ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Опитахме се да разгледаме една гранична византийска провинция в течение наето и петдесетгодишното ѝ съществуване. Общо взето, тази провинция се развива през XI и XII в. така, както всички други гранични зони на империята, чиито предели били значително разширени след победоносните войни на Василий II. Във военно-административното и устройство са намерили отражение всички събития, които разтърсват Византия през тези векове, наситени с войни и стълкновения както на Изток, така и на Запад. Характерни за този период и за този район са непрестанните нашествия откъм дунавската граница, които напомнят положението преди съществуването на българската държава и показват ретроспективно колко голяма е била нейната роля на обективна бариера дори по отношение на самата империя. Нашествията от север определят, от друга страна, известна специфика в развитието на гази византийска провинция.
Долнодунавските земи са ядрото, в което се е създала българската държава на Аспарух. В навечерието на падането им под византийска власт тези земи са населени с компактно българо-славянско население, защото в този период оформянето на българската народност е вече приключен процес. Но новото им положение на гранична византийска провинция прекъсва нормалното развитие на това население в етническо и отчасти в социално-икономическо отношение. Сред гъстата маса на българското население попадат, и то понякога в значителен брой, различни елементи, главно от тюркски произход. Това са групите от печенеги, узи, кумани (или смесени от едни и други) , които идват като нашественици, но понякога са приемани от византийската власт като гранични поселници, на които се поверява грижата за защита на дунавската граница.
В началото тези групи живеят обособено под началството на своите вождове, често пъти приемани в системата на византийския стратиотски институт, при условия, които се диктуват от
144
политическия момент и от обстоятелствата. Откъм 70-те години на XI в., при настъпилото положение на анархия в Паристрион и немощ на официалната византийска власт, се констатира известно сцепление между завареното население и чуждите, главно печенежки заселници. Това сцепление, което достига и до съжителство, до симбиоза, се констатира не само сред селското земеделско население, но и в градовете по дунавската граница, където се заговорва за наличието на „миксоварвари". Освен тюркски елементи в дол н оду на вс ките земи проникват в по-малък брой, и то случайно, руски и дори англо-саксонски групи все по линията на граничарския институт и заселването на пустеещите земи в тези области, непрекъснато обезпокоявани от нашественици. Отношението пък на уседналите вече и отчасти смесени с местното население „варвари" и тези, които не престават да нахлуват откъм север, е различно — то се определя от политическата конюнктура и моментното отношение с официалната византийска власт. В края на XI и XII в. се заговорва за власи, главно като „келатори", т. е. особен род войници, охраняващи пътищата предимно в планинските райони, а и като скотовъдци, някои от които добиват значителна икономическа сила като прониари — собственици на стада.
Откъде идват тези власи и защо едва сега се заговорва за тях? Това е въпрос, който засяга като цяло етногенезиса на румънския народ и който ние не поставяме. Те ни интересуват дотолкова, доколкото са елемент наред с останалото население в Паристрион, което участвува в масовото движение за освобождение, възглавявано от Асеновци. По всяка вероятност премахнатите граници по време на византийското владичество са допринесли за по-голямото раздвижване на това население, водещо частично неуседнал живот. За тях, както и за останалите чужди етнически елементи в бившите български земи са заговорва тогава, когато Паристрион става кръстопът на различни народностни групи. Макар че изрично не се споменават като живеещи в Долни Дунав, приемаме, че те не ще да са се ограничавали само из старопланинските пасища, а са се придвижвали и из околните райони.
Византийската администрация и военното устройство на долнодунавските земи са търпели промени в зависимост от общото положение на империята и местните условия. Постепенното разлагане на стратиотската система и системното отслабване на византийската защитна сила въпреки опитите за реформи са дали своето отражение. И ако висшият команден състав все още е бил подбиран измежду големите фамилии от източните провинции,
145
в средния команден състав проникват местни елементи, предимно измежду „варварите" на служба като граничари, а също и измежду смесеното и местното население. Случаят с Нестор показва, че при тежки обстоятелства централната власт е била готова да отстъпи по отношение на висшите и отговорни постове и да прибегне до лица „сродни по кръв" на българското население в Паристрион само за да запази своето номинално върховенство в тази своя гранична зона. Най-красноречив в това отношение е заключителният етап на борбата за власт по Долни Дунав. След първите успехи на Асен и Петър от Цариград им предлагат като компромис „управлението (τὴν ἀρχὴν) на Мизия" [1], разбира се, под опеката на империята.
Това е бил пътят, по който се е развивала граничната византийска зона по Долни Дунав. Прибягването до чуждоземни елементи като защитна сила на имперските земи, гъвкавостта и пригаждането към обстоятелствата, характерни за византийското управление, са дали може би успешни резултати в други райони, където е била запазена целостта на империята, нейният чисто византийски дух. Но по Долни Дунав нарастват сили, недоволни от тази власт, чужда, дори враждебна, но която им е дала оръжие, за да бранят целостта на територията ѝ. Съвсем естествено с течение на времето тези сили укрепват и са готови да обърнат това оръжие срещу самата нея тогава, когато се издигне една идея, която може да ги обедини. А тази идея е именно възобновяването на българската държава в името на старата българска държавна традиция, която е имала голяма тежест в балканския средновековен свят и е била призната от самата Византия.
В такъв смисъл смятаме, че въстанието на братята Асен и Петър е логическият завършек на политическите отношения по Долни Дунав през XI и XII в. То намира своята естествена среда в Паристрион. Избухнало като чисто феодално въстание, повдигнато при конкретен повод (в случая данъка върху стадата и конфликта с Асен и Петър), то прераства в освободително движение, подкрепено от различните слоеве, носещи оръжие и способни да водят борба. Двамата честолюбиви първенци [2] са разполагали очевидно
1. И. Дуйчев. Проучвания. . . с. 56, 65—66, 70, 89. Срв. Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия, с. 454—456.
2. Твърде много е писано за произхода на Асеновци (Вж. литературата напр. у И. Дуйчев. Въстанието. . . и Б. Примов. Пос. съч.). Не засягаме този въпрос, понеже стои извън рамките на нашата работа. Освен това за нас не е важно кой е възглавявал държавата, а каква е била тя. Наблягаме само на факта, че братята-въстаници са били местни люде, за да покажем, че движението започва именно в средата на тези първенци от Паристрион, които са успели да се издигнат на византийска служба. За това се позоваваме на един пасаж от т. нар. „Известително послание" на Никита Хониат, на който като че ли не е обръщано внимание. Там Никита говори за Петър така:
„Този наистина обхванат от бесове Петър, който бе роден и отгледан за зла врага на живеещите край Хемус варвари."
Вж. Σάθας. Μεσαιωνικὴ βιβλιοθὴκη, р. 485. В последно време Литаврин изказа предположение, че преди да стане прониар, т. е. да поиска „едно село", Асен „охранявал императорските коне", т. е. бил е нещо като келатор, което се смятало за по-низша служба от тази на стратиотите. Това предположение Литаврин гради върху един пасаж от Роберт де Клари. Вж. Литаврин. Влахи византийских источников, с. 127. За характера на въстанието приемаме тезата на Войнов. Пос. съч. Срв. и Примов. Пос. съч.
146
с известен авторитет сред местното население, защото, както показахме на съответното място, те не са били включени във висшата византийска служебна йерархия. Но те разчитат именно на местните сили, като използуват положението, че местата, в които започва брожението, са люлката на Първото българско царство — тези места са свързани със спомена за миналото. Затова те високо заявяват, че възобновяват „българската власт", а не че правят опит да създадат някаква нова феодална държавица, отцепена от Византийската империя. Това е много важно положение, защото събитията стават в края на XII в., почти в навечерието на цялостното разпадане на Византия, когато центробежните тенденции са твърде силни. Но Асеновци не търсят да създадат някакво васално княжество, каквито често започнали на възникват на Изток. Призивът за борба е в името на българската държава, която се възстановява в първоначалната си територия. В следващия етап на военните действия борбата ще продължи и в останалите краища на някогашната българска територия. [3]
Краят на Паристрион като византийска гранична зона показва до каква степен е била силна и здрава българската държавна традиция. Сцеплението сред всички разнородни елементи, за които говорихме в изложението си, става толкова бързо и естествено, че макар и в момента на въстанието наличието на влашкото население да е явно, макар и впоследствие кумани да участвуват масово във войската на възобновената държава, не минават няколко десетилетия след въстанието и чужди, и български извори пишат вече само за „цар на българите" (имаме пред вид Иван Асен), за „българска империя", „българско население". И както някога, под покровителството на българската държавна власт продължава
3. Срв. П. Mутафчиев. Владетелите на Просек (Избрани произведения). С., 1972.
147
да се развива писменост, която не носи никакви следи от „различните езици", които временно са се говорели в крайдунавските градове. Пълното възстановяване на политическата власт довежда до постепенното изчезване на идеята, подхранвана от византийските управници в името на византийския ойкуменизъм, за правото на империята да владее земите на полуострова. И наистина унищожаването на Долни Дунав като гранична зона на Византия стои хронологически близко със събития, които ще доведат до разпадането, макар и временно, на самата империя и ще разклатят съществено идеята за византийския ойкуменизъм. Така постепенно изчезва и идеята за „Византийския Запад" по отношение на българските земи.