ПРЕДГОВОР
 

Съгласно с плана, набелязан в предговора към първата част на “История на Първото българско царство”, настоящата книга представя втората част от тая история, която обхваща епохата “от славянизацията на държавата до падането на първото царство” и завършва първия том от “Историята на българската държава през средните векове”. През тая епоха, която се простира от средата на IX век до края на втората десетина на XI (852—1018), се очертават следните главни исторически явления в живота на Първото българско царство:

1. Чрез събирането на славянските племена от славино-антската група под една държавно-политическа власт, чрез приемането на християнството и учредяването на национална църква и чрез въвеждането на народния славянобългарски език в църквата и държавата се окончателно определи етническата физиономия на българската държава — с л а в я н с к а, очертаха се съставът и границите на българската народност на Балканския полуостров, в които тя си остава и до ден днешен, и се туриха основите на самобитна народна култура, която при всичките превратности на съдбата спаси българския народ, даде нужния духовен материал и послужи за образец при възникването на другите славянски държави, останали в групата на източноевропейските.

2. Във вътрешния политически живот на българите през тая епоха особено отчетливо изпъква засилването на централната власт, което спомогна твърде много да се споят по-тясно географски разчленените части на народност и държава и намали значението, а оттука и своеволията на прабългарските боляри, като чрез това тури край на етническия дуализъм и даде възможност да се развие по-интензивно културно-просветният живот; обаче едновременно това същото засилено самодържавие, което бе присадено в България в чужда форма и малко или съвсем не вървеше в съгласие с демократическия дух на славянобългарите, с тяхната общинска и изборна наредба, тури начало на съсловни деления със строго определени соцнал по-икономически различия.

3. Тия социално-икономически различия, изразени поради външни усложнени отношения на държавата главно в неравномерно развитие на имотното състояние у двете привилегировани съсловия — болярството и духовенството с манастирите, от една страна, а, от друга — у народа, у селското население, което като дребно земевладелско постепенно губеше не само своята земя, но и личната си свобода, наред с вмъкването на чуждото влияние във вътрешните работи на държавата докараха най-първо вътрешна нравствена и обществена поквара и създадоха онова напрегнато и ненормално положение, което рано или късно трябваше да се прояви отначало в незадоволство, а после и в сблъскването на натрапеното с изработеното от народа, на чуждото с домашното, на властта с народната воля. Това сблъскване се изрази както в религиозно-общественото, тъй и в политическото движение през дългото царуване на слабия цар Петър и на сина му Борис II.

28

4. Тия вътрешни сътресения разклатиха от основа устоите на държавен, обществен и семеен живот и предизвикаха бързото падане на държавата, което се отрази най-първо върху единството на царството, като повлече разцепването му на две половини, а после и върху отслабването на политическата му мощ; последвалите пък наскоро един след друг външни тежки удари, придружени и с вътрешен политически разврат, направиха българите неспособни да отстояват своята политическа независимост и докараха покорението на българския народ и унищожението на българската държава от византийския император Василий II Българоубиец.

Според тия главни исторически явления в живота на Първото българско царство през означената епоха, вътрешната връзка на които е тъй очевидна и естествена, е разпределен и целият исторически материал на четири главни отдела с техните подразделения, като при това е строго запазен хронологическият ред на фактите и събитията. В това отношение ние значително отстъпихме от приетата досега периодизация, особено при определението на характера и същността на четвъртия отдел, съдържанието на който по-рано представяше историята на някаква си отделна и наново възникнала държава под името  З а п а д н о  б ъ л г а р с к о  ц а р с т в о. Обаче при едно напълно обективно проучване на историческите известия и паметници и внимателно и грижливо проследяване вътрешната свръзка на фактите и събитията не е мъчно всеки да се убеди, че това е същото първо българско царство начело с представител на същата преславска династия, само че по силата на бързото и неочаквано развитие на събитията в източната му половина се наложи държавният център да бъде пренесен в западната — свободната половина, а след прекъсването на старата династия се покачи нова династия в лицето на цар Самуил, главния деец за запазването свободата на западната половина на царството, радетел за възстановяване на Симеоновата държава и най-упорития защитник на българската независимост. Поради това последният период в историята на Първо българско царство, в който бяха запазени същата държавна уредба, същите политически тежнения и същите народни традиции, представя нищо друго освен една усилена и непрекъсната борба на българския народ за отстояване на политическата си и църковна независимост.

Що се отнася до другите отдели, то в тях може би ще се забележи известна неравномерност по обем и всестранно изложение, обаче това нещо се намира в права зависимост от съществуващия исторически материал. Особено това дължим да кажем за третия отдел, който представя най-голям интерес, защото в него излизат наяве сетнините от неправилното и неестествено развитие на държавния и обществения живот на царството, а между това по недостатъчност и на места поради пълна липса на данни става невъзможно не само да се обяснят по-пълно и по-подробно фактите и събитията, но и да се покаже тяхната вътрешна връзка. Но и при всичките неблагоприятни условия нашата задача бе да представим, доколкото е възможно пълно, историческата картина на разглежданата в тая книга епоха. Доколко ние сме успели да разрешим тая наша задача, ще покаже безпристрастната критика.

5. VI. 1927 г.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]