Антони Гиза
БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

III. МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913
 

4. ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

 По време на дебатите на мирната конференция в Лондон неочаквано много внимание е посветено на албанския въпрос. Той на моменти дори се превръща в централна тема на дискусия, като измества на втори план споровете около подялбата на завладените земи.

 Годините преди Балканската война са наситени с много динамизъм за албанците. Техните надежди за получаване на автономия в рамките на Османската империя за пореден път след Младотурската революция са попарени, което става причина за избухване на редица бунтове през 1909-1911 г. По време на тези две години кървава борба срещу турското господство, узрява идеята за пълна независимост на Албания. Италия,  по време на итало-турската война 1911/12 г., се обявява в подкрепа на албанските стремления и оказва всестранна помощ на албанските бунтовници. Примерът на Рим скоро е последван и от Хабсбургската монархия. Тя вижда в създаването на независима Албания сигурна преграда за сръбските стремежи за достъп до Адриатика.
 Освободителното движение в Албания още през пролетта на 1911 г. се обединява под единно национално ръководство. Създаденият на 15 май 1911 г. във Вльора Албански национален комитет прокламира като своя програмна цел борбата за създаване на единна независима албанска държава, включваща всички вилаети с преобладаващо албанско население.

 Назряващите събития на Балканите допълнително мобилизират албанците за откъсване от Турция. В противен случай остава рискът земите им да се окажат военна плячка на победоносните им съседи Сърбия, Черна гора и Гърция. В средата на 1912 г. в Албания избухва общонационално въстание, което се разпространява и на територията на Косово. Албанските въстаници постигат значителни успехи. В навечерието на Балканската война в техни ръце преминават важни административни центрове, а турската власт е практически отстранена от територията на бъдещата държава.

 Събитията от есента на 1912 г. създават ново положение в Албания, принуждавайки албанските патриоти да предприемат още по-радикални действия. Първоначалната радост, с която те приемат успехите на балканските съюзници и турските поражения, скоро преминава в дълбоко недоволство от действията на сръбските, гръцките и черногорските войски по албанските земи. "Освободителите" много бързо влизат в ролята на същински окупатори, които отказват всякакви контакти с албанското освободително движение. Те игнорират съществуването му и всячески се противопоставят на опитите за установяване на албанска власт. Нещо повече! Техните правителства водят дискусии относно бъдещата подялба на албанските земи.

 Тези помисли на съюзниците не остават без отговор. Водачът на Албанския национален комитет Исмаил Кемал предприема пътуване до Виена. Тук той получава уверения от австро-унгарските власти и местната албанска емиграция, че ще подкрепят проявите на албанското освободително движение. След завръщането на Кемал в Албания Националният комитет свиква на 28 ноември 1912 г. във Вльора Национален конгрес на Албания. На него се прокламира създаването на независима албанска държава и се сформира албанско правителство, начело с Исмаил Кемал.

 Новосъздадената албанска държавна власт изпраща своя делегация на конференцията в Лондон, открита на 16 декември 1912 г., но съюзниците отказват да допуснат нейните представители на форума. На следващия ден обаче Австро-Унгария, Италия, Франция и Великобритания с обща декларация признават албанската държава и я поставят под свой протекторат. По такъв начин съюзниците са поставени пред свършен факт, като им се отнема възможността да решават съдбата на албанските земи. Освен това Сърбия се разделя с мечтите си за достъп до Адриатическо море. Това съвсем естествено подтиква Сърбия, Черна гора и Гърция, лишени с този акт от една значителна част от военната си плячка, да потърсят за себе си компенсации в други направления ­ и главно в Македония.

 След като преглътват горчивия албански хап, съюзниците съсредоточават усилията си върху преговорите с Турция. Победителите желаят тя да им отстъпи всички свои балкански територии отсам линията Мидия-Родосто и островите в Егейско море. Обсадените турски крепости Одрин, Шкодра и Янина също трябвало да бъдат предадени съответно на България, Черна гора и Гърция. Турската делегация сериозно се съпротивлява особено по въпроса за предаването на Одрин и Одринска Тракия, но през втората половина на януари нейната съпротива отслабва. За да спасят империята от пълен погром, на 23 януари 1913 г. група турски офицери-националисти начело с Енвер паша, извършват държавен преврат. Новото турско правителство веднага е признато от Германия, което прави невъзможно всякакво единно становище на Великите сили по отношение събитията в Цариград. Турската делегация в Лондон заема изключително неотстъпчива позиция, а новите турски власти предприемат трескава подготовка за контранастъпление в Източна Тракия. Това поведение на Цариград предопределя напускането на конференцията от делегациите на балканските съюзници в средата на февруари. Скоро след това воюващите страни денонсират примирието и военните действия са подновени.

 Турците предприемат опит за контранастъпление по линията Чаталджа. Успоредно с тази акция е стоварен десант от елитни части в тила на българите близо до с. Шаркьой на брега на Мраморно море, в зоната на действие на Македоно-одринското опълчение. Турското командване се надява на лесен успех срещу нередовната и слабо въоръжена с артилерия формация, срещу която е хвърлена елитната турска дивизия "Мюретеби", подкрепяна от ураганния огън на турските броненосци от морето. Според замисъла на турския генерален щаб, едновременният пробив при Шаркьой и при Чаталджа трябвало да обърне в бягство заплашените от обкръжение главни български сили и да създаде условия за контранастъпление към старите български граници.

 Противно на очакванията на турското командване, Македоно-одринското опълчение успешно се противопоставя на турския десант и удържа позиции до пристигането на силни български подкрепления. С общите усилия на опълчението и българската 7-ма рилска дивизия турската десантна групировка е обкръжена и унищожена в битката при крепостта Булаир. Само малцина от отстъпващите турци успяват да стигнат обратно на корабите си. Същевременно турският опит за контраатака от Чаталджанската позиция е смазан в зародиш. Българската армия отново получава стратегическа инициатива. През март 1913 г. българските войски с щурм превземат "непревземаемата" одринска крепост, след което започват решително настъпление към последната отбранителна линия на турската столица ­ Чаталджа.

 Тук обаче българите претърпяват първия си неуспех през войната ­ щурмът им е отблъснат. Организацията в тила на българската армия не е добра. Започва да се шири военната спекула. Скоро българската армия освен умора изпитва и недостиг от продоволствия. Поради недостатъчната ефективност на медицинската Ј служба избухва епидемия от холера. Всичко това позволява на турците да се противопоставят успешно на българските атаки и дори да предприемат нова контраофанзива. Българите обаче отново издържат на турския контраудар и продължават да заплашват с превземане старопрестолния Цариград.

 Последният факт особено силно тревожи Санкт Петербург. Тук се опасяват от падането на линията Чаталджа, което незабавно отваря пътя на българите към Цариград. Новата ситуация застрашава руските искания за "зоната на Констонтинопол и Галиполи" и поставя под въпросителна руския контрол на корабоплаването през Босфора и Дарданелите. По тази причина руската дипломация започва критично да се изразява по адрес на българите и се поставят искания към тях "да прекратят военните действия в зоната на теснините". Подобни желания са отправяни още в началото на войната и към Гърция. Министърът на външните работи на Русия Сергей Сазонов отправя нота до Гърция нейната флота, която оперира в Егейско море, да не се приближава към черноморските теснини.

 В началото на април 1913 г. гърците превземат Янина и смазват  последните турски огнища на съпротива по егейските острови. Турция е окончателно разгромена и на 20 април 1913 г. подписва ново примирие с България, Сърбия и Гърция. Черна гора отказва да подпише примирието, като войските Ј продължават да обсаждат Шкодра.

 На 1 май 1913 г. са възобновени заседанията на Лондонската конференция, но при много по-лоша атмосфера, отколкото при първия рунд на преговорите, тъй като споровете между самите съюзници са още по-разгорещени. Междувременно черногорците превземат Шкодра.  Тяхното разочарование обаче е голямо, защото Великите сили обявяват града и околностите за част от албанската държава и принуждават черногорските войски, които в продължение на месеци проливат кръв под стените на крепостта, да я опразнят. Със завръщането на черногорската делегация в Лондон на конференцията се поставя с нова сила и щекотливият албански въпрос. Дългите дискусии не довеждат до конструктивни решения. В тази ситуация домакинът на конференцията, английският министър на външните работи Едуард Грей поставя ултиматум на участниците до края на май да подпишат мирен договор или да напуснат Лондон. В резултат на неговия натиск на 30 май 1913 г. Лондонският мирен договор е подписан, с което формално се слага край на Първата балканска война. Съгласно клаузите на договора, Турция отстъпва на съюзниците всички свои балкански територии на запад от линията Мидия-Енос, остров Крит и останалите намиращи се под нейно владичество по-малки егейски острови. Така Турция практически е изтласкана от Европа ­ единствено нейно европейско владение остава малка част от Източна Тракия в непосредствена близост до Цариград. Албания се превръща в свободна държава. Въпросът за уточняването на държавните Ј граници се предвижда да бъде решен от Великите сили, които също така трябвало да подпомогнат изготвянето на конституцията Ј.  Единственото конкретно постановление на договора относно новото териториално устройство на завладените от съюзниците земи се отнася до остров Крит и останалите егейски острови, признати за територия на Гърция. Подялбата на бившите балкански владения на Турция се предвижда да бъде договорена между съюзниците с един отделен договор или с двустранни договори между заинтересованите страни. Набързо подписаният Лондонски договор не урежда дори такива въпроси като размяната на военнопленници или дължимите на победителите военни репарации ­ той само постановява създаването на специални съюзнически комисии по тези въпроси.

 Още в първите дни след подписването на Лондонския мирен договор става ясно, че съюзниците не са в състояние спокойно да дискутират проблема за подялбата на македонските земи, нито пък имат намерение да спазват предвоенните договорености. В това отношение много бързо се стига до сръбско-гръцко сближение, поради  нежелание на двете страни да отстъпят по-голямата част от Македония на България. Към оформящия се антибългарски сръбско-гръцки съюз все повече клони и Черна гора, особено след разрешаването на мимолетния сръбско-черногорски спор относно новата обща граница в Санджак.

 Българо-гръцкият спор за Южна Македония и Солун започва още през първата фаза на военните действия. Гръцката евзонска дивизия и българската 7-ма рилска дивизия се приближават към Солун почти едновременно. Турският гарнизон в града обаче по нареждане от Истанбул капитулира пред гърците. Опитът на 7-ма рилска дивизия да навлезе в града едва не довежда до въоръжен сблъсък между българи и гърци, което още тогава могло да сложи край на съюзническото им взаимодействие. Респектът от гръмотевичните победи на българите в Източна Тракия прави гръцката страна по-отстъпчива. В Солун все пак са допуснати два български батальона, които заемат част от града. Скоро след това "българската зона" в Солун е посетена лично от цар Фердинанд, придружен от синовете си ­ князете Борис Търновски и Кирил Преславски. По този начин монархът открито манифестира желанието си България да включи града и околностите в своите граници. Това сериозно охлажда българо-гръцките отношения, но и двете страни предвид продължаващите военни действия полагат усилия да тушират инцидента. След завършване на военните действия срещу Турция противоречията между двете държави отново ескалират. Гърците настояват българите да опразнят заетата от тях част от града и предявяват претенции за земите по долното течение на реките Струма и Места, заети от български войски. България също предявява свои претенции. Тя на свой ред поканва гърците да опразнят не само Солун, но и целия Халкидически полуостров. Освен това предявява претенции да Ј се предадат разположените недалеч от устието на Места егейски острови Тасос и Самотраки, дадени на Гърция по силата на Лондонския договор.
 Сърбия на свой ред се чувства изиграна от Великите сили. Лондонският договор Ј отнема най-желаните плодове на победата -напускане на Северна Албания и Драч, прощаване с мечтата си за достъп до Адриатика. Белград е решен да си компенсира тези загуби с присъединяване на по-голям дял от Македония ­ така, че южната сръбска граница да се приближи колкото се може повече до егейското крайбрежие. Сърбия желае от България предоговаряне на въпроса за спорната зона в Македония, за чиято принадлежност според предвоенните договорености трябва да се произнесе руският император Николай II. В отговор на категоричния български отказ, Белград открито пожелава да присъедини към държавата всички македонски земи, заети от сръбските войски по време на военните действия. Сръбското правителство дори предлага този принцип да стане основополагащ при подялбата на завладените територии. ("Нека всеки от съюзниците получи това, което е завладял с оръжие в ръка.") Вестниците в Атина и Белград се надпреварват да пропагандират за чакащата ги "несправедливост" от страна на България, която, "получавайки две трети от Македония, Егейска Тракия и Източна Тракия с Одрин, ламти за още". Сръбската и гръцката дипломация усилено се заемат да разясняват в Западна Европа, че следвоенната ситуация "не само предрешава огромното превъзходство на България над Сърбия и Гърция, но и хегемонията Ј в региона".

 Същевременно българският цар Фердинанд не проявява никаква склонност към отстъпчивост дори за най-малка част от Македония. Той не приема предупрежденията на своя министър-председател Иван Ев. Гешов, че българската неотстъпчивост тласка Гърция и Сърбия към съюз срещу България. Правителството на Гешов е склонно да се откаже от Солун, а самият Гешов вижда и възможност за промяна на предвоенните договорености относно "спорната зона" в Македония ­ "Ако ние ще глътнем вола ­ казва той ­ какво бива, ако дадем рогата му на Сърбия?" Монархът, недоволен от възгледите на Гешов и третиращ с пренебрежение евентуалната сръбско-гръцка военна заплаха, принуждава правителството на Гешов да подаде оставка. Съставено е ново правителство, начело с известния русофил д-р Стоян Данев, на когото се разчита да осигури подкрепата на Русия за България в назряващия конфликт със Сърбия и Гърция. Активизира се и българският посланик в Санкт Петербург Ст. Бобчев. В специална нота той информира руския външен министър Сергей Сазонов, че "България не може да остави на произвола на съдбата своите братя в Македония, страдащи ежедневно от насилията на чуждите окупационни власти." Нотата на Бобчев не е лишена от основание, доколкото сръбските и гръцките окупационни власти в Македония с изострянето на конфликта все по-често извършват насилия над български учители, български свещеници и въобще по-видни българи. Андарти и сърбомани използват всеки удобен случай безнаказано да си разчистват сметките с местните дейци на ВМОРО.

 Руската дипломация желае преди всичко бързото уталожване на конфликта и запазването на Балканския съюз в ущърб на българските интереси. Според Сазонов, "справедливият ред на Балканите изисква българите да получат Одрин, гърците ­ Солун, а сърбите ­ Скопие". Руските дипломати в продължителни разговори се опитват до склонят българското правителство да приеме граница със Сърбия и остави в ръцете на последната градовете Куманово, Скопие, Велес, Дебър и околностите. България обаче смята за абсолютно неприемлив такъв вариант ­ двата главни града на Македония ­ Солун и Скопие, да останат извън границите Ј.  В разговорите с руските посредници бившият български премиер Александър Малинов и ген. Стефан Паприков многократно изтъкват, че става дума за земи, населени от памтивека с българи, където се говори само български език. Руските дипломати обаче отказват да се трогнат от съдбата на българите в Македония. Особено се "отличава" в това отношение руският консул в Скопие Ив. Ястребов, който в донесенията си за външното министерство в Санкт Петербург категорично отрича "слуховете за някакви насилия върху местното население от страна на сърбите и гърците." Русия всъщност продължава да не желае особено голямото засилване на България, на която не Ј се доверява и няма намерение да се съобразява с българските интереси в Македония.
 Сърбия и Гърция всъщност още преди войната постигат някои договорености относно подялбата на македонските земи в ущърб на България. Това личи от предложението на сръбския премиер Никола Пашич, направено по време на сръбско-българските преговори през 1912 г. на българския посланик в Белград Петър Тошев. Пашич предлага Сърбия да получи земите на север от линията р. Брегалница-Велес-Драч, а Гърция ­ земите южно от тази линия. Атина и Белград изразяват съгласие България да се задоволи с "останалата част от Македония", срещу което пък те поемат задължението да я подкрепят в стремежа Ј да получи... Цариград! Това предложение поразява с открития си цинизъм, доколкото на всеки що-годе ориентиращ се в тогавашната европейска политика е ясно, че дори българите да превземат Цариград, никой няма да им позволи да останат там. Очевидно Сърбия и Гърция още тогава си поставят за цел да накарат българите да извадят “горещите кестени от огъня”, а те самите в същото време да подсигурят позициите си в Македония. Когато целта им практически вече е постигната, сключването на формално споразумение помежду им за общи действия срещу България е само въпрос на време.

[Previous] [Next]
[Back to Index]