ПРИТУРКИ
 

14. КОЙ Е БИЛ ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР?
(Към стр. 283—285)
 

Откак е станал известен (от втората половина на XVI век) старобългарският твърде ценен книжовен паметник, познат под наслов: , почти всички слависти са се интересували от поставения въпрос. Наистина повечето от тях, които са изучавали специално тоя паметник, не са се опитвали право да отговорят на въпроса, да пояснят личността на Храбър, а се ограничавали само да изкажат някои мнения досежно неговия произход или относно времето и мястото, когато и дето Храбър е действувал.

През последните 10—15 години обаче се направиха няколко опита да се определи и личността на Храбър. Така отец Фр. Снопек в монографията си за Кирил и Методий, като излиза от положението, че статията на Храбър за славянските писмена вътрешно най-близко е свързана с Панонските легенди и че последните се явяват като продължение на Храбровата статия, дохожда до заключение, че същият Храбър е съчинил и Панонските легенди, и то със същата или с подобна цел, с която по-рано той написал статията за славянските писмена; но понеже за автор на Панонските легенди се приема от проф. Лавров и Вондрак Климент Словенски, то

821

Снопек счита черноризец Храбър и епископ Климент за една и съща личност. [1]

Напоследък обаче проф. Г. А. Илински, изброявайки всички изказани от славистите мнения по поставения въпрос и намирайки ги недостатъчно удовлетворителни, изтъкна като най-вярно забравеното мнение на чешкия учен Я. Хануш, обнародвано още в 1859 г., [2] а именно че под името черноризец Храбър се крие никой друг освен славянския първоучител Константин-Кирил, защото в наслова на статията  последните две думи предават не името на автора на самата статия, както досега се разбирало, а името на оногова, който е съставил “писмената”, а истинският автор на статията не може да бъде никой друг освен български писател от времето на цар Симеон — Иван Екзарх. Според г. Илински тоя извод “се доказва 1) от факта, че преписи от “Храбровото” сказание се срещат главно между другите произведения на тоя писател; 2) че изречението:  (т. е. Кирил и Методий) е напълно естествено в устата на Иван Екзарх, по-млад съвременник на Климент, епископ велички, и 3) даденото в изречението ; обещание да засегне отново някои граматически въпроси, може да се счита до известна степен изпълнено в предговора към Богословието на Иван Дамаскин от същото лице” [3].

Доколко е вярно тълкуването на г. Илински за името в наслова на статията, а също доколко са силни приведените доказателства, ние тук няма да се спираме, защото проф. Мазон вече достатъчно ясно показа тяхната не само неубедителност, но и невъзможност [4]; ние тук само ще запитаме: ако Иван Екзарх бил автор на нашата статия, то защо му е било
 

1. Fr. Snopek, Konstantinus-Cyrillus und Methodius, die Slavenapostel, Kremsier, 1911, S. 14—15.

2. Вж. J. Hanu, Der bulgarischer Mnch “Chrabar” (IX—X Jahrh.), в Archiv fr Kunde stereich. Geschichts-Quellen, XXIII, Wien, 1859, S. 1—100.

3. Г. А. Ильинский, Кто был черноризец Храбр? Визант. обозрение, III, Юрьев, 1917, стр. 151—156.

4. Andr Mazon, Le moine Chrabr et Cyrille, Сборник в чест на В. Н. Златарски, София, 1925, стр. 119—122.

822

потребно да прибягва към маскиране името на изнамервача на славянските “писмена” под черноризец Храбър, когато в самата статия той казва изрично и право, че съставителят на славянската азбука бил “Константин философ, наречен Кирил”, и 2) дали г. Илински е убеден, какво Иван Екзарх, един писател от първа величина при цар Симеон, би се заел и да допълня и разширява с вставки от граматиката от Псевдотеодосий, от съчиненията на Теодорит Кирски, Епифаний или Свида и някои други съчинения , съставената от някой “букар” “толковая азбука”, [5] когато Иван Екзарх се занимавал главно с превода на . Ние мислим, че всеки би отговорил: 1) ако да беше Иван Екзарх автор на статията, то той с голяма и съзнателна гордост би написал в наслова й името на Константин-Кирил, с каквато той наистина почва предговора си към превода на Дамаскиновото Богословие, а не да го крие под измислено име и 2) въз основа само на това, че се предполага съществуването на някаква си “толковая азбука”, не може да се отдава на Иван Екзарх някакво си допълнено и разширено чуждо съчинение, каквото според г. Илински се явява (Сказание или Слово) “о писменехъ” на черноризец Храбър. Тия тъкмо несъобразности вече ни принуждават да считаме за неприемлива хипотезата на г. Ильински.

След като оборва тая хипотеза, проф. А. Мазон в същата статия изказва мнение: 1) че името Храбър по всяка вероятност е просто прозвище, чисто местно, славата на което не ще да се е простирала по-далеч от оградата на някой манастир в областта на Охрид или Солун, и 2) че то било домашно прозвище на някой монах от другарите му по манастирския живот в една среда, тясно ограничена и почти затворена за външния свят. А завършва г. Мазон статията си със следните думи: “И тъй съществувал е един монах, наречен Храбър, автор на статията “О писменехъ” и който не е бил Кирил. Колкото да се определи кой е бил тоя монах така прозван, е една задача, за разрешението на която може засега да се направят някой предположения и не би могло да се избере някое измежду тях, без да се обяснят подробно основанията на тоя
 

5. Г. А. Ильинский, пак там, стр. 154—155.

823

избор. Но тук не му е мястото. Струва ми се обаче, че личността на монаха Храбър не трябва да се търси в страната на Западна България, но по-скоро в страната на Средна и Югозападна Македония, в областите, дето школата на Климент бе донесла чистата Кирило-Методиева традиция между учениците, които обиколили Климент и Наум, може би дори между старите членове на моравската мисия. Че Храбър бил същият Климент, това е малко вероятно, защото Климент чисто и просто не бил именуван “чрьноризьцъ”, но Храбър е могъл да бъде Наум или някой непознат ученик, привързан много или малко към Охридската школа. Идентификацията на Храбър с Иван Екзарх ми се струва изключена.” [6]

Представяйки същността на въпроса в тоя вид, г. Мазон според нас се е доста приближил до истинското разрешение на задачата. Няма никакво съмнение, че черноризец Храбър е излязъл из среда, дето Кирило-Методиевата традиция била още прясна и чиста, а това са могли да бъдат само двете школи, основани почти едновременно в България по образеца и в духа на моравските и ръководени от най-видните ученици на Методий: едната — от Климент в Девол, а.другата — от Наум в Преславския манастир, дето се били събрали и други по-млади ученици Методиеви. Също така е несъмнено и това, че черноризец Храбър е живял през първото време след основаването на тия школи, както това се заключава от думите  (т. е. Кирил и Методий) в преписа на статията  в Московската духовна академия, № 145, между които очевидци може би сам Храбър да поставя и себе си. Но обикновено върху тия думи се хвърля известно подозрение като по-късна вставка, защото те се срещат само в един препис, но това едва ли е справедливо. По-прав в случая е П. И. Шафарик, който обяснява, че приведените “думи са изпуснати в някои ръкописи, разбира се, от преписвачите, на които като на такива, които са живели вече в друг век, те се показали излишни” [7].
 

6. А. Mazon, пак там, стр. 122.

7. П. И. Шафарик, Расцвет славянской письменности в Булгарии, Москва, 1848, стр. 17.

824

Обаче във всички преписи на Храбровата статия се, четат и следните думи:

[8] Смисъла на тоя пасаж В. Ягич обяснява така : “Против превода на св. Писание (разб. направен от Константин — б. н.) чували се възражения, какво той не бил направен “добре”, поради това той трябвало да се преработва, според думите на Храбър — превода . Храбър, за забелязване е, не отрича факта, но се старае да го смекчи. Значи той допуща, че старият превод на свещените книги (и негли изобщо на всички литургически) в негово време се преработвали и изправяли. Ако така се разбират думите му — а друго тълкуване не допуща ясният смисъл на думите, — те получават важно значение в историята на църковнославянската писменост, те потвърждават това което ни е известно по паметниците.” [9] И тъй според думите на Храбър в негово време все още () преводът на светото писание и богуслужебните книги се преработвал и изправял в България, а това е тъкмо новият превод, който бил направен от Методиевите ученици в Преславския манастир “при устието на Тича” под ръководството на Наум и бил завършен към 894 г., [10] следователно Храбър принадлежал към североизточната — Преславската славянобългарска школа.

Че черноризец Храбър е действувал тъкмо в посоченото време, между 887 и 894 г., право сочат и следните думи в статията му:

 

8. По преписа български от 1348 г. изданието на В. Ягич, Рассуждения о церковнославянском языке и пр., стр. 11 (299).

9. Пак там, стр. 23 (311).

10. Вж. В. Н. Златарски, Най-старият исторически труд, пак там, стр. 166—177.

825

[11] Тоя пасаж ясно свидетелствува, че когато Храбър писал своята статия, в България се оспорвало правото на славянобългарския език да бъде богослужебен и изобщо книжовен език. Но кой е могъл да оспорва тогава това право? И по съдържане, и по тенденция цялата статия била насочена изключително против ромеите и тяхната тъй наречена триезична теория с цел да се посочи божественият произход на славянската азбука и тъкмо да защити правото на славянобългарския език да бъде богослужебен и изобщо книжовен език. “Статията на Храбър безспорно била насочена против гърците, пише В. Ягич, които са изобразени в нея враждебно към това явление ново, на което те още не били привикнали”, [12] а това е било тъкмо времето, когато се подготвяла културно-просветната реформа на княз Борис или когато вече се протестирало от страна на цариградската църква против тая готвеща се реформа, която чувствително и дълбоко засягала както църковните, тъй и политическите интереси на Византия.

Не по-малко говорят в полза на с-ъщия смисъл, т. е. че статията на черноризец Храбър се отнася тъкмо към тогавашното напрегнато положение в България и следните думи:  [13] Проф. Илински, както се изтъкна, вижда в тия думи обещание на автора да засегне отново някои граматически въпроси. Но от самия контекст не е мъчно да се разбере, че тук става дума съвсем не за отговори на някакви си граматически въпроси, а за отговори на ония аргументи, които противниците на славянобългарския език и книга са привеждали в своите оспорвания и на които авторът не искал да се спира може би поради това, че те не са били от голяма важност, а главно защото , т. е. в момента, когато Храбър писал своето съчинение, самите обстоятелства били от такова естество, че трябвало да се бърза, защото пропагандата против славянобългарската книга
 

11. В. Ягич, пак там, стр. 10 (298).

12. Пак там, стр. 23 (311).

13. Пак там, стр. 12 (300).

826

и език — пропаганда, която излизала преди всичко и главно из средата на висшето духовенство в България, което през това време все още било гръцко, или пък идела направо от Цариград чрез лица гъркомани измежду самите българи, [14] заплашвала да осуети и дори да унищожи националната културно-просветна реформа на Борис.

Тук няма да изтъкваме, че самото изброяване на славянските князе наред с византийския император, през времето на които била съставена славянската азбука и направен преводът на св. писание, вече свидетелствува според думите на В. Ягич за сравнително ранния произход на Храбровата статия. [15] А проф. П. А. Лавров пише: “Що се отнася до мястото и времето, когато е живял Храбър, то нам ни се струва, най-вероятно е да се отнася неговият живот и дейност към най-близкото до епохата на славянските първоучители време. . . Самата защита на писмената трябвало да се яви преди разцвета на българската писменост при Симеон, когато вече нямало никаква нужда да се защищават писмената, с други думи, през най-първото време на книжовната дейност в България.” [16]

Остава да се спрем още върху годината, която Храбър дава за времето, когато Константин-Кирил  Всички преписи отбелязват:  — 6363 [17], което от Р. Хр. по цариградската ера дава 855 ( = 6363—5508) г. , която също се счита съмнителна. [18] При тая неудовлетворителност на дадената година очевидно става, че първоначално в оригинала на нашата статия е стояла друга година, която,
 

14. В. А. Погорелов, Заметка по поводу сказания Храбра о письменах, Изв. рус. яз. и сл., т. VI. кн. 4, стр. 345.

15. В. Ягич, пак там, стр. 31 (319).

16. П. А. Лавров, в Изв. рус. яз. и сл., т. VI., кн. 1, стр. 288.

17. Изключение прави само преписът на Московската духовна академия, дето  — 6303 е очевидно погрешно. В. Ягич (пак там), приемайки, че тоя препис бил направен по глаголическа подложка, обяснява, че тук е изпусната буква  = 60, защото в глаголическата азбука няма знак за . В сръбски летописи се дава обикновено годината 6360. Вж. Споменик САН, кн. III, стр. 121, 130, 137, 144, 148.

18. В. Ягич, пак там, стр. 31 (319).

827

като не бил понятен произходът й за по-късните както български, тъй и руски преписвачи-граматици, била изменена от тях, за да получат една колко-годе близка до времето на събитието година, смятана по цариградската или византийската ера. [19] Тая година според нас била 6373. Основание за това твърдение намираме в

което се намира в един ръкописен сборник в Хилендарската библиотека (по стария каталог № 329, а по новия на о. Сава № 482). [20] Това “сказание” почва със следните думи:

и пр. И тъй за превода на св. писание от гръцки на български и за изнамирането на славянската азбука в горното “сказание “ е дадена на две места годината 6370. Тая година не може да се смята случайна. Макар че самият сборник, ако се съди по езика, се отнася не по-рано от XVI век, а в самото “сказание” се споменава българският цар Иван Асен II, очевидно съставителят, който несъмнено е имал под ръка Храбровата статия в някой по-стар препис, дето е стояла годината 6373, като не знаел как е била изчислена тая година, изпуснал последната цифра и по тоя начин получил напълно подходяща за събитието година по цариградската ера,
 

19. За такива случаи вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 1, стр. 372—376.

20. Вж. Я. А. Лавров, К вопросу о времени изобретения письмен и перевода священного писания, в Zbornik u slavu V. Jagia, Berlin, 1908, str. 355—356.

828

862 ( = 6370—5508). И тъй, годината 6373 е била подложена на две изменения: 1) с намаление на десетиците с 10, за да се получи по византийската ера  (5500) — 863 г., която се отличава само с 1 единица от истинската година, и 2) с изпущане на единиците  за да се получи по цариградската ера (5508) истинската 862 г. Обаче нямало нужда да се прибягва нито към едното, нито към другото, защото годината 6373 е изчислена по българското летоброене. И наистина годината 6373 от С. М. по българската ера дава 188 ( = 6373 — 6185) лунна година, която продължавала от 181,39 до 182,36 слънчеви години по българското летоброене, или от Р. Хр. от 861,39 до 862,36, или от 23 януари 862 до 12 януари 863 септемврийска година, или от 23 май 862 до 12 май 863 януарска година, или съставянето на славянската азбука от Константин-Кирил се отнася към 862 г., която напълно отговаря на историческите факти. И тъй годината 6373, която е стояла в оригинала на Храбровата статия и била изчислена по способа на епископ Константин, косвено дава още едно доказателство че черноризец Храбър бил негов съвременник.

Приведените тук от самата статия  данни и факти ясно свидетелствуват, че авторът й черноризец Храбър 1) произлизал от североизточната — Преславската славянобългарска школа; 2) намирал се под непосредственото влияние на Методиевите ученици, от които той се запознал и възприел Кирило-Методиевата традиция, и 3) писал своето съчинение веднага преди изхвърлянето на гръцкия език от църквата и училището в българското царство и обявяването на славянобългарския език за официален и въвеждането на славянобългарските богослужебни книги в църквата, т. е. между 887 и 894 г. [21]

Тия изводи ни дават достатъчно сигурни основания да видим в лицето на черноризец Храбър никого другиго освен монах Симеон, третия син на княз Борис, който тъкмо от 887 г., когато се върнал от Цариград в България, живял като монах в Преславския манастир, дето той изучавал в средата на Методиевите ученици славянобългарски език и немалко спомогнал за по-бързото и успешно превеждане на св. писание и на богослужебните книги, до края на 893 г., когато Симеон
 

21. За това вж. тук по-горе, стр. 259—261.

829

биде освободен от монашеското звание и провъзгласен от баща си на Преславския събор за български княз. [22] Това наше заключение намира подкрепа и в друго едно обстоятелство. Посочените тъй сполучливо от В. Ягич някои от главните извори, от които Храбър се ползувал при съставянето на своята статия, а именно граматиката на Псевдотеодосий и съчиненията на Теодорит, епископ кирски, а може би и на Епифаний и Евсевий и предполаганият граматически сборник [23] явно сочат на оная византийска ученост, която Симеон придобил през времето на своето деветгодишно (878—887) престояване в Цариград, в Магнавърската придворна академия, и за която той бил наречен от царигражданите  — полугрък. Най-сетне, що се отнася до името Храбър, то едва ли ще се намери някой, който да се усъмни в това, че тъкмо царският произход на Симеон бил главната причина, която го принудила да прикрие авторството си на (“сказание) ” под тоя тъй сполучливо избран псевдоним, защото тъкмо “храброст” и “смелост” се проявили като отличителни черти на Симеоновия характер през целия му живот и дейност.

София, 24. II. 1927
 

22. За това пък вж. тук по-горе, стр. 280—283.

23. В. Ягич, пак там, стр. 23 (311)—27 (315); 30 (318)—31 (319).
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]