XIII. Съдебният процес и защитата.
 

Съдебният процес бе определен за 18 октомври 1951 г., а тая дата наближаваше.

На процеса, в защитната си реч д-р Политео изтъкна и следното:

Той е бил извънредно много изненадан, че и свободолюбивия Загреб е доживял да постави на подсъдимата скамейка, и то за пръв път в своята съдебна хроника, македонски студенти, чиято единствена вина е тази, че са верни синове на своя народ.

Значи това е съдебен процес, рече той, за който ако би се узнало вън от пределите на Югославия, би бил повече използван от многобройните неприятели на ФНРЮ, отколкото от самата нея.

По нататък той обширно говори за многобройните борби на македонеца за извоюване на свобода и независимост. Тия чувства и тая борба, каза той, са важен дял от живота на всеки македонец; в тия дни, продължи той, когато тяхната родина я заплашвало голямо робство, те са работели, затова те заслужават само похвала, а би трябвало да получат упрек, ако бяха безразлични към съдбата на своя народ.

А като се има предвид - продължи д-р Политео - че в нашия основен закон е признато правото на всяка народност, когато тя пожелае, да се самоопредели, аз не виждам в техните проявления нищо противозаконно и предлагам те всички да бъдат пуснати на свобода.

Що се отнася до нашата лична самоотбрана, смятам, че не бих съгрешил ако кажа, че доколкото нашите физически и психически сили позволяваха, ние се отбранявахме добре.

Колкото и да съществуваше страх всред нашите студенти и колкото и датите на съденето да са били неизвестни и променяни, все пак голям брой от тях присъствуваха на съденето, а самочувствието, както мнозина по-късно ми казваха, им е било ежедневно повишавано.
 

В полицията поискаха да запишат името ми с окончание на "... ски". Възпротивих се. В документите на съда ме признават като "македонец" по народност и като поданик на Югославия.

Никой от нас, впрочем, не бе питан като какъв иска да се запише по народност - в съда и при следствието. Те направо ни записваха като "македонци по народност". Също както не бяха питали и народа, а го записваха по тяхно усмотрение "македонски".

От разпитите ни, от побоищата, от обвинителни актове и пр. става очевидно до каква степен титовата власт се бои от идеята за независима Македония.
 

Животът ни продължаваше все така монотонно и тежко, но все пак много по-добре отколкото предходните шест месеца. Изглежда, че докато човек е жив и има воля за живот, не ще изгуби способността си да се приспособи дори и към най-непоносимите условия на живота. Тая способност за приспособяване притежавахме и ние сега.

Но това не бе за дълго. Трите месеца изминаха много бързо. Дойде 31 януари 1952 г., когато върховният съд отби молбите ни и потвърди решението на окръжния съд.

Още не бях довършил обяда си, когато ми изкомандваха да стегна багажа си. Картонената кутия бързо бе готова. Отведоха ме в "пролазната соба" - стая, в която биваха събирани затворниците преди непосредственото им заминаване за определените им затвори във вътрешността на Хърватско. През нощта бяхме строени в малкия двор на затвора. Вързаха ни двама по двама със синджири, наблъскаха ни в "черната марица" (голяма удбашка черна кола без прозорци) и ни отведоха на гарата, където бяхме натоварени в определен вагон.

Още същата нощ пристигнахме в Окучани, от където колоната от тридесетина души в снежната и студена януарска нощ се отправи към новото ни, може би още по-грозно местожителство - Стара Градишка, която бе на около 15 км. от тоя град.

На следващия ден ние осъмнахме под огромна каменна ограда. Над вратата, до която бяхме спрели - стоеше надпис "Казнено - поравен дом "Стара Градишка". Вратата скоро се отвори и още по-бързо затвори след нашето влизане. Пред нас се показа лабиринт от сгради - различни по големина, цвят и стил - чак от времето на Мария Терезия до днес. В средата на големия брой от сградите имаше голям двор.

Отведоха ни в канцеларията, където ни записаха в списъците на затвора. Номерираха ни всички. Получих голям номер, но по-късно узнах, че и той бил малък, защото много пъти броенето почвало отначало, защото през този "дом" са минавали неизброимо много хора.

Настаниха ни в "карантинната" стая, в която всички новодошли прекарвали двадесетина дни. Облякоха ни в затворнически дрехи с номера на гърбовете, след което бе много тежко да се познаем, особено като се има предвид, че и без това не се познавахме добре. Дрехите, които аз получих, вероятно бяха шити за човек двойно по-голям от мен, а гумените ми цървули, които превързах с канап за да не би да излетят самоволно от нозете ми, ме правеха съвсем неузнаваем.

Така облечени в униформи, ние имахме право като старите затворници: в точно определено време, всяка сутрин, с ръце на гърба и наведени глави да правим под строй "утринната шетня". Всеки и най-малък разговор, всеки поглед напред или настрани, или каквото и да било друго отклонение от многобройните правила, се наказваше доста строго.

След всяка "шетня" се вършеше "лов на аргати", които отвеждаха за най-различна физическа работа. Често пъти последната бе за предпочитане пред досадността, гладът и липсата на въздух в помещенията.

Когато бяхме в стаите, често бивахме обезпокоявани от резките команди на старейшината в стаята, който с целия си глас викаше да застанем мирно при идването на многобройните и най-разнообразни шефове.
 

Новото положение ми даде възможност да живея по-свободно и сравнително по-добре. В амбулантата лекувах мнозина, които поради дълготрайното им стоене в карцер през изтеклата зима, имаха отпадащи ръце, крака, жестоки ревматизми и други болести.

В неделните следобедни часове, когато свободно шетахме из двора на затвора, слушах как в същия този двор, преди известно време, загинали стотици затворници от картечниците на същите тия бойници над зидовете, които и сега бяха над нас. Това се случило когато няколко души решили да предпочетат смъртта, нежели да живеят в тоя непоносим ад. Те организирано нападнали кулите, където с картечници в ръце денонощно стояха стражи. Убили един стражар, но другите стражари останали незасегнати и имали възможност да сипят картечен огън върху беззащитните затворници, които се пръснали в паническо бягство, незнаейки къде да се спасят. По сивия каменен зид на зловещите бойници още личаха следите от смъртоносните удбашки куршуми. По земята те отдавна бяха заличени.

Често слушах как някои затворници говореха за непоносимия живот на прочутите "Лонски поля". Там в първите години на Титовия "рай" от глад, убийствен труд, нехигиеничен живот и най различен тормоз, безброй затворници намерили своите гробове.

По-късно чух, че за въпросните "Лонски поля" било нещо писано и в западния печат и че по този повод Югославия била посетена от някои журналисти, но понеже същите наблюдавали действителността от хеликоптери, донесли известие, че на "Лонските полета" работели вдъхновени работни бригади!

И тук се опознах с нашенци, които не пропуснаха да ме поканят, ако искам да бягам от затвора. Аз отказах. А по-късно други и то продължително ме уверяваха, че ако съм се разкаел и писмено признаел грешките си, щял съм да придобия привилегията да работя в зеленчуковата градина при по-добра храна и в изобилие на въздух и слънце. Разбира се и това им предложение остана без резултат.

След кратко време, когато една сутрин бяхме строени в двора за преглед, близо до мен дойде помощник-управителя (шефа на УДБА в затвора), познатия по своя цинизъм Цимеша, той с висок глас се обърна към мен: "Значи така, мали македонец, а? Не искаме за председател Лазар Колишевски, а искаме Ванчо Михайлов, а? Ти изглежда още не си се оправил и помни ми думата, ти и да излезнеш на свобода, няма да закъснееш да се върнеш при нас". Аз го слушах с едва удържим гняв, но нищо не му отговорих, защото знаех, че каквото и да кажа, той ще го употреби както на него му харесва.

На следния ден в нашата "болесничка соба" дойде милиционера, който ми нареди да "спрема ствари". Беше ми ясно що значат тия думи, защото често ги слушах. Със същата картонена кутия под ръка последвах милиционера, който ми показа пътя към стаите "строга изолация". Последните бяха две - три стаи в крайното крило на голямата сграда, към които стаи, по-рано както всички други, се страхувах да погледна, а сега съм пред отворената им врата.

Облъхна ме тежка и гореща въздушна вълна, която може да се почувства само пред отворена фурна, приготвена за печене на хляб. Когато влязох едвам намерих място да застана. Там имаше около 75 души. От двете страни на тая продълговата стая имаше триетажни рафтове, наречени кревати. В средата тясна пътечка, в чието дъно се виждаха очертанията на прозореца, който отвън бе покрит с пряко поставени дъски, през чийто отвор едва влизаше свеж въздух. На вратата имаше отвор само за ключ, който отвор биваше отвън затварян, за да не сме гледали през него, а може би и да не се проверява стаята през него.

Старейшината на стаята ми определи място за спане. Аз оставих кутията и почнах да се събличам като останалите. Те бяха почти голи - само по долни гащета. Телата им бяха бледо-сиви, костеливи и мазни от нечистотия и пот.

Тук, в тая строга изолация, започна пак слабото хранене, познато ми от УДБА за Хърватско от "Савска Цеста", но тук имаше и нещо ново: когато лягахме да спим, ние ставахме плячка на милиарди дървеници, които пълзяха по нас, ядяха ни и не ни позволяваха да спим. Бяхме лишени и от обичайните утринни разходки. Извеждаха ни съвсем случайно само веднъж седмично. Макар и лятото на 1952 г. да бе едно от рядко топлите лета, когато излизахме на двора, дори и в най-топлите часове, ние усещахме не само хлад, но и студ.

Аз имах обичай, а нито предразположение да губя воля за живот и затова се стараех да подражавам на най-упоритите. Но понякога идват дни, в които се случва онова, което човек нито очаква, нито желае. Аз изгубих апетит, разположение, а и вяра в излизането ми от тая гробница. Малкото хляб, който получавахме, започна да ми се вижда много, да остава, та си създадох и "резерв". Един младеж забеляза това и ми предложи да направим размяна. За хлябът, който му дадох, получих едно малко триъгълно парче "Зденка сир" (вид сирене).

Аз пробвах сиренето, което ми се видя съвсем различно от вечните водни зеле или кел. Знаех, че не трябва да го изям до край, но докато взема решение, изядох цялото парче. След това не можах да заспя цяла нощ от страшното биене на сърцето ми и от бученето в ушите. Макар че и сега ходех по ръба на гроба, това ни най-малко не обезпокои бездушните пазачи, които, особено нощно време, са съвсем безразлични към онова, което се случва в килиите.

Така продължи много дни, дълги и тежки, чак до 21 декември 1952 г., когато бях освободен от "казнено-поправния дом "Стара Градишка", който право да си кажа повече ми изглеждаше на място, където се дресират хора с може би по-нечовешки средства, отколкото ония, с които се дресират животните.

Върнах се в Загреб късно вечерта. Разбрах, че Стерйов Борис е бил пуснат още преди четири месеца от Осечкия затвор, а хаджи Андонов Андон още го нямаше и вероятно е бил на някой от Адриатическите острови.

[Previous] [Next]
[Back to Index]