III. Национализация на българската държава
 

5.  Вътрешната дейност на княз Борис
 

Макар че българският църковен въпрос бил предмет за спор между римската и цариградската църква до 882 г., обаче за княз Борис той бил окончателно решен, както видяхме, още в 870 г., когато по силата на съборното решение в Цариград българската църква била призната за автономна, а латинското духовенство напуснало България и било заменено с гръцко начело с архиепископ. [1] След това Борис, ползувайки се от настаналите мирни отношения със съседите си, съсредоточил всичкото си внимание върху вътрешните дела на новопросветената си държава. Пред него сега стояла сложна и мъчна задача — да реформира обширното си царство по образец на другите християнски държави, в чиято група сега то влизало, и преди всичко по образеца на Византия, отдето той получил заедно с християнството църковни и светски закони. Няма съмнение, че тия реформи му се налагали от промяната на религията, обаче при главната си цел да парализира силата на чуждите влияния в България и по тоя начин да даде възможност на страната самостойно и самобитно да се развива при новите условия, Борис взел за основа националния принцип както в държавната уредба, тъй и в закрепата на придобитата вече църковна автономия. С въвеждането на новата вяра той нанасял съкрушителен удар на българското болярство, а заедно с него и на българския елемент, едно, за да засили централната власт, а, друго, за да запази силата и целостта на държавата. В това си дело Борис напълно сполучил, защото се облягал, както се каза, на славянското множество и поради това върху неговите основи почнал да гради новата държавна и църковна уредба, следователно националният принцип, в името на който той трябвало да действува, бил славянският. Опирайки се по тоя начин на славянския национален принцип, Борис получавал известно облекчение в законодател-
 

1. Вж. тук по-горе, стр. 154—153.

211

ството; защото, запазвайки може би все още държавноадминистративната организация на стара езическа България, той приел от Византия наред с каноничния сборник за управлението на църквата и готови светски закони, които или вече били приготвени от византийското правителство за славянското население на империята, както например “Земеделският закон”, или са били прилагани в славянските области на империята, както например “Еклогата на законите”, която влязла в основата на първото българско християнско законодателство, известно под името , приспособен отпосле специално за България. [2] Едва ли може да се допусне, че тия закони са били въведени не повсеместно в българската държава, т. е. че те са се прилагали само там, дето е имало компактно славянско население, както в западната половина на царството, и отпосле постепенно били въвеждани и в източната половина; напротив, едновременното прилагане на новите закони по цялото царство се налагало от самата вътрешна политика на Борис — за по-тясна връзка на различните, географски разчленени области и за премахване на етническите и правовите различия, които много пречели на държавното единство. По тоя начин самото ново законодателство носело със себе си славянски основи и чрез това вече славянизирало държавната уредба, като изтиквало старото хуно-българско право, от една страна, а, от друга, само получавало национален характер.

Много по-мъчно било за Борис да прокара националния принцип в духовния живот на своя народ, защото тоя живот бил тясно свързан с църковната уредба на държавата. И наистина българската църква била призната от Византия за автономна по образеца на другите такива църкви: на Изток арменска, коптска, сирийска, а на Запад моравска; обаче тая автономност би могла да получи пълното си приложение само, първо, ако богослужението се извършвало на народния или на понятен за народа език и, второ, ако църковната йерархия излизала из средата на народа, който образувал църквата. [3] Макар и да ня-
 

2. [По-подробно вж. Д. Ангелов и М. Андреев, История на българската феодална държава и право, София, 1968.]

3. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, епископ словенский, Сергиев Посад, 1913, стр. 226.

212

маме прави известия, но не подлежи на никакво съмнение, че когато в 870 г. се признавала автономността на българската църква, тия две условия, в които собствено се заключавала същността на автономията, са били уговорени от Борис и приети от цариградското правителство и църква. Тая уговорка намира своята подкрепа във факта, че в това време съществувал вече славянски превод на богослужебните книги и на една част от св. писание и на дело се прилагал в Моравия. Освен това, ако днес за днес почти всички слависти признават, че църковнославянският език, на който св. братя Кирил и Методий превели св. писание, бил езикът на македонските, т. е. на българските славяни, и че тоя превод бил направен на Балканския полуостров за славяните на империята още в 855 г., според свидетелството на черноризец Храбър, т. е. преди заминаването на двамата братя за Моравия, и то по изнамерената от св. Кирил глаголитска азбука, [4] то едва ли Борис би пропуснал да се възползува от тоя готов превод на богослужебните книги на народния език, за да въведе от самото начало славянското богослужение в църквата и да тури основите на българската книжнина. Тук обаче той се натъкнал на големи мъчнотии, които му попречили тъй лесно да осъществи посочените по-горе две условия: липсвали подготвени лица из средата на народа, които да образуват народна йерархия и да подемат национализирането на църквата и народната просвета.

Гръцкото духовенство, което пристигнало в България заедно с първия архиепископ, може би под условие, че то по силата на автономния принцип ще остане там, докато бъде подготвено домашно свое духовенство, заемало всички степени на църковната йерархия: дяконска, свещеническа и епископска, и е извършвало богослужението и проповядвало на гръцки език, още повече, че официалният език и в езическа България бил гръцкият, както това свидетелствуват надписите от първата половина на IX век на официални документи, а също и откритият в Албания надпис от времето на Борис и намере-
 

4. Б. Цонев, История на българския език, София, 1919, ч. 1, стр. 63—136, и посочената там литература по въпроса. Н. Л. Туницкий, пак там, стр. 227.

213

ният около Варна негов печат [5]; но възможно е, че между низшето духовенство да е имало вече лица, излезли от славянското население, главно свещеници, които са проповядвали на славянски език, особено в западната половина на царството, но да са извършвали богослужението на същия език се явява твърде съмнително, защото това се намирало във властта на висшето духовенство, а пък то си оставало гръцко и никога не би отстъпило по принцип или по инструкции от Цариград да допусне в богослужението един варварски език. [6] Следователно въвеждането на славянския език в църквата могло да стане само тогава, когато начело на отделните епархии застанели епископи от славянски произход, които биха се проникнали и споделяли славянската политика на държавния глава, именно не само да проповядват, но и да извършват богослужението на народния език, и като пълновластни в църковната си област при съдействието на княза биха се решили с успех да прокарат тая реформа. Но на първо време Борис бил лишен от тая възможност. Затова и първоначалната му дейност след 870 г. според оскъдните засега известия се състояла в това, че той настоявал навсякъде да се поставят епископи, да се ръкополагат свещеници, да се въздигат църкви и манастири, [7] с една реч, всичкото внимание на княз Борис било насочено да основе в държавата си здрава църковна организация, чрез която, от една страна, да се закрепи християнството в новообърнатия му народ и да се разпространи в ония части на обширната му държава, дето още не бе проникнало Христовото учение, а, от друга страна, да създаде условия, при които би могло да се подготви висше и низше духовенство, излязло от
 

5. Известия на Варненското археологическо дружество, кн. VII, 1921, стр. 114—115.

6. Че в България не е било въведено славянското богослужение и след 870 г., това неопровержимо разясни и доказа А. Воронов, Главнейшие источники для истории св. св. Кирилла и Мефодия, Киев, 1877, стр. 100—105.

7. Вж. в житието на Тивериуполските мъченици гл. 35. Migne, Patrol. gr., t. 126, col. 200:

Чудо св. Геория о болгарин, стр. 20:

214

средата на народа и което да замести чуждото, по необходимост натрапено.

Въпросът, как е била организирана българската църква след 870 г., още не е достатъчно осветлен. Опитът на М. Дринов да установи, че при Борис в църковно отношение България била разделена на три църковни области, всяка с по един архиепископ: западна — Моравска, югозападна — Тивериуполска или Величка, и източна най-главна — Преславска, не биде възприет. [8] Засега се приема изказаното след него мнение, че в България са били откривани постепенно епископските катедри, броят на които при Борис се смята да е бил доста голям. [9] И наистина, ако папа Иван VIII в писмото си от 873 г. до Борис съобщава, че гръцките епископи и свещеници в България не само подлага на низвержение, но и предава на анатема, [10] а пък в 878 г. отправил писмо до “всички епископи и други клирици гръцки в България”, в което им обещавал, че ако те се откажат от катедрите си в българската страна, ще ги възстанови на бившите им епископства в цариградската църковна област, а пък който от тях не е заемал там такава, ще му даде вакантна, [11] и ако Константин Багренородни в биографията на дядо си Василий I пише, че българският народ “се убедил да приеме архиепископ и страната да се покрие с епископии” [12], то тия известия ни дават достатъчно основание да приемем, че още през първите години след 870 г. в България са били учредени немалко епископски катедри.

Както първият български архиепископ, тъй и първите епископи гръцки са били назначени на тия катедри от цариградския патриарх Игнатий, обаче по значение и ранг едва ли тия епископи са били равни. Доколкото може да се съди по установените засега епископии при Борис (вж. по-долу), българската държава в църковно-административно отношение първоначално била разделена по образеца на цариградската църква
 

8. М. Дринов, Исторически преглед на българската църква, Виена, 1869, стр. 26—27, Съчинения, II, стр. 30—31.

9. Е. Голубинский, каз. съч., стр. 46—47. Ср. Д. Цухлев, каз. съч., I, стр. 360—361. И. Туницкий, Св. Климент, стр. 215—216.

10. Вж. по-горе, стр. 169.

11. Вж. по-горе, стр. 175.

12. Вж. по-горе, стр. 140, бел. 67 и 159, бел. 93.

215

на отделни доста големи църковни области или епархии начело с митрополити, които резидирали в областния център, отдето се разпространявало християнството в дадена област и се управлявали непосредно делата на местните християнски общини. Такова епархиално деление се налагало от обширността на самата Борисова държава и от необходимостта за по-тясната връзка на тия области с държавния център. Един от тия митрополити, в чиято област е влизала българската столица, носел и титлата архиепископ като primus inter pares и се смятал като предстоятел на българската църква; той, от една страна, признавал върховната власт на цариградския патриарх, а, от друга, съгласно с 34-то правило апостолско управлявал новоучредената българска църква в съгласие и при съдействие на другите митрополити. За седалища на тия митрополити били избрани съгласно с практиката на цариградската църква такива административни центрове: 1) стари, в които е имало епископски катедри преди епохата на варварските нашествия и разорения и които след поселението на славяните били възобновени, а след основаването и разширението на българската държава влезли в нейния състав, и 2) нови, които се налагали от границите на държавата и могли да заместят старите, изчезнали в предните епохи.

Според такива важни центрове с църковно-историческо и тогавашно административно значение в границите на България по договора от 864 г. били определени за разни части на държавата следните църковни области:

1. За североизточната част — Доростолска, или Дръстърска, с център  от старобълг.  (старогр. , рим. Durostorum, Dorostorus), бивш епископски град, който влизал в провинция Долна Мизия, [13] а български бил още от основаването на държавата; в него било възобновено близкото по място старо митрополитско седалище на стария град Маркианопол (при дн. с. Девня), който бил унищожен в началото на VII век [14] и в чиято област влизало доростолското епископ-
 

13. Hieroclis Synecdemus, ed. G. Parthey, Berolini, 1866, v. 6864. Cp. W. Tomaschek, Idrs, S. 18 S. -Ab.

14. К. Иречек, Княжество България, II, стр. 849—850.

216

ство. [15] Че тая епархия била от първите български епархии и при това най-важна, а нейният митрополит бил и български архиепископ, може да се заключи от това, че 1) по договора от 927 г. (вж. по-долу) Дръстър станал седалище на българския патриарх вместо дотогавашния Преслав; 2) след покорението на Източна България от Иван Цимисхий тя била обърната пак в митрополия, подчинена на цариградския патриарх, за цяла Североизточна България и 3) според грамотите на Василий II тя била пак призната за такава. [16] Тя се запазва през средните и новите векове.

2. За южната част — Филипополска, или Пловдивска, с център Филипопол или бълг. Пловдив. Това е част от старата филипополска епархия за провинция Тракия, [17] по-голямата част на която сега влизала в българска територия по 30-годишния договор от 814 г., а градът бил окончателно присъединен при хан Маламир. [18] Важно е в случая това, че в близкия по време списък на цариградските епархии, съставен при Лъв VI Философ, под името пак на тая епархия са изброени само епископии, които според договора от 904 г. (вж. по-долу) останали на византийска територия, [19] защото самият град бил под българска власт. Може би като българска епархия тя да е носила друго име, във всеки случай цариградската патриаршия едва ли би пропуснала да възобнови още на първо време тоя гръцки тогава център като митрополитско седалище.

3. За западната част — Сердикийска или Средечка, с център виз.  от старобълг. Средец (старогр.  и ), също стар митрополитски град в провинция Среди-
 

15. Д. Цухлев, каз. съч., I, стр. 76—81.

16. Дюканжов каталог, издаден от Н. Gelzer в Der Patriarchat von Achrida, p. 6, . Във втората грамота на Василий II според изданието на Н. Gelzer в BZ, II, 1893, стр. 44₃₃ и 55. Ср. Zachariae v. Lingenthal, Beitrge zur Geschichte d. bulgar. Kirche, S. — Ab, S. 10. Е. Голубинский, каз. съч., стр. 37—39, 47—48, 52—53.

17. Hierocles, ibid., p. 635₄.

18. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 1, стр. 336, 455—457.

19. Н. Gelzer, Ungedruckte und ungeng. verffentliche Texte der Notitiae episcopatum, Mnchen, 1900, S. 557—558. Ср. В. Н. Златарски, Известия за българите, стр. 146 и 148.

217

земна Дакия, [20] който след основаването на град Първа Юстиниана (VI век) изгубил църковното си значение, но след разрушението и изчезването на последния (през VII век) [21] отново почнал да се издига, особено след като преминал под българска власт при Крум в 809 г. като първостепенна крепост. [22] Тая епархия, която цяла влизала в българска територия, също е една от първите български епархии и е съществувала непрекъснато през средните векове. [23]

4. За югозападната част — Ахридска или Охридска, с център виз.  (или още  и ) от старобълг. Охрид, старият епископски град  и  в провинция Нови Епир [24]; български той станал при Пресиан, а окончателно признат за такъв по договора от 864 г. [25] Че тая епархия била открита при Борис и че е също една от първите български епархии, свидетелствува освен житието на св. Климент още и това, че на Цариградския събор в 879 г. присъствувал митрополит Гаврил Охридски. [26]

5. За централната част — Брегалнишка, с център град Брегалница. Според житието на Тивериуполските мъченици тая епархия била учредена за пръв път при Борис, [27] вероятно на мястото на старата Стобска епархия [28] за провинция Македония II или Salutaris. [29] По всичко изглежда, че е съществувал гр. Брегалница на р. Брегалница (ляв приток на Вардар, в
 

20. Hierocles, ibid., p. 654₄.

21. Голубинский, каз. съч., стр. 66—67 и 110. Цухлев, каз. съч., I, стр. 127—137.

22. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 1, с гр. 252.

23. Голубинский, пак там, стр. 99.

24. Hierocles, ibid., p. 653₈.

25. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. I, ч. 1, стр. 341—342. Ср. по-горе, стр. 50—51.

26. Голубинский, пак там, стр. 58.

27. Migne, Partol gr., t. 126, col. 201, с. 37. Видението на Исайя, Споменик, III, стр. 191. Ср. К. Jireek, Das christliche Element, стр. 68, 87—88.

28. С център , Stobi, град при влизането на р. Черна във Вардар, разрушен в предните епохи. За откритата през последната война (1915—1918) голяма църква там вж. D-r Hald, Auf den Trmmern Stobis, Stuttgart, 1917, S. 15—26.

29. Hierocles, ibid., p. 646₂.

218

който се влива по-горе от устието на Черна). Б. Финети съобщава, че според думите на един monachus Olympiota в негово време (средата на XVIII век) съществувало още с. Брегалница на 5 часа път от Струмица, [30] а Голубински въз основа на това го определя по горното течение на реката. [31] Иречек пък я счита за идентична с Моровиздското епископство. [32] Дали името Брегалница произлиза от , стар град също в Македония II, [33] не може да се установи точно, защото местонахождението на град  не е определено. П. Лепорски предполага, че той се намирал близо до границата на Македония с Епир. [34] Тая епархия, както се види, не е просъществувала дълго, защото тя след Борис не се споменава; отпосле на нейното място се явяват две отделни епископства — Струмишкото и Моровиздското, както това става ясно от първата грамота на Василий II. [35]

6. За северозападната част — Моравска, с център Морав и Морава, но по-правилно Моравск () [36] на мястото на стария град Margus, бивше епископско седалище, който се намирал при вливането на p. Margus, сег. Морава, на десния бряг при дн. с. Дубравица. [37] Че тая епархия била учредена при Борис, се доказва с това, че в актовете на Цариградския събор в 879 г. между подписите на архиепископите или митрополитите, именно на 55 място между навпактския и дирахийския, фигурира и името на Агатон Моравски (
 

30. Migne, ibid., s. gr., t. 125, col. 442, § XXIV.

31. Голубинский, пак там, стр. 55. А. Воронов, Главные источники, стр. 198.

32. К. Jireek, Das christliche Element, S. 68.

33. Hierocles, ibid., p. 6416. Cp. Цухлев, пак там, I, стр. 365.

34. Вж. История Фессалоникского экзархата, Петроград, 1901, стр. 310.

35. Издание на Н. Gelzer, BZ, II, S. 42—43 и 51.

36. Във византийска транскрипция се явява в едната и другата форма:  в I-та грамота на Василий II (BZ, II, 43₁₈),  (Cedrenus, ed. Bon., II, 527₈:

и  (Theophylactus Bulgarus, Ep, 13, ed. Lamio, Migne, ibid., s. gr., t. 126, col. 525A).

37. Jireek, Heerstrasse, S. 14 и 77. Голубинский, пак там, стр. 34—35. Н. Gelzer, ibid., BZ, II, стр. 52—53. Ст. Новаковић, Охридска архиепископиjа, Глас САН, 76 (46), 1908, стр. 37.

219

и още ) [38], също че под  не може да се рамбира Светополкова Моравия и че тоя Агатон не е могъл да бъде български архиепископ, в това няма никакво съмнение след доказателствата на Голубински, обаче ние не можем да приемем с него, че Агатон бил не български, а гръцки митрополит, защото съображенията му по тоя въпрос са твърде ненероятни. [39] Тъй или инак, но ако моравският архиерей се явява в сан митрополит, това показва, че още на първо време в България са били открити не само епископства, но и митрополии, каквато е Моравската и посочените по-горе. Обикновено се приема почти от всички, че нашият Агатон е едно и също лице със споменавания от западния летописец Agathon archicpiscopus, който бил изпратен през ноември 872 г. от император Василий I с писма и дарове в Регенсбург при Людовик Немски ad renovandam pristinam amicitiam. [40] Ако тая идентификация е приемлива, то с известна достоверност може да се заключи, че тоя архиепископ Агатон е бил назначен отначало за моравски митрополит, но не ще да е заел катедрата си, а останал в Цариград на разположение на патриаршията и поради това е могъл да бъде изпратен в 872 г. в Регенсбург, а епархията се е управлявала от негов заместник, както ще видим по-долу. Тая епархия не е просъществувала дълго време, защото в близко след това време, може би при Симеон, на нейно място са изникнали: Белградска, Браничевска, Нишка и Сремска епархия, [41] а може би и Бъдинска; старото й седалище било пренесено от Моравск в Браничево. [42]
 

38. Hergenrther, пак там, II, стр. 632. Голубинский, пак там, стр. 34. Цухлев, пак там, I, стр. 366

39. Голубинский пише: “Город Морав находился на берегу Дуная; но так как нам известно несколько примеров других прибрежных городов (Месемврии и Анхиала на Черном море, Диррахия на Адриатическом), что, находившись в черте владений болгар, они оставались за греками (по причине решительного превосходства их над болгарами в морском военном деле), то и о нем есть полная возможность думать, что в 879 г. он принадлежал еще не первым, а последним” (пак там, стр. 35—36). Затова според Голубински може да се мисли, че неговият архиерей бил не архиепископ български, а митрополит гръцки.

40. Fuld. an., s. an. 873 mense Novem. Pertz, Mon. Germ., t. I. SS, p. 584. Cp. Hergenrther, пак там, II, стр. 182.

41. Вж. I-та грамота на Василий II в Byzan. Zeitschr., II, p. 43_14–25.

42. Н. Gelzer, ibid., S. 53, дето се посочва изразът .

220

7. За източната част — Проватска или Овечска, с център виз. , по-късно  или , старобълг.  при днеш. Провадия, [43] по двете страни на Източна Стара планина; в нея е влизала вероятно и част от Девелтското епископство, областта Загора, която останала по договор от 864 г. в българска територия. Град Проват възникнал в българско време като добре укрепено място и очевидно имал твърде голямо значение или, както посочи Иречек, бил владетелно седалище [44] и затова вероятно е бил избран за център на тая епархия. Че последната била учредена при Борис, се доказва с това, че нейният архиерей [45] присъствувал на събора в 879 г. Името на тая епархия се запазило в по-сетнешно време, когато от нея са се образували Преславска, Варненска и Сливенска епархия.

Но в тия обширни църковни области още от самото начало, а може би и едновременно с митрополитските седалища били откривани според нуждата стари и нови епископи, които били направо подчинени на митрополитите. Такива епископства засега са известни две: Червенското [46] и Белградското, [47] за
 

43. Tomaschek, пак там, стр. 28—29.

44. Княжество България, II, стр. 856—857.

45. Голубинский, пак там, стр. 53—54.  от , употребено за отличие от , крепост североизточно от Одрин (сега с. Провадия) и епископско някога си седалище, чийто епископ Мануил също така присъствувал на събора в 879 г., а не е Овче поле (Македония), както се опита да го обясни Голубински (пак там, стр. 55—56) и поради това счел епископ Мануил също за български епископ, когато според списъка на Лъв V (вж. Н. Gelzer, Texte, пак там, стр. 558, № 609) той е бил подчинен на одринския митрополит.

46. За съществуването на това епископство при Борис се научаваме от един гръцки надпис, намерен, доколкото се знае, в землището на стария български град-крепост Червен при днешното село със същото име на р. Черни Лом, 25 км южно от Русе (вж. К. Шкорпил, Опис на старините по течението на р. Русенски Лом, София, 1914, стр. 26—31). Сега надписът се намира в Народния [археологически] музей и според четенето и попълването на издателя му Е. Kalinka, Antike Denkmler in Bulgarien (Schriften d. Balkankommision, antiqu. Abteil. VI (1906), № 367, col. 290) по гръцки гласи така:

[Попълването  според нас не е съвсем сполучливо,

221

които имаме прави свидетелства, но несъмнено при Борис ще да са били открити и други още, чиито имена и места засега остават неизвестни. [48]

При тия църковно-административни центрове били отваряни по образеца на Византия училища, дето под ръководството на  се подготвяли от местното население бъдещите клирици за българската църква. Но в тия училища всичко се преподавало и учело на гръцки език, малко понятен за самите ученици и съвсем неразбиран от населението. Биографът на св. Климент право посочва, че светителят заварил в своята епархия много български свещеници, които “с мъка разбирали написаното на гръцки език и придобивали само едно умение
 

защото тук се дава точно датата и затова вместо него предлагаме да се чете:  в смисъл: “вечерта или през нощта срещу 6 ден”.] След тая поправка ние превеждаме надписа така: “Гроб [на ... станал] монах при Октиваут, архидякон на епископ Никола; той почина в лято 6379, индиктион I, месец октомври срещу 6 ден, при благочестивия и христолюбив Михаил.” Това е следователно един надгробен надпис на духовно лице, което станало монах при Октиваут [за германския (а м. б. готския ?) произход на това име вж. бележките на издателя], архидякон на епископ Никола, т. е. когато управлявал червенското епископство архидякон Октиваут като заместник на титуляра, може би епископ Никола, както било в обичай в християнска църква между VII — XI век (вж. бележките на издателя според A. Schder, Entwicklung des Archidiakonats bis zum 15. Jahrhundert, 1890, S. 7 ffl. und 21), a починало при княз Михаил, който не може да бъде друг освен българския княз Борис-Михаил, както това показва и годината 6579, която продължавала от 1. IX. 870 до 31. VIII. 871 г., или лицето е умряло срещу 6 октомври 870 г. Тоя епиграфски паметник право доказва, че отделни епископства, каквото е било Червенското, което било подчинено на дръстърския митрополит, се откривали в България още от самото начало на църковната й организация.

47. За това епископство вж. по-долу, стр. 223.

48. Но при все това по предположение се допускат да са били учредени и следните епископства: 1) Преславско с катедрален гр. Преслав (Цухлев, пак там, стр. 361 и сл.), но тоя град не е бил столица при Борис; той става такъв само при Симеон (В. Н. Златарски, История на българската държава, I. I, стр. 321—322), тъй че в даденото време той не е могъл да бъде не само архиепископско, но и епископско седалище; последното може да се предполага в Плиска, дето Борис не ще да е останал поне без епископ, ако архиепископът е имал своето седалище в Дръстър. 2) Девелтско с център гр. Дсвелт (Голубинский, пак там, стр. 47 и 54. Цухлев, пак там, стр. 364), по и тоя град не е принадлежал на българите, а бил пограничен град на византийска територия както при Борис, тъй и през първата половина на Си-

222

да четат по него при посредството на буквите” [49]. Всичко това, разбира се, не е могло да задоволи Борис и главно защото за него било ясно, че докато начело в управлението на тия отделни църковни области стоят гръцки митрополити и епископи, във ведомството на които се намирали тия училища, мъчно ще бъде да се прокара националният език в църквата. Затова още от самото начало при организацията на църквата една мисъл е занимавала Борис, именно да се сдобие с епископи от славянски произход, които постепенно да заемат митрополитските и епископските катедри. Това най-ясно се види от историята на споменатия вече български епископ Сергий.

В писмото си до българския княз от 16 април 878 г. папа Иван VIII пише: “Нека знае ваша светлост (gloria), че чрез авторитета на князете-апостоли и на свещените канони, също и с присъдата на нашето постановление е низвергнат евнух Сергий, който, бидейки родом (genere) славянин и оплетен в много порочности, заел с измама свещенството; после пък се узнава, че свръх другото разкрит и изобличен в нарушение, той бил разпопен от епископа си тогава и после доста недостойно бил издигнат на българското епископство от Георги, който с лъжа си присвоил името епископ. “Това откриваме
 

меоновото царуване (В. Н. Златарски, Известия за българите, пак там, стр. 65, 69 и 145); само част от това епископство, именно областта Загора, е влизала в България, закръглена до договора от 864 г: (вж. по-горе стр. 31 и 50—51). Затова и в списъка на Лъв VI това епископство е причислено към Одринската епархия (Н. Gelzer, Texte usw., пак там, стр. 558, № 605), а епископът му Симеон присъствувал на събора в 879 г. не като български, а като гръцки епископ. 3) Струмишко и 4) Дрембовицко-Велическо (Цухлев, пак там, стр. 366—367), но и тия две епископства са били учредени по-късно, при Симеон, защото при съществуването на Брегалнишката епископия (вж. житието на Тивериуполските мъченици, гл. 37) за Струмишко не може и дума да става, а пък Дрембовицко-Величкото става известно само при Симеон (за него вж. тук по-долу). Също така не може да се приеме предположението на Цухлев, че към българската църква при Борис са принадлежали епископиите Месемврийска, Анхиалска и Созополска, защото за тях не става нийде дума, па и надали може да се мисли, че цариградският патриарх се е отказал от тях; освен това Созопол при Борис не влизал в българските предели.

49. Вж. Пространното житие на Климент, гл. XXII, по издание на Н. Туницкий, пак там, стр. 124—127.

223

съгласно с каноните (canonice) както на вас, тъй и на цялата ваша всеобщност, за да се не приемат тия, които са отхвърлени от другите (Ник. съб. чл. 5), та да не би ония, [които ги приемат] да се държат свързани — което не желаем — заедно с тях чрез подобно съдебно наказание.” [50] Споменатият тук евнух Сергий в момента на низвержението му от папа Иван VIII бил вече белградски епископ, следователно самото епископство било учредено или преди, или в 878 г. [51] Той бил възведен в тоя сан и длъжност от някой си епископ Георги, който обикновено се приема за втори български архиепископ и то въз основа на това, че той “поставял български епископи” [52]. Но тоя аргумент не може да се счита основателен. Преди всичко едва ли може да се допусне, че папа Иван VIII, колкото и да е бил настроен враждебно против гръцкото духовенство в България, би си позволил да пише на Борис, че българският архиепископ “с лъжа си присвоил името епископ”; после, право да ръкополага епископи за своята епархия имал и митрополитът в съслужение на друг или други епископи. [53]
 

50. Ер. 108, Migne ibid., s. lat., t. 126, col. 760 B. Cp. по-горе стр. 177—178.

51. Голубинский, пак там, стр. 69. Цухлев, пак там, стр. 365.

52. Голубинский, пак там, стр. 34. Дринов, Съчинения, II, стр. 33, възприел мнението на Голубински. Цухлев обаче отишъл по-далеч от тях. Опитвайки се да определи докога е живял архиепископ Йосиф, той пише: “Във всеки случай към началото на 878 г. той надали е бил между живите, защото в едно писмо на папа Йоан VIII до Борис от 16 април с. г. се споменава да е светителствувал в Преславската катедра архиепископ Георги, който е бил избран по всяка вероятност от събора на българските епископи и ръкоположен в Константинопол съгласно установените наредби. Наистина в папското писмо Георги е наречен “прост епископ”, но че той е бил български архиепископ се вижда от това, че е ръкополагал български епископи. Но за неговия живот и произхождение не са се запазили никакви известия; може само да се предполага, че и той подобно на своя предшественик е бил родом грък, което отчасти се потвърждава от пререканията на папата, които надали би имали място, ако той е бил българин” (пак там, стр. 363—364). Отде г. Цухлев е почерпал тия подробности за тоя български архиепископ, остава неизвестно; наистина той цитира по Миня преведеното писмо на папа Иван VIII, но там, както видяхме, нищо подобно не се чете.

53. Вж. А. С. Павлов, Курс церковного права, Москва, 1902, стр. 236 гл. Н. Милаш, Православно църковно право, български превод, София, 1904, г ф. 259 сл.

224

Очевидно споменаваният епископ Георги е бил от ония гръцки епископи, за които същият папа в писмото си пак от 878 г. “до всички гръцки епископи” в България пише, че те са нахлули там по тайно жребие или от пустославие и алчност, канени и неканени, [54] и като поставени от патриарх Игнатий могъл да ги счита за незаконни и поради това писал за Георги, че без право си присвоил името епископ; [55] но при все това, ако тоя епископ Георги е ръкоположил свещеник Сергий за епископ, то това той е извършил, защото или е заемал митрополитска катедра, или се е ползувал с правата на митрополит), а понеже Белградското епископство спадало в моравската църковна област или епархия, титуляр на която бил, както видяхме, митрополит Агатон, то той ще да е управлявал Моравската епархия като заместник поради отсъствието на последния.

Що се отнася до самия белградски епископ Сергий, папата изтъква неговото славянско потекло, но от кои славяни, не посочва; също така остава неизвестно кой е бил предишният му епископ, кога “тогава” го е лишил от свещеническия сан и какви са били тия негови порочности и нарушения. [56] Тъй или инак, но както лошата, но прикрита репутация, която папата дава за тая личност, също и правото, което той си присвоил да низвергна чужд в даденото време епископ, ни подсещат да мислим, че тоя славянин Сергий като духовно лице по-рано е принадлежал към западното духовенство, отпосле обаче той се отметнал от него и от папата и преминал към гръцкото духовенство и поради това, от една страна, го сполетял папският гняв, а, от друга, така го отличил заместникът на моравския митрополит епископ Георги, като го възвел в белградски епископ, без да е обърнал внимание на
 

54. Ер. 112, Migne, ibid., loc. cit., col. 765 A—B: Nam si quidam vestrum clandestine illuc sorte venerunt, apte de illis dicere possumus . . . Nam quidam autem ambitus et avaritiae causa illuc accesuri profecti sunt, non autem vocati, nec invocati, licet nec sic in vestram vos dioecesim ad aliquam dispositionem faciendam introire convenerit.

55. Cp. Hergenrther, пак там, II, стр. 302.

56. Голубинский, пак там, стр. 69, мисли, че Сергий бил низвержен от своя сан от латинския епископ на България, когато последната преди 870 г. се намирала под властта на папата, но от думите на Иван VIII мъчно може да се направи такова заключение.

225

неговото минало. Както и да било, но назначението на тоя Сергий за български епископ едва ли може да се счита, че е станало без знанието на Борис, който очевидно е предпочел славянина пред гърка въпреки предупрежденията на папата.

От едно достигнало до нас писмо на патриарх Фотий, писано след 878 г. наскоро, научаваме, че около това време от България били изпратени при него в Цариград лица, “които искали да станат монаси”. Патриархът ги приел на драго сърце и от своя страна ги препратил до знаменития по онова време монах и исихаст Арсений с препоръчително писмо, в което той възхвалял съвършенството на последния и го молил да вземе под свое непосредно ръководство ония, “които бързо крачат към светлината на истината” (т. е. българите). На тая препоръка Арсений отговорил в полза на желаещите да станат монаси, като в същото време, доколкото може да се разбере от достигналото до нас писмо, казал някакви похвали за самия Фотий и с това дал повод да му се отправи споменатото писмо. В него, като се опитва да отклони въздадените нему от Арсений, но незаслужени похвали, Фотий между другото изказва радостта си, че “той получил добрина с това, дето добил братя, които наскоро се оттеглили от бурята на живота и чрез него [Арсений] искали да пристигнат в пристанището на спокойствието и на философския живот” [57]. Не подлежи на никакво съмнение, че тия българи, които искали да се посветят на монашеското звание, били изпратени официално от Борис до Фотий с просба да бъдат те настанени от последния в истинското монашество. Целта на Борис в дадения случай е очевидна: той искал да се сдобие с лица, излезли от средата на народа, които да изучат добре манастирския устав на практика във Византия и да се усъвършенствуват в монашеския живот, та по тоя начин постепенно да предаде управлението на манастирите в ръцете на достойни и под-
 

57. Вж. митроп. Симеон, каз. статия в Български старини, V, 1917, стр. 20—25. Hergenrther, II, стр. 221—222, поставя това писмо на Фотий между ония, които последният е писал през времето на заточението си, но в същото време той забелязва, че der Brief gehrt wohl einer frheren oder spteren Epoche an. Обаче след твърде сполучливите съображения на митрополит Симеон (стр. 24) не може да има никакво колебание, че това писмо се отнася към времето на второто патриархуване на Фотий.

226

готвени природни българи, които да заместят поставените там гръцки игумени.

Но ако Борис още от 878 г. на драго сърце е приемал в българската йерархия лица от славянски произход и е приготвял вече българи-игумени за национализиране на манастирите в държавата си, то твърде естествено се явява, че той не е пропущал по-сетне нито един случай, който би му дал възможност да постигне своето желание. Почти всички, които са се занимавали с дейността на св. Методий, приемат за твърде вероятно, че през времето на пътуването си в Цариград в 883—834 г. Методий е имал среща с Борис, а като резултат от тая среща се посочва това, че Борис се запознал по-близо със славянските книги, със славянското богослужение и че мисълта за славянските книги трябвало да се оживи в България, защото Методий е могъл да съобщи на Борис как сам императорът приел тия книги, как е разпространено славянското богослужение в Моравия. [58] Едва ли може да се мисли, че Борис се е научил тепърва в 883—884 г. за съществуването на славянски книги и за разпространението на славянското богослужение в Моравия, защото той е имал възможност при други случаи и при това много по-рано да узнае за тях. [59] Нему в даденото време нужни били не толкова славянски книги, които лесно би могъл да достави от Моравия, а може би такива да е имало вече в България, колкото славянски “учители”, които биха могли да подготвят от народната среда йерарси за българската църква, които пък от своя страна биха възприели тия книги и въвели славянското богослужение в държавата му. Че Борис бил зает тъкмо с тая мисъл, може да се заключи от това, че в преговорите и преписката между папата и него, като се почне от 866 до 880 г., както видяхме, нийде не ставало дума нито за славянски книги, нито за славянско богослужение. [60] Очевидно за Борис било ясно, че тяхното въвеждане в България лесно ще се прокара, щом той се сдобие с народна йерархия по образеца на Мора-
 

58. Малышевский, пак там, стр. 279—282.

59. Туницкий, Св. Климент, стр. 233.

60. Голубинский, пак там, стр. 254. V. Jagi, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin, S. 75—76. Туницкий. пак там, стр. 232.

227

вия, дето се е служело и проповядвало по тях и дето те били признати еднакво и от Рим, и от Цариград. Затова, ако трябва да се признае, че предполаганата среща на Методий с Борис к 883—884 г. наистина се е състояла, то по-скоро може да се приеме, че на тая среща като главен предмет за разговора между тях било тъкмо по кой начин България би могла да се сдобие с нужните ней славянски учители. Как е бил разрешен тоя въпрос на срещата, остава неизвестно; обаче трагедията, която след година и половина се разиграла в Моравия над делото на св. първоучители, спомогнала за по-скорошното разрешение на мъчната задача на българския княз.

Когато след смъртта на св. Методий в 885 г. неговите ученици били изгонени от Моравия след много и тежки притеснения и се пръснали в разни страни, трима от тях, и то най-видните, Климент, Наум и Ангеларий, след дълги и мъчителни перипетии сполучили най-сетне да пристигнат на българска територия в Белград на Дунав, където те се стремели с голям копнеж, защото “се надявали, че България ще им даде успокоение” [61]. Причините, които са накарали Климент и неговите другари да насочат пътя си тъкмо към България, се търсят 1) “в ония връзки между моравската православна школа на Методий и България, които епизодически се поддържали между тях и непосредно, и при посредството на Цариград, който е култивирал славянската писменост за разширението й всред балканските славяни с цел да закрепи между тях църковното си господство”; 2) “в пространствената близост на България с Моравия, която непосредно се допирала до нея” и 3) “в естественото влечение на Климент към мястото на своята родина или поне в области, граничещи с нея”. [62] Без да отри-
 

61. Пространното житие, гл. XIV, по изданието на Туницки, стр. 110—111.

62. Н. Л. Туницкий, Св. Климент, стр. 148—150. При това той пише: “За 23—24 года, проведенные им в Моравии, в жизни византийских славян, к которым он принадлежал по рождению, произошла знаменательная перемена: большинство из них из поданных империи превратились в поданных болгарского князя, и Болгария таким образом сделалась для Климента новой родиной, вторым отечеством” (стр. 149—150). Обаче такава промяна не е станала, защото присъединението на Македония и Албания се отнася, както се посочи, още при Пресиан, а пък при Борис по договора от 864 г. то било официално признато от цариградското правителство.

228

чаме вероятността на горните съображения, ние мислим, че надеждата на Климент и на съпътниците му, какво в България ще намерят успокоение, изтичала по-скоро от това, че те от по-напред вече са знаели може би от своя учител за желанието на Борис да намери славянски учители и затова те били уверени, че в България ще бъдат приети на драго сърце, както това в действителност се оказало така.

В Белград тримата Методиеви ученици се явили при боритаркана, началник на крепостта и представител на княза, и му разказали кои са те и какво са претърпели от своите гонители. Понеже боритарканът знаел, че неговият господар “копнеел за такива мъже”, след като ги приел и им дал да си починат от дългото и тежко пътуване, изпратил ги при Борис “като драгоценен дар”, “като му обяснил, че това са тъкмо такива люде, каквито той тъй силно желаел да има”. Борис ги приел с почит като лица напълно почтени и уважавани, а те му разказали за всичките си патила от край до край, без да изпускат нещо. “Като ги изслушал, пише биографът на Климент, князът силно възблагодарил на бога, който му пратил такива служители — благодетели за България, и му дарувал учители и благоустроители на вярата не някои случайни хора, а изповедници и мъченици.” След като ги снабдил с подобаващите свещенически дрехи, “Борис заповядал да ги настанят в живелища, определени за първите му приятели, и да им предоставят всичко изобилие от необходими предмети, знаейки добре, че насочването на мислите към грижа за някоя малка потребност на тялото отнема твърде много от занятията, [посветени] на бога. А него самия овладяло горещо желание всекидневно да беседва с тях и от тях да изучава истории и жития на светии и чрез техните уста да се припомнюва това, което се отнася до Писанието.” Наред с княза и българските боляри и видни държавни мъже се надпреварвали да приемат в къщите си тримата учители със същата цел, но последните, “отбягвайки шума и заедно с това стараейки се да вършат това, което е угодно на княза”, не се съгласявали да отиват в къщите на много хора, освен ако сам князът им позволявал С такава чест се удостоили българинът Есхач, голям велможа по длъжност, в чиято къща били настанени с разрешение на

229

Борис Климент и Наум, удостойвани с големи и щедри дарове, и Чеслав, у когото пък отишъл да живее Ангеларий, но не задълго, защото наскоро след това последният се помина. [63]

Така ни рисува Климентовият биограф живота на тримата учители през първото време след пристигането им в Плиска, резиденцията на българския княз. Няма съмнение, че в тия всекидневни и дълги беседи на Борис с Климент и Наум не са били поставяни само въпроси от религиозно и душеспасително съдържание; на тия съвещания несъмнено се обсъждали, и то на първо време в тесен кръг, мероприятията за успешна просвета на народа на понятен нему главянски език, а главно за това, което в дадения момент най-много интересувало българския княз — да се сдобие с народна църковна йерархия, чрез която се гарантирала както църковната, тъй и политическата независимост и се отварял път и самостойно културно развитие на България. Но как е могло това да стане? При наличността на гръцката йерархия, която била настанена в България по силата на едно съборно решение, макар и при известни условия за автономността на българската църква, Борис, който особено държал, както видяхме, на това решение, не е могъл, па и не е искал да прибегне към някои крути и крайни мероприятия спрямо гръцкото духовенство: ако и да е имал при себе си такива видни представители на Методиевата школа и калени борци и защитници на славянската книга и богослужение, каквито били Климент и Наум, все още не е разполагал с достатъчно количество подготвени за целта лица, които веднага да заместят всички гръцки епископи в държавата; наистина някои от продадените на евреите във Венеция Методиеви ученици, след като били откупени от византийския император и в 886 г. били доведени в Цариград, възстановени в предишните си санове, свещенически и дяконски, пристигнали , дето с голяма почит намерили успокоение, [64] обаче те са били само презвитери и дякони, неподготвени още за епископи, па и на-
 

63. Пространно житие, гл. XVI, по издан. на Туницки, стр. 114—117.

64. Вж. житието на св. Наум по издан. на Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 53. Ср. Н. Туницкий, Св. Климент, стр. 139—143. Вж. също по-долу, стр. 244—245.

230

дали те ще да са били много. Освен това всеки конфликт с гръцкото духовенство, а оттука и с цариградския патриарх, на който впрочем двамата учители никога не биха се съгласили, би могъл да предизвика нарушение на мирните отношения между България и Византия, което от своя страна немалко би попречило на всяка мирнокултурна дейност в страната, тъй необходима за закрепата на християнството и напредъка на народната просвета. Затова в [П]лиска решили да застанат на легална почва.

Както за Борис, така и за неговите съветници било ясно, че те няма да дадат някой повод за незадоволство в Цариград или за негодуване от страна на гръцката йерархия в България, ако те се решат да въведат славянските книги и богослужение най-първо между ония същите славяни, за които преди 25—30 години и правителство, и църква във Византия бяха възложили на св. братя да съставят славянска азбука и да превеждат богослужебните книги на славянски език, още повече, като се представи работата така, че християнството между тия славяни, повечето от които в даденото време са влизали в българската държава, не било ярко закрепено и езичеството не било още изкоренено. Не по-малка подкрепа за такова решение Борис и неговите съветници намирали в общата толерантност на византийската държава и църква към превода на св. писание на негръцки народни езици и особено в онова внимание и благосклонност, с които император Василий I посрещнал представените нему от Методий в Цариград в 883/884 г. свои ученици и славянски книги и дори задържал от тях по един свещеник и дякон заедно с книгите, [65] които били назначени, както се предполага, за да служат на славянски език в отпуснатата за славяните църква в столицата. [66] Най-сетне катастрофата, която постигнала Методиевата православна славянска школа в Моравия, немалко е вдъхвала надежда у съвещаващите се, че те няма да срещнат никакъв отпор от Цариград при изпълнението на замисления план, особено като се изтъкне това обстоятелство, че с въвеждането на славянско-
 

65. Панонското житие на св. Методий по изданието на А. Теодоров-Балан, Кирил и Методий, I, София, 1920, гл. XIII, стр. 94.

66. Малышевский, пак там, стр. 277—279. Туницкий, пак там, стр. 240—248.

231

то богослужение и книги, които латинското духовенство преследвало тогава и в Моравия, и във Венеция, и в Рим, в западната покрайнина на българската държава се издигала сериозна и трайна преграда против разширението на църковната власт на римския първосвещеник и изобщо на западното влияние навътре в Балканския полуостров.

Но с въвеждането на славянски книги и богослужение в западните български области не се постигала крайната, тъй да се каже, интимната цел на Борис — да се сдобие с народна църковна йерархия. Тоя въпрос несъмнено е бил обсъждан на съвещанията в Плиска, както това се доказва от по-нататъшната дейност на Климент, и било решено, че тая цел е могла да бъде постигната само с отварянето на славянско училище по образеца на моравските, отдето да бъдат подготвени достойни и способни лица от средата на народа, които биха могли при първа възможност с чест да заемат епископски катедри и като възпитани и обучени в духа на Методиевата славянска школа да заменят гръцките книги със славянски и да нъведат славянското богослужение в българската църква. Откриването обаче на такова училище в резиденцията на княза или в друг някой център в Източна България би възбудило 1) подозрение в гръцкото духовенство, което не би се забавило да попречи и дори да осуети своевременно това добро начинание, и 2) негодуване между ония български боляри, които не споделяли славянската политика на своя господар, а пък че такива е имало, ще видим по-нататък. За да се избягнат всякакви недоумения и недоразумения, решено било това училище да бъде отворено пак в страната на западните български славяни, дето то би намерило напълно своето оправдание поради въвеждането на славянската книга и славянското богослужение в оная страна. Откриването и ръководството на това училище взел върху си Климент, след като осигурил пълната поддръжка и съдействие на княз Борис в това дело.

Всички тия съвещания и решения несъмнено се държали на първо време в тайна както от гръцкото висше официално духовенство в България, тъй и от враждебните на политиката на Борис боляри, а оттука произлизали и предпазните мерки от страна на Борис, именно както отказът на Климент и Наум да

232

отиват в къщите на много хора без предварително съгласие на княза, тъй и преместването им пак по заповед на Борис от помещенията в двореца (“определени за първите князови приятели”), в които те първоначално били настанени, в къщите на най-близки и доверени на княза боляри Есхач и Чеслав, дето съвещанията са могли да стават по-свободно, па и тайната би могла да се запази по-добре, отколкото в двореца.

Както и да било, но резултатът от предварителните съвещания на Борис със славянските учители било това, че Климент още през 886 г. [67] бил изпратен в Кутмичевица. [68] За да даде възможност на Климент да изпълни с успех задачата си, Борис направил следните разпоредби. Най-първо той “отделил Кутмичевица от Котокий”. Какво означава тук името Котокий, и до днес остава необяснено, защото то се не среща в друг някой извор; несъмнено е обаче едно: ако всички издирвачи приемат, че Кутмичевица е област, то и Котокий, от който тя била отделена, трябва да е бил име също на някоя по-обширна територия, но коя — все още остава неопределена. Напоследък проф. Н. Л. Туницки прие като възможно, че с думата  са означени в общ смисъл южните предели на Балканския полуостров или в частност Македония, от чиято област Борис отделил Кутмичевица. [69] Това едничко засега обяснение,
 

67. Че Климент бил изпратен в Кутмичевица още в 886 г., вж. нашата бележка у Ягич, Entstehungsgeschlchte, Neue Ausgabe, Berlin, 1913, S. 113— 114. Подробно у Н. Л. Туницкий, Св. Климент, стр. 151—155.

68. В Охридския гръцки ръкопис на Климентовото житие от XIV—XV век, който се пази в московския Румянцов музей, в сбирката на В. И. Григорович, и който в много отношения е по-изправен от известните печатани издания (вж. изданието на Туницки, стр. 41—44), това име се чете:  и  (л. 26^об), когато в Мосхополското издание (Мосх.) от 1742 г. и в ония на Ам. Памперей (Пр.) (1892) и на Миклошич (Мк.) (1847) стои:  (Мосх.) и  (Пр. и Мк.). Кое четене е по-вярно, мъчно може да се установи, защото това име не се среща в друг някой извор. Ние усвояваме , и то във форма “Кутмичевица”, а не “Кутмичивица”, както някои пишат, като такова, което стои близко до българската морфология.

69. Вж. Св. Климент, стр. 183—184, бел. 2. Към това заключение Н. Туницки дохожда по следния начин. Като не се съгласява с изказаното още от времето на Шафарик мнение за “тюрко-българския” произход на това име и без да изключва възможността за славянския му произход, той се опитва да

233

което само по смисъл подхожда към контекста, ни подсеща за друга съпоставка: според Дюканжовия списък на българските архиепископи при Борис е съществувал, както изглежда, държавнс-административен термин, именно “третата част на българското царство”, която се простирала “от Солун до Йерихо и Какина или Тасипиат”. [70] Като се вземе пред вид, че това определение показва в общи черти южната граница на тая “трета част от българската държава”, а пък западната й граница, както видяхме, е вървяла по адриатическия бряг до устието на р. Семени, после по долното течение нагоре по тая
 

обясни това име  с византийската терминология. Туницки го съпоставя с византийския географски термин  или , който приема твърде близка до  форма . Тая дума била простонародна и се употребявала в двояк смисъл: 1) общоприетото й значение е “долен” (противоположно на “горен”) или “южен” спрямо Цариград, а после вече изобщо  = loca inferiors habitantes и 2)  в значение на homines rurales = “обитатели на села”, “прости селски люде”, “селяни”. “Если  жития Климента, пише Туницки, есть, действительно, видоизмененное , то оно или однозначаще с , , и тогда является географическим термином для обозначения вообще южной, части Балканского полуострова, или оно употреблено в смисле области, заселенной грубым деревенским народом, и в таком случае имеет более общее значение болгарских или славянских поселений. Если наша догадка может претендовать на верность, тогда в соответствие с  можно поставить и выражение “Долняя земля”, которым называется нынешняя Македония в некоторых древних памятниках, например в грамоте ц. Константина Асеня Вирпинскому монастырю или в славян. переводе хроники Манасии. Этим именем Македония и со сих пор называется в народных песнях, в отличие от “Горней земли”, под именем которой воспевается Болгария Придунайская.” При това Туницки предполага, че “и Кадокия Солунской легенды и  Вирпинской грамоты — не что иное, как , испорченное вследствие постоянното обращения в простонародной речи”. Но тук Туницки изпуснал из пред вид, че Кадокия е произлязло от , както това се ясно види от преписа на Солунската легенда, издаден от Й. Иванов, Северна Македония, София, 1906, стр. 63–64, а името  не се среща нийде във Вирпинската грамота; вж. А. Ильинский, Грамоты болгарских царей, Москва, 1911, стр. 15, дето на 22 ред се чете само .

70. Н. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, Leipzig, 1902, S. 6, :

234

река до предгорията на пл. Крабе, по билото на тая планина в североизточна посока, по вододела на реките Мати и Черни Дрин и по тая река до сръбската граница, то ясно става, че под “трета част” трябва да се разбира цялата югозападна част на българската дгржава при Борис, в която тогава влизала както цяла Македония, тъй и по-голямата част от Албания. От друга пък страна, Кутмичевица въз основа на географските данни, които се споменават в двете Климентови житиета (Охрид, Главиница и Девол), е обхващала страната от Охридското езеро на запад в областта на р. Девол и р. Шкумба (в горното и средното й течение) и между басейните на р. Семени и р. Воюса, долните течения до адриатическия бряг, [71] следователно тя е влизала в състава на “третата част” на българската държава; а понеже Кутмичевица е съставяла така също част от Котокий, то под името  ние разбираме тъкмо “третата част”, т. е. цялата югозападна част на българската държава при Борис.

В какъв смисъл трябва да се разбира отделянето на Кутмичевица от Котокий, ще покаже втората разпоредба на Борис, именно че “за неин началник той поставил Домета [72], след като уволнил Курт от управлението” [73]. От тоя текст ясно ли-
 

71. За обсега на областта Кутмичевица са изказани разни мнения, без обаче да дадат точно определение на границите й. Разбор на тия мнения вж. у Н. Туницкий, пак там, стр. 177—182. Сам Туницки, позовавайки се на краткото житие (§ 6) и Дюканжовия списък (ц. м.), дохожда до заключение, че “Кутмичевица заемала цялата югозападна част на Македония и Албания от Солун до Адриатическото крайбрежие на запад. Южната й граница вървяла от Солун до Йерихо, минавайки наистина съгласно с мнението на Шафарик през Костур и Воден. Но колко далеч тя се е простирала на север, по-горе от Охридско езеро, не може определено да се каже (пак там, стр. 182—183), с други думи, Туницки отъждествява Кутмичевица с “третата част” на българската държава. Ср. Воронов, Главнейшие источники, стр. 200.

72. Така е написано това име в Охридския ръкопис — , когато в другите печатни издания на житието стои ; обаче първото се приема за по-вярно. Вж. Н. Туницкий, пак там, стр. 16—17 и 176.

73. Това изречение в Охридския ръкопис гласи: , a в другите издания:  (Mocx. ) . Преводачите на Климентовото житие обикновено приемат второто четене и затова го превеждат: Миклошич — solvens ilium gubernatione; Менщиков — “освободив его от управления”; Муретов — “отделив его от области

235

чи, че Домета не е бил назначен за пръв началник на областта Кутмичевица; такъв имало и преди него, следователно Кутмичевица като административна единица съществувала и преди назначението на Домета. След установяването на тоя факт не може и дума да става за административно отделяне на Кутмичевица от Котокий, нито за изятието на Домета от подчинение на областния управител, нито пък за това, че Кутмичевица начело с Домета в гражданско отношение била отделена като самостойна област. [74] Но тогава в какъв смисъл трябва да се разбира отделянето на Кутмичевица от Котокий?
 

(диоцеза)”, но наред с това и според Охридския ръкопис: “отделив часть (?/! ср. “хутор”?) округа или диоцеза”; Н. Туницки, който преминава мълчаливо четенето на Охридския ръкопис и в изданието си дава под черта:  Cod., когато в ръкописа се ясно чете  — “изъяв его от области (диоцеза)”. Първият превод: “освободив его от управления”, би могъл да се разбира в смисъл, че Домета е заемал някоя длъжност в централното управление на държавата и в даденото време бил освободен от тая длъжност и назначен за управител на Кутмичевица; но такъв смисъл едва ли е допустим, защото очевидно тук се има пред вид само управлението на дадена област. Вторият превод: “отделив (изъяв) его от области (диоцеза)”, също така е не съвсем сполучлив, защото да се отделя или изземва област може само от област, но не и човек, който може да се отстрани, уволни, премести, изгони от известна област; па освен това защо е било потребно на автора да повтаря два пъти мисълта за отделянето или изземването, когато тя е достатъчно изразена в отделянето на Кутмичевица от Котокий, защото само по себе си се разбира, че и нейният началник ще бъде отделен от областта — диоцеза. Очевидно приведеното изречение е имало друго съдържание, а оттук и друг смисъл. Вече колебанията между четенията  и  в печатните издания на житието показват, че в първоначалния гекст е стояла друга дума, която била непонятна за издателите и затова те я променили на  и , без да се, съобразяват със смисъла на изречението. Тая дума според текста на Охридския ръкопис била . Ho какво значи тя? От самия контекст ясно личи, че ако тук става дума за назначението на Домета за началник на Кутмичевица, то на неговото име и личност се противопоставя името и личността на предишния началник на същата област, следователно в  трябва да видим собствено име; самият член  показва, че тук се има пред вид тъкмо известният предшественик на Домета. Що се пък отнася до самата форма на името , то тя очевидно, представя изопачение на някое българско име в следната трансформация:  —  —  —  —  и  — българско име, известно от Именника на българските ханове. Вж. В. Златарски, История на българската държава, I, 1, стр. 379, р. 17, и 381, р. 16.

74. Н. Туницкий, Св. Климент, стр. 176.

236

Пространното житие право сочи, че Климент се изпращал в Кутмичевица за учител, без да му се възлага някоя длъжност, свързана с църковното управление на тая област, следователно неговата задача се заключавала да просвещава населението, т. е. да го закрепва в Христовото учение, като го учи на понятен нему език — славянския, с други думи, да въведе славянския език в църквата и училището, което той трябвало да открие там съгласно с решението в Плиска, както видяхме, за подготвяне достойни лица за бъдещата народна йерархия в България. От тая задача на Климент, както и от това, че Кутмичевица била административна единица вече преди дохождането му там, ясно става, че Кутмичевица била отделена от Котокий, т. е. от третата, югозападната част на българската държава, но не като отделна държавно-административна или църковна област, а като такава област, в която за пръв път трябвало да се въведе славянското богослужение в църквата и славянското обучение в училището — една дейност, която не влизала в компетентността на висшата местна духовна власт на оная покрайнина, в случая на охридския митрополит, който бил грък, а като такъв той не само е могъл да бъде безполезен, но и вреден, дори опасен; и ако той не се противопоставил в случая, то това се дължи на туй, че Климентовата мисия била наредена по заповед на самия Борис. И тъй отделянето е ставало на чисто просветна и учителска основа, без да се скъсва зависимостта на Кутмичевица в църковно отношение от местния митрополит. Това най-добре се види по това, че през седемгодишното си учителствуване там Климент е назначавал от учениците си четци, иподякони, дякони и свещеници, които са били ръкополагани несъмнено от местния архиерей, а не от него, защото сам той като свещеник не е имал това право. Освен това биографът на Климент пише: “Той [Борис] предава блажения Климент на Домета или, по-добре, Домета на Климент, или, още по-точно да се каже, един на други: първият, за да бъде послушен във всичко, а вторият, за да използува тогова като сътрудник [във всичко], което би могъл да пожелае.” От тия думи, както и от горния извод става съвсем понятно, че Борис сменил дотогавашния областен управител или защото последният е бил

237

един от противниците на неговата славянска политика, или защото по една или друга причина князът се съмнявал, че той ще се покаже достоен сподвижник на Климент в неговата дейност.

Едновременно с изпращането на Климент в Кутмичевица “пристигнала и заповед до всички жители на тая област да приемат светителя с почести и да му набавят в изобилие всичко, дори и излишното, да го чествуват с дарове и чрез видими знакове да проявяват пред всички съхраняваното в душата съкровище на любовта”, с други думи, да оказват на Климент всяко съдействие в неговата дейност. За да даде още по-убедителен пример в тая посока, “сам Борис, като взел върху си извънредна грижа, подарил на триблажения Климент три къщи в Девол от ония, които се отличавали с лишно велелепие и принадлежали на комитския род, а също му подарил места за почивка около Охрид и Главиница”. Град-крепост Девол се намирал на реката със същото име, а именно там, дето р. Девол при своята чупка, като изменяна течението си от северозапад на югозапад и се приближава най-вече до р. Шкумба при с. Гостима при северните поли на пл. Томорит, дето и днес има големи развалини [75]; а под “места за почивка” се разбират 1) построеният от Климент манастир “Св. Пантелеймон” при Охрид, който се намирал, както се предполага, на югозапад от града под старата крепост, [76] и 2) възобновеният и уреден от светителя манастир “Св. Димитър” при горното течение на р. Гяница (старобъл. Главиница), ляв приток на р. Семени, близо до града-крепост Главиница в Южна Албания. [77] Вече предоставянето в разположение на Климент три най-големи и хубави къщи в Девол, които принадлежали на местния славянски комитски или жупански род, право посочва, че светителят бил настанен още от самото начало в тоя град, дето той отворил и първото славянобългарско училище, за която цел очевидно били отредени трите къщи. По тоя начин Девол е станал сре-
 

75. Вж. В. Н. Златарски, Де се намирал гр. Девол, ИБИД, кн. V, 1922, стр. 40—45.

76. Г. Баласчев, Климент епископ словенски, стр. XLI—XLIII.

77. Вж. В. Н. Златарски, Намереният в Югозападна Албания надпис с името на българския княз Борис Михаил, Slavia, кн. II, 1 (1923), стр. 84—85.

238

дище на учителската дейност на Климент до назначението му при цар Симеон за епископ в 893 г., а оттука и пръв книжовен български център, дето се писали и преписвали славянски книги. Във връзка с тия два факта несъмнено трябва да се постави и това, че тъкмо в Девол била построена “една от най-хубавите български църкви”, “една от седемте съборни, съградени от известния прехристиянски Борис, български цар”, както се изразява Теофилакт Охридски. [78] Борис избрал за място на първото славянобългарско училище именно гр. Девол, едно, защото тоя град е бил чисто славянобългарски център, т.е. той е възникнал след поселението на славяните на полуострова, и, друго, защото той се намирал тъкмо в средата на Кутмичевица, а пък манастирите при Охрид и Главиница, които се намирали на двете противоположни покрайнини на същата област, определил като места за почивка, т.е. там светителят се предавал на молитвите си и съчинявал и писал книжовните си трудове.

Първата работа на Климент след пристигането му в Кутмичевица била да покръсти непокръстените там, а между християните да закрепи още повече новата вяра със своите на понятен тям език проповеди. “Обхождайки, пише биографът, всички страни, за които споменахме, велегласно възвещавал на езичниците божието спасение и като беседвал с всички изобщо за спасителните божи заповеди и за божествените догмати, убеждавал [ги], че и живот почтен без здрави догмати е действително мъртъв и смрадлив, и догмати без добро поведение не вкарват в живот [вечен]” [79]; а пък авторът на краткото житие казва, че “понеже българският народ цял не бе още просветен с кръщението и държал варварската дивотия, той със своите боговдъхновени учения [проповядвания] просветил всички в богопознанието и променил необуздания нрав на благонравие, като им внушавал законен и смирен живот”. [80] За по-го-
 

78. Подробно за тая църква вж. “Де се намирал гр. Девол”, пак там, стр. 45—51. За тия седем църкви в пространното житие на св. Климент, гл. 23 (по изданието на Н. Туницки, стр. 126) се споменава:

79. Пространно житие, гл. XVIII, § 80, пак там, стр. 118—119.

80. Краткото житие у Й. Иванов, Български старини, стр. 62, § 10.

239

лям успех в християнизацията на местното население като една от първите мерки на двамата сподвижници Климент и Домета било да оповестят, че върховният владетел на страната — българският княз Борис, и повереният нему от бога народ са отдавна вече приели християнската вяра. Затова Домета по обичая на българските господари, а може би и по заповед на Борис и при съдействието на Климент издигнал в областта на Главиница каменни стълбове със следния надпис: [“При ромейския император Михаил се покръсти българският княз] Борис, преименуван Михаил, с дадения нему от бога народ в лято 6374” ( = 865/6 г.). [81]

Но главната задача на Климент в Кутмичевица била да организира славянобългарско училище в Девол. Как е било устроено и наредено това училище, остава засега неизвестно; но от това, което ни съобщава житието му според думите на някой Климентов ученик, както се види от формата на изложението, се добре разбира, че то е било разделено на два отдела: един за възрастни, а друг за деца. В първия отдел постъпвали “избрани между другите”, т. е. по-способните и вече до известна степен подготвени; “с тях той прекарвал повече и [им] разкривал по-дълбоките [места] от св. писание”, т. е. освен че ги е обучавал на славянска грамота, но от тях едни Климент приготвял за бъдещи членове на славянобългарската йерархия, а други “направил по-близки към себе си, отколкото други”, които всякога прекарвали с него, като следили всичко, което той вършел и говорел и на което чрез едното и другото учел”, с други думи, това са били най-близките му ученици, негови помощници и бъдещи учители народни. Във втория отдел светителят водел първоначалното обучение и при това твърде разнообразно: “На едни показвал начертанието на буквите, на други пояснявал смисъла на написаното, на трети насочвал ръцете към писане,” а бивало и така, че “в едно и също време се залавял за две работи: едновременно и пишел книги, и преподавал на децата някой урок”. Сам Климент непрестанно се трудел: “не само денем, но и нощем или се предавал на молитва, или се занимавал с четене, или пишел книги”.
 

81. Подробно за надписа вж. В. Н. Златарски, Намереният в Албания надпис и пр., Slavia, пак там, стр. 61—66, а за годината тук по-горе, стр. 55—56.

240

Тоя постоянен и неуморен труд негов се увенчал с голям успех: “Неговите ученици станали най-добри от всички и по живот, и по слово, защото, добре насадени и тъй прилежно напоени, трябвало и бог да ги възрасти.” През неговото седемгодишно учителствуване в Кутмичевица числото на учениците му достигнало до 3500, които били обучени в славянската грамота и подготвени да заемат места в църковния клир; от тях той определял четци, иподякони, дякони и свещеници; “във всяка енория той [Климент] изобилствувал с триста ученици освен наемниците им” (т. е. слугите им). [82] Под “енория” във византийската църковна терминология се разбират разни църковни единици от епархия до енория в днешния смисъл. За строго определени епархии в Кутмичевица в даденото време едва ли може да се мисли; по-скоро може да се приеме, че “третата част на българската държава”, която била населена с компактно славянско население, била разделена от Климент на 12 части или околии, [83] по които той е разпределял през своето седемгодишно учителствуване своите ученици, бъдещите славянобългарски църковнослужители, които са очаквали да получат места според това, както се е въвеждало славянското богослужение, славянските книги в разни области, в които славянското население преобладавало в своята маса; освен това, като членове на църковния клир те били освободени от данъка и всякакви тегоби към княза, защото “като войници те служат
 

82. Това изречение в Охридския ръкопис гласи:  В печатните издания Мосх. Мик. вм.  се чете , което и Туницки приел. Обаче  би трябвало да произлиза от глагола , а такъв глагол в гръцки език не съществува, а има глагол , med.  (imperf. ) — “оправям”, “насочвам”, преносно “ръководя”, значения, от която нито едно не подхожда по смисъл дори; оттук очевидно в първоначалния текст е стояла формата , както е в Охридския ръкопис от глагола  = “изобилствувам”, “имам в излишък”, при това  има за подлог “той” — Климент, а не е безлично, както го смятат другите преводачи и го превеждат: “дела правились тремя стами учениками” (Мур.) или “ведение дел исполнялось т. с. уч.” (Тун.) или съвсем невярно в латински превод — iussa dabat trecentis discipulis. Също тъй невярно се превежда  — “не будучи сами наемниками” (Мур.), или “не получая сами никакой платы” (Тун.), или semotis mercedibus” (Migne).

83. Н. Туницкий, пак там, стр. 189—190.

241

жели на бога, комуто били отредени да плащат данък, или, по-добре, да се отплащат” [84]. Че в тоя смисъл трябва да се разбира горното изречение, ще покаже разказът на Теофилакт Охридски за откриване мощите на тивериуполските мъченици.

Култът на пострадалите в IV век при император Юлиан Отстъпник в гр. Тивериупол (Мала Азия, във Витиния или Писидия) 15 мъченици, както и мощите на петима от тях били пренесени на Балканския полуостров — в Македония (Струмска област) от насилствено преселеното там в началото на IX век при император Никифор I християнско население от споменатите малоазиатски области. [85] Една част от тия преселници се настанила близо до дн. Струмица (северозападно между селата Баница и Водоча), като нарекли новото си селище с името на родния си град Тивериупол. Но когато Крум предприел настъпателните си походи през 812 и 813 г. в Източна Тракия, а български отделни отряди нахлували в Западна Тракия и Македония, като ограбвали и опожарявали западните области, преселниците, ползувайки се от настаналото разбъркано положение, напуснали новите си жилища и сполучили да се върнат отново в родните си места. [86] Тогава пострадал и новият Тивериупол, под чиито развалини били затрупани и мощите на Тивериуполските мъченици, като станали за всички неизвестни. [87]

По-сетне обаче, когато при княз Борис християнството отново възтържествувало на полуострова, в Тивериупол, който бил вече идентифициран с близкото славянско селище Струмица, по чудесен начин светиите почнали явно да се показват, ту като се явявали на мястото, дето били положени, ту като се виждали да ходят нощем по стената (градска), раздавайки на всички нуждаещи се богати изцеления. Те били от всички прославяни. “Така мълвата за тях стигнала до ушите на бъл-
 

84. Пространното житие, издание Туницки, гл. XVIII, § 58—59, стр. 170—121.

85. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, 1 стр. 254—255.

86. Пак там, стр. 262.

87. Подробно за житието на 15-те тивериуполски мъченици вж. В. Н. Златарски, Легендата за откриване мощите на тивериуполските мъченици. Вж. I отчет на Бълг. арх. институт за 1921 г., София, 1922, стр. 22—37.

242

гарския цар Михаил. И той, какъвто си бил твърде горещ в божествените работи, заповядал да се издигне на светиите храм в Брегалнишката епископия (нещо, което и станало) и там да се пренесат свещените им мощи. И това не било занемарено. Тая заповед била дадена на българина комит Таридин, човек не само най-благороден, но и твърде деятелен. Таридин не се отнесъл небрежно към работата, но при естествената си пъргавина, възпламенен и от вярата към чудотворците, с голяма бързина изкарал храма, като употребил за предприятието много работници. И като събрал архиереи и свещеници, началници и голямо множество народ, с песни и тамян стигнали в Тивериупол. Те застанали на мястото, дето се явявали светиите, и като се помолили дълго с горещи сълзи, почнали да копаят и да изнасят пръстта. Като копали дълго време, най-сетне налучкали ковчезите на светиите. Ковчезите били покрити с мраморни плочи и надписани с надписи, в които било изложено името на всеки [светия], вънкашният му вид, начинът на живота му, чинът му и чертите на лицето му. И тъй, като дигнали тия мраморни плочи, дали да ги занесат в Брегалнишката епископия, за да се покрият пак с тях мощите на светиите, когато се пренесат оттам и се поставят на свещено място. И след като обвили мощите с чисти плащаници и ги вложили в дървени сандъци, които нарочно били направили нови за пренасянето им, повторно отправили дълга молитва към дивния в светиите бог и изпросили милост от него.”

Между това тивериуполци били крайно недоволни от горната разпоредба и се възпротивили на царската заповед. Те решили да не допуснат “да им се грабне от ръцете и да им се отнеме от пазвите невредимото и неокрадимо съкровище”, като заявили пред комита и епископите, че те са готови да пожертвуват живота си, отколкото да оставят мощите на светиите да се изнесат от града им. Те вдигнали такъв вик и шум, който все повече се уголемявал, че комитът заедно с епископите едва можал да го уталожи. Но и при всички уговори, заплахи с името на господаря и закани с най-строги и дори смъртни наказания от негова страна тълпата все повече се разпалвала и не искала да слуша. Най-сетне двете страни се съгласили да дигнат само трима от поменатите светии, имен-

243

но Тимотей, Комасий и Евсевий, а другите да оставят в Тивериупол. В тържествено шествие, придружено с чудеса, мощите били замесени в Брегалница и ковчезите им били поставени, след като били извършени всички подобаващи обреди, на дясна страна в новопостроената в името на светиите църква, на 28 ноември. “Определен бил за тоя божествен храм особен клир, обучен на български език във [всичко] божествено, който да служи постоянно в него и да извършва свещените песнопения.” [88]

Приведеният тук епизод от вътрешния живот на българската църква, при съставянето на който, както и на други подробности по откриването мощите на тивериуполските мъченици, авторът очевидно се е ползувал от някой старобългарски книжовен извор, [89] се отнася несъмнено към последните години от управлението на княз Борис, 1) защото авторът, макар да го излага, след като говори за отричането на Борис от престола, но все пак изрично го отнася към времето, докато той е още управлявал, и 2) защото в новопостроения в Брегалница храм бил определен клир, “обучен на български [т. е. славянобългарски] език във [всичко] божествено”, т. е. той извършвал богослужението на славянски език и по славянски книги, а такъв клир е могъл да бъде назначен само от учениците на Климент, каквито са могли да бъдат подготвени само между 886 и 889 г. [90] Тоя извод идва тъкмо да потвърди, че подготвените от Климент в славянската грамота църковнослужители не са се ограничавали със своята служба само в областта Кутмичевица, но от тях се назначавали според нарастването на техния брой и за църкви в такива области, които били вън от нея и имали компактно славянско население, каквато е била в случая Брегалнишката, и че във всяка новосъградена църква през времето на Климентовото учителствуване в Кутмичевица се виждало постепенно славянското богослужение и славянските книги в “третата”, югозападната част на българската държава.
 

88. Вж. Migne, Patrol. gr., t. 126, cap. 38—42, col. 201—208.

89. За това вж. В. Н. Златарски, Легендата за откриване мощите, пак там, стр. 27—35. Ср. Н. Туницкий, Св. Климент, стр. 82—84, особ. бел. 1

90. Ср. Н. Туницкий, пак там, стр. 234—235.

244

*

Докато Климент развивал такава усилена и плодовита дейност в югозападната част на българската държава в полза на славянското богослужение и книга, в североизточната й част около резиденцията на княз Борис така също се работело в същата посока. След заминаването на Климент за Кутмичевица в 886 г. неговият другар и сподвижник презвитер Наум, както се установява от житието му, [91] бил задържан от Борис в Плиска, където той останал, както ще видим, до края на 893 г., когато бил изпратен на мястото на Климент след назначението на последния за епископ. Първоначалната дейност на Наум в Североизточна България също, както и Климентовата в Югозападната, била проповеднишка и се простирала главно в Мизия, и то несъмнено между онова компактно славянско население, което още от основаването на българската държава било настанено при и в проходите на Източна Стара планина. Това се установява както от гръцкото му житие, където той се нарича “българска и мизийска слава”, тъй и от службата му, където той се възпява като такъв, който “привлякъл мизийските жители към бога с проповед и чудеса”, който “проповядвал истинната и непорочна Христова вяра в Мизия”, така че “в мизийската земя заблестяла светлината на неговото учение”, и той “станал светилник на цялото мизийско наследие”. [92]

Между това не по-късно от 887 г. в България пристиг-
 

91. Вж. Й. Иванов, Български старини и пр., стр. 52—55; 56—57, § 10 и 11.

92. Вж.

и в изданието от 1742, стр. 51, се чете:

— Cp. архим. Панарет, Животът на Иван Екзарх Български, Станимака, 1914, стр. 33—35. Ср. В. Н. Златарски, Словенското житие на св. Наума от XVI век, Сп. БАН, кн. XXX (1925), стр. 4, 22—27.

245

нали други по-млади Методиеви ученици, презвитери и дякони, от ония, които били спасени от злата си участ във Венеция и откупени от императора Василий I, доведени били в Цариград. Причината за дохождането на тия Методиеви ученици в България ще трябва да се постави във връзка с ония коренни промени в цариградската църква, които настанали веднага след смъртта на Василий I още през първата година от царуването на Лъв VI Философ (886—912), и то главно с принудителното отричане на Фотий от патриаршеството и второто му заточение, от една страна, а, от друга — с новото сближение на цариградската църква през 887 г. с римския папа Стефан V(VI) (883—891), [93] най-върлия гонител на св. Методий и на учениците му в Моравия; но понеже към същата година се отнася и завръщането на Борисовия син монах Симеон от Цариград в Плиска, [94] то твърде е възможно, че той още във византийската столица се сближава с тях и по поръчка може би от баща си въздействувал върху тях да заминат заедно с него за България, особено след като Симеон им съобщил, че техните учители и братя во Христе Климент и Наум в това време се намирали в България; поради това в житието на Наум е казано за тях, че . По тоя начин около княз Борис се събрал един кръжок от представители на славянската Методиева школа, които той взел под свое непосредно покровителство. Било би съвсем погрешно, ако се допусне, че при наличността на тия Методиеви ученици Борис се е решил да въведе славянското богослужение и в Североизточна България, защото това би противоречило на неговия план — предварително да се сдобие с народна църковна йерархия, която да замени гръцката, а главно защото го въздържала друга една не по-малка потребност, необходима за постигането на крайната му цел — национализирането на българската църква и държава. Това било липсата на необходимите славянски богослужебни книги.

След голямата катастрофа на славянското дело в Моравия през 885 г вече било мъчно и дори невъзможно да се
 

93. Н. Попов, Император Лев VI Мудрый и его царствование в церковно-историческом отношении, Москва, 1892, стр. 23—47, 52—70.

94. Вж. по-долу, стр. 282—283.

246

доставят оттам славянски богослужебни книги, както по-рано си мислел княз Борис; а пък обстоятелствата, при които били изгонени Методиевите ученици, едва ли им са позволявали да вземат със себе си такива книги. За да удовлетвори и тая съществена и предварителна потребност, Борис възложил на събралите се около него Методиеви ученици да се заловят при съдействието и под ръководството на Наум с превода на църковни книги от гръцки на старобългарски и с тяхното преписване. Това най-добре се доказва с влиянието, упражнено от Наум върху един от тях, презвитер Константин, който сам се изповядва, че се заел със съставянето на Учителното евангелие по просбата и настояването на “брата Наум”, [95] следователно той го завършил не по-късно от първата половина на 894 г., т. е. докато Наум се намирал още в Североизточна България. [96] За тая цел Борис ги настанил в основания от него манастир “Св. Пантелеймон” при “устието на Тича” при изхода на Герловския пролом на десния бряг на днешната р. Камчия срещу стария град Преслав. Оттогава тоя царски манастир станал книжовен център, където са живели и работили създа-
 

95. Архиеп. Антоний, Из истории христианской проповеди. Изд. 2-ое, СПб, 1895, стр. 162; бълг. превод в ПС п, кн. 21—22, стр. 394:

За Константин и неговото Учителко евангелие вж. по-долу. За несполучливото предложение на А. И. Соболевски (Епископ Константин, СбНУК, XVIII (1901), стр. 69—73), какво Константин първоначално живял в Солун и после станал брегалнишки епископ, вж. Й. Иванов, Български старини, стр. 71.

96. Обикновено Учителното евангелие на презвитер Константин се отнася към 893 или 894 г. въз основа на това, че хронологическият му труд “Историкии”, поместен в края на същия ръкопис в Московската синодална библиотека № 163, в който се намира и Учителното евангелие, свършва с думите:

обаче ако тия дати (за тях вж. В. Н. Златарски, Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина, СпБАН, кн, XXVIII, 1923, стр. 149 сл.) наистина показват кога са били съставени Историкиите, а именно между 1 септември 893 и 16 май 894 г., то те едва ли могат да се отнесат и към Учителното евангелие, защото първите са могли да попаднат в един и същи ръкопис с последното само поради това, че те принадлежат на един и същи автор, но не и поради това, че те са били

247

телите на старата българска книжнина както при Борис, тъй и при Симеон. [97] Там в средата на Методиевите ученици изучавали славянската грамота и език както пристигналият заедно с тях в 887 г. от Цариград млад монах Симеон, третият син Борисов, [98] който с широкото си образование и с основното си знание на гръцкия език немалко спомогнал за по-бързия превод на богослужебните книги, така и други способни български младежи, които по-сетне в царуването на същия Симеон изпъкнали като видни български писатели. Основаната по тоя начин от св. Наум в Преславския манастир първа славянобългарска школа в Североизточна България подхванала да служи също тъй усърдно на общото дело — национализирането на българската църква и училище, както и Климентовата в Девол. И трябва да се признае за несъмнено, че сношенията между тия две школи са започнали още от самото им начало въз основа вече на ония духовни и братски неразривни връзки, които са свързвали двамата моравски учители — техните основатели. От своя страна и Борис, съзнавайки важността и необходимостта на книжното дело, сам пожелал да застане начело на това дело, за да прокара с успех замислената от него просветна реформа.

*

Западният летописец Регино, абат прюмски (+ 915), съвременник на Борис, като съобщава за необикновеното благо-
 

сьставени в едно и също време, което a priori се явява твьрде съмнително; от друга пък страна, понеже съставянето на Учителното евангелие сам Константин поставя във връзка с дейността на св. Наум в Североизточна Българин, то ясно е, че то е могло да бъде съставено много преди Наумовото заминаване за Югозападна България, както ще видим по-нататък, преди септември или октомври 893 г., т. е. преди съставянето и завършването на Историкиите.

97. За тоя манастир вж. подробно В. Н. Златарски, Към историята на открития в местността Патлейна стар български манастир. ИБАИ, т. I (1924), стр. 146—162.

98. За Симеона-монах вж. по-долу, стр. 281—283. [За времето на княз Борис и проблемите на неговото царуване, както и най-новата литература по периода вж. В. Гюзелев, Княз Борис първи, София, 1969.]

248

честие на новообърнатия български княз, пише, че “след като приел благодатта на кръщението, той се отличавал с такова съвършенство, че явявайки се денем пред народа в царски украшения, нощем тайно отивал в църква и като си постилал само власеница, прострян на пода на самата църква, лежал в молитва”. Тая негова набожност най-сетне се изразила в това, че Борис след 36-годишно царуване, като спазвал ненарушимо даденото на ромеите при сключването на договора в 864 г. обещание да живее в мир с тях, след една тежка болест, а според други, подбуждан от божествено внушение поискал да прекара последните години от живота си в подвизите на уединено благочестие. Затова, като наредил държавните работи по желанието си, Борис предал управлението в 889 г. на най-големия си син Владимир, а сам се подстригал за монах и се отстранил в манастир. Така ни обясняват причините за това на пръв поглед неочаквано решение на княз Борис както чужди, тъй и домашни извори. [99] Няма съмнение, че както за от-
 

99. За религиозно-мистическото настроение на Борис, за отричането му от престола и покалугеряването му съгласно говорят всички (византийски и западни) книжовни извори. Така Теофилакт Охридски в легенцата за тивериуполските мъченици, гл. 36 (Migne, Patrol. gr., t. 126, col. 201) пише:

Западният хронист Регино, абат прюмски, който е написал една хроника от Р. Хр. до 903 г. ползуваща се с добро име, и умрял в 915 г., разказва: Ferunt autem de huius gentis rege, quod a tanta perfectione post perceptam baptismi gratiam coeperit, ut diebus ornamentis regiis indutus coram populo procederet, noctibus vero sacco vestilus latenter ecclesiam intrans, super pavimentum ipsius basilicae, substrato tantum sibi cilicio, prostratus in oratione iaceret. — Non post multum tempus divina inspiratione commonitus, regnum terrenum dimisit, ut in coelis aeternaliter regnaret cum Christo; et ordinato in suo locoin [вм. in suum locum] regem [вм. rege] filio suo maiore natu, comam capitis deposuit, habituque sanctae conversationis suscepto, monachus effecttis est, elemosynis, vigiliis et orationibus die noctuque intentus. Reginonis Prumiensis Chronicon. Pertz, Mon. Ger. hist., t. 1, p. 580. Хрониката на Регино послужила като извор за други западни хронисти от края на XI и XII век. Така Манеголд Лаутенбахски (+ сл. 1103) разказва: Cum gens Vulgarorum ad fidem Christi perduceretur, rex eius a tanta cepit perfectione, ut cum de dispondendis in novella adhuc aecclesia rebus necessarii insisretet, noctibus cilicio indutus, humi prostratus lacrimis et oratio-

249

ричането от престола, тъй и за покалугеряването на Борис голяма роля играло неговото религиозно-мистическо настроение, в което той изпаднал като най-усърден и най-искрен християнин, особено като се вземе пред вид оная строгост и дори жестокост, с която той въвеждал новата вяра в държавата си; но не по-малко е вярно и това, че Борис отишъл в манастир не само за да се предаде на служение богу за спасение на душата си, но и за да подготви по-скоро нужната почва за окончателното постигане на главната си цел — всеобщо въвеждане на народна йерархия и на славянско богослужение и книги в българската църква. За такава решителна акция спомогнали и бързите политически и църковни промени в самата Византия.

На византийския престол от втората половина на 886 г. вече седял синът на Василий I, Лъв VI Философ, който във всичко отстъпвал на гениалния си баща. Подозрителен до крайност и чувствувайки се не съвсем яко закрепен на престола,
 

nibus pernoctaret. Exin vero dispositis ex sententia rebus, aecclesiis extructis, monasteriis institutis, episcopiis, abbatiis eorum rectoribus ex voto ordinatis, regnum maiori filio commisit omnesque regni principes iure regnum solitis securitatibus illi subiugavit et ipse ad maioris cumulum perfections, coma capitis deposita, sub monachica se discipline Domino militaturus religavit. Manegoldi ad Gebehardum liber. Pertz, Mon. Ger. hist. Libelli de lite, t. 1, cap. 29, p. 364. Манеголд при изложението както на тия събития, тъй и на следващите от управлението на Владимир се ползувал от Регино, какго и сам посочва: ut cronica disertissimi viri Reginonis Prumiensis testantur abbatis, само че той го е значително разширил и перифразирал. Напротив, ученият монах от Gembloux Сигеберт (1030—1112) съкратил текста на Регино и отбелязва само: . . . ut non multo post filio maiore in regnum ordinato ipse abrenuntians seculo monachus factus sit. Sigeberti Chronica. Pertz, Mon. Ger. hist., t. VIII, p. 341. От Сигеберт пък буквално преписал annalista Saxo Grammaticus от края на XII век. Ibid. p. 575. Донейде се схожда с изложението на Манеголд известието, което намираме в “Чудо св. Георгия о болгарин” в редакцията му от XIV век (за нея вж. В. Н. Златарски, Кои са били вътрешни и външни боляри, Юбилеен сборник в чест на С. С. Бобчев, София, 1921, стр. 47—50), дето четем:

Издание на Хр. Лопарев, пак там, стр. 20. За годината на Борисовото отричане от престола вж. В. Н. Златарски, Известия за българите, пак там, стр. 45—47.

250

Лъв VI още от самото начало на царуването си безогледно се поддал на разни хитро замислени дворцови интриги, които зловредно се отзовавали върху държавните работи. Освен това веднага след покачването си на престола той принудил патриарх Фотий да се откаже от патриаршеския престол и го изпратил на заточение, дето старият Фотий се поминал в 891 г. [100]

На мястото на тоя знаменит и заслужил на православната църква йерарх Лъв VI издигнал 16-годишния си брат Стефан, като чрез тая си безумна постъпка искал да даде нова насока в църковната политика на Византия, изразена в опита за ново сближение на цариградската църква с римската. [101] С изчезването на Василий I и патриарх Фотий от историческата сцена Борис се почувствувал свободен от всякакви морални задължения спрямо новоизпъкналите в държавното и църковно управление на Византия личности. Но все пак, за да се не покаже нарушител на даденото при покръщането си обещание да живее в “дълбок” мир с ромеите, той се отрекъл от престола, покалугерил се и отишъл в манастир, в оня същия манастир при “устието на Тича”, дето учениците на Методий и по-младият му син Симеон развивали книжовната си дейност, и там, свободен от държавните работи, взел ги под свои лични грижи и непосредно ръководство за по-бърз и по-голям успех на възложеното тям дело. Но тук Борис срещнал нова сериозна пречка.

Новият български княз не тръгнал по стъпките на баща си. Владимир, който според думите на западния хронист “далеч отстъпвал на баща си в напрегнатост, почнал да се занимава с лов, да прекарва времето си в пиянство, гощавки и разпътство и с всички средства да подканя новопокръстения народ към езическите обреди” [102]. За да вземе такава насока в управлението, Владимир не ще да е действувал сам: той е намерил опора в ония български боляри, които, недоволни и дори враждебно настроени против Борис, се опитали още веднъж
 

100. Н. Попов, каз. съч., стр. 23—47.

101. Пак там стр. 52—70.

102. Regino, ibid., p. 580: Interea filius eius, quem regem constituerat, longe a paterna intentione recedens, praedas coepit exercere, ebreitatibus, comessationibus et libidinibus vacare, et omni conaminle ad gentilitatis ritum populum noviter baptizatum revocare. Manegoldus, ibid., p. 364 разказва

251

да си възвърнат предишната сила и значение в държавата. Възползуваш от слабия характер и разпуснат живот на новия си господар, тия боляри от самото начало поискали да го вземат в ръце и да дадат съвсем друга, противоположна на Борисовата насока както във вътрешната, така и във външната политика на България. И наистина, роден в езичество и възпитан в него, Владимир при развратния си нрав се теготил от строгите християнски закони и особено под силната ръка на баща си. Затова, щом се видял самостоен управител, подбуждан от недоволните боляри, той се заел да върне България в предишното й положение: почнал да събужда умиращото езичество в държавата, защото само чрез него българското болярство е могло да си възвърне изгубеното политическо значение и да се противопостави на славянската Борисова политика ; той дори заплашвал да унищожи почнатото от баща му просветно и книжовно дело. Но не стигало и това. Във външната си политика Владимир, несъмнено пак под влиянието на антиславянската болярска партия, също така тръгнал по път, съвършено противоположен на Борисовия.

Както видяхме, с отказа си от Рим Борис прекъснал и връзките си със западните държави; поне засега нямаме никакви известия за каквито и да било сношения от политически характер след 870 г. на България със Запада. Но едвам Борис се отстранил от управлението на държавата, и немците веднага се опитват да възстановят предишните си сближения с българския княз и да отцепят България от групата на източните народи. Тогавашният немски крал Арнулф (887—899), който в това време се намирал в силна борба с моравския княз Светополк и зле бил опустошил неговите владения, за да нанесе още по-силен удар на моравците, потърсил съюза на българския княз. През септември 892 г. той изпратил пратеници “при българите и техния крал Лаодимир” (Владимир) с цел да се възоб-
 

Rex autem ille novus cum libertatem explendae sue libidinis subesse sibi conspiceret, commessationibus et ebreitatibus, predis et rapinis, stupris et adulteriis cepit inservire, religionem deserere, aecclesias dissipate et populum ad paganitatis ritum quibus potuit conatibus revocare. Sigebertus, а след него Saxo се ограничава само с думите: Sed cum filius eius inveniliter agens ad gentilitatis cultum vellet redire.

252

нови старият мир, който имал неговият дядо Людовик Немски с баща му Борис, и с просба да не се позволява износ на сол от България за Моравия. [103] Пратениците, понеже не могли да пътуват по суша поради засадите на Светополк Моравски, от владенията на Братислав, княз на посавска Хърватин, който бил покорен васал на Арнулф, на кораб по реките Одра, Кулпа и Сава пристигнали в България. Те носели със себе си богати подаръци от Арнулф за българския княз. Владимир ги приел с голяма почит и те се завърнали по същия път така също с дарове за Арнулф през май 893 г. [104] Както изглежда, мирният договор бил сключен и искането на немския крал било удо-
 

103. Смисъла на това изречение К. Грот (Моравия и Мадьяры, стр. 139, бел. 2) тълкува така, че Моравия в IX век получавала сол от областта Залцбург и изобщо от баварските солни рудници. Обаче тоя извор за сол се затварял за нея, щом възниквали някакви враждебни отношения или почвала война между моравци и немци. Тогава моравците се обръщали за сол (морска) в България; оттук Грот прави заключение, че трансилванските солни рудници, които се разработвали още в римско време, както и северните карпатски не били известни в IX век. Ние обаче мислим, че последните солни рудници може би и да не са били известни, защото инак моравчите първи биха ги използували, но първите — трансилванските, които в даденото време са влизали в българската държава, са се експлоатирали и от тях са получавали моравците; поради това едва ли тук става дума за морска сол. Напоследък тоя въпрос подробно обясни и осветли проф. В. Халоупецки в статията си Sl z Bulharska (892) (Sbornik Filosof. Fakulty Univ. Komenskho v Bratislav, ro. III, 1925, . 30 (4); отделен отпеч., стр. 1—11). Въз основа на данни от по-късни документи (XI—XII век) той установява, че преди поселението на маджарите в днешната им територия Величоморавската държава, която граничела непосредствено с българската по р. Тиса, е получавала сол от обширните залежи при горното течение на р. Самеш, приток на Тиса, в Северна Трансилвания, отдето по р. Тиса солта се изпращала в Моравия и по-нататък на Запад по известни пътища на солната търговия, както това показва и местната номенклатура славянска.

104. Fuldenses annales, s. an. 892: . . mossos etiam suos inde ad Bulgarios et regem eorum Landomir вм. Laodomir) ad renovandum (вм. renovandam) pristinam pacem cum muneribus mense Septembri transmisit, et ne coemtio (вм. coemptio) salis inde Maravanis daretur, exposcit. Massi autem propter insidias Zuentibaldi ducis terrestre iter non valentes habere, de regno Brazlavonis per fluvium Odagra usque ad Gulpam, dein per fluente Osaue (вм. Save) fluminis navigio in Bulgaria periucti. Ibi a rege honorifice suscepi, eadem via qua venerant, cum muneribus mense Maio reversi sunt. Cp. К. Грот, пак там, стр. 138—139. Е. Dmmler, Geschichte des ostfrnk. Reiches, ibid., III, S. 354—355.

253

влетворено; обаче ако си спомним, че и в предишните мирни договори между Людовик Немски и Борис за съвместни действия против моравците всякога се е повдигал и въпросът за покръщането на българите и изобщо за подчинението на България на западната църква, от една страна, а, от друга, като се вземе под внимание това, че тъкмо в това време Арнулф си пробивал път през Северна Италия към Рим, за да се венчае с императорската корона, то твърде е възможно, че в задачата на Арнулфовите пратеници в България е влизало така също да подготвят почва за ново отцепване на българите от Византия и в църковно отношение.

Такава крута промяна във вътрешната и външната политика на България не е могла да се изплъзне от вниманието на Борис. И зад манастирските стени Борис не преставал бдително да следи за държавните работи. Той разбирал каква гибел се готвела за неговата обновена България и решил сам да отклони тая гибел. Когато наскоро след заминаването на Арнулфовите пратеници Владимир се почувствувал достатъчно силен и закрепнал във властта, той вдигнал открито гонение против представителите на българската църква. Той прибягнал към най-строги мерки против ония лица, които са могли или пък са се опитали да го изобличават в престъпните му деяния и са изстъпвали като защиници на заплашеното християнство, като се противопоставяли на неговите похвати за събуждането на езичеството. Между тях на първо място бил, разбира се, тогавашният български архиепископ Йосиф, който ще да е бил затворен, а може би и замъчен. [105] Това тъкмо дръзко действие на Владимир и него-
 

105. Че около това време в България е имало едно разколебание в новата вяра, което било предизвикано от гонението на властта, може да се заключи от това, че епископ Константин, тогава още презвитер, в своето Учително евангелие, което било написано не по-късно от 894 г., счел за необходимо да поучава и убеждава своите слушатели свято да пазят вярата си в бога и смело да я изповядват. Така в заключението към 43-та беседа, като взема повод от разказа за изцелението на слепородения от Христа, според Исидор Пелусиот, той казва:

254

вите сподвижници-боляри, което явно показало доколко опасно и за държава, и за църква било по-нататъшното им оставане в управлението, според нас принудило най-сетне княза-монах “да снеме от себе си монашеското расо, да препаше военния меч и да се облече отново в царска премяна. Като събрал около себе си боящите се от бога, преследвал сина си и скоро без мъчнотия го хванал, избол му очите и го хвърлил в затвор” [106].
 

Вж. архиеп. Антоний, Из истории христианской проповеди, стр. 227 — 228. На тая беседа ни обърна внимание г. Й. Трифонов, комуто тук изказваме благодарност. Колкото общи и да са изказаните в горния откъслек мисли, все пак в тях ясно проглежда, че когато епископ Константин се обръщал с тях към слушателите си, той е имал очевидно пред вид известни конкретни и при това близки по време събития из вътрешния религиозно-обществен живот на тогавашна България (между 889 и 893), през време на които е имало случаи, че някои от страх пред властимащите, които са поставяли  по-високо от служенето на бога, се отрекли от вярата си, а други с твърдост издържали всички гонения и запазили своята любов към бога, както това право говорят думите:

106. Regino, ibid., p. 580: quod cum pater audisset, nimio zelo accensus,

255

Това съобщение вече ясно показва, че Владимир не е действувал сам, защото Борис се видял принуден да събере около себе си преданите нему боляри и да прибегне към силата на оръжието против сина си и неговите привърженици. Владимир очевидно отказал да изпълни волята на баща си — доброволно
 

sacrum habitum deposuit, et militae cingulum resumpsit et cultu regio indutus adsociatis sibi Deum timentibus, filium persecutus est: quem mox absque difficultate cepit, oculosque eius effodit et in carcerem misit. Manegoldus, ibid., развива: Vir autem Deo plenus hec in monasterio audiens dolore contabuit, et ad hec destruanda divinum auxilium crebris suspiriis invocavit. Miles igitur Dei quod ageret? Cucullum quoque abiecit, claustra erupit, arma corripuit, seniores et veteres amicos quanta potuit celeritate congregavit. Divino igitur confisus auxilio, filium bello aggressus facile convicit et captum regno detractum occulis privavit et in carcerem retrusit. Sigebertus, ibid., p. 341, а след него Saxo съкратява: . . . militiae cingulo et cultu regio resumpto, filium persecutus cepit et oculis eius effossis eum in carcerem trusit. Cp. Fragmente към хрониката на Saxo, Pertz, Mon. Ger. hist., t. VIII, p. 549, дето буквално се предава текстът на Regino. На пръв поглед това известие за жестоката разправа на Борис с Владимир би ни се показало странно и дори невероятно, като знаем за особеното религиозно и благочестиво настроение на Борис в това време. Тая странност и невероятност се още повече усилва с това, че нито един от византийските извори, които говорят за Владимир, не споменават нищо подобно. Така Теофилакт Охридски в житието на Тивериуполските мьченици се ограничава само със следната бележка: “Синът на Борис Владимир, както се каза по-горе, приел по онова време (след като мощите на тримата светители били пренесени в Брегалница) царството и като проживял четири години [след поемането] на властта, застава в управлението на държавните работи по-малкият му брат, чието име беше Симеон” (гл. 47, ibid., col. 213). В пространното житие на св. Климент срещаме не повече от това: “Настъпила беше вече осмата година на учителствуването му [на Климент] ... Властта приема неговият [Борисов] син Владимир. След като преживял четири години на властта, той си отиде от тоя свят () и наследник на всичко [стана] брат му Симеон” (гл. XIX, по изданието на Туницки, стр. 120). И двете тия известия дори не намекват за отношенията на Борис към Владимир. Обаче това не може да ни послужи за основа да твърдим, че и известието на Регино не е вярно, защото очевидно и в двете житиета нарочно се избягва да се спомене за постъпката на Борис, понеже това би запетнило светостта му, която те възхваляват. Освен това историческата критика е вече установила, че Регино е един от най-добросъвестните западни хронисти който, макар че за отдалечените по време събития се явява не дотам точен особено в хронологията, но затова пък за своето време дава най-верни и точни сведения особено за историята на Лотарингия (W. Wattenbach, каз. съч. , I, стр. 259—262). Отде е черпил той сведения за събитията в България, мъчно може да се установи; може би разказите на Арнулфовите пратеници,

256

да се отрече от властта, и поддържан от съмишлениците си боляри, решил да отстоява правата си на престола. Жертва обаче на тоя открит бунт станал само той, защото Борис вероятно е избягвал всяко кръвопролитие, подобно на онова, което бе извършил след бунта на болярите в 866 г. и за което той получил тогава толкова укори от папата. С тая акция Борис заблаговременно сполучил да тури край на злото и да спаси християнството и неговите защитници. Тогава бил освободен и архиепископ Йосиф, който за своята християнска доблест и мъченичество станал най-популярната личност в народа и на когото са гледали като на свят човек, както и наистина в “Чудо на св. Георги” той се нарича “свети”, а българската църква му дала име “нов изповедник” — нов в сравнение със старохристиянските и други преди него изповедници. [107]

След като се разправил с непокорния си син, Борис още през есента на същата 893 г. [108] “свикал цялото си царство” (convocato omni regno), под който израз на съвременника
 

които малко преди това напуснали България, да му са послужили за извор или пък сведения за това, каквото е ставало в България, са дохождали в Германия по други пътища, например при посредството на хърватския княз Братислав, тогавашния съюзник на Арнулф поради току-що сключения мирен договор; но при това трябва да се изтъкне, че другите светения на Регино по българските работи се напълно потвърждават, както видяхме, и от други извори. Най-сетне да считаме известието на Регино за вярно ни кара и следният пасаж от “Чудо св. Георгия”:

Последното изречение ясно сочи, че свалянето на Владимир от престола е станало по насилствен начин и се приписва на Симеон, който обаче едва ли е могъл в даденото време да предприеме нещо без знанието и съгласието на баща си (вж. по-долу, стр. 283—284).

107. Че архиепископ Йосиф не е бил първият български архиепископ от 870 г. и че той е носил името “нов изповедник”, вж. подробно у В. Н. Златарски, Български архиепископи-патриарси през Първото царство, ИБИД, кн. VI, 1924, стр. 49—59, и тук по-долу, стр. 263. [Вж. Ив. Снегаров, Неизвестен досега препис от разказа “Чудо с българина Георги”, ИИБИ, кн. 3—4, 1951, където се уточнява, че първият български архиепископ е носил името Стефан.]

108. Както видяхме, Арнулфовите пратеници се завърнали в Германия през май 893 г.; те са заминали значи от България през пролетта с. г., а пък

257

трябва очевидно да се разбира, че Борис свикал народен събор. Като една от формите на управлението народният събор (виз. , лат. conventus, us, слав. ), който първоначално се състоял от целия въоръжен български народ начело с боилите или болярите, е съществувал, както е известно, и в езическа България и е играл роля на върховната власт, която стояла по-горе от държавния глава. Такъв е бил съборът в 766 г., който бил свикан за свалянето на хан Сабин. [109] Обаче със засилването на централната власт от началото на IX век при Крум, о