I. МАКЕДОНСКИТЕ ЗЕМИ В КРАЯ НА ХIХ ВЕК
6. РУСИЯ И МАКЕДОНИЯ
Руско-турската война започва през април 1877 г. и продължава до подписване на предварителния мирен договор (3 март 1878 г.) в селцето Сан Стефано, разположено недалеч от Цариград. Във войната на страната на Русия участват Румъния, Сърбия, Черна г ора и българското опълчение, в което се записват значителен брой българи от Македония. В самия край на конфликта Гърция също обявява война на Турция. Царска Русия посреща със задоволство националноосвободителните въстания в този регион, които оправдават действията й срещу Високата порта в очите на западноевропейските дипломати и политици. Особено възторжени са руските панслависти носители на идеята за великата историческа мисия на Москва да освободи славяните от турско и австро-унгарско владичество, след което да ги обедини в голяма славянска държава под скиптъра на руския цар. Панславистите оказват определено влияние върху ръководните кръгове в Русия, върху двореца и обществените институции, както и върху командния състав на армията. Царската институция напълно съзнателно улеснявала тяхната дейност, понеже съдействат за създаване на подходяща атмосфера, необходима за реализиране на експанзионистичните цели на Санкт Петербург.
Въпросът за Македония има място в дипломатическата активност както на руските, така и на западните дипломати. По това време Русия е склонна да присъедини по-голямата част от Македония към създадената от нея българска държава, а останалата към Сърбия. Западните дипломати, особено английските и френските, полагат старания Македония да остане в границите на Турция и не желаят последната да понесе значителни териториални загуби. Те смятат за допустимо Портата да изгуби в най-лошия случай Северна България, Босна и Херцеговина. За останалите територии, населени със славяни, предпочитанията на Великите сили са те да останат в ръцете на “болния човек от Босфора”. Западът не желае руска доминация в райони, разположени не далеч от скоро построения Суецки канал. Така Македония би могла да разчита само на автономия в рамките на Османската империя с обещания за някои административни реформи под контрола на Великите сили. Така е третиран въпросът за Македония и на конференцията на Великите сили в Константинопол през декември 1876 г., чийто проект предвижда областта да стане част от Западнобългарската автономна област. В същото време в Турция е извършен държавен преврат. На мястото на турския султан Абдул Азис се възкачва Абдул Хамид II, а в Турция формално е въведена парламентарна система на управление. За член на долната камара на новия парламент е избран едрият земевладелец и търговец Димитър Робев от македонския град Битоля, а за член на сената Георги Чакъров от Струга. Промените в Османската империя в крайна сметка се оказват обикновена маневра с цел отхвърляне препоръките на посланическата конференция. Парламентът в Цариград скоро е разгонен.
След подписване на примирието между Русия и Турция български опълченци, произхождащи от Македония, начело с Илия Малешевски, Георги Пулевски и Георги Антонов, преминават фронтовата линия и навлизат в Пиянечки окръг. Те разоръжават намиращите се там турски сили, пропъждат представителите на турската власт и формират собствени органи на управление, войска и полиция. Руските войски навлизат в някои от районите на Източна Македония. Те са радушно посрещнати от местното население, което ги снабдява с храна и вода и активно се включва в отстраняване на турските барикади и заграждения по пътищата.
Подписаното в Сан Стефано примирие слага край на военните действия, но не и на балканската криза. Възниква опасност от подновяване на военните действия, тъй като Турция отказва да даде съгласие за създаването на голяма и обединена българска държава, в която да намерят място земите на Дунавска България, Тракия и Македония. Турската позиция е активно подкрепяна от Великобритания и Хабсбургската монархия. По тази причина мирните преговори, водени от граф Игнатиев от руска страна и Сафет паша от турска страна, дълго време нямат развитие. След много премеждия и опити за шантаж от британска страна, на 3 март 1878 г. е подписан руско-турски мирен договор, който постановява създаването на автономна българска държава, обхващаща Дунавска България, Тракия (но без Одрин и прилежащите земи) и цяла Македония без Солун. Новата държава получава широк излаз на Черно и Егейско море.
Водещи английски и австро-унгарски политици поставят под въпрос санстефанските договорености. Виена обвинява руската дипломация в нелоялност и неспазване на договореностите, залегнали в двустранни споразумения, подписани непосредствено преди войната между Русия и Австро-Унгария. След нейното завършване всяка от двете страни представя своя собствена версия за тълкуване на споразуменията. Това предизвиква сериозни дипломатически търкания, дотолкова сериозни, че се заговаря за избухване на война между водещите западни сили и Санкт Петербург. Оказвайки се в пълна изолация и изправена пред сериозна заплаха, Русия е принудена да се съгласи за ревизия на Санстефанския договор и да приеме предложението на Великите сили за свикване на конгрес в Берлин, който да реши следвоенното статукво.
Берлинският конгрес, който заседава от 13 юни до13 юли 1878 г., ревизира принципно договореностите от Сан Стефано във вреда на Русия и особено на Македония, която изцяло е върната на Османската империя. Споровете около Велика България са разрешени според западните виждания България е лишена не само от Македония, но и от Източна и Южна Тракия. Останалите български земи са разделени на две части васално Българско княжество със столица София и т. нар. Източна Румелия (със столица Пловдив), която остава като автономна провинция в границите на Турция. Славянското население на Македония съгласно Берлинския договор не получава буквално нищо. Едва ли може да бъде взет на сериозно поетият от турската страна ангажимент за провеждане на реформи по тези земи с цел подобряване положението на местните християни. Турската страна още в момента на подписване на договора не показва намерение да го спазва.
[Previous] [Next]
[Back to Index]