Васил Н. Златарски
История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)
 

ВЪВЕДЕНИЕ

СЛАВЯНО-ВИЗАНТИЙСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ДО СРЕДАТА НА VII ВЕК [1]
 

Към края на V в. славяните, които се делели на два клона — западен, или собствено славини, и източен, или анти, заемали вече цялата страна на север от Средни и Долни Дунав, а от началото на VI в. те почнали своите чести нахлувания в ромейските провинции на Балканския полуостров. На по-големи или по-малки отреди славяните преминавали Дунав и се пръскали в разни посоки по полуострова: едни от тях опустошавали източната му половина — Тракия, други западната — Илирия; едни достигали до устието на р. Места, а други
 

1. Литература: R. Rslerber der Zeitpunkt der slawischen Ansiedlung an der unteren Donau, Sitz. Ber. W. Akad., Bd. 73 (1873), S. 77—126. — М. Дринов, Заселение Балканското полуострова славянами, Сочинения, т. I, София, 1909, стр. 227 и сл. — М. Соколов, Из древней истории болгар, Петроград, 1879, стр. 40 и сл. — А. Л. Погодин, Из истории славянских передвижений, Петроград, 1901, стр. 49 и сл. — Ст. Станоjевић, Византиjа и Срби, кн. I (1903), стр. 133 и сл., кн. II (1906), стр. 1 и сл. — L. Niederle, Slovanske staroitnosti, Dil 11 (1903), str. 174 и сл. и 400 и сл. — К. Иречек, Историjа Срба, прев. J. Радонић, Београд, 1911, с. 78 и сл.

[По-новата литература вж. у В. Тъпкова-Заимова, Нашествия и етнически промени на Балканите, София, 1966. Най-ново издание на изворите за славянските нападения и заселване на Балканския полуостров (с текст, български превод, коментар и литература) вж. у Гръцки извори за българската история, т. II, София, 1968 (Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката, Менандър, Йоан Малала, Псевдомаврикий и др.); т. III, София, 1960 (Йоан Антиохийски, Деянията на Димитър Солунски, Теофан Изповедник, патр. Никифор и др.); Латински извори зa българската история, т. 1, София, 1958 (Йорданес и др.).


40

си пробивали път в централните области на полуострова, като имали намерение да се доберат до Солун, а други пък тълпи насочвали движенията си през Одрин към столицата на империята и достигали до Анастасиевата стена.

Доколкото може да се съди по описанията на тия нападения, славяните на първо време нямали строго определени завоевателни цели: тях, както и предшествениците им варвари, са ги привличали баснословните разкази за богатствата на империята. Затова първите им нахлувания са представени от съвременниците чисто грабителски и главната им цел съставяли градовете и богатите центрове. При това се забелязва едно твърде любопитно явление: славяните преминават почти цялата северна част на полуострова и нападенията и грабежите им стават главно в южните и западните области, т. е. в ония места, които са били най-малко засегнати от опустошенията на предните епохи и дето населението, като бягало пред по-раншните опустошители, главно се било съсредоточило, а това ясно посочва в какво жалко положение се намирали в даденото време северните провинции на полуострова. Славяните опустошавали и плячкосвали всичко, каквото им попадало по пътя, и след това пак се връщали или са бивали принудени от ромейските пълководци да се връщат в живелищата си отвъд Дунав, като откарвали със себе си и много пленници от местното население.

При такъв един характер на първите славянски нападения цариградското правителство не било доволно от новите си безпокойни съседи и всякак залягало да ги прекрати, но, от друга пък страна, то не било в състояние да постигне това свое желание. Както е известно, Юстиниан I (527—565), водейки ожесточени войни в Италия с готите, на Изток в Азия — с персите, а в Африка — с вандалите, отначало съвсем не предполагал, че такава страшна опасност могла да се яви от северните граници на империята и затова последните били малко обезпечени; по-сетне пък, през втората половина на царуването си,


41

той правел разпоредби, несъразмерни една с друга: като разходвал големи суми за разни постройки, той намалявал армията и в крепостите поставял такива гарнизони, които не били способни да се борят с буйните тълпи на северните врагове; най-после самата страна, разорена, опустошена и обезлюдена от предишните варварски нахлувания, така също не била в състояние да окаже нужния отпор. Едничкото средство за Юстиниан I било чрез самите варвари да се защити и избави от тях. Затова и поселенията на славяните през тоя период са били по-скоро случайни и ставали не толкова по тяхно желание, колкото поради самите отношения на Византия спрямо тях и поради вътрешната културна сила на византинизма, който тъй силно и магически действувал върху новите народи.

Политиката на Юстиниан I била сега да привлече варварите на своя страна и с тяхна помощ да отблъсва съплеменниците им. За тая цел най-първо той набирал войници — наемници от тях, като им давал вероятно места за поселение. Още от началото на неговото царуване ромейската армия се попълвала от славяни, които се сражавали в редовете на императорските войски в Италия и в Азия; най-добрите и храбри Юстинианови пълководци били славяни, които с еднаква вярност и ревност служили на императора и отивали против враговете на империята -- били те техни съплеменници, или пък от друга народност. По-нататък Юстиниан I, от една страна, влизал в съюз с едни от тях, например с антите, надявайки се чрез това да ги подчини на своето политическо влияние, а, от друга — въоръжавал едни срещу други славяни против анти и обратно с намерение очевидно 1) да ги увлече във вътрешни раздори и чрез това да ги отслаби и 2) да принуди победените да потърсят неговата защита, като му се отдадат в пълно разположение.

Освен тия чисто дипломатически мерки за противодействие на славяните Юстиниан I е употребявал и други средства. Още през първите години на царуването си той


42

почнал да укрепява дунавската линия, като строил по Дунав нови крепости и възобновявал стари, назначението на които било очевидно против славянските нападения; обаче по-сетне, когато се убедил в безсилието на тая естествена преграда, той прокарал навътре на полуострова още две такива линии от укрепления, а така също издигал и много други крепости в разни места, особено около планинските проходи. Целта на тия вътрешни крепости е ясна: от тях той мислил да държи в страх и покорност всички ония от славяните, които се били вече поселили на полуострова, но които не се поддавали на неговата политика и не искали да признаят императорската власт, и като отбивал нападенията им против големите центрове, да не ум позволява да заседнат в тях и да образуват държава в държава.

Но когато всички тия мерки и средства се оказали малко ефикасни в борбата със славяните, Юстиниан I решил да прибегне към външна помощ — към турското племе авари. Мъчно може да се каже каква цел е гонил тоя император, когато приемал тъй охотно предлаганите от аварите военни услуги. Мислил ли е той, че нашествието на тия варвари в славянските земи отвъд Дунав ще избави завинаги империята от нападенията на славяните или че то ще ги доста омаломощи и после сам да довърши почнатото от тях, ние не знаем. Едно обаче е несъмнено, а именно, че съюзът на Юстиниан с аварите бил насочен колкото против другите врагове на империята — хуно-българите, които така също громели балканските провинции в това време, толкова и против славяните. Затова както едната, така и другата от посочените по-горе възможности могат да се смятат като средства за изпълнението на предначертания му план, защото според думите на Менандър „победят ли аварите, или бъдат победени, и в единия, и в другия случай ползата ще бъде на страната на ромеите”.

И наистина, ако той е мислил, че аварите с нашест-


43

вието си, а може би с покорението на отвъддунавските славяни ще ги принудят да оставят империята на мира, то ясно става, че императорът е разчитал какво или славяните, притеснени от новите азиатски завоеватели, за да избягнат аварското иго, ще се обърнат за покровителство и с просба да им се позволи да се поселят на византийска територия, както в подобни случаи са правили други народи в предните епохи, например готите при хунското нашествие, или пък като стане в мирни и съюзнически отношения с аварския хаган и го упъти към запад, ще бъде в положение сам да държи славяните в респект пред империята; ако ли пък целта му е била да ги омаломощи само и да ги разкъса и след това вече със силата на оръжието да ги принуди да прекратят нахлуванията си, то и тогава несъмнено би могъл да осъществи плана си, като ги разсели по свободните земи на полуострова, но вече като покорен народ, като роби. Обаче събитията не оправдали надеждата на Юстиниан I.

Аварското нашествие наистина било разорително и пагубно за отвъддунавските славяни, но тяхната зависимост от аварите не била тъй трайна, както се предполагало, па и тя си имала добрите сетнини за самите славяни. Преди всичко страхът и омразата към общия враг и подтисник спомогнали да се развие у тях чувството на тяхното племенно единство и да възбуди стремеж към взаимна поддръжка. Затова след аварското нашествие славяните действували против империята по цели племена, и то не само отделно, но и съвместно няколко такива племена. Не за отделни отреди или тълпи славянски говорят вече съвременните византийски известия, а за движения на цели народни маси. От друга пък страна, същото това аварско нашествие, чиято цел и причина, разбира се, не са останали неизвестни за славяните, разкрило пред очите на последните военните цели и домогванин на византийското правителство. Славяните не се забавили да обвинят ромеите за всички злини, които те претърпели от аварите, а в самата Византия


44

да видят своя заклет враг. Затова, щом бурята минала и отношенията на дакийските славяни към аварския хаган станали до известна степен определени, славянските нахлувания от отвъд Дунав веднага се възобновили в балканските провинции на империята.

В нападенията на славяните от това време не се забелязва вече само един стремеж да задоволят жаждата си за богатства; това не са били вече разбойнишки грабежи на отделни отреди, които нападали без всяка дисциплина и военна уредба, а цели войни, водени по всички правила на съвременното военно изкуство. Славяните сега не само кръстосвали по целия полуостров и завземали земи, тъй че съвременниците се оплаквали, какво те „заседнали и мируват в ромейските провинции без грижи и страх”, но още, ползувайки се от това, че империята била заета с усилната борба против персите и че ромейските войски били съсредоточени на Изток, се водили цели войни и обсаждали такива важни центрове и богати градове, какъвто бил Солун. Славяните се явявали сега не само да опустошават надлъж и шир полуострова, като разорявали градове и селища и след като награбвали голяма плячка, се връщали обратно отвъд Дунав, но и решили да се закрепят върху почвата на завзетите от тях земи и да завладеят такива пунктове, отдето биха могли постоянно и здраво да се защищават и да пазят своята независимост; те като че ли се заели със задача да унищожат всичко византийско, всичко неславянско и нахлували в центъра на елинизма — старата Елада и островите й — само и само да покажат, че тяхната цел била както да завземат земи на полуострова за поселение, тъй и да закрепят върху тях своето право за владение.

Но как е погледнала Византия на новите поселници? Цариградското правителство не е могло вече да се отнася към славяните тъй, както и по-преди, когато ромеите имали работа само с отделни грабливи отреди. Сега сла-


45

вяните на племена прониквали във всичките краища на полуострова и не само заплашвали да премахнат византийската власт, но и застрашавали самия център на империята — Цариград. При това положение на работите императорското правителство било принудено да помисли за отбрана от северния си опасен враг. Докато траел на първо време съюзът с аварите, император Тиверий II (578-582) си послужил с тях против славяните и ги насочил в тяхната страна отвъд Дунав, като имал пред вид според думите на Менандър, че „разорителите на ромейските области, отвлечени от собствените си беди, ще се застъпят за родната си земя и от желание да й помогнат ще престанат да грабят ромейската”. Но аварският хаган срещнал отчаян отпор и не можал да оправдае възлаганите на него надежди. По-сетне, когато отношенията между ромеи и авари се обърнали от съюзнически във враждебни, опасността за империята още повече се усилила, понеже славяните почнали вече да нападат или едновременно, или в съюз с аварите, на което немалко помогнали и непрекъснатите войни с персите.

Това време е било най-тежко за Византия. Докато аварите нападали северозападните покрайнини на империята, славяните продължавали да върлуват на полуострова. Ето как описва техните действия съвременният църковен историк, сириецът Иван Ефески:

„На третата година от царуването на Тиверий победоносни [581] проклетият славянски народ потегли и нахлу по цяла Елада, в околностите на Солун и по цяла Тракия. Те завоюваха много градове и укрепени места, опустошаваха, палеха, грабеха страната и я завладяваха; те се поселиха в нея без страх, като че ли тям принадлежи. Това продължаваше четири години, докато императорът бе зает с войната против персите и изпращаше всичките си войски на изток; поради това те [славяните] свободно се разпореждаха в страната, докато бог ги изгони. Техните грабежи се простираха до самата външна стена; всички императорски стада станаха



46

тяхна плячка; досега [584] те седат и мируват в ромейските провинции без грижи и страх, като грабят, убиват и палят; те са разбогатели, притежават злато и сребро, цели стада от коне и оръжие; по-добре от самите ромеи се научиха да воюват.”
Към това време (между 581 и 584 г.) се отнася първата война на славяните против Солун. В следната (585) славяните отново нахлули на полуострова и стигнали пак до Дългата стена. Макар и да били отбити, но в 586 г. те се нахвърлили на Тракия и след като претърпели поражение при Одрин, насочили опустошенията си в Елада. През тая година (586) славяните обсаждали за втори път Солун заедно с аварите, дето действували вече като напълно организирана войска, снабдена с всякакви военни машини и оръдия. Обаче тая обсада не траяла дълго време; като престояли седем дена под стените на Солун, славяните се върнали назад. На какви условия е станало снемането на обсадата и оттеглянето от града, агиографът на св. Димитър мълчи; очевидно славяните побързали да се защитят от антите, които, подбудени от ромеите, нападнали тогава славинската земя и я опустошили. Но и при все това цели тълпи славяни останали при Солун и дори искали да ги пуснат в града. [2]

Всички тия успехи на славяните на полуострова дали най-сетне да разберат в Цариград, че империята ще може
 

2. [Предложената от В. Златарски хронология на славянските нападения срещу Солун е съвсем неприемлива. Напоследък по този въпрос има значителна литература: А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитра” и тяхната хронология, ГСУ фиф, т. XL, кн. II, 1952, стр. 167—215. — Ф. Баришић, Чуда Димитриjа Солунског као историски извори, Београд, 1953 (Византолошки институт, кн. 2). — P. Lemerle, La composition et la chronologiе des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, BZ, XLVI (1953), p. 349—361. — Ст. Маслев, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитър” и тяхната хронология от проф. Александър Бурмов, ИИБИ, VI, София, 1956, стр. 674—691. Според проф. А. Бурмов хронологията на славянските нападения срещу Солун е следната: първо нападение — 597 г., второ — 609 г., трето — 620 г., четвърто — 622 г. и пето — 645—647 г.]


47

да бъде защитена от тях с успех, ако правителството сполучи да обезпечи с мир другите й граници. Затова император Маврикий (582—602) залягал да сключи мир с авари и перси, в което сполучил едва около 592 г., откогато съсредоточил всичкото си внимание против славяните.

Като считал за безполезно да води партизанска война със славянските племена, които се били вече настанили и се разпореждали по целия полуостров, понеже те всякога могли да получат поддръжка от дакийските си съплеменници, Маврикий решил да пренесе военните действия право в страната на последните, отвъд Дунав, и след като им нанесе решителен удар в самия им център, да може по-сетне да се разправи по-лесно с балканските славяни. Тоя план на Маврикий почивал на това, че той като добър стратег не допущал, какво ромейската военна дисциплина няма да устои против дивите и нестройни тълпи на варварите; обаче славяните в това време владеели военното изкуство, както вече се забеляза, не по-лошо от самите ромеи, както те показали това при своите обсади на Солун и както признават това и самите съвременници. Освен това Маврикий изпуснал из пред вид и това още, че главната сила на тоя неприятел тогава се намирала не на север, а на юг от Дунав, по целия полуостров, и че ако да бе победил дакийските славяни, то това надали би донесло някоя съществена полза за империята, защото Византия рано или късно трябвало да отстъпи полуострова на славяните.

Тъй или инък, но Маврикий, колкото и да се въодушевявал от идеята за спасението на ромейските владения на полуострова от славяните, все пак не можал да постигне целта си: походите, предприети от двамата му пълноводни Приск и Петър, които наистина проникнали в страната отвъд Дунав и нанесли няколко поражения на славяните, свършили с пълна несполука; напротив, те още повече изтощавали силите на империята, особено поради честите бунтове във войската, и още повече враждебно


48

настройвали славяните против Византия, понеже в това те виждали нейната слабост. А между това славянските преселници били твърде многобройни и заемали почти цялото пространство от Дунав до Пелопонес, от Адриатическо море до Черно; ала те все още оставали без всяко определено място за поселение и без установени отношение спрямо империята. Византийското правителство трябвало да помисли тъкмо за тия отношения спрямо варварите.

Обаче в царуването на узурпатора Фока (602—610) не било предприето нищо против или спрямо славяните, защото освен кървавите смутове в самата столица, страшната смъртоносна язва и други физически бедствия, които се струпали върху империята, избухнала твърде опасна война с персите. Едновременно и аварите веднага след свалянето на Маврикий възобновили нахлуванията си в Тракия. Славяните така също не останали спокойни. Според свидетелството на Иван Никиуски (втората половина на VII в.) в 609 г. ромейските провинции били оплячкосани от варвари, чужди народи и аварите, градовете разрушени и жителите откарани в робство; „един само Солун бил пощаден, защото стените му били твърди и яки и благодарение на божието покровителство чуждите народи не сполучили да [го] завладеят; но цялата му област била обезлюдена”. Това било нова (трета) обсада на Солун, в която взели участие почти всички славянски племена, които се били вече поселили в Македония, Тесалия и Епир. Солун бил обсаден от суша и море, но след като били; отбити, славяните повикали на помощ аварския хаган. „Не трябва да се допусне, казвали славянските пратеници на хагана, щото в туй време, когато са опустошени всички градове и области, един само тоя град [Солун] да остане цял и да приема бежанците от бреговете на Дунав, от Панония, Дакия [прибрежна], Дардания и от другите провинции и градове.” Обаче и тоя съюз не постигна целта: хаганът, който се явил под Солун с многобройна войска


49

от своите авари, славяни, българи и други народи, не можал да продължи обсадата. След 30 дена неприятелите с подаръци били склонени да сключат мир и да отстъпят, като при това отвличали в плен местното население. Съгласно с условията на тоя мир славяни останали да живеят мирно около Солун, а хаганът, като отпуснал пленниците за откуп, върнал се пак в Панония.

Не по-малко благоприятно за славяните било и управлението на император Ираклий (610—641), който прекарал царуването си в постоянни жестоки войни с перси, авари и араби, тъй че нямал време и средства да помисли за какъвто и да било отпор против славяните. От оскъдните за това време известия може да се заключи, че техните движения и нападения се ограничавали само по полуострова: така в 611 г. славяните удържали победа над ромейски войски нейде при Дунав и страшно опустошили тия покрайнини; в 614 г. те отнели от ромеите Гърция; в 622 г., докато аварите грабили околностите на Цариград и опленявали много градове в Тракия, славяните от Гърция предприемали грабителски походи на своите лодки-еднодръвки по Бяло море и достигали до о-в Кипър, а в 626 г. те взели дейно участие със своята импровизирана флотилия в знаменита обсада на Цариград като съюзници на авари и перси. Обаче голямата катастрофа, която постигнала съюзниците при столицата, засегнала и флотилията на славяните и за известно време значително отслабила тяхната морска сила.

Изглежда, че към това време се завършило преселението на славяните на Балканския полуостров, защото за някои нови славянски нападения от отвъд Дунав ние не знаем освен за поселението на сърбо-хърватите в северозападния кът на полуострова, което станало не без участието на византийската политика: по силата на сключения в 629 г. съюз с франкския крал Дагоберт (628—639) Ираклий приел хърватите и сърбите и им дал място за поселение в пределите на империята само защото те се


50

съгласили да признават върховната власт на византийския император и се задължили да задържат варварските движения от северозапад. Другите обаче славянски племена от славино-антската група, които и по произход, и по език, и по политически интереси нямали нищо общо със сърбо-хърватите и които след такава дълга и кървава борба с ромеите се били вече настанили в империята въпреки византийската политика, станали или поне те се считали за пълни господари в новите си живелища. И цариградското правителство било принудено най-сетне да им отстъпи безнаказано целия полуостров, без да определи строго своите политически отношения към тях.

Но една само тая отстъпка не могла да осигури за империята пълна безопасност от страна на новите поселници. Поселението на славяните под стените, тъй да се каже, на самата византийска столица при тяхната многобройност и войственост не е могло да не внушава в Цариград страх, а всяко едно обединение на тия многобройни племена под една власт против волята на самата Византия — да не застрашава императорската власт изобщо на Балканския полуостров. Освен това самата отстъпка на полуострова според тогавашните понятия на ромеите не е могла да бъде направена така лесно от тяхна страна, както би трябвало да се очаква. Защото ромеите продължавали винаги да считат за свои завзетите от варварите провинции, ако последните по-рано са влизали в територията на империята, и само тогава признавали, че те принадлежат на варварите, когато тия влизали във федеративни отношения спрямо империята, което от ромейско гледище означавало така също зависимост. За да се приложи тоя принцип на византийската политика и чрез това да се отстрани опасността, на императорското правителство надлежало тепърва да определи политическите отношения на империята спрямо балканските славяни, които би трябвало да признаят поне върховната власт на императора.


51

Както изглежда, първоначално в Цариград са мислили, че подчинението на славяните ще може да бъде постигнато по мирен начин чрез изкусно прилагане на староримския принцип „divide et impera”, който намирал добра почва в тяхната политическа разцепеност, и чрез покръстването им, особено след несполучливите им борби за завладяването на Солун, зад крайната цел на което очевидно се е криел стремежът към основаване на независима държава. Обаче това би било възможно да стане само в ония области, дето гръцкият елемент е бил силен и гърците са могли непосредно да влияят културно върху славяните, а именно в южната част и в приморските области на полуострова. Но в другите части, особено в средната и северната, дето гръцкият елемент бил съвсем незначителен, ако не и съвсем унищожен още от по-рано, и византийското влияние било твърде слабо и дето запазилият се романизован елемент бил не по-малко враждебно настроен против византийската власт, там подчинението на славяните не е могло да стане по мирен начин, защото те са гледали на завзетите от тях земи не като на доброволно тям отстъпени от византийското правителство, а като на завоювана от тях територия, като свои собствени. Това най-добре доказва предприетият още от приемника на Ираклий император Констанс II (641—668) в 658 г. поход против „Славиния” — така се е наричала вече страната на запад от р. Струма и в областта на р. Вардар, — поход, който е свършил с усмиряване на известна част от македонските славяни и с откарваме на немалък брой от тях в плен. Какви причини са предизвикали този поход, който се явява и като пръв опит за подчинението на славяните под властта на Византия, ние не знаем; обаче неговият резултат вече показва доколко те били готови с оръжие да защищават своята независимост. Освен това тях (славяните) не ги е привличала Византия вече затова, защото тяхната обществена наредба съвсем не се схождала с общественото устройство на ромейската империя:


52

те лесно не биха променили свободния си демократичен строй със самостойна община за византийския монархизъм, в чийто държавен принцип националността имала твърде малко значение и зад който се криели крепостничеството и колонатът. Естествено при такава голяма разлика в целите и стремежите на двете страни не е могло да стане никакво споразумение между тях. Една от тях рано или късно трябвало да отстъпи място на другата и не е мъчно да се предвиди коя от тях би излязла победителка.

Няма никакво съмнение, че колкото благоприятни и да били културно-историческите условия в страната, дето се били поселили балканските славяни, все пак последните не биха били в състояние да окажат голям отпор срещу силата на оная наследявана от векове римско-византийска цивилизация, чието най-силно оръжие било християнството и на чието въздействие се поддавали и най-мощните етнически елементи. И балканските славяни при своята разцепеност не биха могли да избягнат това въздействие, което почнало да се проявява твърде отрано в ония места, дето гръцкият елемент бил най-силен. Това най-добре може да се види в съдбата на пелопонеските, тесалийски и епирски славяни: те, колкото и многобройни да били, с течение на времето се обърнали на гърци. Наистина запазването народността на славяните в Македония, Тракия и в двете Мизии — Горна и Долна, които и по произход, и по език принадлежали и принадлежат към една и съща група — към славино-антската (в противоположност на сърбо-хърватската), получила отпосле името българска, — казваме, запазването народността на тия славяни се обяснява с това, че тук на нашия полуостров романското и елинското културно-политически влияния се кръстосвали и чрез това се взаимно отслабвали; обаче с време и тях несъмнено би ги постигнала същата участ, каквато била оная на пелопонеските и тесалийски славяни, ако биха били останали разединени поданици на Византия.


53

Последната със силата на оръжието и на културното си влияние малко по малко би ги погълнала и претопила между другите свои народи, ако не би дошло на помощ на тия славяни онова пълно със значение в нашата история събитие, с което овреме се почнало тяхното обединение и се турило твърда основа на политическата им независимост и на по-нататъшното развитие на тяхната национална самобитност. Това толкова важно в историята на балканските славяни събитие било основаването на първата след преселението на народите трайна държава, която възникнала на Балканския полуостров тъкмо в момента, когато византийското правителство почнало да прилага своя план за окончателното покорение и подчинение на балканските славяни под императорската власт. Но основата на тая държава турило едно неславянско племе — хуно-българите, които в силата на развилите се по-сетне събития в държавата трябвало да отстъпят първо място на славяните и да се претопят в тях, като им оставили само своето име.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]