VII. ПРИ П. Р. СЛАВЕЙКОВ

Поп Тодор от Булгаркьой изяви желание да дойде и той с мен в Цариград.

Тръгнахме. Поп Тодор, чорбаджи Тимю, Михо и аз дойдохме в Текирдаа.

Вечерта чорбаджи Тимю ми даде триста гроша за арчлък, извади ни билет за Цариград, изпратиха ни до парахода. Тенекията с арзухалите турихме на шия и се разделихме.

Поп Тодор го имаха всички за гръцки владика и като такъв го поздравляваха, защото беше добре облечен и представителен. Той ме заведе в Галата у едни абаджии от Копривщица, негови стари приятели. Посрещнаха ни добре. Постлаха ни шаяци, аби, а за завивка ни дадоха шинели. Два дена ни гостиха и сетне само за спане ходехме. Казаха ни да не отиваме на хан и да харчим пари, защото те имат и постилки, и завивки. Ние им благодарихме и тръгнахме с поп Тодор да отидем при дядо Славейков, на Узункапия, дето му беше печатницата.

Посрещна ни добре. Разправихме му всичко подробно и той ни каза да отидем сутринта рано при него и той ще ни заведе в Ортакьой, дето имали събрание, и там ще видим какво трябва да се направи.

Сутринта отидохме рано при дядо Славейков, който ни чакаше. Заведе ни на една гостилница, дето ни почерпи по една паница шкембе-чорба. Оттам се качихме на едно малко параходче за в Ортакьой. Както си бяхме седнали трима в едно кюше, дядо Славейнов се завъртя към нас и взе да ни говори така:

– Туйкана, гърците, се броят за най-умни хора на света, ала те са най-глупавите! Ето защо, за да напакостят на нас българите, те доведоха от Азия турците на Балканския полуостров, докато ние българите бяхме в техните ръце, като калта в грънчаревите, можеха всичко да направят от нас. По-късно те трябваше да отворят по-първо девически училища, а после мъжки. Щяха да погърчат по този начин нашите прабаби, баби и нашите майки и сестри, та сега и ние да бяхме гърци. Искам да кажа с това, че те ни извадиха едното око и ни оставиха с едно око, за да виждаме с него онези, които ни изкараха другото и за това око ние и нашето потомство ще ги гоним докрай. Те мислят себе си за богове, а нас българите за диви волове.

Параходът спря на моста. Ние излязохме и се отправихме в дома, дето живееха дядо Антим Видински [35], дядо Панарет Пловдивски [36] и други. Евстатий Пелагонийски [37] като ме видя, извика:
– Ей го, апостол Павел, пак са го изпъдили отнякъде гърците!

И всички взеха да се смеят. Те ме познаваха, откогато занесох махзара за дядо Евстатий от Пелагонийската епархия.

Дядо Славейков, като ни запозна с всичките, каза:
– Този е първият български учител в Струмишката каза и помежду всички учители най-много е страдал от струмишкия Еротея! Този е, който донесе преди три години махзара за Пелагонийската епархия и този е, който развали гнездото на Рафаила в Малгарската каза и е отворил нови пет-шест български училища, а пък светиня му поп Тодор е от Булгаркьой, Кешанска каза – тоже мъченик. Бил е на няколко пъти затварян по разни манастири, морално и материално го е съсипал гелиболският гръцки владика и сега е без енория. Благодарение, че е останало нещо от баба и дядо, та живее.

Разказахме им всичко подробно, каквото бе станало и им дадохме трите подпечатани, но ненаписани махзари. Като ги прегледаха, казаха ни:

–.Добре, оставете двете тук и си вземете една, да ви се намира за зор-заман.

Изкарах тогава от мушамата и поп Василевите писма и ги дадох на видинския дядо Антим. Събраха се всички да ги гледат. Дядо Антим ги даде на Никола Михайловски [38] да ги црочете на всеслишание и ги преведе на български.

Господин Михайловски започна така:
– Папа Никола, за Великден ще ми донесеш двеста яйца, десет оки масло, и то, ако навреме не ги донесеш, ще бъдеш аргосан – ваш и пр. димотишки митрополит еди-кой си.
– Ах, неоценимо нещо е туй за нас! – извика дядо Славейков.
– Да, да! – казаха другите.
– Аха-а! – извика дядо Антим. – Я прочетете туй писмо, господин Михайловсии, от гелиболския владика, че иска живи яребици и пърпелици от някой си поп Теофилакт!
– От мен иска ваше преосвешенство! – отговори поп Тодор. – Гърците ме викат поп Теофилакт, а нашите българи – поп Тодор.

След като прочетоха всичките писма, дядо Антим стана и ни целуна и двамата между очите, като ни каза:
– Да живеете и бог да ви помага, майка България такива чеда иска!

Всички извикаха:
– Да живеят!

Дядо Славейков ми каза:
– Костенцев, тези писма ще останат тук, че са от толяма важност, и тези писма ще ускорят разрешаването на черковния ни въпрос. При това ще направим някои извлечения от тях да вашия махзар и с туй ще се ускори и вашата работа!
– Да, да! – извикаха всички. – Обезателно трябва да останат тук!

Дядо Антим каза:
– Аз мисля да помолим господин Михайловски да ги преведе на български, а пък господин Иван Найденов [39] да ги преведе от български на турски. При това да им приготви двата махзара – единият до великия везир, а другият до нас тук. И то колкото се може по-скоро.

Нареди в същото време да ни се даде една стая в метоха на Фенер, за да не харчим на хан.

Поп Тодор отговори:
– Ние сме си добре там, Ваше високопреосвешенство при едни мои стари приятели от Копривщица – абаджии. Дават ни и покривки, и постилки в Галата [40].
– Ами арчлък имате ли? – попита дядо Антим.
– Имаме си – отговори поп Тодор.
– Тогава, ходете си – ни казаха – и след два-три дена ще отидете при господин Славейков и той ще ви каже какво трябва да направите.

Целувахме ръка на владиците, сбогувахме се с всички и си излязохме.

След три дни отидохме при дядо Славейков. Още отдалеч, като ни видя, извика:
– Вашата работа е свършена, седнете да пием кафе!

Като изпихме кафето, той стана и каза:
– Хайде сега да отидем на Балкапан [41] при господин Христо Тъпчилешов [42].

Отидохме в кантората, дето намерихме сина му Петко [43] прав, че пишеше нещо. Каза ни да поседнем и да почакаме баща му.

Дядо Славейков се обърна към мене и ми рече:
– Арсени, вашите писма за мен и за теб не струват и лула тютюн, но за общото дело струват милиони! Един ден името ви ще бъде записано в историята.

В това време дойде господин Христо Тъпчилешов и заповяда да повикат някой си дядо Христо.

Дойде дядо Христо (един тънък, та висок человек, с мургаво липе). Тъпчилещов му каза:
– Дядо Христо, подир обед тези хора ще ги заведещ на Баба-Алието. Ще дадете по един алтилък на двамата гавази, за да ги турят близо до вратата, та като дойде великият везир Али паша, техният махзар да дойде най-отгоре в чантата, а пък вие да ме чакате там и доде не дойда аз, да си не отивате – каза на нас.

Подир обед намерихме дядо Христо при Балкапан в едно кафененце и след като го почерпихме, отидохме на Баба-Алието.

Хора като на черква – жени, деца и мъже от всички народности – не може да се мине.

– Дайте два алтилъка! – каза ни дядо Христо.

Поп Тодор му даде и той отиде при гавазите и след малко дойде един от тях и ни заведе до вратата и каза да стоим там.

След един час чакане извикаха гавазите:
– Дайте път, съдързаминът иде! – и се пуснаха, за да го посрещнат.

След съдързамина вървяха двама души с една голяма чанта, в която всеки слагаше своята просба. Нашата дойде последна и най-отгоре.

Али паша бе много нисък человек, с гола глава и тук-там по някое бяло влакно. Тъй също и брадата му бе оредяла.

След малко дойде и господин Христо Тъпчилешов и се спря при нас. Казахме му, че нашият махзар е най-отгоре в чантата.
– Добре, стойте тук! – ни каза.

Гавазите му взеха палтото, бастуна и галошите, други вдигнаха пердетата и той влезе при Али паша, без да пита. (За да влезеш в стаята, се минава през две пердета.) Влезе един ефенди при тях и след малко повикаха и нас.

Поклонихме се.
– Молете се богу за здравето на царя, ще ви се даде емир да си отворите училищата и черквите, но да си гледате работата и да се не мешате в чужди работи! Хайде, идете с ефендията! – каза ни Али паша.

След като направихме по три темани, заднишком излязохме заедно с ефендията, който носеше на шията си махзар.

Заведе ни в своята канцелария и ни каза след три-четири дена да отидем при него и да си вземем емира. Подир четири дена се явихме при ефендията. Каза ни:
– Подир два дена!

И тъй, днес, утре, изминаха се близо два месеца.

Най-сетне, оплакахме се на дядо Славейков.

– Как така? – възмути се той. – Аз мислех, че сте си отишли досега. Хайде да отидем при господин Тъпчилешов, да видим каква е таз работа?

Отидохме при господин Тъпчилешов, разправихме му всичко и той зачуден остана, защо да не му обадим досега, защото Али паша му бил казал най-късно до два-три дни кятипинът ще ни даде емира.

Проводи да повикат дядо Христо и той дойде.
– Абе, дядо Христо! – разсърдено му каза. – Каква е таз работа, не е ли язък за тези хора толкоз време да скитат по цариградските улици?!

Дядо Христо му отговори, че те са си виновни. Ако бяха дали триста гроша на кятипина, досега хиляди пъти щяха да си вземат емира.
– Нека дадат триста гроша, аз сега ще им го донеса.

Поп Тодор му отговори, че ние по десет пъти отиваме при него, той ни един път не ни каза за пари, пък нито вие ни казахте.
– Ами вие сами тябваше да се сетите, че турчин без пари нищо не дава! – отговори дядо Христо.

Поп Тодор изкара три лири. Даде ги на дядо Христо и той тръгна, но дядо Славейков му каза:
– Дядо Христо, виж, да го не запечатват плика! Ние тук ще го запечатаме, да не би да има някоя змия в него, а пък ние ще те чакаме в кантората на Станче Брадински [44] и Джордже Груев [45].

Там ни запозна дядо Славейков с тях и ги помоли да подарят някоя и друга книга за новоотворените български училища в Малгарско и те ни казаха, че до вечерта ще ги приготвят. В това време донесе дядо Христо емира с отворен плик и ни каза, че те са писали на едренския валия и на текирдаалийския мютесарифин да не ни закачат, а този емир бил за каймакама в Малгара, но каза запечатан да му го занесат.

Поп Тодор му даде едно бяло меджидие подарък.
Дядо Славейков помоли господата Груев и Станчев да помолят и други някои балкапански търговци да спомогнат с книжки.

Оттам ни заведе при господата Кръстевич [46] и Моравенов [47]. И те ни дадоха доста книги.

Дядо Славейков ни каза да отидем в Ортакьой при старците и си вземем сбогом, а пък той ще занесе емира, за да ни извадят едно-две копия от него, за да ни се намират в зор-заман.

Благодарихме му и тръгнахме за Ортакьой.
Старците, като ни видяха, извикаха:
– Ей ги Павел и Петър! Море къде се изгубихте толкоз време?

Разправихме им работата.
Поръчаха ни, кога ще си отиваме, да им се обадим, за да ни дадат някои черковни вещи и книги. Ние им отговорихме, че ще тръгнем на другия ден. Целувахме им ръка и си заминахме.

Отидохме при господин Чомаков, дето намерихме и господин Захарий хаджи Гюров [48] от Самоков. Господин Чомаков ни каза:
– Като видите нещо зло, да се отнесете в Едрене до Челеби Георгаки ефенди Карамихалоолу и ще му кажете, че аз съм ви проводил. Той е там влиятелен човек и ще ви спомогне.

Сутринта рано отидохме пак при дядо Славейков и му казахме какво ни казаха старците.

 – Добре! – каза. – Сега вие ще отидете на Фенер в метоха, ще кажете на слугата там, че аз съм ви проводил да ви каити тескеретата. Той знае къде. Пък подир обед да чакате там и аз ще дойда.

Дадохме на слугата тескеретата и таксата и си отидохме.
Подир обед отидохме на метоха и там намерихме един сандък, пълен с разни черковни книги и одежди за нас. Дойде и дядо Славейков и ни каза, че и той приготвил два сандъка с разни книги. Каза след туй на слугата да вземе и едните, и другите и да ги занесе с хамали на митницата и да каже на цензора да ги прегледа, като му каже, че той, Славейков, ще дойде скоро. А там каза:
– Вземете си тескеретата, на ви емира и копието. Емира ще го дадете на каймакама, а копието ще го пазите и никому няма да го давате. Ти, Костенцев, ще го туриш на гърба си с тенекията – твоят гръб е научен на такива работи, – защото светиня му го познават гърците, та да не би да стане нещо, а пък теб те никой не познава. А сандъците с книгите, има един наш българин от Пловдив – комисионер в Текирдаг, до него ще ги изпроводиш и от него ще ги търсите. Няма нищо да му давате, той ще ни представи сметка и ние тук ще му платим. Напоследък ще ви кажа една тайна и вярвам, ще я опазите, вие сте печени и двамата сте страдали и страдате от гърци и от турци: на, вижте, Румъния, Сърбия, Гърция и други са сдобили свободата си чрез проповедите на учители и духовенство, а после им е помогнала и Русия. Преди няколко месеца бе ни повикал пет-шест души руският консул, господин Игнатиев, и ни каза помежду другото и това: "Вие, българите, още ли ще спите? Вие сте един народ от пет-шест милиона и за да се освободите еднъж за всякога, трябва да се повдигнете. За да спечелите четири-пет милиона, трябва да жертвувате един милион, защото свобода без жертви се не добива, а ако сиите и занапред, както сте спали досега, то постепенно турци, гърци, протестанти, католици ще ви изколят и претопят. А щом се повдигнете вие, тогава и Русия ще ви помогне, както е помагала и на другите балкански народи и пр." Тази идея трябва да се втълпи било на селяни, било на граждани, та постепенно да се поприготвят – кога пушка, кога пищов, кога нож, барут и тем подобни. Както ви казах и по-преди, тез работи са длъжност на учителството, духовенството и въобще на младежта и туйкана да се работи, но предпазливо. А вие, Костенцев, ще ми направите едно описание за Малгарската каза, ще ми опишете и някои селски обичаи.

Благодарихме му за услугите и съветите и се разделихме.
Телеграфирахме на мюфти ефенди в Малгара да обади на селяните, че утре си тръгваме.

Като се настанихме в парахода, поп Тодор ми рече:
– Виж, Арсени, надали има светия, който да се е трудил тъй за хората, както дядо Славейков за нас! Аз никога през живота си няма да забравя добрините му и никога няма да оставя да го не спомена в литургия, когато служа!
– Действително – отговорих. – Тоз човек е повече от светия за нас!

След седем-осем часа пътуване с параход пристигнахме в Текирдаг и намерихме на скелето, че ни чакаха чорбаджи Тимю и Михо, двама селяни и ясакчията на мюфти ефенди. Взеха ни вещите и ни заведоха на техния хан.

От Цариград бях взел две добри мастилници – една за каймакама, една за Асан бей, едни бройници и цигарлък кехлибарлии за мюфти ефенди и един красив чибук за чорбаджи Тимю.

Чорбаджи Тимю каза:
– Като виждам, че сте свършили работа, мисля, че целият Текирдаг е мой. Да живеете и вие, и тези, които ви спомогнаха! Сега ще телеграфирам на мюфти ефенди и на селяните, че утре тръгваме, да излязат и да ни посрещнат – напук на гърчулята и на нашите католици!
– Да отидем сега – казах аз – при някой си българин, тук комисионер, за да видим дали са пристигнали сандъците.
– Добре – каза чорбаджи Тимю. – Той е и мой приятел, чрез него изпращам жито, но я иди ти и кажи на нашите арабаджии, ако не са си отишли, да спрат една кола за сандъците! – каза той на едного от селяните.

Комисионерът ни каза, че писмото получил, но сандъците довечера, до утре ще пристигнат. – Проводете някоя кола да ги вземе или аз ще ви ги изпроводя.
– Не! – отговори чорбаджи Тимю. – Аз искам сам, с тъпани и свирки да си ги занеса!
– Добре – каза комисионерът. – Аз ще проводя слугата на хана да ви обади.

Вечерта  дойде слугата и ни обади, че с голяма мъка едва ги изкарали, защото гръцкият чиновник настоявал много да ги занесат на преглед в гръцката митрополия, защото били български, но арменските чиновници дигнали гюрултия и не ги дали, но настояли на място да се прегледат.
– Ей ги в магазина, дойдете да си ги приберете.

Чорбаджи Тимю каза:
– Даскалчето и поп Тодор да седят тук, а пък ние да хванем кираджии, понеже нашите коли си отишли и аз ще накарам по турски да надпишат сандъците до нашия мюфтия, че гърците са проклети, да не ни направят нещо.

Сутринта рано тръгнахме.
Оставаха ни два-три часа път до Малгара и ясакчията каза:
– Аз ще ида напред да известя на ефендията.

Вън от града на половин час ни чакаше Асан бей, който ни каза, че баща му заповядал да отидем всички у дома им.

Баща му, като ни видя, слезе в двора и ни посрещна. Тимю чорбаджи и мен спря да преспим у тях и сутринта да занесем емира в меджлиша.

Сутринта отидохме в конака. Мюфти ефенди влезна и ние по него. Целият меджлиш събран.

Извадих плика и го подадох на каймакама и той като го отвори, целува го, тури го на челото си, а после започва да го чете с глас.

Арменските ази гледат в мен, смеят се и въртят глава към владишкия наместник и гръцките ази, а те като попарени и с наведени глави слушат.

След като го прочете, каймакамът се обърна към мен и ми каза:
– Сега си свободен да учиш децата, но тоз бил грък, онзи бил католик – такива думи от твоята уста да не чуя, зере пак ще те изпъдя и училището ще затворя. Разбра ли?
– Разбрах, каймакам бей! – отговорих му.
– От неговата уста лоша дума не можеш да чуеш! Уста има, език няма, като ангел човек е! – отговори мюфти ефенди.
– Свободен си! – каза каймакамът.

Поблагодарих му и излязох.
Гледам вън около петнадесет-двадесет души наши селяни и около петдесет-шестдесет души любопитни арменци и гърци дошли да видят какво ще стане с мен и взеха да се препират едни с други – арменците за мен, а гърците против мен.

След мен и Тимю чорбаджи излезе – радостен и весел, и ми каза, че за обяд ще сме в мюфти ефенди, а подир обед ще си отидем.

Излязохме по чаршията. Заобиколиха ни арменци и ни заведоха в няколко кафенета да ни почерпят и колкото гърци имаше в кафенетата, от подигравките на арменците всички бягаха. Арменците се радваха и тържествуваха повече от нас.

Подир обед приготвиха за мен и Асан бей два добри коня и заедно с ясакчията, чорбаджи Тимю и другите селяни и сандъците с книги тръгнахме с песни.

Половина час вън от селото бяха излезли всички селяни с изключение на пет-шест католически фамилии. Чорбаджи Тимю извика:
– Ей, депа, гърците и католиците изпратиха нашия даскал на сюргюн, ама видите ли какво ни носи той оттам? – и показа с ръка към сандъците.

Всички тръгнаха към нас и отидохме в дома на чорбаджи Тимю.

Чорбаджи Тимю каза на жените да разковат едно сандъче с локум (което бе купил той от Текирдаа) и да дадат на всички по един локум от даскала бакшиш.

– Ха, слушайте, селяни, утре никой няма да отиде на работа, утре ще празнуваме като на Великден: с хора, гайди и тъпани. Чухте ли?
– Чухме, чухме! – извикаха всички.
– Деца, да се не излъже някой да отиде на работа утре, зере селски ще го аросаме! – каза поп Киряк.
– Няма, няма, дядо, няма да работим! – отговориха му всички.

Рано още сутринта гледаш всички облечени във великденска премяна, засвирили гайди, забили тъпани. През целия ден: песни, хора – нещо неописуемо.

Опее като бяхме в града, Асан бей занесе мастилницата на каймакама. Последният, след като благодарил, казал му:
– Кажи на даскал ефенди да си бъде спокоен и да се не бои от никого, доде съм аз тука.

От празник на празник започнах да ходя по селата, за да описвам разни обичаи за дядо Славейков и да правя едно описание за Малгарската каза. Това описание е публикувано във вестник "Македония", брой 47, година IV, май 5, 1870 г.

Първите три-четири месеца не само цял ден учех децата, но през зимата и след вечеря до десет-единадесет часа ги учех и родителите им идваха късно да си ги заведат.

След двегодишно даскалуване в Елягюню реших да си отида в Щип, но след като се услових и занапреж пак в Елягюню.

Чорбаджиите Тимю, Михо и Трендафил ме изпроводиха до Гелибол и ми накупиха за всичките ми домашни разни подаръци.

В Щип намерих Йосиф Ковачев [49], който бе пръв въвел звучната метода, и останах да следвам при него.

Писах в Елягюню чрез мюфти ефенди да си условят даскал и да не ме чакат.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

35. Антим I (Атанас Михайлов Чалъков) (1816 – 1888) – виден български църковен и обществен деен. Роден в Лозенград (Източна Тракия). Приема монашество в Хилендарския манастир. Завършва богословско училище в Халки и Московската духовна семинария. Бил е преславски и видински митрополит. На 16.II.1872 г. е избран за български екзарх. На 14.IV. 1877 г. с везирска заповед Антим I е свален от поста екзарх и по-късно е заточен в Анкара поради отказа му да подпише благодарствеи адрес до Високата порта и за участието му в разкриването на зверствата при потушаването на Априлското въстание. След Освобождениесо се завръща във Видин и взема дейно участие в устройството на българската държава.

36. Панарет Пловдивски (Петър Мишайков Иванов) (1805 – 1883) – български митрополит, активен участник в борбата за църковна независимост. Роден в с. Пътеле, Леринско. Учил в Битоля, по-късно следвал Историко-филологическия факултет в Атина. През 1843/44 г. учител в Битоля. След това приема духовен сан и постъпва на служба при янинскня митрополит. През 1851 г. е назначен за митрополит в Ксанти, а през 1863 г. – за митрополит в Пловдив, но получил разрешение да отиде в епархията си едва през 1872 г. Участвува във Временния смесен екзархийски съвет на Българската екзархия и в първия Свети синод.

37. Евстатий Пелагонийски – български митрополит, избран за битолски владика през 1872 г., но никога не успява да заеме епархията си поради противодействието на Патриаршията и забраната на Портата. През 1883 г. се установява в Македония и започва, да ръкополага свещеници.

38. Михайловски, Никола Стоянов (1818 – 1892) – български възрожденец от Елена. Учил философия в Москва. Книжовник, преводач, публицист, учител и общественик.

39. Найденов, Иван (1834 – 1910) – възрожденски журиалист. Учител, публицист, църковен и читалищен деец, капукехая на Екзархията при Портата. Участвува дейно в живота на цариградските българи. Редактор иа в. "Право" (1869 – 1873) и в. "Напредък" (1874 – 1877).

40. ГАЛАТА – квартал в Цариград, средище на търговски кантори.

41. БАЛКАПАН ХАН – хан в Цариград, в квартала Балкапан. През втората четвърт на ХIХ в. в него са се помещавали канторите на много български едри търговци.

42. Тъпчилещов, Христо Петков (1808 – 1875) – родом от Калофер. През 1838 г. се установява в Цариград и постепенно става един от най-големите тамошни търговци. Хр. Тъпчилещов има значителен принос в борбата за независима българска църква и движението за национална просвета.

43. Тъпчилещов, Петко Христов – роден през 1854 г. в Калофер. Син на видния български търговец Хр. П. Тъпчилещов. Учи в търговската академия в Лондон. Преди Освобождението – председател на българското благодетелно братство "Просвещение" в Цариград (1875) и един от двамата секретари в настоятелството на Българското читалище в Цариград (1876 – 1877). След Освобождението – секретар в кабинета на д-р К. Стоилов. (Вж. Начов, Н. Калофер в миналото, 1707-1877. С, 927, с. 477.)

44. Брадински, Станчо (? – 1877) – родом от Калофер. Учи в гръцкото училище в Пловдив, след което заминава за Цариград. Отначало е писар в търговската кантора на братя Комсиеви, а по-късно става техен съдружник. През 1866 г. постъпва като писар в новообразуваното Българско читалище в Цариград. Член на комитета "Македонска дружина" (1871). Член на контролната комисия на Българското читалище (1875 – 1876).

45. Груев, Георги (1833 – 1899) – виден възрожденски деец. През 1866 т. е подпредседател на Българското читалище в Цариград, по-късно е член на комитета "Македонска дружина"; участвува в редактирането на в. "Марица" (1879).

46. Кръстевич, Гаврил Баев (ок. 1820 – 1898) – български обществен и политически деец. Роден в Котел. Получил юридическо образование във Франция. Заемал висши постове в турската съдебна йерархия. Виден деец на "просветителското течение" в националноосвободителното движение. Взел дейно участие в църковно-националната борба през 60-те и 70-те години на ХIХ в. и в изработването на устава на Българската екзархия. Участвувал в редактирането на сп. "Български книжици". От 1884 г. до Съединението (1885) е главен управител на Източна Румелия, при което поддържа тесни връзки със Съединистката партия.

47. Моравенов, Константин (сл. 1800– 1882) – родом от Пловдив. През 1866 г. се преселва в Цариград и постъпва като писар-деловодител в търговска кантора. В Цариград се включва в обществено-политическия живат на местната българска колония. През 1872 г. работи за кратко в Българската екзархия. През 1875 г. се завръща отново в Пловдив.

48. Хаджигюров, Захарий (ок. 1810 – 1892) – родом от Самоков; участник в църковно-националната борба; подпомага учебното дело в Самоков. От 1860 до 1872 г. е представител на Самоковската епархия в Цариград относно църковния въпрос и става един от активните берци за самостоятелна българска църква. През 1871 г. е  делегат на Първия църковен събор. След учредяването на Екзархията служи като секретар на екзарх Антим I. След Освобождението е представител на Самоков в Учредителното Народно събрание.

49. Ковачев, Йосиф Антонов (1839 – 1898) – български просветен деец и педагог. Роден в град Щип. Учил в Белград и Киев. През 1870 – 1871 г. изгражда класното образование в Ново село, а след това ръководи щипското училище (до 1874 г.). Тук той реформира образованието, като пръв в Македония въвежда звучната метода за преподаване на български език и създава първото българско педагочическо училище. Автор на първия български учебник по педагогика. Преподавател във Висшето училище в София от 1888 до 1898 г., където чете лекции по педагогика, история на педагогиката и педагогическа психология. (По-подробно вж. студията: И. Ковачев. Дейност и педагогически възгледи. – И з в е с т и я на Педагогическия институт "Т. Самодумов", 1963, Кн. ХII.)