XIV. Установен като лекар в Пехчево.
 

Завърших най-после образованието си в Загреб, без да бъда обезпокояван от полицията, но под нейното внимателно око.

След едномесечна почивка в Загреб, на 1 юли 1954 г. заминах за Берово. Въз основа на сключения договор аз можех да работя където искам: Берово или Пехчево. Понеже в Берово имаше в момента трима лекари, аз отидох за такъв в Пехчево.

Единственият ресторант в града, организиран от задругата, не отговаряше на своето предназначение. Неговият ръководител с единствената си помощничка, бе галено дете на партията.

Водопроводът, най благосклонно речено, бе под критика: в резервоара, където бе каптирана водата, можеше безпрепятствено да се влиза и тая възможност използваха овчарчетата, които пиеха и се миеха в него. Понякога "практични" пехчанци откриваха близките до повърхността на земята водопроводни тръби и пускаха водата му за поливане на градините си.

И може би затова лабораторно-химическия анализ, направен в химическия завод в Щип, на водата от Пехченските чешми, установи, че в нея има много голямо количество органични вещества, които идват от източници, много опасни за човешкото здраве. Колкото ми бе възможно, аз правех съответните препоръки и забележки, но моите усилия оставаха безплодни.

Вършейки своята работа в Пехчево и околните села, установих, че в село Умлена съществува опасна заразна болест - коремен тиф. В тоя край тая болест била в разгар около 1936 г., от което само в село Чифлик умрели 6 души и от тогава тя съществувала периодически, а сега поради влошените условия на живот тя получи епидемически характер.

Да се бори човек срещу такава подла - поради своята заразност, и опасна - по своята тежест, болест, бе наистина мъчно, особено ако човек няма никакво превозно средство. Понякога отивах със случайни коли и коне, а най-често пеша. Случвало се е покрай мен да минава джипът на УДБА, но понеже пътувал "службено", за мен нямало место.

При големи тежкотии с Беровската, Кочанската и Щипската коли на Червен кръст, изпратих в щипската болница 55 болни.

За този случай писаха във вестниците и здравните списания (напр. "Народно здравйе" писа: "Д-р Аспарух Димитровски го откри първото заболуванье от цревен тифус во с. Умляне - Малашевско". Излишно е да се коментира прибавянето на окончанието "ски" към бащиното име на автора, бел. на изд.). Решили бяха да ми дадат прилично възнаграждение, но по-късно научих за причините, защо възнаграждението не ми е дадено.

Към края на пролетта на 1955 г. заминах за Скопйе, за да участвам в устроения от Червения кръст курс. При престоя ми там можах да се срещна и разговарям с Венко Марковски. Когато последния изказваше своето недоволство от лежането му в затвора, подчертаваше, че ония, за които се е борил и дал всичко, което можал, му сервирали по-дълготраен и непоносим тъмничен затвор, в който изгубил здравето си, отколкото ония, против които с всичките си сили той се е борил.

Често той говореше за "македонския език", който по най-брутален и безсрамен начин се фалшифицирал от белградските слуги. Езикът ни се постоянно сърбизира, продължаваше той, а ония, които искат да го запазят и обогатят, трябва да избират една от двете възможности: да мълчат или да отидат в затвора.

След кратък престой в Скопйе се върнах в Пехчево и останах там до 1 октомври 1955 г., след която дата отидох за лекар в Царево село (днес Делчево).

Първото нещо, което най-много слушах от всички, бе че амбулаторния джип бил употребяван от всички отговорни и неотговорни за всичко друго, само не за онова, за което е бил предназначен. С него се ходило на риболов, посещавали околните села за похапване и попийване с тамошните "политически и просветни" ръководители, а също така и за много други лични развлечения.

Към края на месец декември 1955 г. получих "по пощата" голям плик, в който имаше три брошури, в които на хърватски език се иронизираше успешно Титовия "рай". Кой ми изпраща тези брошури? - Това бе въпросът, който ме занимаваше. УДБА, или ония, които не обичат УДБА? Ако бе УДБА, защо ги изпраща? Да изпита моята вярност към режима? Или да се информира подробно за загребския случай, за когото да поднови процеса, или да си отмъсти по разбойнически начин?

Ами ако бе от ония, които не обичат УДБА?

Тези въпроси много ме занимаваха и измъчваха, защото не знаех как да постъпя.

Реших да ги изгоря и на никому нито дума.
 

XV. Наново в лапите на УДБА.
 

Но... на 25 януари 1956 г. бях арестуван за "противонародна пропаганда". Четирима удбаши начело с шефа на тая злогласна УДБА най-подробно обискираха квартирата ми, като се вглеждаха във всяка страница на многобройните ми книги.

По това време аз се приготвих, спомняйки си думите: че "ако живееш в Югославия, трябва да си винаги готов за затвор". Заведоха ме в местната канцелария на УДБА и ме оставиха в непрогледното тъмно мазе. Там стоях няколко часа, през което време слушах някакъв шум и неудържим безконтролен плач. Пазачът ме повика и ме заведе на горния етаж.

В канцеларията ме чакаше Тошо Давидовски, шефа на УДБА за Щипска околия, който при разпита констатира, че поради неискреност трябва да отида в Щип.

Натовариха ме в джипа като между ръцете, краката и тялото ми кръстосаха най-различни по дебелина летви и дъски и в 10 часа вечерта потеглихме за Щип.

И така около полунощ пристигнахме пред Щипския следствен затвор. Бе ми определена тъмна и една от най-хладните килии. В последната имаше тънък сламеник и 2-3 одеала. Зидовете и се ронеха, а когато валеше дъжд или се топеше снега, аз можех да събирам дъждовни капки.

Месеците февруари и март бяха едни от най-студените в 1956 г., а последната бе една от най-студените години. В нея се случи и известната "Мавровска катастрофа", където всред сняг и студ загинаха мнозина. Не бе леко и на ония, които бяха в затвора.

Когато исках да изкажа най-вярно чувствата, които изпитвах от тоя неприятен студ, аз казвах, че неприятностите са като ония, които биха се усетили ако се газеше бос по разгорещена жерава.

На следния ден бях вписан в книгата на затвора и разпитан също така от помощник шефа на Щипската УДБА, Тошо Давидовски, на когото повторих, че не съм вършил никаква противонародна пропаганда.

През целия месец февруари бях разпитван от определения ми изследовател. Последният бе правник от Прилеп, нисък на ръст, слаб и с очила. Той ме разпитваше главно за случилото се в Загреб, а към края на месец февруари и за "новата ми противонародна дейност".

[Previous] [Next]
[Back to Index]