Голяма част от съдържанието на обрядите и обичаите се е запазила и до днес в селото. Ние ще се опитаме да възстановим само онази тяхна част, която е изчезнала и никога не ще се повтори вече в старинната си форма.
Някога, преди 45-50 години, когато хорото е било в своя разгар, онзи младеж, който се чувствувал вече ергенин, посягал и "вземал китка" от главата на момата. Ако тази не прояви с движение или думи своето недоволство, това показвало, че тя му отговаря с взаимност. Противното означавало отфърляне на предложението. Този мълчалив отказ не водил към никакви усложнения по-нататък. На седянката /попрелката/, мома, която "хортува" /разговаря/ с някой чужд ней момък, означавало, че тя му отговаря с взаимност. Не се ли отзове на думите му, момъкът е длъжен да фърли върху друга мрежата си. Годежът /главешът/ е ставал, пък и сега отчасти става, по предварителна уговорка между сватите, и впоследствие е бил налаган на младите /а ние бихме казали - на малолетните, понеже най-често още от 13-14 годишна възраст децата са били "приглавявани" за тази или този/
38
и то по "мунасил" /като угодно/. Като материален белег на годежа се явява даденият наниз на момата и той се нарича "аманет" /нещо близко до понятието подарък, но не точно подърък/. Под най-строгата охрана на майката, братята и сестрите, годените прекарвали две и даже пет години, докато настъпи денът на свадбата.
Около 1845-50 година били извършвани венчавките на всички годени двойки и това събитие се помни под името "честите сватби". Тези венчавки били просто на просто заповядани от духовните власти, но под какви мотиви, не е известно. Предположенията са две: или да сплашат родителите от такова преждевременно обвързване децата им с несигурен бъдещ съпружески живот, или с фискални цели - да се получат набързо повече приходи от "аладичина", данък, който тогава се е плащал за всяко венчило.
От преда освобождението та до 1890 год. сватбата започвала от четвъртък преди неделята на венчавката и свършвала до сряда след това. Цели седем дни изпълвали тази семейна радост, придружена съобразно отделните обичайни минути с най-разнообразни, и трагични, и комични обряди и веселби, всеки от които е бил някакъв символ на радост, надежда или скръб. В четвъртък преди венчавката се извършвал "отсека", чието значение е равно на едно безапелационно решение в смисъл, че момата-годеница е дала / не направо, а чрез родителите си/ окончателно съгласието си да встъпи в брак с момъка, чиито близки са отишли в нейния дом да "отсекат" денят на сватбата и да поднесат подараците. Някога отсекът е бил действително едно заседание за нападение и отбрана, в смисъл за количеството и вида на подаръците, но днес той е проста формалност на обичая. Другите обреди и обичаи около сватбата са запазени в много упростен вид. Забулване булката става и сега от дружките й, както и в миналото. Но тогава то е ставало по-тържествено и по сложно. Извършвано било е привисване пред лицето на булката една "пряшивка" /вид голяма кърпа с ресни/, върху която слагали "чеврето" /червено було, символ на девствеността/, така щото булката е била напълно лишена от зрението си, а една обикновена кърпа, свита на две по дължината си, служила за подбрадник. На ръцете й, допиращи се
39
до пръстите, двв големи вече кърпи /ръченица/, украсени с везма и низ от царевични пуканки, сребърни пари и някаква зеленина, предимно бръшлян. Така забулена булката, качва я "поддеверът" /II шафер/ на колата /непременно на кола, защото погледът й е закрит/ и потеглят към храма.
Като булката пристигне пред дома на младоженеца, започвало "впиването". То ставало така: най-стария от свирачите всема брадва в ръка и вика сродниците на младоженците с думите: "Калтата, булката не рачи да слезне от колата!" - Обажда се калтата /кумът/ с думите: "От мене един овен, овца, бакър и др. нека слезне". Цигуларя "записва" подаръка с един брадвен удар вурху някое дърво от сградата с думите: "ако не го даде, вълк да го изяде"; ако ли пък подаръка е метален съд - "калайджията да го изгори" и т.н. По този начин изрежда всички сродници и приятели, които отговарят с различни подаръци. След свършване на "впиването" препасват през кръста зетя и булката с оракчия /"каиш", за които завързват една нова кърпа/ и кумът /по-отдавна - свекърът/ повежда булката в къщи.
До края на миналото столетие обичай е било булката да не говори никому цяла седмица, с изключение на младоженеца, докато се завърнат от "пофранки". От петък вечер след венчавката, до неделя сутрин, младоженците са гости на "мама" . Това гостуване се нарича "пофранки". Някои го наричат и "козел". След завръщане от "пофрънки", булката целува ръка на свекър и свекърва, което означава, че е дадена "прошка", за да говори. Цяла седмица булката върши домакинска работа само ухилена и само погледът й пита и говори.
В понеделник сутрин след венчавката извеждат булката за вода. Цял рояк млади жени я придружават до кладенеца, а тя, с нови менци на кобилица върви между тях, като агнец на заколение. Защото всяка от придружаваните я жени ще й изиграе по някоя невинна шега - или ще й разлее водата, или ще й дръпне неусетно част от облеклото, наниза или украшение и всичко това, за да се удостои с дар от някоя кърпа..
Първата брачна вечер е била празнувана най-тържествено от сватбарите, след като "подзълвата" /втората "шаферка"/
40
съобщавала установена девственост. Дали е имало случаи да се "раззбягат" сватбарите... не се помни.
Като неразделна част от сватбените обичаи били и "меденците". До 1880 година, а може би и малко по-до късно, меденците били действително медени, а не както са сега - изпълнявани само с игране хоро до полунощ в къщата на младоженеца. В миналото меденците били изпълнявани така: в събота срещу денят на венчавката от момкова страна били приготвяни няколко големи хлябове /колаци/ намазани отгоре с мед и всички дошли на меденците кусали от тези хлябове и пили от поднесеното в бъклица вино.
Все през този патриархален живот на българина било обичаи да се обръсне, младоженеца по един по-тържествен начин. Сяда той в събота привечер в двора бащин, засвирват цигуларите тъжни напеви, под чиито звукове един връстник извършва "бриченето". Тези тъжни напеви имали смисъла на горчиво оплакване ергенството, с което момъкът завинаги се прощава. Затова пък на сутринта когато сватбарите идат да вземат булката и нейната прикя с кола, накачилите се в нея девойки запяват:
На момкови двори
ясно слънце грее,
На момини двори -
Тъмна мъгла падна.
А когато вземат вече булката от дома й, запяват: Прощавай, мале, прощавай!
...
ВЕЛИКДЕН
Месница и сирница се празднува: освен чрез заговезни, но някога и с обичая да се палят големи огнйове вън от селото. Това, впрочем, става и сега, но с по-малко въодушовление. В миналото деца до 16-18 годишна възраст приготвят по 50-60 стрели от дърво /чавгари/ и вечерта след заляз слънце натрупват големи купи дърва, ръжена слама и ги подпалват. Имат приготвени и "ма????ни" /притисната мезду разцепена тояга ръжена слама/, подпалват ги и ги въртят из въздуха. На всеки чавгар запалват "ушите", след което го запращат чрез пръчка в пространството с изговаряне името на любимата девойка. Това пращане стрели в село наричат "туткане", от турския повелителен глагол "тут", което
41
значи : хвани, сир. да улови чавгаря онази, по чийто адрес е изпратен.
Прекарал християнина 50-60 дни в строги пости, дочакал "живо-здраво" Възкресение Христово, той се готви да отпразнува светлите праздници, колкото е възмомно по тържествено, по пищно и отморително. Ето защо ние виждаме този християнин от миналото столетие повече такъв, отколкото сега, да приготви голяма трапеза и да я изнесе хе там, където е днешния двор на Борис Димов и този на Филип Колев, които дворове до 1880 година образуваха голям площад, потънал в зеленина в най-изискани цветове губер - та там изнасяше той трапезата си под приготвените от нови черги "чардаци", под чиято сянка се правеха и най-новите постелки и везани възглавници. При такава неизказано хубава обстановка насядаше цялото семейство и отговяваше, а пред неговия поглед се люшкаше кръшното хоро на младежта, под омайните и чаровноигриви звукове на кавала и гайдата. И този праздник на праздниците не бе ден, не бе два - а цяла седмица непрекъсната върволица от трапези за свои и чужди, за близки и далечни божи люде.
Тържествения завършек на "праздната неделя", както и сега ще наричат
цялата седца от Възкресение до Томина неделя - е на "развална неделя",
сир. Томина, на който ден дори и старците друсваха по едно хоро за спомен
на младините.
ГЕРГЙОВДЕН
От съдържанието на георгйовския праздничен обичай е изоставена една малка част. Изчезнало е именно онова хоро след молебена на печените агнета, на което хоро водачът е държал в свободната си дясна ръка новороден младенец след предходния георгйовден и като обиколи с него два-три пъти хорото, предава го на майката. В знак на благодарност, че младенеца й с посветен и приобщен към хорото, тя му поднася "бакър" вино. Така се изреждат всички младенци, за чиято чест се набира порядъчно количество вино, изпивано впоследствие задружно от хороводците и другарите им.
Да се обиколят и прегледат зимните посеви на Георгйовден се поддържа и до днес. Този преглед е от голямо значе-
42
ние за земледелеца: ако зимните посеви са слаби, той усилено прибягва към лятни; а ако зимните са добре, той остава спокоен за прехраната си.
Земледелеца стопанин е убеден чрез вярата си, че ако вечерта срещу георгийов
ден не забучи на вратата на къщата си, плевника, хамбаря и др. с клонче
глог, то "мамниците" ще примамят и отвлечат в други стопанства неговите
"максули" /произведения/ и за да ги предпази от това страшно за него примамване,
той му противопоставя бодлите на глога. Това суеверие се поддържа дори
и в градовете.
КОЛЕДА
Предходния ден на коледа се нарича "суха коледа" /не блажна/. До около 1896 коледували и възрастни момци. Събирали като подаръци хляб, сланина, луканки, месо и др. съестни произведения. Но природния нагон всеки да присвои повече или по-хубав дял, докарал до крамоли и събраното през нея година било унищожено и фърлено в църковния кладенец. Тази случка турила край на понататъшното коледуване от възрастни. В днешно време коледуват само децата и получават подаръци само орехи. До 1880 или 1881 год. коледуването било съпроводено с песни и "мяукане". От къде е произхода на "мяукането" и какво съдържание са влагали в него коледарите - не е достигнало никакво тълкование до наши дни.
Коледната "елха" не е проникнала още в село, понеже е чужа на старинния български обичай,
"Сурва" се празнува чрез полунощния вик на децата "сурва-а". Никакви
песни и благопожелания непридизвикват този вик, както това става в града.
Въпреки всякакви календарни закони, за селото новата година и "сурвата"
немогат би разделени поради силата на преданието.
ОБИЧАИ, СВЪРЗАНИ С СУЕВЕРИЯ
Когато здравеопазването на човека и добитъка е било в властните ръце на баячки, врачки, магйосници и ходжи - а това
43
е продължавало дълги и дълги години преди и след освобождението, та и до днешно време, тогава именно населението се е намирало в безпътица и недоумение, как да се справи с болестните напасти. Непознавайки никаква предпазна медицина, неможейки да си даде какво-годе обяснение за причините на разните болести - това население хладнокръвно умирало от чума или бягало в горите както му подсказвал естествения нагон за самосъхранение. Но не е била само чумата, която е морила някога, твърде отдавна, людете. Всички открити и названи до сега от науката болести разигравали вихреното си хоро над беззащитния човек и добитък, та всеки по-нахален и "ачигйоз" човек е могъл да мине пред наивните за "хекимин" /доктор/, знаяч и познавач и му е поверявал живота си и този на добитъка си. Това състояние на духовете така дълбоко заседнало в народните слоеве, че и до сега не може да се отърси от ярема му. Особена роля в това отношение играли турските ходжи, както и днес, макар и по-рядко, записват "муски" за какво ли не: за съединяване млади двойки, да изгонват бесове и пр. какъвто случаи е наблюдаван в село през 1883 год.
Дошел един ходела от арденските села и срещу осем турски лири възнаграждение обещал да изгони някакъв "бяс" из селото. Тичал ходаата въоръжен с железен заострен на върха прът, забождал го в сламата по плевниците, по селските покрайнини, докато пристигне близо до Корашлийския път, където съобщил, че е изгонил вече беса. Голяма тълпа го придружавала в този Донкихотовски поход. Приструвайки се, че още го гони ходжата се отдалечил от. тълпата и незабелязано изчезнал от нея, за да не го видят никога.
Освен приведения случай, писането "муски" срещу разни болести било в своя най блестящ възход. "Муски" били писвани срещу обикновена пресеклива треска, вариола, тифус, верем /туберкулоза/ и всякакви болестни случаи. О, свещенна простотия! Колко данък си платила в жертви и злато за невежеството си
"Муската" /"талисман"/ е триъгълна сгъната мушма, приготвена от памучен парнал, натопен в восък. В муската е зашита някаква бележка с думи от Корана. Носели я окачена на шията като гердан, но скрит в пазвата. Какви са били тези думи в муската? Според уверенията на тогавашния свещеник Желязко
44
Тодоров, тези думи били: "Аллах, дай желаното на този гяурин" /неверник/.
И още колко баяния и врачувания за урочасало, за таласъми, за "строшено", за "мамници" и т.н. и т.н.
Нека изброим тук още няколко суеверни обичаи, без да смятаме, че изчерпателно са упоменати всички:
Населението тачело, всички четвъртъци от Възкресение до Възкресение от страх да не бие градушка посевите им;
което женско човешко същество прекоси път на впрегната кола, тя се чупела;
лехусата трябвало да носи четиредесет дни игла с вдянат в нея червен конец, за да я пазела от зли духове;
вечерно време съседката не неможе да услужи на някоя друга с квас за хляб;
когато някоя подаде мляко на друга, слага в млекото въглен;
когато в някое семейство има смърт, живите в продължение на много време, не подават ръка никому;
ако някого заболи кръста, требвало близнила жена да го прекрачи и т.н.
Нямаме за пряка цел да изброим тук без остатък всички обичаи на
миналото, понеже са и много и повечето известни. Трябва обаче, да възпроизведем
един ветеринарен, така да се изразим обичай за лекуване на добитък.
Вероятно някакъв повсеместен мор по едрия рогат добитък е породил обичая да се"горят" с "нов" огън безусловно всички говеда в селището, за да ги лекуват или предпазват. До към 1881 или 1882 год. е било може би последното "горене" и никога оттогава до сега. - Защо ли? - Дали ветеринарната медицина бе завоювала мястото си, или стопаните са били разочаровани от успехите на горенето, или най после не е имало причини то да продължава? Тук не може да се долови истинската подбуда за внезапното прекратяване този обичай, така редовно поддържан в миналото. Твърде вероятно е и трите чинители ще да са взели участие в това секване.
Обичая "горене" бил изпълняван така: Избирали един възрастен мъж, чието собствено име да не носи никой друг в селото, освен той и му давали един помощник. Двамата "жреци" завеждат в по-далечна местност в землището /нашия случай като последен, е бил в местността "Каракая"/, където набързо при-
45
готвят от дъбови клоне два доста високи и успоредни постове, медду които отреждат по удобно място за "жреците", които съвършено голи застават на местата си и отвън плета им подават непрекъснато едно след друго нажежени железни прътове, с които жреците допират до гушата и гърбат на всяко говедо, което минава между двата плета, докато се изредят всички говеда на селото. Огънят за нажежяване желязото бил подклаждан и добиван по най първобитния начин чрез търкане сухи ляскови дървета. Преди да започне добиването "новия" огън, всички огнйове в село и землището угасявали. Инък ляк не ставало.