III. МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС ПО ВРЕМЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ 1912-1913
 

1. ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА НА БАЛКАНИТЕ ПРЕДИ 1912 г.

 В края на първото десетилетие на ХХ век Балканите се оформят като регион от Европа, където цари твърде усложнена политическа обстановка. Владичеството на Портата над част от балканските територии е съвсем разклатено, а младите балкански държави с всички сили се готвят за подялба на турското наследство в региона. Най-големи претенции има България, стремяща се да присъедини Тракия и Македония, където живее предимно българско население. София най-старателно се подготвя за предстоящия сблъсък. Все по-голяма част от разходната част на бюджета страната отделя за въоръжаване. Ако в периода 1903-1908 г.  средногодишните разходи на българската армия възлизат на 93 300 000 лв., то в периода 1908-1911 г. те достигат размер от 178 900 000 лв. През ноември 1910 г. Народното събрание приема закон за военния данък, който между другото задължава мюсюлманите, освободени през 1904 г. от военна служба, да плащат 20 лв. годишен данък. България е подчертано най-силната във военно отношение балканска страна. Тя има и най-голяма армия ­ наистина по-малобройна от турската, но по-добре въоръжена и обучена.

 В края на първото десетилетие населението на България наброява около 4.3 млн., а освен това значителен брой българи живеят в Източна Тракия и в Македония. Те всички горещо желаят присъединяването си към отечеството и съставляват много сериозен резерв в случай на война. Страната се развива бързо, например през 1910 г. дължината на железопътните линии възлиза на повече от 2 000 км, докато през 1878 г. тя е едва 272 км. Българската пропаганда в Македония и Тракия е също най-интензивна и най-резултатна. От 1910 г. нататък България започва и сериозна дипломатическа офанзива, като се старае да получи за своите претенции подкрепата на европейските сили и особено на Русия. Това е особено необходимо в светлината на разразилия се с пълна сила сръбско-български конфликт за бъдещата принадлежност на македонските земи. Той е предизвикан от засилването на сръбската пропаганда с антибългарска насоченост и особено от нарастващата активност на Сръбската агенция в Солун.

 На българските правителствени кръгове са добре известни сръбските намерения относно Македония, както и това, че позицията на царска Русия в онзи момент остава в много по-голяма степен сърбофилска, отколкото българофилска. Русия вижда в Сърбия естествен съюзник срещу вечния си потенциален враг ­ Австро-Унгария, докато скараната със Сърбия и управлявана от един австроунгарски принц България е разглеждана по-скоро като потенциален съюзник на Хабсбургите. Пресен пример за това представлява поведението на България по време на босненската криза през 1908 г., когато Виена и София в пълна координация и взаимно изгодно сътрудничество реализират политическите си цели. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, с което окончателно откъсва двете области от Турция и поставя преграда пред сръбските аспирации към тези земи. В същото време България обявява независимостта си от Турция и злорадства по повод на сръбския неуспех. С цел да промени настроенията в Санкт Петербург, в началото на 1910 г. българският цар Фердинанд прави официално посещение на император Николай II. Надеждата на управляващите среди в София е да получат руска подкрепа за бъдещо присъединяване към България на цяла Македония със Солун и Източна Тракия с Одрин. Русия декларира принципна подкрепа за българските искания. Тя обаче не поема каквито и да било формални ангажименти, за да не предизвика отрицателна реакция от страна на Сърбия. От друга страна, руският интерес изисква потушаване на конфликта между двете славянски балкански държави и създаване на балкански съюз с антиавстроунгарска насоченост. В този съюз руската дипломация желае да види дори и Турция! Реализацията на подобно руско желание практически е невъзможна, защото Турция няма никакви общи интереси с балканските си съседи (дори в конфликта с Австро-Унгария за Босна и Херцеговина, Турция и Сърбия са не потенциални съюзници, а по-скоро непримирими конкуренти), освен това в периода след младотурския преврат тя все по-силно се обвързва с Германия. А всеки балкански съюз без Турция, при съществуващата обстановка в региона, автоматически се превръща в съюз срещу Турция. От своя страна, България не е заинтересована да участва в каквато и да било акция срещу Хабсбургската монархия, с която няма спорни интереси и въобще не възнамерява да подкрепя претенциите на Сърбия за Босна и Херцеговина. Гърция по това време също е под силно германско влияние (гръцката кралица София е родна сестра на кайзер Вилхелм II) и не проявява никакво разбиране по отношение на руските стремежи. От руския проект за антиавстроунгарски съюз се интересуват единствено Сърбия и Черна гора, докато в един съюз срещу Турция са готови да участват всички балкански държави. При тази ситуация руската дипломация е принудена да промени намеренията си. Руското външно министерство "прежалва" Турция като се ангажира с потушаването на споровете между балканските държави и преди всичко между България и Сърбия чрез изграждане на антитурски балкански съюз под руско покровителство. Санкт Петербург се надява да насочи в бъдеще така създадения съюз срещу Австро-Унгария.

 Междувременно българската дипломатическа активност практически полага началото на съюза. По време на посещението си през лятото на 1910 г. в Черна гора цар Фердинанд се договаря с черногорския крал Никола за евентуални бъдещи общи действия срещу Турция.

 Руската дипломация разбира, че успешното формиране на балканския съюз зависи преди всичко от решаването на въпроса за Македония. По тази причина Русия се заема активно да посредничи за изглаждането най-вече на сръбско-българските противоречия чрез намиране на компромисна формула за подялба на македонските земи.
 След продължителни преговори и пазарлъци, свързани с неколкократно отхвърляне на различни предложения, в началото на 1912 г. между България и Сърбия се постига принципно споразумение. Според него след евентуална победа над Турция, Сърбия ще има безспорно право върху земите на т. нар. Стара Сърбия и Новопазарския санджак, а България ­ върху земите на Източна и Егейска Тракия. За македонските земи между Шар Планина, р. Места, Егейско море и Охридското езеро се предвижда "автономия" ­ цел, която и двете заинтересовани страни не възприемат сериозно още в момента на подписване на договора. Това личи и от следващите клаузи на договора, според които, "ако създаването на автономна Македония се окаже невъзможно", България трябва да получи около 2/3 от македонските земи с градовете Велес, Щип, Битоля, Прилеп и Охрид, наречени в договора "безспорна зона". Останалата 1/3, която включва градовете Скопие, Куманово, Дебър и Тетово, съставляват т. нар. "спорна зона", която в крайна сметка можело да бъде дадена на едната или на другата страна или да бъде поделена помежду им. Съдбата на "спорната зона" се предвижда да бъде окончателно решена след края на войната срещу Турция, като по спорните въпроси се предвижда арбитраж на руския император Николай II. Българо-сръбският съюзен договор е окончателно подписан на 13 март 1912 г. Голям успех за руската дипломация е включването в договора на клауза, задължаваща България да окаже военна помощ на Сърбия в случай, че последната бъде нападната от Австро-Унгария ­ макар да са налице съмнения доколко сериозно българското правителство гледа на това свое задължение. През  май и юни 1912 г. съюзният договор е допълнен с военна спогодба и конвенция, определящи направленията и териториите, в които ще действат двете съюзни армии.

 Освен македонския въпрос, по време на преговорите за формирането на балканския съюз възникнат и ред други спорни въпроси, свързани с териториални претенции на отделните балкански държави. И Сърбия, и Черна гора заявяват аспирации за присъединяване на албански земи. Първата настоява за албанското пристанище Драч като единствена възможност да получи достъп до Адриатика, докато втората желае да присъедини гр. Шкодра и околностите му. От своя страна, Гърция освен за егейските острови, претендира за значителна част от Македония заедно със Солун. Намирането на компромисна формула между гръцките и българските, а на този етап ­ дори и между гръцките и сръбските (предвид настоятелното желание на Сърбия да получи достъп до Егейско море) претенции се оказва невъзможно. В крайна сметка всички съюзници се съгласяват с необходимостта да се ускори започването на военните действия, за да не се пропусне благоприятната обстановка, създадена от продължаващия вече почти година турско-италиански военен конфликт. Принципно нерешен остава и въпросът за съдбата на албанските земи след войната.

 Българско-гръцкият съюзен договор е подписан на 29 май 1912 г., без да съдържа клаузи за подялба на територии след войната. В края на август е сключен  съюзен договор между Гърция и Черна гора. Сърбия и Гърция на този етап дори не подписват двустранен договор, а само споразумение за съвместни действия срещу Турция. Българско-черногорският съюзен договор става факт в началото на септември. Формирането на Балканския съюз приключва на 6 октомври 1912 г. с подписването на сръбско-черногорска съюзна конвенция.
 През това време армиите на съюзниците усилено се въоръжават. Най-големи успехи в подготовката за войната отбелязва България, чиито войски се предвижда да действат както на главното, цариградско направление, така и на македонския фронт, тоест да ангажират по-голямата част от турските сили. Общата войскова численост на балканските съюзници достига около 650 хил. войници, като делът на българската армия надхвърля 50 %. Според военните приготовления на нея се пада да се включи в най-трудните фронтови участъци на предстоящата война. Целият български народ съзнава, че започва свещена борба за освобождението на поробените братя от Македония и Тракия. Наближаващата война е очаквана като всенароден празник. Студенти, ученици и белобради старци се записват доброволци. Мнозина българи от чужбина се завръщат в страната, за да вземат участие в освободителната борба. Емигрантите от Македония формират Македоно-одринското опълчение под командването на о.з. ген. Никола Ганев. Усилено се готвят за войната и Сърбия, и Гърция, и дори икономически най-изостаналата измежду балканските държави ­ Черна гора, която е подкрепяна от Русия с финансова помощ и житни доставки.

 Турция ­ "болният човек" на Европа ­ през 1912 г. се намира в тежко положение. Нейният авторитет на международната арена намалява значително след анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, а още повече след неблагоприятния развой на войната в Северна Африка срещу Италия. Желаното от младотурците умиротворяване и сплотяване на страната не е постигнато. Напротив! С водената от тях политика на фалшиви обещания и измами те разпалват нови конфликти във вътрешността на Турция, от което държавата отслабва още повече. Всичко това допълнително стимулира подценяваните доскоро балкански съседи.

 Европейските сили се опитват да предотвратят избухването на нова война на Балканите, полагайки усилия да склонят Турция да извърши радикални реформи в Македония, чрез които да се отложи избухването на конфликта и да успокоят духовете в страната. Турция дава неискрени и мъгливи обещания, които не могат да задоволят или заблудят никого на Балканите, където отлично познават обичаите и нечистите игри на Високата порта. На 23 септември 1912 г. напрежението между балканските страни и Турция достига връхна точка с известието, че на турската митница в Солун са задържани 20 вагона военно снаряжение, доставено от френски фирми и предназначено за България и Сърбия. Цариград третира с пренебрежение протеста на двете балкански държави и демонстративно обявява обща мобилизация на войските си. От своя страна и балканските държави мобилизират армиите си като отхвърлят предложението за посредничество от страна на Великите сили, както и поредния им проект за реформи в Македония. Те представят в Цариград като ултиматум свой проект за структурни реформи в Македония. Той  предвижда установяване на автономия в областите със славянско население; равни права за християни и мюсюлмани; предаване в ръцете на швейцарски или белгийски офицери и чиновници управлението на жандармерията и администрацията в населените с християни вилаети. Съюзниците дават на Високата порта шестмесечен срок да извърши реформите, запазвайки си правото на собствен контрол върху хода им независимо от надзора на Великите сили. Високата порта отхвърля ултиматума. В същото време турска жандармерийска част заедно с изпадналия в антихристиянски бяс местен башибозук извършва масово клане на български селяни във Велешко. Отправеният по този повод остър протест от българска страна е оставен без последствия. Войната става неизбежна.

 Най-бойката и най-нетърпеливата измежду съюзниците ­ Черна гора, обявява война на Турция още на 9 октомври 1912 г. и незабавно започва военни действия, развивайки настъпление по посока на гр. Шкодра. Три дни по-късно ­ на 12 октомври, война на Турция обявяват едновременно България и Сърбия, а на следващия ден и Гърция.

 При вестта за обявяване на войната мнозина български офицери,  емигрирали в Русия след русофилските бунтове преди повече от четвърт век, между които ген. Атанас Бендерев, ген. Радко Димитриев и ген. Михаил Савов (и тримата завършват Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург), загърбват някогашната вражда и претърпените обиди и унижения. Те изоставят охолния живот и високите постове в руската армия (напр. ген. Бендерев командва бригада в I казашка дивизия), и се завръщат в България, за да се бият за свободата на Македония и Тракия в редовете на българската армия. Ген. Савов е назначен за заместник-главнокомандващ (главен главнокомандващ според българската конституция е царят), ген. Радко Димитриев получава висока длъжност в българския Генерален щаб, а ген. Бендерев ­ в командването на кавалерията.

[Previous] [Next]
[Back to Index]