БОГОСЛОВИЕ И ЗНАНИЯ ЗА СВЕТА

Тези дялове от средновековната българска проза не са пряко свързани с богослужнието, но са възприемани като важно средство за утвърждаване на християнския мироглед. На тях се възлагат важни идеологически задачи. Богословието, използвай някои от методите и постиженията на „външните” (т.е. дохристиянски) философи, отговаря на същностни за човека въпроси за възникването, строежа и смисъла на микро- и макрокосмоса. Средновековната философия е „разтворена”в богословието. Пример за нейните цели и за смисъла на философските знания (така, както са ги разбирали византийците и новопокръстените българи) е определението на Константин-Кирил според Пространното Житие. На въпроса какво е философия св. Кирил отговаря: разбиране на божиите и на човешките неща — доколкото човек може да се приближи до Бога, — понеже чрез деянието учи човек да бъде по образ и по подобие на Сътворилия го”. Tака в канавата от понятия, заети от древните, се изтъква словесна тъкан, чрез която се прославят всички аспекти на християнската доктрина.

Изучаването на природата в Средновековието (особено във византийския ареал) също няма самостоятелна стойност, стойността на „чистото” познание. То е част от приближаването до Бога. Щом като всички видими и невидими неща са дело на ръцете Господни, то изучаването им води до опознаване на Твореца. Това разумно изповядване на вярата е характерно именно за Симеоновата епоха и не е случайно, че усилията на българските книжовници се насочват към усвояването на славянски език на широк кръг от подобни тестове, специфични за образованите монашески общности от раннохристиянската епоха, а и до VIII в. По-късно идеята, че опознаването на света е път към познаване на Бога, ще се наложи в западното богословие, докато византийския Изток ще търси непосредственото богопознание чрез духовното озарение. Но за книжовниците от IX и Х в. заобикалящият ги видим свят е божествен знак, предназначен за човека. Следователно всяко явление и нещо от живата и от мъртвата природа трябва да говорят за Създателя. Тяхното съществуване като част от божия промисъл трябва да бъде ясно изтълкувано и високо проповядвано, а те самите да се мислят като символи и алегории, подсказващи верния път на всеки истински християнин. Със самия факт, че са, те служат и за опровержение на критиките на християнството или на отделни негови догмами. А в събудения от покръстването интерес към целил свят, приведен в ред от акта на сътворяването, знанията за света се подреждат в стойностна скала — най-много се пише и се знае за ония неща, които имат прякаили косвена връзка с тълкуването на свещените тестове (географски понятия, животински видове, скъпоценни камъни и т.н.).

Богословските и естественонаучните трактати се пишат като литературни тестове, те са плод на поетичното и образното вижане на света, емоционално заангажрани и, всъщност, имащи формалните особености на средновековната ораторска проза. Независимо от това, преводни или компилативни, те обогатяват преди всичко старобългарския книжовен език u дават на българина знания за света и вселената, чиито корени отвеждат дълбоко в дохристиянската епоха и широко към далечни земи, за които довчерашните езичници са знаели много малко или нищо.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]