II. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1903 г.
 

3. ОТНОШЕНИЕТО НА БАЛКАНСКИТЕ СЪСЕДИ

 Интересът на съседните балкански държави към македонските територии не секва. Те развиват значителна дипломатическа активност. България по време на управлението на Стефан Стамболов успява да се пребори за утвърждаването на позициите на Българската екзархия в Македония. Както вече споменахме, в началото на 90-те години Сърбия и Гърция правят безуспешен опит да се договорят за подялба на Македония на зони на влияние. Сближението между България и Австро-Унгария след утвърждаването на Фердинанд Кобургготски на българския престол ражда тайно споразумение между двете страни за подялба на балканските владения на Турция. Те са разделени на две зони ­ австро-унгарска, включваща Новопазарския санджак, Косово, Западна Македония и Албания, и българска, включваща Източна Македония и Одринския вилает (Беломорска и Одринска Тракия). Сръбско-българският договор от 1897 г. не дефинира никакво териториално разграничение, но установява правила за “свободна игра” на двете страни в Македония. София и Белград се задължават да не си пречат взаимно при провеждането на националната си пропаганда в страната. Наистина Сърбия представя предложение за разграничаване зоните на влияние на двете държави. Според проекта границата следва вододела между поречията на реките Вардар и Струма. Българското правителство обаче отхвърля това предложение, заявявайки претенциите си към цяла Македония. Българо-гръцко споразумение по този въпрос също не е постигнато. България внимателно следи дипломатическите прояви на двете си съседки, опасявайки се от постигане на споразумение помежду им в неин ущърб.

 В периода 1899-1901 г., по време на мандата на ген. Иван Цончев като председател на ВМОК, официалните български власти успяват да поставят Върховния комитет практически изцяло под свое разпореждане. Използвайки тази ситуация, българското правителство предизвиква засилване на четническите акции на върховистите в Македония, организирайки техни постоянни бази в пограничните райони. Върховистите предприемат редица опити да подчинят местните комитети на ВМОРО, а след като не постигат значими успехи в това отношение, започват открита пропаганда срещу Организацията. Тези техни начинания не остават без отговор. Четите на ВМОРО започват да преследват и обезоръжават върховистите. Стига се до въоръжени сблъсквания между чети на ВМОРО и ВМОК. Тази ненормална и вредна за българските интереси в Македония ситуация е премахната след смяната на ръководството на Върховния комитет в края на 1901 г. Новият председател на ВМОК Борис Сарафов взема курс към възстановяване на добрите отношения с Организацията и ограничаване влиянието на правителството и двореца върху делата на Върховния комитет.

 През следващата 1902 г. в Македония за първи път, освен българските чети се появяват и гръцки, а малко по-късно ­ и сръбски въоръжени формирования. ВМОРО по принцип се старае да ограничава до минимум сблъскванията на своите въоръжени сили с редовната турска армия, за да запази населението от репресии. Новодошлите обаче нямат подобни скрупули. Това е достатъчен повод за Организацията да започне преследване на гръцките и сръбски чети. Последните при възможност също нанасят удари както върху въоръжените чети, така и върху местните структури на ВМОРО. И така всеки се сражава с всеки, макар че гръцките и сръбските чети често намират разбирателство помежду си, а в някои ситуации не се свенят да си сътрудничат и с турците, за чието прогонване от Македония уж се борят. С времето турците също започват да ги толерират, виждайки в тях по-скоро съюзник срещу преобладаващата българска опасност. От разрастването на тези взаимни борби най-много страда местното население, чието ежедневие постепенно се превръща в кошмар.

[Previous] [Next]
[Back to Index]