищо, Чухме само няколко изстрела, когато наближавахме гара Аматово, но през онова размирно време в гърмежите нямаше нищо чудно. Престоят на влака на гарата се проточи доста, но и това можеше да се обясни: един лекар, пътуващ в нашето купе, трябваше да се погрижи за леката рана на турски войник. Най-сетне влакът потегли отново и пристигнахме в Солун без много голямо закъснение.

Едва на другия ден сутринта научих от един официален рапорт какво се е случило и разбрах от каква беда съм се отървал.

Тогава имах за слуга един млад македонец от Кукуш. Много добър човек, винаги ми служеше вярно, беше се привързал към мене. Знаех, че е горещ патриот и че подвизите на знаменития „комитаджия" Гоце Делчев, също родом от Кукуш, му бяха повлияли дълбоко. Стана ми любопитно да разбера какво мисли за произшествието в Аматово, в което господарят му лесно би могъл да стане жертва. Разказах му всичко и той ми отговори най-спокойно: „Тепърва много народ ще пролее кръвта си, преди да бъде освободена Македония!"

Това простичко изречение от един най-обикновен прислужник ми направи много по-силно впечатление от самото произшествие. Помогна ми и да проникна по-дълбоко в манталитета на тукашното население. За тези думи си спомнях често и през престоя ми в Македония, и по-късно. И през 1924 г., когато братоубийствената война сред македонците причини толкова жертви, си казвах неведнъж: „Много народ още има да пролива кръвта си, преди да бъде освободена Македония!"
Тогава написах и статия във виенския вестник „Райхспост", където преразказах накратко тази история и прибавих към нея няколко разсъждения относно миналата и днешна съдба на Македония.

Никой не беше по-учуден от мене, когато ми казаха, че статията, онасловена „Преди двайсет години и сега", била препечатана в българските и македонски вестници и развълнувала дълбоко читателите. Именно по тази причина смятам, че трябва да възпроизведа тук основните й пасажи: „Човек трябва да познава хилядогодишния „Кръстен път" на българския народ, за да може да отгатне, поне приблизително, чувствата, които го вълнуват. За да си даде сметка, дори и повърхностно, за психологията на македонците, би трябвало да е видял със собствените си очи развалините на стотици техни села, разрушени по време на Илинденското въстание през 1903-а, развалини отначало почернели от дима, сетне покрити от плъзналите бурени; човек трябва да е видял и на 15 май 1907-а върху алпийската ливада на Винишка къшла чернеещото се петно, голямо дванайсет квадратни метра, което кръвта на жертвите беше очертала върху тревата.

Оттогава изтекоха двайсетина години, но твърдението на този скромен син на Македония остава все така вярно: „Още много народ ще пролее кръвта си, преди Македония да бъде свободна!" Ще продължат да па дат жертви и в наши дни те като че са по-многобройни от когато и да било. За мнозина от тях светът не е научил нищо или почти нищо: две думи в някой вестник и това е всичко. И едва когато падне някоя видна личност, европейският печат благоволява да обърне внимание. Такъв беше случаят с убийството на Никола Милев - учен, дипломат и журналист, жертва на атентат в София. Нищо друго в неговата биография не ме развълнува така, както началото й: „Никола Милев е роден на 8 май 1881 г. село Мокрени, Костурско". Защото Мокрени е сред разрушените села, които посетих през 1904-а, и чиито останки ми напомниха стиховете на Шилер за пустите прозорци, в които царува страхът и в които гледат облаците от небето.

Когато опожаряват родното му село, Милев е млад човек. И посвещава живота си на своята нация -като автор, като историк, като държавник. Най-сетне този висш интелектуалец е имал, в зряла възраст, същата ужасна съдба като хиляди и хиляди негови сънародници. „Още много народ ще пролее кръвта си, преди Македония да бъде освободена!"

Ако беше осъществена България от Санстефанския договор Македонският въпрос би бил разрешен отдавна. Причините, поради които Берлинският конгрес поиска да запази Европейска Турция и не прие обединението на всички българи, са очевидни и не могат да бъдат отречени. Но тази политика беше прокарана за сметка на един народ-мъченик. „Много хора още ще пролеят кръвта си, преди да бъде освободена Македония!"

Впрочем още по-виновни от европейците са били наследниците на Александър II, забравили благородната мисъл на Царя Освободител и изпратили на Балканите люде като Каулбарс и Хартвиг, които стъпкаха идеалите и надеждите на българския народ и заговорничиха с най-злите му врагове. Историята отдава заслуженото. Другарите на онези, които извършиха убийството на Невский проспект, събориха и империята на Романови и умъртвиха внука на Царя Освободител. Именно те продължиха по още по-ужасни и жестоки начини политиката на Каулбарсовци и Хартвиговци срещу българския народ. Защото те подхвърлиха сред македонците ябълката на раздора и въоръжиха брат срещу брата... Ето защо преди още убийството на Милев мнозина проляха и ще проливат кръвта си „преди да бъде освободена Македония"!