III. МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913
 

5. ФАТАЛНАТА 1913 г.

 Руската дипломация, която се нагърбва със задачата да спасява Балканския съюз за нуждите на Антантата в назряващия общоевропейски конфликт, твърде открито пренебрегва интересите на България. От това се възползват Австро-Унгария и Германия, които желаят разпадането на съюза и търсят възможност да привлекат България на страната на Централните сили. Посланиците на тези страни в София по всякакъв начин окуражават българския цар в неговата неотстъпчивост спрямо Сърбия и Гърция. Едновременно с това поддържат с всички средства убеждението сред българския генералитет, че една българска победа над съединените сръбско-гръцки сили е напълно възможна. Дипломацията на Централните сили със задоволство посреща решението на Фердинанд да се освободи от "мекушавия" Ив. Гешов и да го замени с д-р Стоян Данев. Въпреки  формалното русофилство на новия премиер се смята, че той е много податлив на натиска от страна на военните кръгове. Това разбират и правителствата в Белград и Атина, които реагират на кабинетната смяна със сключване на формален съюз помежду си. Сръбско-гръцкият съюзен договор предвижда "да не се допуска България да граничи с Албания", признавайки "неоспоримото право" на Сърбия не само върху "спорната зона", но и върху всички земи по десния бряг на Вардар до Гевгели. За Гърция е предвидено да получи целия Солунски вилает и някои територии в Западна Тракия. Договорът се придружава от военна конвенция. Черна гора декларира "съюзническата си солидарност" с новосъюзените две държави.

 Въпреки че сръбско-гръцкото споразумение е държано в тайна, правителството в София по всяка вероятност е своевременно информирано за враждебните действия на доскорошните си съюзници. В България обаче продължават да недооценяват възникналата опасност. В София цари убеждението, че армията, която е изтласква турците до Цариград, няма да има проблеми с по-малобройните сръбско-гръцки сили. Същевременно Хабсбургката дипломация подхранва надежди за евентуална австроунгарска намеса срещу Сърбия. Естествено Виена съвсем не възнамерява да отиде толкова далеч, съзнавайки, че подобно действие ще предизвика намесата на Русия и съюзниците й, с които Централните сили все още нямат готовност да воюват.
 Въпреки подписването на мирния договор никоя от балканските страни не демобилизира своята армия. Съюзниците се подсигуряват в случай на евентуален конфликт във връзка с подялбата на завладените земи, докато Турция разчита на подобен развой, за да потърси поне частичен реванш. Дори Румъния, която не участва във войната, извършва частична мобилизация. Нейната цел е да окаже натиск върху България, като потърси "компенсации" за бъдещото присъединяване на македонски земи, населени с куцовласи. Последните значително се активизират след Илинденското въстание. Турската власт се надява да откъсне куцовласите от българското националноосвободително движение и през 1906 г. ги признава за отделна народност, а непосредствено преди избухването на Балканската война позволява да се формират независими от Цариградската патриаршия арумънски епархии под върховенството на румънския патриарх. Това довежда до сериозен румънско-гръцки конфликт и дори до временно прекъсване на дипломатическите отношения.
 Главните сили на сръбската армия се прегрупират в долината на р. Вардар и заемат позиции по линията Скопие-Гевгели. Става очевидно, че Сърбия не възнамерява да дочака арбитража на император Николай II относно съдбата на "спорната зона". Традиционната Ј съюзница Черна гора, готова да Ј се притече на помощ, също предислоцира в Западна Македония свои части,  изтеглени от Северна Албания. Гръцката армия, която с изключение на обсадата при Янина, не понася никакви по-сериозни натоварвания по време на Първата балканска война, се предислоцирала по линията Дойран-Воден-Солун. В българската армия също се извършва движение на военните сили. Прехвърлят се усилено военни формирования на македонския фронт, а се оставя практически незащитена линията Мидия-Енос, въпреки концентрацията на значителни турски сили в околностите на Цариград. Почти изцяло е оголена и дунавската граница с Румъния въпреки недружелюбното поведение на последната.

 В София не се отнасят сериозно към румънските претенции. Въпреки това по настояване на руското правителство в началото на май 1913 г. в Санкт Петербург се провеждат българо-румънски преговори, в резултат на които на 9 май е подписано споразумение между двете страни. Румъния получава българската крайгранична крепост Силистра с трикилометрова ивица земя около нея. Принудителната отстъпка предизвиква значително раздразнение в България и съвсем не задоволява Румъния, която претендира за цяла Южна Добруджа до линията Русе-Тутракан-Балчик.

 В същото време сръбските и гръцките окупационни власти по македонските земи, въпреки че Балканският съюз официално още не е разтрогнат, извършват редица действия с открито антибългарски характер. Както сърбите, така и гърците преследват по-будните българи. Мнозина от тях още през януари 1913 г. са принудени да се обърнат към българския монарх и към министър-председателя на България със специален меморандум, в който информират за претърпените от тях унижения и неправди от действията на сърбите и гърците в Македония. По същото време ръководството на Солунския революционен окръг на ВМОРО изпраща до властите в София петиция с подобно съдържание и цел, информираща за антибългарските действия на гърците в Солунско и Леринско.

 Конфликтът за Македония се разраства. Всички заинтересовани страни ­ в т.ч. и Румъния ­ усилено се довъоръжават и усилват позициите си на македонския военен театър. Тук преимуществото решително е на страната на сръбските и гръцките войски, чиито основни сили вече се намират в Македония, докато българските войскови съединения в по-голямата си част трябва спешно да бъдат прехвърляни от Източна Тракия. Наложеното от обстоятелствата прегрупиране по спешност на българските сили на нови позиции носи негативни резултати в цялостната им подготовка за предстоящата атака срещу сръбските и гръцките войски. Недостигът на продоволствие и боеприпаси влошава състоянието на българските тилови служби, а значителната преумора у личния състав на българската армия се отразява негативно върху боеспособността Ј.
 Русия прави последен опит да спаси Балканския съюз, като отправя призив към доскорошните съюзници да демобилизират армиите си. Тази инициатива на Санкт Петербург претърпява провал преди всичко по вина на цар Фердинанд и неговите генерали, които продължават да подценяват съединените сили на Сърбия и Гърция, сякаш не забелязват опасността от страна на Румъния и Турция. Те неблагоразумно отказват да вземат под внимание и изтощението на българската армия, която воюва най-продължително време, а водените от нея боеве, особено на линията Чаталджа и при Одрин, са несравнимо по-тежки от тези с участието на сръбската или гръцката армия. Докато гърците и сърбите разполагат с резервни сили, България практически няма такива. Това, заедно с оголването на границата Ј с Турция и особено с Румъния, ще предреши изхода на Втората балканска война през 1913 г., наричана често и Междусъюзническа.

 В края на юни 1913 г. напрежението между страните нараства дотолкова, че войната може да избухне всеки момент. Руският монарх Николай II продължава опитите си да предотврати пагубния за интересите на Русия конфликт. Той изпраща лични послания до сръбския крал Петър Карагеоргиевич и до българския цар Фердинанд с призив за помирение. Руският монарх декларира, макар и твърде късно, готовността си да изпълни ролята на арбитър "по най-добрия начин, като намери компромис, задоволяващ и двете страни". Министър-председателите на двете страни, Никола Пашич и Стоян Данев, са поканени да се срещнат в Санкт Петербург. Поканата е приета по принцип и в двете столици, но никой от двамата премиери не бърза да поеме към бреговете на Нева. И двете страни се опасяват, че решението на арбитъра може да бъде по-благоприятно за другата страна и  предпочитат да се доверят на силата на своето оръжие за разрешаване на спора.
 До среща в Санкт Петербург в крайна сметка не се стига, защото през нощта на 29 срещу 30 юни 1913 г. цар Фердинанд, поддавайки се на виенските внушения, без знанието на своето правителство дава заповед за атака срещу сръбските и гръцките позиции по протежение на цялата демаркационна линия в Македония. Това неочаквано и необмислено решение е взето от българския цар, след като австро-унгарското разузнаване му предоставя подробности относно тайното сръбско-гръцко споразумение, което предвижда обща граница между двете страни на запад от Вардар. Освен това Фердинанд е уверен, че ще получи пълна политическа, а може би и военна подкрепа от страна от Австро-Унгария,  и вярва в непобедимостта на своята армия. Само няколко дни преди фаталната дата той издава указ, с който увеличава бюджета на бъдещата кампания за овладяване на Македония от 30 млн. лева на цели 200 млн. лева. Така Втората балканска война става свършен факт.
 В състава на българската армия отново влиза Македоно-одринско-то опълчение, което най-сетне получава възможност да се бие на родна земя. Българските военни сили постигат някои първоначални успехи срещу сърбите по линията Патарица-Осоговска планина-Злетовска река-р. Брегалница-устието на р. Лакавица-Дойран, както и срещу гърците по линията Дойран-Кукуш-Солун. В същото време с устрем е атакувана и предвоенната сръбско-българска граница.

 Правителството на д-р Стоян Данев е силно и твърде неприятно изненадано от самоинициативата на царя. Д-р Данев, до този момент твърде податлив на натиска на генералите, при новото развитие на събитията бързо губи кураж. Късно след обед на 30 юни 1913 г. той се явява лично в щаба на македонския фронт. Тук настоява от името на правителството да се преустановят незабавно бойните действия ­ нещо практически невъзможно във възникналата вече обстановка. Това пораженческо поведение на правителството предизвиква допълнително объркване и загуба на увереност от страна на българското командване. В резултат на разколебаването му българската атака изгубва своя устрем и става причина за първите български неуспехи на македонския фронт. В първото по-сериозно стълкновение със сърбите над р. Брегалница българската армия е отблъсната. Сърбите преминават в контранастъпление, без да постигнат сериозни военни успехи в Македония. Те са принудени да дислоцират значителна част от войските си на север поради успехите на българите, които се придвижват в направление към сръбската столица.

 Много по-зле за българите се развиват събитията на гръцкия фронт. В битката при Кукуш българската армия е разбита, а фронтът Ј ­ пробит. Гърците овладяват и подпалват града. Те извършват многобройни насилия и жестокости спрямо тази част от местното българско население, която не успява да избяга, след което развиват стремително настъпление по посока на Петрич и Горна Джумая.

 Окуражена както от военните неуспехи на България, така и от падналото Ј реноме на международната арена, Румъния решава, че е назрял моментът да реализира териториалните си амбиции. Тя обявява война на "агресора" България и се самообявява за "миротворец на Балканите". Румънската армия нахлува през незащитената дунавска граница и без да срещне съпротива заема Русе, Варна, Плевен и цяла Северна България, след което се насочва се към София. В тази обстановка и Турция решава да наруши Лондонския мир. Тя пренебрегва предупреждението на Русия и нахлува с четвъртмилионна армия в Източна Тракия и Беломорието. Одрин, превзет от българите с толкова усилия и кръв, сега е овладян от турците практически без бой. Изтощена България е принудена да води борба на четири фронта, а за лекомисления цар Фердинанд настават тежки дни. Той безрезултатно се опитва да склони Великите сили да посредничат в Белград и Атина за сключване на примирие, но получава от техните дипломатически представители твърде хладни отговори и безброй укори. Българските войски, настъпващи към Белград, се оттеглят без бой от заетите позиции. Това не умилостивява нито Великите сили, нито противника. Сърбите настъпват по петите им, преминат старата сръбско-българска граница, заемат Белоградчик и обсаждат Видин. В Македония обаче те все така не са в състояние да постигнат прелом, въпреки че на помощ идват черногорските войски. С много жертви и кръв сърбите успяват да напреднат с не повече от 10-15 км. Опитът на една черногорска дивизия да настъпи в Осоговската планина е осуетен от Македоно-одринското опълчение. Черногорците отстъпват като понасят тежки загуби.

 Турция, след като си възвръща Одринска Тракия и заема Беломорието почти до р. Места (където турците се натъкват на гръцки войски, които предпочитали да не провокират), спира  настъплението си, за да не дразни Великите сили. Турски башибозушки орди обаче проникват отвъд старата българска граница, като грабят и всяват паника у българското население.

 На останалите два фронта положението на българите остава критично. Румънците заплашват всеки момент да влязат в София от север. Възниква заплаха за българската столица и от юг, след като гърците овладяват Горна Джумая. Правителството на Ст. Данев подава оставка и е заменено от германофилския кабинет на Васил Радославов. Той незабавно отправя горещи апели към Виена и Берлин, припомняйки им неотдавнашните щедри обещания за подкрепа. Най-накрая Фердинанд се принуждава да се обърне лично към румънския крал Карол, за да помоли за мир и посредничество с поемане на предварителен ангажимент от страна на България да отстъпи Южна Добруджа на Румъния. Румънците постигат по този начин своите цели и прекратяват настъплението си. Сърбия, обезкуражена от липсата на сериозни успехи на македонския фронт, приема посредничеството на крал Карол. Гърция първоначално отхвърля предложението за мир, а гръцкият престолонаследник Константин, обявява, че ще приеме само "мир на барабана" ­ т.е. като страната получи всички земи, заети от гръцката армия. Обкръжаването на главните гръцки сили от българите в Кресненския проход принуждава гърците да станат по отстъпчиви. Така на 31 юли 1913 г. се достига да подписване на примирие в Букурещ. Тук започва работа мирна конференция, която слага край на Втората балканска война. На конференцията не е допусната Турция, тъй като тя не е третирана като съюзник.

 След бурни десетдневни дискусии и неуспешни опити на българската делегация да спаси поне част от това, което България извоюва с оръжие през Първата балканска война, на 10 август е подписан крайно тежкият за българите Букурещки мирен договор. Румъния получава обещаната Ј Южна Добруджа с градовете Тутракан и Балчик. Сърбия получава на само "спорната зона", но и значителна част от "безспорната зона" в Македония, и успява значително да приближи южната си граница до егейския бряг. Гърция получава цялата южна част на Македония заедно със Солун и околностите, а освен това и част от Западна Тракия с градовете Драма и Кавала. Спорът за принадлежността на Кавала се води до последния момент. България, която в крайна сметка получава само три окръга (Горна Джумая, Петрич и Струмица) от Македония и част от Западна Тракия  е с ограничен достъп до Егейско море без нито едно по-значително пристанище на егейския бряг. С подкрепата на Австро-Унгария и Русия до последния момент София настоява да Ј бъде отстъпена поне Кавала. Съпротивата на българите е сломена едва когато румънският крал Карол заплашва цар Фердинанд, че ако България не отстъпи в спора, румънските войски ще влязат в София. Румънският натиск, отново съдбоносен за България, е упражнен по изрично настояване на германския кайзер Вилхелм II ­ брата на гръцката кралица София.
 Новата граница между България и Турция е определена с Цариградския договор, подписан на 29 септември 1913 г. България, неспособна да води нова война с Турция, е принудена да Ј върне Източна Тракия с градовете Одрин, Лозенград и Люлебургаз.

 По такъв фатален за България начин приключва Втората балканска война, с право смятана от българите за национална катастрофа. Територията на България е орязана от всички страни. В двете войни България изгубва 55 хил. убити, а 105 хил. са ранени. Икономиката на страната понася тежки, трудни за компенсиране загуби. Десетки български училища и църкви в Македония затворят вратите си завинаги, с което се пропиляват усилията на няколко поколения българи, работещи за напредъка на църковно-училищно дело. Почти милион българи, подгонени от завоевателите, напускат домовете си в Македония, Южна Добруджа и Одринска Тракия, за да водят нерадостното съществувание на бежанци в собствената си родина. Из цялата страна се надигат протести. Отправяни са искания за наказване на виновниците за националната катастрофа. Много сериозни обвинения са отправени към самия монарх, който има всички поводи да се опасява за трона си. Фердинанд е остро критикуван и в чужбина, особено от страна на Русия. Това не му пречи в манифеста си за демобилизирането на българската армия да заяви, че "свива знамената в очакване на по-добри времена". Така той открито заявява пред неверните довчерашни съюзници на България намерението си да търси скорошен реванш. Въпреки обилната си плячка, балканските държави победителки също не се чувстват изцяло удовлетворени. Недоволна е особено Гърция. Тя вижда в българския анклав на егейския бряг пречка в стремленията си да овладее Константинопол. При това положение на събитията мирът на Балканите на можело да бъде запазен задълго.

[Previous] [Next]
[Back to Index]