IV. ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И СЛЕД НЕЯ
 

5. ВЪОРЪЖЕНАТА БОРБА НА ВМРО В МАКЕДОНИЯ

 След Първата световна война ръководителите на българското националноосвободително движение отчитат настъпилите геополитически промени. Неговите ръководители обособяват организационно структурите си в Македония ­ от една страна, и в Одринска и Беломорска Тракия ­ от друга. Начело на Вътрешната македонска революционна организация, която действа в трите части на Македония, застава щипянинът Тодор Александров, дотогавашен водач на ВМОРО. Пиринският дял на Македония ­ традиционна част от Серския революционен окръг ­ се превръща в база на ВМРО. Една значителна част от егейския дял на Македония скоро след Първата световна война е до голяма степен обезбългарена. През 1919 г. под натиска на Антантата е подписана неравноправна спогодба между правителствата на България и Гърция за "размяна на населението". В резултат на конвенцията десетки хиляди българи от околностите на Кавала, Драма, Сяр, Кукуш и Солун, както и от Воденската околия са "разменени" срещу малък брой т.нар. "понтийски" гърци, населяващи предимно селища по българското Черноморие. Имотите на изселените българи,  съгласно подписаната през 1927 г. спогодба “Моллов-Кафандарис”, се предават във владение на гръцката държава. Чрез тях се погасяват част от дължимите на Гърция военни репарации, които България е заставена да изплаща съгласно Ньойския договор. Гърция веднага заселва по тези земи гърци-бежанци от Мала Азия, и създава по този начин "санитарен кордон" между българската граница и останалите във Воденско, Леринско и Костурско компактни маси българско население. Това максимално затруднява борбата на ВМРО в Егейска Македония. Структурите Ј в засегнатите от изселническата акция райони практически престават да съществуват. При тази ситуация Тодор Александров насочва усилията на организацията почти изцяло за водене на борба със сръбския поробител във вардарския дял на Македония.

 Следва да се отбележи, че преди да пристъпи към ескалация на въоръжената борба, ръководството на ВМРО прави опити да търси разрешаване на проблемите на българското население във Вардарска Македония с легални политически средства. Непосредствено след края на Първата световна война, впечатлено от болшевишките лозунги за "правото на всеки народ на национално самоопределение",  то влиза в контакт с крайната левица в Кр. СХС. По време на първите следвоенни избори в страната лично Тодор Александров издава директива до всички членове и симпатизанти на организацията да подкрепят комунистическата листа. В резултат на тази директива Югославската комунистическа партия постига сериозен изборен успех във Вардарска Македония. Поведението на нейните депутати в белградския парламент обаче, напълно разбива илюзиите на ръководителите на организацията. Комунистите охотно подкрепят великосръбските тези за "умиротворяване на Южна Сърбия", а изборните им лозунги за "съблюдаване правата на българите в Македония" се оказват обикновена предизборна демагогия.

 Положението на четите на ВМРО в новата обстановка е доста по-трудно, отколкото по време на турското владичество в Македония. Сръбският репресивен апарат проявява не по-малка бруталност от този на Османската империя. Той се оказва много по-добре организиран и по-ефикасен в действията си. Репресиите срещу членовете и симпатизантите на ВМРО са по-жестоки, отколкото в предишния период. Намаляването на оперативна територия допълнително затруднява маневрирането на нейните чети. От друга страна, небивалото обедняване на местното население създава допълнителни трудности при снабдяване на четите с продоволствия и тяхното зимуване по селата се оказва напълно невъзможно. Тези трудности до голяма степен се компенсират от наличието на бази на ВМРО в свободната Пиринска Македония. Тук четите периодично се прехвърлят за снабдяване с храна, оръжие и боеприпаси, за почивка или за бягство от сръбските потери. За зимуване четите също се прехвърлят в България, където намират радушен прием у по-заможните членове и симпатизанти на организацията.

 Четите на ВМРО във Вардарска Македония преследват местните представители на сръбския репресивен апарат, като и самозабравилите се сръбски чиновници. Те защищават местното население от произвола им. Върхов момент в това отношение е демонстративното убийството на сръбския жупан в Скопие Велимир Прелич, екзекутиран посред бял ден от македонската героиня Мара Бунева. След атентата тя слага край на живота си, за да не попадне жива в ръцете на сръбската полиция. След интензификацията на сръбската колонизация четите нерядко нападат селищата на колонистите, като си служат понякога и с терор, за да сплашат и разколебаят бъдещите заселници. В това отношение те в значителна степен постигат целта си. Така например полският журналист С. Рошковски в своите "Скици от Югославия", издадени във Варшава през 1921 г., пише: "На полските и украински колонисти в Босна, въдворени там от австро-унгарските власти, югославското правителство днес предлага безплатно земи в Македония, която страда от сериозни икономически трудности и където властите не са в състояние да гарантират сигурността им... Поляците... не желаят да се заселват там."

 Жертви на четническия терор, както и по-рано, често стават и местни сърбомани, както и други коренни жители, които се поставят в услуга на сръбските власти.

 В борбата си с четите на ВМРО властите на Кр. СХС не подбират средства и не страдат от никакви скрупули. Освен местните полицейски сили, управляващите използват и редовни войскови части, както и създадените от полулегалната сръбска националистическа организация "Црна рука" т. нар. контрачети. Изгаряни са цели села, избивани са десетки, а при някои наказателни акции ­ дори и стотици български селяни. Например през пролетта на 1923 г. край с. Гарван сръбска военна част разстрелва с оръдия повече от 50 местни жители. Хиляди са арестувани и хвърлени в затворите с дългогодишни присъди или са насилствено депортирани в България.

 Въоръжената борба на ВМРО в Македония е силно затруднена след войната по време на земеделско правителство на Ал. Стамболийски, което взема курс към помирение и подобряване на отношенията с Югославия. Кабинетът в София издава разпореждане до българските гранични войски да преследват четите и да оказват съдействие на югославските власти. Стига се дори до изпращане във Вардарска Македония на формирани в България от противниците на ВМРО контрачети. Това води до изостряне на отношенията между организацията и правителството. Българските военни кръгове  посрещат с неодобрение политиката на земеделците и всячески я саботират. Характерен пример в това отношение е демонстративното овладяване през пролетта на 1923 г. от чети на ВМРО на българския град Кюстендил. Окупацията продължава два дни, без местният военен гарнизон да реагира по какъвто и да било начин.

 Тук следва да споменем, че в периода преди подписване на спогодбата “Моллов-Кафандарис”, четите на ВМРО водят въоръжена борба и в егейския дял на Македония. В Западна Тракия действат въоръжени отряди на Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО). Колкото и куриозно да звучи това в светлината на по-раншните събития, ВТРО  получава подкрепа от местното турско население (също подложено на репресии от страна на гръцките власти) и дори от турската държава. Въоръжената съпротива, организирана от двете дъщерни на ВМОРО организации ­ ВМРО и ВТРО, е сериозен проблем за Гърция чак до втората половина на двадесетте години. През 1925 г. гръцките военни власти, вземайки повод от незначителен граничен инцидент край гр. Промахон, предприемат военно настъпление в българска територия чрез две дивизии. Те правят опит да овладеят гр. Петрич и да ликвидират базите на ВМРО в района. Предвид ограничената боеспособност на силно окастрената и почти разоръжена съгласно клаузите на Ньойския договор българска армия, гръцкото настъпление е отблъснато предимно от силите на ВМРО.

[Previous] [Next]
[Back to Index]