XIII. Винишка къшла.



Никога състраданието ми към нещастията на населението в Македония не е било толкова силно, както при участието ми в разследването във Винишка къшла (Кочанска кааза).

Моят разказ е резюме от официалните документи, отпечатани в Червената австро-унгарска книга за 1906 и 1907 г., комплектувана от лични спомени по няколко теми.

На 9 май 1907 г. телеграфирах на моето правителство, че в горепосоченото населено място седем български селяни са били заклани и други двама ранени. Местните власти и съобразно с тяхното мнение валията предположиха, че престъплението е извършено от сръбска банда; но комендантът Закария, офицер-реорганизатор в Кочани, беше съобщил на полковник Гойгингер, военен адютант на Австро-Унгария, че ранените приписвали деянието на банда, съставена от дванайсет мюсюлмани, сред които имало пет или шест турски войници. Бандитите сами се били обявили за турски „комитаджии".

Натоварен от барон Ахрентал да интервенира при главния инспектор и да участва в строго разследване, за да бъдат открити и наказани виновните, г-н Опенхаймер привлече първо г-н Демерич; на 12 май двама та отидоха при Хюсеин Хилми паша, който впрочем им беше съобщил първи новината за произшествието на 9 май, както и слуха, че клането е извършено от сръбска банда. Тъй като това предположение изглежда отпадаше след доклада на г-н Закария, а освен това в много други отношения информацията беше противоречива, бе призната необходимостта от строга анкета. Докато Хилми паша, чието твърдо намерение беше да изясни лично тази мистерия, натовари с разследването генерал Осман паша, комендант на областта Искюп, в резултат от преписката между Виена, Санкт Петербург и Константинопол беше решено да се организира независимо разследване. Ето как вечерта на 14 май полковник Гойгингер, руският колега г-н Орлов и моя милост пристигнахме в Кочани. Тъй като османските власти имаха нареждане на другата сутрин да прекарат ранените в Скопската болница, ние ги разпитахме още същата вечер, но не можахме да получим повече сведения от тези в доклада на офицера реорганизатор. Не ни помогнаха много и двама български свещеници, с които се видяхме на другата сутрин.

Веднага след това потеглихме към местопрестъплението и пристигнахме след три часа път пеша. Това беше доста голяма алпийска ливада, а по средата й ужасно тъмно петно с големина около дванайсетина квадратни метра сочеше мястото в тревата, където е бликала на струи кръвта на нещастните селяни. В махалата Винишка къшла, изоставена от овчарите веднага след престъплението, срещнахме само две селянки, чиито думи ни накараха да продължим разследването ни в град Виница. Едва там, както ни насочиха двамата свещеници и двама учители от българското училище, ние получихме редица показания. Почти всички твърдяха, че клането е дело на турска банда, като някои от бандитите били с военни униформи и войскови пушки и щикове. Никой не можа или не пожела да ни каже имената на убийците, но многото свидетели породиха съмнение дали в бандата не участват жителите на съседното село Калиманци, от известно време в спор с тези от Винишка къшла за добитък и ливади за паша. Част от съмненията паднаха и върху мюсюлманите от други съседни села, при които биха могли да се скрият дезертьорите и мародерите. Неколцина от нападателите бяха извикали по. име жертвите си, което показваше, че престъпниците едва ли са дошли от далече. Едно поверително сведение от страна на капитан Турич, офицер реорганизатор от Щип, също посочваше турчин от Калиманци като участник в клането. Редица свидетели потвърдиха информацията на капитан Закария, че бандитите сами се обявили за турски „комитаджии". Четирима роднини на жертвите дадоха показания, че при предварителния разпит при каймакамина негов помощник се опитал да заплашва свидетелите, като им внушавал да не обвиняват турците и войниците им, а да припишат клането на вътрешни борби между българи. Колкото до сдържаното поведение, наблюдавано повече или по-малко при всички свидетели, опитът ни от други подобни случаи ни помогна да го обясним със сплашване и страх от отмъщение.

Предишния ден бе пристигнал и полковник Галиб бей, за да участва в нареденото от валията разследване, а генерал Осман паша, който също беше в Кочани, изглежда присъстваше по други съображения.

Едва на следващия ден след разпита на свидетелите посетихме гражданските и военни власти в Кочани, за да научим и тяхното мнение. Отидохме и в затвора, който не предлагаше голяма сигурност срещу бягство на арестуваните.

На връщане след нашата анкета се спряхме в град Щип, за да видим бойния театър, където преди месец се бяха сблъскали османска войска и българската чета на войводата Развигоров(1). Мястото беше белязано от останките на опожарени къщи.

Щом вечерта на 1 май 1907-а се завърнахме в Скопие, незабавно написахме и изпратихме нашия доклад, съдържащ следните основни изводи: Възможен акт на отмъщение, извършен от турска банда, чиято причина може да бъде антагонизмът, съществуващ между турци и българи, както и местна свада; участват дезертьори или мародери, изглежда от батальон редифи(2), предвид недисциплинираните и подозрителни деяния на неколцина войници от същия батальон. Все пак арестуването и разпитът на тези войници не даде положителен резултат. Тъй като полковник Гойгингер изложи пред мене и пред г-н Орлов техническите средства, с които военните власти биха могли в бъдеще да предотвратяват подобни жестокости, включихме неговите предложения в нашия доклад.

След като изброихме особените белези на село Калиманци, преминахме към критика на местното разследване, включително констатирания опит за сплашване. Колкото до турските „комитаджии", изразихме мнението, че това ще да е местна организация, извършваща от време на време актове на отмъщение и насилие над християните. Последните са убедени, че съществува подобен турски „комитет", но за съжаление показанията им не са нито достатъчни, нито категорични, за да позволят окончателно заключение по този въпрос.

Докладът ни констатира също, че поведението на коменданта Закария в това прискърбно произшествие е било твърде задоволително и че въпреки основните трудности пред жандармерийската служба в тази страна, тя също изпълнява задълженията си. Възможно е дори да има връзка между клането във Винишка къшла и убийството на двамата стражари няколко дни по-късно при поста в Подриче (Радовишка кааза). Бихме завършили доклада си с предложение за парична помощ като обезщетение за жените и децата на жертвите.

Нашата анкета във Винишка къшла онагледява трудностите, срещани в една или друга степен при всички операции от този род, предприети от чуждестранните органи в Македония. Явно е, че полученият резултат е незадоволителен в много отношения и че най-важният въпрос - имало ли е подстрекателство и от коя страна - не е достатъчно изяснен. Но какво да се прави в страна, където от векове не съществува взаимно доверие между властта и мнозинството от населението? Може ли човек да се сърди на тези нещастни български овчари и орачи - които от много поколения насам и с пълно основание отговарят с мълчание на всеки официален разпит - как да им се сърдиш, че не се отказват изцяло от този си навик, дори и пред онези, които биха искали да подобрят участта им, но уви, невинаги са в състояние да съчетаят хармонично фактите с добрите си намерения? Можем ли да очакваме нещо по-добро за тази Македония, разкъсвана от сложни борби между турците, които искат да я запазят за себе си, подвластни на кървавата цена, платена от предходниците им, и националния идеал на македонските българи, чиято Вътрешна организация си присвоява всички права на воюваща страна и където, като връх на нещастията, териториалните претенции на други народи утежняват още повече бедите и нещастията на населението?
На връщане от Винишка къшла не можех да потисна злокобното впечатление от цялата тази Македония, която би могла да бъде земен рай, но която ми напомняше зловещите предели, описани от въображението на Данте. „Per me si va nelle citta dolente!"(3), бихме могли да напишем над входа на всяко македонско село и за нещастие този надпис днес би бил още по-точен, отколкото беше през 1907-а.



(1)  - Михаил (Мише) Развигоров, български учител и революционер от Щип (1873-1907). След Винишката афера от 1897 г. е заточен в Мала Азия. Освободен, участвува в Илииденско-Преображенското въстание. През 1905-а е делегат от Скопския рев. окръг на Рилския конгрес на ВМОРО. През 1906-а е избран в Скопския окръжен рев. к-т. На 21 март 1907-а след продължително сражение с турската войска се самоубива, за да не бъде заловен жив. - Бел. прев.

(2) - Турски запасняцн. - Бел. прев.

(3)   - „През мен в града печални се отива!" („Ад", първият стих от Песен трета, прев. Константин Величков, София. 1906 г.) - с тези думи започва надписът над вечно отворената врата на ада. пред която пристигат Данте и Вергилий. - Бел. прев.


назад   нагоре   напред