Антони Гиза
БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

IV. ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И СЛЕД НЕЯ
 

4. ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ

 След Първата световна война почти не настъпват промени в подялбата на македонските земи. Вардарският дял заедно със Струмишка околия, се отнемат от България по силата на Ньойския договор, и влиза в територията на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (Кр. СХС). Съгласно закона за административната подялба на държавата от 26 март 1922 г., Вардарска Македония е разделена на три области: Скопска ­ с център Скопие, Брегалнишка ­ с център Щип и Битолска ­ с център Битоля. Малка част от територията на областта остава в Косовската област с център Прищина. През 1929 г. се извършва нова административна реформа в държавата, чието наименование е променено на Кралство Югославия. На мястото на ликвидираните области крал Александър създава нови административни единици ­ бановини.

Македонските земи съставляват отделна Вардарска бановина. Малка част от Вардарска Македония остава в състава на Зетската (Черногорската) бановина. Вардарската бановина обхваща територия от 36 672 кв. км и според преброяването от 31 март 1931 г. има 1 574 243 души население (според преброяването от 31 декември 1938 г. ­ 1 780 000 души). Тя съставлява 14,81 % от територията на Югославия, населявана от 11,3 % (според данните от 1931 г.) от населението на страната. Така Вардарска Македония се оказва една от най-слабо населените части на Югославия. През 1931 г. на 1 кв. км се падат 42,9 средностатистически жители (през 1938 г. ­ 48,5), като по средното течение на Вардар този показател е още по-нисък. Такива са последствията от огромните човешки загуби, понесени по време на Илинденското въстание и на трите войни (според сръбски източници само по време на Първата световна война "Южна Сърбия" ­ т.е. Вардарска Македония ­ е изгубва около 310 хил. свои жители).

 Македония в границите на Кр. СХС ( по-късно Югославия) се намира в изключително трудно икономическо и културно-просветно положение. Между отделните части на новосъздадената държава на южните славяни от самото начало са налице сериозни различия в стопанската инфраструктура. Ако Словения, Хърватско и Войводина са водещи в редица области на производството, просветата и културата, то Македония заедно с Черна гора, Босна и Херцеговина са най-изостаналите. Освен това сърбите водят в Македония типична завоевателско-колониална политика, без да се съобразяват с нуждите на нейните жители. На македонското население в областта е отказвано правото на национална идентичност. То е  подложено на интензивна асимилация и денационализация.

 Сърбизацията на македонските земи обаче съвсем не се оказва лесна задача. Тя поглъща твърде много средства за една недобре икономически развита държава като Сърбия, та дори и за по-късно създаденото Кр. СХС. Наистина малка част от дейците на ВМРО под влияние на непрекъснатите поражения на България се откъсват от прософийската ориентация, а някои дори преминават в сърбоманския лагер. Огромното мнозинство от местните българи обаче, преди всичко местната българска интелигенция, дава необикновено силен отпор на сръбските денационализаторски стремежи. Българите в Македония имат своята организация с многобройни дейци, в т.ч. и много млади хора, готови да водят въоръжена борба. Не престава съпротивата и на културния фронт. Например младежкият македонски деец Димитър Талев, по-късно един от най-известните български писатели на двадесетото столетие, въпреки налаганите от сръбските власти ограничения успява да организира българско читалище в Прилеп. То е украсено с картини, възхваляващи победите на българската войска през Балканската война ­ битката при Лозенград, превземането на Одрин и пр. Естествено, читалището не след дълго е закрито.

 Властите на Кр. СХС нямат желание, нито са в състояние да решат дори и най-наболелите проблеми на Македония. Това е още една причина мнозинството от македонското население да не приеме новата действителност и да се отнася подчертано враждебно към нея. Формите на протест са най-разнообразни. Особено популярна е съпротива срещу сръбското владичество чрез отказ да се служи в сръбската и по-късно в югославската армия. При получаване на повиквателна заповед младите македонци масово се укриват и подсилват бойните групи и чети на ВМРО.

 Под сръбска власт във Вардарска Македония много бързо запада просветното дело. Без да създава нови просветни институции Белград разрушава съществуващата добре организирана мрежа от български училища. От тях масово са уволняват учителите, които по-рано са работили в системата на Българската екзархия. Заместването им с нови кадри от вътрешността на кралството не е лесно, защото просветните кадри от другите региони на кралството нямат желание да се местят в изостаналата и разрушена от войните Македония. Статистиката показва, че при откриването на първата след войната учебна година (1918/19 г.) във Велес не достигат 12 учители, в училищата от района на Овче поле ­ 27, в Щип ­ 3, в Кавадарци ­ 30, в Кочани ­ 10, в Царево село ­ също 10, в Малешевията ­ 13, в Гевгели ­ 1 и пр. Тази тенденция непрекъснато се задълбочава през 20-те и 30-те години. При последното предвоенно преброяване на населението в Югославия се оказва, че Македония е на първо място в кралството по брой на неграмотните. Те съставляват 83,3 % от жителите Ј.
 Още веднага след създаването на Сърбо-хърватско-словенското кралство е очевидна унизителната изостаналост на Македония в областта на земеделието. Докато в бившите австро-унгарски области машинната обработка на земята е често срещано явление, Вардарска Македония все още се намира в епохата на дървеното рало и мотиката. Основна форма в македонското село остава семейната земеделска задруга, която включва няколко поколения, живеещи под един покрив и обработващи чужда земя на изполица или аренда. Размерът на изполицата вече не е под 50 % от реколтата. Високи са и арендните такси, също често заплащани в натура. Собствена земя в края на първото десетилетие на ХХ век притежават близо 1/3 от македонските селяни. Висок е и процентът на безимотните, които работят като ратаи.

 Масовите изселвания на турски едри земевладелци след 1913 г. създава у безимотните и малоимотни македонски селяни надежда за сдобиване със собствена земя. Голяма част от останалите безстопанствени земи обаче са обявени за държавна собственост и предоставени на сръбски колонисти, които ползват ред облекчения. Само малка част от местните селяни ­ при това предимно по-богатите или новобогаташите, забогатели от спекула по време на войните ­ успяват да изкупят малка част от земите, съставлявали някогашните бейски чифлици. В това отношение ситуацията не се променя и след Първата световна война. Белградските власти на практика третират Вардарска Македония, Косово, Метохия и Новопазарския санжак не толкова като новоосвободени, колкото като завоювани земи. Правителственото постановление от 21 юли 1919 г., както и законът за аграрната реформа в Македония от 20 май 1922 г., остават практически на хартия. Едва на 5 декември 1931 г. е приет действащ закон за оземляване на македонските селяни, но последвалите земемерски работи, процедури по земеразделянето и процеси пред специалните земеделски съдилища продължават на практика чак до избухване на Втората световна война. Актът от 1931 г. съвсем не слага край на сръбската колонизация. Освен на одържавените земи колонистите често са въдворявани на общински земи и пасища, а протестите на местните власти остават без последствия или дори предизвикват наказателни акции от страна на сръбския репресивен апарат.

 И през 20-те, и през 30-те години във Вардарска Македония основни сечива за обработка на земята остават ралото и мотиката. Там все така жънат със сърпове и вършеят на харман. Една анкета, проведена през 1925 г. в Брегалнишка област, показва, че на всеки 100 декара орна земя се падат средно по 317,5 дървени рала, по 30 железни плуга, по 1,68 механични или парни жетварки и вършачки и по 0,1 редосеялки.

 В сравнение с останалите югославски територии Вардарска Македония се характеризира също така и с най-ниска степен на индустриализация. Откриването през 20-те години на значителни залежи от хром ­ нареждат в това отношение Югославия на второ място в Европа, което обаче не подобрява  съществено положението на местното население. Новоразкритите хромови мини са бързо овладени от английски, швейцарски и германски капитал. Местна преработвателна промишленост не е създадена. Добиваната руда изцяло се изнася в чужбина.

 Ниска е и степента на урбанизация. Поради липса на достатъчни средства трудно се благоустрояват градските центрове, които привличат  разорената и обезземлена селска сиромашия. Транспортните комуникации също не са развити добре. През периода 1918-1941 г. в Македония са  построени едва 217 км. железопътни линии. Общото състояние на стопанската инфраструктура се характеризира с пълна стагнация.

[Previous] [Next]
[Back to Index]