IV. Борба с Византия за политическо надмощие
 

1.  Цар Симеон и първата му война с Византия
 

С покачването на княз Симеон на престола започва нов период в българската история. Това било епоха на най-голямо териториално разширение и политическо засилване и високо културно-просветно развитие, с които се намира в непосредна връзка и многогодишната борба на България с Византия за политическо надмощие — борба, която обхваща почти по-голямата част от царуването на Симеон.

Симеон бил трети син на Борис. [1] Той се родил в 864 или 865 г. [2] и бил кръстен в края на същата година заедно с баща си и другите членове на княжеския род, тъй че Симеон е бил християнин от рождение. Още като дете той ще да е проявил особени духовни дарби и затова баща му го изпратил в Цариград, за да получи там истинско християнско образо-
 

1. Според приписката в Чивидалското евангелие Борис имал жена Мария и четирима синове: Расата (или Хръсате, езическото име на Владимир), Гаврил, Симеон и Яков, и две дъщери: dei ancella Praxi, т. е. раба божия (монахиня) Епраксия и Анна. За Гаврил и Яков засега нищо не се знае; също така остава неизвестно защо Борис обявил за свой приемник Симеон, а не Гаврил и затова всяко предположение по тоя въпрос би било излишно и дори безпредметно. Вж. В. Н. Златарски, Кой е бил Тудор черноризец Доксов, пак там, стр. 43—44 и 47.

2. Тая дата се установява по следните данни: патриарх Николай Мистик в едно от писмата си до Симеон го нарича “син на мира, понеже се родил от светия си баща през времето на мира” (Писмо XXII, 27), т. е. на мира, сключен в края на 834 г.; а от друго писмо от 923 г. (№ XXIV, 24) патриархът напомня на Симеон, че той или се приближава до 60 години, или се намира наблизо, така че в 923 г. Симеон бил на 58 или 59 години. В. Н. Златарски, Писмата на патр. Николай Мистик до бьлгарския цар Симеон, СбНУК, кн. XII (1895), стр. 176, 185 и 188, бел. 1.

281

нание. Кога е отишъл Симеон във византийската столица, по липса на прави данни не може точно да се определи; във, всеки случай това не ще да е станало по-рано от 878 г., or повторното заемане на патриаршеския престол от Фотий, комуто Борис по силата на неговия авторитет и в името на старото си приятелство е могъл да повери възпитанието и образованието на собствения си син, тъй че когато Симеон е заминал за Византия, той е бил на около 13 или 14 години момче. В Цариград, както се предполага, той се е учил и следвал науките в знаменитото по онова време Магнаврско училище или академия при византийския двор, дето е изучавал риториката па Демостен и силогизмите на Аристотел и други науки. [3] След като завършил вероятно курса на образованието си, Симеон според думите на епископ Лиудпранд напуснал занятията си с науките и приел монашеско звание. [4] Може би той е влязъл
 

3. Liudprandi Antapodosis, cap. 29, ibid., p. 66: Hunc etenim Simeonem emiargon, id est semigrecum, esse aiebant, eo quod a puericia Bizantii Demostenis rhetoricam Aristotelisque sillogismos didicerit. Cp. М. Дринов, Южные славяне и Византия в Х веке. Съчинения, т. I, стр. 374. Това училище било открито в 842 г. от кесаря Варда при съдействието на тогавашния патриарх Методий (842—347) и било наречено Магнаврско по името на двореца Магнавра (), дето то се помещавало. Първите учители в това училище били известният по онова време философ Льв (иконоборец) и по-сетнешният патриарх Фотий. Преподавали се в него философия, астрономия, геометрия и филология заедно с литература. (Вж. А. Лебедев, Очерки внутренней истории византийско-восточной церкви в IX—XI в., Москва, 1878, стр. 173. J.–В. Bury, Eastern Roman empire, London, 1912, p. 439). Един от първите ученици на това училище, както е известно, бил св. Константин-Кирил, който постъпил в него на около 15-годишна възраст. Малышевский, пак там, стр. 13—16.

4. Liudprandus, ibid.: Post haec autem relictis artium studiis, ut aiunt, conversationis sanctae habitu sumpsit. Това известие от Лиудпранд, както и гореприведеното стоят отделно сами за себи си и не се срещат в никой друг византийски или домашен извор. Освен това Лиудпранд внася в тях думите “aiebant” и “ut aiunt”, от които може да се заключи, че тия сведения той е почерпил не от някой писмен извор, а от устни разкази. Тия разкази, както и всички други исторически данни по византийската история от предната епоха, които Лиудпранд излага в съчинението си Antapodosis, довършено в 962 г., той е събрал през времето на своето пратеничество в Цариград в 949 г. при царуването на Константин Багренородни (944—955) (W. Wattenbach, пак там, I, стр. 424—425), когато споменът за Симеон и неговото престояване във византийската столица живеел още между неговите по-млади съвремен-

282

в числото на ония дошли от България в Цариград българи, които Фотий, както видяхме, с такава радост препратил при знаменития тогава монах-исихаст Арсений, за да се усъвършенствуват под негово ръководство в монашеския живот. [5] Както и да било, Симеон едва ли се е решил на такава сериозна промяна в живота против волята или без знанието на баща си, от което може да се заключи, че Борис сам го е готвил за духовна кариера, а може би и за бъдещ български свещеноначалник, което се диктувало от самия му план за национализиране на българската църква, и поради това той се погрижил да даде на Симеон най-висше за времето образование. И Симеон оправдал надеждите на баща си. Със своето прилежание и обич към науките той обръщал вниманието на цариградските гърци и бил наречен от тях за учеността му , т. е. полугрък.

Времето, докогато Симеон е останал във Византия, също така остава неизвестно; обаче като се вземат пред вид коренните промени, които станали в Цариград веднага след смъртта на Василий I, още в първата година от царуването на Лъв VI Философ (886—912), и главно принудителното отричане на Фотий от патриаршеството и второто му заточение (декември 886 г.), от една страна, а, от друга, сближението на цариградската църква с римския папа, от което за България не е могло да се очаква нещо добро, може с известна достоверност да се предполага, че Симеон се е завърнал, а може би е бил извикан от самия Борис в България не по-късно от 887 г. Към това време, както видяхме, славянските учители били вече почнали своята просветна и книжовна дейност в България. Симеон попаднал в средата на ония по-млади Методиеви ученици, които под ръководството на св. Наум се занимавали в Преславския манастир при “устието на Тича” с превода на св. писание и богослужебните книги на славянобългарски език. В тая именно среда той е изучавал славянската граматика и език и от своя страна немалко е спомогнал със знанието си
 

ници; може би тия разкази той да е чул от самия Константин Багренородни, а това е достатъчно да ни вдъхне доверие към думите на Лиудпранд, особено като се вземе във внимание неговата незаинтересуваност в случая.

5. Вж. тук по-горе, стр. 225—226.

283

на гръцкия език за по-бързото и успешно завършване превода на книгите; следователно като монах Симеон се е подвизавал в сьщия манастир, дето са работили представителите на Методиевата школа, и е вземал най-живо участие в подготовката на културно-просветната реформа на баща си, особено след като Борис се отрекъл от властта и се отстранил в манастира, за да поеме лично ръководството на работата.

Но за Симеон било предопределено друго поприще в по-нататъшната му дейност. Отстъпническото управление на брат му Владимир както в религиозно, така и в политическо отношение докарало, както видяхме, неговото сваляне от престола и жестоко наказание. Според приведеното по-горе известие от “Чудо на св. Георги”, че

[6] могло да се заключи, че Симеон е взел непосредно участие в свалянето и наказанието на Владимир. Обаче изричното свидетелство на западния аналист Регино, че сам Борис, като отново взел властта в ръцете си, се разправил с непокорния си син-отстъпник, не позволява да се приеме, че Симеон е заел престола, след като прогонил брата си; па и самото твърдение на автора на бележката в “Чудото”, че още докато Владимир управлявал, благоволението божие и Михаилово (Борисово) било върху Симеон, ясно показва, че последният бил определен да бъде княз още преди катастрофата на брат му; очевидно авторът на бележката нарочно е избягвал да спомене за жестоката постъпка на Борис, понеже това би опетнило неговата святост, за която той говори преди това, и затова приписал всичко на Симеон. Впрочем, като се вземе под внимание властолюбивият характер на Симеон, който се проявил в него по-късно, не е изключена възможността, че той да е помогнал в случая на баща си със своите съвети. Както и да било, но на свикания в Преслав народен събор в 893 г. Борис, след като формално лишил Владимир от наследственото му право, провъзгласил Симеон за български княз.

Първото дело на Симеон като български господар било,
 

6. Вж. по-горе, стр. 254, бел. 106 в края на стр. 256.

284

както видяхме, прокарването на подготвяната тъй планомерно и настойчиво от баща му в течение на 23 години културно-просветна реформа — национализирането на българската църква и държава. Няма съмнение, че тая мирна вътрешна промяна не могла да не обърне вниманието на цариградското правителство. И наистина с изхвърлянето на гръцкия език от църквата и държавата и въвеждането на славянобългарския вместо него, от една страна, а, от друга, със замяната на гръцката йерархия в България с такава народна, което се явявало като непосредна сетнина от първото, не само се турял край на културното, а оттука и на политическото влияние на Византия върху вътрешните работи на България, но и българският господар се отърсвал от онова неблагоприятно за него настойничество на ромейския император и цариградския патриарх, което чрез църквата се упражнявало в течение на цели 28 години. Лъв VI, както и съветниците му ясно виждали в реформата на Симеон ощетяване на държавните и църковни интереси на Византия и поради това веднага след акцията на българския княз през септември 893 г. в Цариград решили да реагират против нея. Най-напред се явило противодействие от цариградските църковни кръгове, отдето изникнал протест въз основа на тъй наречената триезична теория, че славянобългарският език не принадлежи към свещените езици, на които само може да се възхваля бог и да му се служи. И ако черноризец Храбър бил принуден да напише цял трактат , който бил насочен изключително против гърците и тяхната триезична теория, с цел да посочи божествения произход на славянската азбука и да защити правото на славянобългарския език да бъде богослужебен език, [7] то това ясно показва доколко силен бил протестът на цариградската църква. Но в Цариград не се ограничили само с тоя протест. Тогавашните византийски управници решили на смелата крачка на българския княз да отговорят с подобна мирна акция, която засягала чувствително ико-
 

7. И. В. Ягич, Разсуждения южнославянской и русской старини о церковно-славянском языке, СПб, 1885—1895, стр. 22 (310) — 31 (319). — [Издание на известните досега преписи от Храбровото съчинение и разбор на възникналите във връзка с това въпроси вж. у К. Куев, Черноризец Храбър, София, 1938.]

285

комическите интереси на България, именно да преместят българското тържище от Цариград в Солун, без да подозират, че с това те нарушавали дългия и благотворен мир между двете съседни държави.

Историята за преместването на българското тържище се заключава в следното. През първите години от царуването на Лъв VI придобил твърде голямо влияние върху императора Стилиян Зауца благодарение на любовните връзки на императора с дъщеря му Зоя, която след смъртта на законната жена на Лъв VI Теофано (на 10. XI. 893 г.) била въведена в двореца и заела мястото на императрица, а сам Зауца по тоя повод получил учредената специално за него титла . Тоя Зауца бил от долен произход и при това крайно користолюбив. Той решил да използува за себе си решението на императора, взето може би по негов съвет, за преместването на българското тържище от Цариград в Солун, което било нему, както изглежда, поверено да извърши. Зауца имал един роб слуга, евнух Мусик на име, който му бил най-доверено лице и водил всичките му парични дела. Тоя Мусик се сприятелил с двама гърци от Елада, някои си Ставраки и Козма, сребролюбци спекуланти, лихвари търговци, като искал да ги спечели за себе си. Понеже Зауца му предоставил право да действува свободно, Мусик веднага преместил внесените от България в столицата стоки в Солун, а за митничари там поставил казаните търговци, които зле се отнасяли към дохождащите със стоки българи, като им налагали тежки мита. Когато българите търговци известили Симеон за това, а той съобщил за него на императора, последният, намирайки се под силното влияние на Зауца, приел това за празни приказки и не го удостоил с никакво внимание. По тоя начин възникнал конфликт между Симеон и Лъв VI, който докарал нарушението на мира между България и Византия. [8]
 

8. Sym. Logothetos in contin. Geor. Hamartoli, ed. Muralti, p. 771₁₀—772₂. Старобългарският превод, пак там, стр. 116, л. 203 об—204. Leo Gramm., ibid., p. 266₁₈—267₇. Theoph. Contin., ibid., p. 357_14–23. Тия автори предават тоя разказ почти еднакво с незначителни разлики във формата на изложението, когато Skylitzes—Cedrenus, ibid., II, p. 254_4–16, рязко се отличава от тях и по форма, и по съдържание. Ние го излагаме тук според Скилица, който се явява по-подробен и по-логичен. Основания за това вж. в Притурка № 5.

286

Какви изгоди са добивали Мусик и неговите агенти, зад които се криел Зауца и които по-скоро са били откупвачи на търговските мита, отколкото прости митнишки чиновници [9], от преместването на българската търговия от Цариград, не е мъчно да се разбере. Намирайки се далеч от столицата, откупвачите винаги са могли да се разпореждат свободно както със сбора на митата, така и с тяхното количество и по-лесно да пускат в ход произвола, отколкото в Цариград, дето ощетените български търговци са имали възможност да се оплачат веднага и непосредно на властта. От характеристиката на двамата гърци-откупвачи се ясно види, че те се стремили тъкмо към такоwа безконтролно упражнение на правата си. И тъй цялата тая история, макар първоначално да имала политическа основа, обаче в изпълнението си тя носела личен характер и затова не може да се предполагат други някои причини общотърговски, които са налагали да се забрани депозирането на българските стоки в столицата.

Обаче от преместването на българското тържище от Цариград в Солун са страдали не само интересите на българските търговци, но и самото междудържавно търговско значение на българската държава. Търговските сношения между България и Византия водят началото си още от самото основаване на българската държава. Сключеният още от Тервел в 716 г. мирен договор с империята е определял тия сношения. По тоя договор били вече установени условията, при които българските търговци могли да депозират стоките си във Византия, а именно от двете страни стоките трябвало да се подпечатват при внос и износ с пломби и печати, т. е. уредена била вече известна митническа система, която ясно показва, че основаването на българското тържище в Цариград се отнася към това време. [10] След Тервел българските ханове са поддържали тоя договор, доколкото са позволявали политическите отношения
 

9. В текста на Скилица е употребена думата  (от  и ), които са откупували държавните фискални доходи (данъци, мита и пр.), срещу които са внасяли в държавното съкровище определена сума. Ставраки и Козма са били тъкмо такива откупвачи на търговските мита, а не митнишки чиновници, защото те се намирали постоянно в Цариград и заедно с Мусик са уреждали паричните дела на Зауца. Вж. същата Притурка № 5.

10. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, 1, стр. 182—183.

287

между двете съседни държави, както за това ясно свидетелствува желанието на Крум да поднови в 812 г. същия договор [11]; също така търговските сношения несъмнено са били уговорени и в условията на 30-годишния мир в 814 г., а още повече в договора от 864 г. и са се поддържали през времето на “дълбокия” мир, когато културните връзки между България и Византия се още повече засилили и особено в търговско отношение. При такива условия българската търговия имала доста време да се развие дотолкова, че България в Х век се явява като място дето се донасяли по Дунав като най-добро и бързо съобщение всички сурови произведения от Германия, Моравия, Русия и придунавските страни и тук се обменяли с индустриалните произведения на империята и със стоки от Азия и Африка, доставени от цариградския пазар. По тоя начин българските търговци ни се представят като посредници между Византия, Западна Европа и Далечния Север, а българското тържище в източната столица било едно от най-главните фактори във византийската търговия; неговата важност се определяла вече от самия факт, че митата от българските стоки стават предмет за откуп като нещо твърде доходно. Няма съмнение, че с преместването на тържището в Солун България губела значението си в транзитната търговия, защото българските търговци се отдалечавали от непосредствената обмяна на стоките, а чрез това и външните произведения са могли да отиват в Цариград помимо България.

Всички тия несгоди още на първо време се почувствували от българските търговци, което ги накарало да се оплачат пред своя господар и да искат неговата защита и настояване да остане и занапред тържището им в Цариград. Симеон разбрал всичките щети, които се нанасят на държавата му от византийското правителство, и незабавно протестирал против действията на последното. Но да протестира в Цариград е подбуждало Симеон не едно само желание да защити своите търговско-икономически интереси. Когато византийското правителство решавало да се премести българското тържище от столицата в Солун, неговото желание е било не само да ощети българските търговци, но и да намали изобщо българската
 

11. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, 1, стр. 262—263.

288

колония в Цариград. Едва ли може да се допусне, че на Симеон не е бил известен оня държавнически принцип, който се прилагал на практика от най-старо време и до днес, че силата на политическото значение в една страна зависи от по-голямото или по-малкото разширение на търговско-икономическите сношения с нея. Симеон не е могъл да не предвиди, че с отслабването на българските търговски връзки с центъра на империята, което било първа и непосредна сетнина от преместването на българското тържище от Цариград в Солун, намалявал се и броят на българите в столицата, а заедно с това отслабвало и политическото значение на България в империята, което през времето на “дълбокия” мир се значително засилило и от което византийското правителство не е могло да не се страхува за в бъдеще. Поради това Симеон, който се стремил очевидно не само да запази, но и още повече да уголеми и закрепи това значение, не е могъл да остави без внимание действията на Лъвовото правителство вече вън от оплакванията на своите поданици. Но Лъв VI, възпиран от василеопатор Зауца, който не искал да се лиши от големите си доходи, отказал да даде на Симеон каквото и да било удовлетворение и чрез това предизвикал първата война на Симеон против Византия. [12]
 

12. Византийските хронисти от желание може би да хвърлят вината за тая война върху Симеон, едни пишат: “Дошло известие, какво българският княз Симеон иска да потегли с война против ромеите” (Sym. Logoth., ibid., p. 771_7–9. Старобългарският превод, стр. 116, л. 203 об. Leo Gram., p, 266_18–20. Theoph. Contin., 357_12–13), а други: “Българският княз Симеон, стремейки се да наруши договора с ромеите, намерил такъв предлог” (Skyl.—Cedr. II, p. 254_2–4), или пък: “3а техния [на българите] княз Симеон, който търсел причини да вдигне война против ромеите, това било достатъчен предлог” (Zonaras, ed. Dindorfi, IV, p. 40_4–6). Ho тия твърдения, както видяхме, не са верни, защото в дадения момент Симеон най-малко е искал война поради новите реформи, па и нямал е време “да се стреми” или “да търси причини”, за да воюва с ромеите, тъй като той току-що се бе покачил на престола. Въз основа на тях И. Кузнецов в статията “Писмата на Лъв Магистър и Роман Лакапин” и пр. (СбНУК, XVI—XVII, 1900, стр. 203—205) се опита да докаже, че причините за първата воjна на Симеон се обуславят не със запазването интересите на българската търговия във Византия, а с желанието на българския княз да се покачи на византийския престол; въпросът пък за търговските интереси той изтъква само като повод за война. Обаче такъв възглед не само е неверен и не издържа критика, но е и крайно тенденциозен спрямо Симеон,

289

И наистина през есента на 894 г. [13] Симеон неочаквано навлязъл във владенията на империята, като се възползувал от това, че те били оставени без защита откъм българската граница. Още в последните години от царуването на Василий I поради сериозната война с арабите в Южна Италия там били изтеглени почти всички войски от Тракия и Македония [14]; от друга пък страна и постоянните нападения на арабите по източната малоазийска граница през първите години на Лъвовото царуване съсредоточили другите военни сили на империята на тая граница. [15] Тия тъкмо обстоятелства, които несъмнено са били известни на Симеон, доста обезпечавали успехите на българите в тая война.

Известен своевременно от стратига на македонската тема за похода на българския княз, Лъв VI, изненадан, побързал да възпре настъпването на българите. Той изпратил незабавно воеводата Кринит [16] с войска, какwато можал набързо да сфор-
 

в какъвто дух е написана изобщо цялата статия. Възгледа на Кузнецов и доказателствата му ние разгледахме подробно в “Известия за българите”, пак там, стр. 104—105, бел. 1. Съвсем иначе обясняват причината за първата война на Симеон Fulden. annales, дето под 896 г. е отбелязано: “Гърците сключват мир с аварите [които се казват унгри]; техни съседи [(con)cives] българите, които изтълкували това в лош смисъл, повдигат се срещу тях [гърците] с поход и ги преследват, опустошавайки цялата им страна чак до цариградските прата. За да си отмъстят, гърците с коварството си изпращат свои кораби при аварите и ги прекарват през Дунав в българското царство” (Pertz, MGH, t. I, p. 412). Обаче това обяснение не само не се схожда с известията на византийските автори, но то е крайно тенденциозно, защото то е било записано от разказа на византийския пратеник в Регенсбург през 896 г. епископ Лазар, който според целта на мисията си, именно да оправдае император Лъв VI пред немския крал след поселението на маджарите в съседство с франкската държава, прибягнал към изопачение на фактите. Подробно по тоя въпрос вж. “Известия за българите”, стр. 95—97.

13. Повечето нови историци отнасят тая война между 888 и 892 г. Но вече вървежът на събитията от предната епоха ясно показва, че тая хронология не е вярна. Въпроса както за тая дата, тъй и за хронологията на събитията от тая война ние подробно разгледахме и обяснихме пак там, стр 90—101.

14. Theoph. Contin., p. 312. А. Васильев, Византия и арабы, II, стр. 88 и 104.

15. А. Васильев, пак там, стр. 108—111.

16. Тая личност, която произлиза от арменския княжески род Мамиконовци (J. Marquart, пак там, стр. 521), у Скилица—Кедрин (р. 254₁₇) носи име-

290

мира от гвардията си и от други войскови части в Цариград; от столицата били изпратени много архонти — важни длъжностни лица. Обаче тоя пръв отпор на ромеите се оказал несполучлив. В станалото нейде в Македония сражение, вероятно в посока към Одрин, ромеите били съвсем разбити: Кринит и много от архонтите, в това число и някой си арменец Куртика, били убити, а повечето от наемниците хазари, които съставлявали императорската гвардия, били хванати в плен. След такава бляскава победа ние бихме очаквали, че Симеон ще продължи пътя си към византийската столица, [17] обаче по всичко изглежда, че имало сериозни причини, които правили за него невъзможно продължението на войната. Вече това обстоятелство, че Симеон заповядал да отрежат носовете на пленените хазари и в тоя вид да ги изпратят в Цариград “за срам на ромеите” [18], показва, че той се видял принуден без време да отстъпи в земята си, като се ограничил само с това, че откарал много пленници от мирното население. [19] Причините за това бързо оттегляне на Симеон от Тракия трябва да се търсят във важното събитие, което тъкмо в това време ставало около северните покрайнини на българската държава —
 

то , обаче тук името Прокопий с твърде съмнително. Ср. С. de Boor, Vita Euthymii, p. 129 и 130. Според виенския препис (Hist. graec. 37 = Collar. Suppl. 126) той се казвал Никита. Вж. С. Шестаков, О рукописях Сим. Логотета, В. Вр, т. V (1898), стр. 41: .

17. J. Marquart, пак там, 521, приема известието на Фулденските анали, че българите преследвали гърците, опустошавайки цялата им страна чак до цариградските врата” (Pertz, MGH, t. I, p. 411); но това известие не вдъхва доверие, защото то е излязло от визант. пратеник в Регенсбург в 895 г. епископ Лазар, който според целта на мисията си трябвало да представи нахлуването на българите колкото е възможно в по-страшен вид. Подробно вж. и В. Н. Златарски, Известия за българите, пак там, стр. 95—97.

18. В Старобългарския превод (пак там, стр. 116) стои, че Симеон отрязал освен носовете и ръцете на пленените хазари (). Това усилване на фразата очевидно се дължи на българския преводач, защото подобно нещо не се среща нито в един от преписите на Симеон Логотет, нито у другите визант. хронисти.

19. Sym. Logoth., ibid., p. 772_3–12; Старобългарският превод, пак там, стр. 116, л. 204. Leo Gram., p. 267_7–150. Theoph. Contln., p. 357₂₂—358₆. Skyl.—Cedr., II, р. 254_14–24. Zonaras, IV, p. 40_6–11.

291

нашествието на маджарите в областта на Средния Дунав.

Маджарите след един нов натиск на техните източни съседи и непримирими врагове — печенегите, които били разбити от узите в съюз с хазарите, напуснали дотогавашните си живелища между Дон и Днепър [20] и като преминали Днепър около Киев, в 889/890 г. се поселили в Ателкуз (Atelcusu), т. е. в областта на петоречието между Днепър и Долни Дунав. [21] В новите си живелища маджарите, намирайки се далеч от печенегите, от които сега били отделени от хазарската държава, и в съседство с Византия, България и Моравия, почват да стават важен фактор в междудържавните отношения. Това се дължи главно на оная промяна, която наскоро последвала във нътрешния им политически живот. Под влиянието на хазарската политика, която сега се домогвала да възобнови връзката с тях, за да ги въоръжи отново против страшните печенеги и по тоя начин да държи последните в респект, маджарите възприели идеята за централизация на властта. Дотогава маджарският народ се делял на отделни и самостойни племена, от които всяко си имало свой главатар, без да образуват някоя яка държава начело с един наследствен господар; само най-видният измежду главатарите заемал ролята на пълководец, военачалник. За да може по-лесно и по-сигурно да поддържа своя съюз, хазарският хаган сполучил да убеди маджарските главатари да си поставят начело наследствен княз, който да бъде в известна подчиненост от хагана. Впрочем маджарите сами в новите си живелища дошли до съзнанието, че само едно по-тясно сплотяване на племената ще може да им даде възможност с успех да се борят с постоянно и силно напиращите върху тях печенеги, тъй и да отстояват своята независимост против другите добре организирани околни държави, с които рано или късно им предстояло да се сблъскат, а това общо политическо обединение на цялата нация в една държана би могло да се постигне само с поставянето начело на един нладетел с наследствено право. И наистина за такъв те избрали Арпад, син на Алмус, като най-способен, най-мъдър и най-
 

20. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, 1, стр. 305.

21. Geza Fher, Bulgarisch-ungarische Beziehungen in den V—XI Jahrhunderten, Budapest, 1921, S. 112—114.

292

храбър между техните видни мъже. Но наред с тоя “владеющ” наследствен господар, който всякога оставал при народа и носил името гъюла, стоял друг един княз с титла кьендье, (kёndё), който в качество на военачалник ръководил всички военни предприятия и отивал в поход с 20 хиляди конници. Такъв при Арпад в даденото време бил поставен Кузан (Козан) [22]. Но от това ново държавно устройство на маджарите хазарският хаган не можал да се възползува, защото наскоро тяхното внимание било отвлечено в съвсем противоположна страна — на запад.

През времето на ожесточената борба между крал Арнулф и Светополк Моравски маджарите, повикани от първия като съюзници, заедно с немците опустошавали с пожари в 892 г. цели четири седмици владенията на моравския княз. [23] Това поканено намесване на маджарите в среднодунавските политически отношения ги запознало с тях и им открило път за самостойни действия в същата посока. След две години, през лятото на 894 г., наскоро след смъртта на Светополк, когато за нещастие държавата била поделена между синовете му, маджарите предприели вече на своя глава нов поход на запад с цел за плячка: те нападнали Моравия и всичко опустошили наравно със земята; оттам, като преминали Дунав, ограбили и разорили цяла Панония. [24] Отде са се върнали маджарите след тоя по-
 

22. Const. Porphyr., De admin, imp., cap. 38, ed. Bon., p. 168. G. Fher, пак там, стр. 117—118.

23. Fuld. ann., s. an. 892: Rex (Arnulfus) equidem, assumptis secum Francis, Baioariis, Alamannis, mense Juli Maravam venit. Ibi per quatuor ebdomadas cum tanta multitudine Ungaris etiam ibidem ad se cum expeditione venientibus, omnem illam regionem incendio devastandam versabatur. Liudprandus, Antapodosis, lib. 1, § 13: Arnulfus . . . cum Centebaldum Maravanorum ducem. . . sibi viriliter repugnantem debellare nequiret, . . . Hungriorum gentem ... in atixilium convocat.

24. Regino, s. an 894: Circa haec tempora Zuendibold, rex Marahensium Sclavorum, . . . diem clausit extremum; cuius regnum filii eius pauco tempore infeliciter tenuerunt, Ungaris omnia usque ad solum depopulantibus. Fuld. ann. s. an. 894: Avari, qui dicuntur Ungari, in his temporibus ultra Danubium peragrantes . . . totam Pannoniam usque ad internecionem deleverunt. В последното се споменава, че пострадала само Панония. Понеже тя не влизала във владенията на Светополк, може да се заключи, че маджарите са минали само през Моравия, за да опустошат Панония, която признавала върховната

293

ход, изворите не споменават; но те едва ли са се върнали пак през Моравия; от Панония за Ателкуз те са избрали по-прав и по-къс път през отвъддунавските български владения; ползувайки се от това, че българите тъкмо в това време се намирали във война с Византия, маджарите ще да са минали по тия български покрайнини, като не по-малко са ги ограбили и разорили. Известието тъкмо за това маджарско нахлуване според нас е било главната причина, която е накарала Симеон безвременно да прекрати войната с Византия и да се оттегли н земята си, без да използува нанесеното на ромеите поражение.

Но каквито и да са били резултатите от войната в 894 г., императорът Лъв VI не е могъл да понесе хладнокръвно тоя неочакван удар от страна на българите, които от времето на покръщането се смятали в Цариград като съвършено безопасни за империята, а пък унижението, което българският княз му нанесъл с изпращането на обезобразените пленници-хазари, още повече усилвало негодуванието на императора. Затова Лъв VI решил не само да отмъсти на Симеон, но и да го принуди да се върне към предишните мирни отношения. Но да извърши това в даденото време със собствени сили за него било невъзможно, защото, както съобщава сам в “Тактиката” си, византийските войски били заети тогава с война против арабите. [25] Затова той обърнал погледите си за помощ тъкмо към оня народ, който станал причина да се прекрати войната в 894 г. — към маджарите. В Цариград било решено да въоръжат маджарите против Симеон и по тоя начин да го принудят да сключи мир.

За тая цел в края на 894 г. или началото на 895 г. изпратен бил патриций Никита с прозвище Склир с няколко кораба към устието на Дунав, за да поведе преговори с мад-
 

власт на немския крал, следователно те сега били повикани от Светополк преди да умре, против Арнулф. Обаче при наличността на Региновото известие подобно заключение би било погрешно. Очевидно маджарите са използували настаналото след смъртта на Светополк разбъркано положение в Моравия, но като не могли да удовлетворят своята жадност за плячка, понеже тая страна била съвсем разорена, преминали в Панония. По тоя начин двете приведени известия се допълват.

25. А. А. Васильев, Византия и арабы, II, стр. 108—112 и 116—118.

294

жарите. Никита Склир благополучно изпълнил мисията си. Той се срещнал с маджарските главатари Арпад и Козан, които сполучил с помощта на подаръци и други обещания за богата плячка да убеди да вдигнат оръжие против Симеон при условие, че маджарските пълчища ще бъдат прекарани през Дунав в Североизточна България от византийската флота, и като взел заложници от тях, върнал се в Цариград. [26] Едновременно с това Лъв VI и правителството му решили да отстранят всичко, което би могло да попречи за изпълнението на тоя план, като обърнали погледите си към франките. Какви са били отношенията на Симеон с немския крал след свалянето на Владимир, не се знае; но понеже в Цариград било известно за възобновяването на стария мир с Арнулф в 892/893 г., [27] то Лъв VI поискал да предотврати всяка възможна помощ за Симеон от страна на немския крал. Затова още през есента на 894 г. той изпратил някой си Анастасий в Регенсбург с подаръци до краля, който го приел, изслушал и в същия ден го
 

26. Sym. Logoth., ibid., p. 771_12–18. Старобългарският превод, стр. 116, л. 204. Leo Gramm., p. 267_15–18. Theoph. Contin., p. 358_7–12. Cedrenus, IIa, p. 254₂₄—255₇, едничък титулува Никита Склир . Zonaras, ibid., IV, p. 40_11–14. Руският летопис под 6410 (= след 16 май 895. Вж. История на бълг. държава, I, 1, стр. 373—376) право пише: Const. Porphyr. De admin. imp., стр. 172_15–17: . За повдигането на маджарите против Симеон сам Лъв VI в Тактиката си разказва: “Ние се възползувахме от техния [на маджарите] съюз, когато българите престъпиха мирните договори и нападнаха на тракийските крепости. Справедливостта, която ги наказва за нарушението на клетвата пред Христа бога, царя на вселената, скоро им наложи наказанието. Защото, когато нашите сили бяха заети срещу сарацините, божественият промисъл вместо ромеите опълчи турците [т. е. маджарите] против българите, слея като флотата на царството ни ги прекара през Истър и наедно се сражава; те съвършено победиха лошо въоръжената против християните българска войска в три сражения, като че ли той [промисълът] изпрати свише джелати срещу тях [българите], та да не би ромеите християни доброволно да се обливат с кръвта на българите християни.” Leonis Imper. Tactica, ed. Meursii, cap. 18, p. 287—288. Цитат вж. “Известия за българите”, стр. 86, бел. 1. Ср. превода у Ю. Кулаковский, Лев Мудрый или Лев Исавр был автором “Тактики”? ВВр., т. V, стр. 400. К. Грот, пак там, стр. 288. А. Васильев, пак там, II, стр. 104. J. Marquart, Streifzge, S. 522.

27. Вж. по-горе, стр. 251—253.

295

изпратил обратно. [28] Макар че в това известие не се споменава нищо за целта на Анастасиевата мисия, обаче бързината, с която тя била извършена, както и подаръците на императора ясно говорят, че византийското правителство е искало ла се осигури откъм Арнулф в смисъл, че той няма да предприеме нищо против маджарите в полза на Симеон; тук вероятно е била представена и ползата от това, че вниманието на маджарите, които току-що били грозно опустошили Панония, ще бъде отвлечено от франкските владения. Мисията на Анастасий също така имала успех.

Между това в началото на 895 г. в Цариград пристигнал талантливият и знаменит византийски пълководец, патриций и доместик Никифор Фока, който поради бързите успехи на арабите в Мала Азия бил извикан от Италия, дето от 891—892 г. борбата с италианските араби била се прекратила поради вътрешни техни неуредици. [29] Пристигането на Никифор Фока разширило плана на действията против българския княз: решено било едновременно със заминаването на византийската флота към устието на Дунав, за да прехвърли маджарите на десния бряг, да изпратят и сухопътна войска към българската граница. Тоя план напълно постигнал целта си. В 895 г. от Цариград потеглил патриций и друнгарий Евстатий начело на византийската флота по Черно море към устието на Дунав, а едновременно сухопътната войска излязла под началството на Никифор Фока, който скоро достигнал българските граници, без обаче да навлезе в българска територия. [30] Щом узнал за движението на ромеите против него, Симеон, без да подозира за голямата опасност, която го заплашвала от север, не се забавил да излезе против Никифор Фока. Но тук работата
 

28. Fuld. ann., an. 894: Missus Leontis, imperatoris Graecorum, ad regem urbe Radisbona Anastasius, cum muneribus venit: quem rex audivit, et eodem die absolvit. Cp. Dmmler, пак там, III, стр. 393. К. Грот, пак там, стр. 336.

29. А. Васильев, каз. съч., II, стр. 113—114 и 117. За годината на Фоковото пристигане в Цариград вж. Известия за българите, пак там, стр. 108, бел. 1.

30. Че Никифор Фока е участвувал в тоя поход против българите, сам Лъв VI споменава в Тактиката си (стр. 11, 26, ср. J. Marquart, Streifzge, S. 522, бел. 3), а пък че не е навлязъл в българска територия вж. Известия за българите, стр. 108, бел. 2.

296

не дошла до военни действия, защото наскоро се явил при Симеон квестор Константинаки, който от името на императора му предложил да започнат преговори за мир, като му съобщил същевременно за морското и сухопътно движение против него. Колкото странна да се показва тая постъпка на византийското правителство, тя все пак намира своето обяснение в самите факти.

Когато в Цариград решавали да повдигнат маджарите против Симеон и да го увлекат във война с тях, главната им цел била, както видяхме, да отвлекат вниманието на българския княз от империята, едно поради това, че правителството не разполагало с достатъчно войска на Балканския полуостров, за да поведе война със Симеон, както и сам Лъв VI се изповядва в Тактиката си, и друго, че работите на източните граници отивали лошо за империята, което собствено и накарало да повикат Никифор Фока от Италия. Но от друга пък страна Лъв VI не е могъл в дадения момент пред вид на предстоящото маджарско нашествие в България да иска мир, защото в такъв случай той би трябвало да се откаже от съюза си с маджарите. Наистина императорът се обърнал пръв с предложение за преговори от “любов за мир”, но и тия думи ще трябва да разбираме в тоя смисъл, че Лъв VI най-малко е мислел а това време да ангажира войските си за война с българите поради затруднителното положение на империята. Затова както експедицията на Никифор Фока, така и изпращането на Константинаки са имали за цел не първият да почва война против България или пък вторият да сключва мир, а просто да прикрият плана на императора си за съюза с маджарите, за който, сигурно Константинаки не е съобщил на Симеон, и по тоя начин да се даде възможност на флотата без пречки да изпълни задачата си при устието на Дунав. [31] Но Симеон добре схванал целта на императора и е имал основание да подозира, че в мисията на Константинаки се крие някаква хитрост и измама,
 

31. Че експедицията на Никифор Фока била само една военна демонстрация срещу българите, се потвърждава и с това, че след нахлуването на маджарите в България в най-критичния за Симеон момент той остава в бездействие на българската граница и без да предприеме каквато и да било акция против българите, се върнал по заповед на Лъв VI. Вж. по-долу, стр, 301—302.

297

Затова той не му повярвал и веднага заповядал да хвърлят императорския пратеник в затвора, а сам се разпоредил да се загради пътят на византийската флота в Дунав с дебели въжета и вериги, като мислел по тоя начин да я задържи, докато се разправи с Никифор Фока. [32]

Докато това ставало на южната българска граница, адмирал Евстатий пристигнал благополучно с флотата при устието на Дунав и навлязъл навътре в реката, дето на уреченото място го чакали маджарите. Отначало опитът да се прехвърлят маджарите се оказал несполучлив, понеже корабите се натъкнали на устроените по-рано препятствия и само след геройския подвиг на протелата Михаил Варкалас, който заедно с други двама моряци се хвърлили от хиландията и сполучили да прережат въжетата и веригите, техните съюзници почнали да минават реката. [33] Маджарите, предвождани от Арпадовия син Лиунтин [34] и поддържани от екипажа на византийската флота, както сам Лъв VI това изтъква, нахвърляли се върху страната и
 

32. Sym. Logoth., ibid., p. 772₁₈—773₁₅. Старобългарският превод пак там, стр. 116, 204 об. Leo Gramm., p. 267₁₈—268₆. Theoph. Contin., p. 358_12–20. Skyl.—Cedr., ibid., II, p. 255_7–14. Zonaras, IV, p. 40_14–22, пише, че Симеон не само затворил, но и свързал Костантинаки.

33. Const. Porphyr., De admin, imp., p. 238₁₆—239₁₂. Де е станало преминаването, изворите не споменават; но маджарският учен Jerney посочи спомен за това събитие в името на едно малко селце близо до Галац — Vad-Ungar, което значи “маджарски брод”. Вж. цит. у К. Грот, пак там, стр. 296, бел. 1. Geza Kuun, Relationum Hungarorum cum oriente gentibusque originis historia antiquissima, Claudiopoli, 1895, vol. II, p. 23.

34. Според държавната уредба на маджарите в това време (вж. по-горе, стр. 291—292) ние бихме очаквали да видим начело на маджарската войска кьендье, т.е. техния общ военачалник, който в това време бил Козан или Кузан. J. Marquart (Streifzge, стр. 52 и бел. 5) обяснява присъствието и участието на Лиунтин а не на Арпад с това, че в тоя поход главно и деятелно участие са взели каварите (хазарско племе, което след едно несполучливо въстание против хазарската власт побягнало при маджарите и се поселило също в Ателкуз, като при това сключило съюз с тях), главатар на които бил Арпадовият син Лиунтин — едно обяснение, което мъчно може да се изведе от думите на Константин Багренородни (пак там). Не трябва ли да се обясни с това, че кьендье е вземал главното командуване само в общите самостойни походи на маджарите, когато в случая била изпратена само помощна войска командуването на която Арпад поверил на близко нему лице — на своя син? Ср. Geza Kuun, пак там, II, стр. 40.

298

почнали да плячкосват и разоряват българското население.

Щом Симеон се научил за неочакваното появяване на маджарите на Дунав, той веднага побързал да отиде против тях, за да предотврати разорението на държавата си, като оставил вероятно една част от войската си на южната граница за отпор на Никифор Фока. [35] Де се е срещнал Симеон с неприятеля, не е известно; но доколко може да се съди по мястото на преминаването, първото сражение е станало наскоро след навлизането на маджарите нейде в Северна Добруджа. За това сражение, което според свидетелствата на всички извори било несполучливо за българите, узнаваме някои подробности от “Чудо на св. Георги”. Главното лице в тоя разказ, някой си Георги, българин, който взел участие  разказва, че в това сражение маджарите разпръснали българската войска, която се обърнала в бяг на малки групи по 50 души и преследвайки така българите, избивали всички, които им попадали в ръцете. След няколко време Симеон почнал да се готви за нов отпор на маджарите.  Сформированата нова войска с усилен марш потеглила против неприятеля; обаче и второто сражение също така било несполучливо за българите, ала без големи загуби, защото работата не дошла до голямо кръвопролитие, понеже Георги разправя, че

[36] вероятно след първите сблъсквания българите са били принудени да отстъпят. [37] Прогонен от не-
 

35. К. Грот, пак там, стр. 297.

36. По изданието на Хр. Лопарев, пак там, стр. 20—21, по преписа от XIV век. Впрочем по кратката редакция от XVII век може да се заключи, че тук Георги говори само за себе си;  пак там, стр. 23.

37. По въпроса, колко сражения е имал Симеон с маджарите, изворите не се съгласяват. От думите на Сим. Логотет и другите визант. хронисти, а също и на Константин Багренородни по-скоро може да се разбере, че станало едно сражение, в което Симеон бил съвършено () разбит. От “Чудото” ясно личи, че имало две сражения и двете несполучливи за българите, а пък според Тактиката на самия Лъв VI българската войска била разбита съвършено в три сражения. Като нещо средно между последните две сражения ни дават Фулденските анали под 896 г., дето се разказва следното: ”За да си отмъстят, гърците с коварството си изпращат свои кораби при ава-

299

приятеля, Симеон, който лично командувал, едвам сполучил да се затвори в Дръстър, [38] като предоставил страната в пълно
 

рите [т. е. маджарите] и ги прекарват през Дунав в българското царство. Тия пренесени нападнали с голяма сила на българския народ (gentem) и избили твърде голяма част [от него]. Като чуват за това българите, които се намирали в поход, връщат се с всичка бързина да освободят отечеството си от опасния враг, но в станалото веднага сражение били победени. Повторно те употребили усилие по същия начин да го освободят, но и втория път им била отнета победата. Най-сетне нещастните, като не знаели как биха могли да намерят утеха и средства, прибягват всички към стъпките на [стареца] Михаил, техния крал, който ги първом обърна към истината на християнската вяра, като питали, какво ще ги посъветва за отблъсване на страшната опасност. Като им назначил тридневен пост, той им напомнил, че по-напред трябва разкаяние за нанесените на християните обиди, после вече да молят бога за помощ. Като извършили това, те влизат в жесток бой; след като двете страни се сражавали упорито, най-сетне по милосърдие божие победата, макар и кръвопролитна, остава за християните [т. е. за българите]. Кой би могъл да се заеме да преброи загубите на аварите—езичници в толкова сражения, когато от българите, които спечелиха победата, имало убити 20 хиляди конници.” Целият тоя разказ, който е излязъл, както посочихме, из устата на епископ Лазар, пратеника на Лъв VI до Арнулф в 896 г., ни се показва малко вероятен, защото 1) той противоречи на византийските извори, които в случая са п за вярване, и 2) защото епископ Лазар очевидно е объркал умишлено събитията, понеже това изисквало целта на мисията му (вж. Известия за българите, стр. 95—97), като свързвал самото нашествие на маджарите с похода на Симеон в съюз с печенегите в маджарската земя, който поход наистина имал, както ще видим по-долу, такъв гибелен резултат за маджарите. Тъй че и по Фулденскнте анали ще трябва да се приемат само две сражения. Остава следователно само известието на Лъвовата Тактика едничко, което говори за три сражения и не се съгласява с ни един от другите; поради това ние виждаме в него само усилване на фразата с цел да оправдае себе си, задето бе повикал маджарите, и да хвърли всичката вина върху българите. Тая субективност на цялото известие ни кара да го не приемем, макар че в “Известия за българите”, стр. 110, ние се бяхме изказали за него.

38. Така според Сим. Логотет (ibid., p. 773₁₀; старобългарският превод, стр. 117, л. 204 о6.) и другите хронисти (Leo Gramm., p. 268_9–11; Theoph., p. 359₁; Skyl.—Cedr., II, p. 255_20–21; Zonaras, IV, p.40_26–27), a според Конст. Багренородни (ibid., p. 172_19–20) Симеон бил затворен 

Това разногласие на изворите, от една страна, а, от друга, неизвестното географско име  (Cont. Geor. Hamart. , Leo Gram. , но в старобългарския превод  (мест. пад.) и в Cod. Paris ), предизвикаха две противоположни мнения по местонахождението на Мундрага и отношенията й към Дръстър; едни смятат Мундрага и Дръ-

300

разпореждане на жадните за плячка неприятели. Маджарите дошли до Преслав и като ограбили и опленили “цяла България”, т. е. Североизточна България, върнали се обратно в земята си. Но преди още да напуснат България южно от Дунав, те се обърнали към императора с молба да изпрати хора, които да откупят плененото от тях българско население. Просбата им била веднага изпълнена. Лъв VI изпратил “царограждани” (), вероятно търговци на роби, които извършили покупката. [39] При какви обстоятелства е станало оттег-
 

стър за две съвършено отделни крепости, при това представят работата така, че уж Симеон отначало се спасявал в Дръстър, а сетне преминал в Мундрага; други пък приемат, че Мундрага не е нищо друго освен второ име на същия Дръстър, без да подкрепят тая си догадка с някои данни. Като защитник на последното мнение се яви напоследък Хр. М. Лопарев, който се опита да обоснове идентичността на Мундрага с Дръстър, като даде някои съображения въз основа на Сим. Логотетовия текст и въз основа на етимологичното обяснение на името Мундрага, което той смята за славянско и го сближава със славянобългарската дума  (, а ); но трябва да признаем, че както в тълкуването на текста, тъй и в заключенията му проглежда една пресилена натегнатост, която ги прави малко вероятни (за това подробно вж. Известия за българите, стр. 112, бел. 2, и литературата по въпроса). Затова мнението за идентичността на Мундрага с Дръстър не може да се приеме за доказана, следователно остава първото мнение, че това са географски имена на два различни пункта, което се потвърдяла от Логотет, който строго различава Дръстър, дето Симеон се спасявал от маджарите, от Мундрага, дето той затворил Лъв Хиросфакт (вж. по-долу). Поради това в случая ние даваме предпочитание на Сим. Логотет, у когото вървежът на събитията е предаден в по-голяма последователност и подробности, отколкото на Конст. Багренородни, който повидимому е смесил тук Дръстър с Мундрага. Що се отнася до местонахождението на Мундрага, то ние вече имахме случай да се изкажем, че тя е идентична с хуно-българската крепост източно от Тутракан “Градището” при с. Кадъкьой и че самото име първоначално не ще да е било славянско, а някое хуно-българско прилагателно, което подобно на това, както от  е получил гр. Преслав своето име, било е или осмислено, или пък право преведено на славянобългарски и се обърнало в съществително собствено. В такъв случай сближението на това име със славянското , което предложи Хр. Лопарев, се явява твърде правдоподобно (вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, 1, стр. 326 и бел. 4), стига само да си спомним, че даденият исторически момент бил време, когато се въвеждал в държавата славянобългарският език.

39. Sym. Logoth., ibid., p. 773_5–13. Старобългарският превод, стр 116—117, л. 204 об. Leo Gram., p. 268_4–12. Theoph. Contin., p. 358₂₀—359₄. Skyl.—Cedr., II, p. 255₁₅—256₁. Zonaras, ibid., IV, p. 40_23–30.

301

лянето на маджарите от Североизточна България, ще покаже самото развитие на събитията.

Още със затварянето си в Дръстър положението на Симеон било крайно тежко: в страната върлували страшните маджари, при устието на Дунав стояла византийската флота с друнгария Евстатий, а на южната граница все още се бавел в бездействие Никифор Фока със сухопътната войска. Това тъкмо критическо положение принудило най-сетне Симеон да заговори за мир и незабавно влязъл в преговори за мир с Евстатий. Каква е била базата на преговорите, нито един от изворите не споменава; обаче самото положение на Симеон в дадения момент показва, че на първо време той обявил на Евстатий, какво е готов да сключи мир, щом маджарите спрат опустошеният и очистят страната, и като предварително условие на мира било изтъкнато да стане обмяна на пленниците. [40] Предложението на българския княз Евстатий веднага съобщил в Цариград, като искал съгласието на императора. Лъв VI на драго сърце го приел, защото, както изтъкнахме, в това време той най-малко е мислел да воюва с българите, па освен това и главната цел била вече постигната: Симеон бил принуден пръв да иска мир. Когато пратениците на Евстатий се върнали при устието на Дунав и донесли съгласието на императора за сключването на мира, тогава маджарите, след като получили откупната цена за плененото българско население, напуснали България и се завърнали в земята си. Наскоро след това пристигнал от Цариград известният тогава византийски дипломат Лъв Хиросфакт или Магистър [41], комуто било възложено окончателно и фор-
 

40. Че при преговорите е станало дума за обмяна на пленниците, най-ясно се види от преписката на Симеон с Лъв Магистър, особено от 4-ото писмо, дето последният пише: “Върни на пророка отца [т. е. на Лъв VI] исканото; защото ти си казал вече за пленниците, ако не си забравил, че ще ги изпратиш, както и твоите хора сега ми казват”, т. е. Симеон казал при преговорите с Евстатий, което потвърдили и неговите хора. Вж. Известия за българите, стр. 124 и 127.

41. (или ), който в наслова на писмата си се нарича още магистър, антипат (проконсул) и патриций, се родил около 840 г., бил ученик на стария Псел и на патриарх Фотий, под ръководството на които получил солидно образование по философия, астрология и медицина и затова той е известен и с прозвище “философ”. Още при Михаил III и кесаря Варда той се проявил като писател, а по-късно бил обществен учител по

302

мално да уреди въпроса за мира и точно да изпълни главното-условие — да получи от Симеон обещаните византийски пленници, които последният бил откарал от Тракия в предната 894 г. Едновременно с това Лъв VI дал заповед както на Евстатий, така и на Никифор Фока да се върнат в Цариград, което ясно показва, че мирът или, по-право, примирието било сключено. Според общия вървеж на изложените събития, за извършването на които било необходимо немалко време, пристигането на Лъв Магистър в България, както и оттеглянето на византийската флота и войска от българските граници ще трябва да отнесем към края на лятото на 895 г.

След като се освободил от маджарите и от византийците, Симеон пристъпил към изпълнението на нов план, който може би да е възникнал у него още докато е бил затворен в Дръстър. Той сега решил, от една страна, да си отмъсти на маджарите за безнаказаното опустошение и разорение на държа-
 

математическите науки в Цариград. При Василий I той заемал длъжност мистик, но като дипломат настъпва само при Лъв VI, с когото се намирал в двойно родство. Освен мисиите му в България, за които ще говорим по-долу. Лъв Магистър бил изпращан на Изток с разни политически поръчки; той ходил при двора на багдадския халиф, дето той сполучил да освободи пленниците, откарани от Солун в 904 г., и да сключи мирен договор; също сключил договор с татарския емир; бил при други арабски владетели в Мала Азия и в Мелитина, отдето довел заложници, богати дарове за императора, а също и ромейски пленници. Но най-важната му мисия била при източните патриарси по въпроса за четвъртия брак на Лъв VI, който тогава силно вълнувал цариградското общество, като сполучил да доведе представители на антиохийския, ерусалимския и александрийския патриарх в Цариград на събора в 907 г. Но въпреки тия дипломатически успехи на Лъв Магистър той наскоро след това паднал в немилост у императора по клеветите на един свнух, негов другар в посолството на Изток, и въпреки големите му заслуги и напреднала възраст бил изпратен на заточение, дето останал до смъртта на Лъв VI, който останал глух към многобройните му молби за помилване. При Александър Лъв Магистър се върнал в Цариград, но вече враждебно настроен против членовете на Македонската династия, както това се види от явното му участие във въстанието на Константин Дука, претендент за византийския престол в 913 г. След убийството на претендента и при потушаването на въстанието Лъв потърсил прибежище в църквата “Св. София”, но оттам бил откаран в Студийския манастир и бил подстриган за монах. Там той ще да е умрял, както се предполага, наскоро след 919 г. Подробно за Лъв Магистър вж. С. de Boor, Vita Euthymii, cap. XIII, 11; XV, 10; p. 142 и 189—193. K. Krumbacher, Gesch. d. byzan. Litter., стр. 722—723. Кузнецов, пак там, стр. 190—196.

303

вата му, а, от друга, да направи невъзможен какъвто и да бил техен съюз с Византия. Симеон Логотет ни представя работата така, че изпълнението на тоя план последвало непосредствено след пристигането на Лъв Магистър, когото Симеон не удостоил дори с една дума, а го затворил в тъмница, но като се възползувал от това, че маджарите били оставени без всякаква помощ от страна на ромеите, веднага ги нападнал и всички избил. [42] Обаче при положението, в което Симеон се намирал след маджарското нашествие, надали може да се мисли, че нсичко това е могло да стане тъй скоро. Не е мъчно да се забележи, че в изложението на събитията се чувствува една блезна, която донейде се попълва от разказа на Константин Багренородни, който се явява много по-пълен и естествен. Според него излиза, че Симеон, “след като отново с помирил с ромейския цар и получил безопасност” [43], разбира се, след оттеглянето на Евстатий и Никифор Фока от българските граници, почнал да се готви за поход против маджарите. Чувствувайки се недостатъчно силен, за да може да нанесе решителен удар на североизточните си врагове, и следвайки византийската политика, Симеон влязъл в тайни преговори с печенегите, източни съседи и непримирими врагове на маджарите, за съвместно нападение на последните. [44] За да отвлече вниманието
 

42. Sym. Logoth., ibid., р. 773_11–19; Старобългарският превод, стр. 117, л. 205. Leo Gramm., p. 268_14–22. Theoph. Contin., p. 359_4–10. Skyl.—Cedr., II, p. 256_1–8. Zonaras, IV, p. 40₃₀—41₁.

43. Интересно е, че Константин Багренороднн тук употребява глагола  = помирявам се, а не , което право сочи, че Симеон преди похода си против маджарите не бил още сключил траен мирен договор с Византия, а е настанало временно примирие, докато бъде изпълнено главното условие — обмяната на пленниците.

44. Const. Porphyr., ibid., 172₂₂—173₂. J. Marquart, пак там, 71—72, счита разказа на Конст. Багренородни за съюза на Симеон с печенегите и съвместното им нападение в земята на маджарите за “sagenhaft zugespitzt”. Ние не споделяме обаче мнението му, защото 1) то почива само на предположения н 2) защото самите факти надали могат да се поставят в такава връзка, в каквато те са представени у него. (Подробно вж. в Известия за българите, стр. 116, бел. 3.) Маркварт се отнесъл твърде пристрастно към това известие и при това се опира на ненадеждното известие на Фулденските анали; а пък Конст. Багренородни не само не противоречи на общия вървеж на събитията, но той напълно се съгласява с данните на другите византийски извори и ги прекрасно попълва, както те видим по-долу.

304

на императорския пратеник от своите приготовления и преговори с печенегите и по тоя начин да отстрани каквато и да била намеса на Византия в кроежите му против маджарите, Симеон, без да го удостои, както се изразява Логотет, поне с една дума, т. е. да пристъпи към изпълнение на обещанието си за пленниците, заповядал да отведат Лъв Магистър в Мундрага и там да го арестуват. Но като не искал да покаже, от една страна, че той съвършено прекъсва връзките си с Византия, а, от друга, като се домогвал да отложи за известно време предаването на пленниците под разни претексти, докато се разправи с маджарите, и сетне да обяви на Лъв Магистър нови условия, при които би било възможно за него да сключи мир, Симеон наскоро след арестуването на Лъв Магистър изпратил му следното писмо [45]: “По-миналата година твоят цар се показа достоен за учудване, като съобщи за слънчевото затъмнение и времето му; той показа не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата му, но така също и колко време ще трае месечното затъмнение. Казват, че той знае [познава] и много друго по течението на небесното движение. Ако това е истина, то той знае и за пленниците; а като знае, той би могъл да каже дали те ще бъдат пуснати от нас или задържани. И тъй обади едно от двете и ако познаеш нашето вътрешно мнение, то като награда както за предсказанието, така и за пратеничеството [знае господ] ще получиш пленниците. Здравей!”

В това писмо Симеон поставя едно условие, в което колкото иронизира византийския император Лъв VI, който е бил известен като най-учен човек, толкова предугажда и желанието му да постави императорския делегат в такова положение
 

45. Преписката на Лъв Магистър е намерена в библиотеката на манастира “Св. Иван Богослов” в един ръкописен сборник от Х или началото на XI век и е издадена от Ив. Сакелион в  Цялата преписка се състои от 27 писма. От тях първите 14 съставят преписката на Лъв със Симеон, в която три (№ 1, 3 и 5) принадлежат на Симеон, а останалите 11 — на Лъв. Те са преведени на български: 1) от Д. Николов две Симеонови писма (1 и 3) и едно на Лъв (2) в сп. “Труд”, издавано в Търново, кн. XII от 1889 г.; 2) от Кузнецов, каз. статия, стр. 210—220, крайно немарливо, на места неточно, па и невярно, на места с важни пропуски и 3) от нас с нужния коментар в Известия за българите, стр. 118—138.

305

което да направи трудно изпълнима мисията му, или поне да постави въпроса за пленниците така, че разрешението му да зависи напълно от него самия: от една страна, Симеон предлага, щото императорът астролог да познае по движението на небесните светила дали пленниците ще бъдат отпуснати, или задържани от него — нещо неизпълнимо за Лъв Магистър в дадения момент, тъй като се намирал под арест, а, от друга пък страна, изисква от самия Лъв да познае неговото вътрешно решение, като обещавал да му предаде пленниците в награда за предсказанието и пратеничеството му.

Но Лъв Магистър, който отначало, както изглежда, не разбрал намерението на българския княз, побързал да му отговори по следния начин: “Ти, най-човеколюбиви от князете, по-рано извести за онова, за което си и известил. Обаче ние не съобщаваме чрез жива реч, защото речта, която се предава от една на друга през преводач, е най-несигурна; а с движението на писалката предсказваме, какво ти ще изпратиш ромейските пленници, по никой начин няма да ги задържиш и по-добре — ще [ги] предадеш, и то не за дарове и откупи. И това ти ще направиш по подражание на твоя божествен баща. Защото кой би могъл на това да принуди тебе, който имаш вътрешна и доброволна борба и мнение, противно на злото? Ето ти предсказанието и ти ще изпълниш тъкмо това. Здравей!” Още в първата фраза Лъв Магистър изтъква, че въпросът за пленниците е разрешен за него, защото Симеон “по-рано известил за онова, за което бе вече известил”, т. е. че той още на адмирал Евстатий бил обещал да върне пленниците. Обаче постъпката на Симеон с императорския легат, а още повече поставеното от българския княз в първото писмо условие, при което е възможно връщането на пленниците, породили у Лъв Магистър съмнение дали наистина Симеон имал намерение да си изпълни обещанието и не търси ли той претекст да се отметне. Това съмнение се изразява в отговора му, че той “не съобщава чрез жива реч, защото речта, която се предава от една на друга през преводач, е най-несигурна”, като е допущал вероятно, че при първите преговори с Евстатий, които се водили устно, и то не непосредно със Симеон, а чрез пратеници, които сигурно не са знаели гръцки език,

306

условията не са били точно уговорени или пък не са били добре разбрани от двете страни, изобщо не са били писани. Затова сега Лъв Магистър писмено и сигурно предсказва съгласно с желанието на Симеон, че последният “ще изпрати ромейските пленници, по никой начин няма да ги задържи”, и при това, без да очаква да получи “дарове или откуп”, защото Лъв Магистър вероятно е искал да узнае дали чрез своя прикрит отказ в първото си писмо Симеон не е искал да получи такива. Лъв Магистър подканя Симеон да бъде верен на думата си и почтителен към императора “по подражание на божествения си баща”, т. е. Борис-Михаил, който останал такъв през цялото си царуване. [46] В края Лъв Магистър представя Симеон в състояние на “вътрешна и доброволна борба”, т. е. че той силно се колебае да изпълни обещанието си, но понеже имал всякога “решения, противоположни на злото”, то в него ще надделее доброто, т. е. ще върне пленниците.

Симеон добре схванал хитро стъкмения отговор на византийския дипломат и без да се поддаде на изпитанието му, не се забавил да го изтълкува в своя полза, като му написал следното: “Никак не позна, Лъве Магистре, бъдещето и тайното, като ни написа това, което си и написал. А твоят цар и метеоролог никак не знае бъдещето. Наистина имах наум, имах — знае господ — да изпратя назад пленниците. И тъй
 

46. Кузнецов, каз. ст., стр. 212, бел. 2, мисли, че тук под “божествен баща” трябва да се разбира самият император Лъв VI. Наистина в 13 и 14 писмо Лъв Магистър нарича императора “твой [Симеонов] отец и цар”, от което би могло да се заключи, че и в дадения израз “твоят божествен баща” би трябвало да се отнесе към императора, па и самият епитет  е една от титлите на визант. императори. Обаче самият вървеж на събитията не ни дава да приемем това тълкуване. Лъв Магистър пише, че Симеон “по подражание на своя божествен баща ще извърши това”, т. е. ще върне пленниците; ако под “божествен баща” разбираме императора, тогава ще трябва да допуснем, че Лъв VI е върнал българските пленници. Но доколкото може да се съди от известието на Логотет, това е станало, както ще видим по-долу, по-късно и при други обстоятелства. Поради това ние приемаме, че тук под “божествен баща” трябва да се разбира родният баща на Симеон, Борис-Михаил, а не византийският император, който се счита за духовен баща на българския княз — отношения, които се установиха още след покръщането на княз Борис и са преминали и към другите след него български господари — Симеон и Петър. Вж. Известия за българите, стр. 124 и 136, бел. 1.

307

няма да [ги] изпратя, защото ти не позна бъдещето и лъжовно си помислил, че няма да бъдат изпратени, па и награда за предсказанието не може да получиш. Здравей!” В това писмо Симеон право отказва да повърне пленниците, като мотивира отказа си с това, че нито императорът, нито сам Лъв Магистър не познали бъдещето и оттука — неговото намерение; той дори обвинява Лъв, че лъжливо помислил, какво той няма да изпрати пленниците при всичкото желание това да направи, но откъде извежда всичко това в писмото на Лъв Магистър, Симеон предпазливо замълчава и изобщо избягва да даде каквито и да било писмени обяснения. Впрочем как Симеон прочел и разбрал писмото на Лъв Магистър, ще покаже отговорът на последния.

“Ако да имаше граматици, пише Лъв, които да [могат] добре да четат, най-човеколюбиви от князете, ако да разполагаше [с хора], които [да умеят] да турят запетая там, където трябва, то ти, като четеш писмото ни, щеше да признаеш, че ние, като познахме бъдещето, обяснихме ти го чрез него” [писмото]. [47] Очевидно тук Лъв Магистър стоварва всичката вина не върху Симеон, макар и да е знаел добре, че Симеон сам е чел, а може би и отговарял на писмата му, а върху
 

47. Всичкият въпрос се върти около смисъла на следната фраза в Лъвовото писмо:

Според Лъв, след като Симеоновите граматици поставили запетая подир  и подир второто отрицание , от една страна, а, от друга, на  дали значението на простия глагол , т. е. “давам” по собствено желание, а не връщам” по задължение или обещание, и, от трета страна, съюза , който според обясненията на Лъв Магистър тук имал неизвестно защо значение съединително, разбрали като разделителна частица, Симеон предал на горната фраза следния смисъл: “ромейските пленници по никой начин ти няма да изпратиш, а като ги задържиш, по-скоро ще ги дадеш не иначе освен за дарове или откупи”, т. е. тъкмо противоположен на мисълта, която Лъв Магистър изказва в писмото си. Дали тия обяснения са били лични догадки на Лъв Магистър, или пък наистина Симеон е дал такова тълкуване на Лъвовото писмо с цел да го подиграе, това не може да се констатира от самото писмо, защото Симеон, както видяхме, във второто си писмо нищо подобно не споменава; но все пак, ако се съди по самата уверена форма на опровержение, ние сме наклонни да мислим, че такова тълкуване на първото си писмо Лъв Магистър ще да е чул от пратениците на Симеон, които са му донесли Симеоновия отговор и за които той споменава в края на своя отговор (писмо 4).

308

граматиците, и то не защото искал, както мислят някои, да покаже, че Симеон не познавал добре гръцкия език, [48] а защото избягвал да разгневи българския княз против себе си и по тоя начин съвършено да осуети целта на мисията си. По-нататък Лъв Магистър посочва, че граматиците криво разбрали и изтълкували смисъла на някои думи и изрази в писмото му, именно в смисъл на гняв и стремеж към война у Симеон, така че и тук се получавало съвършено противоположен на истинския смисъл на Лъвовите думи. Така обяснява Лъв Магистър произхода на отрицателния отговор на българския княз, като в същото време дава да се разбере, че такова тълкуване на писмото му било от Симеон, било от неговите граматици е предумишлено. Той уверява, че ако да не е било това превратно разбиране и тълкуване на съдържанието на писмото му, Симеон би се напълно убедил, какво той (Лъв) точно е предсказал бъдещето според желанието му и би получил пленниците като награда за предсказанието си. В заключение, като посочва, че неговата предсказателна сила има своя извор от неговия цар, т. е. че той предсказва въз основа на това, което предварително му казал сам императорът, Лъв Магистър подканя Симеон да върне на “пророка-отца” исканото, т. е. пленниците, защото той вече бил обещал да ги върне, разбирайки, при преговорите с адмирала Евстатий, което потвърдили сега неговите хора, които вероятно му са донесли писмото на Симеон.

При всички тия ясни и обстойни обяснения на Лъв Магистър Симеон все пак останал непоколебим в първото си решение. В отговор на горното писмо той пише: “Магистре Лъве, не съм обещавал за пленници; теб нищо не съм говорил. Няма да [ги] изпратя и най-вече, задето ти не позна бъдещето точно.” В това кратко и лаконически написано писмо Симеон не само повтаря отказа си да върне пленниците по същата причина — защото Лъв Магистър не познал бъдещето, но като го лови на думи, защото Лъв не споменава в писмото си кому той е обещавал, Симеон отрича дори че е обещавал за пленниците изобщо и особено на Лъв Магистър.
 

48. Вж. Кузнецов, пак там, стр. 218, и нашите възражения против това съвсем невярно мнение в Известия за българите, пак там, стр. 123, бел. 1.

309

След тоя категорически отказ на Симеон на Лъв Магистър не оставало нищо друго, освен да потърси по друг начин да въздействува върху българския княз и за такъв той избрал същия, който според него Симеон употребил за тълкуване на второто му писмо, именно прибягнал към разместване на препинателните знакове в последното Симеоново писмо с цел, като изтъкне също неговата двусмисленост, да изведе от него положителен отговор. [49] Но Лъв, както изглежда, сам почувствувал пресилеността и синтактическата неестественост на предложеното от него разместване на препинателните знакове и даденото тълкуване и побързал да предотврати всяко ново обвинение към него от страна на българския княз, като се стараел да го убеди, че писмото му наистина е двусмислено написано, щом то може да се чете по разни начини. Тоя извод и съставя главната изходна точка както в това писмо, така и във всички последвали писма на Лъв Магистър за по-нататъшните му разсъждения, в които той вече се опитва да бие върху чув-
 

49. Ето какво пише Лъв Магистър: “Имам на ръце писмото ти, най-великий от князете, което съдържа следното:  И тъй, аз ще обърна изходната точка на отричането ти в утвърдително писмо, а именно, като отделя с точка първата част до втората отрицателна частица включително () така: , т. е. “не съм обещавал отрицателно, а положително — едно твърдение според Стагирит (Аристотел) от две обикновени отрицания; а изразът: , трябва да се прочете съгласително, като да казваше: “Ти знаеш, че аз се съгласих да ти кажа”; после, като предам както на , тъй и на  въпросителен смисъл и обясня с ирония всичката сила на думите [соб. слоговете] ти, то бих въздействувал върху обикновеното ти човеколюбиво благодеяние. Но някой би рекъл, че прави двусмислено четене. Това същото и аз бих рекъл на оногова, който това казва. И тъй двусмислено е, щом то много пъти [по много начини] се прочита. А пък ако е двусмислено, нека надвие човеколюбието, а пък човеколюбиво е да бъдат пуснати пленниците. И наистина нека бъдат пуснати. Защото ти притежаваш справедливото с човеколюбивото, ясно засвидетелствувано от всички. Ако пък някой би намислил изцяло с лицемерни запетаи да обясни смисъла на твоето писмо, то и в такъв случай не би намерил повод да те склони на (нещо) недобро.” Според комбинациите, които са направени тук с препинателните знакове в писмото на Симеон, ето какъв смисъл му дава Лъв Магистър: “Не съм обещавал отрицателно, а положително; аз се съгласих да ти кажа [подразбирай: но не съм ти казал]. Защо ли няма да ги изпратя?” [т. е. имам намерение да ги изпратя], а в думите: “и най-вече, задето ти не позна бъдещето” той виждал само една ирония.

310

ствата на Симеон. И тъй според Лъв Магистър писмото е двусмислено, т. е. то не е израз на истинското и окончателно решение на Симеон, а като такова византийският делегат настоява, щото човеколюбието да вземе връх, което би се проявило най-ясно и най-добре, ако пленниците бъдат отпуснати; а че те ще бъдат предадени, в това Лъв Магистър не се съмнявал, защото справедливостта и човеколюбието на Симеон, което се признава от всички, са неотемливи качества в неговия характер и при това в такава степен, че дори ако някой би се опитал изобщо с лицемерни запетаи да обясни писмото му, то и в такъв случай той не би могъл да намери начин да склони, Симеон на нещо недобро.

Но при всички тия убеждения и ласкателства от страна на Лъв Магистър и това писмо не постигнало целта си: то не произвело никакво въздействие върху българския княз. Напротив, Симеон дори не намерил за нужно да отговори на него и изобщо той прекъснал преписката. Това необяснимо негово мълчание накарало, както изглежда, Лъв Магистър да остави настрана граматическите и синтактични комбинации и тълкувания на последното Симеоново писмо и да се обърне към други по-ефикасни способи, чрез които той би могъл по-чувствително да въздействува върху Симеон. В другите си писма той вече се старае да действува ту върху религиозното чувство на Симеон, ту като изтъква добрите му душевни качества, ту като прибягва към различни софизми и молби, ту апелира към човеколюбието му, ту най-сетне се обръща пак към външната форма на последното Симеоново писмо, за да покаже и докаже неговата двусмисленост, и поради това то не изразява истинското настроение на Симеон. [50] Но Симеон не го удостоил нито веднъж с отговор. Причината за това странно държание на българския
 

50. Вж. превода на останалите 8 писма на Лъв в Известия за българите, стр. 129—137. Нашата преписка на пръв поглед се показва като не на място прекъсната, като непълна, защото от нея не се види дали Лъв Магистър е сполучил да постигне или не целта на мисията си в България. Но, от друга страна, да предполагаме, че тя е продължавала и че другите писма не са дошли до нас по тая или оная причина, както това мисли Кузнецов (каз. ст., стр. 216), не позволява това обстоятелство, че нашите писма са били намерени в един ръкопис, който е запазен цял и съдържа и други писма и съчинения на Лъв Магистър, както и писма на други лица до последния

311

княз спрямо императорския делегат се обяснява с това, че Симеон искал с мълчанието си да покаже на арестувания Лъв, какво той остава непреклонен в първото си решение, че няма да върне пленниците, без обаче да му обясни истинската причина на отказа си, и по тоя начин да го държи в неизвестност, а също да прикрие с нищо неоправданата си груба обноска с императорския делегат, докато изпълнил предначертания си план за отмъщение на маджарите.

И наистина, докато Лъв Магистър се мъчил със своите писма да въздействува върху българския княз и да му доказва по разни начини, че той трябва и е длъжен да върне византийските пленници, Симеон успял да постигне очакваните резултати от тайните си преговори с печенегите за съвместни действия против маджарите. Печенегите, склонени вероятно с разни подаръци и обещания, към които Симеон прибягвал и по-сетне, когато имал нужда от техния съюз, а също подбуждани от враждебно чувство към самите маджари, според Константин Багренородни приели предложението на българския княз. Сключен бил съюз, по който печенегите при пръв удобен случай да нахълтат и нападнат заедно с българите в маджарската земя. Такъв случай им се предоставил още през пролетта на 896 г., [51] когато маджарите предприели някакъв грабителски поход вероятно в земята на съседните славяни. [52] Щом получил известие за това, Симеон незабавно потеглил против маджарите. Като нахълтали българите и печенегите в Ателкуз, те произвели страшно клане над беззащитните маджарски семейства, а мъжкото население било принудено да търси спасение в бягство. Колко съдбоносен бил тоя удар за маджарите, се вижда от това, че когато техните орди се върнали и намерили земята си опустошена и ограбена, те не могли повече да останат в Ателкуз. Оттогава се и почва тяхното
 

(вж. , пак там, стр. 377—378), с други думи, тоя ръкопис съдържа цялата преписка на Лъв, каквато е съществувала. От това става ясно, че преписката на Лъв със Симеон е дошла до нас в пълния си състав и нейната видима прекъснатост и непълнота се обяснява с развитието на самите събития, както ще се види по-долу.

51. За тая дата вж. Известия за българите, стр. 93—94.

52. G. Kuun, пак там, II, стр. 49.

312

преселение в днешните им земи в областта на Средни Дунав и Тиса. [53]

Едва ли може да се допусне, че походът на Симеон против маджарите е останал неизвестен за Лъв Магистър, тъй както преговорите му с печенегите. Само по себе си се разбира, че докато траел походът, Лъв бил принуден да прекъсне настойчивите си писма до българския княз; а пък след свършването на маджарския поход не се явила нужда да ги продължи. Симеон вече решил да го извади от неизвестното му положение, защото целта била постигната, а сам да бъде по-смел и открит в политиката си спрямо Византия. На връщане от похода си Симеон, “горд с победата си”, срещнал се в Мундрага с Лъв Магистър и му обявил: “Няма да сключа мир, ако не получа всички пленници”, т. е. българските пленници, откарани в предната година от маджарите и откупени от император Лъв VI. [54] Предявяването на това условие от страна на Симеон отново поставило в трудно положение императорския делегат. За да може да продължи преговорите, Лъв Магистър съобщил в Цариград, откъдето получил отговор, че императорът приема и това условие, т. е. по-напред да върне българските пленници. Това ново съгласие на Лъв VI естествено ще трябва да се обясни с желанието му да сключи колкото е възможно по-скоро мир с българите, та да обърне всичкото си внимание на източните граници. Там наистина през 896 г. били спрени всичките действия на арабите и дори било сключено примирие пред вид на предстоящата обмяна на пленниците, обаче мирът съвсем не бил обезпечен, тъй като през следващата 897 г. арабите възобновили нападенията си. [55]

Както и да е, но обмяната на пленниците се състояла.
 

53. Const. Porphyr., ibid., p. 173_2–10. Cp. Sym. Logoth., ibid., p. 773_19–22. Старобългарският превод, стр. 117, л. 205. Leo Gram., p. 268_19–22. Theoph. Contin., p. 359_10–22. Skyl.—Cedr., II, p. 256_8–11. Zonaras, IV, p. 411–3. Dmmler, пак там, III, стр. 444—445.

54. Според Skyl.—Cedr., II, p. 256₁₂, Симеон се обърнал с писмо право към императора с това заявление, но това не е вярно, защото Theoph. Contin., от когото Skylitzes е черпил тия сведения, е объркал личностите на Лъв Магистър с император Лъв VI. Подробно за това вж. в Известия за българите, стр. 139, бел. 1.

55. А. Васильев, пак там, II, стр. 111—112.

313

От българска страна бил изпратен нарочен делегат, най-близкият на Симеон човек, Теодор “българин”, [56] който заедно с Лъв Магистър заминал за Цариград, за да приеме българските пленници. Теодор благополучно извършил мисията: той получил българските пленници. [57] Но дали и Симеон е изпълнил задължението си да върне и той византийските и изобщо какви са били отношенията на българския княз към Византия след това до втората му война, не споменава нито един от изворите. Тая блезна в изложението на събитията запълва едно писмо на Лъв Магистър до императора Лъв VI от по-сетнешна дата. [58]
 

56. Тоя Теодор “българин”, наречен  (у Сим. Логотет), “свой Симеонов” (Старобългарският превод), и  (Продъл. Теофанов), не трябва да се смесва със споменавания в надписа на пограничния стълб между България и Византия от 904 г. , ; ИРАИК, III (1898) стр. 184 и сл.), защото това са били, както вече имахме случай да посочим на друго място (СбНУК, XV (1898), книж. отд., стр. 33—34), две различни личности, които са заемали две различни длъжности в едно и също време; но той е несъмнено същият , за когото Сим. Логотет споменава в разказа си за събитията от 912/13 г., и , до когото патриарх Николай Мистик изпратил 13-ото си писмо от 919—920 г. (СбНУК, Х (1894), стр. 376, и тук по-долу, и кн. XI (1894), стр. 29, бел. 2, и тук по-долу). Нам е известен от същата епоха още един Теодор, именно , Симеонов воевода, за когото заедно с друг воевода Мармаим ( и ) споменава Конст. Багренородни (De admin, imp., p. 157—158, и тук по-долу) в историята за въстанията в Сърбия в царуването на Симеон и които загинали в 922 г. в борбата със сръбския княз Захарий (ср. СбНУК, XII (1895), стр. 190—191, и тук по-долу) Но и Сим. Логотет споменава за двама видни Симеонови воеводи, които в 921 г. били изпратени срещу Цариград, преди въстанието на Захарий, без обаче да ги нарича с имената им, а само отбелязва титлите им — (ibid., p. 819, и СбНУК, XV, стр. 140—141). Ако тия титли могат да се дадат на Константиновите Теодор Сигрица и Мармаим, което е твърде вероятно, тогава догадката на Кузнецов (пак там, стр. 210, бел.) за идентичността на нашия Теодор, , с Константиновия ще се потвърди, защото Теодор Сигрица ще трябва да видим в тоя , или , какъвто наистина бил нашият Теодор, а Мармаим — в , който според Скилица—Кедрин (II, стр. 299) бил , т. е. пръв от царските коняри.

57. Sym. Logoth., ibid., p. 773₂₂—774₅; Старобългарският превод стр. 117, л. 205. Leo Gramm., p. 268₂₂—269₄. Theoph. Contin., p. 359_10–16, Skyl.—Cedr., p. 256_11–15.

58. Вж. ,  Това писмо е писано, след като Лъв Магистър паднал в немилост пред император Лъв VI подир

314

В това писмо Лъв Магистър, като изброява дипломатическите си заслуги пред императора, споменава и за три свои посолства в България и резултатите от тях. От първото, към което се отнася и преписката му със Симеон през 895 г., той се върнал, “след като получил 120 хиляди пленници и сключил писмен мирен договор” [59]. Няма съмнение, че тия 120 хиляди пленници той е получил като обмяна на повърнатите и получени от Теодор кавхан български пленници. Де и как е станала обмяната, изворите мълчат; затова и всякакви предположения по тоя въпрос [60] ще бъдат излишни и безполезни. Но според Лъв Магистър работата не се свършила само с обмяната на пленниците: той сполучил още да сключи и някакъв си “писмен мирен договор”. Обаче това известие едва ли може да се отнесе към момента, когато е ставала обмяната на пленниците, защото целта на първото отиване на Лъв Магистър в България била, както видяхме, само да получи византийските пленници, па и в преписката си той нийде не споменава, нито дори намеква, че в задача му влизало и сключването на писмен мирен договор. Очевидно последният се отнасял към друг момент в отношенията между България в дадената епоха, момент, близък по-време с обмяната на пленниците, който се намира в непосредна връзка с нея, та поради това и Лъв Магистър го отнесъл към резултатите от първата си мисия в България. Ние тук разбираме втората война на Симеон против Византия.

Симеон във всичките си сношения с византийското правителство и с неговия делегат, както по-горе изтъкнахме, избягвал да се ангажира с някой дълготраен мир и се ограничил само с едно примирие и с обмяна на пленниците, за да може да бъде свободен в своите действия, а това ясно разкрива и по-нататъшните му планове спрямо Византия. И наистина според Симеон Логотет българският княз търсел причини, за да наруши мира и, както изглежда, намерил ги: под пред-
 

връщането си от посолството на Изток и се намирал в изгнание, т. е. по-рано от 909 г. Ср. С. de Boor, Vita Euthymii, p. 190—191. А. Васильев, пак там, II, стр. 161—164.

59., ibid., p. 396

60. Каквито Кузнецов се опитва да даде, вж. [Кузнецов], пак там, стр 210.

315

лог, че не били върнати всички български пленници, той отново потеглил с войски против империята. [61] И тъй причина за втората война на Симеон в същност е нямало и очевидно българският княз е търсил повод, за да поднови войната с цел да си отмъсти на византийците за нанесения му погром с повикването на маджарите от Лъв VI, в което му помогнала и смъртта на Никифор Фока. [62]

Вторият поход на Симеон, който се отнася, както видяхме, към лятото на 896 г. и имал посока право към Цариград, и
 

61. J. Marquart, пак там, стр. 256, впрочем така обяснява причината за втората война: “Българският княз узнал, че български пленници все още се намирали в ромейската държава, и се оплаквал, разбира се, за неточното изпълнение на договора. Последното е могло да има все пак своите мъчнотии, защото някои от откупените у маджарите пленници може да са преминали веднага в частни ръце.”

62. Sym. Logoth., ibid., p. 774_6–8:

Другояче представят работата останалите хронисти. Докато Теофановият продължител не отбелязва никаква причина, а Псевдосимеон се ограничава само с израза:  (ed. Bon., p. 702), Скилица—Кедрин съобщава следното:

затова той събрал войска и я изпратил против българите (ibid. , II, р. 257_5–9); Зонара пък пише:

след което императорът изпратил войска срещу българите (ibid. , IV, р. 41_3–6). И тъй от думите на тия двама хронисти излиза, че причината да се почне войната било това според Скилица—Кедрин, дето Симеон се отказал да изпълни договора, а според Зонара, че след като получил пленниците, не сключил договор, при това и според двамата войната почнал собствено не Симеон, а Лъв VI. Вече разногласието на тия двама хронисти, от които Скилица е имал за извор Логотет, а Зонара — Скилица, в обяснението на причината на втората война показва, че това обяснение не почива на някой исторически документ или извор, а е тяхно частно лично обяснение, което противоречи на Логотетовото. Не по-малко невероятно се показва и второто им положение, че не Симеон, а Лъв VI почнал войната. По-горе се спомена, че в дадения момент Лъв VI най-малко е могъл да мисли за война с българите поради опасността, която заплашвала империята откъм арабите в Мала Азия ; напротив, той се стараел всякак да сключи по-скоро мир с тях, както това свидетелствува отстъпчивостта му пред изявленията на Симеон. Поради това не може и дума да става, че византийският император е почнал войната. Пред вид на тая невероятност в известията на Скилица—Кедрин и Зонара ние даваме предпочитание на Логотетовото.

316

бил, както изглежда, неочакван за императора, който се оказал съвсем неприготвен. Лъв VI веднага заповядал на доместика. на схолите, т. е началника на гвардията, Лъв Катакалон [63], да тръгне заедно с патриция и протовестиария Теодосий против българите. Катакалон набързо прехвърлил източните войски през Босфора и се упътил в Тракия срещу българите. Той се срещнал с тях при Българофигон, [64] дето било дадено сражение. Ромеите били съвършено разбити и повечето от тях загинали, в това число и протовестиарий Теодосий, който пропаднал без вест. [65] Какво е последвало след Българофигонския бой, визан-
 

63. (още , a Скилица—Кедрин го нарича с титла и прозвище ) бил роднина () на патриарх Фотий и още при Василий I Македонец като  бил твърде влиятелно лице; но замесен в делото за свалянето на Фотий, бил заточен и подстриган за монах. По-сетне по желанието на патриарх Евтимий, при Лъв VI вече, бил извикан назад, и то въпреки волята на василеопатора Стилян Зауца. Преди втората война на Симеон Зауца се помирил с него, защото още при живота на последния ние го срещаме като магистър, а сетне при съдействието на същия Зауца бил назначен за началник на гвардията на мястото на починалия Никифор Фока. Освен участието във втората война на Симеон той предприел напълно сполучлив поход и против арабите (вж. С. de Boor, Vita Euthymii, стр. 140 и сл.). Кузнецов (пак там, стр. 216, бел. 4) неизвестно отде нарича Лъв Катакалон Рабдих. Вероятно той ще да е извлякъл това име или от следния израз, който срещаме в гръцкия текст на Логотет (in contin. Geor. Hamartoli и у Leo Gramm.), но пропуснат в старобългарския му превод , т. е. “Катакалон, който имал къща в Равдос”, което не е прозвище на Катакалон, а е име на един градски квартал в Цариград (С. de Boor, пак там, стр. 141), или пък го е смесил с дирахийския стратег Лъв Рабдух (Const. Porphyr., ibid., p. 156 cap. 32) дейността на когото се отнася към по-късно време, както ще видим по-долу.

64. (in contin. Geor. Hamartoli , което не се среща нито в един от другите хронисти; в Старобългарския превод: ) старата Burtudizus, , а сега Баба Ески, старо епископство (С. Jireek, Die Heerstrasse, стр. 100). Откога е почнал да се нарича , вж. подробно в “История на българската държава”, т. I, стр. 429—430.

65. Sym. Logoth., ibid., p. 774_6–15; Старобългарският превод, стр. 117 л. 205 об. Leo Cramm., p. 269_6–13. Theoph. Contin., p. 360_8–19. Skyl.—Cedr., II, p. 257_5–16. Zonaras, IV, p. 41_6–7. Const Porphyr., ibid., p. 32₂₀. Според Конст. Багренородни в това сражение участвувал и загинал “известният голям и с гигантски вид Армений, зет на Ангурина Лекастрийска, дългорък и ловък с двете ръце, когото на арменски език наричали Азот ( — Ашот)”.

317

тийските хронисти нищо не казват. Обаче тая липса на каквито и да било известия у византийците едва ли може да се обясни с това, че войната се прекратила без нищо особено от страна на Симеон; напротив, ние имаме основание да приемем, че българският княз след такава бляскава победа не ще да се е забавил да продължи пътя си към самата столица.

Арабският историк Табари (+ 923), който бил съвременник на разказваните от него събития и довел историята си до 915 г., под 283 от хиджра (= 19 февруари 896 — 7 февруари 897) [66], съобщава, че “славяните [българи] нападнали ромеите в голямо количество и избили много от тях”, в което трябва да видим намекване на Българофигонския бой, разрушили много техни села и дошли до Цариград, като принудили ромеите да търсят убежище и да се затворят в столицата. Напразно императорът увещавал българския княз да спре войната, като изтъквал, че те са от една и съща вяра и затова няма защо да избиват хората си. Но Симеон останал глух на тия увещания; напротив, той заявил, че “това [т. е. Византия] е царство на прадедите му и няма да си отиде от стените на столицата, докато един от тях не победи другия”. В тая критическа минута Лъв VI решил да сформирова нова войска: той раздал оръжие на намиращите се в това време у него под ръка мюсюлмански (арабски) пленници и като им обещал свобода, изпратил ги против българите които след това били отблъснати. По какъв начин е станало това отблъскване на българите от Цариград, Табари не казва но по всичко изглежда, че то не ще да е било резултат от някое сражение, защото инак арабският историк не би пропуснал това да отбележи, а пък очевидно той е събирал своите сведения от очевидци на самото събитие — повърнати арабски военнопленници.

Очевидно това ще да е било мирно оттегляне на българския княз, което последвало, след като били възстановени мирните отношения между България и Византия, с други думи, втората война на Симеон против Византия свършила с някой мирен до-
 

66. За това известие вж. А. Васильев, пак там, II, стр. 11. R. Abicht, Der Angriff der Bulgaren auf Constantinopel im Jahre 896 n. Chr. Archiv f. sl. Phil., Bd. XVII, 1895, стр. 478. J. Marquart, Streifzge, S. 519—520. Разбор на това известие вж. Известия за българите, стр. 87 и 100—101.

318

говор, предложен от императора и приет от българския княз, който договор продължавал да съществува през цялото останало царуване на Лъв VI. А че е съществувал такъв договор между България и Византия през периода от 896 до 912 г., свидетелствуват: 1) известието на хронистите под 912 г. , което се отнася към управлението на Александър, брат на Лъв VI, когато Симеон поискал да се възобновят “условията на мира”, които се състояли в това, че той (Симеон) “да се смята за приятел и да се почита, както е било при Лъв VI”, [67] и 2) шестото писмо на патриарх Николай Мистик, който в 913 г., когато Симеон нарушил мира и потеглил отново против Византия, писал му следното : “ . . . и нашето писмо ще ти възвести, тъй че ако ти неизменно се държиш на мнението си и не искаш да се върнеш към предишния ред [именно]; клетвено да се обезпечи, че [господарите на] българите да не вършат нищо неизносно и да се изпълнява както отначало и тъй нареченият , a това, което се изпраща според обичая от ромейската империя до тебе, да се изпраща в Девелт и оттам по ваши хора да се донася до твоята власт, да се задоволяваш с това така извършено” и т. н. [68] В тоя тъкмо 
 

67. Sym. Logoth. , ibid., p. 798_4–6:

Старобългарският превод, стр. 124, л. 218. Leo Gramm., p. 287_18–20 изпуща подчертаните думи. Theoph. Contin., p. 380_5–8. Skyl.—Cedr., II, p. 277_7–10. Zonaras, IV, p. 49_24–26.

68. Мigne, Patrol. gr., t. CXI, col. 57:

Ср. СбНУК, Х (1894), стр. 405. Там обаче ние неправилно изтълкувахме изречението:  в смисъл “да не се предприема нищо вредно спрямо българите”, когато в него трябва да се разбира тъкмо обратното. Изобщо трябва да се забележи, че това изречение не е съвсем ясно. Напр. изразът  на пръв поглед се показва невероятен и може да се приеме за граматическа грешка вм. . Но очевидно тук трябва да се приеме, че е изпуснато някое съществително като  или , или , така че ние четем  ( или ), които и съставят подлежаще на ; освен това, за да се разбира в първия смисъл, би трябвало вм.  да стои .

319

(лат. conventum = сговор, договор) [69] ние виждаме оня “писмен мирен договор”, за който Лъв Магистър споменава в гореприведеното място от писмото си до императора и със сключването на който бил пак той натоварен от страна на цариградското правителство, едно, защото той вече бил добре запознат със Симеон, и, друго, и то главно защото втората война, както видяхме, била тясно свързана с въпроса за военнопленниците, в който Лъв Магистър бил най-добре ориентиран. Договорът вероятно е бил сключен, докато Симеон стоял под стените на Цариград.

Що се отнася до условията на договора, то те могат да се изведат от гореприведените известия, а именно: 1) Дадена била клетва от страна на българите, че няма “да вършат нищо неизносно”, разбира се, спрямо ромеите — едно задължение, което намира обяснението си в неочакваните нападения както в първата, така и във втората война на българския княз, които докарали на Византия такива големи загуби и вреди. 2) Да се изпращат на Симеон всяка година за известно време богати подаръци [70] от ромейската империя в пограничния град Девелт където да се явяват специални пратеници на българския княз, за да ги получат и отнесат. 3) Направена била и терито-
 

69. Думата  не е нищо друго освен елинизираната лат. conventum, i = сговор, договор. Обаче не трябва тя да се смесва с , conventus, us = събор, събрание, която се среща у Theophanus, ed. C. de Boor I, л. 170₉: ; 170₁₂: , и р. 433₁₈, дето се казва, че когато българският хан Савин влязъл в преговори с Константин V Копроним, българите , свалили го (вж. История на българската държава, I, 1, стр. 218). Също  не трябва да се смесва и с печенежкото  (Skyl.—Cedr., II, 588_11–12)  (Leo Diaconus, ed. Bon., p. 150_21–23 = consilium = съвет, съвещание, народно събрание (рус. “вече”). Вж. В. Г. Васильевский, Византия и печенеги, Труды, т. I, стр. 15, бел. 1.

70. В текста стои , т. е. “това, което праща”. М. С. Дринов (Южные славяне и Византия, Съч., т. I, 1910, стр. 378) пише, че “по заключенному договору, Византия обязалась платить болгарам ежегодную дань”; такова тълкуване на тая дума може би да е справедливо и вярно, защото по всяка вероятност Николай Мистик, за да запази престижа на империята пред един “варварин”, избягнал в писмото си позорната дума данък. Но според нас това е било по-скоро един откуп на мира във вид на богати подаръци, които се изпращали на Симеон в известно време от Цариград в Девелт в знак на  и  защото инак едва ли Византия би плащала в

320

риална отстъпка, именно отстъпена била приморската покрайнина между Черно море и Странджа планина, защото наскоро след 907 г. приморският гр. Мидия е бил пограничен между България и Византия, [71] a пък след 896 г. до смъртта на Лъв VI не са ставали, доколкото засега е известно, никакви териториални изменения по югоизточната граница, при това прибрежните градове на тая покрайнина Агатопол, Созопол и Девелт останали във византийски ръце, така че в 896 г. югоизточната граница между България и Византия била закръглена по следния начин: от Мидия на Черно море по вододела на Странджа планина до върха Демиркапу, откъдето тя съвпадала с границата по “дълбокия” мир от 864 г. [72] Макар че с
 

продължение на 20 години данък в тесен смисъл на думата. Такъв способ за поддържане мира Византия твърде често е практикувала, когато империята се нападала от разни народи и се е намирала в опасност, както това било с аварите и други народи.

71. С. de Boor, Vita Euthymii, cap. XVI, p. 57: 
 

72. Това най-ясно се види от списъка на епископските седалища, съставен при Лъв VI при съдействието на патриарх Николай Мистик, т. е. между 901 и 907 г. В тоя списък епископските седалища: ,  (сег. Ахтопол), ,  (м. б. при с. Ковчаз, северно от Лозенград, Tomaschek, ibid., p. 39—40),  (неизвестно),  (при сег. с. Фикла на север от Одрин на десния бряг на Тунджа),  (сега с. Провадия на североизток от Одрин и на изток от Фикла),  (сег. с. Скопие на изток от Лозенград),  (сега Бунархисар на югоизток от Лозенград),  (сег. Баба Ески) и  (неизвестно), които са били подчинени на одринския митрополит (вж. Н. Gelzer, Texte der notitia episcopatum, пак там, стр. 558, № 603—513), а също и епископските седалища:  (на север от Одрин близо до Сакар планина),  (Лютица, село Лъджа при Ортакьой),  (сег. с. Юскюдар на северозапад от Одрин),  (вероятно дн. с. Лефке на северозапад от Юскюдар),  (неизвестно),  (Иречек посочва турското с. Драма на север от с. Мали манастир, Каваклийско),  (в Източни Родопи),  (нa юг от Харманли),  (точно неизвестно; според Иречек в областта на Източни Родопи) и  (Иречек посочва на с. Буково близо до Хасковските бани), които са били по-рано подчинени на пловдивския митрополит (вж. Н. Gelzer, пак там, стр. 557—558, № 566—575) — всички тия епископства, които са означени под цариградската църква, се намирали тъкмо южно от посочената граница. За всички приведени тук географски имена вж. С. Jireek, Die Heerstrasse. S. 72—73. Archologische Fragmente aus Bulgarien в Archol. epigr. Mitteil., X, S. 145. Княжество България, II, стр. 390, 695, 702.

321

тия три точки едва ли се изчерпвали всичките условия на мирния договор, все пак те ясно показват, че Симеон напълно постигнал целта си: той не само сполучил да отмъсти на византийския император за вероломната му политика спрямо него, но и успял да го принуди да сключи такъв мир, с който неговото честолюбие се напълно удовлетворявало; защото, макар византийското правителство често пъти и да е прибягвало към задължения, подобни на второто, всеки път, когато е искало да поддържа мир с разни народи, опасни за империята, все пак в очите на Симеон Византия, която се признала за победена, сега ставала негова данница, а главно според тоя договор Симеон ставал след него в такива отношения спрямо империята, че от него зависел мирът между двете съседни държави.

И наистина сключеният в 896 г. мир с империята не останал тъй ненарушен от страна на българския княз, както се предполагало. Симеон запазил мирните си отношения с Византия само в смисъл, че не предприемал поход срещу столицата на империята в продължение на 17 години до края на Лъвовото царуване; обаче към другите византийски владения на полуострова това той не спазвал. Докато Лъв VI бил зает с отчаяната си борба против арабите, Симеон не пропускал нито един удобен случай, колчем такъв му са предоставяли обстоятелствата, да го експлоатира в своя полза, дори с оръжие в ръка, за разширение границите на държавата си за сметка на византийските владения. Така сам Лъв Магистър в писмото си до императора свидетелствува, че след второто си посолство в България той “поднесъл на императора като подарък 30 крепости в дирархийската област с богатството и самите жители, след като ги изтръгнал, пророчески казано, [73] из устата на лъва като ухо” [74]. Кое събитие имал пред вид Лъв Магистър когато е писал тия редове, за нас остава засега неизвестно поради липса на други известия; също така не е възможно да
 

73. Амос, III, 12:

74. ,

— За писмото на Лъв Магистър и за времето, когато е писано то, вж. по-горе, стр. 313, бел. 58.

322

се определи точно и годината на второто му посолство в България, но то несъмнено се отнася към времето между 896 г., когато той изпълнил, както видяхме, първата си мисия в България по въпроса за обмяната на пленниците, и 904 г., към която се отнася третото му посолство, както ще покажем по-долу. Но и при все това от думите на Лъв Магистър не е трудно да се заключи, че второто му изпращане в България е имало за цел да се регулира пограничната линия по западната граница на българската държава, която в това време претърпяла, както изглежда, известно изменение.

Касае се тук въпросът за 30 крепости в областта на гр. Драч, които се оспорвали от Симеон, защото някоя територия византийска, в която са влизали тия крепости, или е била окупирана от българите, или се е доброволно присъединила към българската държава като такава, която е била населена със славянско население. Което от тия две предположения и да приемем, самият факт ясно разкрива стремежите на Симеон: с присъединението на известна част от Драчката област той е искал очевидно да подготви завоеванието на самия град Драч — главната база на ромеите на Адриатика, защото, откакто българите при Борис били излезли на Адриатическо море между реките Семени и Воюса, тоя град бил откъснат от другите владения на империята — и по тоя начин окончателно да унищожи византийската власт в западната част на полуострова. Затова Симеон се домогвал, както се вижда, да стесни колкото е възможно повече областта на Драчката тема. Обаче Лъв Магистър, ако се съди по думите му, сполучил да попречи до известна степен за пълното осъществяване на тоя Симеонов план и при възникналите по тоя случай преговори успял да “изтръгне” споменаваните в писмото му 30 крепости от “устата на лъва”, т. е. от ръцете на Симеон, в Драчката област и отново да ги върне под властта на императора. Къде трябва да търсим тия крепости, писмото на Лъв Магистър нищо не посочва; но като се вземе под внимание това, че границата е вървяла в тая страна по долното течение на р. Семени до планината Крабе, то и въпросните крепости ще да са се намирали южно и югоизточно от Драч между долните течения на реките Семени и Шкумба, дето Лъв Магистър можал, ако не

323

да запази предишната, определена по договора от 894 г., то поне да намали обсега на откъснатата територия.

Същият характер и цел имало и третото посолство на Лъв Магистър в България, обаче то е било изпълнено при други много по-сложни обстоятелства. Според думите му резултатът от него било това, че той с убеждения и настоявания сполучил “да вземе обратно завоювания от агаряните Солун, след като българите поискали да го заселят” [75]. Това известие е от първостепенна важност не само затова, че то дава възможност точно да се определи датата на третото отиване на Лъв Магистър в България според посоченото в него събитие — завоюването и опустошението на Солун от арабите в 904 г., но още и затова, че то дава нови данни за отношенията на българите към Византия през това толкова съдбоносно за империята събитие.

В началото на Х век нападенията на арабите, особено по море, започнали да стават твърде заплашителни за Византия. В 902 г. арабската флота, като опустошила под началството на ренегата Дамиан островите по Егейско море, влязла в Пегасийския залив около бреговете на Тесалия и нападнала богатия и населен град Димитриада; след кратковременна обсада арабите превзели града и като го разорили и заграбили голяма плячка и много пленници, оттеглили се в морето. Наскоро островите на Архипелага били изложени на нови нападения и към 903 г. остров Лемнос бил завзет и опленен от арабите. Но особено съдбоносна за Византия била 904 г., когато през първата половина на юни гръцкият ренегат Лъв, наречен Триполит, като застанал начело на мюсюлманската флота, превзел родния си град Аталия, богат и важен търговски и стратегически пункт на южните брегове на Мала Азия, като го ограбил и опленил. След тая сполука Лъв Триполит вече замислил да нападне самата византийска столица, “от бога пазения” Цариград, да пристъпи към която не се и забавил. Той потеглил към столицата и влязъл в Дарданелите, без да срещне по пътя какъвто и да било отпор, защото изпратеният насреща му друнгарий Евстатий с византийската флота, изплашен от силата
 

75.,

324

на арабската флота, не се решил да даде сражение и се върнал назад. Като завладяла град Абидос, който бил добре укрепен и се считал като ключ на Цариград, арабската флота скоро достигнала до пристанището Парий при входа на Мраморно море. От столицата била отново изпратена флота под началството на протасикрит Имерий, с когото неизвестно защо Лъв Триполит не се решил да влезе в бой и като се отказал от плана си да нападне Цариград, напуснал Дарданелите, откъдето потеглил на запад покрай островите Имврос, Самотраки и Тазос. Тук той бил настигнат от Имерий, който също не се решил да даде сражение и чрез това улеснил Триполит свободно да замине от Тазос. Лъв Триполит, като обиколил Халкидическия полуостров, насочил маршрута си през Солунския залив право към втората столица на империята, Солун. [76]

Според едно летописно известие, “когато българските нахлувалия тревожили ромеите, агаряните, като се научили за това, предприели морски поход, след като си поставили за началник Лъв Триполит, отстъпника от християнското благочестие, който бе потеглил от град Аталия” [77]. И тъй през 904 г. ставали са някакви нахлувания от страна на българите, на които Лъв Триполит разчитал, когато предприемал похода си против Цариград. От самата връзка на събитията,
 

76. А. Васильев, каз. съч., II, стр. 135—141.

77. С. Логотет, у Georg. Hamart., ed. Muralt, cod. Vat., p. 783, под черта:

Theoph. Contin., ibid., p. 366_11–15. Skyl.—Cedr., ibid. II, p. 261_19–23 (перифразирано). Това известие се намира в преписите от втората редакция на С. Логотетовата хроника (вж. Притурка № 5), а именно, във Ватикан. № 153 и 163, отдето го заимствувал Продължителят на Теофан, а отпоследния — Скилица—Кедрин. Отде е то почерпено, засега не може да се посочи, но това не дава никакво основание да се съмняваме в неговата вярност, защото, както ни показват целта и резултатът от второто посолство на Лъв Магистър, Симеон никак не се стеснявал от сключения в 896 г. мир между България и Византия, следователно самото държание на Симеон спрямо империята в даденото време не изключва възможността за подобни нахлувания