Pijanstvoto na Njoj

"Договор за мир между Съюзните и Сдружени Сили и България",
подписан в Ньой на Сена на 27.XI.1919 г.,
утвърден с Указ No 50 от 15.I.1920 г.,
ратифициран на 9.VIII.1920 г. ДВ.,
брой 339 от 1920 г.

Прокарана събсем произволно, границата разсича редица села като Груинци, Ресен, Стрезимировци, Петачинци, Банки, Врабча, Долна Небля, и др.

На Съюзните и Сдружени сили България е принудена да плати 2250 млрд. златни франка, 50 000 тона каменни въглища и определено число добитък (бикове, млечни крави, коне и кобили, мулета, впрегатни волове и овце). А с населението? Какво става с населението? Сякаш в началото на XX век се сбъдба пророчеството на Юдея и Йерусалим:

Повече от половината от населението напуска селищата и домовете си, родителите и близките си, като се отправя през Сливница и Кюстендил към София и навсякъде, където му видят очите. Не помагат нито отправените телеграми до американския президент Уилсън, и министър-председателя на Англия г-н Л. Джорд, и на Франция г-н Клемансо. До последния населението на Западните покрайнини изпраща Протест с "12 500 подписа от Трънско, 22 500 от Босилеградско и 4 250 подписа на глави на семейства от Царибродско."

Саморъчните подписи на своите деди и бащи, българите едва сега видяха в Националния историческия музей в София и всичко тоа на изложбата по повод "Ньойският договор", организирана от КПЦ "Васил Априлов".

Страданията на населението, останало в рамките на Кралството на СХС, не спират. През 1920 година се приема Закон за защита на държавата, известен като "Обзнана". Този закон не признава националните малцинства в държавата и на практика принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена, което ще рече, че образованието на българските деца трябвало да става на сръбски. На най-жесток тормоз се подлагал всеки вид национална проява, отстояваща българската си принадлежност (от езика, носията, вероизповеданието до шапката).

Положението на българите се влошава от ден на ден. Данъците им са неимоверно големи и трудно платими. Вероизповеданието и обучението в намалелият брой училища се провеждат на сръбски. Фабрикуват се и редица съдебни процеси. Маса хора загиват на границата при "опит за бягство". Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Поетът Емануил Попдимитров нарича нещастните бегълци "скръбна върволица от боси, окъсани бежанци, подгонени с огън и меч, които в безпаметство се втурнаха към майка България да търсят последна закрила."

Периодът от 1941-1944 г. е период на "българска окупация", според сръбските историци. За тях всичко българско е "окупаторско", въпреки че каквото се е правило тогава е било в полза на населението, защото му се връщат старите права, като се отриват наново българските училища и възстановяват истинските имена на хората. Населението обаче не може лесно и изцяло да преодолее травмите от близкото му минало.

След Втората световна война на българите в Югославия се гарантират спорец Конституцията на СФРЮ всички национални и човешки права. До 1948 година практически няма сериозна опасност от асимилация и денационализация на населението. Това се дължи и на големия брой учители, които идваха от България да обучават ученицииите в Царибродско и Босилеградско на български.

С влошаването на отношенията между двете страни през 1948 г. с Резолюцията на ИБ /Информбюро/, учителите се изгонват, асимилационните процеси се засилват, броят на съдебно преследваните всекидневно се увеличава.

По официалните югославски данни, според броя на съдебно преследваните в титовите Концлагери ("Голи оток", "Св. Гъргур" и др.) българите са на второ място сред концлагеристите по национална принадлежност след черногорците. Това го потвърждава и Драган Мариович в книгата си "Истина с Голом отоку" (Белград, 1987 г.), като посочва общия брой на съдебно преследваните "по линия на ИБ".

Черногорците са на първо място с общо 0,73 на сто, а българите на второ с 0,40 на сто. Като се има предвид все още неуточнената бройка на репресираните, преследваните, сплашваните или убитите в най-ужасните следвоенни "лагери за превъзпитание", тогава истинската бройка на съдебно преследваните ще надмине очакванията. Голям брой емигрирали след Резолюцията на ИБ бълхари от Западните покрайнини все още нямат правото да се връщат в родния си край.

Ерозия на националното самосъзнание ли доживяха българите в Югославия? Все по-често се питам, попоглеждайки към броя на деклариралите се българи в периода от 1948-1991 година.

През 1948 г. в Югославия е имало 61 140 българи; 1961 г. - 62 624; 1971 г. - 58 627; 1981 г. - 36 187 и 1991 г. - 25 214 българи. И докато хиляци българи ставаха "сърби" и "югославяни", а в скоро време ще станат най-вероятно и "шопи", нито един сърбин в Цариброц и Босилеграц не стана българин. Ако със същият темп продължава асимилацията на българите в Югославия, след 10 или пак много след 20 години, няма да има българи в тази част на света.

Върху този процес пряко повлия икономическата изостаналост на Западните покрайнини, но и естествената им отдалеченост и изолираност от по-големите центрове в Сърбия. Това накара, или, по-добре казано принуди, голям брой млади хора да напуснат селата и родните си места и да заминат във вътрешността на Сърбия. Там освен че намираха работа, губеха българската си национална идентичност, процес, който приемаше различни форми - сключване на смесени бракове, постоянен допир със сърби и тотално информационно затъмнение. Формите и методите, водещи до загуба на националната идентичност са известни на всеки българин, намиращ се във вътрешността на Сърбия.

През 1962 година се прави още един натиск върху българското население, като от Царибродска и Босилеградска община се откъсват села и селища с чисто българско население, които се присъединяват към съседните сръбски общини Сурдулица, Пирот и Бабушница. Към община Сурдулица се присъединяват селата: Божица, Топлидол, Палля, Клисура, Косташевци, Драинци, Стрезимировци. Към Пирот: Славиня, Власи, Държина, а към Бабушница: Збонци, Нашушковица, Берин извор, Ракита, Вучидел, Ясеновдел.

В откъснатите териториални части инвестиционните облекчения изглеждаха като примамлив блян, а езиковата и битовата близост само засилиха асимилационния процес на българите.

Едва ли някое дете от смесен брак, чийто родител е българин и живее във вътрешността на Сърбия, може да се похвали, че знае български език. Не му прави впечатление дори, че не го знае.

А случаен ли е фактът, че между Цариброд и Босилеград цнес не съществува никаква пряка транспортна връзка? Тази "Берлинска стена" между двете общини, населени предимно с българи, единствено ДСБЮ успя да разбие, но не и да разруши. Изкуствената разлика между "ние" и "те" вече даде своите горчиви резултати.
КАКВО Е ИМЕТО МИ?

В същия контекст безспорно трябва да се разглеждат и нарочно внесените промени на българската именна система, чрез постоянното й сърбизиране. Названията на селища, местности и области се изписват само на сръбски, но не и на български език. Частните фирми почти стопроцентово се изписват само на сръбски, почти няколко пъти за няколко години се преименуват имената на улиците в Цариброд и Босилеград. Вместо Босилеграц пише се Б o с и л ь г р а д, вместо Ц а р и б р o д все още Димитровград, вместо Гоин дол - Гоин до, вместо Мъзгош - Мазгош, вместо Звонци - Звонце.

Женските презимена в гражданските книги за раждане се записват неправилно с окончание на -в, вместо на -ва. Вместо Иванова се пише Йелена Йованов. Всичко това се прави с цел нарочно да се внуши, че има разлика между българите в България и българите в Сърбия.

Нека като пример да посочим писмото на едно момиченце до редакцията на детския вестник "Другарче", препечатано и във в. "Братство":

И не само това. Българите в Сърбия просто с нищо не ще могат да докажат, че са българи. В гражданските книги на венчалите се и починалите, българите се записват на сръбски. Децата се раждат в Пирот и Сурдулица, понеже родилните домове в Цариброд и Босилеград са закрити. Така царибродските и босилеградските новородени деца стават пиротчанци и сурдуличанци.

Подобно е и със свидетелствата на учениците, които се издават само на сръбски език, не и двуезично. Административните формуляри и заявленията пред църковните власти се водят изклюочително на сръбски. Личните документи също са само на сръбски. В нито един документ няма рубрика за народност.

Всичко това доведе до още по-тежки деформации в духовната култура на българското малцинство в Сърбия.

Националната и културната изява на българите в Югославия е регулирана и с Конституцията на Югославия, и с международните норми. Къде е тогава проблемът? Разбира се, в разминаването между писаните закони и живата действителност, както и в страха, който с години се насаждаше и оскотяваше душите на българите.

Едва ли някой откровено днес ще си признае, че го е страх.

Но, ако настоявате да речем, да говорите по едни или други въпроси, включително и за човешките му права, едва ли ще бъдете доволни от получените отговори. Прави впечатление, че българите в Сърбия се страхуват и от собствената си сянка и все се стараят да оставят "слабо" впечатление. Това хубаво впечатление, често пъти обаче поражда съмнения.

Всички, които не знаят за страданията на тези хора крах границата, особено след Резолюцията на Информбюро, нека да се запознаят със случая на гореспоменатия царибродчанин. След като без да знае защо, като българин е бил изпратен в един от "лагерите за превъзпитание", всяко утро трябвало да казва на следователя името на майка си. След всяко изговаряне на името е получавал такова "превъзпитание", от чиито последици още страда.

Когато след четири години доживял да си тръгне за Цариброд, попитал следователя защо го разпитвал за името на майка му. "Само заради това - казал следователят - защото се казва Сливна, а аз не обичам това име заради Сливница!"

Прости ми Господи, но мисля, че всяко премълчаване на тази и подобни истини е престъпност!