Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018)
 

VI. Борба за независимост
 

4.  Приемниците на цар Самуил и покорението на България от Василий II Българоубиец
 

Наследник на цар Самуил бил неговият син Гаврил, който носел народното име Радомир, което у византийците се преобърнало в “Роман” [1]. Гаврил-Радомир бил най-големият син на Самуил, роден, както се казва, от Агата, дъщерята на драчкия протевон Иван Хрисилий [2], не по-късно от първите години на осмия десятък на Х век [3]. Той бил първом женен не по-рано от 1000 г., както видяхме, за дъщерята на маджарския крал св. Стефан [4] и имал от нея син Петър Делян, но неизвестно по какви причини още при живота на баща си я намразил и напъдил, макар и да била от него непразна, и се оженил за пленената още в 983 г. ларисчанка — хубавицата Ирина [5], от която имал две дъщери и петима синове. [6] Още от ранни младини Гаврил-Радомир бил добър помощник и съратник на баща си в походите му и два пъти, както знаем, спасявал живота му в най-опасни моменти — в сраженията при Сперхий и Беласица, но при все това Скилица го характеризира като
 

1. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 45822–24. Zonaras, ibid., IV, p. 1226–8.

2. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45825—4591, и прибавка и поправка у В. Proki, пак там, стр. 31, № 21. Ср. тук по-горе, стр. 646.

3. Ако при избиването на Ароновото семейство на 14. VI. 987 г. Гаврил-Радомир е молил баща си да помилва братовчеда му Иван Владислав (вж. по-горе, стр. 644), което показва, че той бил вече момче на 12—13 години, когато е могъл да разсъждава вече самостойно, и ако в Сперхийския бой, дето той за пръв път изстъпва като съратник на баща си, бил вече съвършенолетен на 22—23 години, то той ще се е родил не по-късно от 973 г., оттука той е станал български цар на 40 или 41 години.

4. Вж. тук по-горе, стр. 672 и бел. 11.

5. Skyl.—Cedr., ibid., 11, р. 459,5 и прибавка към него у В. Proki пак там, стр. 31, № 24. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 52711, и прибавка към него у В. Proki, пак там, стр. 36, № 62. Ср. тук по-горе, стр. 630.

6. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46819 и 469.


705

такъв, “който по ръст и сила надминавал баща си, но по ум и дух далеч му отстъпвал”. [7]

При какви събития Радомир е заел българския престол, ние не знаем по липса на известия; обаче обстоятелствата, че 1) той приел властта според Скилица не на 6 или 7 октомври, а на 15 същия месец, т. е. само на деветия ден след смъртта на баща му, [8] и 2) че той бива убит от братовчеда си Иван Владислав, Ароновия син, наскоро след провъзгласяването му за цар, ясно сочат, че при заемането на престола Радомир е срещал сериозни пречки от страна на своя братовчед, който, опирайки се може би на стария славянски принцип за престолонаследието — старшинство в рода, е оспорвал у него престола като син на по-стар брат. [9] Обаче българските боляри-воеводи, съратници на Самуил, както изглежда, поддържали Гаврил-Радомир въз основа на установеното вече в българската държава правило за престолонаследието — от баща към най-стария син, и на 15 октомври 1014 г. го провъзгласили в Битоля за цар, дето новият цар останал да резидира. [10] Между тия боляри
 

7. Skyl.—Cedr., р. 45823–25:

8. За покачването на Радомир Скилица (ibid., p. 4591–2) дава, както видяхме, , т. е. 15 септември, 13 индиктион или 15 септември 1015 септемврийска година или януарска 15. IX. 1014 г. Във виенския препис на Скилица  е заменено с , което се явява последователно пред вид на това, че Самуил се поминал на 6 октомври 1014 г. Обаче денят си остава 15, от което трябва да се заключи, че Гаврил-Радомир се покачил на престола не веднага след смъртта на баща си, а само на 9-ия ден.

9. Това донейде се потвърждава и от думите на Яхъя, който казва, че “Арон [= Иван Владислав] бил от тия, на чиито прадеди принадлежало предимството в царуването над тях [българите]”. — Барон Розен, пак там, стр. 5831. По-подробно за това място вж. тук по-долу.

10. Това се извежда от известието на Скилица-Кедрин (ibid., р. 45023–24), че там в Битоля се намирали дворците на Гаврил-Радомир. Коя е била причината, дето новият цар е назначил за своя резиденция тъкмо тоя град, не е известно. Ф. Рачки, Borba I td., пак там, стр. 131, като изтъква важното географско положение на Битоля от най-стари времена като град на Via Egnatia, а пък особено в дадената епоха, когато той защищавал прохода от егейската част на България в адриатическата и освен това той стоял по-близо до областта по р. Вардар, която станала кърваво боище в последната война, заключава, че s toga ni je udo, ако se ondje dravna vlast za as usriedotoila. Ние пък


706

особено се издигнал мощният велможа Дометиан, който бил кавхан на новия цар и негов помощник и съветник. [11]

Промяната на българския престол имала твърде важно значение за отношенията между Византия и България. Василий II веднага схванал, че отсега той няма да има работа с предишния противник. Затова от Мосинопол, дето го заварила на 24 октомври вестта за смъртта на цар Самуил и за възцаряването на сина му Гаврил-Радомяр, макар и да било вече късна есен веднага той потеглил с войските си обратно за Солун, отдето навлязъл в областта Пелагония, т. е. днешното Блтолско поле, и без да разрушава нещо от това, което му се изпречвало по пътя, насочил маршрута си право към Битоля. От това бързо и неочаквано движение на императора ясно става, че той се стремял да изненада новия българска цар в неговата резиденция и по тоя начин лесно да се разправи с него. Но Василий не можал да постигне целта си, защото в това нападение той сполучил да изгори дворците на цар Гаврил-Радомир в Битоля (), [12] без да завзема самия град. Затова той изпратил войски на север, които успели да завладеят крепостите на Прилеп и Щип (), а сам императорът, като преминал р. Черна на салове и надути кожи, потеглил през Остров за Воден, а оттам на 9 януари 1015 г. пристигнал в Солун. [13] Но, Василий II скоро бил извикан отново в България. След заминаването му в предната година воденчани отказали да признаят властта му и
 

мислим, че Битоля като твърде важен град в България ще да е бил поверен на Гаврил още от баща му и се намирал под негова власт и защита, както и другите боляри-воеводи се смятали началници и управители па известни крепости. Когато станал цар, Радомир предпочел да остане да живее в своя град-крепост за по-голяма сигурност откъм Иван-Владислав, без обаче да пренася столицата от Охрид, защото Василий II, след като завоювал тоя град, там намерил, както ще видим по-нататък, царските знакове и съкровището на българските царе (вж. по-долу, стр. 734).

11. Skyl.—Cedr., ibid., p. 4521–2. Това известие, колкото и да е незначително, е от първостепенна важност, защото то ясно свидетелствува, че и след преместването центъра на държавата на запад, вътрешната й уредба си оставала същата, както и при преславските царе.

12. Вж. W. Tomaschek, Idrs, пак там, 355, S.-Ab, S. 73.

13. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 46019—4614.


707

вдигнали открито въстание против ромеите. Затова още през пролетта на 9 април, в самия ден на Страстната събота, императорът отново потеглил в поход, който бил насочен право срещу Воден. След усилена обсада бунтовниците били принудени, след като дали вярна дума, да се предадат. Воденчани и тоя път били изселени в областта Волерон, а “на тяхно кясто Еасилий II настанил в града ромейски жители, известни под името контарати [копиеносци], хора звероподобни, безмилостни и разбойници”. А за отбрана на града от нови български нападения той заповядал да се издигнат в тесния проход между склоновете на планините Ниче и Дурла, по който минава главният път за Острово и по-нататък за Битоля, две нови крепости, от които едната нарекъл Кардия, а другата — Св. Илия, след което отново се върнал в Солун. [14]

Докато Василий II се бавил в Солун, той получил писмо от цар Гаврил-Радомир, което му било донесено от един “ромеец с отрязана ръка” и в което българският цар му обещавал “подчинение и покорност”. [15] Едва ли в тая постъпка на Радомир трябва да видим капитулираме пред вечния враг. Нейната причина очевидно трябва да се търси в желанието на българския
 

14. Skyl.—Cedr., p. 4615–12. допълнена с прибавките у В. Proki, пак там, стр. 31, № 26. За действията на Василий II в България от момента, когато той се научил в Мосинопол за смъртта на Самуил, Zonaras, ibid., 12215–16, отбелязва само следното: . По-горе на стр. 683, бел. 32, ние изтъкнахме, че разказът на Скилица за трите побягвания на воденския воевоца Драгшан се отнася към разни моменти в последните борби на Самуил с Василий II, които за жал Скилица не отбелязва, но и при все това едва ли може да има съмнение, че въпросното тук последно отмятане на воденчани от императора и въстание ще да е било подбутнато тъкмо след третото побягване на Драгшан, което било за него съдбоносно, така че смъртта на тоя смел български воевода трябва да отнесем към 1015 г.

15. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 45112–13:

Zonaras, ibid., IV, p. 12216–19:

Старобългарският превод на това място гласи:

Неизвестно защо А. Гильфердинг, пак там, а след него Raki, Borba, пак там, стр. 132, вместо  прочели  и с това име те наричат безръкия ромеец.


708

цар да спре по-нататъшните действия на ромеите в България, като се опита да сключи мир поради оня раздор между членовете на владеещия род, който коварната византийска политика умишлено, както ще видим, подбуждала и поддържала. [16] Затова и Василий II се отнесъл с подозрение към писмото на Гаврил-Радомир и вместо да отговори на него, той изпратил патриция Никифор Ксифий и Константин Диоген, назначения след смъртта на Теофилакт Вотаниат солунски стратег, с войска в Мъгленската област. След като опустошили цялата област, те обсадили и самия град Мъглен. Воеводата и отбранителят на Мъгленската крепост бил Илица; тук имало и много други велможи, между които бил кавхан Дометиан и които се били събрали за по-силен отпор на ромеите. Обсадата вървяла твърде мудно и несполучливо, така че се явило необходимо и присъствието на самия император. Когато Василий II пристигнал, той веднага заповядал да отбият реката (Мъгленица), която течела покрай града, и да подкопаят основите на градските стени; след това натрупали храсти и друг лесно възпламеним дървен материал в подкопите и хвърлили в тях огън. Щом пламнал дървеният материал, и стената била хвърлена във въздуха. Когато обсадените видели това, отчаяни се обърнали към молби с викове и се предали заедно с крепостта. Тогава паднали в плен кавхан Дометиан и воевода Илица и много други велможи, а също и немалко воюващ народ. От пленниците ония, които могли да действуват с оръжие, императорът преселил в далечната арменска област Васпуракан; останалият сбирщина-народ бил разграбен и разпръснат, а самата крепост била изгорена. След това била завоювана и друга крепост съседна на Мъглен, на име Енотия, при дн. Нотия в северната част на Мъгленско. [17]

Със завоюването на Мъгленската област Василий II си прокарвал систематично път към сърцето на България — Охрид. Но неговото внимание било отвлечено с новото събитие, което станало в България. “На петия ден [вероятно след падането на Мъгленската крепост], разказва Скилица, ромеецът е отсечената ръка отново пристигнал при Василий II с един слуга
 

16. F. Raki, Borba, стр. 132.

17. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46114—46217. Zonaras нищо не споменава за завоеванието на Мъгленско.


709

на Иван-Владислав, носейки със себе си писмо, което известявало, че Гаврил е убит от него [Иван-Владислав] в Петриск и че цялата власт е минала в ръцете на последния, който обещавал, че ще покаже приличната покорност и подчинение към императора.” [18] Същият хронист на друго място казва още, че “без да изпълни цяла година, той [Гаврил] бива убит, като бе излязъл на лов, от Иван-Владислав, сина на Арон, когото той сам спаси от смърт, когато щеше да бъде затрит” [19].

Съвсем близо до Скилица стои известието на Яхъя, което гласи: “И в 407 година [от Хиджра = 10 юни 1016 — 29 май 1017] един от воеводите на българите, на име Арон, нападнал техния цар Комитопул, роб Самуилов, и го убил и завладял българската държава. И бил тоя Арон от ония, на чиито прадеди принадлежало предимство в царуването над тях. И изпратил той до императора Василий писмо и му писал, като му обещавал покорност и приятелство и се задължавал, че ще управлява държавата, която завладял, съгласно неговите [на императора] желания и няма да предприема никаква работа против волята му.” [20] По същество това известие не се различа от Скилицовото: всичкото разногласие между тях се заключава в това, че у Яхъя са объркани имената — вместо имената на синовете са дадени имената на бащите, защото Комитопул, както вече имахме случай да изтъкнем, [21] е Самуил — бащата на убития цар Гаврил-Радомир, а Арон — бащата на убиеца Иван-Владислав. Тая бъркотия барон Розен, опирайки се на това, че нашето известие от фактическа страна напълно се схожда с византийските извори (има пред вид Скилица), обясни с това, че разногласието веднага ще изчезне, щом се допусне, че в даденото място у Яхъя е изпусната думата “син” пред Комитопул и Арон. [22] Обаче обстоятелството, че у Яхъя не се споменава нищо по българските работи от 1004 до 1015 г., показ-
 

18. Skyl.—Cedr., p. 4627–13. Zonaras, ibid., IV, p. 12219–23.

19. Ibidem, II, p. 4593–5. Zonaras, ibid., IV, p. 1228–10.

20. Барон Розен, пак там, 5828—592. Ал-Макин, верен на себе си, предава това място съкратено: “В 407 г. един от най-знатните българи нападнал на ал-К-м-ту-рш, роба Самуилов, който царувал над българите, и го убил и завзел българската държава и написал до император Василий, че той ще мине на неговата страна и ще му се покори.”

21. Вж. по-горе, стр. 624.

22. Барон Розен, пак там, стр. 364—365.


710

ез, че нашето известие е дошло до него съвсем отделно и случайно, може би чрез устни разкази, и понеже той не е знаел за това, което е станало в България през 1014 г., т. е. за смъртта на Самуил, за да бъде последователен в изложението си, в събитията през 1015 г. изтъкнал своя Комитопул, т. е Самуил и Арон, брата му, който у Яхъя се явява един от воеводите български; но твърде възможно е, че така объркано е било предадено самото събитие в неговия извор. Поради тая бъркотия е произлязло и невярното твърдение, какво Арон бил от ония, на чиито прадеди принадлежало предимство, право да царуват над българите. Очевидно Яхъя или неговият извор не са знаели в какви роднински връзки се намирал Арон — убиецът, към убития цар Комитопул и поради това помислил, че тук е имало някаква стара родова борба. Както и да било, но като имаме пред вид пълното сходство на Яхъевото известие със Скилицовото от фактическа страна, ние не можем да не приемем въпреки посочената бъркотия, че тук става дума за Гаврил-Радомир и Иван-Владислав. Що се отнася до неточността в годината, то това произлиза от неверността за дължината на Иван-Владиславото (респ. Ароновото) царуване — всичко една година.

Нещо повече ни дава за смъртта на Гаврил-Радомир Дуклянският презвитер. След смъртта на Самуил, пише той, “неговият син Радомир приел властта. Той бил твърде силен телесно и завързал много сражения с гърците през времето на императора Василий и завладял цялата земя до Цариград. [23] Боейки се обаче да не би някак да изгуби царството си, императорът Василий изпратил тайно пратеници при Владислав, братовчеда на Радомир, (като заповядал] да му кажат: “Защо ти не отмъстиш за
 

23. По повод на тия думи А. Гилфердинг (пак там, стр. 259) забелязва : “Диоклейский летописец, конечно, преувеличил подвига Гавриила-Радомира, когда назвал его завоевателем, оттеснившим греков под самые стены Константинополя. Предание сделало Радомира, можно сказать, участником славы его отца.” Но нам ни се струва, че тая забележка не е уместна, защото преди всичко Дуклянецът ни характеризира тук Радомир като добър войник и храбър човек, какъвто ни го представя и Иван Скилица; ако пък той се явява като завоевател, то това трябвa да се разбира в смисъл, че той е вземал винаги участие във всичките походи на Самуил, следователно във всичките му отначало завоевания, което така също се схожда със Скилица.


711

кръвта на своя баща? Приеми от мене злато и сребро, колкото ти е угодно, и бъди в мир с нас и си вземи царството ла Самуил, който уби твоя баща, а своя брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега управлява царството.” Като чул “това, Владислав веднага се съгласил и един ден, когато Радомир отивал на лов и както вървял с него на кон, той неочаквано го ударил и го убил. Така умрял Радомир и вместо него се възцари Владислав, който го уби.” [24] На друго място същият летописец твърди, че императорът Василий обещал на Иван-Владислав да му даде гр. Драч като награда за извършените от него убийства. [25]

За същото събитие ние имаме още едно известие. Това е разказът, който се намира между чудесата на св. Димитър Солунски. Според съставителя на това чудо Гаврил-Радомир по сила бил равен на баща си, но в същото време бил

Поради тоя си характер и нрав той причинявал страшни мъчения и неправди на населението; особено страдали жителите на Соск и околността му, дето той прекарвал повечето време, понеже там намирал най-голяма наслада в лова на зверове, което било негово любимо развлечение; а пък през време на лов той страшно угнетявал населението, което карал да отива срещу зверовете. Измъчени от притесненията на Радомир, жителите се обръщали към св. Димитър и го молели да ги избави от мъчителя им. Най-после св. Димитър послушал молбите им. Един ден, когато Радомир повел измъчените хора на лов, като при това ги карал да се катерят по най-стръмни и недостъпни места и тия, които отказали да сторят това, той убивал на място, явил се великомъченикът на кон като мълния и с един удар свалил Радомир от коня и с копие го пронизал и умъртвил; след това великомъченикът станал невидим. По тоя случай измъченият народ устроил голямо тържество на великомъченика за избавлението си. [26]
 

24. Вж. изданието на Ив. Чрнчич, стр. 43.

25. Пак там, стр. 45.

26. Съдържанието на това чудо предаваме изцяло тук в края. Притурка № 13.


712

И трите приведени тук известия се схождат преди всичко в това: 1) че всички говорят за насилствената смърт на цар Гаврил-Радомир и 2) че смъртта последвала през време на лов; обаче за лицето, което извършило убийството, докато първите две на Скилица и Дуклянеца дават една и съща личност — Иван-Владислав, в чудото такава се явява св. Димитър Солунски, като чрез това се придава на убийството мистичен характер, под който очевидно се прикриват истинските причини на убийството. Тая легенда е била наскоро съставена след покоряването на България и е имала за цел да изглади тежките впечатления от времето на завоеванието, а главно от коварното намесване на Василий II във вътрешните работи на българите. Също така изпъква разногласието и в мястото, дето било извършено убийството: според Скилица — в Петриск (), а според чудото — в Сock (). Обикновено се смята, че Соск е днешното с. Суботско в Мъгленско. Ако това определение е вярно, то по никой начин не може да се приеме, че цар Радомир бил убит в Соск, защото убийството му е станало или през време на обсадата на Мъглен, или наскоро, а може и веднага след опустошението и завземането на Мъгленската област от Василий II. [27] В такъв случай остава да се приеме Скилицовият , [28] което е днешното с. Петърско на брега на малкото езеро със същото име, югозападно от Островското, което място и по положение напълно отговаря. При завладяването на Мъглен и цялата му област цар Гаврил-Радомир се е намирал при Петърско и може би се е готвел да даде отпор на Василий II, ако би той се решил да продължи настъплението си на запад навътре в страната. Там е бил и Иван-Владислав, който мислел, че след такова голямо поражение на българите и пленяването на толкова видни и военни лица бил най-добрият момент, за да извърши намисления от него план — чрез убийството на братовчеда си Радомир да завземе
 

27. Има обаче и друго определение, именно че на път от Лерин за Сервия южно от езерото Петърско през Кайляри и Кожани се намирали българските крепости Старидол и Соск ( и ). Вж. W. Tomaschek, пак там, стр. 356 (74.) Но и в тоя случай Соск би се намирал много на юг от театъра на военните действия.

28. В Strategicon'a на Кекавмен във форма , пак там, § 181, стр. 728.


713

българския престол. Най-сетне трябва също така да се приеме за вярно и това, че убийството било извършено през време на лов, защото и трите наши извора говорят за него, но изобщо трябва да признаем, че тоя способ често се е практикувал през средните векове, защото е улеснявал самото злодеяние. Що се отнася до интригите, с които Василий II си послужил, за да подготви или ускори убийството, и за които ни тъй подробно съобщава Дуклянският презвитер, то надали имаме право да се усъмним в тяхната истина пред вид на това: 1) че в другите данни Дуклянецът напълно се схожда със Скилица; а пък ако последният премълчава за тия интриги, то това той е направил, защото иначе би твърде много компрометирал своя разхвален герой-император; 2) че Дуклянецът е почерпил тия подробности от житието на с в. Иван-Владимир, чиято достоверност биде призната от историческата критика, [29] и 3) че към подобни интриги, както ще видим по-долу, Василий II прибягнал за подготвяне убийството на самия Иван-Владислав, което вече намираме във византийски извори. Веднъж приет разказът на Дуклянеца за достоверен, то само по себе си пада това, което дава чудото на св. Димитър за причините на убийството.

И тъй Иван-Владислав се покачил на българския престол под влиянието на византийската политика и след убийството на братовчеда си Гаврил-Радомир, който управлявал само няколко месеца, “без да напълни цяла година”, както се изразява Скилица, т. е. от 15. Х. 1014 до към средата на август 1015 г. [30] При такова кърваво заграбване на властта новият български цар не е могъл да бъде спокоен; и той се заел да предотврати всякаква възможност за противодействие в страната. Затова веднага след смъртта на Радомир той убил и неговата жена, а най-големият му син, след като бил измъчван, бил лишен от очите си. [31] Като извършил толкова престъпления с цел да се закрепи на българския престол отвътре, Иван-Владислав поже-
 

29. А. Гильфердинг, пак там, стр. 168—179, 215—221, 260—267. F. Raki, Ocjena starijih izvora и пр., в Knievnik, год. I (1864), str. 218—219. Ст. Новаковић, Први основи словенске књижевности и пр., стр 182—217.

30. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4592–3 Как извеждаме тая дата вж. по-долу, стр. 721, бел. 43.

31. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 46819—4693.


714

лал да си осигури мир и отвън, като изпратил, както се казва, писмо до императора, в което обещавал “да показва прилична покорност и подчинение към него”, а според Яхъя — “покорност и приятелство и се задължавал, че ще управлява завладяната от него държава съгласно с неговите [на императора] желания и няма да предприема никаква работа против волята му”. С други думи, Иван-Владислав искал, както и Гаврил-Радомир, да признае върховната власт на ромейския император и да стане негов васал, а не че е ставало дума да му се отнеме властта и България да се обърне в ромейска провинция. [32] Василий II на първо време се съгласил с предложението на Иван-Владислав и потвърдил това си решение с грамоти (хрисовули), в които вероятно той излагал условията на тая покорност и подчинение, и своевременно ги изпратил в България. [33]

Едва ли може да се мисли, че Иван-Владислав е водил тия преговори, които са засягали политическото положение на държавата, без знанието и съгласието на българските боляри-воеводи, ако не на всички, то поне на тия, които са държали неговата страна. Поради това и предложените условия били обсъждани несъмнено в съвета на болярите, които решили да ги приемат. И наистина според думите на Скилица “не след много дни дошъл пак ромеецът с отсечената ръка [при императора], носейки писма от Иван [Владислав] и българските воеводи (), като се съгласявали да станат поданици и роби на императора; преминал на страната на императора и кавхан Теодор, брат на Дометиан, който бе пленен в Мъглен, и на някого си Мелитон, когото императорът приел с голяма почит”. Но Скилица веднага след това продължава: “А когато той [императорът] узнал, че Иван [Владислав] написал писмото с хитрост и коварство и мислел противно на това, което обещавал, той отново потеглил с поход в България.” [34] И тъй от думите на Скилица ясно става, че разривът
 

32. F. Raki, Borba etc., пак там, стр. 135.

33. Skyl.—Cedr., ibid., p. 46213–15.

34. Ibidem, p. 45215–22 и добавката у В. Proki, пак там, стр. 32, № 29, Zonaras, ibid., p. 12222–27 предава това място по следния начин:


715

между Василий II и Иван-Владислав станал наскоро след свършването на преговорите и че причината за него били изключително хитростта и коварството на последния, без да се посочва в какво се те изразили. Тая тъкмо неясност и непълнота в думите на Скилица са дали повод да се изкажат разни мнения по въпроса за причините на тоя разрив. [35] Обаче добавката
 


Cp. Старобългарския прзвод, пак там, pp. 160.

35. Така А. Гилфердинг търси причината в известието на Дуклянския презвитер, какво Драч бил обещан на Иван-Владислав от императора като награда за убийството на Самуиловия син, но че когато се явил под Драч, той не бил пуснат вътре. При всичко, че се съмнява в истинността на това известие, Гилфердинг пише: “Твърде е възможно, че Василий, придумвайки Иван-Владислав на сгодното за своята политика злодеяние, наистина му обещал отстъпката на това тъй важно за България пристанище, че Владислав след сключването на мира с гърците отишъл да завземе Драч като своя законна собственост и че отказът на Василий да изпълни своето [вероятно на думи, неофициално] обещание било причина за възобновяване на враждата” (пак там, стр. 265). Но това обяснение не се съгласява със Скилицовото известие. Ако само едно желание на Иван-Владислав да завземе Драч трябва да се смята като причина за разрива между двамата владетели, то едва ли тогава би могло да става дума за някаква “хитрост и коварство” от страна на Иван-Владислав, понеже той се домогвал до Драч по право съгласно с обещанието или условията на преговорите. Съвсем друго обяснение дава Ф. Рачки. Според него още в началото на преговорите Иван-Владислав срещнал силна опозиция в лицето на повечето Самуилови воеводи, които не искали така лесно и евтино да продадат България на византийците. “От непосредно настаналите събития, пише Рачки, може смело да се заключи, че не всички български велможи са били тъй примирими и склонни на такова едно решение, както Иван-Владислав и боляринът кавхан със своята партия. Имало е още родолюбци в България, които искали да доведат борбата докрай, отколкото доброволно да подчинят отечеството си под своята стара неприятелка — Източноримската империя. Начело на тия родолюбци навярно е стоял боляринът Ивац, “мъж чутовен и виден”. Тая опозиция била твърде силна и опасна и принудила Иван-Влажлав да предприеме такива действия, които са накарали Василий да мисли, че онова писмо било написано “с хитрост и лукавство” и че Владислав намислил нещо “противно на обещанията си”. “Рачки смята въпроса за Драч само като повод за разрива и счита за не невероятно обещанието на Драч от Василий II на Владислав за убийството на Гаврил-Радомир. Но след извършването на това страшно дело императорът забравил своето обещание; а пък на Иван-Владислав тоя град бил потребен, за да закръгли откъм морето новата си придобивка — Дуклянското княжество, което той завладял след смъртта на Владимир (пак там, стр. 135—135).


716

във виенския препис на Скилица тъкмо в това място напълно разяснява кои са били причините. От нея научаваме, че кавхан Теодор, който бил преминал на страната на императора, обещал на последния да погуби самия Иван-Владислав. Това дело той мислел да изпълни чрез слугата на Иван-Владислав, който подмамен с подаръци, когато Теодор се връщал с него в България, се задължил собственоръчно да извърши убийството. Обаче слугата на българския цар не изпълнил задължението си, а, напротив, вместо Иван-Владислав той убил самия Теодор в селището . [36] Тая случка разкрила съвършено ясно пред Иван-Владислав, комуто несъмнено е станало известно предполаганото покушение върху неговия живот, какви са били намеренията на Василий II спрямо него лично и колко са били искрени преговорите му с него и с българските боляри-воеводи които също така разбрали потайните мисли на императора за България. С убийството на Теодор кавхан Иван-Владислав открито заявил, че той отхвърля всичко направено относно мирните отношения между България и Византия и, подкрепен от болярите-воеводи, решил да продължи борбата с Василий II докрай за независимостта на българския народ. Ето в какво се заключавала “хитростта и коварството” на българския цар и ето защо той “замислял противно на това, което бил обещал”. Поради това и новият поход на Василий II в България не може да се свързва с действията на Иван-Владислав против Драч, обсадата на който се отнася към по-късно време. И тъй опитът на Василий II да премахне Иван-Владислав по същия начин, както това сполучил с Гаврил-Радомир, не донесъл желания резултат и поради това за него сега оставало само с оръжие да постигне целта си.

Василий II навлязъл в България по същия път през Воден към Остров и Соск, като опустошил техните околности и Пелагонийското поле и ослепявал всички хванати в плен българи.
 

36. Вж. В. Proki, пак там, стр. 32, № 30, и стр. 44. Под  едва ли може да се разбира същото, що и  — Щип у Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4611; очевидно то е същото име  у G. Acropolita, ed. A. Heisenberg, p. 7818, което е нищо друго освен Стоб, град при вливането на р. Черна във Вардар. В добавка е казано още, че това място по-рано се наричало , а пък засега не е известно, щото някога Стоб да се е наричал така; тук ще има някоя бъркотия.


717

Така, без да срещне някакъв отпор, той достигнал най-сетне до Охрид град, “дето се издигали дворците на българските царе”. Василий завладял столицата на България без голям труд, защото тя била оставена сама на себе си: очевидно Иван-Владислав не се намирал там и се оттеглил в Преспа, за да се приготви за отпор; освен това и политическата поквара, която Василий II бил успял да насади в българското болярство, може би немалко в случая ще е спомогнала. Като наредил добре работите в Охрид, императорът замислил да замине и по-нататък към Драч, “защото тамошните работи, казва Скилица, се нуждаели от присъствието му” [37]. Обаче Василий II не бил в състояние тоя път нищо да предприеме в посока към Драч, защото бил задържан от едно твърде важно за него събитие. Преди още да потегли към Охрид, той отделил от армията си доста силен отряд под началството на стратег Георги Гонициат и протоспатария Орест, пленник, и им заповядал да нахълтат в Пелагонийското поле. Но тук ромеите срещнали силен отпор от българите, начело на които стоял храбрият воевода Ивац, ”мъж бележит и опитен”: цялата ромейска войска била заловена в засади и всички били избити. Като получил това печално известие, императорът наскърбен веднага се запътил за Пелагония и отблъсквайки и преследвайки Ивац, се върнал в Солун. Там Василий II не се бавил много и заминал за Мосинопол, след като изпратил отново два отряда в две посоки: единия към Струмица под началството на патриция Давид Арианит, който поради неочакваното си появяване завладял близката крепост Термица, и другия — към Средец начело с екзарх Никифор Ксифий, който покорил всичко, което се намирало “под открито небе”, сполучил да превземе с обсада и малката крепост Бойон, или Бояна, над днешното с. Бояна, югозападно от София. [38] Но, както изглежда, нито Струмица, нито Средец ромеите не могли да завладеят.
 

37. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46222—4633.

38. Ibidem, 11, p. 46314—4644. Zonaras, ibid., IV, p. 12226–31, говори твърде накратко за тоя поход на Василий II; от думите му излиза, че императорът превзел Охрид с обсада. , ако се съди по значението на името, тая крепост трябва да се търси над с. Банско, югоизточно от град Струмица, при полите на Беласица западна,


718

Така свършила 1015 г. Сам императорът се върнал в Цариград през януари 1016 г. [39] Тая едногодишна нападателна от страна на Византия война имала голямо значение за съдбата на българската държава: тя подготвила нейното падане. Цели български области, както видяхме, били съвършено опустошени и разорени, много крепости разрушени или изгорени, та дори и българската столица видяла пред себе си неприятеля, а пленените българи били ослепявани. Но злото не се ограничило само с това. Още по-гибелно за България било онова вътрешно политическо разцепление и морално разтление, които Василий II сполучил през тая война да насади чрез своите интриги и подкупи главно в българското болярство, и то благодарение на това, че последното в това време преживявало голяма нравствена криза поради страшната поквара, която идела от върховното управление на държавата: вместо силен авторитетен управител начело на държавата стоял един вулгарен убиец, който не бил в състояние да отклони злото и да повдигне морално духа на страната. С тия безпощадни действия Василий II искал очевидно да намали колкото било възможно повече отпорната и отбранителна сила на българите и чрез това да си подготви по-лесно унищожението на българската държава и покорението на българския народ. Обаче той не можал да продължи веднага войната с българите, защото вниманието му било отвлечено от събитията около другите покрайнини на империята и оставил за няколко месеца България в покой. [40]
 

дето и днес се намират развалини от крепост (а самото място се нарича Калеери), а също и твърде гореща баня. , вероятно  вм. , както в Cecaumeni Strategicon, стр. 324 във форма .

39. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4645–6.

40. Според Скилица (р. 4648–10) през 1016 г. Василий II, желаейки вероятно да тури край на хазарското господство в Таврида, изпратил флота в Хазария под началството на екзарх Варда Дука с прозвище Монгос, син на лука Андроник Лида, привърженик на Варда Склир. Монгос при съдействието на руския воевода Сфенг, брат (вариант: зет) на киевския княз Владимир, сполучил да разбие и да плени хазарския княз Георги Чул () и да покори остатъка от хазарските владения в Таврида (вж. В. Г. Васильевский, Варяго-русская и варяго-английская дружина в Константинополе, Труды его, т. I, стр. 205. Д. И. Иловайский, История России, ч. I, стр. 83. G. Schlumberger, L'pope byzantine, t. II, р. 366—367). Пак според Скилица тогава васпураканският владетел Сенахерим, като не можал да отстоява против на-


719

Ние не знаем дали Иван-Владислав поради временното спиране на военните действия е считал, че Василий II ще се задоволи от извършените опустошения и разорения през 1015 г. и ще спре своите нахлувания в България, но все пак ние бихме очаквали, че той ще използува това време, за да се приготви и да посрещне всяко ново нападение от страна на императора. [41] Обаче той като че ли най-малко мислел за това и отново се предал на своите престъпни деяния: неговата кръвожaдна ръка посегнала и върху живота на Самуиловия зет, зетския княз Иван-Владимир, в когото той виждал така също съперник на властта или поне се боял да не би неговите врагове в България да намерят в него помощник. За убийството на Иван-Владимир Дуклянският презвитер ни разказва следното, взето очевидно пак от неговото житие.

“Когато Владислав завладял престола, той изпратил да извикат при него княз Владимир. Като чула за това, княгиня Косара задържала мъжа си и му казала: “Господарю мой, недей отива там, за да не се случи, да пази господ, с тебе същото, както и с моя брат. Пусни мене, аз ще отида и ще видя и ще чуя какъв е новият цар. Ако иска, нека той убие мене, само ти не погивай.” И тъй с разрешението на своя мъж княгинята отпътувала при своя братовчед, който я приел с почит и приятелство, но не и чистосърдечно. След това той из-
 

нападенията на съседните турци-селджуци, преминал под покровителството на византийския император и му предал цялата страна. Василий II го почел със сан патриций и го назначил за стратег на Кападокия, като му дал в замяна много недвижими имоти, а във Васпуракан, който сега бил присъединен към империята, назначил патриция Василий Аргир; но понеже тоя не бил в състояние да държи страната в покорност и да я защищава, бил уволнен и на негово място назначен бил протоспатарий Нихифор Комнин, който съвсем покорил тая безпокойна страна, като действувал с думи и оръжие (Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 43410–22. Яхья, пак там, стр. 6224–25. Strategicon, ibid., p. 9525–30). Според арменските извори и Яхъя това покорение на Васпуракан се отнася към 1021 г. Барон Розен, пак там, стр. 373, бел. 375. В. Г. Васильевский, Советы, пак там, стр. 325—326. Н. Скабаланович, пак там, стр. 199.

41. [Нови данни за царуването на Иван-Владислав дава откритият през 1957 г. Битолски надпис. Вж. А. Бурмов, Новонамерен старобългарски надпис в Н Р Македония, Избрани произведения, т. I, София, 1968, стр. 192—195. По-подробно тези данни са разгледани в подготвеното за печат произведение на Й. Заимов и В. Тъпкова-Заимова, Битолският надпис].


720

пратил втори път пратеници при Владимир; той заповядал да му предадат златен кръст като клетвен знак и да му кажат: “Защо се съмняваш и не искаш да дойдеш? Твоята съпруга се намира при мен и не е изпитала никакво зло, а, напротив, тя бе приета с чест и от мен, и от моя двор. Приеми моята клетва чрез кръста и ела при мен, за да мога да те видя; после ще се върнеш с чест и дарове в своята земя наедно със съпругата си.” Князът му изпратил такъв отговор: “Ние знаем, че господ наш Исус Христос, който пострада от нас, бе пригвозден не на златен или сребърен, а на дървен кръст. И тъй, ако твоята клетва и твоите думи са истински, то изпрати по духовни лица дървен кръст и аз по волята на господа наш Исус Христос, като полагам надежда на животворния кръст и на драгоценното дърво, ще дойда при теб.” Тогава царят [Иван-Владислав] повикал при себе си двама епископи [42] и един монах, коварно произнесъл пред тях своята лъжлива клетва и като им връчил един дървен кръст, изпратил ги при княза.

“Когато пратениците дошли при Владимир, те го поздравили и му предали клетвата и кръста. Князът пък, приемайки кръста, паднал на земята и му се поклонил и като го целунал, турил го на гърдите си; после взел със себе си няколко души спътници и отишъл при царя. Царят пък заповядал да наредят по пътя засади, отдето негови хора трябвало да се нахвърлят върху него [княза], когато ще минава, и да го убият. Но всемогъщият бог, който от детинство пазел своя раб, не пожелал той да намери смърт далеч от хората и пратил ангелите си да го закрилят. Когато князът минавал през тия места, дето били разположени засадите, убийците го видели обиколен с крилати войници, които имали в ръцете си трофеи, и като познали ангелите господни, уплашили се и побягнали всеки у дома си.

Князът дошъл в двореца на царя в място, наречено Преспа, и щом влязъл в двореца, според обичая си почнал да се моли на господа небесни. Като се научил за неговото пристигане, царят се разсърдил, понеже той бил решил в сърцето
 

42. Един от тях бил българският тогава архиепископ Давид, вж. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4639–10.


721

си, че [князът] ще загине по пътя: сам той не искал да се покаже като участник в неговата смърт, защото той бе произнесъл клетва и му бе предал кръст чрез ръцете на епископите и монаха; затова той бе и разположил засада по пътя му. Но като видял несполуката на своето зломислие, Владислав, сядайки да обядва, изпратил войници да го убият. Князът обаче продължавал още да се моли, когато те го обиколили. Като разбрал тяхното намерение, той повикал двамата епископи и монаха, които се намирали заедно с него в църквата, и им казал: “Какво е това, господа мои? Какво вие направихте? Защо ме така излъгахте? Защо аз повярвах вам и на вашите клетви и умирам невинен?” Те от срам не смеели да го погледнат в лицето. Тогава князът, като свършил молитвата си, изповядал се, причестил се от тялото и кръвта господни, взел кръста, който бил получил от царя, и рекъл: “Молете се за мен, господа мои, и тоя честен кръст нека засвидетелствува за мен заедно с вас в съдния ден, че аз умирам без вина.” После той целунал кръста и като простил епископите, между риданията на всички излязъл от църквата и зад прага й, при църковната врата, бил убит от войниците на 22 май [1016 г.]. [43]
 

43. Обикновено смъртта на Иван-Владимир се отнася към 22 май 1015 г. Обаче да се приеме тая година не позволява самото развитие на събитията през същата година. Войната през 1015 г. Василий почнал, както видяхме, с похода, предприет от него от Солун , т. е. в деня на Великата, или Страстната събота, която през 1015 г. се пада на 9 април, срещу въстаналия Воден. За да дойде от Солун да усмири бунта на воденчани и да се върне отново в Солун, са потребни най-малко, колкото и в късо време да потушил бунта, 3–4 седмици или до началото на май с. г. След това стават преговорите между Гаврил-Радомир и Василий, които предизвикват втория поход на Василий II в Мъглен и неговата област, който едва ли е бил предприет по-рано от края на май или началото на юни. Обсадата на Мъглен вървяла мудно отначало и само след пристигането на императора могла да тръгне успешно с отбиването на р. Мъгленица от града и извършването на мините под стените, а за всичко това е било потребно време; поради това ние мислим, че падането на Мъглен е станало не по-рано от края на август или началото на септември, когато е била превзета и крепостта Енотия и опустошена цялата Мъгленска област. Наскоро след това, на 5-ия ден, Иван-Владислав съобщава на Василий II за убийството на Гаврил-Радомир, следователно последното не може да се отнесе по-рано от септември, което напълно се потвърждава и от думите на Скилица, който казва, че Гаврил-Радомир бил убит, “без да напълни цяла година” като цар, което, ясно


722

Епископите вдигнали тялото му и го погребали, в същата църква с хвалебствени песни. И по съизволение божие много кора, които страдали от разни недъзи, като се помолвали над гроба му, получавали изцеление; нощем пък се виждало от всички някакво сияние над гроба на мъченика подобно на светлина от много запалени свещи. А съпругата на блажения Владимир го оплаквала много дни наред с изобилни сълзи, които с думи не е възможно да се опишат. Царят, като виждал чудесата, които ставали там от бога, обхванат бил от страх, и позволил на братовчедката си да вземе тялото на мъжа си и да го погребе там, дето тя иска. Тогава Косара взела тялото на блажения Владимир и го занесла в място, наречено Крайна, дето се намирал неговият дворец, и го положела в църквата преснета Дева Мария. [44] Там лежи неговото тяло нетленно и благоухае, като че ли е напълнено с много аромати, и в ръцете му е оня същият кръст, който той бил получил от цар Владислав. [45] Ежегодно в деня на празника му в тая църква се събира много народ и чрез заслугите и ходатайството му даруват се там на молещите се с чисто сърце много блага до
 

показва, че малко нещо не достигало до година, т. е. един-два месеца. Поради това ние отнасяме последното събитие към първата половина на септември. Веднъж установена тая дата и знаейки, че убийството на Иван-Владимир станало след онова на Гаврил-Радомир и при това на 22 май, то с пълна увереност трябва да приемем, че убийството на Иван-Владимир е станало на 22. V. 1016 г.

44. Жупа Крайна (алб. Крайа) се намирала на югозападния планински бряг на езерото Шкодренско и била погранична област на Византия, когато последната е владеела Шкодра. От това място на житието ясно личи, че църквата “Се. Богородица” се намирала при двореца на Иван-Владимир, който отпосле бил обърнат на манастир, известен още през времето на Балчичите под име “Пречиста Крайнска”. Развалините на тоя манастир се виждали на 3 1/2 часа от Шкодра в полите на планината Тарабош, в една местност, населена само с албанци мохамедани. Вж. С. Jireek, Studien zur Geschichte und Geographie Albaniens etc., пак там, стр. 35—36.

45. Мощите на св. Иван-Владимир били отнесени от тая църква, както се предполага, от войниците на епирския деспот Михаил I, когато те сполучили за късо време да откъснат Шкодра от сърбите (1215 г.) и да ги отнесат в Драч. Обаче от XIV век мощите на светията се показват в манастира при Елбасан, построен от самия Иван-Владимир, когото под име Шин Ион много почитат. Вж. Ст. Новаковић, пак там. стр. 218—237. С. Jireek, пак там, стр. 36.


723

ден днешен. Съпругата на блажения Владимир, Косара, приела монашески образ, благочестиво и свето завършила живота си при същата църква и била погребана в нея при краката на своя мъж... Колко и какви чудеса пък господ бог благоволи да направи чрез своя раб, блажения Владимир, за това желаещият нека да прочете книгата на неговите деяния (librum gestorum eius), в която са записани наред делата му, и той ще се убеди, че този свет мъж бил един дух с бога и бог е пребивавал в него, комуто подобава чест и пр.” [46] За убийството на Иван-Владимир съобщава Скилица в едно кратко известие, което макар и кратко, напълно се схожда с разказа на Дуклянския презвитер. “Когато Гаврил [Радомир] бил убит от Иван [Владислав], той [Иван-Владимир], след като бил вероломно измамен и повярвал на Иван [Владиславовите] клетви, предадени му чрез българския архиепископ Давид, се предал и след малко бил убит.” [47]
 

46. По изданието на Иван Чрнчич, стр. 43—46. Последните думи на Дуклянския презвитер ясно говорят, че житието на Иван-Владимир е съществувало преди него, т. е. то е било написано през XI век, наскоро след смъртта на светията.

47. Skyl.—Cedr., ibid., p. 4637–10. В прибавките на виенския препис на Скилица вм. архиепископ Давид стои , вж. В. Proki, пак там, стр. 32, № 32, обаче това е погрешно и тая прибавка не принадежи на епископ Михаил Деволски, а на по-сетнешния преписвач. По тоя въпрос вж. подробно В. Н. Златарски, Кой е бил български архиепископ в Охрид при покорението на България от Василий II, в “Християнска мисъл”, год. II (1939), стр. 464—472. Тук би трябвало да приведем и разказа, който ни съобщава за убийството на Иван-Владимир достигналото до нас гръцко житие негово, напечатано заедно със службата му под наслов:

и издадено най-първо във Венеция 1690, после в Мосхопол 1741, във Венеция па 1774 и 1858 г. (За всички тия издания вж. подробно Ст. Новаковић, Први основи, стр. 238—278. А. Теодоров-Балан, Свети Климент Охридски, София, 1919, стр. 61, заб. 26.) Обаче тоя разказ, както и цялото житие не само не се схождат с това, което ни дава Дуклянският презвитер и Ивав Скилица, но той съдържа твърде големи анахронизми, неясноти и бъркотии, които ясно посочват на неговата недостоверност и измислица. Без да се спираме подробно да разглеждаме тоя разказ, достатъчно ще бъде да изтъкнем само някои факти, които очевидно са измислени и не отговарят на историята. Така например убиецът на Иван-Владимир се оказва не Иван-Владислав, а “братът” на Владимировата жена, т. е. Самуиловият син, който заедно с жена си поддържал смъртоносното учение на богомилите или масалианите; а убил го тоя


724

“След като тялото на св. Иван-Владимир било пренесено от Преспа в Крайна, пише Дуклянският презвитер, цар Владислав, като събрал войска, отишъл да завладее земята на св. Владимир и град Драч, както му било обещано от императора Василий поради убийствата, които той бе извършил.” [48] В каква връзка се намира завладяването на Дуклянското княжество с онова на град Драч, ни обяснява твърде добре пак Скилица. Според него работата се заключавала в това, че докато бил жив зетският княз Иван-Владимир, мъж праведен, миролюбив и добродетелен, град Драч и цялата му област били гарантирани със спокойствие и не се заплашвали с опасност; обаче след убийството му “тамошните работи, казва Скилица, получили голямо смущение и сътресение, защото Иван [Владислав] залягал всеки ден както чрез стратезите често, тъй и сам да превземе отново града и поради това императорът искал да потегли затам и да му помогне.” [49] Тоя силен стремеж на Иван-Владислав да завоюва отново град Драч и областта, в което той се опитвал да приложи похвата на Василий II чрез подкуп на византийските стратези, едва ли може да се обясни само с това, че императорът му обещал тоя град като награда за извършените от него убийства в България, както твърди Дуклянският презвитер; защото това обещание, ако само то е
 

негов шуря, когато един ден те отивали заедно от Охрид за  (Дервент ?), като ударил светителя и му отсякъл главата със същия оня меч, йойто той получил като подарък от него. Така че и по мястото на злодеянието така също се не схожда. Авторът на това житие очевидно е имал за основа някое проложно житие, което той сам развил и допълнил въз основа на някое тъмно народно предание, попълнено с негови съображения. Вж. А. Гильфердинг, пак там, стр. 253—264. Ст. Новаковић, пак там, стр. 261—262 и 267—238.

48. По изданието на Иван Чрнчич, стр. 45: Eodem itaque tempore, quo translatum est corpus B. Vladimiri de Prispa in Craini, imperator Vladislavus, congregate exercitu, venit possidere terram B. Vladimiri et civitatem Durachium, ut promissum ei fuerat ab imperatore Basilio propter homicida, quae perpetraverat.

49. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4633–14. Според посочения тук цитат на Скилица съдържанието му би трябвало да се отнесе към 1015 г., но понеже всичко това станало след смъртта на Иван-Владимир, която не може да се отнесе по-рано от 1015 г., както показахме, то ние го отнасяме ктьм тая година; па и самото развитие на събитията това потвърждава.


725

факт, е могло да бъде дадено от Василий II само с цел да прикрие намерението си да премахне самия Иван-Владислав. И, разбира се, щом това намерение било разкрито, то и българският цар не е могъл вече да гледа сериозно и на самото обещание; напротив, скъсвайки преговорите с Василий II, Иван-Владислав почнал да се готви за решителна борба, която би могла да даде добри резултати само ако той се обезпечи от към тила с унищожението на византийската власт в Драч и в областта, т. е. на Адриатика, и след това да съсредоточи всичкото си внимание и действия против ромеите и техния император, които били почнали да завземат или разрушават една след друга българските крепости и области. Василий II разбрал мислите на своя противник и щом се освободил от делата по другите покрайнини на империята, решил да осуети плановете на българския цар. И наистина към края на лятото на 1016 г, ние го виждаме отново в поход против българите. Тоя път Василий II имал за обект Средец, като мислел вероятно да си отвори път от север в посока към центъра на България — Охрид, след като превземе и унищожи силната и важна крепост Перник. С голяма войска той се явил вече втори път пред тая крепост и я обсадил; но и сега той срещнал силен отпор от обсадените, които храбро и упорито отбивали нападенията нз ромеите и им нанесли големи загуби. След почти тримесечна (88 дена) усилена обсада, като видял, че крепостта, както и в 1004 г., няма да се предаде, Василий II снел обсадата и се оттеглил в Мосинопол, дето дал почивка на войските и прекарал зимата. [50]

Щом пукнала пролетта на 1017 г., Василий II, като усилил войските си с руски съюзнически дружини, отново потеглил от Мосинопол и навлязъл в българска територия; но тоя път той взел друга посока, именно ударил на южните покрайнини на България, които били малко защитени. От Солун покрай Верея и през днешния Кожани той потеглил в посока към Костур, който защищавал главния път за Западна България и Албания; и по пътя обсадил така наречената крепост Лонгон. [51] Кре-
 

50. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46425—4656.

51. засега не е определено де се намирала;


726

постта била превзета и изгорена. Всички пленници императорът разделил на три части, от които една част дал на съюзниците си руси, другата — на ромеите, а третата оставил за себе си. Тук той отделил една значителна част от армията си и я изпратил под началството на Давид Арианит и Константин Диоген в Пелагонийската равнина, която те страшно опленили, а сам настъпил към Костур; но след като се опитал да го завладее и разбрал неговата непревземаемост, върнал се назад, защото го настигнало тревожно известие за едно решително нападение на българите, което се готвело в България.

Докато Василий II се намирал още в Мосинопол през зимата и се приготвял за нов поход, българите не оставали в бездейстние и сами се готвели решително да посрещнат новите нападения на ромеите. Освен това те решили да търсят и съюза на печенегите и с тяхна помощ да нападнат ромеите в придунанската област и по тоя начин да отвлекат вниманието на императора от юг и югозапад. Съставителят на тоя план бил пернишкият непобедим воевода Кракра. Обаче както отношенията с печенегите, така и усилените приготовления на българите скоро станали известни на Василий II. Докато се намирал още при Костур, той получил от дръстърския стратег Цицикий, син на патриция Тевдат Ивериец, писмо с изнестие, че Кракра събрал огромна войска и се съединил с Иван-Владислав; привлекли към себе си и печенегите. Те имали намерение да нападнат ромеите вероятно в Северна България. Изплашен от това известие, Василий II потеглил отново в поход. По пътя той превзел крепостта Вишеград [52] и я изгорил, затегнал
 

но ако се вземе пред вид посоката, по която се движел Василий II в тоя поход, то тя трябва да се търси по пътя между Костур и Кожани, може би при с. Сетища или Лепчища, или Богацко.

52. В Бонското издание на Кедрин (ibid., p. 46521) това име е предадено , което Ф. Рачки (пак там, стр. 139) чете Buigrad и го идентифицира с дн. Божиград, западно от Костур, далеч при горното течение на р. Девол и южните склонове на Морова планина (вж. Австрийската карта 39° 41°). Обаче във виенския препис на Скилица това име стои във форма  (B. Proki, пак там, стр. 32, № 33), което може да се чете само Вишеград и оттука не може да се идентифицира с Божиград; освен това Василий II не е могъл да отиде тъй далеч, защото от Костур той се върнал назад, т. е. на изток отишъл, и през това движение той завладял и изгорил


727

гр. Верея и оттам се запътил на север; той разрушил и опустошил околностите на Остров и Молиск [53] и мислел вече да навлезе навътре в България. Но в това време получил ново известие, че замисленият от Кракра и Иван-Владислав настъпателен съюзен поход против ромеите не можал да се състои, защото печенегите отказали да се присъединят. Вероятно и тук е подействувала византийската политика, която чрез дръстърския стратег е могла със силата на златото да отклони печенегите от съюз с българите.

Както и да е било, но Василий след това прекъснал понататъшното си движение и като се върнал, обсадил друга крепост, Сетина, [54] дето се намирал Самуилов дворец, вероятно ловджийски, и голям запас от жито. След превземането на крепостта императорът запонядал на войската да заграби житото, а всичко друго изгорил. Докато вървяла обсадата на Сетина, Иван-Владислав сполучил да се приближи до тая крепост със своите нойски. Василий II изпратил против него отрядите на западните схоли и солунския под началството на Константин Диоген. Но Иван-Владислав така изкусно го завлякъл в засада, че те всички били обкръжени. Императорът, изплашен за съдбата на.своите отряди, сам се притекъл на помощ; той излязъл на кон пред войската и без да каже нещо освен: “Който е войник, нека ме последва”, веднага потеглил. Съгледвачите на българския цар, като видели това настъпване на императора, затекли се в българския лагер и викали: “Бягайте, бягайте, царю!” [55] С тия си викове те произвели в лагера стра-
 

тая крепост; а понеже след това императорът дошъл във Верея, то очевидно крепостта Вишеград трябва да се търси западно от тоя град, по пътя за Костур.

53. Де се е намирал  и дали това е име на град-крепост или на местност, остава засега неизвестно; във всеки случай той трябва да се търси южно от Мориово, източно от Лерин и западно или северозападно от Остров.

54. (вар.  вм. ), както е в първата грамота на Василий II, вж. BZ, II, 1893, S. 42),  (Skyl.—Cedr., ibid., p. 4663). Тая крепост се е намирала в Мъгленската епархия, вероятно при днешното с. Сетина на р. Брод, приток на р. Секулева, приток на р. Черна, североизточно от Лерин и югоизточно от Кенали в склоновете на Малка Ниче, тъкмо дето се е движел в това време Василий II.

55. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 45313–14 (вар. ), а


728

шно смущение и безредие и българите се обърнали на бяг заедно с Иван-Владислав. Диоген, окуражен от тая случка, се впуснал да преследва българите, от които много били избити и уловени до 200 души тежковъоръжени с коне. Палатката на Иван-Владислав станала плячка за ромеите, а неговият племенник () попаднал в плен и веднага бил лишен от очите. С тая победа Василий II завършил 1017 г. Скоро след това той потеглил отново назад и през Воден, където наредил всички тамошни работи, той потеглил за Цариград на 9 януари, 15 индиктион, 6526 (= 1018 г.). [56]

Поражението при Сетина, колкото и да било тежко за българите, все още то нямало решаващо значение в многогодишната борба между Византия и България. Цар Иван-Владислав все още не губел надежда, че ще може да противостои на нападенията на византийския император, без да си даде отчет дали след толкова разорения и опустошения българският народ е в състояние да продължи борбата със същата енергия и устойчивост. Поради това оттеглянето на Василий II от България в началото на 1018 г. му развързало ръцете и Иван-Владислав поискал да използува това време, обаче не за да се приготви за нова отчаяна среща и да очисти българските земи от неприятелската войска, която свободно се разхождала в държавата му, както би трябвало да се очаква, а отново се полакомил за Драч, който той искал да завоюва. И наистина още през февруари 1018 г. се явил пред град Драч и го обсадил “с надменност и варварско високомерие”, казва Скилица. Но на Иван-Владислав не било съдено да се върне жив от тоя поход. Когато още в началото на обсадата “било дадено сражение, той паднал мъртъв, без да се знае кой го е убил,
 

във виенския препис стои:  (вж. В. Proki, пак там, стр. 32, № 34).

56. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46520—46620. Тук обаче индиктионът не отговаря на 6526 година, която дава 1-ви индиктион, а 15-и дава 6525 = 1017 г.; но понеже изложените събития ставали, както видяхме, през 1017 г., то Василий II е могъл да замине за Цариград само през 1-ия индиктион или на 9. I. 1018 г. Цялата тая война Zonaras, ibid., p. 12231—1231, предава в следните думи:

Старобългарският превод го още повече съкратил "И пакы воева на нихъ."


729

забелязва Скилица, след като управлявал българите две години и пет месеца “ [57]. Според Яхъя, “той оставал като цар една година и бил от своя страна убит от ръката на един от подчинените си “ [58]. А Дуклянският презвитер според житието на св. Владимир разказва за неговата смърт следното: “Докато той [Иван-Владислав] се намирал под Драч, веднъж, когато той седял на софрата, явил му се един въоръжен войник в образа на св. Владимир. Това го така изплашило, че той скочил от стола си и завикал колкото имал сила: “Тук, тук, мои войници, защитете ме, Владимир иска да ме убие!”, и се впуснал да бяга. В тоя момент го поразил един ангел и той паднал на земята мъртъв и телесно, и душевно. Тогава воеводите и войниците и всичките му хора, обзети от страх и ужас, запалили своя лагер и в същата нощ се разбягали всички в къщи. Така се случило, че този богоненавистен убиец, който, седейки на софрата, заповядал бе да умъртвят блажения Владимир, сам бил поразен по време на обяд, за да стане войник на сатаната.” [59] И тъй, докато Скилица не знае как и от кого е убит Иван-Владислав, а житието на св. Иван-Владимир внася в това събитие чудесен елемент и най-сетне според Яхъя убиецът бил един от неговите подчинени, добавката на епископ Михаил Деволски изглежда да е най-правдоподобна. Според нея, когато наскоро след обсаждането на Драч се завързал бой, Иван-Владислав се ударил с драчкия стратег, патриция Никита Пигонит, и докато се сражавали от конете, той паднал мъртъв, смъртно наранен в корема от двама нападнали го пешаци в схватката. [60] Дали тия двама войници са били от неговата или неприятелската войска, остава засега неизвестно.

Така свършил живота си цар Иван-Владислав, вторият приемник на Самуил и негов братанец, който седял на българския престол 2 години и 5 месеца (от IX. 1015 до II. 1018). [61] Ние бихме очаквали, че ще да е бил прогласен на престола
 

57. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46522—4672. Zonaras, ibid., IV, p. 1232–5.

58. Барон Розен, пак там, стр. 592–4.

59. По изданието на Иван Чрнчич, стр. 45.

60. В. Proki, пак там, стр. 32, № 36.

61. По-горе, вж. стр. 721, бел. 43, ние изведохме, че смъртта на цар Гаврил-Радомир не може да се отнесе по-рано от първата половина на сеп-


730

неговият син и наследник Пресиан, или Фружин, обаче след смъртта на Иван-Владислав България останала без държавен глава, без цар; сякаш че българският народ чакал само да умре Иван-Владислав, за да банкрутира политически и доброволно да наведе врат под чуждия ярем. Как трябва да се обясни това на пръв поглед странно явление ?

Няма съмнение, че една от главните му причини трябва да се търси в тогавашното вътрешно състояние на България. Напрегнатото военно положение, в което тя се намирала почти непрекъснато от 1013 г. поради продължителните войни с Византия, и особено чувствителните поражения и загуби през последните години, от една страна, а, от друга, тежките обсади и опустошителни действия на неприятеля в страната съвсем изтощили както материалните, тъй и физическите сили на българския народ; а пък кървавите сцени, които се разигравали между членовете на царствуващия род, и изненярата на някои от тях окончателно убили неговия дух, неговото съзнание, че има право самостойно да съществува политически. Обаче колкото и разнебитен и смазан да се чувствувал, българският народ все пак надали би продал така лесно и унизително своята свобода: той би напрегнал последните си сили, за да защити и отстои до крайна възможност своята независимост, тъй както това той направи при и след падането на източната половина на царството. Но тогава той можа с успех да извърши това, защото имал около кого да се групира и от кого да се въодушеви; а в дадения момент той бил лишен тъкмо от такъв енергичен и самоотвержен вожд, какъвто бил Самуил, който
 

тември 1015 г. Иван Скилица, както видяхме, дава, че Иван-Владислав е царувал 2 години и 5 месеца, или той е бил убит през февруари 1018 г. Тоя извод се потвърждава от датата у Яхъя за; бързото тръгване на император Василий II, след като узнал за смъртта на Иван-Владислав, за България, именно през месец Шавал 408 (от хиджра = от Хр. между 20 февруари и 20 март 1018), т. е. или през първата половина, или към средата на март 1018 г.; от друга пък страна, същата тая хронологическа данна още веднъж подкрепя извода, че убийството на Гаврил-Радомир не може да се отнесе по-рано от септември 1015 г. За царуването на Иван-Владислав Яхъя дава една година, което очевидно не е вярно, поради това и годината, която той дава за убийството на Гаврил-Радомир 407 от хиджра = от Хр. 10. VI. 1016 — 29. V. 1017, се явява също погрешна.


731

да го поведе в последната отчаяна борба за живот или за смърт. И това именно представлява втората и главна причина.

Но каква е била съдбата на неговия законен цар Пресиан, или Фружин, син и наследник на Иван-Владислав? Той станал жертва на интригите на византийската политика, на която място в България отворил неговият баща. Политическият разврат, който византийският император бе посял и въвел във висшите български съсловия, не се забавил да покаже своите резултати. Веднага след смъртта на Иван-Владислав византийската партия в България изпъкнала в най-голяма сила и многобройност. Между българските боляри се появили такива, и то за зла чест повечето, на които били омръзнали продължителните войни и които под влиянието и силата на византийското злато и на изгодни обещания от страна на императора се намирали още от по-рано във връзки и споразумения с Василий II. Те сега решили за своите лични облаги да купят мир с Византия, като пожертвуват независимостта на своето отечество. В числото на такива боляри бил и споменатият, убит в 1015 г. Теодор кавхан, [62] а за дадения момент изрично се споменава името на воевода Богдан, “топарха на по-вътрешните крепости”, за когото Скилица казва, че “отдавна принадлежал към партията на императора и убил дори своя тъст Матеица”. [63] Към тая партия, начело на която стоял и свещеноначалникът на българската църква архиепископ Давид, се присъединила и царица Мария, жената на Иван-Владислав.

Против тая изменническа партия настъпила друга по-малка, национална ще я наречем, която се строго придържала в политиката на цар Самуил и се въодушевявала от неговите идеи и принципи. Начело на тая партия стояли решителният и храбър воевода Ивац и някогашният Самуилов воевода Никулица. Към тях се присъединил и законният наследник на престола Пресиан, или Фружин. Обаче съзнателният патриотизъм на малобройните членове на тая партия се оказал неравносилен и не в състояние да се бори с политическата поквара, която била обхва-
 

62. Вж. тук по-горе, стр. 714—716.

63. Skyl.—Cedr., ibid., p. 46721–23 (местен воевода — управител) В. Proki, пак там, стр. 33, № 39.


732

нала повечето български боляри. Поради това, когато след смъртта на Иван-Владислав общо съгласие и единодушие в държавните работи било най-необходимо, в България настанали партизански борби: едната партия искала доброволно да се покори на императора, а другата настоявала да се продължи борбата с него докрай. И за жалост в тая борба надвила първата. “И писали българските воеводи, пише Яхъя, до императора Василий, като се унижавали пред него и изказали желанието си, щото той да приеме намиращите се в техни ръце крепости и области, и молели го да им разреши да дойдат при него и да действуват съгласно неговите заповеди.” [64] И наистина Василий II не се забавил да изпълни желанието на българските воеводи.

“Когато било съобщено на императора от драчкия стратег патриция Никита Пигонит, за смъртта на Иван [Владислав], казва Скилица, императорът веднага потеглил” [65] от Цариград, както посочихме, през март 1018 г., за да види най-сетне постигната крайната цел на дългогодишните си войни — унищожението на българската държава и покорението на българския народ под властта на ромейския император. Едвам Василий II пристигнал в Одрин още, и при него се явили братът и синът на знаменития воевода Кракра, храбрия защитник на крепостта Перник, които “му носели, пише Скилица, благовестието, че известната на всички крепост Перник и други тридесет и пет му се предават”. Императорът, като ги приел достойно и с почит, а самия Кракра издигнал в сан патриций, дошъл в Мосинопол. Тук пристигнали пратеници също от Пелагония, [66] Моровизд [67] и Липлян, [68] които предали тия градове. [69]
 

64. Барон Розен, пак там, стр. 594—8.

65. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4б72–4.

66. Областното име  е употребено тук вм. град , защото тук се говори за градове, а не за области.

67. — епископско седалище при р. Брегалница, южно от град Кочане, при полите на Плачковица при дн. с. Моротвис, или Морозда, при което се намират развачини. Вж. BZ, II, S. 43. W. Tomaschek, Idrs, пак там, стр. 367 (85). Й. Иванов, Северна Македония, стр. 76 и сл.

68. и , рим. Ulpiana — град Липлян на Косово поле при дн. село със същото име.

69. Ibidem, p. 4674–11.


733

Оттам императорът дошъл в Сер, дето му се представил сам Кракра заедно с воеводите на 35-те доброволно предали се вече крепости и били всички добре приети. Също там се явил и струмишкият воевода Драгомъж, който водел със себе си пленения още от Самуил в 1004 г. солунски стратег Иван Халда, [70] който след дългогодишния си затвор сега бил освободен; Драгомъж предал Струмица, за което бил почетен със сан патриций. От Сер Василий II потеглил към Струмица. [71] Когато той стъпил на българска територия и вече приближавал към града, пристигнал и българският архиепископ Давид с писмо от царицата-вдовица Мария, жената на Иван-Владислав, в което тя обещавала на императора да се откаже от България, ако той изпълни това, което тя иска; там той бил посрещнат от поменатия по-горе воевода-управител Богдан, който за неговата по-раншна преданост към императора бил въздигнат също в сан патриций. [72] Очевидно там, пред вратите на Струмица, и тогава е ставало пълната капитулация на българското правителство, формалното предаване на България в ръцете на Василий II, което, ако се съди по думите на последния, какво “бог му дарувал тая [българската] страна под договор” (), [73] било извършено на известни условия, в които са влизали личните искания на царица Мария. Какви са били тия искания, Скилица не посочва; обаче като се вземат пред вид, от една страна, добрите обноски на императора както към царицата, тъй и към другите членове на българския царски род, а, от друга, по-сетнешното настаняване на последните в империята, може да се приеме с голяма достовереност, че в тия искания ставало дума не само за осигуряване живота на царицата и на всички членове от царския род, но и за бъдещото им положение в импе-
 

70. За тоя стратег вж. по-горе, стр. 688 и бел. 43.

71. Ibidem, p. 46711–17.

72. Skyl.—Cedr., ibid. p. 46717–23:

В какъв смисъл трябва да се разбира последното изречение, показва текстът на Zonaras, който значитечно съхратил разказа за шествието на Василий II, ibid., p. 12310–14:

73. Вж. втората му грамота от 1020 г. В.Z, II, S. 44.


734

рията; с други думи, царицата искала, щото Василий II да не се отнася към тях като към роби, а пред вид на това, че те доброволно му се покоряват, да ги удостои с подобаващата почит и да обезпечи тяхното бъдещо съществуване. Императорът очевидно приел както условията за предаването, тъй и тия искания и продължил по-нататък своето победоносно шествие по българските градове.

От Струмица Василий II дошъл в Скопие, дето се срещнал с него “младият Никулица, [74] който предвождал първия и най-храбрия Самуилов отряд и бил почетен със сан протоспатарий и стратег” [75]. Като оставил в тоя град за пълномощен стратег () патриция Давид Арианит, когото нарекъл катепан на България, той се върнал през Щип и Просек при днешната Демиркапия на р. Вардар, навсякъде почитан и прославян с възклицания и песни, и оттам, като повърнал надясно, пристигнал в Охрид и там се разположил на лагер. Василий II влязъл тържествено в българската столица, защото “целият народ го посрещал, казва Скилица, с песни, ръкопляскания и възхваления” [76]. “Град Охрид, който е разположен на два високи хълма близо до голямото езеро, от което р. Дрин получава изворите си и тече към север, а после се връща към запада и се влива в Йоническо море при крепостта Илисон, е главен град () на цяла България; в него се издигали дворците на българските царе и богатствата им се пазели в съкровищница. Императорът я отворил и намерил там много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи и ковано злато 100 центинария — всичко това той раздал като заплата на войската, която била при него.” [77] В Охрид Василий II назначил за управител () патриций Евстатий
 

74. Вероятно синът на стария Самуилов воевода Никулица, защитника на Сервия. Вж. по-горе, стр. 628 и 680—681.

75. В. Proki, пак там, стр. 33. § 40.

76. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46722—4685.

77. Това описание е според текста на Бонското издание. Обаче в някои преписи то се предава по-пълно, както например в cod. Coislinianus 135 и виенските 35 и 74. Там четем според добавките в Бонското издание следното: “Град Охрид е разположен на два високи хълма твърде близо до голямото езеро, наричано Лихнида, от което и градът се нарича Лихнидос, едноименно с езерото, наричано от старо време Диасарит (). От това езеро се


735

Дафномил и като му оставил доста силен гарнизон, върнал се в лагера си. Там той приел членовете на българския царски род: “Доведена била при него жената на Иван-Владислав”, т: е, царица Мария с двамата й синове [78] и шест дъщери, незаконнороденият син на Самуил и двете дъщери на Гаврил-Радомир и петте му синове, от които по-големият (), както се каза, замъчен, бил ослепен след убийството на родителите му. Императорът приел царицата милостиво и благосклонно, но при все това заповядал да бъде тя под надзор заедно с другите. Също тогава се представили пред Василий II и други български велможи: Несторица, Лазарица [79] и младият Добромир [80] — всеки със собствената си дружина; те били приети също благосклонно и почетени по царски. [81]

Докато всичко това ставало в България, привържениците
 

лови огромно количество вкусна риба; от него и р. Дрин получава изворите си, извирайки от по-южните части на Деволската област, и, както Алфей [р. в Пелопонес], както казват, разделя морето, като извира от Аретуза [извор в Сицилия] и тече към северна посока, разделя казаното езеро; при горния край на езерото, след като се добере до тъй наречените от местните жители Струги и се съедини с тях, той [Дрин] става твърде голяма река, която тече на север, после завръща на запад и се влива в Йоническо море около крепостта Илисон.” Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4686–14, и към това В. Proki пак там, стр. 33, № 41, 42 и 43.

78. Според Кедрин (p. 46817–18) и Зонара (р. 12315) Иван Владислав имал 6 синове, от които в дадения момент трима били при майка си, а другите трима се намирали (вж. по-долу) в планината. Обаче в добавките на виенския прегис на Скилица № 74 поименно са назовани пет: Пресиан, Алусиан, Арон, Траян и Радомир (В. Proki, пак там, стр. 34, № 49); от тях в планината били първите трима (вж. по-долу), следователно при Мария били само двама. Ср. В. Н. Златарски, Моливдовул на Самуил Алусиан, ИБАИ, кн. I (1922), бележката на стр. 89—90.

79. Това име в Бонското издание на Кедрин е написано  (p. 46914), във виенския препис № 74 стои , а в другия виенски № 35 —  (В. Proki, пак там, стр. 33, № 45 и стр. 47), от които несъмнено вярното е , образувало от  по същия начин, както от , от . Тук едва ли може в  да се види някое народно име.

80. Вероятно е същият керейски воевода и роднина на Самуил, вж. тук по-горе, стр. 669—670.

81. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 46723—46910, и към това В. Proki, пак там, р. 3340–42, 44 и 45. Zonaras, ibid., p. 12314–16, съвсем съкратил разказа на Скилица.


736

на националната партия начело с наследника на престола Пресиан с двамата му братя Алусиан и Арон, като не искали така позорно да се покорят и признаят властта на ромейския император, още щом Василий II навлязъл в българска територия, се оттеглили и скрили в близките албански планини, именно в планината Тмор (), днешната пл. Томор между река Девол с притока й Томорица и р. Озум, и то в северната й част, известна днес под име Томорит. [82] Първоначалната цел на тия родолюбиви и свободолюбиви българи била очевидно да отстояват оттам българската независимост и да отблъскват нападенията на завоевателя, а при възможност да вдигнат въстание против новия владетел. Обаче когато било всичко свършено, когато българското болярство и духовенство заедно с царица Мария и народа се били вече отказали от тая независимост и доброволно се покорили на ромейския василевс, те не могли дълго да се задържат и обиколени от всички страни в планината от византийска войска, паднали духом и решили да капитулират. “Изморени от продължителна обсада, казва Скилица, защото войниците, които ги обсаждали по заповед на императора, пазели спусковете от планината, те съобщили на императора, че искат вярна дума и обещават да се предадат. Императорът им дал човеколюбиви отговори.” Василий II в това време бил още в Охрид, отдето дошъл при “езерото, наричано Преспа”. Минавайки междинната планина (между Охридско и голямото Преспанско езеро, сега пл. Петрино), той турил основата на крепост в горната му част и я нарекъл Василада (може би над дн. с. Царедвор) и на друга една крепост в по-малкото езеро (Преспанско), която нарекъл Констанция. [83] “От Преспа той дохожда в така наречения Девол, който се казва Селасфор, [84] дето той приел на издигнато възвишение явилите се (от планината) братя с Пресиян и,
 

82. Вж. В. Н. Златарски, Де се намирал гр. Девол, пак там, стр. 41.

83. Й. Иванов, Цар Самуиловата столица в Преспа, пак там, стр. 76, като не доверява на думата , “основал”, защото императорът не е имал време в бързия си поход да гради нови крепости, мисли, че Василий II не основавал нови крепости, а изменявал имената на старите, и че с името Констанция нарекъл крепостта на сегашния остров Ахил, като искал да промени българското име Преспа, първоначалната резиденция на Самуил.

84. За това име вж. подробно у В. Н. Златарски, пак там, стр. 54—55.


737

като ги успокоил с кротки и човеколюбиви речи, почел последния с магистерски сан, а другите с патрициански.” [85]

Примера на Пресиян и неговите братя отказал да последва храбрият и неустрашим воевода Ивац. “След смъртта на Иван-Владислав, разказва Скилица, и след приема на жена му и на синовете й и след като се подчинили другите велможи от цяла България, Ивац, като избягал и отишъл на една недостъпна планина (Врохот е името й), [86] на която имало прекрасен дворец  (Пронища [ или вар. ] го наричат), градини и пристойни наслади, не искал да отстъпи на божието желание, но като събрал малко по малко войска, за да разбунтува околните места, приготвял въстание и мечтаел за българската власт.” Василий II в това време се готвел да замине за Драч, но по-напред той решил да го укроти по мирен начин, като се надявал, че ще сполучи да склони Ивац да се предаде, или в случай на неуспех мислел да употреби оръжие. “Поради това, продължава Скилица, императорът, като оставил движението по правия път (за Драч), свърнал на юг и пристигнал в казания Девол с намерение или да принуди бунтовника съвсем да сложи оръжие, или с война да го подчини. Оставайки на драго сърце () на реченото място, императорът чрез писма увещавал Ивац, че след като цяла България е подчинена, само той да не вдига ръце [за съпротива] и да не си въобразява неизпълними работи, като знае, че предприятието няма да му донесе полза. Той [Ивац], приемайки писмата и отговаряйки с други, протакал работата, като привеждал разни доводи и извъртал, тъй че императорът бил принуден да прекара 55 дена на мястото, бидейки измамван с обещания. [87] Но това, което Василий II не можал да постигне по мирен начин, той решил да извърши с хитрост и коварство при посредството на един свой хитър и смел подчинен. Ето как ни
 

85. Skyl.—Cedr., ibid., р. 4694–6; 11–24. В. Proki, пак там, стр. 33, № 46; 34, № 47. Zonaras, ibid., p. 13816–21.

86. Както Врохот, тъй и Пронища се намирали очевидно пак в планината Томор (W. Tomaschek, Idrs, стр. 349 (67), защото и императорът дошъл в Девол, за да бъде по-близо до местонахождението на Ивац. В. Н. Златарски, пак там, стр. 42.

87. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 4704–24.


738

разказва Скилица за това страшно дело, което рисува най-релефно тогавашните византийски нрави и тогавашното състояние на духовете в България.

“На охридския управител Евстатий Дафномил станало известно, че сломяването на Ивац съставлява голяма грижа за императора. И наистина, като улучил удобно време и се сговорил с двама най-верни слуги, на които той открил плана си, се заел за работа. Предстоял у Ивац тържествен празник — Успение Богородично [15 август]. На тоя ден той имал обичай да събира на гощавка не само хора съседни и близки, но и много и от по-далечни места. Дошъл неканен и Евстатий на празника и като се срещнал със стражата на пътя пред входа, заповядва да известят кой е той и че той се явява, за да се повесели заедно с воеводата. Когато стражата известила, Ивац се учудил защо е дошъл доброволно един неприязнен човек и предава себе си в неприятелски ръце; но все пак запорядал да дойде той и когато оня дошъл, Ивац го приел радостно и го прегърнал. Когато била свършена утринната служба и всички събрали се се пръснали по своите помещения, Евстатий дошъл при Ивац и поискал другите да се отстранят за малко, защото имал намерение да поговори насаме с него за нещо твърде необходимо и полезно за него. Без да подозира хитрост и измама, той повярвал наистина, че и той [Евстатий] желае да бъде един от ония, които приготвят заедно с него въстание, и заповядал на слугите да се оттеглят малко. Тогава той го взел за ръка и го въвел в една градина, покрита с дървета, дето имало едно углъбление, така че гласът не можел да се чуе през дърветата. Когато вече бил вътре в него, Евстатий хванал оставения самичък Ивац и веднага го тръшнал на земята и като притискал гърдите му с коляното си (защото бил силен в ръцете), спрял му дишането и повикал двамата си служители да дойдат по-скоро на помощ. Слугите, както било нагласено, стояли отстрана и се прислушвали какво ще стане. Щом чули гласа на господаря си, те се притекли набързо и като натиснали здравата Ивац и му затъкнали устата с дреха, за да не би с вика си да повдигне множеството против тях и делото да свърши без резултат, извадили му очите и ослепен го изхвърлили вън от градината на двора; а сами, като избя-


739

гали в горния етаж на помещението, с извадени мечове очаквали тия, които биха ги нападнали. Като са разчуло за станалото, многобройно множество се събрало: едни с мечове в ръце, други с копия, трети със стрели, четвърти с камъни, други с дървета, други с горящи главни, други с лесно възпалим дървен материал се стичали на помощ и викали: “Убивайте, палете, сечете на парчета, затрупайте с камъни убийците и измамниците!”

“Като видял тълпата и се отчаял за спасението си, Евстатий подканял хората си да бъдат храбри, да не падат духом, да не се предават и да не се дават във властта на ония, които искат тяхната гибел, да очакват от тях не спасение, а жалка и мъчителна смърт. А към тълпата, като се подал от един прозорец и дал знак с ръка да млъкне, почнал с тия думи: “Събрали се мъже! Никаква вражда не се е набрала у мен към вашия воевода и вие всички сами ще потвърдите това, защото вие добре знаете, че той е българин, а аз — ромеец, и то ромеец не от ония, които живеят по тракийските и македонски области, но от Мала Азия, която отстои тъй далеч от вас — знаят това сведущите. Сам аз се реших на такова дело не безразсъдно и току-тъй, но известна необходимост ме подбуди, благоразумните ще разберете; защото иначе аз не бих се хвърлил тъй лудешки на явна смърт и бих помислил за своя живот, ако да не беше друга причина, която насила ме накара да се спусна в това деяние. И тъй знайте, че станалата работа е заповед на императора, комуто подчинявайки се, аз послужих като оръдие. И сега, ако искате да ме убиете, ето аз съм заобиколен от вас. Обаче лесно и леко няма да умра, нито пък, като сложа оръжие, ще ви се предам, както искате да постъпите, но аз ще се боря за своя живот и до смърт ще се защищавам заедно с моите хора от нападателите. Ако ние умрем, защото непременно ще загинат ония, които са заобиколени от много повече, то ние считаме смъртта щастлива и блажена, защото имаме кой да потърси сметка и да отмъсти за нашата кръв и против когото вие сте решили колкото е възможно повече време да се противопоставяте.” Събралите се, като чули тия думи и били поразени от страх пред императора, започнали малко по малко да се разотиват и се пръснали, в разни страни,


740

а най-старите и най-благоразумните, прославяйки императора, се покорили. Евстатий при пълна безопасност взел Ивац и го изпратил при императора.” [88]

Тоя разказ на византийския летописец, в истинността на който едва ли можем да се съмняваме поради неговата естественост и възможност, ни ясно рисува и характеризира “славянското простодушие гостоприемство”, както се изразява Ф. Рачки, наред с византийското коварно зломислие. “Ивац приема Евстатий на празник, който има смисъл само между съплеменници и приятели; той го прегръща, изказва му доверие, без да помисли, че той, врагът на българския народ, ще оскверни гостоприемството върху неговата личност.” Не по-малко характерен се явява тоя разказ и за изображение състоянието на духовете в България: тук ясно се вижда доколко името на Василий II магически действувало върху изплашения български народ. По тоя коварен начин Евстатий избавил императора от един от последните му противници в България, разпръснал войската му и осуетил всичките му планове и замисли. Ивац бил доведен в Девол и представен на Василий II, който го сложил под стража; а Евстатий за такава “доблест” той веднага назначил за стратег и наместник на Драч и му дал целия движим имот на Ивац. [89]

Наскоро след коварното ослепяване и усмирение на Ивац била потъпкана и последната съпротива в България. Известният Самуилов воевода Никулица, който често бил пленяван и толкова пъти пускан на свобода, подобно на Ивац също се оттеглил и скрил в планините (неизвестно в кои) заедно със своята войска. Когато била изпратена от императора войска против него и го заобиколила в планината, неговата дружина съвсем паднала духом, та някои доброволно се предали, а други били заловени. При такива обстоятелства сам Никулица, като най-сетне се убедил, че всеки по-нататъшен отпор ще бъде не само безуспешен, но и невъзможен, една нощ доброволно дошъл във византийския лагер и “като почукал с ръка на вратата, обадил за себе си кой е той и че предава доброволно на императора тялото си”. Но Василий II не искал дори да го погледне,
 

88. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 47024—4743.

89. Ibidem, II, p. 4743–5. F. Rаki, каз. съч., стр. 145—146.


741

а го изпратил в Солун, като заповядал да го държат под стража. [90] Сам императорът отишъл в приадриатическите български области и като възстановил властта си и наредил работите в Драч, Колония и Дринопол (сега Аргирокастро в Епир), както той намерил за добре, назначил за темите гарнизони и стратези; той позволил на ония от ромейските пленници, а особено от стратиотите, които били поселени още от Самуил в Пелагония, Преспа и Охрид и които пожелали, да останат в страната, а на останалите заповядал да го последват. [91] След това той потеглил на юг и пристигнал в Костур. Тук му се представили двете Самуилови дъщери, които щом видели до императора Мария, жената на цар Иван-Владислав, и узнали за честта, с която тя била почетена, нахвърлили се върху нея с намерение да я убият. Но императорът укротил гнева им, като обещали тях да почете и да ги обогати, а Мария, след като я почел със сан зости () — придворна дама, изпратил в столицата заедно със синовете й и всички роднини с незаконния син на цар Самуил. [92]

Докато пълководецът Никифор Ксифий по заповед на императора разрушавал до основите българските крепости в Сервия и Соск, Василий II стигнал в крепостта Стаг, или Стаги, [93] дето при него се явил воеводата на град Белград (албански, сега Берат), Елемаг, [94] в “робско облекло”, т. е. като пленник, гологлав, бос, във власеница, опасан с връв, който доброволно се предава в ръцете на победителя; с него били и други негови другари-воеводи, [95] вероятно вън от броя на ония 35 вое-
 

90. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4746–13.

91. Между пленниците най-бележити били синовете на Василий Апокавк, Григорий и ... (вж. В. Proki, пак там, стр. 34, № 51), може би на претора на темата Елада (вж. по-горе, стр. 651—652).

92. Skyl.—Cedr., ibid., II, р. 47418–23. Вж. към него прибавките у В. Proki, пак там, стр. 34, № 51, 52 и 53.

93.  в средна Тесалия на р. Саламврия (ант. Пеней), сега с. Калабака. Pouqueville, Voyage, vol. III, p. 338. Е. Голубинский, пак там, стр. 74—75.

94. Това име във виенския препис № 74 на Скилица е предадено , вж. В. Proki, пак там, стр. 34, № 54, когато, както в другия виенски препис № 35 и Cod. Coislianus № 135 стои , поради това ние усвояваме старото четене. Във всеки случай както презимето , тъй и името  право сочат, че това име, както и лицето, което го носи, не ще да е било прабългарско, както досега се приемаше.

95. Към това известие А. Гильфердинг, пак там, стр. 275, прави тая за-


742

води, които се бяха представили в Сер. От Стаги императорът потеглил право за Атина. По пътя, преминавайки покрай град Зейтун, той видял купища от костите на падналите там на брега на р. Сперхий българи, когато преди 22 години (996 г.) магистър Никифор Уран бе разбил цар Самуил, и се учудвал [96]; също така не по-малко се учудвал той и на построената от еладския стратег Рупен стена в Термопилите за отблъскване на българските нападения. [97] Към края на 1018 г. Василий II най-после пристигнал в Атина. Тук той отслужил в църквата “Св. Богородица” благодарителен молебен за победата и украсил църквата с много красиви и скъпи дарове. [98]

Между това двама български воеводи и патриции, Елемаг и Гавра, се опитали да разбунтуват българите и да възстановят отново българската държава. Обаче техният опит се оказал несполучлив: Гавра избягал и се скрил в своята област, но уловен и доведен в Солун, бил осъден и лишен от очите; Елемаг пък, когато бил разпитан в съда и всичко, в което го обвинявали, решително отричал, бил възстановен в своя сан. [99] Може би във връзка с тоя опит за възстановяване на българската държава ще трябва да се постави фактът, че Сермон, брат на някого си Нестонг, воеводата на крепостта Сирмиум, или слав. Срем (сега Митровица), център на най-северната българска област, не искал все още да се покори на императора дори след като заедно с България преминали под властта на Византия и ония сръбски области, които при цар Самуил са влизали в състава на българската държава или пък са признавали върховната власт на българския цар, а именно: Дукля, или Зета, Рашка,
 

бележка: “От това показание на летописеца Кедрин може да се заключи, че византийските пълководци, на които били предадени завзетите по-рано от Василий крепости по Дунав, изпълнявали в Северна България същото дело, което императорът лично взел върху си в югозападните области, и че там също се подчинявал на византийското управление духом падналият славянски народ.” Но очевидно А. Гилфердинг е смесил дунавския Белград с албанския или не е знаел за съществуването на последния.

96. Вж. тук по-горе, стр. 662—363.

97. Вж. тук по-горе, стр. 661, бел. 37.

98. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4751–12. Zonaras, ibid., IV, p. 12321–27.

99. B. Proki, пак там, стр. 35, № 55. Делото на двамата воеводи се разглеждало в Солун, и то когато Василий II се намирал там на път за Цариград, защото само той е могъл да върне на Елемаг неговия сан.


743

Травуния и Захълмие и Южна Далмация, и хърватските господари Кресимир и Гоислав признали и върховната власт на византийския император. [100] Поради това по заповед на Василий II известният пълксводец византийски Константин Диоген, по-раншният солунски стратег, а тогава управител на съседната област — белградската, се отправил против Сермон. Но когато се убедил, че ще му бъде мъчно да превземе добре укрепения Срем с оръжие, Константин Диоген решил с хитрост да унищожи тоя непокорен българин. Той проводил при него свой пратеник да му съобщи, че той има желание да се срещне със Сермон и да поговори за твърде важни работи, като обещавал с клетва, че нищо няма да му стори; ако ли пък той (Сермон) се страхува, той го поканил да излезе с трима слуги, за да се срещне с него на средата на покрай текущата река (Сава), дето Константин Диоген щял също така с трима слуги да дойде. Убеден по тоя начин в пълната си безопасност, Сермон отишъл на реката и се срещнал с Константин Диоген. Но през време на разговора последният изважда скрития в пазвата си нож и го мушнал в хълбока. Сермон веднага паднал мъртъв, а неговите хора се спасили с бягство. Тогава Константин Диоген веднага събрал намиращата се наблизо войска и с голяма сила потеглил към Срем. Той така силно изплашил жената на убития воевода и така я успокоил с щедри обещания, че сполучил да я убеди да се покори и да предаде без бой крепостта. Тя незабавно била изпратена в Цариград и там била омъжена за един от столичните велможи, а Константин Диоген за тоя му “подвиг” бил назначен от Василий II за управител на новопридобитата страна, т. е. на Сремската област. [101] Така коварно загинал последният борец
 

100. У Дуклянския презвитер, пак там, стр. 47, се чете: “Между това след смъртта на българския цар Владислав император Василий събрал голяма войска и много кораби и почнал да завоюва страната: той покори цяла България, а също Раса, Босна и цяла Далмация и целия приморски край до пределите на долна Далмация (Хърватско).” За Хърватско вж. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4764–7. F. ii, пак там, стр. 203.

101. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 4767–24. Zonaras, ibid., IV, p. 1249–11. G. Schlumberger, L'pope byzantine, vol. II, p. 416, отнася убийството към първите месеци на 1019 г. , защото Скилица разказва за него непосредно след триумфалното влизане на Василий II в Цариград. Обаче разказа за Сермон, който се свързва с признанието на върховната власт на византийския император от хърватските владетели, последвало несъмнено веднага след


744

за българската независимост и било покорено последното българско воеводство Срем (кътът между реките Дунав и Сава) през есента на 1018 г. [102]

прокарването и закрепата на същата власт в сръбските земи, а особено на “Долна Далмация”, Скилица е подместил, след като завършил разказа за покорението на България и влизането на императора в столицата, защото той го е почерпил от друг очевидно извор, който по-късно му попаднал на ръка. Скилица отнася тържественото влизане на Василий II в Цариград през 2-ия индиктион, 6527 г. от С. М., или през 1019 г. , която продължавала от 1. IX. 1018 до 31. VIII. 1019 г., следователно връщането на императора в столицата могло е да стане или в края на 1018 г. , или през първите месеци на 1019 г.; но понеже от Атина по пътя за Цариград той минал през Солун, дето се бавил, докато се разгледало делото на Елемаг и Гавра, то той ще се е върнал в Цариград през пролетта на 1019 г. , а оттука и убийството на Сермон и покорението на Сремската област, което станало преди това, ще трябва да се отнесе към есента на 1018 г. Ср. F. ii, пак там, стр. 202. Падането на Сремското воеводство не може да се отнесе към 1019 г. и затова още, че Василий II е могъл да се върне в Цариград като победител на българите и покорител на България само след като всички български области били покорени под неговата власт и поради това неговото отиване в Атина според нас имало за цел да се изчака, докато неговите пълководци завършат своите задачи по покорението на българите и техните съседи.

102. С името на сремския воевода Сермон О. Schlumberger свързва две златни монети (?), намерени нейде по брега на Дунав, които днес се пазят в Cabinet des Mdailles de France в Париж, и друга една в Лондон, в British Museum, защото на тия монети се чете следният надпис:  (вж. Monnaies d'or d'un chef bulgare du X sicle, Sermon gouverneur de Sirmium, в Mlanges d'archeologie byzantine, I, Paris, 1895, p. 15). Според G. Schlumberger  у Скилица и  на монетата е едно и също лице, т. е. българският воевода на Срем, който след смъртта на Иван-Владислав се обявял за самостоен управител на Сремската област и почнал да сече златни пари по подражение на византийските монети. Още на времето си се изтъкнаха някои несъобразности и невъзможности в идентифицирането на тия две лица, като например, че имената не са едни и същи, защото  и  не е едно и също; после историята не знае, щото един управител областен да е сякъл пари във Византия, а още по-малко в България, дето и царете не са секли пари; най-сетне нито византийската, нито българската нумизматика не знаят подобен вид монети — това са по-скоро печати златни и поради това те са толкова тънки (вж. П. Безобразов, рецензията във ВВр, т. III, 1896, стр. 673—674, и нашата бележка в БПр, год. IV, 1897, стр. 109—111). Мнението на хърватските историци за Сермон вж. във F. ii, Prirunik, dio I, . 1, str. 132—134. Обаче Schlumberger и след това поддържа своето мнение (вж. L'pope byzantine, vol. II, p. 417—418 и образа на стр. 420). Ние по-скоро бихме приели другото сближение на Schlumberger с нашия Сермон, именно с протоспатарий  (на един моливдовул от XI или XII век: 


745

В следната 1019 г. старият вече император Василий II от Атина през Солун се върнал в Цариград. През Златните врата, увенчан с корона на глава, той влязъл в столицата на империята с триумф, предхождан от българската царица Мария, жената на цар Иван-Владислав, от дъщерите на цар Самуил и други знатни българи, и отишъл във “великата църква Света София”, дето бил отслужен благодарителен към бога молебен, а оттам в двореца. [103] Царигражданите посрещнали своя император като победител на българите и покорител на България, “на оная България”, според думите на византийския историк Михаил Аталиат, “която се считала за непристъпна, обширна и непревзимаема, България, която на никого от [ромейските] императори не била подчинена за дълго време и поради това не давала на Византия почивка () и нужните [продукти] за хранило (); над тая България бляскаво и с голяма сила той [императорът] станал господар, а работите в ромейската държава влязоха на запад в благополучие и спокойствие и вместо предишната оскъдност се получи пълно изобилие и благосъстояние” [104]. Тия думи на византийския историк ясно изразяват чувствата, които обхванали умовете и сърцата на съвременниците на неговия баща, когато жителите на византийската столица прославяли Българоубиеца (), почтеното име, с което ромеите нарекли своя император Василий II, покорителя на българския народ и унищожителя на българската държава.
 

, който очевидно бил от българско потекло, и че наистина Сермоновци (или Ксермоновци) са били някои български болярски фамилии (вж. Sigillographie de l'Empire byzantin, Paris, 1884, p. 697—698. Cp. F.ii, пак там, стр. 202, бел. 3). [Вж. също Ив. Дуйчев, Последният защитник на Срем, 1018, ИИИ, VIII, 1960, стр. 309—320.]

103. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 47512–19. Zonaras, ibid., IV, p. 12327—1241. Според прибавката във виенския препис № 74 на Скилица (В. Proki, пак там, стр. 35, № 56) между предходниците в триумфа на императора бил и “българският архиерей” (sic!), което едва ли е приемливо, защо подобен пример византийската история не знае; ние дори се съмняваме дали царица Мария и другите българи са предхождани триумфа, защото същият Скилица, както видяхме, съобщава, че Василий II, след като приел в Струмица поставените от царицата искания (вж. по-горе, стр. 733—734), от Костур изпратил Мария заедно със синовете й и другите членове на българския царски род в Цариград (вж. по-горе, стр. 741); ако приемем горното известие, ще трябва да допуснем, че последните са били изведени от столицата, за да украсят триумфа на Василий II.

104. Michael Attaleiata, ibid., p. 2349–16.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]