Както вече бе отбелязано в предговора към първата част на том първи, общо върху историята на Първата българска държава В. Н. Златарски е работил 37 години. От тях и по време, и по проблеми периодът от средата на IX век до падането под византийско иго винаги е бил на преден план. Докато написването на първата част е предхождано от 14 по-значителни студии и статии, за втората част на същия том техният брой вече е 27, от които 16 са написани по време на най-интензивната подготовка на този том (1920—1926). Трябва да се отбележи, че втората част е два пъти по-голяма от първата, което само по себе си говори за обема на извършената работа. Освен това тя е написана в годините, когато В. Н. Златарски е бил в разцвета на своята научна дейност, поради което тук той е дал всичко най-хубаво, на което е бил способен като научен работник и учен.
Още в предговора В. Златарски отбелязва, че втората половина на IX век е време, когато приемането на християнството, учредяването на българската църква и въвеждането на славянския език като държавен и богослужебен окончателно са определили етническата физиономия на българската държава като славянска, очертали границите на българската народност на Балканския полуостров и сложили основите на самобитна народна култура. Затова той нарича целия този период “национализация на българската държава”.
Главно събитие през този период В. Н. Златарски счита покръстването на българите и уреждането на бъл-
8
гарския църковен въпрос, поради което на тези събития той отделя и най-голямо внимание.
Като изхожда от правилното схващане, че покръстването на българския народ е породено от редица вътрешни и външни причини, В. Н. Златарски се заема преди всичко да изясни международното положение на България на Балканския полуостров и в Югоизточна Европа през средата на IX век. На фона на голямото съперничество между Изтока и Запада, т. с. между Византия и Немската империя, са разгледани враждебните отношения между българи и немци, а след това сключването на българо-немски съюз; войните между България и Византия; конфликтът на българите със сърбите и хърватите. Всички тези събития са пълно и изчерпателно, при все че могат да се оспорват някои от изказаните твърдения: колко точно войни са водили българите с Византия; дали войната с хьрватите е между 853—854 г., а със сърбите между 854—860 г. или пък и двете войни трябва да се поставят в 863 г. Независимо от всичко това обаче В. Н. Златарски с напълно прав, че покръстването на българите е най-тясно свързано с така очертаната сложна политическа обстановка, поради, което сключването на българо-немския съюз в 862 г. било съпътствуват не само с политически условия, но и с църковно-религиозни. Оттук и онзи стремеж на Византия да се притече на помощ на Великоморавия и със силата на оръжието да откъсне България от съюза с немците, като застави княз Борис да приеме християнството от Цариград.
Васил Златарски много аргументирано отхвърля твърдението на византийските хронисти, че при преговорите за мир с Византия през 864 г. българите предложили “ д а п р и е м а т х р и с т и я н с т в о т о и д а с е п о к о р я в а т н а и м п е р а т о р а и р о м е и т е”. След изчерпателен анализ на сведенията на изворите той достига до извода, че условията на мирния договор съдържали отказа на българите от съюза с немците и съгласието да се приеме християнството от Цариград, като за сметка на това Византия трябвало да направи някои териториални отстъпки на България.
9
Що се отнася до времето на покръстването, В. Н. Златарски е склонен да приеме датата 27 септември 865 г. Както вече бе посочено в първата част, до това заключение той достига след редица колебания и коригирания на по-раншни твърдения. Но тъй като тези корекции са направени въз основа на неудачни изчисления върху прабългарското летоброене, новото схващане не може да бъде възприето. Затова покръстването на българите трябва да бъде отнесено към предната 864 г.
Като преминава към конкретните причини за покръстването, В. Н. Златарски възприема и доразвива мнението на руския учен М. Соколов по този въпрос: желанието на България да се изравни с големите европейски държави Византия и Немската империя; стремежът на българския владетел да се противопостави на ромейския император на Балканския полуостров — “това политическо противопоставяне или по-право изравнение на българския господар с ромейския василевс Борис могъл да постигне само с приемането на християнството; само чрез християнството той могъл да стане съучастник в оная от бога законна власт, представител на която в онова време на Изток бил византийският император, а на Запад — римският; с узаконяване властта на българския господар се узаконявала и, държавата и като такава тя добивала право на независимост”.
От вътрешните причини е подчертан стремежът на владетеля да съсредоточи властта в ръцете си и да се издигне над боилите — чрез християнството “държавният глава като божи помазаник се явява едничък на земята представител на оная власт, която иде от бога и на него едничък принадлежи”. Наред с това твърде подробно В. Н. Златарски развива съвсем неприемливата теза, че християнството било вече религия на славянското население, че чрез приемането му “с е н а н а с я л с и л е н у д а р н а е т н и ч е с к и я д у а л и з ъ м в п о л з а н а с л а в я н с к и я е л е м е н т”, че то изравнявало “с л а в я н и т е с б ъ л г а р и т е в п о л и т и ч е с к о и с о ц и а л н о о т н о ш е н и е” (?) и че владетелят се превръщал от “х у н о – б ъ л г а р с к и х а н” в “с л а в я н с к и к н я з”.
10
Едва ли е необходимо да се доказва, че подобни схващания са откъснати от обществено-икономическото развитие на страната. Те са изградени върху неправилното разбиране за отношенията между славяни и прабългари и са далеч от истинското научно разбиране за ролята на християнската религия и църква като класов институт, като оръжие в ръцете на царя и болярите за укрепване на феодалния строй. Затова, докато обясненията за външнополитическите причини са верни и приемливи, разсъжденията за вътрешните причини будят сериозни възражения.
С възможно най-голяма пълнота и изчерпателност са разгледани последиците от покръстването: бунтът на болярите и неговото потъпкване; вътрешното състояние на България и ширенето на най-различни еретически учения и чужди религии — монофизитство, манихеопавликянство, месалианство, иконоборство, юдейство, мохамеданство и старото езичество; връзките на княз Борис с Цариград и получаването на църковни и граждански закони; посланието на патриарх Фотий до княз Борис, отказът му да даде на България независима църква и възникването на българския църковен въпрос (решението на княз Борис да се обърне за преговори към Рим). И докато по пълнота на изложението и разбор на фактите едва ли може да се добави нещо съществено, някои от обясненията отново се оказват неприемливи. Така например в болярския бунт В. Н. Златарски е склонен да види известно западно влияние и обещание на Людовик Немски за подкрепа, което е напълно приемливо; той разбира, че “промяната на религията е била за тях (бунтовниците — П.П.) по-скоро повод, отколкото причина за смута”. Същевременно обаче той не може да преодолее схващането си за разпространението на християнството сред славяните и неподатливостта на прабългарите към новата религия, а оттук и твърдението, че “начело на бунта изстъпили членовете на хуно-българската аристокрация от двата класа” (т. е. боили и багаини — П.П.).
Също така много аналитично и с най-големи подробности е проследено развитието на българския църковен въпрос през IX век: едновременното изпращане на пратеници при Людовик Немски и при папата в Рим; въпросите на
11
княз Борис и отговорите на папа Николай I, а така също и вложените в тях цели; пристигането на латинско духовенство в България и неговата дейност; опитите на княз Борис да се сдобие със самостоятелен архиепископ и отказът на папата; изострянето и скъсването на отношенията между Цариградската и Римската църква по повод на българския църковен въпрос; политическите промени във Византия и новата политика на отстъпки по отношение на България; отдалечаването на княз Борис от Рим и новото ориентиране към Византия; църковният събор в Цариград през 869/870 г. и въпросът за юрисдикцията на българската църква; признаването на автономията на църковната йерархия в България и изгонването на латинското духовенство.
Изложението на гореизброените въпроси е придружено не само с обстоен анализ, но на В. Н. Златарски се е удало да направи и съответните научни изводи и обобщения. Преди всичко той вярно е доловил целите на папската политика в България и напълно оправдава решението на княз Борис да скъса връзките с Рим — на българския владетел са се представяли “неведнъж, а много пъти случаи и въпрос, от които да се убеди, че от Рим той не само няма да се сдобие със самостоятелна църковна йерархия, но дори рискувал да се лиши от свобода на действията си в собствената си държава, понеже светската власт трябвало да се постави в зависимост от духовната, а това се явявало диаметрално противоположно на неговите цели и стремежи”.
Като обобщава резултатите от няколкогодишните преговори с Цариград и Рим, В. Н. Златарски с основание счита, че през 870 г. княз Борис е постигнал голяма дипломатическа победа: българската църква получила вътрешно самоуправление; укрепнал международният авторитет на България; създали се реални предпоставки за отстраняване от държавата на непонятните за народа чужди езици (гръцки и латински) и за въвеждане на народния език — славянския. Всичко това отваряло “широк път на нашия народ за самобитно културно-просветно развитие”.
Най-сетне В. Н. Златарски подчертава значението на покръстването на българите и особено уреждането на бъл-
12
гарския църковен въпрос и за общоевропейската история. тези събития послужили като сериозен повод, за да избухнат с нова сила разногласията между Римската и Цариградската църква. Същевременно чрез преминаването на България към източната църква княз Борис “спасил великото дело на славянските първоучители (Кирил и Методий — П.П.) и спомогнал за бързото развитие на славянската книжнина, чрез което България стана просветно огнище за другите славянски народи; защото, ако княз Борис не бе приел навреме християнството и още по-навреме не бе се отказал от Рим, то учениците на се. Кирил и Методий, изгонени от латинското духовенство из Моравия и Панония, надали биха намерили същия радушен прием и подслон в България, какъвто им оказал Борис — господар, който имал вече самостойна църква”.
Със същата всеобхватност е разгледан и българският цьрковсн въпрос след Цариградския събор, като навсякъде е подчертано, че той “имал колкото църковен, толкова и политически характер”. Тук е използувана богатата папска кореспонденция и изложението е толкова пълно, дори претрупано с дълги цитати и извадки от текстове, че едва ли е възможно да се каже нещо съществено ново.
Особено внимание отделя В. Н. Златарски и на вътрешната дейност на княз Борис. Верен на прокараната в цялата си книга теза, и тук авторът лансира мисълта, че с налагането на християнството и с цялостната си политика владетелят “нанесъл съкрушителен удар на българското болярство, а заедно с него и на българския елемент”. Истината обаче е по-друга. Тази дейност на княз Борис и резултатите от покръстването трябва да се разглеждат само като завършък на отдавна започналия процес на славянизиране на прабългарите и на окончателното оформяне на българската народност. Независимо от това обаче отново наблюдаваме пълно систематично изложение на изворите и изчерпателен анализ на съдържащите се в тях данни.
Преди всичко посочени са големите трудности, свързани с липсата на подготвени книжовници и духовници, които да застанат начело на една независима българска църква и да създадат книжнина на славянски език. Просле-
13
дени са и усилията на княз Борис да организира църковния живот в страната — строеж на църкви и манастири, ръкополагане на епископи и свещеници. Дебело е подчертан стремежът на българския владетел да издигне “в българската йерархия лица от славянски произход” и да постави начело на манастирите “българи-игумени”.
Най-подробно е разгледано и идването на учениците на Кирил и Методий в България след 885 г. — радушният им прием в Плиска, набелязването на широк план за просветно-мисионерска дейност, изпращането на Климент в югозападните български земи и тамошната му богата проповедническа и църковно-организаторска работа, дейността на Наум в Преславския манастир “при устието на Тича”, събирането тук на книжовници от по-младите Кирило-Методиеви ученици и т. н.
От политическите събития с най-големи подробности са разгледани въпросите около отричането на княз Борис от престола и отиването му в манастира “да застане начело на това дело, за да прокара с успех замислената от него просветна реформа”. Също така изчерпателно е проследено управлението на княз Владимир — сближението с немците, преследване на християните и опитът за реставрация на езичеството.
С възможно най-голяма пълнота е разгледан въпросът за свикването на Преславския събор и взетите от него решения : преместването на столицата от Плиска в Преслав, отстранението на Владимир от престола и избирането на Симеон за български княз, подмяната на византийското духовенство с българско, изоставянето на гръцкия език и въвеждането на славянския като държавен и църковен.
Особен интерес представлява тълкуването на израза “преложение книг”, намиращ се в редица летописи. В. Н. Златарски аргументирано отхвърля дотогавашното схващане, че в случая става дума за превод на Светото писание и на богослужебните книги и обосновава тезата, че горният израз се отнася до “практическото приложение на преведените вече богослужебни книги”. Оттук именно той направи извода, че на Преславския събор “б и л о р е ш е н о д а с е о т х в ъ р л и г р ъ ц к и я т е з и к и т ъ р ж е с т в е н о
14
д а б ъ д е о б я в е н н а р о д н и я т с л а в я н о б ъ л г а р с к и е з и к з а о ф и ц и а л е н в д ъ р ж а в а т а, а в ц ъ р к в а т а д а с е в ъ в е д а т с л а в я н о б ъ л г а р с к и к н и г и и б о г о с л у ж е н и е”. И това събитие било толкова важно, че служело като основа за определяне на други събития — например от покръстването на българите до “преложение книг” имало 30 години.
Що се отнася до определяне датата на това събитие В. Н. Златарски отново става жертва на желанието си на всяка цена да изчислява годините по българското летоброене. В случая той отива още по-далеч. Той счита, че Константин Преславски е въвел някакво ново летоброене в България с изчисление на годините от сътворението на света до Рождество Христово на 5505 (вместо 5508, както е по цариградското летоброене), извлича това ново летоброене от прабългарското, поради което изчислените по този способ години биват отнасяни с две години по-късно. Така и Преславският събор е поставен през есента на 894 г. вместо през 893 г.
Прегледът на събитията от Борисовото царуване завършва с издигането на Климент за епископ, уточняване местонахождението на епископията му и назначаването на Наум на негово място като учител в Охридската школа.
В отделна глава е разгледано царуването на княз Симеон, характеризирано като “Борба с Византия за политическо надмощие”. В строг хронологически ред и с най-голяма изчерпателност е проследена вътрешната и външнапт политика на България по това време, като особено внимание е отделено на войните.
Повод за първата война на княз Симеон с Византия било произволното преместване на българското тържище, през 894 г. от Цариград в Солун. И В. Н. Златарски с най-големи подробности проследява настъплението на българските войски в Тракия, намесата на маджарите и настъплението им в Североизточна България като съюзници ча Византия, умелите дипломатически действия на княз Симеон при преговорите с византийския пратеник Лъв Магистър, съвместната българо-печенежка акция против унгарците и окончателното им прогонване, успешното завърш-
15
ване на войната с Византия през 896 г. и условията на мирния договор.
Особено внимание отделя В. Н. Златарски на арабското нападение против Солун, на отказа на местните славяни да се притекат на помощ на империята и на установяване на българската граница на 20 км северно от Солун, за което говори и Наръшкият надпис. Като анализира фактите, той достига до извода, че действията на местните славянски племена не са нещо случайно, а са били подсказани и насочвани от българския владетел. Затова в заключение В. Н. Златарски счита, че със събитията от 904 г. княз Симеон “завършил обединението на повечето от ония славянски племена на Балканския полуостров под скиптъра на българския господар, които дадоха окончателната етническа физиономия на българската народност; а пък с почналата се преди това и бързо развилата се след тая дата мирна културно-просветна дейност на създателите на българската книжнина и на техните достойни ученици се турила здрава основа за духовното единство на географски разкъсаните части на българската народност на Балканския полуостров”.
Вторият период на Симеоновите войни започва с провокациите от византийска страна през 912 г. и е ознаменуван с първия поход на Симеон до Цариград. Тук, както е известно, византийското правителство се съгласило да води преговори с българите: княз Симеон бил приет тържествено в столицата, а на блестящата церемония патриарх Николай Мистик възложил на главата му собствения си епириптарий. Като прави щателен анализ на тези сведения В. Н. Златарски достига до извода, че Симеон бил възведен в кесарско звание, което по същество било равно на коронясване, тъй като “той получавал новото си достойнство с благословението и от ръката на цариградския патриарх, който в дадения момент бил и представител на императорската власт, а това е било пълна гаранция, щото признаването на новото му положение да се счита достатъчно узаконено и дори санкционирано”.
Бурният период след 913 г. също така е подложен на цялостно разглеждане: византийските дворцови междуосо-
16
бици, предизвикателството против мира с българите и вторият поход на княз Симеон до Цариград през 915 г. Според В. Н. Златарски сега Симеон и официално си присвоил титлата а в т о к р а т о р, т. е. “цар и самодържец на всички българи”. Датирането на това събитие днес среща сериозни възражения в историческата литература.
Кулминационната точка на напрежението между двете държави било организирането на голямата антибългарска коалиция през 916 г. Освен византийци, в нея участвували маджари, сърби и печенеги. С голямата победа на българите при Ахелой през август 917 г. обаче византийците били сразени, а коалицията се разпаднала. И с изключителна вещина и умение В. Н. Златарски проследява стъпка по стъпка стремежа на цар Симеон да съкруши военната мощ на Византия, да завоюва Цариград и да се короняса за цар на българи и ромеи: настъпление на българите в Тракия през същата 917 г.; ново настъпление през 920 и 921 г.; опит за съвместна българо-арабска акция против Цариград през 923 г.; нови походи в Тракия и до Цариград през 924 г. И наред с това, когато напрежението в българо-византийските отношения достигало краен предел — надигане на сърбите в българския тил и походи на цар Симеон за усмиряване на тази страна. Така било през 918 г., така станало през 920 г., така било най-сетне през 924 г., когато Сърбия била окончателно завладяна.
Успоредно с тази политическа мощ растели и претенциите на Симеон. През 917 г. той се провъзгласил за цар, а българският църковен глава — за патриарх. През 924 г. Симеон вече се величае като цар на българи и ромеи. А за разбирането на всички тези събития особено много е спомогнал детайлният анализ на кореспонденцията на патриарх Николай Мистик и император Роман Лакапин със Симеон.
Предпоследната глава е посветена на един от най-мъчителните периоди от историята на Първата българска държава (927—971), завършил с падането на Североизточна България под византийска власт. И тук В. Н. Златарски в хронологически ред е изложил събитията, свързани с възкачването на цар Петър на престола и сключването на
17
30-годишния мир, заговорите на цар Петровите братя Иван и Михаил, отмятането на Сърбия (погрешно отнесено към 931 г. вместо в 928 г.).
В тази глава е направен и опит да се характеризира вътрешното състояние на България по това време: съществуването на привилегировани и експлоатирани класи в българското общество; нарастването на манастирското земевладение; нравственият упадък на духовенството. Даден е и сбит, но доста обстоен обзор на богомилството — поява, религиозно-философски възгледи и гонение. Очертана е и дейността на Иван Рилски и презвитер Козма.
Тук именно и най-ярко проличава методологическата безпомощност и слабостите на В. Н. Златарски като историк-обективист. Липсата на стремеж към разглеждане на въпросите от социално-икономическото положение и класовата борба на българския народ се проявява не само в малкото страници, посветени на тези важни проблеми (всичко 24). Още по-ярко това се проявява при разглеждане на самите събития.
Преди всичко трябва още веднъж да се подчертае, че и тук В. Н. Златарски не се е освободил от погрешното си разбиране за отношението между славяни и прабългари. Той пише: “Потомците на прабългарите останали при своя азиатски монархизъм, тъй богато подхранван и засилван от присадената от Византия строга форма на самодържавието, а славяните не се отказали от своя демократизъм с неговата изборна система и общинска наредба.” Оттук и невярното твърдение, че непривилегированите граждани на държавата през Х век били “повечето, ако не изключително потомци на обединените славяни”.
При търсене на причините за появата на богомилството В. Н. Златарски преувеличава влиянието на Византия върху живота на българското общество. Според него болярството “се облякло във формата на византийската аристокрация с всичките нейни права и прерогативи, които са. били, разбира се, колкото чужди, толкова и непонятни и дори нетърпими за народа”. Вярно е, че В. Н. Златарски говори и за тежкото икономическо положение на народа, че болярите “се домогвали да покачват” тегобите и задъл-
18
женията на своите селяни и “по този начин да ги прикрепят към земята и да ги обърнат съвсем в крепостни”. Но всичко това е казано така и в такъв вид, че в никакъв случай не представя богомилството като социално движение и като проява на класовата борба на угнетените български селяни. То по-скоро е дадено като някаква реакция “против въведения в онова време изтънчен разкош на византийската аристокрация в горните слоеве на българското общество”, отклонило се от народния бит и традиции. И само дотолкова, доколкото еретическото движение било противник на тези злини, то “се явявало може би полезно за страната”. Иначе В. Н. Златарски всецяло стои на позициите на българската църква и се обявява рязко против богомилството. Според него “то действувало разложително върху народната маса, като разклащало от основа и държавен, и обществен, и семеен строй, и затова то било една от главните причини, които докараха страшната катастрофа и за държава, и за народ в края на Х век”.
Неприемлива е и оценката за дейността на Иван Рилски. Вместо да види в него и в отшелничеството своеобразен, пасивен протест против феодалната действителност, В. Н. Златарски представя това движение като процърковно: да се укрепи християнската религия сред народа, да се въздействува нравствено върху деморализираното духовенство и да се премахне богомилското зло.
Останалите политически събития от този период са разгледани също така в пълнота: отношенията с маджарите, влошаване на отношенията с Византия през 967 г., двата похода на киевския княз Светослав в България, действията на комитопулите (Давид, Мойсей, Арон и Самуил), българо-руската война против Византия и покоряването на Североизточна България.
Сред тези събития особено внимание трябва да се обърне на въпроса за характера на движението на комитопулите. Преди всичко В. Н. Златарски коригира хронологията на това събитие, като го постави във връзка със смъртта на цар Петър. Така бе изоставена годината 963 и то бе отнесено към 969 г. Впрочем сега, когато вече е доказано, че смъртта на българския цар трябва да се от-
19
несе към 970 г., към същата година ще трябва да се отнесе и движението на комитопулите.
Що се отнася до самия характер на движението, В. Н. Златарски много добре е схванал, че то не е насочено против България, а тъкмо обратното — да се спаси България. “Целта на въстанието е очевидна: противопоставяйки се открито на византийското влияние върху вътрешния живот на държавата, водителите на въстанието пред вид на голямата опасност от североизток и юг се стремели да се отцепят от държавата, за да се организират по-добре и самостойно да се защищават против всяко външно нападение било от руси, било от византийци, било пък от съединените сили на едните и другите.” Тази оценка е много по-близка до историческата истина от всичко онова, което се пише напоследък у нас и в чужбина за някакво отцепване от България и дори за антибългарско движение. И само погрешната хронология е попречила на В. Н. Златарски да види, че в случая не става дума нито за въстание, нито дори за отцепване, а за оглавяване на държавата в онези територии, в които все още не били влезли византийски и руски войски.
Последната глава обхваща събитията от падането на Североизточна България под византийска власт в 971 г. (а не в 972, както пише В. Н. Златарски) до окончателното падане на България под чуждо иго в 1018 г. Този период сполучливо е наречен “Борба за независимост”.
Преди всичко В. Н. Златарски уточнява границите на свободната българска територия — от р. Искър на запад. По-нататък той отбелязва, че на четиримата братя се удало да обединят около себе си българските боляри под девиза — “защита на отечеството от чуждо завоевание”. Прави опит да уточни кой от братята коя територия е управлявал (като тук неправилно поставя Самуил във Воден вместо във Видин), а така също изтъква опитите на комитопулите да получат международно признание чрез преговори с немския император Отон I в Кведлинбург през 973 г. Всички тези уточнения са много важни, тъй като те говорят за един непрекъснат държавен живот в западните български земи и показват колко не са прави някои
20
стари и съвременни историци, които твърдят, че през 971 г. Йоан Цимисхий покорил цяла България.
Васал Златарски, дава точен и верен анализ и на сведенията на събитията от 976. Той посочва, че това е успешно въстание на българите от Североизточна България, която се освобождава и се присъединява към комитопулите в една обща българска държава. “И Йоан Скилица, и Зонара говорят не за въстание, а за о т п а д а н е, за о т м я т а н е, и то не на четиримата братя, защото нямало защо те да отпадат от Византия, понеже нито преди, нито в дадения момент са били покорени от някой император, нито изобщо са признавали византийската власт, а на българите, и то на ония, които бяха покорени от Йоан Цимисхий, т. е. на българите от източната половина на царството, защото само те са могли да отпаднат от Византия и да “възлагат властта си на четиримата братя”, т. е. да се присъединят към западната — свободната половина и да признаят тяхната власт.”
Останалите събития са разгледани също така с пълнота и изчерпателност: завръщането на цар Петровите синове Борис и Роман в България и смъртта на първите трима комитопули, несполучливият поход на Василий II до София през 986 г. и разгромът му в Ихтиманския проход, успешните действия против Византия на юг и запад, походът на Самуил против Сърбия и Далматинското крайбрежие. Проследена е и трагедията след 1001 г., започнала с повторното завладяване на Североизточна България, минала през катастрофата при Беласица през 1014 г. и завършила със загубването на независимостта в 1018 г.
Критични бележки към тази глава могат да се правят предимно по въпросите на хронологията и на уточняване датите на отделните събития (което е и направено на съответните места в бележките под линия).
Към предлагания том са поместени и 15 притурки, по-голямата част от които представляват оригинални научни изследвания.
В първата притурка В. Н. Златарски прави разбор на сведението на Теофилакт Охридски, че когато княз Борис заел престола, “облак от франки покрил цяла България”.
21
Той отхвърля много аргументирано опита на Ф. Успенски да изтълкува израза “облак от франки” като “облак от славяни”, като обвързва това сведение с българо-немските отношения.
Във втората притурка са уточнени имената на българските пратеници на Цариградския събор в 970 г., като във връзка с това се хвърля нова, допълнителна светлина върху устройството на българската върховна власт през IX век.
В другите притурки са разгледани въпроси, като например сведенията на Анастасий Библиотекар за протокола на екстреното заседание в Цариград на 4 март 870 г., и се коригират някои от неговите данни. Уточнява се кой е бил презвитер Йоан, папският пратеник до княз Борис през 879 г. Критично са разгледани сведенията на Симеон Метафраст и Йоан Скилица за преместването на българското тържище от Цариград в Солун през 894 г. и за първия поход на Симеон към Цариград в 913 г., като се отдава по-голяма вяра на данните у Скилица.
В отделни притурки В. Н. Златарски подробно разглежда или пък привежда пълните текстове на редица важни извори — сведението за намерението на цар Симеон да се сроди с цариградския двор, шестото писмо на патриарх Николай Мистик и първото писмо на император Роман Лакапин до Симеон, данните за въстанието в България през 930 г., писмото на цариградския патриарх Теофилакт до българския цар Петър против богомилите, известията за българите в житието на Никола Метаноите, разказа от Чудесата на Димитър Солунски за смъртта на Гаврил Радомир.
Интерес представлява и опитът на В. Н. Златарски да уточни кой е бил Черноризец Храбър. След много подробен анализ на изворите той счита, че зад това име се крие самият княз Симеон.
Накрая е приложен родов и хронологичен списък на владетелите от Първата българска държава.
И за този том трябва да се даде същата онази оценка, която бе дадена и за първия том. Като историк В. Н. Златарски се отличава с грижливо събиране, обработване и
22
критическо анализиране на фактите; отбягване на научни хипотези, непочиващи на данните на изворите; проучване предимно на политическата и църковната история; надце-няване ролята на владетеля и на църквата, неохотно разглеждане на социално-икономическите проблеми, пренебрегване ролята на народните маси и класовата борба.
Общата оценка за тази част обаче си остава най-положителна. Защото, ако изобщо “История на българската държава през средните векове” се счита за венеца в творчеството на В. Н. Златарски, втората част на том първи е неговият шедьовър. А безспорно е, че най-хубавото в този том и в цялата история са главите, посветени на Борисовото и Симеоновото царуване.
*
Предлаганият том, както и първият, се издава без каквито и да било съкращения. В бележки под линия в ъглести скоби [] е добавена нова литература само по най-важните въпроси или там, където има нови открития или явно остарели схващания. Иначе върху разглеждания период би трябвало да се използуват новите издания на гръцките и латинските извори за българската история, където са дадени много по-точни преводи и където е посочена най-новата литература.
В предлагания том езикът на автора е запазен почти без изменения. Извършено
е обаче нормализиране на правописа, избягнати са някои русизми и падежни
форми. Имената на лица са запазени, макар че днес те се пишат иначе, например
Иван Екзарх, Иван Цимисхий и други вместо Йоан Екзарх и Йоан Цимисхий.
Направено е и уеднаквяване на съкращенията при посочване на литературата,
въведено е единство при употребата на скоби — при цитиране на извори ъглестите
скоби означават добавка или тълкуване на автора. Въведена е най-сетне и
поредна номерация на бележките в отделните параграфи.
ПЕТЪР ХР. ПЕТРОВ