X. Монастир.



На третия ден след произшествието в Аматово заминахме с г-н Петряев от Солун за Гюмендже, където участвахме в анкета за безредиците, извършени при сражението на една чета в тази област, която сега се намира на юг от границата на териториите, предадени от Букурещкия и Ньойския договори на Югославия и на Гърция. След като изпълних тази мисия, пристигнах в Монастир - при отсъствията на г-н Мюлер тук ми се беше случвало да изпълнявам функциите на дипломатически агент и три години по-късно се върнах отново с подобна мисия. Тъй като отново беше сезонът, когато Хюсеин Хилми паша правеше обиколките си, имах възможност не само да опозная столицата на този вилает, но да видя и голяма част от другите селища.
През юли 1904-а бях придружавал Мюлер в две от екскурзиите му: първата до Прилеп, люлка на Македонската организация, и до Крушево, където през 1903-а автономният режим на македонците просъществува в продължение на десетина дни, след които рухна под ужасните репресии, предприети от Бахтияр паша. Втората ни отведе в Охрид, старата резиденция на българските царе и патриарси, чието живописно разположение на брега на едноименното езеро от туристическа гледна точка е може би едно от най-интересните на Балканите. Господата Петряев и Надамленски посетиха разорените села в околностите на Дебър. Ние двамата с г-н Гиърс стигнахме чак до Струга, където Дрин излиза от езерото и започва да се проявява албанският елемент. След заминаването през август на г-н Мюлер, двамата с Гиърс първо се разходихме до Смилево, родното място на знаменития македонски водач Даме Груев, и до Гопеш, голямо влашко село, където почти двайсет години се бореха прогръцката и прорумънската партии.

През втората половина на същия месец август Хилми паша най-сетне започна обиколката си заедно с нас. Първо видяхме наново Охрид, после се върнахме по обратния път до Ресен, за да завием на юг. Движехме се покрай западния бряг на прекрасното езеро Преспа, за да стигнем до Звезда и Корча. Особено за мене, като човек, познаващ Северна Албания, беше интересно да видя как населението на този град, спадащо към южния клон на шкиптарите - тоските, се различава по езика и нравите си от гегите от Скутари и Косово, и как съседството на Македония и на търговията, поддържана от много жители с Египет и с Румъния, беше породило цивилизация и благосъстояние, придаващи на двете области западен вид. На тръгване от Корча за Костур(1) желанието на нашите руски колеги бе да не се приближаваме до албанското село Биглища:, където е роден убиецът (обесен през 1903 г. в Монастир) на г-н Ростковски. Принудени бяхме да се отбием от главния път и да минем през Понцара, като пресечем едно романтично дефиле с твърде интересни геологични образувания, отдалече изглеждащи като гранитни масиви, но с приближаването си видяхме, че са конгломерати. Старият византийски град Кастория е разположен върху полуостров, вдаден в едноименното езеро. Градът някога бил седалище на аристократични византийски семейства. Тук са изпращани в изгнание князе и княгини, изпаднали в немилост в двора на „василевса"; на няколко пъти тук са пребивавали и претенденти за трона на Константин. Доста голям брой стари градежи, някои от които почти дворци, още носеха следите на отминало величие и придаваха странен вид на градчето. Именно от Костур потеглихме да видим развалините на много български села (Мокрени, Загоричани и др.), сполетени от горчивата съдба да бъда разрушени по време на славното Илинденско въстание (вж. 3-а глава). Спряхме се и в Клисура, към която ще се върна в главата за етническия състав на Македония, подир което стъпихме отново на железопътната линия, за да се върнем в Монастир.

Точно областта, в която завърши обиколката ни през 1904-а, беше отправен пункт на Хилми паша, придружен от г-н Петряев, от мене и от секретарите ни, когато потеглихме на инспекция през септември 1907-а. Слязохме от влака на гара Сорович, за да отидем в Кайляри, чисто турско градче в един район, населен от същата раса, където странните имена на селата - например „Ердогмуше" (нещо като „родно място на героя"), говорят за азиатския произход на жителите им.

Най-близката ни гара беше Кочани, чийто вид контрастираше странно с този на Кайляри, защото градчето е чисто гръцко и изглежда почти като европейско. Местността, в която навлязохме след това, е известна с лозята си, простиращи се докъдето ти стигне погледът от двете страни на пътя, водещ към малкото градче Населица или Лепчища. То обаче изглежда доста запуснато и съсипано, въпреки военното си значение като седалище на дивизион. Веднага след него попаднахме пак в местност, позната ни от обиколката през 1904-а из Костурска околия, и видяхме отново този град: посетихме и развалините на опожарените през 1903-а села, където и други безчинства били извършени от гръцки банди. Този път имахме повече време да пообиколим, което ми позволи да обогатя колекцията си от фотографии на исторически руини с поредица моментални снимки в Загоричани, Костенария и Старичани. Оттам се върнахме в Населица и Кочани и по моста над Бистрица стигнахме до Серфидже, главното селище на едноименния санджак. Там посетихме обществените сгради и училищата, където не видяхме нищо особено. По-интересни бяха развалините на един некропол и особено тези на черква, в която още имаше следи от византийските стенописи. Сега бяхме на чисто гръцка територия: самата природа и особено растителността беше твърде различна от тази в истинската Македония. С напредването ни на юг по шосето за Еласона се появяваха все по-често дафинови и миртови дървета, див чимшир. Така полека-лека се подготвихме за панорамата, ширнала се пред очите ни, когато от Еласона се отправихме към клисурата на Мелуна, позната от битката през 1897-а; пред нас се простираше прекрасната Тесалийска долина, където меандрите на Пенея се очертаваха ясно през класическия пейзаж, за да изчезнат в дефилето на Темпея.

Още по пътя към Еласона бяхме зърнали върховете на Олимп. После се приближихме още повече до този солиден масив, заобиколихме го и пристигнахме в Петра, за да видим морето при Катерила. През тази последна част от пътя ни гледката стана средиземноморска и с приближаването до стълбата на кораба за Солун видяхме буйна зеленина, каквато няма в целия Балкански полуостров и която напомняше за грейналите поля в южна Франция или в Италия.

Като оставим настрана живописната местност и красивата гледка, на които май че обърнах доста внимание в тази глава, общото ми впечатление от престоя в Монастир и обиколката из вилаета е, че става дума за страна, която от гледна точка на цивилизация има малко по-различен вид от другите познати ми части на Македония. Другите градчета бяха по-отдалечени едно от друго и между тях се простират обширни почти изцяло обработени поля. Тук не е така: човек среща разположени нагъсто селища, впрочем съвсем малки, но и къщите им, и жителите им имат определено градски вид. Дали това не се дължи на присъствието на гърци и власи? Но няма никаква причина да се изключват и българите, защото именно те са мнозинството в почти всяка област между Прилеп и Костур. Българските средища Охрид, Крушово, Прилеп и манастирът Св. Наум, старо светилище на тази нация, имат същия облик, както и другите градчета. Трябва да прибавя и известен брой селища, разрушени през 1903 г., чиято национална принадлежност не подлежи на никакво съмнениеи те са били застроени по същия модел. Влязъл в Монастир и във всичките тези малки градчета, безпристрастният пътешественик стига неизбежно до заключение, че в тази част на Македония са представени очевидно три цивилизации - на елините, на римляните и на българите от епохата на покръстването им. Първата обхваща една изключително южна част, после, като започнем от околностите на Костур, превес имат българите, докато власите, тук погърчени, там романизирани, живеят на отделни колонии в Монастир и Крушово. В столицата на вилаета трите цивилизации са се размесили доста и въпреки всички съперничества образуват общност, която бихме нарекли условно македонска цивилизация.

Неотдавна един голям познавач на Балканите, живял петнайсетина години в Монастир, преди още аз да попадна там за първи път, ме увери, че е отнесъл от този район същото приятно впечатление, тъй като не очаквал да открие толкова навътре в Македония, в област, отдалечена от всички големи пътища и почти непозната в Европа, равнището на забележителна цивилизация и учудващо множество от интелигентни и културни люде.

Това доказва, че споменатата цивилизация не е изцяло резултат от различните пропаганди и школите им, които по онова време бяха още твърде скорошни, за да постигнат подобен успех, а че става дума за стари култури, предавани от поколение на поколение.

Впрочем с това не искам ни най-малко да отрека, че въпреки всички злокобни последици за страната от националния антагонизъм, пропагандите бяха допринесли за разпространяване на образованието сред едно население, което благодарение на историята си и на естествените си наклонности е напълно готово да го възприеме. Защото, като си даваме сметка за нещастията, причинени на Македония от крайностите на национализма, никога не бива да забравяме, както го правят някои адепти на федеративно-болшевишката идея, че балканските национализми са и винаги ще бъдат база на модерната цивилизация на народите от полуострова; затова който иска да ги руши, иска да върне тамошното население във варварската епоха и му предопределя участ, още по-тъжна от днешното му положение ...

Колко хубав беше този град Монастир с белите си къщи, разпрострели се върху двата бряга на прохладната и бистра река Драгор, с пазарищата си, гъмжащи от пъстра тълпа, съставена от половин дузина раси! Каква прекрасна панорама предлага Пелистер със заснежените си върхове и гористи склонове, където се гушат очарователните летовища Буково, Крастофор, Търново и Магарево! Но и колко мъки е изживял този град, предопределен след Солун да играе главна роля в Македония! Той преживя ужасите на три войни, подир които договорите му предписаха най-окаяната съдба, която можем да си представим - тази на пограничен град!

Кой сред хората, познавали Монастир преди 1913-а, би повярвал някога, че е възможно този град да стане сръбски? Защото в началото само шепа българи-патриаршисти по някакви си техни съображения - но в никакъв случай национални, не пожелаха или не можаха да се присъединят към Екзархията. Именно като използва това малцинство - отначало съвсем незначително, сръбската пропаганда се промъкна в областта, където редица неоспорими свидетелства доказват (например руската карта на Миркович, публикувана през 1867 г.), че никога не е съществувало истинско сръбско население. По всички закони българското население и, на второ място, гръко-влашкото имаха право да наследят турците в притежаването на град Монастир. Но тъй като оръжията решиха другояче, защо не конституираха там поне някаква малка автономна област? Така би било много по-добре, вместо да се оставя Монастир в ръцете на сърбите, чиито претенции нямат и сянка от правно основание. Въпреки всичко, случи се именно това и сред парадоксите, на които е така богата близката история, този е може би най-невероятният!




(1)  - Авторът използува гръцкото име на Костур - Кастория. - Бел. прев.


назад   нагоре   напред