Антони Гиза
БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

I. МАКЕДОНСКИТЕ ЗЕМИ В КРАЯ НА ХIХ ВЕК
 

7. СЛЕД САН  СТЕФАНО

 След приключване на голямата балканска криза македонските земи се оказват в плачевно състояние. Към горчивината от връщането под турска власт и пълното разорение се прибавя усиленият терор от страна на мюсюлманите, непрестанните грабежи от страна на различни банди, групи скитащи дезертьори от турската армия или от големи групи мюсюлмански преселници и бежанци, прииждащи от Босна и Херцеговина, окупирани от Австро-Унгария. Броят на последните достига до 100 хил. души, мнозинството от които се заселват в Македония. Тяхното присъствие  допринася за усложняване на съществуващите в областта национални и религиозни проблеми. Мнозина измежду пришълците си отмъщават на местното население за загубата на имотите си, разположени в земи, отнети от Турция. Обичайна форма на отмъщение е паленето на българските селища (само в периода от юли до края на септември 1878 г. в Битолски окръг са изгорени 12 села, а в Пиянечки окръг ­ 30 села). Тази ситуация предизвиква силно недоволство сред населението на Македония и поражда въоръжена съпротива, особено в източната част на областта. Зачестяването на грабежите и подпалванията по източния бряг на Струма и небивалото разпространение на разбойническите чети предизвикат избухване на голямо въстание в с. Кресна и околностите. Във въстанието активно участие вземат мнозина произхождащи от тези земи опълченци, участници във войната срещу Турция през 1877/78 г., които след Берлинския договор намират подслон в българското княжество. Освен тях във въстанието активно участват българи от Пловдивско. Много съществена за каузата на въстаниците е пропагандаторската роля на митрополит Натанаил Охридски и на скопския митрополит Кирил Скопски.

 Около 50 души богати македонски търговци, събрани в седалището на Пловдивската митрополия, решават да се обърнат към европейските сили и особено към Русия и Австро-Унгария с молба да вземат Македония под своя опека. Дейците отправят молба към двете държави да съдействат за създаване на специални комитети. Те по примера на славянските благотворителни дружества в Русия е трябвало да събират доброволни дарения в пари и в натура, за да подпомогнат македонското население.

 Поради създадената усложнена международна обстановка, желанията на дейците не са удовлетворени. Австро-Унгария, след като постига своите цели в Берлин, не възнамерява да участва в действия, водещи до избухването на поредния конфликт на Балканите. Тя се опасява от каквото и да е повдигане на македонския въпрос, от което могат да спечелят само Русия и България. Несбъднатите мечти за австро-унгарска експанзия в Македония по ред причини не заслужават внимание на този етап, особено предвид съпротивата на унгарците срещу увеличаването на славянското население в монархията. Освен това в Австро-Унгария не съществуват шансове за развиване на панславистка дейност, доколкото панславистите са третирани във Виена и Будапеща като най-голяма опасност за стабилността на монархията.

 И в Русия през този период “добрите времена” за панславистите вече свършват ­ независимо от огромната помощ и подкрепа, която те оказва както на царското правителство, така и на борещите се за свободата си балкански славяни. Берлинският договор, който отнема на Русия много от плодовете на победата й, се превръща за панславистите от Москва, Санкт Петербург и всички по-големи руски градове във възможно най-тежка обида за имперското величие на Русия. Водачът на руските панслависти и председател на московското дружество Иван Аксаков не се колебе да отправи открита и много остра критика на договора в Берлин. Поради издадената от него специална брошура, той е изпратен на заточение. Така заслужилият за Русия и Балканите политик, когото българите дори искат да изберат за свой княз, е заточен само за това, че си позволява да изрази мнение за събития, в които самият той активно участва. Царската институция пристъпва към ликвидиране на славянските благотворителни дружества, изземвайки тяхното не малко имущество и значителни парични суми.  Така и тук молбата на македонските търговци остава без отзвук.

 Оказва се, че след края на войната през 1877/78 г. панславистите не са повече потребни на царска Русия, поради обстоятелството, че тя в значителна степен губи интерес към балканската проблематика. Руската експанзия се насочва в друга посока: към Далечния Изток, Манджурия и Корея, което за по-малко от 30 години довежда Русия до катастрофите при Цушима и Мукден. При това ново положение Санкт Петербург жела да си осигури възможно най-добри отношения с Австро-Унгария и Германия, дори и с цената на умерени отстъпки на Балканския полуостров. Толкова потребните до неотдавна панслависти сега се оказват опасни и дори вредни. Опитът на панслависткия активист Афанасий Василиев да организира съпротива срещу окупирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария (той набира доброволци, които възнамерява да организира във въоръжени отряди) е използван като претекст за окончателната ликвидация на цялото движение. Всякакви опити за възраждането му, предприемани в по-късните години от мнозина известни личности, срещат категорично противодействие от царизма.

[Previous] [Next]
[Back to Index]