Прикриващото пиянство в Ньой, Зденка Тодорова

БЕЗ ОБУЧЕНИЕ НА МАЙЧИН ЕЗИК
 

"Сяка птица пее по гласт си и слави Бога,
така и ви славете Бога по матерния ваши язик"
(в. "България", Цариград, 1860 г.)
 
Какво стана с българите в Сърбия и Югославия, та единствено те да не искат да се обучабат на майчиния си български език? Когато българите промениха в името на "югославянството" рецица свои навици и национални белези, трябваше и езика си да сменят с друг. Най-подходящ да поеме ролята на майчиния език беше - сръбският език. Не пречеше на никого обаче българският, в периода от 1945-1960 г. В този периоц българският език доживя своето утвърждаване, защото освен учебните часове и извънучилищните самодейни изяви се провещаха на български. Заседанията на учителските колективи, събранията, протоколите и кореспонденциите също се водеха на български език.

В Цариброд тогава имаше първоначално училище, с обучение на майчин език, гимназия на български, сръбско осемгодишно, забавачница, домакинско и стопанско училище и педагогическо училище. Осбен в сръбското осемгодишно, в другите училища се преподаваше на български език. И това не възпрепятстваше хората и учениците в по-нататъшното им професионално утвърждаване.

Обаче след едно Решение на общинската скупщина в Цариброд през 1957 г. (20.VIII.1957 г., сп. "Мост", бр. 128, Ниш) ненадейно се донася решение за "реорганизация" на училищната система. Оттогава започват и тенденциите към сръбски паралелки и ненавиждане на майчиния език. Според думите на тогавашния директор на основното училище Кирил Т. Тодоров ("Мост", бр. 128, Ниш), "спънки правеха мнозина родители, които се намираха на работа в милицията, митницата, или пък бяха на някои постове, които считаха, че ще изпуснат, ако детето им се учи на майчин български език." Най-впечатляващ бил примерът с едно бъдещо първолаче, което той при записването му в училището попитал с подбрани думи - в коя паралелка ще се запише? Детето се разревало и като под команда отговорило. "Ще се уча в сръбското училище, иначе ако сам "бугарин" татко ми веднага ще уволнят от работа."

Отговорът на властите наподобяваше на лозунг - "народът така иска "или" народ тако хоте!"

През средата на седемдесетте години се въвежда т.нар. "двуезично обучение", според което една част от предметите да се преподават на сръбски, а другата на български. Това беше обаче главният механизъм, който най-ефикасно унищожи българщината в Западните покрайнини. Преди този "двуезичен модел" в гимназиите отдавна обучанието се осъществяваше на сръбски език.

В Конституцията на Република Сърбия (чл. 32) се казва: "Обучението на всеки гражданин е достъпно при еднакви условия... Принадлежащите към друга народ имат право да се учат на своя майчин език, съгласно закона." В Конституцията на СРЮ (чл. 46) се казва: "Принадлежащите към малцинствата имат право да се обучават на своя майчин език, съгласно закона."

"Не могат основните човешки права да бъдат гарантирани с конституцията и същевременно ограничени със закона, според който трябва най-мал\ко 15 родителя да се застъпят, за да за открие отделение на български."
Иван Николов (в. "Нова България", 29.IV.1994 г.)


В тази несправедливост нито югославските власти, нито международните правозащитници видяха нарушение на човешките права. Видя ги единствено ДСБЮ и затова реши по споменатия въпрос да осведоми и двете страни.

Просветният упадък на българите в Западните покрайнини е очевиден. И ако нещо по този бъпрос в най-скоро време не се направи, българите ще бъдат единственият народ на този свят, който няма да знае собствения си език.

До пълното духовно раздвоение ги дели само една крачка.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]