Етимологично неравен брак между френската дума и турско-татарското окончание(1), с термина „комитаджия" обикновено се наричат балканските революционери. Най-често го лепят на македонците(2), макар че собственият им речник предпочита думата „четник", която се използва и от съперниците им сърбите. Колкото до гърците, които през войната за независимост използваха епитета „клефти", двойният смисъл на тази дума после ги накара да я заменят с„андарти".

Мнението, което има Европа за балканските революционери, включително за македонците, които биват бъркани лесно с техните съперници и врагове, невинаги е най-прекрасното. Има, наистина, мнозина автори и пътешественици, които отдават справедливост на героичните им качества, но от друга страна биват осъждани терористичните методи и крайностите, извършени в братоубийствена война, които са причинени от националните съперничества и вътрешни свади. В увода на тази книга категорично оспорих „правото" на чужденците да се отнасят с презрение към балканските революционери и посочих моите основания, почерпани от историята. Но от друга страна съм далеч от мисълта да приема или защитя ужасите, които произведе последната фаза на една хилядогодишна борба, чийто театър са Балканите и особено Македония.

Да искаш да разграничиш доказаните факти от тези, които взаимните обвинения и недоразуменията, разпространени в чужбина, употребяват по адрес на четите, би било почти невъзможна задача, без да се навлезе в подробности и в безкрайни спорове. За щастие много по-прости и бързи начини позволяват да се получи безпристрастна и справедлива идея относно „комитаджиите". Именно с тази цел ще се опитам да осветля читателя какви причини предизвикваха и продължават да предизвикват създаването на чети, в името на кого четите извършват подвизи, а после ще премина към личните ми впечатления, които можах да получа от самите „комитаджии" там, където характерите се оформят в сиромашия, а и в занданите, които трябваше да посещавам по време на официалната ми мисия в Скопие.

В Македония, както навсякъде, съществуват четири ясни и основни мотива, които карат хората да се разбунтуват срещу властта или да се присъединят към революционерите. Това са политическите идеали - разочарования или омраза, предизвикани от лични нещастия и тиранични действия - авантюристичният дух и най-сетне жаждата за обогатяване.

Колкото до политическите идеали, можах да констатирам, че македоно-българският автономизъм е изиграл най-голяма роля в историята на четническата борба, без при това да отричам съперничещите му схващания на гръцката „мегали идея" и на „Видовдан", също така използвани изцяло за създаване на банди от „андарти" и сръбски „четници".

За да може читателят да си създаде точна представа за автономизма и престижа, който той е имал и има сред духовете, трябва да припомня онова, което казах вече за Берлинския договор и за разочарованията, които предизвика неприлагането на неговия член23(3). Така че, подбудата на онези, които през 1893 г. създадоха Македонската организация(4), беше най-малкото да предвари или ако искате, да си присвои предварително властта и правата на македонска държава, която възнамеряваха да създадат подир това. Вътрешната организация се възприемаше и винаги се възприема като правителство и същевременно генерален щаб на една още несъществуваща държава, поради което си служи със съответните атрибути и права, за да преследва осъществяването на своя идеал. Очевидно е, че това схващане не може да съответства нито на националните законодателства, нито на правата на хората, но ако искат да обезщетят македонците, именно тази основна грешка трябва да бъде премахната, а не произлизащите от това действия да бъдат квалифицирани като обикновено разбойничество.

Защото, като тръгнем от предпоставката, че македонските чети действат като органи на бъдещо правителство и като военни подразделения на генерален щаб, борещ се за бъдещата свобода, няма да се чудим повече защо македонските революционери си присвояват административните, съдебни и дори фискални права на едно правителство и имат поведението на воюваща страна.

Това не само обяснява македонските действия срещу турци и други балкански народи, но осветлява и един деликатен проблем. Вътрешната организация никога не се е отказвала от пълната си независимост по отношение на правителството в София. Естествено по време на трите войни(5) тя се съобразяваше с необходимостта от военна дисциплина, но го правеше като съюзник, а не като подчинен. В мирно време тази независмост е още по-явна и трябва да напиша цяла съвременна история на България, за да посоча многото етапи на българо-македонските отношения. Въпреки съвсем естественото чувство на национална солидарност, тези отношения никога не са ставали толкова тесни, колкото бяха непрекъснато отношенията между правителствата в Белград и Атина и онези агенти на съответните им национални пропаганди, които кръстосват из Македония през последния етап на османското владичество и след него.

Същото това различие обяснява защо елементът идеализъм и произлизащата от него независимост изиграха много по-голяма роля при образуването на българо-македонските чети в сравнение с формированията на съперниците им.

Да преминем към хората, подтикнати от личните нещастия и тиранията към четите. Би било абсурдно, ако вземем да отричаме, че мотивите от този характер са имали в Македония почти същото значение, каквото имат навсякъде другаде по света. Защото историята не познава революция, извършена само от идеалисти, без различните недоволни елементи да се влеят и увеличат редовете на революционерите. Има все пак и в това отношение разлика между македонците и техните съперници. В момента на големите събития през 1903-а и през следващите години разрушаването на многобройни български села, както и подозренията на турските власти към българската част от населението имаха като последица, че българите, които се присъединяват от отчаяние към четите, бяха много по-многобройни от онези гърци или сърби, които се намираха в подобно положение. Това обяснява и защо бандите на последните две националности се попълват от елементи, много по-малко достойни за уважение.

Приемам, че и в българските чети са попадали определен брой авантюристи и дори индивиди, спадащи към криминалната класа. Но те бяха изключения. От друга страна трябва да се каже, че Организацията поддържаше с всички сили строга дисциплина, за да държи под контрол своенравните елементи; ако при някои случаи тази дисциплина е била нарушена, тези достойни за съжаление факти се дължат най-вече на разцепленията сред самите македонци, неизбежни за всяка тайна организация, за които впрочем допринасят много егоистичните стремежи на някои водачи. Фактът, че тези другомислещи най-често се отмятаха и заставаха на турска или сръбска страна, показва, че не е нужно да прибягваме до статистика на жестокостите, трудни за установяване и контрол, за да си дадем сметка, че авантюристичният и в някои случаи криминалният елемент беше представен предимно в бандите на другите народности, а не в четите на Македонската организация.

Преминавам към впечатленията от посещенията ми в скопските затвори. Няма да се разпростирам върху причината за тези визити. Достатъчно е да кажа, че те бяха следствие от инициатива на моя предшественик г-н Пара и руския му колега г-н Беляев, която инициатива двамата с г-н Орлов подехме по предложение на австро-унгарския военен представител и офицерите реорганизатори. Впрочем, Червената австро-унгарска книга за 1906 и 1907 г. съдържа много материал по този сюжет. Аз ще разкажа само за някои психологически наблюдения, които успях да направя по онова време. Често питах задържаните защо са отишли в четите или са извършили нарушенията, за които са ги запрели. Колкото до получените отговори, държа да посоча факта, познат на всекиго, който е бил на Балканите - че самохвалството не е в характера на тамошните народности. (Тук си спомням поразителния факт, че младите македонци, солунски атентатори през 1903-а, отказвали да се фотографират, преди да се докажат на дело, като заявявали, че искат не личностите им, а делата им да останат в историята!) Ето защо не ми се случи нито веднъж да изслушвам патетични изявления, с каквито щяха да ме засилят при подобни обстоятелства революционерите от всяка друга страна. Някои от хората ми отговоряха смирено, че така им било писано - да понесат това изпитание. Именно зад тези полуориенталски и фаталистични думи се крие националният дух. На лицата на тези мои събеседници, обикновено млади хора, със следи от саможертвения живот в планините или от страданията в зандана, можеше да се прочете скромност, но и достойнство. Бързо ми ставаше ясно, че пред мене са хора-идеалисти, и навсякъде констатирах, че в огромното си мнозинство те бяха българи. Тези люде бяха твърде сдържани в оплакванията си - обикновено от мудната съдебна процедура, или пък споделяха тревогата си за семействата и питаха за тях. Тази тревога за съдбата на роднините беше още едно доказателство, може би още по-гръмко, че тук не става дума за авантюристи.

Затворниците от една друга категория отговаряха на питането ми с повече или с по-малко дълга история за обстоятелствата, поставили ги в конфликт със закона. Това бяха недоволните, за които споменах по-горе, повечето от тях също българи, но отличаващи се от другарите си идеалисти с доста подробния си разказ за сполетелите ги нещастия. Но и те бяха почти същите такива скромни и добри момчета, като първите, макар че се забелязваше: не идеалът, а по-скоро някоя лична несполука ги е подтикнала към бунт. С две думи, това бяха добри селяни, които една жестока съдба беше откъснала от орната земя.

Най-сетне видях и доста по-различни физиономии - намръщени и свирепи, очи с див поглед, избягващи погледа на събеседника и присъщи на авантюриста или престъпника. Но с някои редки изключения това не бяха политически арестанти и не бяха българи.

Споменът за международните реформи в Македония се изтрива малко по малко от паметта и не след дълго целият този период ще се побере в няколко само страници, и то не най-важни, от историята. Така дейността на международните реорганизатори, включително и автора на тази книга, ще изчезне набързо в мрака на забравата. Такава е общата орис на почти всички хуманни начинания и аз не се оплаквам ни най-малко, защото съзнавам, че навсякъде, където можах да го сторя по време на официалната ми мисия в Македония, не се побоях да облекча съдбата на тези нещастници, смазани от политическите превратности, Ето защо изпитвам известно удовлетворение при спомена за посещенията ми в скопските затвори.

(1) - Авторът, разбира се, не е и подозирал, че словообразуващият суфикс „-джия" или „-чия" е протобългарски със смислообразуваша функция за занаят: „кънигачия" (който пише книги), „кундурджия". - Бел. прев.

(2) - Термина „комита" или „комитаджия", разбира се, турците измислят още три десетилетия по-рано - в чест на членовете на БРЦК и на вътрешната революционна мрежа на Апостола на свободата Васил Левски. - Бел. прев.

(3) - Според този член Турция се задължава да даде вътрешна административна автономия на всички райони на империята, населени с българи и друго нетурско население. - Бел. прев.

(4) - Т е. ВМОРО - отначало като „Български Македоно-Одрински революционни комитети" - учредени в Солун на 23 октомври 1893 г. по инициатива на Гоце Делчев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров (Филахтечев) и Христо Батанджиев. - Бел. прев.

(5)  - Балканската, Междусъюзническата и Европейската (Първата световна). Бел. прев.