II. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1903 г.
 

4.  ИЗБУХВАНЕ И РАЗВОЙ НА ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

 Решението за вдигане на Илинденското въстание ­ най-голямото въоръжено въстание в историята на македонските земи ­ идва в много напрегната обстановка и съвсем не единодушно. Решението е взето на свикания през януари 1903 г. в Солун редовен конгрес на ВМОРО по предложение на члена на ЦК на Организацията Иван Гарванов. На конгреса не присъстват нито Даме Груев (по това време все още заточеник в Подрум-Кале), нито Гоце Делчев, нито Яне Сандански ­ последните двама по това време са ангажирани с организационни дела в Пиринско. В отсъствието на редица водещи дейци на Организацията Ив. Гарванов провежда усилена агитация и успява да привлече на своя страна мнозинството от делегатите, за да прокара решението за въстание. След като вестта достига до Г. Делчев и Я. Сандански те решително се противопоставят на взетото решение, окачествявайки го като “прибързано”. За да бъде отменено, Делчев търси съдействие от завърналия се през м. март от заточение Даме Груев. Последният обаче е по-склонен да подкрепи идеята за въстание. Междувременно групата на “гемиджиите”, начело със С. Мерджанов, приемат с ентусиазъм вестта за всенародния бунт и извършват поредица от атентати в Солун в края на април и началото на май  1903 г. На 29 април в солунското пристанище е взривен френският кораб “Гвадалквивир”. Следват взривове в местния клон на Отоманската банка, в газовата централа, в градската поща и в Немския клуб в Солун. Солунските атентатори вярват, че с акцията си ще създадат предпоставки за намеса на европейските сили в Македония.

 Терористичните акции, взривовете и човешките жертви обаче предизвикват реакция, обратна на очакваната. Европейските сили остро осъждат атентатите, а турските власти, след залавянето и екзекутирането на атентаторите, решават да използват случилото се като повод за генерална разправа със структурите на Организацията. Започналият турски терор нанася на ВМОРО сериозни загуби (само в Солунския вилает са арестувани повече от 2 хил. души). Освен организационни работници, сред пострадалите има и много невинни, случайни хора. Освен това, акцията на солунските атентатори събужда с нова сила омразата на ислямските фанатици спрямо християнското население. Турският башибозук извършва поредица масови убийства на християни. Един от най-големите погроми става в Битоля само няколко дни след атентатите. Това нажежава обстановката в града и обяснява желанието на местните организационни работници незабавно да обявяват въстание. Настроението сред кадрите на ВМОРО още повече утвърждава позицията на битолския окръжен ръководител Даме Груев в полза на взетото решение за скорошно въстание. Най-голямата трагедия за ВМОРО в тези дни е загубата на военния Ј ръководител Гоце Делчев, който пада убит на 4 май 1903 г. в сражение с турците. Връщайки се от Солун, където безуспешно се опитва да склони Даме Груев да се отложи обявяването на въстанието, в с. Баница четата му е предадена и обкръжена от многобройна турска войска. Вместо да изчака стъмването, Делчев решава да изведе незабавно четниците от селото, за да спаси домакините си от ужаса на турските репресии. В покрайнините на селото революционните дейци се натъкват на турски патрул, а Г. Делчев нелепо загива в схватката.

 Съгласно решението на Солунския конгрес, Битолският революционен окръг свиква свой окръжен конгрес на 2-7 май 1903 г. в с. Смилево, недалеч от Битоля. Конгресът заседава под впечатлението от извършените преди няколко дни атентати и последвалите ги погроми в Битоля. Дискусията относно евентуалното отлагане на въоръженото въстание е пресечена в зародиш от Даме Груев и неколцина негови съратници. Те защитават идеята, че принципното решение вече е взето от конгрес на Организацията и следователно не подлежи на дискусии. Възприемайки този възглед, конгресът се съсредоточава върху избора на Главен въстанически щаб на окръга, в чийто състав влизат Даме Груев, Анастас Лозанчев и Борис Сарафов. Щабът развива бурна дейност, наблягайки преди всичко на бойната подготовка на бъдещите въстаници. На заседание от 28 юли 1903 г., проведено в околностите на с. Буф, щабът окончателно определя датата на въстанието за 2 август ­ Илинден, от където идва и наименованието на въстанието. ВМОРО изпраща писма до консулите на Великите сили в Македония, с които запознава дипломатите с целите на въстанието и най-вече с желаната от дейци автономия на областта. Писмо е изпратено и до дирекцията на Източните железници в Солун. Дирекцията е предупредена за евентуални въстанически действия по ж.п. линията и е помолена да ограничи пътническия трафик.

 Вечерта на 2 август 1903 г. четите на ВМОРО започват въоръжени действия в седем околии на Битолски окръг. Те извършват нападения срещу неголеми турски военни единици, стационирани в селища с преобладаващо българско население, както и срещу местни органи на турската власт, полицейски участъци и затвори. Прекъснати са телеграфните връзки. Вдигнати са във въздуха много мостове, а редица главни пътища са блокирани, за да се затрудни евентуалният контраудар от турска страна. Най-сериозните сблъсъци стават в околностите на с. Смилево, където се намира седалището на щаба. През нощта на 2-ри срещу 3-ти август 200 четници атакуват и разгромяват местния турски гарнизон, овладяват полицейския участък, след което подпалват къщите на по-известните местни турски първенци и хвърлят във въздуха моста по пътя Битоля-Ресен. Недалеч от Демир-капия, една българска чета от около 120 души под командването на кап. Стойков (офицер от българската армия), напълно унищожава турска войскова част.  На 4 август 1903 г. главният инспектор на Румелия Хюсеин Хилми паша телеграфира в Цариград за осъществено нападение над осем мюсюлмански села в Битолския вилает от български въстаници.

През следващите дни въстаниците овладяват многобройни села и малки градчета в окръга, където премахват органите на турската власт. След концентрацията на въстаническите сили техният брой надхвърля 1 000 души, което им позволява да влязат в открито сражение с главните турски сили в околностите на с. Карбуница (недалеч от Кичево). Сражението завършва с пълен успех за въстаниците и паническо бягство на разбитите турци, които дълго след това не се решават на каквито и да било контрадействия в района. В резултат на още няколко сражения с турците е освободен целият Демирхисарски район, който остава под контрола на ВМОРО до окончателното потушаване на въстанието. Районът е ползван като въстаническа база на окръга. Организирани са военни и продоволствени складове, фурни, оръжейни и шивашки работилници.

 Интензивни бойни действия са водени в Крушевския район. Освободено е Крушево, където е обявена т. нар. Крушевска република ­ един от най-големите успехи на въстаниците, за който ще стане дума и по-надолу.

 В останалите околии на Битолския окръг също се водят бойни действия, макар успехите на въстаниците да са по-скромни. В Буфколската каза те подпалват и унищожават запасите от сено на турската кавалерия. Значителни въстанически сили от околията се опитват да превземат гр. Ресен. Тези намерения завършват с неуспех, но за известно време турската власт е ликвидирана в значитетелна част от Ресенско, а също и в част от Преспанското поле. В околностите на Охрид и в самия град чрез въстанически манифест се отправя обръщение към местните турци. Те са призовани да не вземат оръжие и да не подкрепят правителствените войски, тъй като въстанието не е насочено срещу мирното турско население, а срещу лошото управление на Портата. Турското население обаче ­ както и по-голямата част от албанците-мюсюлмани ­ не реагират позитивно на въстаническия призив и активно подкрепят действията на султанската войска срещу въстаниците. Както съобщава българският търговски агент в Скопие Т. Недков, мюсюлманското население в Скопския вилает още веднага след избухване на въстанието започва кървава разправа с местните българи в самия град Скопие и околностите.

 Местните дейци в Охрид успяват да организират нелегални фурни, продоволствени складове, оръжейни работилници и санитарна служба в помощ на сражаващите се въстаници от окръга. Истинска въстаническа болница е организирана в околностите на с. Брежани. В околията са проведени въоръжени акции, предимно в мест. Малесията и с. Орта-кол.

 След няколко дни окопитилите се турци пристъпват към контрадействия. В окръга от различни направления навлиза редовна турска войска. Пристигащите от Албания части, на които е поставена задача да потушат въстанието в Охридско, са придружени от значителен брой мюсюлмански фанатици-албанци, които сеят ужас по македонските села наравно с редовната войска и турския башибозук. Общественото мнение в Албания, въпреки незатихналия албанско-турски конфликт, е враждебно настроено спрямо въстанието в Македония и активно подкрепя усилията на Портата за потушаването му. Подобно е и отношението на Гърция. Нейното правителство официално осъжда Илинденското въстание, а живеещите в Македония гърци незабавно се поставят в услуга на властите. Те активно съдействат на турската полиция и войска при преследване на въстаническите чети, оказвайки им всякаква помощ. Това особено отрицателно се отразява на въстаническото движение в Костурско и Леринско предвид значителния брой на гръцкото малцинство в тези райони.

 В Костурско въстанието има предимно четнически характер. Тук действат неголеми формирования, между които особено се отличават четите под командването на войводите Лазар Поптрайков и Васил Чекаларов. Най-голямата акция в района е извършена на 5 август, когато около 600 четници нападат турския гарнизон в населеното предимно с куцовласи градче Клисура. Турският гарнизон е разбит, а градчето ­ овладяно. То остава в ръцете на въстаниците до 27 август, служейки за седалище на местните въстанически власти. На 25 август около 700 четници от Костурско и Леринско обкръжават турските сили в градчето Невеска, превземайки го след краткотрайна обсада. Там се премества районните въстанически власти след падането на Клисура.

 В Прилепския район поради недостатъчното въоръжение и липсата на амуниции въстание въобще не избухва. В Солун и околностите пък въстание не е обявено предвид преобладаването на враждебно настроено към каузата на въстаниците гръцко население. И все пак в Солунско са извършени няколко успешни подривни акции по ж.п. линиите Солун-Битоля и Солун- Скопие.

 Макар и в по-скромни размери, въоръжени действия се водят и в района на Скопие. Източниците съобщават за 15 битки между редовната турска войска и въстанически чети. Тук въстаниците вдигат във въздуха военен ешелон по линията Скопие-Солун, състоящ се от 32 вагона.

 Предвид откритото несъгласие на дейците от Серски окръг, начело с Яне Сандански, с решението за вдигане на въоръжено въстание, бойните действия в окръга започват едва на 27 септември и те имат предимно четнически характер.

 В Илинденското въстание освен местните българи вземат участие и значителен брой български доброволци от Княжеството. Те са организирани във въоръжени чети от дейците на Върховния комитет в София, който в този момент безрезервно подкрепя каузата на ВМОРО. Това не остава без значение за резултатността и размаха на въстаническите действия. Ролята на българите от Княжеството е значителна и поради това, че мнозина имат добра военна подготовка или дори са действащи военни. Някои от по-възрастните участници имат дори личен боен опит от Сръбско-българската война или дори от Българското опълчение. Особено голям е броят на доброволците от България в Сярско, където обаче отношенията им с окръжния войвода Яне Сандански далеч не са перфектни.

 В рамките на въоръжената акция на ВМОРО бойни действия се водят също така и в Източна Тракия, в Одринския вилает. Местният окръжен конгрес, който заседава в началото на август в местността Петрова нива, взема решение за вдигане на въстанието в окръга на 19 август ­ Преображение Господне, поради което то остава в историята с наименованието Преображенско въстание. Най-важните въстанически акции са локализирани по Черноморското крайбрежие (където между другото е превзет околийският център Василико), в Малкотърновска и в Лозенградска околия. Въстанието продължава 26 дни.

 Срещу илинденци и преображенци първоначално Портата използва изключително войсковите единици, стационирани в района на бойните действия. Съвсем скоро става ясно, че те не са в състояние да овладеят положението, поради което в помощ им са изпратени ­ особено в Битолско ­ нередовни войски (башибозук), а впоследствие и части от резерва на турското командване. На по-късен етап в Македония и Одринско са прехвърлени войскови части от други територии на Отоманската империя. Командващият умиротворителната акция Ружди паша, макар че разполага с петдесетхилядна войска, добре снабдена с артилерия, се оказва неспособен да потуши въстанието. Той изпада в немилост пред Портата и е заменен от Назир паша, който нанася решаващия удар срещу най-важния център на въстанието ­ Крушево.

 Крушевската република е провъзгласена през нощта на 2-ри срещу 3-ти август след превземане на градчето Крушево. Въстаниците овладяват казармата, пощата, конака и ликвидират гнездата на съпротива на правителствените войски. На 3 август следобед останките от турския гарнизон и местната полиция окончателно прекратяват съпротивата си. Местното влашко население оказва пълна подкрепа на въстаниците. Подобно е поведението и на пребиваващите в градчето албанци ­ бежанци, които поради упражнявания над тях терор не подкрепят местните турски управници, както това се случва другаде. След превземането на града, наброяващ 15 хил. жители, там се прехвърля въстаническият щаб на района, в който влизат мнозина изтъкнати местни водачи ­ Никола Карев, Никола Петров Русински, Веле Марков, Гюрчин Наумов, Йордан Пиперката. Скоро към тях се присъединяват и местните дейци Петре Ацев, Кирил Янков, Антиноген Хаджов, Тодор Павлов и др. Щабът незабавно пристъпва към организиране на местни граждански власти. Издаден е т. нар. Крушевски манифест, с който въстаническите власти се обръщат към местното мюсюлманско население. Манифестът представя целите и стремленията на въстаниците, призовавайки мюсюлманите за подкрепа. Скоро след превземането на града е създаден въстанически съд, който на първото си заседание издава смъртни присъди срещу петима турски шпиони. Впоследствие са организирани оръжейни работилници, където се ремонтира оръжие и се приготовляват боеприпаси. От името на въстаническата власт населението е обложено с данък в полза на Републиката.

 Във връзка с предвижданото скорошно турско настъпление най-много внимание е отделено на строежа на укрепления около града и на довъоръжаването на неговите защитници. Скоро щабът е окончателно структуриран. Негов ръководител става Никола Карев с помощници ­ подпоручик Тодор Христов (българин от Княжеството) и двама местни водачи на ВМОРО ­ Томе Никчев и Антиноген Хаджов. Всички четници са разделени на осем отряда, начело на които застават войводите Питу Гули (местен влах), Гюрчин Наумов, Марко Христов, Христе Тасев, Коста Христов, Ташко Карев, Тодор Христов и Андрея Димов, както и подвойводите Коста Попето и Иван Наумов Алабака. На всеки от останалите членове на щаба е възложена точно определена оперативна задача.

 Структурират се и граждански власти, които заместват държавните и общинските институции. Те функционират безупречно чак до падането на Републиката. Създаден е Градски съвет, в състава на който влизат 60 уважавани граждани на Крушево ­ 20 души българи, 20 куцовласи и 20 албанци. Съветът избира свой изпълнителен орган (правителство) от 6 души, по двама от всяка националност, като всеки избран отговаря за свой ресор: Дину Вангели ­ за правосъдието, Джорджа Чаче ­ за реквизициите, Теохар Нешков ­ за финансите, Христо П. Кюркчиев ­ за вътрешния ред (полицията), Диме Секулов ­ за снабдяването, а Никола Байо ­ за здравеопазването. Създадена е също така специална тричленна комисия, която отговаря за събирането на средства, необходими за нуждите на освободителното дело. Тя се ползва и от съдействието на въстаническа полиция в състав от 38 души (началникът Х. Кюркчиев, неговият заместник и 36 полицаи). Първият закон, приет от Градския съвет ­ "За подобряването на отбраната на Републиката" ­ задължава всеки жител на града да работи безвъзмездно за изграждане на крайградските укрепления, а при отказ от изпълнение на трудовата повинност се предвижда сериозна глоба в размер на 50 турски лири. Градският съвет урежда и пощенските съобщения в Републиката. Той се лансира идеята за издаване на свои пощенски марки, но поради твърде краткото време, през което съществува Републиката, това не се реализира.

 По замисъла на своите създатели Крушевската република трябва да се изгради като показен модел за страните от Западна Европа, но и същевременно да стане повод за тяхна намеса в Македония. Тя обединява двете основни тенденции в македонското освободително движение по онова време. Първата поставя под съмнение възможностите на местното население, че може само да извоюва освобождението си. Привържениците на тази теза разчитат преди всичко на намеса от страна на Великите сили, които да предизвикат реформи, за да се даде автономия на Македония и Тракия в рамките на Отоманската империя. Втората тенденция поставя ударение върху привличането на небългарския елемент в Македония за каузата на освободителната борба. Нейните симпатизанти желаят чрез обединените усилия на всички народности в Македония и Тракия да бъде извоювана самостоятелно тяхната автономия. Втората концепция е възприемана от повечето водачи на ВМОРО, начело с Гоце Делчев, който пише: "Освобождението на Македония може да стане само чрез народно въстание. Който смята, че по друг начин може да освободи Македония, той залъгва и себе си, и другите." Тази концепция по понятни причини възприемат и социалистите от групата на крушевския водач Никола Карев. Той и неговите съратници вярват, че Крушевската република ще бъде ядрото на бъдещата автономна Македония, която ще извоюва сама своето освобождение и ще се самоуправлява според своите обичаи в мирно сътрудничество на всички населяващи я народности. На Републиката обаче не е съдено да просъществува и да увеличи своята територия.

 Турските войски предприемат концентрична атака срещу въстаниците от три посоки ­ откъм Прилеп, Кичево и Битоля. След като Републиката е обкръжена, турският главнокомандуващ Бахтиар паша отправя искане за капитулацията й, но то е отхвърлено. Въстаническото командване на Битолски революционен окръг препоръчва на въстаниците да напуснат града, за да не пострада прекомерно цивилното население. Не всички обаче изпълнят тази препоръка. Например Питу Гули остава докрай да защищава поверената му позиция. През нощта на 12 срещу 13 август 1903 г. Крушево е подложено на целонощен масиран артилерийски обстрел, което отслабва съпротивата на въстаниците. На сутринта аскерът и башибозушките орди нахлуват в града и се отдават на убийства, грабежи и подпалвания. Крушевската република, удавена в море от кръв, престава да съществува.

[Previous] [Next]
[Back to Index]