СПОМЕНИ, Арсени Костенцев

VI. УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО МИ В МАЛГАРСКО

От град Пехчево тръгнах сутринта, с плач ме изпроводиха гражданите и учениците. След като минах градовете Джумая, Дупница, Самоков и Пазарджик, дойдох в Пловдив и като не можах да постъпя в Пловдивската гимназия, отидох в протестантското училище [31] като ученик при д-р Кларк и Аскел. Но като виждах, че във всяка една молитва нападаха православието и българите, от една страна, а от друга, забраняваха ми да ходя на черква, да се кръстя, кога лягам и ставам, да пуша тютюн, аз напуснах училището и заминах с едни кираджии от Копривщица, които караха гайтан и шаяци за Цариград. Спазарихме се за десет гроша да ми носят постелите до Цариград, а аз си купих едни цървули и тръгнах заедно с тях пеш.

Бяха коледни пости – студ и виелица, – но благодарение на кираджиите, че спираха всяка вечер по турските села, дето обикновено имаше мидафир одаси, в които намирахме не само подслон, но и безплатна храна, осветление и отопление. Само в Мустафа паша спахме в хан, но и там ме взе дома си учителят Христопоп Марков от Копривщица.

Дойдохме в Едрене на Догановия хан – стопанинът тоже копривщенец.

Тук кираджиите ме накараха да им попсаля от псалтиката. Дойде да слуша и самият стопанин. В това време влиза слугата и казва, че някой си поп Васнл искал да влезе и послуша малко, ако е възможно. Всички казаха да заповяда. Влезна свещеникът – едик тънък, та висок, с изпито лице и с железна патерица, с жълта дълга антерия и джубе, на около 60 – 65 години. Той поиска извинение, седна при нас и заръча една ока вино да донесат. Аз продължих да псаля. След като псалих известно време, дядо поп Васил взе да ме разпитва отде сам, що сам и какъв съм. Аз им разправих цялата си история, тогава поп Васил започна своята, т. е. как бил афоресан от текирдаалийския, гелиболския и димотишкия гръцки владици и никъде енории не му давали, и тъй просил от сродници и приятели, за да прехрани само себе си, понеже попадията му слугувала на комшиите и там се препитавала, а едничкото му момче, Костадин, Едринската българска община го взела да го ъазпитава и то било приличало много на мене. Той бил родом от Елягюню, Малгарска каза, но бил заточен в Доганасар, Димотишко, и то защото бил проповядвал да се учи по български, а не по гръцки. И не само гръцките владици, но стрелчалията униатски владика Рафаил [32] и брат му Продан в Едрене и те го гонили, защото не искал да стане униатски свещеник и защото проповядвал против униатството, и от тях бил на няколко пъти затварян в Едрене.

– Аз съм им казал – продължи той, – че турчин ставам, а не грък и униатин и да знам, че парче по парче ще ме режат, пак от вярата и езика си не се отделям; аз съм си опропастил целия имот и здраве за тези работи, целият Едрински вилает ме знае кой съм и какъв съм! – и като се обърна към мен, каза ми така:
– Слушай, даскалче, вместо да отиваш в Цариград, я ела с мен, аз ще те заведа по нашите места и ще те настаня с добра заплата за даскал, защото като теб псалт няма по вашите места. Всичката ми стока е едно муле още – ще натоварим дрехите на него и кога аз ще ходя, ти ще яхаш, и тъй ще се редим на ред. Хайде, послушай дядо си поп, па ако ти стане лошо, кълни ме! – като се завъртя към ханджията: – кир Доганов, какво ще кажеш ти?
– Добре, добре – отговори господин Доганов, – добре ти казва дядо поп, аз го знам от толкоз години него, той е добър човек и няма да те остави тъй!
– Хайде, хайде, даскале, иди с дядо поп, ние, що сме ти носили дрехите, няма да ти вземем кирия. Хайде иди! – казаха кираджиите.

Аз се обрекох.
Сутринта рано дохожда дядо поп с катъра. Натоварихме дрехите, опростихме се с кираджиите и тръгнахме.

Като излязохме вън от града, аз на мулето, дядо поп доближи до мен и ми каза:
– Слушай, даскалче, аз и снощи ти казах, че моето момче Костадин също е като теб и на тебе прилича, затова аз ще те викам Костадин и ще казвам, че си мое момче и че те водя от едринското училище за у дома. Като не са го виждали три-четири години, не може да те познае никой и даже попадията моя не може те позна и на нея ще казваме, че ти си Костадин.

Аз приех вече да се наричам Костадин поп Василиев.
Пристигнахме вечерта в Димотика, в хана на един копривщенец – стар приятел на дядо поп. Дядо поп ме представи тук за негов син и ханджията ни взе в къщи.

Вечерта псалихме, пяхме. Дойдоха някои и от комшиите да ни слушат.
– Е, Костадине – каза ханджията, – ще дойдеш ли утре заедно с мене в черква да псалиш, за да видят нашите гърчуля какви български певци имаме ние? (Сутринта бе света неделя).

Поп Васил запита:
– Дали ще позволи владиката?
– Освен що го няма тук владиката, но и тук да е, пак няма да каже никой нищо, когато кажа аз.
– Щом е тъй – му отговорих, – ще дойда.

Сутринта станахме всички от къщи. Отидохме в черква. Хазаинът застана при гръцкия псалт на стола, аз до него, поп Васил долу къде пангара. Хазаинът пошепна на ухото на певеца, който четеше канона. Той завъртя глава и щом свърши, каза ми:
– Леги, кир даскале (кажи, господин даскале)!

И аз започнах славословието, а хазаинът помагаше. Стана един малък шум – едни взеха да викат, за да ме свалят от стола, а други казват:
– Оставете бре, оставете, оставете да послушаме, че много сладък глас има!

Трети пък казаха на псалта им да ми държи исо.
Свърши се литургията благополучно и с голяма тишина.
Отидохме си у дома и след малко дойдоха черковните епитропи с пет-шест души по-първи граждани на визита и да молят поп Васил да ме остави за певец в черквата им. Те щели да ме научат гръцки. При това щели да молят владиката да му прости и да му даде енория, като обещаваха, колкото плащат на своите псалтове, хиляда гроша повече да дадат на неговото момче.
– Е, какво ще кажеш, Костадине? – попита ме поп Васил. – Я виж тук чорбаджиите са дошли да те спазарят, за да им псалиш в черквата. Какво ще кажеш?
– Добре, но само за певец не ставам, ако искат и за учител, ще остана.
– А-ха, не може тъй, нашите деца не знаят български, при това не могат и да се научат.
– Е, добре, и аз не зная гръцки, а вие казвате, че ще ме научите; тогава, както вие можете мене да научите, тъй и аз мога вашите деца да науча на български – отговорих им.
– Ха, ха! – се изсмяха всички и казаха: – То се видя, че няма нищо да стане, но хайде, заповядайте да ни направите по една визита.

И ни заведоха на десетина къщи. Във всички почти къщи ме караха да им псаля.

Сутринта, понеделник, тръгнахме и около пладне пристигнахме в Доганасар, в дядопоповото село.

Като влязохме в селото, взеха да питат дядо поп откъде води този гост, а попът им отговаряше:
– Това е наш  Костадин, водя го от едренското школо.

Селяни и селянки взека да викат: "Добре дошли, Костадине, добре дошли." И аз от катър като млада булка се кланям и отговарям на всеки един, а някои от бабичките си говорят:
– Кутрата попадия, колко ще се зарадва, като види чедото си колко е порасло? Всеки ден кутрата плачеше по него!

Щом наближихме до къщата на дядо поп, дето живееше под наем, той извика:
– Бабо, бабо, ела. Водя и син ти Костадин!

Баба попадия тичешком излезе от къщи разрошена и с продупчена на няколко места шамия, от която космите й навън излезли, почерняла, потъмняла, с изпито лице.

Тя се спусна с плач към мен, за да ме прегърне. Аз й хванах двете ръце. Водя я към къщи и й целувам лясната ръка, без да й дам да ме прегърне и целува, като я утешавах, че има господ и за нас, и че занапред няма да бъдем тъй, както е било досега, но да не плаче, ако ме обича и пр, и пр. И тъй след малко тя се поусмири.

Но що да видиш: с трън да махаш в къщи, няма какво да закачиш на него. Пръв път виждам в живота си такава бедна къща.

Дядо поп взе за един грош сирене и от един воденичар половин хляб от ечемик и вечеряхме. След вечерята баба попадия ми каза, че ако не съм й задържал ръцете и би ме прегърнала, тя е щяла да умре от радост, а пък на дядо поп казва, че съм си бил изменил и гласа, и думите.

Като излязохме навън, дядо поп ми прошепна на ухото:
– Тя се е уверила, че ти си наистина Костадин, затова не трябва да й казваме истината.

Попитах го след туй:
– Имаш ли пари?

Той ми отговори, че всичките му пари били тези, с които черпил в Едрене и купил сиренето. Други пари нямал.
– На ти туй бяло меджидие за утре за арчлък – му казах.

Дядо поп се просълзи и искаше да ми целува ръка. Светилото ни беше едно малко кандилце с безирово масло, едва блещукаше, та не можехме да се видим едни други.

Сутринта дядо поп купи фасул. Отидохме долу под селото на воденицата. Заръчахме да ни опекат една погача в подницата и след като се опече, занесохме я у дома и баба попадия, като я видя, от радост не знаеше къде стъпва горката и ми казваше:
– Е-ех, сине Костадине, от много години в нашата къща не бе внасяна такава погача!
– Здраве, мале, здаве, господ и нас няма да ни остави гладни и жадни, голи и боси!
– Ех, синко, дано господ даде да ми станеш един даскал, та да ми направиш една дрешка, защото – хвана си дрешката и ми я показва как е изпокъсана, сваля си скъсаната шамия и ми я показва: – На виж, синко, това ми е и за поп, и за гроб, що казват хората.
– Здраве, мале, здраве, отсега нататък всичко ще бъде.
– Е-ех, синко, бог да убие и гърци, и католици, тия ни докараха на тоя хал. Вярваш ли, синко, че два дена хляб не съм яла, а пък нашите хора, ако им уработиш нещо, ще ти дадат парче хляб, ако ли не, ще гладуваш. Ами ти, попче, не дадоха ли ти нещо от Едрене от българската община баре за хляб? Утре що ще ядем? На, Костадин ни е дошъл – кутрото чедо, еле трябва да го нагостим!?
– Ех, бабо, ти да знаеш Костадин какви хубави манджи ядеше в Едрене, па нека погладува и той тука заедно с нас! – отговори й поп Васил. – Здраве, здраве, бабо! На, ето сега Костадин като стане даскал и нам господ ще даде.

След тридневно седене в Доганасар купихме десет оки брашно, дадохме десет гроша пари на баба попадия и тръгнахме на път.

Вечерта пристигнахме в града Кешан. Тук намерихме доста българи от Копривщица – абаджии, поп Василеви стари приятели, които не ни оставиха да отидем на хан.

Преседяхме един ден и две нощи и заминахме за Булгаркьой, дето отидохме в дома на българския свещеник поп Тодор или Теофилакт, както го наричаха гърците. Человек доста състоятелен, честен и обичаи от всички българи, а омразен на всички гърци.

Поп Тодор ни посрещна много любезно в дома си и след като закусихме, пожелах да ме заведат в училището, за да се видя с учителя. Поп Тодор ми разправи, че даскалът им бил от Копривщица, бил доста добър человек и не само българите, но и гърците го обичали. При това бил и много набожен.

Отидохме всички в училището (училището бе едно от първите здания в селото) .

Даскал Лало (Хараламби) ни посрещна доста любезно и ми разправи на дълго и широко своите и на поп Тодор мъки и страдания в продължение на три години, доде да отворят българско училище и го задържат.

Запитах го:
– Правят ли ви и сега някои препятствия?
– Правят, но не толкова, но поп Тодора непрекъснато го гонят! – отговори той.

Даскал Лало бе човек около тридесет и пет годишен, среден ръст и пълен, характер неописуем – с една дума, божи човек.

Желал бих, казвах си аз, поне четвърт от неговия характер да имах.

У дома му кандилото пред иконата никога не гаснеше (сега, казват, бил свещеник в Копривщица).

Даскал Лало и поп Тодор ни задържаха цели два дни на гости. (Булгаркьой е Кешанска околия, Гелиболски мютесарифлък и Одрински валилък, с около 509 къщи чисто български.)

От Булгаркьой тръгнахме за Елягюню, родното село на поп Васил, което е на два-три часа разстояние на север от Булгаркьой. Тук бяхме посрещнати от роднини и приятели на дядо поп, които се надпреварваха кой да ни вземе в къщи.

Разпръсна се в село, че поп Васил дошъл заедно със сина си Костадин и почти цялото село дойде на добре дошли.

Тук селяните се деляха на две партии. Едни се гърчееха и учеха по гръцки, а другите бяха униати, имаха си отделно училище и учеха децата по български. Двете партии се тъй мразеха, щото един друг не искаха да се видят. Черковите и училищата им бяха визави, делеше ги една суха долина. Както на едните, тъй и на другите учителите и свещениците им бяха от същото село.

Всеки ни канеше да отидем в дома му – гъркомани и униати, и дядо поп им определяше у кого кога ще идем на обяд и вечеря.

Другия ден бе "Свети Никола".
Отидохме в черква. Аз застанах до даскала и поп Васил до мене. Като четях херувикото, поп Васил ми пошепна на ухото да псаля хубаво, че всички от униатската черква били дошли в нашата да слушат. След евангелието застанах на владишкия стол и им разправих за мъките и страданията на свети Никола.

След свършъка на литургията поп Киряк – най-старият и най-богатият свещеник – ни каза да го чакаме в черковния двор, доде се съблече.

След малко излезе от черквата, каза на селяните добро утро, за много години и пр. Всички му станаха на крака и му целунаха ръка.

Поп Киряк се хвана за брадата и каза:
– Слушайте, селяни, аз съм станал близо седемдесет години и за пръв пвт виждам такава литургия като днешната. Вярвайте ми, че съм плакал от радост в олтаря!
– Истина, истина, попе! И ние всички се евхаристисахме (благодарихме) днес. Бог да поживи момчето на поп Васил! – отговориха му селяните.
– Заповядайте сега да идем у дома на кафе! – каза поп Киряк.
– Не! – отговори един висок, приличен и добре облечен човек на около 50 – 55-годищна възраст.
– Ще отидем по-напред у дома, защото още в тъмно тази сутрин дойде едно заптие от Малгара и ми каза, че ме викал каймакамът и кадията.

Като ходехме по пътя, поп Васил ми каза, че този бил най-богатият и най-влиятелният човек в Малгарската каза и се казвал Тимю чорбаджи.

Още не влезли всички в дома му, извика чорбаджи Тимю:
– Деца, хайде по-бърже пригответе нещо да похапнем с гостите, че ще отивам в Малгара!

А пък на синовете си каза да му приготвят коня със седлото.
След кафето, ракията и закуската чорбаджи Тимю ме помоли да му изпея едно Аксионестино по български и след като свърших, каза ми:
– Е, Костадине, доде имаш този глас, никога няма да те пуснем от нашето село, а, какво ще кажеш, папа Киряк?
– Вярвай, чорбаджи Тимю, като малко дете съм плакал днес в олтаря. При това не видяхте ли, че дойдоха днес всички от католическата черква в нашата? Затова ще молим поп Васил да ни го остави, а пък и Костадина ще молим, за да ни остане! – отговори поп Киряк.
– А пък аз ще дада двете нови стаи: голямата за училище, а малката за Костадин, за да си живеят заедно с мой Костадин, и то за инат на католиците – отговори Михо чорбаджи.
– Мнозина днес от католиците казаха в черквата, че ако спазарите поп Василовото момче за даскал, и ние ще си пращаме децата при него и ще се откажем от католиците – каза трети.

Други двама му потвърдиха:
– Ами няма ли да ни пакости гръцкият владика и гърците от Малгара? – каза мухтаринът (кметът) селски.
– Абе, какво ще ми прави владиката и гърците, те не са мехмури на нашите кесии! Аз мога и ходжа да си доведа да ми учи децата! Какво направиха на Булгаркьой?
– Нищо, но кажи, кажи, папа Киряк, защото черквата е попска! – каза чорбаджи Тимю със смях.
– Аз го скроих това още в черквата – да моля вас, чорбаджи Михо, и селяните, да си го спазарим и да си го не пускаме, хазър ни е дошъл на крака – каза поп Киряк.
– Ех, тогава е свършено! Кажи, поп Василе, сега колко ще му искаш?
– И аз не знам, чорбаджи Тимю, димотишките гърци му дадоха четири хиляди гроша само да им псали от празник на празник, но иска момчето да отиде в Цариград, да се учи още, пък и аз не зная какво да правя? Ако иска, нека остане! – отговори поп Васил.
– Щом са му дали димотишките гърци четири хиляди гроша, и ние ще му дадем четири хиляди гроша! Ще си го храним и гледаме като наше дете и като наше селянче!
– Ето на, всичкият му род е тук! – каза Тимю чорбаджи.
– От мен едни кундури и един фес бакшиш! – каза поп Киряк.
– А пък от мен един кат дрехи! – каза чорбаджи Тимю.
– Е хайде, сега, хайде, целувай ръка на поповете, хайде, нека е хаирлия! – извикаха всички.

Целувах ръка на свещениците и на чорбаджиите Тимю и Михо, като на стари хора, които ми дадоха подарък около стотина гроша.

Тимю чорбаджи тръгна за Малгара и ни каза:
– За вечеря ще дойдете у дома!

През целия ден ходихме по визити. Посетихме пет-шест католически къщи, в които ни се обрекоха, че ще провождат децата си в нашето училище и ще се откажат от католичеството.

На другия ден отидохме при даскал Лало в Булгаркьой, взехме от Дановите буквари 50 – 60 парчета. Писах в Цариград на дядо Славейков и му изложих всичко подробно, особено за униатите, и след десет-петнадесет дни получих от него едно насърчително писмо и две сандъчета с разни книжки, негови издания, за подарък на учениците и едно годишно течение от вестник "Македония" [33].

С мое съгласие поп Васил повика чорбаджиите и им каза:
– Повиках ви, за да ви кажа и да ви помоля, че аз останах да дължа в Едрене около двадесет и пет лири, що се е учил син ми Костадин, та затова, ако обичате, да ни спомогнете сега с нещо като прихванете даденото от заплатата на Костадина.
– Какво ще кажеш, Костадине, да дадем ли на баща ви пари? – попита чорбаджи Тимю.
– Дайте му – отговорих аз.

Дадоха петнадесет лири на поп Васил, а вечерта той ми ги даде и ми каза да си ги зашия в дрехите и да не казвам никому, че имам пари.

Дадох му пет лири, за да направи един кат дрехи на баба попадия за Коледа, и остатъка нему за арчлък.

След като се просълзи от радост, като видя петте лири, каза ми така:
– Знаеш ли, Арсени, защо направих туй?
– Не знам! – отговорих му.
 – Ето защо – ми каза. – В тези места и гръцки, и католически владици са проклети, при това и хюкюматите са техни, може някоя вечер да те дигнат и да те изпратят някъде – както ти са правили и в Струмишко, – без пари, какво ще правиш? Така мен една вечер дигнаха през нощ и и ме затвориха в Гелиболско, в един манастир, и, без да ме знаят домашни, роднини и приятели, държаха ме цели три месеца и в два дена един път ми даваха само хляб и вода, но благодарение на едно овчарче, на което дадох една лира, и то ме освободи през нощта, и ако не беше това овчарче, досега ни кокал от мене нямаше да остане.

След туй изкара отпод калимавката една игла с конец и ми каза:
– На, на ти тази игла и си ги заший!

Сутринта изпратихме поп Васил. Той ми се обрече, че след един-два месеца пак ще дойде и действително след два месеца дойде и ми каза вечерта, че е дошъл да ми донесе някакви си писма от гръцките владици, изпращани до българските свещеници, и че тези писма са ценни за нас, българите.
– Мнозина българи в Едрене са ми ги искали и пари са ми давали, но не съм им ги дал.

След туй изкара една мушама от пазвата, извади от нея около десетина писма и ми каза:
– На, тези писма са от димотишкия владика, тези от гелиболския, а тези от нашия текирдаалийски владика. На, виж им подписите какви са! Нашият владика ми е казал, че по два-три месеца са се мъчили, доле се научат само подписите си да подписват!
– Какво им е съдържанието на писмата, знаете ли? – попитах поп Васила.

Той ми отговори, че почти на всички горе-долу е едно и също.
– Това писмо е на нашия владика от Текирдаа до нашия тук поп Киряк; писва му за Коледа да му изпроводи четири-пет прасета, десет-петнадесет кокошки, двадесет оки масло и двадесет лири и в случай че не му изпроводи, щял да го изпроводи в еди-кой си манастир на заточение; а пък гелиболският иска от поп Тодор от Булгаркьой агнета, яребици, пърпелипи, масло и четиридесет лири пари да му занесе за Великден. И другите са все такива.
– Вземи ги и ги скрий, и никому да не казваш, та един ден, като отидеш в Цариград, да ги занесеш на нашите владици в Ортакъой, за да видят какви работи са вършили и вършат гръцките владици.

В разстояние на пет-шест месеца дойдоха доста ученици от околните села и от католическото училище. Католиците, като видяха, че останаха седем-осем къщи, взеха да агитират против мен и да се оплакват на католическия владика в Едрене, Рафаил, родом от Срелча (Копривщенско).

Дохажда един ден братът на Рафаила – Продан, с един техен гавазин в училището и ме помоли да влезем в моята стая, че имал нещо важно да ми каже.

Влезнахме двамата в стаята и Продан започна да ме кандардисва да стана техен учител. Щели да ми дадат пет хиляди гроша заплата, два ката дрехи и други бакшишлъци и пр. и пр.
– За всичко това ви благодаря, господин Продан, но католик и протестантин, да зная, че ще умра от глад, пак няма да стана! – отговорих му.
– Слушай, Костадине – повтори Продан, – ти си още млад и неопитен в тези работи, не ставай упорит и ти като баща си поп Васил. На, виж как страда той – гол, бос, гладен и жаден. За всичко, ако бе ни слушал той и дойдеше при нас, както го молихме, сега да имахте и къща, и ниви, и всичко. Затова ела при нас, ако искаш да станеш голям човек, в противен случай ние знаем и вързан да те изпратим, но няма да те оставим тук, в Елягюню. Затова, пак ти казвам, ела в нашето училище – виж, помисли си до довечера. До сутрин чакам отговор.
– Слушай, господин Продан, казах ви, че аз турчин ставам, католик не ставам! – отговорих му.
– Добре, и аз турчин да стана, ако вързан оттук не те изпроводя на сюргюн! – отговори разярено Продан и си отиде.

На другия ден още в тъмно дохажда един чаушин и едно заптие и ми казват:
– Хайде, даскал, вика те каймакам ефенди още сега заедно с нас!

Проводих да повикат чорбаджи Тимю и догде да се облека, чорбаджи Тимю дойде и взе да разпитва кой ме вика и защо ме вика.

Чаушинът му каза, че ми бил даваджия Продан ефенди от Едрене. Чорбаджи Тимю даде на чаушина един бешлик да пият кафе и му каза да каже много здраве на каймакам ефенди, че даскала ще го доведе Тимю чорбаджи.

Аз разправих на Тимю чорбаджи всичкия ни разговор с Продан, а той ми отговори:
– Защо не си го изпъдил туй магаре и защо не си проводил някое дете, за да ми обади?

Оставихме двама ученика, за да нагледват учениците, и отидохме в дома на чорбаджи Тимю. Той заповяда да приготвят два коня и след като закусихме, тръгнахме, и щом наближихме Малгара, чорбаджи Тимю взе да ми разправя, че тук в Малгара имало един стар мюфтия, много богат и много влиятелен, и всяка година той вземал спахилъците от всички околни села, затова ще отидем по-напреж при него и ще му обадим всичко, що ми е говорил Продан.

Влязохме в един голям конак с голям двор и мюфтията, който гледаше от прозореца, извика на слугите да ни вземат конете, а нас извика горе в стаята.

Чорбаджи Тимю ме препоръча на мюфтията и му разправи нашата история с господин Продан.
– Бог знае какви мюзевирлици е правил пред каймакам ефенди, та още от полнощ е проводил две заптиета, за да заведат даскала в хюкюмата! – завърши той.
– Бок иеджеклер каймакам да ода! – отговори юфтията, като се завърна към мен и ме запита зная ли турски да чета и да пиша.
– Да чета и да пиша не знам, но да говоря знам – отговорих му.

– Ха – каза мюфти ефенди, – а бе, Тимю чорбаджи, ще има ли място за спане там, за да проводя мой Асан фей, даскал ефенди да го учи булгарска книга и есап, й той него да учи по турски?
– Хайде-е-е-е – отговори чорбаджи Тимю, – за Асан бей ако няма място в селото, то по-добре да го запалим!
– Ако обича и ако харесва Асан бей, има място и в моята стая за спане – отговорих му аз. – още по-добре – отговори мюфти ефенди, – че мой Асан бей е милаим дете, тук няма вече какво да учи и след някоя година ще го проводя в Цариград да се учи, но е още малечък.

След това тръгнахме и тримата за хюкюмата.
Мюфти ефенди и чорбаджи Тимю влезнаха при каймакама и кадията, а мен казаха да чакам вън.

Отвън слушах гръмливия глас на мюфтията.
Продан си излезе и заканително с ръка към мен взе да маха и да говори нещо.

След малко мюфти ефенди и чорбаджи Тимю излязоха и ми казаха да си отиваме. Като слизахме по стълбата, мюфти ефенди каза на чорбаджи Тимю:
– Ще разведеш даскал ефенди, за да види нашата касаба и след един-два часа ще дойдете у дома на обяд, чухте ли? Ще ви чакам!
– Чухме! – отговорихме му.

Чорбаджи Тимю ме заведе в няколко арменски кафенета и ме запозна с някои от по-първите арменци, които ни насърчиха и ни казаха да не се боим, че колкото им иде отръки и те ще ни помагат. В това време дойде Асан бей и ни заведе у дома си.

Следобед си заминахме за село. Мюфтията ни каза, че след два-три дни ще проводи Асан бей в Елягюню.

Дойдохме си в селото, събраха се селяните и взеха да разпитват защо са ме викали, а Тимю чорбаджи им разправи всичко подробно и как мюфти ефенди изпъдил Продана от меджлиша и пр.

На другия ден дойде Асан бей с техния ясакчия и с два фърча постели и разни неща за ядене право а дома на чорбаджи Тимю, но като видя моята стая, пожела да доде при мен, и тъй му пренесоха вещите в моята стая.

Асан бей беше миого трудолюбиво и с добър характер момче. Той се отнасяше тъй добре с учениците, щото всички бяха го обикнали. Него го учех вечер и го съветвах да не хваща кусур на децата, ако види нещо, защото те са селски деца и не са тъй въапитани като градските и пр. Асан бей ми отговори:
– Преди да дойда тук, баща ми ми разправи всичко, даже и когато постят децата, да не ям пред тях блажно. Даже и те, когато ядат свинско, да се преправя, като че ги не виждам, затова и вие, ефенди, може да си ядете и вие свободно пред мен свинско месо, защото всеки трябва да яде това, което му позволява вярата, грях ви на душата, ако си не ядете пред мен щото искате.

Всяка сутрин слугата им дохождаше от града, за да види как е и като какво ще иска за утре да му донесе и всяка неделя докарваше по два добри коня със сърмалии аши на седлата и ни завеждаше в града, а в понеделник сутринта ни връщаше в селото.

В разстояние на година и половина момчетата, които бяха дошли от 15 – 16 села да се учат, се научиха толкова, колкото и аз сам знаех, понеже бяха добре подготвени, и тъй си отидоха и станаха български даскали по своите села.

Една сутрин дохаждат рано две заптиета и ме закарват пеши в Малгара и то без да ми позволят да се обадя никому.

Аз казах на Асан бей да обади на чорбаджиите.
Мен ме заведоха право в затвора. След два часа лежане в затвора, изкараха ме пред съвета, а в коридора около петнадесет души по-първи селяни от селото дошли да се молят, за да ме освободят.

Като влезнах вътре, виждам, че се препират и карат мюфти ефенди, двама ази арменци и Тимю чорбаджи за мене, а каймакамът, владишкият наместник и двама ази гърци против мене.

Каймакамът се завърна към мен с тези думи:
– Слушай, даскал ефенди, против тебе има поплак от едренските гръцки и католически владика и от текирдаалийския гръцки владика и по заповед на едренския валия и текирдаалийския мютесарифин, виж – показва ми два плика на масата, – всички български училища в Малгарската каза трябва да се затворят и всички български даскали, които не са от казата, да си отидат всеки един в своето отечество, с добро или със заптие, та няма вече да отидеш в Елягюню. Чу ли?

– Как така? – извика мюфти ефенди. – Тоз човек трябва да отиде в селото да си прибере дрехите и хака! Без дрехи и без пари къде ще иде?

Арменските ази извикаха:
– Мюфти ефенди има право: тоз човек без дрехи и пари къде ще отиде? Трябва да му се даде срок някой ден!
– Е, хайде, двадесет и четири часа имаш срок! – каза каймакамът.
– Хаир – отговори мюфтията, – съгласно закона най-малко три дена, защото има тоз човек зимане-даване тук.
– Е, хайде, както каза мюфти ефенди, но след три дни да си отидеш, че после лошо ще стане и за тебе, и за мене!

Поклоних се и си излязох.
Чорбаджиите и аз, нажалени, тръгнахме си за селото. Но след нас извикаха мюфти ефенди и чорбаджи Тимю да отидем всички в конака на мюфти ефендн. Щом влязохме там, и те дойдоха. Мюфтията само вика и псува владици, паши и пр.

До шест месеца, додето се закрепи училището добре, аз се казвах Костадин поп Василиев, по-сетне им казах, че аз не съм Костадин и син на поп Василя, а се казвам Арсени Георгиев Костенцев и съм от град Щип, Македония.

Аз им казах тогава, че има един колайлък за това, но не знам дали ще кандисат нашите селяни, както сме правили това и по други места.
– Кажи какво, може и ние да го направим? – отговори чорбаджи Тимю.
– Ето как: да вземем три-четири бели арзухал кехади, да ги подпечатат със селските печати и да се подпишат селските ази от нашите 17 – 18 български села. Аз имам в Цариград добри приятели, които ще ги препишат по турски и ще ги подадат на великия везир Али паша [34], който обича много българите, и да видите как ще отвориме всички българсии училища, които днес ни затвориха.
– Много умно казва даскал ефенди. Чорбаджи Тимю, да го направиме туй – каза мюфти ефенди.

Всички отговориха:
– Да го направим!

В разстояние на две денонощия поп Киряк, чорбаджи Тимю и ясакчията на мюфти ефенди подпечатаха и подписаха три махзара от осемнадесет села и малгаралийският мухтарин – българин, заедно с членовете го подпечатаха и подписаха.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


31. Протестантското училище в Пловдив се основава през 1859 г. и просъществува в града до 1869 г., след което се премества в Самоков. За дейността на американските мисионери в българските земи и Османската империя, както и за ролята и влиянието на протестантската пропаганда вж. Стоянов, М. Начало на протестантската пропаганда в България – И з в е с т и я  на  ИБИ при БАН, Т. 14 – 15, 1964.

32. ОТЕЦ РАФАИЛ (Райко Попов Добнев) (1831 – 1876) – роден в Стрелча, учител, монах в Рилския манастир, униатски свещеник, епископ в Цариград.

33. В. "МАКЕДОНИЯ" – излиза от края на 1866 до 1872 г., издаван е от П. Р. Славейков.

34. АЛИ ПАША, Мехмед Емин (1815 – 1871) – турски държавник. Първоначално поддържа политиката на реформите, но по-късно се обявява против конституционното движение. Велик везир (1855 – 1856, 1858 – 1859, 1861 – 1871). По време на неговото управление се разрешава Българският църковен въпрос.