V. НАСЕЛЕНИЕТО В ДОЛНОДУНАВСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ XI—XII в.
Когато земите, които по-рано са съставяли основната територия на българската държава, стават гранична византийска територия, те започват да приютяват под различни форми население твърде разнородно. Една част идват като временни нашественици, в други случаи самите нашественици остават за по-продължително време или дори за постоянно в територии, които намират за удобни.
Някои автори наблягат много на ролята на Дунав по-скоро като свързваща, отколкото като разделяща артерия. [1] Вярно е, че икономическото значение на реката е било винаги голямо. Така се обяснява значителният брой византийски печати и монети, намирани покрай бреговете ѝ. [2] Във връзка и със стратегическото значение на реката са строени и пристанища като Пъкуюл-луи-соаре [3], което е било създадено вероятно през X в. Според Дякону то е било затворено по време на императорите след Цимисхи, тъй като било вече без значение — византийците били воювали по море с русите, но не и с печенегите. [4] Според нас нещата не са така опростени: макар и печенегите да не са имали военни съдове и да са предпочитали походите по замръзналия Дунав, византийската флота е имала случаи и поводи да навлиза през устията навътре в реката. За това говори житието на Кирил Филеот, който между 1042 и 1045 г. посетил дунавските пристанища като моряк на византийска служба (ἀπῆλθεν πότε εἰς τὰ παρὰ Δάνουβιν φρούρια). [5]
1. Вж. тук гл. I.
2. Diасonu P. Rolul cetăţii din insula Păcuiul-lui-Soare în cadrul situaţiei politice a Dobrogei la sfîrşitul secolului al X-lea. — Pontica, II, 1969.
3. P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 38.
4. Пак там и P. Diaconu. Quelques problèmes relatifs à la forteresse byzantine de Pàcuiul-lui-Soare â la lumière des dernières fouilles archéologiques. — Dacia, N. S. X, 1966, p. 365—371.
5. La vie de saint Cyrille le Philéote, moine byzantin. — Introduction, texte critique, traduction et notes par E. Sargologos, Subsidia hagiographica n° 39. Bruxelles, 1964, § V. 9, p. 63; В. Гюзелев. Сведения за историята на Варна и Анхиало (Поморие) през XI в. в житието на Кирил Филеот. — ИБИД, XXVIII, 1972, с. 320.
116
Видяхме, че през 1147 и 1166 г. византийската експедиция на север от Дунав е била извършена по суша и по море. Самият Исак Ангел си послужил с флота, когато братята Асен и Петър преминали Дунав, за да търсят помощ от куманите. [6] Това е било така, защото дунавската флота не е преставала да съществува като част от цялата византийска флота, управлявана от висш началник в Цариград. [7]
В такъв смисъл може до известна степен да се поддържа мисълта на Йорга, че Дунавът по-скоро е свързвал, отколкото е разделял населенията от двата бряга. Но контактите, главно от търговски характер, са преставали, колчем започвали военните стълкновения по двата бряга на реката.
В първа глава се споменава, че през X в. в различните области на север от Дунава е имало немалко славянско и прабългарско население. Под славянско разбираме славяни от българската група, както и от източната група в районите пò на изток и малко славяни от западната група в земите на запад измежду някогашните владения на българската държава. Казахме също, че по археологически път се доказва, че между дунавската делта и Днестър, а дори и до Днепър в североазовските степи е имало групи, които се свързват по произход с Аспаруховите българи.
Трябва да се допусне, че по времето, когато печенегите започват да навлизат във Влашката равнина, те установяват известен контакт с населението там, както личи пак от археологически наблюдения: забелязва се известно изменение в керамиката, употребявана от печенегите, която условно се нарича „номадска". Но тези контакти са били спорадични, защото на север от Дунав не се е стигнало по това време до някакъв процес, по-различен от този, който в X в. вече споява в една народност прабългарския и славянския елемент в Мизия, Тракия и Македония. [8] Изглежда само, че там етногенетичният процес за образуване на българска народност е бил забавен, понеже тези райони все пак са били периферни. Това ще рече, че когато Византия опира до Дунав и установява там своята граница, не е имало стремеж от страна на отвъддунавското уседнало население от славянски или прабългарски
6. С. Sathas. Μεσαιωνική βιβλιοθήκη. I, p. 73—74; Срв. H. Ahrweiler. Byzance et la mer, 1965. p. 445—446.
7. Пак там, с. 151.
8. Д. Aнгелов. Образуване на бълг. народност. С., 1972.
117
произход да се прехвърли отсам реката, защото, от една страна, това население вече е било поразмесено, а, от друга страна, на юг се е била установила чужда власт. Тези, които са напирали към десния бряг на Дунав, са чуждоземците-номади. Също и в западните райони на т. нар. „отвъддунавска България" голяма част от славянобългарското население, откъснато от ядрото на българската държава, се претопила сред маджарите. В гл. I посочихме как са били установени контактите, миролюбиви или вражески, между българските феодални владетели там и нахлуващите маджари. А за наличието на славянобългарски субстрат свидетелствува дори топонимията на днешната Будапеща. [9]
По-важни са промените, които настъпват сред българското население в Добруджа и Мизия откъм двадесетте години на XI в., т. е. тогава, когато започват нашествията. Както видяхме, нахлуванията се редуват — най-напред те са печенежки, после са узки и накрая кумански. Разбира се, това е опростена схема, която допуща много нюанси. През втората половина на века, когато започват контактите между печенеги и узи, вълните на нашествениците не са „чисти". Те започват да стават смесени, както някога славянските и аваро-славянските, и за означението им византийските писатели си служат с архаични термини, които ни поставят в големи затруднения, когато искаме да определим състава на дадена група от чуждоземните нашественици.
Михаил Псел нарича печенегите със собственото им име, но покрай него употребява на две места „мизи" [10]. В същия пасаж узите, които той назовава обикновено със собственото им име, са наречени „трибали". Това означение на узите като „трибали" е единствено, докато Анна Комнина, която използувал Михаил Псел като извор, употребява на още едно място „мизи" за печенегите. [11] За отбелязване е при това, че Псел придружава определението „мизи" с епитета „западни", противопоставяйки ги на узите, т. е. „източните варвари". На друго място той си служи с означението „гети" пак за узите. [12] Пак у Псел печенегите са наречени и „савромати". Оттам го е взела и Анна Комнина, докато Аталиат нарича така обикновено унгарците. [13] Но Дякону с право
9. J. Kniezsa. A Magyar nyelv szláv jövevényszavai. 1/1—2, Budapest, 1955 и пос. лит.
10. M. Psellos. Chronographia II. VII, 67, p. 125, 149.
11. Anna Соmnеna. Op. cit., I, p. 127.
12. M. Psellos. Loc. cit.; Anna Соmnеna. Loc. cit.
13. M. Psellos. Loc. cit.; Anna Соmnеna. Loc. cit. За тези имена срв. Gy. Moravсsik. Byzantinoturcica, II, p. 270; M. Gyóni. А paristrioni „államalakulatok" etnikai jellege. — AECO, Budapest, 1942, p. 72 sq.; V. Tăpkova-Zaimova. Quelques remarques sur les noms ethniques chez les auteurs byzantins. — Studien zur Geschichte und Philosophie des Altertumns, Budapest, 1968, p. 403.
118
отбелязва, че на друго място Аталиат означава и печенегите със „савромати", като и там епитетът „западни" играе разграничителна роля: „западни савромати" са унгарците, а „източни" — печенегите. [14]
По същия начин у Анна Комнина срещаме на няколко места името „даки" за означение на унгарците. [15] Но има един пасаж у тази авторка, където името „даки" има по-особено значение. Ето този пасаж:
„На двата ѝ склона (на пл. Хемус, бел. н.) живеят многочислени и богати племена: на северния склон живеят даки и траки, а на южния пак траки и македонци." [16]
Позовавайки се главно на този пасаж. Е. Стънеску изказва предположение, което той нарича „работна хипотеза", че хронистите от XI и първата половина на XII в. си служат понякога с имената „даки" и „гети", за да означат крайдунавските румъни. [17] Според нас споменаването на „македонци" в посочения пасаж е решаващо, за да се види, че не става дума за никакви племена, а за жители на области: Тракия, Дакия (Средиземноморска или Крайбрежна, или изобщо двете отсамдунавски Дакии) и Македония (т. е. Източна Тракия). Иначе за какви „македонци" би ставало дума тук? Нека припомним мимоходом, че по-старите византийски автори многократно употребяват израза „у траките" или „у илирите" вместо „в провинция Тракия" или „в диоцеза Илирик" и пр.
П. Нъстурел също е на мнение, че в XI и XII в. можем да намерим позоваване на отвъддунавските румъни в някои архаични имена, главно в архаичното „даки". Но той пък търси това позоваване
14. Attaleiatеs, p. 97 (неотбелязано y нас: „Les noms ethniques". Мисълта y Дякону е вярна, само страницата на Аталиат е погрешна). Срв. G. Prinzing. — BZ 6G, 1973, p. 106.
15. Anna Comnena. I, p. 227; II, p. 87. 208; III, 139, 180; Thеоd. Prodrоmоs, ed. Sathas, p. 79. Според нас в пасажа на с. I, 257 у Анна не става дума за унгарци, както смята Gу. Moravсsik. Op. cit., p. 116, нито за власи, както смята Стънеску. Срв. по-долу, бел. 16.
16. Annа Соmnеna. Op. cit. I. p. 257. Анна има пред вид провинция Средиземноморска или Крайбрежна Дакия, провинция Тракия и по-широко диоцеза Тракия, които обхваща и двата склона на Стара планина и най-после Източна Тракия („Македония").
17. Е. Stănеsсu. Les „mixobarbares" du Bas-Danube au XIe siècle (quelques problèmes de la terminologie des textes). — Nouvelles études d'Histoire, Bucarest, 1965, p. 39-53.
119
в друг вид извори. Спира се главно на една реч, която солунският митрополит Константин Манаси произнесъл пред Мануил Комнин и в която се изброяват народите, покорени от този император: перси, киликийци, исаврийци, трибали, гепиди, тевтонци, алемани, скити и даки. [18] Нъстурел обяснява, че под „перси" трябва да разбираме турците (селджуци), под „панонци" унгарците, под „гепиди" куманите, под „трибали" сърбите и под „даки" отвъддунавските румъни. При това той уместно е забелязал, че ако в този текст името „гепиди" се приемеше като означение на унгарците, както това прави Моравчик в Byzantinoturcica, ще излезе, че унгарците са воювали с унгарците. И наистина в същата реч по-нататък е казано, че „панонците", които император Мануил покорил и накарал да му плащат дан, са
„народ добре ездещ на коне, защитен с железни ризници, безчетен на брой, многолюден, по-многоброен от пясъка, по-храбър и по-опитен във войната от трибалите, даките и гепидите, с непобедима дързост, с неудържима смелост, с необуздаем дух — народ независим, непоробим, високомерен, свободолюбив, управляващ се сам".
Манаси продължава, че този „панонски" народ живеел отвъд Дунава. От дадения цитат изглежда, че „панонците" може да бъдат само унгарците. А това, от друга страна, означава, че те не могат да бъдат наричани едновременно „гепиди" и „панонци". Поради това не бихме могли да приемем тълкуването на Ферянчич (въпреки задълбочения му коментар към този текст), че неверният „гепид", който не успял да измами императора с двойната си игра, е унгарският крал Стефан III. [19] Според нас само тълкуването на издателя на текста Курц може да даде покритие на всички архаизми: Курц предполага, че в този случай „гепидът" е сърбинът Неман, който отново станал ὑπόσπονδος на императора и бил принуден да отиде в Цариград, а „панонци" са унгарците. [20]
Може ли да се приеме, че „даките" са румъните, живеещи отвъд Дунава? За да се отговори на този въпрос, трябва да сравним още няколко текста от същата епоха.
Самият Нъстурел припомня две стихотворения от XII в., в които се споменават някои от същите архаични имена на народи. Там именно е казано, че императорът вижда на запад подчинението
18. P. Năsturel. Valaques, Coumans et Byzantins, p. 180 sq.
19. Византийки извори за историју народа Југославије. IV, 1971, с. 209.
20. Е. Курц. Еще два неизданных произведения Константина Манассия. ВВр, XII, 1906, с. 75.
120
на трибалите, робството на панонците и страха на даките. [21] Според Нъстурел в този случай с „даки" са означени едновременно кумани и румъни, които се били противопоставяли на Мануил Комнин отвъд Дунава докъм 1166 г. Същият автор смята, че в други стихотворения, отнасящи се пак за Мануил Комнин, името „даки" е заменено със „скити". [22]
В един типик на цариградския манастир Пантократор, издаден от Йоан Комнин, се срещат приблизително същите архаизирани имена на народите, с които този император е воювал.
„Бих ли могъл, казва императорът, да изброя последователно чудните дела на божествената ми десница срещу перси, далматинци, даки, пеонци, неизброимите триумфи над всички тях, които аз често извършвах с чудодейна ръка?" [23]
Както и в горните текстове, и тук „перси" = турци-селджуци, „скити" = печенеги или кумани, „пеонци" = унгарци, „далматинци" = сърби. Оставяме засега „даките".
Михаил Солунски на няколко пъти говори за борбите на Мануил Комнин срещу „даките" и „гепидите". Че тук вече с „гепиди" нормално са означени унгарците, личи от контекста. Че с „даки" са означени у него сърбите, личи пък от обясненията, които този автор дава за съюза на „дакийското племе" с „гепидския владетел" и от обстоятелството, че това племе отблъснало владетеля, който му бил даден от Византия, и поставил този, когото му изпратил „гепидът". Ясно е, че не може да става дума за някакви владетели на румъни, живеещи отвъд Дунава, а се отнася за отстранението на Урош II и за управлението на Деса II. [24]
От всички текстове от XII в. за значението на „даки" най-ясна е речта на Михаил Анхиалски, който обяснява, че земеделецът-дакиец живее от „Истърските вълни до Вумели и Илирик, допира се до брега на Адриатика и обитава край Йонийско море" [25]. Ясно е, че този автор (пък и не само той) има пред вид сърбохърватската група.
21. Р. Năsturel. Valaques, Coumans et Byzantins, p. 182. Текстът у Gy. Moravcsik. Studia byzantina. Budapest. 1969, p. 297—299.
22. Пак там. с. 183.
23. A. Димитpиевский. Описание литургических рукописей хранящихся в библиотеках православного Востока I. Ч. 1. Киев, 1895. с. 656. За споменатите текстове, срв. и А. П. Каждан, Еще раз о Киннамом и Никите Хониате. . ., с. 12.
24. Византијски извори, с. 190—191.
25. R. Browning. A New Source on Byzantine-Hungarian Relations in the Twelfth Century. The Inangural Lecture of Michael ὁ τοῦ Ἀγχιάλου ὡς ὕ πατος φιλοςόφων. — Balkan Studies, 2, 1961, p. 199. Срв. Византијски извори, с. 201.
121
Известно е, че борбите за независимост се водят от няколко жупана, към които империята проявявала повече или по-малко благосклонност или неприязън, съобразно с тяхната преданост или враждебност към нея. В такъв смисъл могат да се обяснят наличните множества архаични понятия, с които едновременно е означавано цялото това население дори до Адриатическия бряг.
Що се отнася до понятието „даки", то може да се употребява доста разширено съобразно с това, дали се има пред вид население, живеещо в старата Аврелианова Дакия или в някоя от провинциите ѝ Средиземноморска или Крайбрежна Дакия, т. е. земите на юг от Дунав, или пък Траянова Дакия, т. е. земите на север от реката. В последните посочени тук примери смятаме, че Броунинг и издателите на „Византийски извори", т. IV, имат право да мислят, че под „даки" се разбират сърбите или сърбохърватите в най-общ смисъл. Така трябва да тълкуваме и „даките" от грамотата на Йоан Комнин (покрай „далматинците", с които е означено крайбрежното население). Иначе какъв пример за воюване на византийците с отвъддунавеки румъни може да се посочи за времето до 1066 г.? Никъде не е казано, че в куманските тълпи е имало и такива румъни.
От всички посочени дотук автори само Кекавмен свързва власите с даките, и то — говорейки за техния произход. [26] Никой от другите извори не дава основание да се свърже името „даки" с румъните, било с тези власи, които се намират на юг от Дунава, било с ония румъни, които бихме търсили на север от него. Такава теоретическа възможност естествено съществува, но ние не я намираме на практика. За пълнота добавяме, че в речника на Зонара с „даки" са означени печенегите, очевидно защото живеят зад Дунава. Същият речник означава „гетите" като прадеди на лангобардите, служейки си също с териториалния признак. Той също не дава никакво отъждествяване на „гети" с власи. [27]
Казахме, че не засягаме въпроса за местния или преселническия произход на румънския народ, т. е. не се впущаме в разглеждане на т. нар. автохтонна и миграционна теза, [28] защото това са въпроси,
26. Советы и рассказы, с. 269. бел. 1063, с обясненията на Литаврин и съответната литература. G. Cankova-Pеtkоva. La survivance des Besses au Moyen Age. — Linguistique balkanique, VI, 1963, p. 93—96.
27. Zonaras. Lexicon. Op. cit., col 434. В същия речник, както и у Свидас, с „даки" традиционно са означени печенегите. Срв. Е. Stănеscu. Les „mixobarbares", p. 52, п. 30.
28. Вж. много подробната информация по този въпрос у Л. Л. Полевой. Формирование основных гипотез произхождения восточнороманских народностей Карпато-Дунайских земель (феодальная и буржоазная историография XVII — первой половины XX в.). — В: Юго-Восточная Европа в средние века,с. 46—90. Срв. Г. Г. Литаврин. Влахи византийских источников X—XIII вв. Пак там, с. 91 — 138. Срв. тук с. 6.
122
които стоят извън нашата задача. Впущаме се в анализ на архаизмите само дотолкова, доколкото те ни са нужни, за да осветлим положението на населението по Долни Дунав през разглежданата епоха. От данните, които анализирахме, обаче никъде не личи балканските власи, които ни интересуват в момента, или евентуално румъните, живеещи на север от Дунава през този период, да са означавани с някое от посочените архаични имена. Така че „работната хипотеза" на Стънеску се нуждае от допълнителен сравнителен материал.
Продължавайки изследването на архаизмите от този период, ние се спираме на един текст у Анна Комнина, в който се говори, както обяснява самата авторка, за „смесена войска" и който би могъл да се тълкува по много различни начини, ако нямахме опората на няколко лични имена:
„С настъпването на пролетта (т. е. 1087 — бел. м.) Челгу, главният началник на скитската войска, плячкосвал разположените около Хариупол градове, след като преминал отвъддунавските теснини с приблизително осемдесетхилядна смесена войска от савромати и скити и с твърде голямо число дакийска войска, чийто водач бил така нареченият Саломон." [29]
Тук възстановяваме „даки" с унгарци, понеже е известен техният крал Саломон, които заедно със съюзника си, куманина Кутеск (оттам „савромати" кумани), навлязъл в България заедно с печенежкия вожд Челгу (оттам пък „скити" печенеги). [30]
Голямо недоумение е будило у изследвачите какъв е бил прочутият „γένος τι σκυθικόν“ за който, както споменахме, Анна съобщава, че в 1086 г. минал Дунава и постепенно се отдал на земемеделие, след като влязъл в договорни отношения с Татуш, Сеслав и Саца. Но по-късно тези „скити" се съюзили с „манихея" Травъл от Белятово и заедно плячкосвали около Филипопол и на юг до р. Блиснос, към Малко Търново.
Василевски смята, че тук „скитите" не може да са печенеги, тъй като печенегите били наричани със собственото си име. Съответно „савроматите", които станали причина „скитското племе" да навлезе на юг от Дунава, са куманите. Той приема „скитския народ" за руси. Златарски на свой ред разглежда пасажа в отделна
29. Anna Соmnena. Op. cit., I. VII, 1, p. 227.
30. Срв. за това В. H. Златарски. История. . . II, с. 188. и Я. Н. Любарский. Анна Комнина, с. 530—531, бел. 734.
123
статия и стига до заключението, че този „скитски народ" е в същност узко племе, а Йорга и някои други румънски учени ги определят като румъни. Интересно е тук противоречието, което се явява у Йорга, който твърди, че румъните край Дунава отдавна били уседнало население, а забравя, че това „скитско племе" е дошло като номадско и едва след това започнало да обработва земята.
Известно е, че с името „скити" са наричани изобщо отвъддунавските племена и народи. Тук обаче има много ясно конкретизиране в израза „едно скитско племе". Затова най-добро ни изглежда обяснението на Любарски, който ясно показва, че няма разлика между „скитското племе" и „скитите", с които Травъл сключил съюз — и едните, и другите са печенеги. Обаче пришълците от „скитското племе" са били отделна група печенеги, които в този момент са поискали прибежище на юг от Дунава. [31]
Отново стигнахме до етникона „скити", който винаги показва най-голямо разнообразие в употребата. [32] Някои византийски автори по стара традиция наричат „скити" самите българи. Михаил Псел дори ги нарича „скити номади" в едно свое писмо. Говорейки за един от чичовците на Йоан Мавропус, той казва, че
„бил изпратен . . . при скитите, наричани по-рано номади, а след това преименувани на българи" [33].
Безспорно е, че този автор има пред вид произхода и първоначалния начин на живот на прабългарите. Но „скити" са наричани твърде объркано и печенегите, узите, куманите, както и тези народи съвкупно, или смесени тълпи от едни и други, които са прииждали на юг от Дунава, а най-после и онова смесено население, което след дълги години нашествия се установило край Дунава.
Нека да посочим само един пример, който много красноречиво показва колко неясноти се срещат понякога в прекаленото разнообразие от архаизми или, обратно, в обобщаващото еднообразие, употребявано от византийските автори при означението на народите. Когато описва развръзката на бунта на Василаки, Аталиат
31. Преглед на изказаните мнения, които посочваме тук, вж. у Я. H. Любарский. Анна Комнина, с. 528—529, бел. 723.
32. Gу. Moravcsik. — Byzantinoturcica, II, p. 280—281.
33. M. Psellus. Scripta minora, ed. Sathas. V, p. 144. Срв. И. Дyйчев. Проучвания. . . с. 31. бел. 3. Псел и в други два случая говори за „скити-номади" (пак там, с. 468: Христови проповедници били изпратени при „скити-номади", с. 515; „скитите-номади" съществено се отличавали от ромеите). Според Gу. Moravcsik. — Byzantinoturcica, I, p. 439, I, p. 280, в първия случаи става дума за българите, а във втория — за печенегите (според нас и в двата случая може би авторът има пред вид българите. Вж. ГИБИ, VI, с. 117).
124
казва, че „скитите" използували пребиваването на византийските войски в Солун и „се приближили до Адрианопол". Малко по-нататък той добавя, че „скитите около Истъра" (οἱ περὶ τὸν Ἴστρον Σκύθαι) проводили пратеници при император Никифор Вотаниат, привлечени от победата му над „противниците му" (наречени пак „скити" в съответния пасаж на Никифор Вриений). [34]
Въз основа на паралелния текст у Скилица възстановяваме първите „скити" като печенеги заедно с кумани (Πατζινάκοι ἀναμὶξ Κούμανοις). [35] Пак за печенеги се говори, когато става дума за „победените", както убедително е показал още Василевски. Той свързва съобщението за пребиваването на пълководеца Алексий Комнин в Одрин с повикването му към Сердика и Ниш, където очевидно са нападали печенеги. [36] Що се отнася пък до тези „скити", които потърсили благоразположението на Вотаниат, Златарски смята, че те са „побунилите се българи" [37], но според нас тук става въпрос по-скоро за смесеното население по Дунавските райони. [38]
Като се спираме на тези няколко случая, стигаме до заключението, че подходът за означение на чуждите народи с архаични имена е почти еднакъв у различните автори, както е било и в предходните векове. Това важи особено за писатели като Михаил Псел и Анна Комнина, у които е налице търсене на изящество и маниерност в езика и стила, стремеж за подражание на похватите на античните писатели. Има случаи обаче, когато действително можем да се запитаме дали обобщенията от рода на споменатите „скити" не са плод на липса на достатъчна информация. Както се вижда от самите събития, тълпите на нашествениците са били смесени. Смесено е започнало да става и населението покрай дунавската граница. Поради това никак не е чудно , че един автор, особено когато не пише като свидетел на събитията (макар и понякога да е съвременник), не всеки път е в състояние да даде обяснение за точния състав на една тълпа, а още по-малко за произхода на дадено племе. Тук има, разбира се, и известна доза пренебрежение, характерно за един „ромей", по въпроса, какво точно представляват няколкостотин или хиляди „варвари", дошли да объркат „божествения ред", установен „свише" в империята.
34. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 300—301 (преводът на пасажа се намира в предходната глава); Bryenius. Op. cit., p. 157.
35. Scylitzes-Сеdrеnus. ed. Bonn , p. 741.
36. В. Г. Вaсильевский. Пос. съч., с. 144, бел. 1.
37. В. H. Златарски. История. . . II, с. 164.
38. V. Тăpkоvа-Zaimоva. Quelques remarques, p. 404.
125
Ето например до какви заключения е дошъл Н. Радойчич, който се е помъчил да разгледа архаичните имена, които са давани на сърби и хървати по време на епохата, която и ние разглеждаме. Византийските автори са знаели за народностната близост между сърби и хървати и затова често са ги смесвали и са ги означавали с едни и същи архаични или географски названия: трибали, илирийци, далматинци. [39]
Тази констатация подкрепя именно нашето предположение за стремежа на византийските автори към известно обобщение и оттам — неточност, произлизаща от смесване на един и други народи.
Същият подход на архаизиране и обобщаване е приложен и в названието μιξοβάρβαροι, давано на смесеното население по крайдунавските земи. Текстът на Аталиат, който е във връзка със спекулациите на влиятелния логотет на дрома Никифорица, е следният:
„Пък и полуварварското население (οἱ μιξοβάρβαροι), което живеело край Истъра, започнало да негодува. Защото по брега на Истъра лежат многобройни и големи градове, в които има разноезично население и които поддържат немалко въоръжена войска." [40]
Всички изследвачи, които са се занимавали с въпроса, какво представляват тези „миксоварвари", са на мнение, че това е ново явление по крайдунавските земи. но има различия в начина, по който се обяснява съставът на тази „смесица". [41]
Едно положение, на което трябва специално да се обърне внимание, е, че терминът „миксоварвари" не е нов. Наистина Стънеску отбелязва, че в късната античност, в Periplus Ponti Euxini се прави разлика между μιξογένες и чисто „варварско" население. Но трябва да се слезе и до самата класическа античност: още тогава се среща терминът μιξοβάρβαροι със свое определено значение. Среща се у Ксенофонт, Платон, Еврипид, Полибий, Диодор. [42] Тук отбелязваме само определението, дадено у Хезихий: μιξοβάρβαρος, οὔτε βάρβαρος, οὔτε Ἕλλην, ἀλλ ᾿ἀμφοτέρων μετέχων. [43]
Много добър анализ за термина „миксоварвари" е направен от К. Дайкович. Този автор показва, че още от античността елините
39. H. Pадојчић, Како су назвале Србе и Хрвати византијски историци XI и XII в. Јован Скилица, Никифор Вриеније и Јован Зонара. Гласник Скопског научног Друшства, 2, 1926, с. 1—3.
40. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 204.
41. E. Stănescu. Les „mixobarbares", p. 51, n. 1.
42. Xеn. Hell. 21, 15; Еur. Ph. 138; Polyb. 1, 67, 7; Diod. II. 509, 23, 24.
43. Hesych. Post Μελίχομητις.
126
са разбирали под това понятие „варварин", който постепенно се елинизира, приемайки гръцки език. По същия начин под „semibarbarus" римляните са разбирали „варварин", който се „романизира". [44]
К. Дайкович е напълно прав, че пътят за развитието на един „варварин" към „миксоварварин" е такъв — преминаване към съответната елинска или римска култура. Според нас автори като Аталиат, Анна Комнина и пр. разглеждат термина от гледна точка на общо приобщаване към империята, към нейната култура, а не непременно към народностното понятие „елин" или дори към гръцки език. В такъв смисъл трябва да си обясним и въпроса, който Нъстурел задава много уместно в една кратка бележка: дали за времето XI—XII в. „миксоварвари" означава „микселини". [45]
Миксоварварите трябва да се разглеждат по-общо като „варвари", които се примесват към местното население на империята, от какъвто и да е произход това население (различията и измененията в неговия етнически състав са според епохата и областта). Имаме един много показателен пример, какво преставлява един „миксоварварин" в по-стар период, но пак за същата дунавска област. Става дума за император Максимин, чийто баща бил „варварин" — гот, а майка му — аланка. И двамата се били заселили в едно тракийско село, „близо до варварите", но където се говорело тракийски език. Затова повечето стари автори наричат Максимин „тракиец". Обаче някои уточняват: Θρᾷξ μιξοβάρβαρος (Йоан Антиохийски), aduliscens et semibarbarus (История на римските императори), semibarbarus aduliscens (Йорданес). [46]
44. С. Dаiсoviсiu. Romanitatea scitică de la Dunărea de Jos. — Acta Musei Napocensis, VIII, 1971, p. 187—195; Observaţii privind romanizarea şi continuitatea; Tribuna. Cluj, 12. XI. 1970, p. 4; Tribuna, Cluj, 9. XII. 1971, p. 12. Този автор ce отнася много критично към тезата на Стънеску, че под „миксоварвари" може да се разбират власи. Вж. също излязлата напоследък работа на N.-Ş. Tanaşoca. Les mixobarbares et les formations politiques paristriennes du XIe s. — Revue Roumaine d'histoire, II. 1973, I, p. 61—82, който прави добър и много подробен преглед на употребата на термина „миксоварвари" у античните и византийските автори. Този автор не е прав само в твърдението си, че може би думата е изгубила в последна сметка етническото си значение и е употребявана в реторичен пейоративен смисъл (с. 72). За отбелязване е, че терминът „миксоварвари" се употребява дори и в ново време, за да означи някакъв примес към гръцка култура. Например в един учебник (παιδαγωγία) от 1779 г. от Йосиф Мисиодамос авторът нарича „миксоварварски" езика на ония гърци, които си служат с турски думи.
45. Р. N(ăsturel). — BZ 60, 1967, p. 432—3.
46. V. Tăpkova-Zаimova. La compétence des sources byzantines sur la survivance de l'ethnie thrace. — Thracia, 1, 1972, p. 228. Когато тази статия беше дадена под печат, не ни бяха известни работите на К. Дайкович, където между другите примери е посочен и случаят с Максимин.
127
И така, един „варварин" става „миксоварварин", когато ce влее между населението на империята, но той не е „съставен" всеки път от една и съща смесица. Поради това неприемливо е предположението на Дякону, които, за да обясни „миксоварварите" от Дунавската област в XI в., взима един текст от XIV в., и то от западните балкански земи. Миксоварваринът, на когото се позовава Дякону, е някой си Момчила „по произход влах, по вид албанец, а самият той — българо-влах". Високомерният византийски писател, който говори за него, го нарича „чудо от варварска смесица" — (βουλγαραλβανιτοβλάχος). [47] Изхождайки от това уточнение за произхода на Момчил, Дякону заключава, че румънските елементи не могат да бъдат изключени от етническия състав на „миксоварварите", които живеели през XI в. по Долни Дунав. [48] Смятаме този подход за неприемлив, не защото непременно трябва да се изключат власите, а защото „смесицата" не е била винаги еднаква: трябва да се подхожда конкретно за дадена област и за дадено време.
Още по-неприемливо е предположението на Стънеску, който подхващайки някои стари изказвания на Бънеску и др., смята, че е възможно терминът „миксоварвари" да означава (наред с „гети" и „даки") балканските или балканокарпатските румъни. Това той нарича „осъзнаване у византийските автори на една нова действителност", именно наличието на власи. [49]
Следва да обобщим резултатите за състава на крайдунавските „миксоварвари" за времето, когато Аталиат констатира тяхното съществуване.
В анализа на Дайкович е посочено, че това са някогашни заселници „варвари" — пленници, наемници и пр. Като припомним прегледа, който направихме в предходните глави, ще видим поточно времето, когато „варварите" започват да проникват на юг от Дунава. Защото ясно е, че ако изхождаме от идеята за приобщаване към ромейската култура, начин на живот и пр., не може да се говори за „миксоварвари" по време на българската държава, дори ако е имало някакво неофициално инфилтриране на население
47. И. Дуйчев. Български думи във византийски стихове от XIV в. Проучвания върху българското средновековие. — СбБАН, XII, I 949 I, с. 130—150.
48. P. Diaconu. Les Petchenègues, p. 100—101.
49. Е. Stănescu. Les „mixobarbares", p. 147 sq.
128
от небългарски произход. Впрочем такова проникване тогава е било и много по-малко възможно при положение, че дунавските земи не са били гранични. И така в гл. III посочихме, че от всички насилствени и полудоброволни прониквания на печенеги най-многобройно е било това от годините около 1048. Дори да се приеме, че данните на Скилица (20 000 и 800 000) са преувеличени, заселилите се печенеги наистина са били в много голям брой, защото византийската власт разчитала да получава от тях „неизброим данък". Освен това, като се държи сметка за множеството войски, които са били изпращани срещу тях по време на т. нар. печенежка война, трябва наистина да се приеме, че те са били големи и компактни маси. Към тях естествено трябва да прибавим и някои от по-малките групи от предходните нападения, които са оставали тук и там, както става при подобни случаи.
По-краткотрайно, макар и също така бурно, е навлизането на узи в земите на юг от Дунава. Казахме по-краткотрайно, защото през средата на века те още само изтласкват печенегите, но сами не преминават Дунава. Затова в някои от ръкописите на хрониката на Скилица стои нещо като увод към разказа за Тирах и Кеген:
„Но ние няма да говорим за узите, понеже е излишно. Защото те не са напуснали своята земя, не са преминали Истър и не са нахлули в ромейската земя — изобщо не са извършили нищо, заслужаващо да се отбележи и разкаже." [50]
Видяхме, че за голямото узко нахлуване в 1064 г. има несъответствие между авторите по въпроса за цифрата на нашествениците: 600 000 у Скилица и 60 000 у Зонара. Но разпръсването им по „цялата крайдунавска равнина" и набезите до областта на Солун и същинска Гърция показват, че при такова голямо териториално разпространение броят им трябва да е бил значителен независимо от това, че цифрите може да не са верни и у двамата автори. Освен това след оттеглянето им някои „получили държавна земя", т. е. били приети като стратиоти в Източна Тракия. Не се споменава за остатъци от тях в Северна България и Добруджа, но това неминуемо е станало при общото отстъпление.
През 70-те години в източните и югоизточните райони се явяват куманите. Отначало те са участници в печенежките грабежи и стигат до Одрин. В 1078 г. те са между смесените тълпи, които опустошават Тракия. В 1091 г. куманите, както всички „варвари", играят двойнствена роля между Византия и печенегите. В 1094 г. Алексий Комнин воюва с тях.
50. А. П. Каждан. Эксцерпты Скилицы — ИИИ, т. 14—15, 1964, с. 543. Срв. ГИБИ, VI, с. 312.
129
По-горе споменахме, че последното печенежко нападение е по време на Йоан Комнин. Както всички останали и това нападение, макар и последно, оставя след себе си население, което не се изтегля зад Дунава. По-различно е положението с куманите, които през XII в. идват за грабежи или пък византийските войски воюват с тях на север от Дунава. Без да се изключва заселване на куманско население на отделни места, може да се смята, че през този период е имало по-малко масови заселвания. Куманско население прониква повече по линията на наемничеството , в най-общ смисъл, или пък отделни пленници са били включвани във военните корпуси. Затова през това време в Северна България и Добруджа куманските заселници са по-малобройни в сравнение с XIII в., когато техни наемници участвуват в значителна степен в българската войска.
„Варварите", проникващи в Паристрион и означавани било със собствените си народностни имена, било с общото име „скити" или с други архаични названия, са били главно от тюркски произход, както показахме в предишните страници. Печенеги, узи, кумани и пр. са идвали поотделно или смесени едни с други. Но макар и да изхождаме от формулата за „миксоварварите", т. е. да смятаме, че те се елинизират, както казва и самата Анна Комнина [51], те в същност не се смесват с гръцко население, каквото няма в Северна България и Добруджа, а с „местното" население, т. е. българското, или към вече „варваризираното" от последователни вълни нашественици. Те не се приобщават и към гръцкия език, защото той там не се говори. Само в случаите, когато отделни лица от тях са постъпвали на високи постове във войската, те са се приобщавали към официалния език. Такъв е бил Манастър, за когото Анна казва, че знаел гръцки и „турски", защото бил „миксоварварин". [52] Изобщо самият Аталиат констатира, че в крайдунавските градове, където живеело това смесено население, се говорели „всякакви езици". И немалко са случаите, дори в императорската войска, където също имало наемници от разни народности, императорът да си служи с преводачи, за да се разправя с различните воюващи „скити".
От друга страна, изхождайки от положението, че по източните склонове на Балкана вече е засвидетелствувано наличието на власи, и то главно като пастирско население, не е изключено в
51. Anna Comnena. Op. cit., p. 330. Посочено в статиите на Дайкович.
52. Пак там. II, с. 108.
130
този период те да са слизали и към дунавската равнина и в такъв смисъл измежду тях също да има такива, които да участвуват в тази „смесица" на разноплеменни елементи. [53]
Също така не е изключено за периода края на XI—XII в. у византийските автори понятието „крайистърски скити" да се отнася именно за това смесено население, за което византийските автори не могат вече да уточнят какво е. Защото от контекстовете личи, че не се отнася само за печенеги или само за кумани, а за по-неопределено, по-смесено население, което вече живее на юг от реката и което се смята за поданно на империята, защото от него се взимат войници. [54]
Последното споменаване на „миксоварвари" е от края на XII в. в споменатата вече реч на Никита Хониат. Там византиецът изказва възмущението си, че такива „чуждоземни миксоварвари" вече навлизали във византийската войска като прониари. А, както отбелязва още Златарски, именно като такива са били гледани Асен и Петър, водителите на въстанието. [55]
Покрай „миксоварварите" в Паристрион, а може би понякога и смесени с тях, в тези гранични райони са оставали вероятно и малко от другите елементи, които са прониквали в империята по линията на наемничеството. Още Василевски обръща внимание на това (той смята, че дори „скитското племе" на Анна Комнина е руско). [56] Много автори изтъкват икономическите и политическите връзки през XI—XII в. между империята и руските княжества, както и обстоятелството, че руски наемници е имало във византийската войска още по времето на Василий II. [57] Каждан може би има право, че „северната войска", която Мономах извикал на помощ срещу Торникий, е била именно руска. [58]
Присъствието на руски елементи по Долни Дунав в тази епоха е разгледано много подробно и от Мутафчиев. [59] От „Повест временных лет"
53. К. Дайкович. Пос. статии, отхвърля възможността за наличие на власи между „миксоварварите".
54. Срв. тук, бел. 34.
55. В. Н. Златарски. История. . . II, с. 438.
56. В. Г. Васильевский. — Труды, I, с. 33—40; Ф. Успенский. Образование Второго болгарского царства. Приложение V (в тази част на изследването има много положения, които отдавна са остарели).
57. Литаврин Г. Г., Каждан А. П., Удальцова З. В. Отношения Древней Руси. . ., с. 6—7.
58. А. П. Каждан. Йоан Мавропод. . . с. 183—184.
59. П. Мутафчиев. Произходът на Асеневци. . . с. 24. Вж. там посочени и съответните места от „Повесть временных лет" и Кинам.
131
узнаваме, че в 1116 г. зетът на Владимир Мономах, византиецът Лъв, обсаждал с руска помощ някои византийски градове по Дунава, но бил убит при Дръстър. Няколко месеца по-късно самият Владимир Мономах се опитал сам да завоюва Дръстър. Освен за тези, и някои по-незначителни военни походи, пак от „Повест временных лет " научаваме , че в 1162 г. суздалският княз Андрей Боголюбов прогонил братята си, които заедно е майка си намерили убежище в Цариград. Малко по-късно на единия от тях Василко били дадени „четири града на Дунава". Същите градове били дадени от Мануил Комнин на друг руски княз Владислав няколко години по-късно. Това съобщение пък е според Кинам.
Мутафчиев е прав, че Кинамовото съобщение не е много ясно: Кинам може би обърква Владислав с някого от полоцките князе, които са идвали в империята в 1130 г. пак като изгнаници. Но това не е от особено значение. Важното е и има налице свидетелства, че крайдунавските градове са били отдавани и на руски „приятели" на Византия пак като на гранично население. Не бихме рискували като Мутафчиев да приемем, че именно тогава от руските колониста са били основани градове като Русе, Тутракан, Червен и др. и че тези градове носят имената си от своите руски основатели, защото въпросът за взаимовлиянията между руски и български език, отразени главно в топонимията, не може да се реши частично. Тези взаимовлияния могат да бъдат и от много по-ранна епоха.
Не смятаме също така, че е имало нещо като редуване в отдаването на земи за колонизация по Долни Дунав, т. е. че първоначално там са били само печенегите, после русите и пр. Вероятно нещата са се нареждали по-просто: византийците са предоставяли тези райони на удобните в даден момент. Именно за това се е получавала пъстрота в състава на тамошното население. Нещо повече: сега разполагаме с данни, че по тези места са били изпращани дори и съвсем случайни и далечни колонисти.
Имаме пред вид един разказ за времето на Алексий Комнин в ръкопис на латински от гр. Лайден. В него намираме конкретен изворов материал за заселване в Дунавската делта на група бивши византийски наемници — англо-саксонци. Ето какво гласи този текст: [60]
„А онези, които се качиха на корабите, бяха безброй. Тогава, идвайки от голямото море (т. е. Черно море), те се спуснаха
60. К. N. Сiggaar. L'émigration anglaise à Byzance après 1066. — REB, t. 32, 1974, p. 322-323 (Commentaire, p. 324 sq.).
132
към Dampiam (Данубия? — бел. н.), която императорът беше изтръгнал от езичниците преди 35 години и която беше необитаема. Прочее, като избиха там всички езичници, те започнаха да населяват провинцията, превъзхождаща всички имперски провинции по всякакъв вид плодородие. Те премахнаха старото име на тази земя и я нарекоха „Англия" за спомен на земята, от която водеха потеклото си. Англите нарекоха така градовете с имената (на своите градове). А тая област е много богата с пасища, там има здравословни извори, реки с риба, приятни ливади, плодородни ниви, приятни на вкус плодове. Тази Нова Англия отстои от Цариград на 6 дена корабоплаване към север, в началото на скитската земя."
Преведохме изцяло този текст, защото той е много показателен за начина, по който в ония времена е ставало поселване на една чуждоземна група. От него много ясно личи, че „езичниците", т. е. печенегите или узите и пр., които са били настанени там, допълнително са били избити, вероятно след някакво нарушение на договорните отношения с властта. Новите поселници, доизбиват остатъка от тях и заемат местата им за поселване, които по всяка вероятност трябва да определим в областта, наречена „Дунавец"при ез. Разелм на юг от Сулинския канал. [61] Що се отнася пък до поселения на англо-саксонски групи, те не са били толкова рядко явление през XI в. След 1070 г., т. е. след окончателното установяване на Вилхелм Завоевател в Англия, мнозина англосаксонци, бягайки от норманските завоеватели, постъпвали на служба във Византия. Те са били особено познати по времето на Алексий Комнин. [62] Както обикновено става, някои от тях са се заселвали из византийските провинции.
Какъв вид и колко трайни са били поселенията на всички тези чужденци и какво влияние са оказали те изобщо върху развитието на живота на местното българско население?
Аталиат е много точен в определенията си. Той говори за големи градове (πόλεις) , за средни селища (χωρία) и за един вид „лагери" (ἐπαύλεις). Последният термин ни навежда на мисълта, че така са означени обиталищата на пастирското население. Впрочем археологическите разкопки във Варненско и
61. За нея вж. y G. Bratianu. Vicina et Cetatea Albă, Bucarest, 1935, p. 67—68.
62. A. A. Vasiliеv. The Opening Stages of the Anglo-Saxon Immigration to Byzantium in the eleventh Century. — SK, IX, 1937, p. 39—70; Dujčеv. Les Normands à Byzance et dans la Péninsule des Balkans. — Scandoslavica, I, Copenhagen, 1970, p. 201 sq.
133
Силистренско потвърждават наличието на такъв вид селища; те не са землянки или полуземлянки, а надземни жилища, свързани главно със скотовъдството. [63]
Това е общата представа, която ни дава един съвременен автор. При това той добавя, че „по брега на Истъра лежат многобройни и големи градове". Тази констатация е от още по-голямо значение. Тя дава да се разбере , че макар и идващи като номади, голяма част от пришълците са се влели в живота на градското население. Естествено това е довело до известно понижение на нивото на производителните сили („скитския начин на живот", който те донесли пак според Аталиат), но пък тяхната боеспособност не е била без значение за организирането на самозащитата на тия градове като Силистра, Вичина и пр. Други от тях са се отдали на земеделие, за което говори не само разграничението на Аталиат за видовете селища, но и изричното свидетелство на Анна Комнина за „скитското племе", което първоначално се занимавало с грабеж, а после се научило да обработва земята и да сее просо и жито.
Засега най-красноречивите доказателства, които имаме за наличието на земеделско население от тюркски произход, се намират, макар и спорадично, в археологическите изследвания. Публикувайки материалите от разкопките при Диногеция, Капидава и Новиодунум, румънските археолози показаха, че на различни места се намират предмети, които безспорно се свързват с т. нар. номадска култура, т. е. с пришълците-тюрки. Тези резултати са изложени много подробно от Барня в раздела от „История на Добруджа", който се отнася за „Културата на територията на Добруджа през XI—XII в.". Тук не се спираме на едностранчивото разглеждане на културата „Дриду", в която авторът изключва славянобългарския принос и ролята на Първата българска държава за оформяне на общото ниво на културата по двата бряга на Дунава. Това вече беше отбелязано. [64] Обръщаме внимание на констатацията, че при всички разкопки както на споменатите големи стари градове, така и в други известни или малко известни селища от античността и средновековието — например Трезмис, Арубиум, Аксиопол, Кюстенджа, Адамклисе, Пържоая, около Тулча и други неотъждествени селища — се забелязва известен упадък в местната керамика главно към средата на XI в. Тази „варваризация" се констатира както в техниката (възвръщане към
63. Лично съобщение от Д. Ил. Димитров, н. с. във Варненския музей.
64. И. Божилов, В. Гюзелев. ИПр, XXVIII, 1972, 3, с. 115 сл.
134
Печенежки глинени котли от Диногеция
ръчното колело вместо бързото колело), така и във формите и орнаментите. [65] До същите констатации стигат и българските археолози при разкопки например в с. Цар Асен, Силистренско, и при Кривина. Освен това наблюденията при с. Цар Асен показват, че „варварското" население, което се е било установило там и което си е служило с керамика, характерна за народите в Южна Русия (глинени съдове с много пясък, с арковидна украса, в която са вмъкнати по три ямковидни вдълбавания), е живяло там в продължение на две-три десетилетия. През този период, вероятно преди средата на XI в., то е усвоило бързото колело, с други думи, от „скитския начин на живот" се е помъчило да се приобщи към местната, по-висока култура. По-късно (както изглежда по време на събитията около печенежката война в средата на века) това население в с. Цар Асен изчезва. [66] Именно това явление е много характерно за епохата, когато става бърза смяна на етнически групи. Оттам и невъзможността да се оставят трайни следи.
Барня показва, че при посочените разкопки в Добруджа са намерени много земеделски сечива — рала, сърпове, разни видове ножове, както и харпуни и други предмети за домашна употреба. Всички те доказват основното занимание на населението, без да сочат някаква етническа разлика, която и не би могла да проличи при еднакви трудови условия. В същност такова е положението и в селищата на днешна Северна България, дори и в старите столици Плиска и Преслав, но там, макар и ясно да личат следи от
65. Din istoria Dobrogei, p. 242 sq.
66. Лично съобщение от Д. Ил. Димитров, комуто тук изказваме благодарност.
135
разрушения, не са оставени признаци от наличие на чуждоземно население. Това свидетелствува, че тези градове, които не са на самата дунавска линия, а може би и защото са центрове на администрацията, не са имали смесено население, макар и да са били в упадък. В това отношение има голяма разлика със Силистра, която остава за дълго време резиденция на прочутия Татуш.
Доста трудно е да се установи присъствието на печенеги и др., ако се осланяме само на археологически материали. Не е известно кому са принадлежали намерените почти навсякъде оръжия — мечове, боздугани, както и конски сбруи и др. Тук Барня е прав, като казва, че номадите постепенно са усвоили оръжията на византийската войска, [67] както това е ставало и в предишните векове. Все пак за присъствие на тюркските елементи в Добруджа той сочи костени предмети, употребявани като оръжие.
Връзките между различните етнически слоеве население са се осъществявали и по пътя на търговския обмен. При все че XI и XII в. е било време на непрекъснати войни по дунавската област, търговските връзки фактически никога не са прекъсвали. В същност това е много характерно за „варварите", които при всяко положение и неведнъж са поставяли като условие за мир на византийците да им отворят пазари, и то главно покрай Дунав и устията му, където са спирали не само военни, но и много търговски кораби. Достатъчно е само да припомним търговията на руските кораби-еднодръвки. Насочена към Цариград, тя естествено се е развивала и между населението, живеещо по устията на реката и морския бряг. И наистина при всички разкопки в Северна България и Добруджа е налице „вносна" керамика, наречена „луксозна" — сфероидни, крушовидни амфори и др. Произвеждани по начало във византийската столица, тези съдове може би са били свързани и с производството на различни ателиета по Западното Черноморие. [68] Като продукт, внесен отвън, те се срещат и в нашите стари столици. [69]
Доказателство за оживен търговски обмен е безспорно циркулацията на монетите. Й. Барня, отчасти и П. Дякону са направили обобщение на монетите, които са намерени в Добруджа
67. Din istoria Dobrogei, p. 296.
68. Пак там, с. 261 сл. Тази сводка на материали е черпана главно от данните за археологическите разкопки в Dinogetia I, 1967, Capidava, I, 1958, и др. Литературата е посочена на споменатите страници.
69. Ст. Станчев. Материали от дворцовия център в Плиска. — ИАИ, XXIII, 1960, с. 25; Г. Джингов. Принос към материалната култура на Преслав и неговата околност. — Археология, 2, 1966, с. 44 сл.
136
през разглеждания период. Ето как върви разпространението на монетите в общи черти (като държим сметка главно за колективните находки).
Монетите от Йоан Цимисхи са много разпространени, и то почти навсякъде: Диногеция-Гарван, Капидава, Пъкуюл-луи-Соаре, Калипетрово, Силистра, Истрия, Кюстенджа, Траяновия вал и пр. [70] Добавяме: Плиска, Преслав, Садовец (Луковитско) и Враца. [71] Дякону отбелязва, че доста златни монети от Василий II са били разпространени в Добруджа, понеже те се били смятани за солидна емисия. [72] В това отношение пак са сочат Диногеция, Капидава, Кюстенджа, Тулча, към които добавяме пак Преслав и Плиска (медни), както и Русе и окръга. [73] Роман III Аргир е представен до голяма степен с монети, препечатани от Василий II (Диногеция и др. места, където са намерени изолирани находки). Към тях следва да се прибави отново Силистренско (с. Иширково, където са намерени няколко златни монети), Одърци (Толбухинско) и Плиска и Преслав. [74] Михаил IV и Константин X Дука са представени в колективни находки в Диногеция-Гарван и край Кюстенджа. Отделни монети има в Пъкуюл-луи-Соаре, Капидава, Исакча, Тулча и др. Към тях за времето на Михаил IV прибавяме двете стари столици и Садовец. [75]
Комнините са представени с монети навсякъде из територията, която ни интересува. От тях има различни монети, като се почне от Диногеция, Новиодуиум, Тулча, Кюстенджа, Истрия и Никулицел (отделни монети) и се свърши с Калипетрово (Силистренско). Това е според списъка на Барня. Според българските нумизмати този списък може да се разшири много. Към него могат да се прибавят пак Плиска и Преслав, Иваново и Върбица (Шуменско), Лъжене и Смочан (Ловешко), Русе, Садовец, Луковит,
70. Din istoria Dobrogei, p. 329—335 (Сведенията са за всички императори от XI—XII в).
71. Ст. Станчев. Материали от дворцовия център . . . с. 25; Г. Джингов. Принос към материалната култура . . . с. 45 сл. (При изброяване на находките не са нанесени поправките на M. Thompson. The Athenia agora. II Coins, Princeton, 1954.)
72. P. Diaconu. Les Petchenègues ... p. 63.
73. T. Герасимов. Монетни съкровища, намерени в България през 1965 г. — ИЛИ, XXIX, 1966, с. 212. За Русе съобщението е от И. Иванов, директор на окръжния музей „Баба Тонка".
74. H. Mушмов. Колективни находки на монети.— ИБАИ, VI, 1930—1931, с. 314—315.
75. С. Станчев. Пос. съч., с. 25; Г. Джингов. Пос. съч., с. 45; Т. Геpасимов. Колективни находки на монети през 1934—1935, 1936. — ИБАИ, XI, 1937, с. 321.
137
Долна Кабда (Търговишко), Асеновци (Плевенско), Мъглиш, Търново и Бяла Черква (Търновско) и към Балкана: Асеновци (Тревненско), Златарица (Еленско), Хубавене и Камено поле (Врачанско). [76] Тук не засягаме западните райони, като Ломско и пр.
От този преглед е ясно, че най-малко обращение на монети е имало при императорите Константин Дука, Михаил VII и главно Никифор Вотаниат. И това е съвсем естествено: при явната анархия, която царува тогава в Паристрион, безспорно е, че стопанските отношения не могат да бъдат поддържани нормално. Дякону обръща внимание, че в Бисерикуца са били намерени 15—20 монети от тези императори. Въз основа на този факт той смята, че от Силистра нататък Добруджа е била изгубена за византийците по време на събитията от 1072—1073. Но ние смятаме, че такъв малък брой монети не може да бъде решителен, още повече, че съвсем близо до самия Дръстър, именно в Пъкуюл-луи-Соаре също са намерени по няколко монети от тримата византийски владетели.
Прочее тук не става въпрос за „изгубване" или за повторно „отвоюване". Военните събития, само когато са били от много голям мащаб и са продължавали твърде дълго, са ставали пречка за стопански обмен, т. е. търговските отношения не са били всякога и абсолютно в зависимост от политическите отношения. Пък и самите „варвари" вероятно масово са употребявали византийски монети и за търговията помежду си.
Когато говорят за развитието на феодалните отношения в българските земи през XI—XII в., повечето изследвачи дават една обща картина, без нюансировка за отделните области. Само Литаврин, макар и накратко, споменава, че в Паристрион нещата са се развивали по-различно, понеже тази територия е била по-отдалечена от основните имперски земи и там едрото феодално земевладение не се е формирало в непосредствен контакт с именията
76. В. Вълев. Разкопки при Плевен. — ИБАД. 1, 1910, с. 213; Т. Герасимов. Монетни съкровища, намерени в България. . . с. 211—213; Колективни находки на монети през 1933 и 1934 г. —ИБАИ, 1934, с. 468, 470; H. Mушмов. Колективни находки. . .с. 314—315; Б. Филов. Новооткрити старини. — ИБАД, I, 1910, с. 225, т. II, с. 280; Т. Герасимов. Съкровища от монети, намерени в България през 1960 и 1961. — ИАИ, XXVI, 1963, с. 259—265. За монети, намерени в Северна България, срв. и С. Лишев, Българският средновековен град. С., 1970.
138
на византийските светски и феодални земевладелци. [77] Литаврин с пълно основание посочва, че няма нито едно изрично доказателство за наличие на византийски феодали в Северна България. Ние бихме добавили, че не разполагаме с изрично свидетелство и за наличие на български феодали преди времето на Асен и Петър. Пак според Литаврин императорът е раздавал там земи на свои служители от чужд произход (например руски князе). Споделяме мнението му, че в Паристрион корените на византийската система са по-слаби, експлоатацията (данъци, повинности и пр.) е един вид централизирана. Литаврин говори и за екстензивни стопанства (развъждане на животни, включително и коне), които също били предадени в ръцете на местни феодали.
Като приемаме в общи черти тази схема, смятаме, че нещата трябва да се разглеждат по-диференцирано. Основната разлика в земите на север от Стара планина и останалите южни и югозападни български земи идва от „познатото византийско граничарство", както определено го нарича Мутафчиев. Въпросът е как този институт, с неговите разновидности и преобразувания, е бил пригоден към местните условия. Разгледахме в подробности всички етапи на заселване на граничното население, както и всички случаи, когато това заселване не става по договореност, а чрез насилствено проникване на чуждоземни групи. Помъчихме се да дадем, макар и съвсем бегло, представа за археологическите свидетелства за присъствието им в тези земи и за отношението им със завареното население. С това далеч не можем да разрешим въпроса за развитието на феодалните отношения в тези райони и в тази епоха. Тук все още има голяма пролука. Единственото, което се мъчим да установим, е какъв контакт се е получил между различните етнически групи и старото българско население с всичките му класи, прослойки и пр., както и със самите византийски управници.
В гл. II констатирахме, че висшият управляващ кадър е бил набиран от далечните провинции, но че с течение на времето това положение се изменя поне по отношение на средния команден кадър. Освен това дори в началото българските дребни поземлени владетели не може да са били премахнати изцяло. Вероятно те са били оставени с известни задължения към византийската власт. За тях никъде нищо не се споменава, защото те не играят някаква
77. Г. Г. Литаврин. Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България и Византия (от края на VII до края на XII в ). ИПр, 1970, 6, с. 39; Болгария и Византия, с. 428.
139
политическа роля. Знае се само, че в отделните периоди се прибягва до събиране на опълчение, но не е известно на какви начала.
Чужденците, които се заселват като гранично население, остават под властта на своите началници. Впоследствие измежду тези началници се издигат някои с административно-военна власт, като дори дръзват да се опълчат срещу самото византийско управление, на което служат. Тази йерархия сред самите „варварски" общества, заселени на имперска територия, е по своя вид феодална. Византийската власт получава от тях отработъчна рента и главно попълнение от войска. Но това, което трябва още да се прибави и на което е обърнал внимание още Мутафчиев, е, че заради граничната си служба тези пришълци, към които безспорно трябва да прибавим по-късно и известен процент от местното население, получават субсидии от Цариград, за да поддържат сами годна войска в застрашените области. [78] Затова Литаврин е може би прав, като предполага, че в тези области са се запазили повече свободни общини, както това е било по времето на Първото българско царство. Като свободни общинници са се оформили и някои печенежки и други групи, от тези именно, които тепърва са се научили на земеделие. Защото съвършено невероятно е да се допусне, че печенегите биха водили със себе си от земите зад Дунава някакви влашки земеделци, които да им обработват земята, която те си поставят за цел да окупират отсам реката. [79] Много са примерите от всички времена, които показват, че номадите са способни да се научат на земеделие.
По-интересно и по-важно явление в гази размирна епоха е развитието на градски живот. Защото Аталиат не говори само за крепости, [80] но и за градски центрове. Трябва да се отбележи, че дори в степния живот на номадските народи градовете и крепостите не са били чужди за ония общества. Те са били свързани с един огромен хинтерланд, който ги е поддържал чрез разменна търговия. [81] Макар и да нямаме сведения за наличие на печенежки или узки градове в отвъддунавските им селения, ясно е, че те
78. П. Mутафчиев. Етнографски промени. . . с. 103 сл.
79. Такова предположение прави N. Ş. Tanaşoca. Op. cit., p. 82, следвайки една мисъл, изказана от Йорга.
80. За дунавските крепости вж. добрия анализ на А. Кузев. Приноси към историята на средновековните крепости по Долния Дунав. 1. Тутракан и Русе. — Известия на музея — Варна, III. 1966; II. Пиргос, Новград, Свищов и Никопол. Пак там, III, 1967; II. Гиген, Оряхово, Лом, Видин и Флорентин. Пак там, IV, 1968; V. Силистра и Хърсово. Пак там, V, 1969.
81. Срв. например С. А. Плетнева. От кочевой к городам. — В : Материалы и исследования по археологии, N. 142, М., 1967.
140
са могли да се приобщят отчасти и към градския живот на юг от Дунава. Защото именно за градовете е отбелязано това „смешение", което е дало „миксоварварите", и именно там се говорели „различни езици". [82] Безспорно е, че общата нужда от защита е довела до това съжителство, което не се постига изведнъж. Излишно е да се припомнят още веднъж опустошенията, които са придружавали печенежките, узките, куманските нашествия. Впрочем това ясно се констатира и при разкопки, какъвто е случаят с Диногеция, Преслав, Плиска. При такива обстоятелства пребиваването на нашествениците е било само лагерно, както личи например от пръснатите огнища из развалините от предходния пласт в Плиска. Това е нормалното състояние при военно положение и тогава контакти с населението не се получават. Тъкмо обратното: населението бяга пред нашественика. За пример може да посочим още и Севтополис (Казанлъшко) — старотракийски град, сега залян от язовирните води. Там горните пластове показват, че през XI—XII в. се е преселило население, идващо от Северна България. Това население е било с градски бит, но много обедняло. [83]
Истинските контакти се получават с течение на времето, когато бившите нашественици започват да водят уседнал живот. Тогава едните и другите стават естествени съюзници, за да осигурят обезпечеността на земята си от нови нашественици и от прекален натиск на самата официална власт. [84] Към тези отношения се прибавя и позицията към непрестанно прииждащите нови нашественици, които безпокоят както старите жители, така и уседналите вече нови заселници, които са се превърнали в „миксоварвари". Тази грижа за самозащита и двояките отношения между „миксоварвари" и „варвари" личат много ясно пак у Аталиат. [85] Там е казано, че градовете край Истър били опустошавани от „скитите" (за времето, преди Нестор да бъде изпратен там). След това самият Нестор взима за съюзници печенеги, с които навлиза в Източна Тракия. Една част от тях му изменят и приемат дарове
82. M. Attaleiаtes. Op. cit., p. 204 sq.
83. Й. Чангова. Средновековно селище над тракийския град Севтополис. XI—XIV в., С., 1972.
84. N. Ş. Tanaşосa. Op. cit., р. 76, смята, че „lа promiscuité balkanique ne peut être conçue en dehors de la dénationalisation". Ние сме на мнение, че симбиозата става трудно, но ако никъде не е имало никакво смешение на население, не би се говорило за „миксоварвари", а само например за отделни печенежки, кумански и прочие селища.
85. Според Д. И. Димитров селището край с. Цар Асен е имало печенежки обитатели около двадесет години.
141
от византийците. Той тръгва от околността на Цариград и се връща назад по посока на Паристрион. По пътя си „се съединява" с други печенеги, които нападали и опустошавали страната. По-късно някои от „крайистърските скити" се разкайват пред византийската власт, че техни хора се били свързали с печенегите против нея.
Този единичен пример показва, че печенегите и другите нападащи „варвари", които са продължавали да живеят на постоянно местожителство отвъд Дунава, са били все още разменна монета в сложните отношения между заселилите се вече на юг от Дунава и смесени отчасти с местното население печенеги и византийската власт. Освен това, както изглежда, дори някои печенежки групи, които са били навлезли трайно в Добруджа и Северна България, все пак са продължавали да живеят обособено в свои „лагери" и са играли същата роля ту на нападатели, ту на наемници на едни и други.
Така, при условията, които са налице в продължение на един век и половина, се явяват и съжителства, и „мозайки", [86] т. е. обособени селища на разнородно население, живеещо в неопределени отношения помежду си.
В тази сложна плетеница от етнически и политически кръстосвания, макар и да е налице един нов елемент — „миксоварварите", чуждите на българското население елементи не са оставили трайни следи. Това личи най-вече от обстоятелството, че никъде в Северна България и Добруджа не са останали местни имена от тюркски произход. Какво означава това? То означава, че, общо взето, тези многобройни тълпи не са основавали трайни селища. Според наблюденията на Д. Ил. Димитров печенежкото (както се предполага) население е живяло около две десетилетия в изследваните места.
При тези отношения и този начин на живот номадските народи не остават следи. Както почти няма следи у нас от хуни, авари и пр., така и следите в българския език от печенежко-кумански произход са незначителни. И дори ако могат да се обяснят някои думи като произхождащи от тези тюркски народи, те не са от Северна България, а по-скоро от Софийско. Що се отнася пък до руските заемки в Северна България и Добруджа, периодът на
86. М. Москов, Към въпроса за печенежко-куманския суперстрат в български език. — ИИБН, 8, 1962. с. 151—161. Някои от етимологиите са несигурни. Вж. още С. Младенов. Печенеги и узи-кумани в българската история. — БИБ, IV, 1931, с. 115—136 (според автора днешните гагаузи могат да се смятат потомци на тюркските племена, но тази теза се се смята за остаряла и е била многократно оспорвана).
142
„заемането" не може да се уточни. Тези заемки могат да имат връзка с далечните времена, когато славянските групи са били в контакт помежду си по време на разселването на славянските племена. Още по-малко може да става въпрос за някакви следи, оставени от другите мимолетни заселници, като англо-саксонци и пр. Интересно е, че в Северна България и Добруджа топонимията не е запазила никакви следи и от влашкия елемент. Това се дължи вероятно на неуседналия начин на живот на това население, което се е движило, и то повече по Стара планина, отколкото в равнината.
Макар и впоследствие цялото това придошло население да се е притопило в основната маса на българското местно население, това не е попречило в периода от края на XI до края на XII в. всички пришълци и главно местните власи да са играли известна роля за оформянето на онези сили, насочени срещу византийската власт, върху които ще падне тежестта на въстанието от 1186 г. Включени в състава на военните граничари или запазили правата си на независими вождове на насилствено проникнали групи, тези чуждоземци са поддържали връзка с местните български поземлени владетели, които се замогват по линията на военното прониарство, както и първенците на влашкото пастирско население по Хемус.
Така, макар и разнородни, събраните по този начин елементи по Долни Дунав, част от които са били гледани като защитници на византийската власт, съвсем естествено прерастват в едно ядро, насочено срещу нея. Всички изхождат от собствените си интереси , но понеже тази власт е неспособна да ги защищава, а дори е и враждебна към тях, те естествено се обединяват срещу нея. При даден повод те ще насочат срещу тази власт оръжието, което им е било дадено, за да я бранят.