II. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1903 г.
7. ВМОРО СЛЕД 1903 г.
Потушаването на Илинденското въстание поставя ВМОРО в критична ситуация. Тези от ръководителите, които са били против решението на Солунския конгрес за вдигане на въоръжено въстание, след разгрома му са склонни да стоварят цялата отговорност за страданията на населението и за погрома на Организацията върху главите на вдъхновителите за прибързаното решение. През януари 1904 г. в София се провежда първото след потушаване на въстанието заседание на ръководството на ВМОРО. На него ясно се открояват две тенденции сред организационните ръководни дейци. Част от тях, начело с Христо Матов и Христо Татарчев, застъпват възгледа, че след поражението на въстанието на ВМОРО се налага да смекчи позицията си по отношение на българското правителство и в по-голяма степен да координира действията си с неговата политика.
Едновременно с това те подчертават необходимостта от възможно най-бързо възстановяване на структурите на Организацията, към което и пристъпват през пролетта на 1904 г. Някои членове на ръководството, начело с Яне Сандански, който по това време е в интензивен контакт с дейци на крайната българска политическа левица и попада под тяхно влияние, защитават друго гледище. Те отстояват мнение за пълна независимост на Организацията, като пропагандират идеята “за разширяване на социалната база на освободителното движение, преди да се мисли за ново въстание." Тези идеи залягат в изготвената от софийското заседание "Директива за бъдещата дейност на Организацията", в която е отделено място на разсъждения за "демократизацията и самостоятелността на македонското движение".
В рамките на подготовката на поредния редовен конгрес на ВМОРО конфликтът между двете тенденции в ръководството прераства в общоорганизационен спор за бъдещите цели и тактика на Организацията. Усилена агитация провеждат свързаните с левицата дейци. Те пристъпват към издаване на свой вестник под заглавие "Революционен лист", списван от тесния социалист Димо Хаджидимов. През май 1904 г. Битолският революционен окръг пръв провежда своя окръжен конгрес с участието на редица водещи дейци на Организацията Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Узунов, Петър Ацев, Георги Сугарев. И тук се стига до сблъсък между двете очертали се на софийското заседание тенденции. Поддръжниците на левицата настояват за "децентрализация, демократизация и изборност на организационните власти и войводите на всички нива". Мнозинството от влиятелни ръководители, начело с Даме Груев, решително застава на страната на централистичната традиция в Организацията. Те критикуват теориите на левичарите, че са непригодни за организация от типа на ВМОРО предвид стратегическите цели и задачи, които тя си поставя. До средата на 1905 г. всички въстанически окръзи провеждат своите окръжни конгреси. Почти навсякъде се стига до аналогични и твърде разгорещени дискусии. Левичарите навсякъде и неизменно поставят исканията си за "разширение и изменение на социалната база на бъдещото въстание и разширяване на самоуправлението в Организацията". Те също така упорито наблягат на "необходимостта от ограничаване на пропагандата на съседните държави в Македония, за да не се стигне до нейното разпокъсване".
Дейците от левицата дори издигат лозунги, насочени против политика на
България към Македония. Така сред разгорещени спорове и дискусии се стига
до свикване на редовен общ конгрес на ВМОРО през есента на 1905 г. в Рилския
манастир (недалеч от София, на територията на Княжеството). Самото място
на конгреса е спорно до последния момент. През септември 1905 г. в София
на предконгресна среща между 22 видни делегати от двете крила избухва остър
спор относно мястото, където трябва да заседава конгресът. Левичарите решително
се обявяват против "наложеното" (според тях) от централистичното крило
решение конгресът да се проведе на "чуждата" българска земя и отказват
да заседават в София като заплашват с бойкот. Според тях провеждането на
конгреса в българската столица предопределя “обвързването на Организацията
с българските държавни интереси". В края на краищата е намерена компромисна
формула конгресът да се проведе в Рилския манастир, в близост до поробена
Македония, но все пак на територията на Княжеството. Левичарите, не удовлетворени
от компромиса, напускат срещата с декларация, че занапред всички конгреси
на Организацията трябва да заседават само в Македония "и никъде другаде",
и то "независимо от политическата обстановка там", а делегати на конгресите
да бъдат само такива дейци, които "в годината преди конгреса са работили
в Македония".
Рилският конгрес под председателството на Даме Груев заседава
през целия октомври 1905 г. На него се дава оценка на досегашната дейност
на Организацията, на Илинденското въстание, а има и бурни дискусии относно
бъдещето на ВМОРО. Стига се до открит конфликт между традиционалисти и
левичари. Сериозен спор предизвиква въпросът за отношението на Организацията
към чуждите сили, действащи в Македония. Левицата налага приемането на
резолюция в смисъл, че Организацията с всички възможни средства ще се противопоставя
на чуждото проникване в Македония и особено на чуждите въоръжени формации.
По предложение на левицата е прието и решение за "съпротива срещу българската
политика в Македония". Левичарите постигат сериозен успех и при гласуване
на новите Устав и Програма на ВМОРО, а също и при избора на ръководни органи.
Новоприетият Устав постановява, че "член на ВМОРО може да стане всеки жител
на Европейска Турция независимо от произхода, народността и вероизповеданието
си, който е готов активно да се бори против всякакви опити за анексиране
или подялба на Македония". В състава на Централния комитет влизат Даме
Груев, Пере Тошев и Тодор Попантов, а в състава на Задграничното представителство
Гьорче Петров, Петър Попарсов и Димитър Стефанов. За главен редактор
на официалния орган на ВМОРО е избран известният тесен социалист Димо Хаджидимов.
Очакванията, че конгресът ще изглади съществуващите противоречия и ще сложи край на противопоставянето, остават без покритие. Традиционалистите във ВМОРО, които на конгреса се оказват в малцинство, след приключването му активизират своето сътрудничество с българското правителство. Горчивият опит от Илинденското въстание според тях ясно показва, че едно по-добро бъдеще за Македония може да се извоюва само с политическата и военна помощ на България. Те все по-настоятелно лансират идеята, че освобождението на македонските земи ще бъде резултат на една бъдеща въоръжена акция на българската армия и едва ли може да се постигне само със собствени сили. Левичарите във ВМОРО обаче отхвърлят подобен възглед.
Една година след Рилския конгрес се стига до окончателно разцепление в Организацията. Традиционалистите излизат с открита декларация в подкрепа на сътрудничеството с българската държава и изразяват готовност да приемат финансова помощ от нея. Тези идеи левичарите смятат за напълно неприемливи. Те окончателно скъсват организационните си връзки с централното ръководство и възприемат прийомите на кървави атентати. Крилото на Яне Сандански издава смъртни присъди на водещи организационни дейци. В София през ноември 1907 г. са брутално убити членовете на Задграничното представителство на ВМОРО Борис Сарафов и Иван Гарванов, а третият от тях Христо Матов, едва избягва покушението. Така се поставя началото на една от най-отрицателните тенденции в македонското движение физическата разправа с вътрешно-организационните опоненти. В отговор на разкола традиционалистите свикват нов извънреден конгрес на Организацията през март 1908 г. в българския град Кюстендил, където са ревизирани постановленията на Рилския конгрес.
[Previous] [Next]
[Back to Index]