I. Няколко думи за себе си.

 Дължа да кажа няколко думи за себе си, за да знае читателя кой е автора на следващото изложение.

 Нашето семейство отдавна е живяло в Емборе, Кайлярско, южна Македония. Когато идва края на многовековното турско владичество в 1913 год., целият наш край е очаквал да настъпи свобода. Но вместо туй, установи се ново по-тежко робство - гръцкото. Започва известното на всички ни прогонване на местното българско население, на първо место неговата интелигенция и духовенство: побоищата, убийствата, арестите и унищожаването на материални и културни наши ценности се знаят, описани са от много свидетели.

 Когато в нашето градче са се зачули гърмежите от към близкото село Палеор, нашите са разбрали, че опасността е вече съвсем близка и сериозна. В Палеор е била нападната къщата на българския учител Киров от четата на гръцкия капитан Фуфа. Учителят и двамата му синове храбро се отбранявали. Фуфа и неговите другари падат пред вратата на нападнатия дом.

 Ясно е било, че завоевателя ще иска да изтреби всички по-първи и видни наши хора. Дядо ми, свещеник още от преди издаването на султанския ферман за независима българска църква, бе вече починал. Баща ми, учител, бе решил семейно да напусне родното место. Пристигат в България, където от 1913 до 1930 год. живее цялото ми семейство, в село Махалата, Плевенско. Там аз съм роден на 12 януари 1914 год., останалите мои братя и сестра са родени в Емборе.

 Като десет годишен помня загиването на Тодор Александров, за когото баща ми каза: "С него Македония губи най-големия си син" и постави кръст на един портрет на Тодора, написвайки датата 31 август 1924 година.

 В 1925 год. изгубих баща си. За да помагам на майка си, започнах работа при един тухлар. През 1930 год. се помина и майка ми. Останах да живея при брат ми Георги, от когото много научих за Емборе. Постъпих в Плевенската гимназия, чийто директор Стефан Димитров, бе също от Емборе. Бях библиотекар, а по-късно и секретар на тамошната младежка организация "Бистрица". Културно-просветната ни дейност бе много интензивна: събрания, реферати. Театралната ни група с "Македонска кървава сватба" посети и Махалата, Славяново и др.

 Добри мои приятели от "Бистрица" бяха: Ставро Мицарев, Васил Тишев, Трифон Филипов Димитров (по произход също от Емборе) и др.

 Една сутрин през 1934 г. някои от моите приятели ме посрещнаха пред голямата гимназиална входна врата, за да споделят с мен новината за убийството на крал Александър в Марсилия.
 

 Подир закриването на свободния университет, постъпих във Висшата търговска академия във Варна. Там бях член на македонската местна организация "Вардар", на която председател беше Атанас Пашков (по-късно убит). Тук мои познати бяха Иван Илчев и Иван Коюмджиев. Участвувах и в други обществени сдружения, като особено съм доволен от работата ми в Християнското дружество, на което бях председател и което работеше под духовното покровителство на Варненско-Преславския митрополит Йосиф. В това дружество членуваха всички антикомунисти от епархията. Във Варна също така бе и фамилията на бившия български учител в Македония, другар на баща ми, Иван Василев. С неговите синове Динката Василев и особено Иван Василев (бившия председател на Македонската парламентарна група в Българския парламент) взаимно организирахме противоньойските и др. манифестации. И двамата братя бяха също така убити.

 Когато голяма част от Македония бе вече под българска власт в 1941 г., заминах на общинска служба в гр. Прилеп. Но можах доста да поработя за организиране на работничеството в града. В нашата организация доброволно се записаха три хиляди и осемстотин работници, които за пръв път празнуваха свободно 1-ви май 1942 г., на което празненство говорих аз, Аспарух п. Исаков.

 Нека кажа, между скоба, че до 9 септември 1944 г. от тая работническа среда при партизаните отидоха съвсем незначителен брой лица. Нелегалните партизани бяха предимно от средата на сърбомански фамилии и съвсем малко българи.

 При нас често идваха на посещение братята Чкатрови (Йордан и Димче), а понякога и стария войвода Милан Гюрлюков.

 Ходих и в Охрид, и в Битоля, и в Крушево, пак за организиране на работниците. В Битоля имах радостта да се запозная със сина на храбрия учител от село Палеор - Киров, станал български офицер. Посетих, с много предпазливост - защото немските власти не позволяваха пътувания, а гръцките нелегални представляваха опасност по пътищата - Емборе и с. Палеор (тази част на Беломорска Македония по време на Втората световна война не е била освободена и присъединена към България, бел. на изд.). Видях паметника, издигнат от гръцката власт на падналия капитан (войвода) Фуфа. Роднини и познати на баща ми, и изобщо на семейството ни, ме прегръщаха и плачеха от радост.

 Към края на 1943 г. бях назначен за секретар на градската община в Прилеп. А след една година, при установяване на комунистическата власт, определиха ме да работя в социалния отдел на общината, като ми възложиха да се грижа и за пристигащите от егейска Македония бежанци, бягащи от терора на гърците. Тогава насила искаха да прибавя към фамилното ми име окончанието СКИ, но аз решително отказах.

 Виждайки, че трудно се работи при комунистическото управление, което допускаше и много несправедливости - вън от липсата на разбиране по редица въпроси - реших да замина за Загреб. Хващаше място претекста, че желая да продължа образованието си. Наистина, в Загреб се записах като студент по медицина.

[Previous] [Next]
[Back to Index]