Хуриетът

XIV. Хуриетът.

„Дори и римските легиони се бунтували понякога." Тези думи казах един ден на младия италиански колега, който изглежда искаше да направи преувеличени изводи от един бунт в османския гарнизон на Искюп (1). И наистина, безредиците, избухващи периодично по време на хамидския абсолютизъм, не бяха твърде ободряващи като явление, особено когато се отразяваха на отношението на властите към християнското население; но въпреки това те нямаха никакво значение, дори и яничарските бунтове в предишния период от турската история. Първият военен бунт, който в тези условия надхвърли средното равнище, беше именно този, който сложи край на султанския абсолютизъм. Това беше младотурският преврат.

Тази революция, чиято парола беше „хуриет" (свобода), и която в народния език запази това име, все пак не тръгна от войската, защото тя бе само инструмент за заговор, кроен от едно тайно общество - комитета „Съюз и напредък" (Итихад ве тераки джемийети). В „джемийета" влизаха почти само офицери и функционери. Този факт само на пръв поглед изглежда странен н се обяснява с отношението към тези две прослойки, които по онова време съставят по-голямата част от турската интелигенция - от страна на Илдъз-кьошк и доверените му люде. Две произшествия, на които бях свидетел, ще разкрият пред читателя по-добре от всякакви общи обяснения причините, накарали османските офицери и чиновници да се разбунтуват срещу владетеля си.

Когато през 1900 г. пристигнах в Багдад, валията Намик паша беше начело на генералгубернаторството; той беше един от най-способните, честни и просветени чиновници, които срещнах през дългия ми престой в Турция. Един срамен за Багдад факт беше плачевното състояние на моста над Тигър, който свързваше двата бряга на голямата река, но чиято разруха го правеше опасен не само за товарните животни, но и за хората-пешеходци. Веднага след поемане, на длъжността валията реши да го поправи. Но това не беше лесно. Защото първият проект за построяване на железопътен мост беше отхвърлен от Константинопол по финансови причини и с големи мъки валията едва успя да получи разрешение за реконструиране на дървения мост. Така изтекоха не по-малко от две години, преди да бъде завършен новият мост. Той трябваше да бъде открит тържествено в деня на годишнината от възцаряването на султана, но точно тогава се случи следното произшествие. Когато в петъка преди церемонията валията отиде на службата в джамията, имаминът, който трябваше да изрече ритуалната молитва (хутба), като спомене в нея само името на халифа, си позволи да прибави цял пасаж в прослава на заслугата на валията - построения мост. Никога не се разбра дали това беше от глупост или поради интрига от враговете на валията. Един от най-влиятелните сред тях беше заточеният шурей на султана, друг заговорничеше с цел да се домогне до генералгубернаторството, та във всеки случай в двореца бързо-бързо била изпратена клеветническа телеграма. И в самия ден на имперския празник, в промеждутъка между официалния прием, даван все още от Намик паша, и церемонията по тържественото откриване на моста, където присъстваше вече „наследникът" му, храбрият валия получи императорско ираде, с което му съобщаваха, че го разжалват, без да му дадат някаква възможност да се защити.

Макар че този пример за недостойно отношение към заслужил функционер е вече доста показателен, ще прибавя още един, показващ как постъпва с офицерите един фаворит на Илдъз-кьошк. Малко време след въвеждането на реформите в Македония придружавах барон Гиесъл, тогава военен аташе на Австро-Унгария в Константинопол, в една инспекционна обиколка до Митровица. Именно там османският военен комендант, генерал Шемши паша, ни посрещна много любезно и ни покани на обяд. Този паша беше свиреп войнолюбец, роден в Босна. Казваха, че бил почти неграмотен, но се отличил с бойните си подвизи, сред които и потушаване на албанското въстание на Иса Болетин, и така си спечелил благоразположението и доверието на султана. Никога няма да забравя колко мъчително пи беше - на барон Гиесъл и на мене - да седнем на масата на Шемши паша, където вече бе заел място друг турски генерал да наблюдаваме как ни прислужват висшите офицери. Очевидно това беше стар турски обичай, но твърде унизителен за генералщабните офицери, които от стажа си в германската армия знаеха много добре какво място в обществото има един европейски офицер. След като станах свидетел на тази сцена, не бях твърде учуден, когато през юни 1908 г. научих, че същият Шемши паша бил убит в Монастир; това е една от малкото жертви на младотурския преврат.

Тези два примера илюстрират факта, че за по-събудените османски офицери и чиновници, твърде напредничави вече за един патриархален режим, униженията и деспотичните действия от страна на често доста невежите дворцови фаворити бяха станали непоносими. Една друга причина за преврата, макар и не толкова основна, беше убеждението на младотурците, че външната политика на Абдул Хамид II противоречи на интересите на империята и народа. В това отношение по-сетнешните събития показаха, че младотурците са станали жертва на фатална илюзия - както по отношение на собствените им възможности, така и за съживяването на Османската империя. Защото политиката им се оказа много по-слаба от тази на кореновия дипломат в Илдъз-кьошк. Не се съмнявам все пак, че поне в началото те не са постъпили добросъвестно в това отношение, както и в много други.

Бях в Солун, когато избухна младотурската революция. На самия 23 юли бях толкова претоварел с работа, че нямах време да си дам сметка как посреща събитията населението на града. Новините, които трябваше да получавам, обобщавам и препращам на моето правителство, се нижеха със замайваща бързина. Трябваше да преценя и възможните развития след революционните избухвания в Монастир и Солун. Ще отстъпи ли султанът? Няма ли да рискува и да задуши движението, като се облегне на онези части от войската и населението, които ще застанат на негова страна? В това отношение най-важно бе кюрдското население. Така че това бе твърде сериозен миг, защото една гражданска война в Турция неминуемо би довела до най-тежки международни усложнения. Смрачи се, настъпи и нощта, удари полунощ, без телеграфът да съобщи от столицата за решението на Абдул Хамид - подчинение или съпротива? Най-сетне, за да запазя сили предвид очакващото ме на другия ден, реших да полегна за малко. Но едва бях задрямал, когато дойдоха да ме събудят. Нямаше нужда да питам за новини, защото изстрелите от радост, отекващи в нощта, ми отговориха предварително. Някъде далече свиреше военна музика, но изпълняваната пиеса бе твърде странна за Турция. Това беше Марсилезата, дотогава строго забранена в империята. Тъй че развръзката беше ясна, преди още да ми я съобщят официално. Султанът беше отстъпил и приел да възстанови конституцията на Мидхат паша, суспендирана преди трийсетина години. За момента опасността от гражданска война бе отстранена и нямаше опасност от незабавни усложнения.

Комитетът „Съюз и напредък" обяви тридневен национален празник, който да ознаменува събитията. Нужно е много по-красноречиво перо от моето, за да опише какво се случи в Солун през тези три дни. Възторжена тълпа кръстосваше из улиците от сутрин до вечер. По всички кръстовища се произнасяха речи за свободата - дори и от кадъните, които показаха за първи път физиономиите си на публично място. Разнасяха на рамене Енвер бей и другите шампиони на движението. Градът и пристанището бяха осветени през трите последователни вечери. Нямаше класа, раса, вероизповедание или занаят, които да не участват в общата радост. Турци и „дьонмета" (потурчените през XVII в. евреи), християни и израилтяни, българи и гърци, по-малобройни религиозни и национални малцинства, включително чужденците, участваха единодушно в манифестациите. Имаше шествия от работещи по ж. п. линиите и на пристанището, моряци и рибари, хамали и земеделци, търговци и занаятчии. Но най-дейни сред всички бяха османските военни и чиновници, създатели на революционната идея, намерили ентусиазиран израз във вика, подхванат от хиляден народ: „Яшасън хуриет!" (Да живее свободата!). Наблюдавахме немислими дотогава сцени на побратимяване: гръцки и български свещеници се прегръщаха с мюсюлмански ходжи и дервиши. Но най-голямата изненада предизвикаха навлизащите в града чети, които допреди няколко дни се биеха помежду си и тероризираха селяните, а сега слизаха в Солун, за да участват мирно в народната радост и в шествията. Сред тях имаше турски, български, гръцки чети - всички с националните си носии и живописното си въоръжение, предвождани от главатари и войводи, чиито имена досега се мълвяха шепнешком при съобщаване на страшните новини.

За характера на солунските манифестации се изказваха твърде различни мнения. Мнозина смятаха,че този неочакван спектакъл се дължи на ловкостта на младо-турците и опортюнизма на другите. Не се съмнявам, че сред водачите на различните национални групи са изиграли голяма роля доста умерените политически съображения. Смятаха, че трябва да бъдат колкото е възможно по-доброжелателни към младотурските идеи, за да извлекат полза за собствената си кауза. Дори може би са разбирали, че побратимяването няма да трае дълго и са искали да се възползват от тази пауза в кръвопролитията, за да се възстановят и съберат нови сили за в бъдеще? Всички тези тълкувания могат да съответстват на намеренията на ръководителите само до известна степен. Но сред самото население, без разлика на вяра и народност, радостта беше съвсем реална. Това се обяснява лесно с огромната промяна в положението, която превратът донесе само за 24 часа - на първо място поради факта, че населението на Европейска Турция, отдавна под влияние на европейската идея, но угнетявано от абсолютизма, изведнъж получи възможност да изяви свободно мнението си. Нещо повече, появи се надежда, че може би идва краят на четническата война, която опустошаваше страната. И най-сетне мюсюлмани и християни, особено от градовете Солун и Монастир, имаха известна провинциална амбиция. Чувстваха се горди, че едно движение, тръгнало от Македония, надделя над абсолютизма, като същевременно Румелия надделя над Азия. През първите месеци след преврата се появиха някои признаци, че е възможно Солун, „люлката на свободата", да бъде поставен почти на равна нога с Константинопол. Във всеки случай в Солун цареше опияняваща радост и дори чуждестранните представители и търговците, които би трябвало да размислят внимателно върху политическите и стопански последици от събитието, не можеха да се отърсят от въздействието на въодушевената тълпа.

За нещастие разочарованието настъпи бързо. За това имаше няколко причини. Преди всичко основната идея, на която се дължеше и „побратимяването", беше измислената от Мидхат паша „османска националност". Тя събираше в една изкуствена и несъществуваща нация всички религии и народи в империята - схващане, което бе несъвместимо с националистичния дух на века. От друга страна борбата на балканските народи срещу турците, както и собствените им кървави междуособици имаха прекалено дълга история и бяха пуснали твърде дълбоки корени в духовете, за да спрат на средата на пътя. Прехвърлянето в Константинопол на Централния комитет, което стана след няколко месеца и завърши през март 1909-а по време на репресиите на контрапреврата, върна Солун и Македония на втори план, което лиши младотурците от мощната подкрепа на провинциалните амбиции.

Но решаващият момент се дължи на една двойствена особеност на младотурците. Те искаха да реформират изцяло политиката на Илдъз-кьошк, но, уви, в желанието си да сторят нещо по-добро, често постъпваха по-зле. Така хитрата дипломация на Абдул Хамид, съответстваща на реалната слабост на Турция, излезе много по-добра от рязката политика на младотурците, напомняща за старата, но невъзстановена от тях турска сила. Тази зле насочена политика се оказа фатална особено в чужбина, включително при анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и при декларацията за българската независимост. Младотурците не можаха да разберат, че тези две събития са неизбежно следствие от положението, създадено от самите тях(2). Те ги възприеха като действия, насочени срещу престижа им. Вместо да започнат веднага преговори и вместо да държат стария режим отговорен за тези провали, което биха могли да сторят много лесно; вместо да извлекат за себе си всички възможни ползи от положението, те направиха обратното. Опиха се от собствените си звучни фрази, опитаха с бойкот и като видяха, че това не води до нищо, в края на краищата отстъпиха, което не беше от полза за авторитета им - и навън, и в страната.

Друга особеност, по-малко печална за младотурците, е склонността им към централизация. От желание да правят всичко наопаки на стореното от абсолютния монарх, те надминаха Абдул Хамид с почти суеверната си омраза към всякаква автономия, колкото и ограничена да е тя, в която и да било част на империята. И все пак, особено в началото, склонността им към радикални реформи се съчета леко с предоставяне на някои автономии, макар и локални. Изглежда дори, че на първо време, след юлските събития, някои от младотурските ръководители нямаха никакви предразсъдъци против една децентрализация. Но случайното благоразположение на едно слабо малцинство трябваше да отстъпи пред мнозинството, сред което взе връх централизираната система. Колкото до това защо надделя въпросната тенденция, има две хипотези. Според едната централизацията повече подхожда на турския манталитет, а според другата на младотурците били направили по-силно впечатление институциите на онези западни нации, чиято организация лежи именно на принципа на централизма. Една система, прекрасна за Франция, се превръща в нещастие за империята, където се говорят много езици.

Тази система навлече големи бедствия на Турция. Не само бе извор на всички грешки, допуснати от младотурците, но преди всичко тя изгони много бързо от хоризонта на Македония красивата мечта за свободата, видението на „хуриета". Да си представим за миг какво би станало, ако след побратимяването между различните раси младотурците бяха осъществили македонския идеал за автономия на страната. Ако през 1908-а все още имаше последна възможност за спасяване на турския суверенитет над Румелия, това бе евентуалното предоставяне на автономия. Дори да приемем, че този начин не би могъл да спре, нито да отложи идващите събития, той най-малкото би насочил в твърде различно направление съдбата на бъдещата Македония. Знае се, че Албания след превратностите на Световната война постигна без много труд автономията, обещана от силите през 1914-а. Същото благодеяние не би трябвало да бъде отказвано и на Македония, ако обещанието на Берлинския конгрес беше изпълнено преди Балканските войни - и от Европа, и от младотурците. Именно в този смисъл централизираната система на младотурците имаше и все още има фатални последици за страната, където Енвер и Ниази триумфираха някога с подвига си на освободители.

(1) - Скопие. - Бел. прев.

(2) - Фердинанд I обявява официално независимостта на България и приема титлата Цар във Велико Търново на 22 септември 1908 г. (ст. ст.). По това време (навечерието па Балканската война) българският народ постига - наистина само на свободната територия от своето разкъсано на пет части землище - върха на стопанското си, военно и културно развитие за целия XX в. Така че декларацията за независимостта не е пряко следствие от турската политика, макар, разбира се, Цар Фердинанд да избира най-гочния момент. - Бел. прев.