III. МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913
 

2.  ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА 1912-1913 г.

 Армиите на съюзниците започват настъпление в предварително определени направления. Главните български сили се насочват в посока на Одрин; други две български съединения настъпват през Родопите по посока на егейския бряг и в Македония. Сърбите се устремяват по посока на Овче поле и въпреки протестите на Австро-Унгария навлизат в Новопазарския санджак, който е нападнат и от черногорските войски. Черногорски формирования настъпват и към Северна Албания. Гърците навлизат в Тесалия, а същевременно започват и интензивни военноморски операции в Егейско море.

 Планът на турската кампания срещу балканските съюзници, изработен от германския генерал Рюдигер фон дер Голц ­ генерален инструктор на турската армия, предвижда сръбската армия да бъде разбита при Овче поле и отхвърлена на север. По-късно се предвижда главните сили на турския македонски корпус да преследват сърбите по посока на Белград, а останалата му част ­ да настъпи към София от запад. Българската армия е трябвало да бъде омаломощена на одринското направление и да получи флангов удар от гюмюрджинския корпус на Явер паша. Според предварително направения военен разчет в следващите действия се предвиждало турският одрински корпус да премине в контранастъпление в посока към Пловдив.  Ниско оценяваната гръцка армия следвало да бъде разбита още в Тесалия, а гръцката флота в Егейско море ­ унищожена. След проектираното потопяване на гръцката флота се предвиждал успешен турски десант при Атина, целящ нейното превземане. Турският корпус в Албания получава задача да обкръжи и разбие малката, едва 30-хилядна черногорска армия в северноалбанските планини. Този план силно надценява подготовката, въоръжението и бойния дух на турските войски и същевременно сериозно подценява възможностите на съюзниците. По тази причина още през първите дни на войната той се оказва нереалистичен и напълно безполезен.

 Предвижданията на европейската дипломация за скорошно поражение на Балканския съюз не се сбъдват. Погрешни се оказват и прогнозите на висшите военни кръгове в Берлин, Виена и Рим, вещаещи бляскави победи на турската армия. Операциите на съюзническите войски на Балканите изненадват Европа със своя устрем, настойчивост, оригиналност и тактическа зрелост.

 Сърбите в тридневна битка на 23-25 октомври 1912 г. превземат стратегическия град Куманово, след което успешно атакуват по целия фронт линията Велес-Прилеп-Битоля. Те навлизат в Западна Македония и развиват настъпление по посока на Тетово-Гостивар-Кичево-Охрид. Сръбският устрем по македонските земи още тогава носи признаците на своеобразна надпревара с българите за окупиране на колкото се може по-голяма част от Македония. Тук сърбите са в значително по-благоприятна ситуация от българите, тъй като действат почти изключително в Македония, докато главните сили на българската армия са ангажирани на цариградското направление. Сърбите продължават да печелят лесни успехи и на 27 октомври влизат в Скопие, по-късно овладяват Битоля и настъпват към Албания. На 29 ноември 1912 г. крайморският корпус влиза в пристанищния град Драч, реализирайки вековната сръбска мечта за достъп до "плави Ядран" (Адриатика). След този успех сръбските части се насочват на север в помощ на черногорските войски, които обсаждат Шкодра.
 Не по-малки успехи постигат и гърците, които с лекота овладяват Тесалия и значителна част от Епир, обсаждайки епирската столица Янина. След това те настъпват в Южна Македония и на 7 ноември 1912 г. завземат Солун. Поведението на гърците в Южна Македония по нищо не се отличава от това на сърбите във Вардарска Македония ­ и едните, и другите се стремят да окупират колкото се може по-голяма част от македонската територия преди появата на българската армия.

 Още в началото на ноември 1912 г. Л. Коромилас, министър на вътрешните работи в кабинета на гръцкия премиер Венизелос, а преди това ­ организатор на гръцките чети в Македония, изпраща на българското правителство специален меморандум относно териториалните претенции на Гърция. Според този меморандум новата гръцка северна граница трябвало да започва от Химара на Йонийското крайбрежие, след което да пресече Охридското и Преспанското езеро и да следва линията Демир Капия ­ билото на планината Беласица ­ Демир Хисар ­ Бранди ­ билото на планината Боздаг, да достигне до р. Места и оттам да продължи до Мидия на черноморското крайбрежие. Така откъм гръцката страна остава значителна част от Егейска Македония, цяла Егейска и Одринска Тракия и част от Източните Родопи. Българският търговски агент в Солун, а по-късно ­ консул, Атанас Шопов, пише по този повод: "гръцките претенции нито съответстват на понесените от гръцката страна военни тежести, нито пък са съобразени с етнографията на Македония, а още по-малко ­ с елементарното чувство за справедливост". И действително в този дял от Македония, за който претендира Гърция, гръцкото население съставлява малцинство, значително отстъпвайки по численост на българското. Описаната територия е населена с 584 294 души, от които 307 643 ­ българи, 127 815 турци и едва 107 437 гърци, плюс 41 399 души от други националности. Българите ­ преобладаващото мнозинство ­ населяват тази земя от столетия и с право я смятат за своя родина. Гърците, желаещи да установят своето владичество в една чужда земя, не се интересуват, че тя е пропита с български дух и българска култура, а мнозинството от населението Ј признава върховенството на Българската екзархия. В навечерието на войната там има 378 действащи български църкви с повече от 300 свещеници, 340 екзархийски български основни училища, в които 589 български учители обучават повече от 19 хил. български деца. Отделно от това в областта функционират още 197 български начални и основни училища, издържани от българските християнски общини. В Солун функционират три български гимназии, а в Сяр ­ българско средно педагогическо училище. Изводът за българския характер на областта се налага по един категоричен начин и едва ли може да бъде приемана сериозно гръцката аргументация, която отказва да се съобразява с реалността. Дори столицата на областта Солун, не е етнически еднороден град. Наистина центърът на града е типично гръцки, но гърците не съставляват мнозинство в града като цяло. Значителен ­ дори и в центъра на града ­ е процентът на турското, еврейското и арменското население, а предградията са изцяло населени с българи.

 България внимателно следи развоя на събитията на македонския фронт, но предвид ангажирането на главните си сили в Източна Тракия има твърде ограничени възможности да участвува в тези събития. Българите, водейки самотна битка при цариградското направление срещу главните турски сили, в името на интересите на всички балкански съюзници пропиляват историческия си шанс да овладеят с оръжие в ръка исконните български земи в Македония.

 А именно българските успехи през първата фаза на войната са най-значителни, което е и логично, като се има предвид, че българите започват войната не само най-ентусиазирани, но и с най-голяма войска. В края на ноември 1912 г. България мобилизира 620 хил. войници, докато Сърбия ­ едва 467 хил., Гърция ­ 210 хил., а Черна гора ­ 40 хил. Главните български сили развиват настъпление по посока на Одрин. Две български армии, след като изненадващо прекосяват Странджа, обхождат десния фланг на главните турски сили и настъпват по посока на Лозенград. След две победоносни за българите сражения при Ескиполос и Петра Лозенград е превзет на 24 октомври. На 2 ноември българите нанасят поредно тежко поражение на противника при с. Мандарица край р. Караагач и окончателно затварят обръча около Одрин. След два дни те разбиват турците в битката за гр. Люлебургаз и обръщат противника си в паническо бягство. Пред българите, неотдавнашни поданици на султана, вече се открива пътят към столицата на Отоманската империя ­ Цариград.
 В същото време българско военно формирование, включващо Македоно-одринското опълчение, развива успешно настъпление в Родопите. То пленява в Гюмюрджина корпуса на Явер паша и достига егейското крайбрежие.

 Турците оказват последна съпротива на линията Чаталджа, само на няколко километра от Цариград, където се водят изключително тежки боеве. С огромно усилие и много жертви на турската армия българите са отблъснати. Същевременно други български части обсаждат "непревзимаемата" турска крепост Одрин.
 В първите дни на ноември 1912 г. Турция е принудена да моли европейските сили да Ј посредничат за сключване на примирие. Дипломатическата акция на силите пречи на българите да превземат Одрин и задържа поредната им атака срещу линията Чаталджа. Примирие между балканските съюзници и Портата е подписано на 3 декември 1912 г. Две седмици по-късно в Лондон е свикана мирна конференция с участието на всички воюващи страни под патронажа на великите сили.

 Въоръжените операции на балканските съюзници срещу половинмилионната турска армия се оказват неочаквано ефективни. Турците до края на първата фаза на войната така и не успяват да изведат по фронтовете малоазиатския си резерв. Същевременно опитите на малдотурските власти да принудят "отоманците" от християнско вероизповедание да служат във въоръжените сили на империята не довежда до нищо повече освен до масово дезертиране на войниците-християни от турската армия. Това допълнително отслабва нейния боен дух и боеспособност.

 Главните турски сили са концентрирани в Източна Тракия, за да защищават столицата на империята от нахлуващите три български армии. Трябва още веднъж да се подчертае, че именно България изнася на гърба си най-големите тежести на Първата балканска война, като ангажира най-многобройните и най-боеспособни турски съединения. В същото време Сърбия, Гърция и Черна гора победоносно громят значително по-малочислени войски на противника, съставени в голямата си част от непривикнали на огъня новобранци. Затова по един начин трябва да бъде оценявана ролята на България във войната, а съвсем по друг начин ­ тази на Сърбия и Гърция. Двете държави влагат несравнимо по-малко усилия и понасят несравнимо по-малко жертви, затова пък имат най-много полза от неимоверните усилия и тежките загуби на България. На източнотракийския фронт съотношението на силите е приблизително 1:1. В самото начало на военните действия на цариградското направление турците дори имат числено превъзходство. Това поставя българите в значително по-трудно положение от останалите съюзници, които на фронтовете в Стара Сърбия, Албания, Македония, Епир и Тесалия имат числено превъзходство срещу своя противник, благодарение на което воюват с по-малко усилия и жертви. Военноморските сили на Гърция ­ най-значителните сред тези на воюващите страни ­ още в самото начало на войната нанасят няколко сериозни поражения на турската флота в Егейско море и окупират почти всички егейски острови (с изключение на Додеканезите, окупирани няколко месеца по-рано от италианците). При това положение турската флота не е в състояние да достави сериозни подкрепления на македонския фронт, което допълнително улеснява задачата на Сърбия и Гърция.
 По време на Първата балканска война българите проявяват най-голяма жертвоготовност и понасят най-много загуби. България прави най-големи разходи по подготовката и воденето на войната. Нейното правителство отделя за тази цел 1 312 645 448 франка ­ тоест повече, отколкото всички останали съюзници, взети заедно. Военните разноски на Сърбия възлизат едва на 590 815 500 франка, тези на Гърция ­ на 467 158 014 франка, а на Черна гора ­ 103 131 100 франка. Така общите военни разходи на останалите съюзници са едва на 1 161 104 614 франка ­ със 151 240 834 франка по-малко от финансовото бреме на България.

 Македонските българи с голямо напрежение следят както развоя на събитията по фронтовете на Първата балканска война, така и хода на мирната конференция в Лондон. Основна причина за тяхното безпокойство са опитите на Сърбия и Гърция да си присвоят македонските земи. Чувствайки тази опасност, ръководството на ВМОРО изпраща в края на декември 1912 г. меморандум до цар Фердинанд с молба да направи всичко възможно за включването на Македония в границите на България като автономна област.

 В този драматичен момент ситуацията в Македония е следната:

 Почти цяла Вардарска Македония се намира в ръцете на сръбските войски. След като на Белград е отказана възможността да присъедини част от Албания и да получи достъп до Адриатика, той увеличава своите искания по отношение на Македония. Сърбия вече не е склонна да дискутира по въпроса за окупираната от нейните войски т. нар. "спорна зона". Тя не желае арбитраж относно принадлежността на тази територия, обявена от нея за своя "законна военна плячка". Освен това обаче сърбите поставят на дневен ред искания и за части от "безспорната" българска зона, които включват изцяло български градовете ­ Велес, Прилеп, Битоля и Охрид. Същевременно 80 % от Егейска Македония заедно със считания за македонска столица Солун са контролирани от гърците, които ревностно поддържат претенциите си за "линията Коромилас". Българите контролират само най-източната част на Вардарска Македония (градовете Струмица, Берово и Кочани с околностите), а в Егейска Македония ­ само териториите между Солун и р. Места. В България във все по-голяма степен си дават сметка, че ангажирането на главните български сили в Източна Тракия се отразява твърде зле на позициите на България в следвоенния спор за Македония. Споменатият Атанас Шопов пише по онова време: "Одринско като да стана гробница на Македония". Подялбата на Македония между съседите на България след първата фаза на балканската война de facto вече е настъпила, което пък предопределя установяването в близко време на тясно сръбско-гръцко сътрудничество на антибългарска основа. Скърпеният с толкова усилия през първата половина на 1912 г. Балкански съюз само след шест месеца започва да се пропуква.

 По време на военните действия македонските българи не се ограничават до ролята на пасивни наблюдатели. Още при вестта за обявяването на войната ръководството на ВМОРО създава четнически щаб в състав Тодор Александров, Александър Протогеров, Христо Матов и Тодор Лазаров. Дейците с помощта на българското правителство и армията в твърде кратък срок организират, екипират и въоръжават повече  от 34 чети с различна численост (обикновено от 30 до 50 души). В техния състав влизат предимно закалени в битките четници ветерани и бежанци от Македония. Със започване на военните действия четите са прехвърлени през границата, където в продължение на няколко седмици извършват диверсионни акции в широк мащаб. Те спомагат за активизирането на организационните структури и подготвят населението за активно взаимодействие с очакваните българските войски. Въоръжените сили на ВМОРО, освен диверсии, извършват съвсем успешно и няколко пълноценни бойни операции. Те овладяват самостоятелно и преди пристигането на основните български сили градовете Мелник, Банско, Мехомия (Разлог) и Неврокоп (Г. Делчев). В повечето случаи обаче от диверсионните акции на българските чети се възползват навлизащите в Македония сръбски и гръцки войски, защото българските революционни дейци вярват, че съюзните договори ще бъдат лоялно спазени.

 Освен диверсионните чети, със съвместните усилия на ВМОРО и българската държава по подобие на Българското опълчение от 1878 г. е организирано Македоно-одринско опълчение в състава на българската армия. За негов комендант е назначен ген. Никола Ганев, (преди това на работа в Генералния щаб на българската армия), а Александър Протогеров (о.з. полковник от българската армия) ­ поема поста началник-щаб на опълчението. При обявяването на войната Македоно-одринското опълчение наброява 14 670 доброволци, формирани в 6 батальона по териториален признак: 1-ви дебърски ­ под командването на пор. Караджов, 2-ри скопски ­ под командването на пор. Минков, 3-ти солунски ­ под командването на кап. Атанасов, 4-ти битолски ­ под командването на кап. Каназирски, 5-ти одрински ­ под командването на майор Р. Канели (доброволец от Швейцария) и 6-ти охридски ­ под командването на о.з. пор. Мановски. В състава на дебърския батальон влизат жители на Дебър, Тетово, Гостивар и околностите, в състава на скопския ­ доброволци от Скопие, Куманово, Кратово и Крива Паланка, в солунския батальон служат доброволци от Драма, Солун, Сяр, Кукуш и Щип. Битолският батальон има в състава си най-много ветерани, закалени в огъня на Илинденското въстание ­ българи от Битоля, Прилеп и околностите. В охридския батальон служат доброволци от Охрид, Крушево и Преспанското поле, а в одринския ­ доброволци от Източна Тракия. Притокът на доброволци ­ българи от поробените български земи непрекъснато се увеличава. По време на военните действия в рамките на опълчението, са сформирани още 6 батальона (костурски, кукушки, демир-хисарски, лерински, воденски и дойрански), а общата му численост надхвърля 30 хил. души. Българското командване обаче по причини, които и до днес се смятат за недокрай изяснени, вместо на македонския фронт изпраща опълчението на одринския военен театър ­ въпреки че до 90 % от състава му произхожда от Македония. В първата фаза на войната Македоно-одринското опълчение взема участие в настъплението към Гюмюрджина и Дедеагач, което завършва с пленяването на корпуса на Явер паша, а след това е дислоцирано по крайбрежието на Мраморно море като охрана на бреговата линия.

 Подобни опити, макар и в далеч по-скромен мащаб, правят и Сърбия, и Гърция. Сърбия създава т. нар. "Народна обрана" под командването на ген. Божидар Янкович с помощник майор Милан Васич и началник щаб кап. Воин Попович-Вук. Във формацията се включват около 2 хил. души, предимно сърби от предпланините на Шар планина и неголям брой сърбомани от Македония. Тя действа в рамките на Първа сръбска армия. След навлизането на сърбите в Македония подобна формация е изградена и в рамките на Втора армия. Също и Сърбия формира диверсионни чети, общо 16 на брой, под командването на сръбския офицер В. Тръбич и сърбоманския войвода Й. Бабунски, които след обявяването на войната оперират в района на Дебър и Кичево. Подобни формации действат и в рамките на гръцката армия (т. нар. "свети отряди").

 Местното население в Македония, предимно българско, подкрепя с всички сили действията на съюзническите армии, без на този етап да прави разлика между българи, сърби или гърци, макар с най-голямо нетърпение да очаква българските войски. В районите, попаднали под гръцка или сръбска окупация, местното население бързо започна да се убеждава, че "елефтерия" или "слобода" не е точно свобода.

 Битките по време на първата фаза от Балканската война получават широк отглас сред българите от Македония ­ емигранти в САЩ, Канада и Австралия. В Ню Йорк през 1912 г. е основана Македоно-одринска българска народна организация, която си поставя за цел "да подпомага борбата на македонските българи за съединение с Родината и да се противопоставя на антибългарската пропаганда на съседните балкански страни, целяща подялбата на Македония". Подобна организация възниква и в Австралия. Мнозина македонски българи ­ емигранти в тези богати страни с уреден вече живот, при вестта за обявяване на войната захвърлят всичко, за да се бият за освобождението на поробените български земи в редовете на българската армия или в Македоно-одринското опълчение. В сръбската и гръцката диаспора по света аналогични процеси почти не се наблюдават.

 Мирната конференция в Лондон започва на 16 декември 1912 г. в атмосфера на все по-изострящи се противоречия между съюзниците, допълнително усложнявани от егоистичните постулати на Великите сили.  Австро-Унгария с пълната подкрепа на Италия няма никакво намерение да допусне Сърбия до Адриатика. С цел да преградят пътя на Белград към морето двете страни усърдно се заемат да разиграват "албанската карта". По-нататък те получават подкрепата и на домакините, а също и на Франция. Германия пък е готова по принцип "да противодейства на каквото и да било по-значително отслабване на Турция". А Русия ­ традиционната "опекунка" на балканските славяни и създателката на Балканския съюз, далеч не е възхитена от "твърде големите"  успехи на съюзниците. Особено раздразнение в Санкт Петербург предизвиква вероятността българите да превземат Цариград и да сложат край на вековната руска мечта за владичество над Проливите. На всички участници в конференцията става ясно, че мирът е още далече.

[Previous] [Next]
[Back to Index]