Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство
Венета Рашева-Божинова
 
3. Иванка Ботева
 

Топъл полъх от бащина въздишка над малката му едномесечна дъщеря, целувката при прощаването със семейството си на 13 май 1876 г., повторната бащина милувка и целувка, това е цялата последна физическа връзка на Ботев с Иванка. Всичко друго, което е наследство от него и по-скоро пленителния образ (духовен и революционен) на бащата, ще ръководи до края на живота й дъщерята, на която не било съдено да изпита майчина радост и да види плодовете на духовната си дейност.

Иванка, както отбелязахме, се е родила на 12 април 1876 г. в скромната обстановка на ул. Румеора № 15 в Букурещ. Знае се, че дълго време се е приемало и писало, че се е родила на 6 април. Тази дата е означена и на надгробния й паметник в Търново. Но след като беше намерен в румънските архиви актът за раждането й, се установи, че е родена на 12 април. [74]

Този документ, от който е изпратен препис, се намира в Държавния архив в Букурещ, където е записан под № 407 от 4. X. 1948 г. Ето и самия акт в български превод по оригинала, написан на хартия на румънски език с латински букви:
 

Регистра за гражданско състояние на новородени
№ 397
Православна, румънка, Иванка Венета Димитрие.
Законна.

На хиляда осемстотин седемдесет и шеста година, месец април, тринадесети ден, един часа следобед.

Билет за раждане ма детето Иванка, от женюки пол, родена в Букурещ, вчера в един часа следобед в къщата на нейната майка от предградието Оборул Веки, Пан-


74. В. Xристу, Нови сведения за Хр. Ботев, сп. Читалище, XXVII, 1948/49, кн. 3, с. 167—172.

78

телимон, ул. Румеора; 13 април 1876 година, дъщеря на Венета Димитрие, на 28 години, според декларацията, направена от г-жа Луксица Йонеску на четиридесет и осем години, в присъствието на г-н Христу Потойу, на двадесет и девет години, печатар от ул. Румеора, и г-н Христу Иванову, на двадесет и две години, печатар от ул. Моши, които са подписали този акт заедно с нас и с деклараторката. Констатацията, направена съобразно закона, от нас Н. Христодореску, длъжностно лице по гражданското .състояние в Букурещкия V район.

Декларирала, (п) Сица Периа
Свидетели: (п) Хр. Ботйов
(п) Хр. Иванов
Длъжностно лице: (п) Н. Христодореску. [75]


При превеждането на акта отначало името на Ботев в него — Potoiu бе разчетено „Потоку”, а после тази грешка бе поправена, като се установи, че чиновникът по слух е записал името му „Потойу”. А то личи в поставения лично от него подпис. Другият свидетел е Христо Иванов Църнулджиев от Копривщица. Подписът „Сица” е умалителното на Луксица, а „Периа” сигурно е третото, фамилното й име.

В този акт като фамилно име на Венета е вписано „Димитрие”, навярно като е взето пред вид бащиното й фамилно име „Минчева” (в Търновския край и на други места се среща името Минчо като умалително от Димитър). Не е изяснен въпросът какви съображения са накарали Ботев да запише така името й и да се подпише, заедно с Хр. Иванов, като свидетел. За него е имала по-голямо значение другата — по-силната връзка между съпрузите, засвидетелствувана в писмото му от „Радецки”, а узаконяването по такъв начин на новороденото е само наложена формалност, като в акта е отбелязано „натурално”, т. е. законно.

Така направен, актът за раждането на детето му осигурява румънско поданство и в случай, че се наложи по-дълго пребиваване на семейството в Румъния — по-благоприятни условия да живее и да се учи там.
 

75. Пак там.

79

За да се поддържа по-късно като рождена дата на Иванка тази, която е написана на надгробния й паметник — 6 април, навярно са взети данни от издадено й кръщелно свидетелство след Освобождението. Д-р Стоян Христов пише, че Иванка му е показвала кръщелно свидетелство, подписано от митрополит Климент Търновски, но че не си спомня датата, отбелязана в него. То било издадено няколко години след раждането на Иванка и в него били отбелязани имената на родителите й — „Венета Хр. Ботева и Христо Ботев”. [76]

Както ще се види по-нататък, за нейна рождена дата е посочвана 3 април (в училищни документи).
 

12 април — ден щастлив за Венета и Ботев. Бащата, който, както споменахме, писал на Тодор Пеев, че очаква наследник, да разбираме син, бил иеизказано щастлив и гледал дъщеря си с толкова любов и нежност, „сякаш слънце беше опряло лицето му” — казваше баба. Още преди раждането на детето името е определено по обичая: ако е момче — на бащиното му име Ботьо, ако е момиче — Иванка, на името на майка му.

Щом се освободял от работа, Ботев тичал в къщи и винаги влизал много весел и засмян (а Венета едва след гибелта му разбрала, че тъкмо по това време имал най-много грижи). Отварял вратата и право при люлката на Иванка. Ако детето било заспало, той дълго-дълго се взирал в лицето му, като го поглъщал с погледа си, а ако било будно, вземал го на ръце и го носел из стаята, говорел му как като порасне ще го води със себе си и ще му даде най-високо образование. На Венета й се струвала малко странна нежността и обичта му към детето. Тя никога не очаквала, че нейният красавец мъж, отнесен в безброй мечти и работа, ще бъде най-нежен и любещ баща. И че в тихите вечери край люлката ще споделя с нея мисли за бъдещето на децата и солидното образование, което трябва да получат.

Но дори и тогава голямото за всяко семейство събитие не го възпира във всеотдайната му дейност да доведе до край подготовката за новата чета, която ще води. Когато за родилката и бебето са необходими най-
 

76. Институт за история — БАН, Биографични материали, арх. сб. инв. № 56 — 1955.

80

големи грижи, той още след седмица, на 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари и се връща на 1 май. Дългът към отечеството у него, както е казал и в прощалното си писмо от „Радецки”, стои на първо място — пред дълга към семейство, близки, обичани. А в същност те се сливат: и на единия, и на другия Ботев отдава сърцето си. Да си припомним думите му от писмото до Грудов, Кавалджиев и Странски, писано на „Радецки”, че „който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и отечеството си”.

Споменахме, че, както пише Зах. Стоянов, два дена преди заминаването за Гюргево, Ботев отишъл в съдилището да заяви, че му се е родило дете. Предвидлив във всичко, въпреки големите улисии в тези дни, той е помислил за бъдещото положение на дъщеря си, на семейството си. Трябвало е да преодолее някои формалности при този акт, за да не остане утре в несигурност дъщеря му. Той бързо се справя със затрудненията и благодарение авторитета си пред румънските власти, а и с ловкостта си да намира бързо разрешение на спънки от всякакъв род, и този път успява да предотврати усложнения, които биха могли да изникнат по-късно за детето му.

Видяхме, че първите месеци и тодини на Иванка съвсем не са били благополучни за нея, както и за майка й. В Букурещ и Търново тя е трябвало девет години да споделя нелекия живот на майка си. В Търново се зареждат години на оскъдица, когато майка й е трябвало да пере и чисти по чужди къщи. Налагало се понякога и малката Иванка, като я гледала така заета и отрудена, да пожелае да й помага с каквото може. Тя ходела със сиромашиите деца от махалата (те са й били тогава другарчета) по Хисара („Царевец”) да събира съчми и дръвца и в престилка или торбичка да ги носи в къщи. И била много доволна, че помага на майка си, като пренебрегвала присмеха на някои махленски деца. А тя расте и се развива добре; здравето й в детските й години не създава грижи за майката.

Но Венета е правила всичко възможно, като сама е търпяла лишения, да не оставя те да се отразят чувствително на малката й дъщеря. Блъскала се по цял ден по чуждите къщи, но гледала детето й да бъде добре нахранено, топло облечено. И Иванка истински е по-

81

чувствувала майчина отхрана и любов, тъкмо когато еа й били най-нужни. А как да не й се радва майка й, как да не прави всичко за нея, когато я виждала такава умница, с душа и ум на зрял човек. Не знаеше на какво повече да отдаде това баба Венета, когато по-късно разказваше за тези ранни черти на Иванка, дали на сиромашията им в онези години или на наследени от бащата качества.

Като всяко здраво дете, Иванка не капризничела, задоволявала се с всичко, което й се давало за ядене или обличане. А майка й, като преправяла стари дрехи, като купувала и нещо иовичко, гледала Иванка да е винаги чисто и спретнато облечена. Пък и самата тя, когато играела с децата на улицата, с придобит от първите й години навик, не се цапала и запазвала приличния си вид. Обичта на майката към детето не измествала строгите й изисквания към неговото възпитание.

Дошло време Иванка да тръгне на училище. Дотогава едно подарено на майка й палто, купено някога от Париж, което държало топло, всяка година било снаждано, понеже детето растяло и му окъсявало. Но за училище с малкото икономисани пари майката се заела да я приготви и натъкми добре. Ушила й нова рокличка и престилка, хубаво зимно палто. Сресана добре, с две гъсти плитки, свързани с красива панделка, и с всичко ново, тя трябвало и с вида си, и с успеха си скоро да проличи между децата в училището.

Иванка учила в училището при църквата „Св. Константин”, което било близо до родната къща на Венета на ул. „Пролет” — на скалата, където по това време живеели майката и дъщерята. Но се наложило да прекрати учението си.

В 1885 година тя трябвало да отиде е майка си в Букурещ. Владиката простил напълно на сестриницата си и тя вече можела да се върне отново при него. Срещата станала при добро разположение на вуйчото, който решил да се забрави всичко, като съжалявал, че тя е трябвало да тегли дълги години поради неразумието си „да мине под венчило”.

Сега обаче Венета му е необходима, тя е в силата си и ще може да се грижи за него и домакинството му, а Иванка е вече 9-годишна и няма да попречи за това. Ученичката отначало била малко раздвоена; било й

82

мъчно, че се разделя с обичащата я и нежна към нея леля Мариола и с Търново, към което изпитвала привързаността на първите си детски години. А и не знаела как ще я посрещнат в чуждата среда и как ще погледне на нея вуйчото на майка й, когото смятала за недостъпен поради високото му положение. У нея обаче нямало предварително настроение към него, защото майка й благоразумно никога не й е говорила за онова, което е било преминало.

Владиката ги посрещнал, както се казва, с отворени обятия. Иванка, смутена отначало, бързо възвърнала естественото си държание, което имала в къщи, а и бодрия си и по детски самоуверен дух. Настанили се в предварително подредената за тях стая, скоро променили и външния си вид. Иванка е можела да се разхожда и из просторните помещения на митрополията и с палава ръка да остави за спомен издраскано с елмаз на пръстен на стъклото на един от прозорците със съкращения името си, запазено до наши дни. Но не това я е зарадвало най-много. Тя научава, че ще постъпи в пансион, където ще може да разшири знанията си, да учи чужди езици, преди всичко френски.

В пансиона на мадам Брок тя била ученичка „екстерн”, т. е. външна ученичка, както е прието да наричат в пансионите учащите се, които не живеят в училището, където учат, за разлика от „ентерн” — т. е. ония, които живеят в него. Иванка по дял ден стояла в училището и се връщала при майка си след занятията. А на връщане се разхождала с тетрадка и речник в ръце, като заучавала френски думи и изрази. За изненада на преподавателките, тя бързо усвоявала езика. В скоро време и сред ученичките в пансиона — дъщери на румънски чокои и богаташи, на чужди представители и дипломати, Иванка проличала с успеха си. И отношението им към нея, както и на преподавателките, било „от добро по-добро”. Но това не смутило духа й, нито намалило усърдието й в учението. И в тази среда тя се чувствувала така естествена и дружелюбна, каквато била с махленските деца край Янтра в трудните години от живота си.

Пристрастило се малкото момиче към училището, към новите уроци. Владиката показвал благоволението и щедростта си към нея и й създал всички добри усло-

83

вия да работи и да напредва в учението. Като виждал, че обича да тананика и не е лишена от музикалност, той й купил мандолина — инструмент, който някога се смятало, че приляга за девойки.

ГЛАВЕН СПИСЪК
на учениците от Първий А клас учебната 1887—88 г.

 84

Стопило се вече предишното сурово отношение на владиката към Венета. Тя отново можела заедно с дъщеря си да разчита напълно на подкрепата му. И му се отплащала, като се стараела да облекчи последните му дни до смъртта.

Не било нужно да подканя и Иванка да работи. Свикнала да се труди през тежките години в Търново, тя и тук проявявала завидно прилежание и в уроците, и когато се учела да свири, и във всичко, което е ламтеж попивала детската й душа.

Но и учението й в Букурещ, което траяло две години, било прекъснато. След смъртта на владиката тя отново се прибрала с майка си в Търново. Настанили се в новата си къща, бързо се наредили в нея и в новата обстановка и вече при добри условия да расте и се развива духовно, тя продължила образованието си в българското училище.

За по-нататъшното й образование черпим сведения от запазените архиви на Великотърновската държавна девическа гимназия. От тях научаваме колко време и с какъв успех Иванка е следвала в гимназията.

Ето според главните книги данните за учението й в тая гимназия.

В началото на главния списък са посочени имената на учителите, без да е означено по кои предмети са преподавали:

Директор: С. Сирманов

Учители:
Е. Димитрова
Т. Илиев
Д. Стоичков
Т. Мраилович
Е. Миткова
В. Начева
М. Б. Сеизов
Г. Тодоранов

 Кл. учителка: М. Икономова (Имената са вписани от всеки учител и не винаги са много четливи).

Какво показват всички тези сведения за първата учебна година на Иванка в девическата гимназия? На първо място — дата на раждането й. Видяхме, според акта за раждане, подписан от Ботев, че тя е 12 април 1876 г. А 3 април е навярно по неточно съобщение от този, който я е записвал.

85

Друго, което прави впечатление, е, че името на майката е вписано „Венета Рашева”. Може би това е станало поради изискване да се дава бащиното име на майката, а не мъжовото като фамилно, и тя да е предпочела използуваното и друг път от нея, а и от брат й — „Рашева”. А може и други съображения да са продиктували това или пък просто така да са решили училищните власти. Освен това, посочено е, че новата ученичка се учи на свои разноски и че плаща училищна такса.

По отношение на успеха още през първата година в гимназията проличава, че на Иванка не й се е удавала математиката или че тя не е държала много и в нея да прояви отлични знания. А и по география не е могла да вземе отличен. Като сравняваме успеха й с този от следващите години, виждаме, че през тази първа година в гимназията тя е работила стегнато и сериозно, показала е голямо усърдие и е била една от първите ученички в класа.

На следната година (1888—1889) Иванка е записана със същите данни по графи в Главния списък във II-ий А клас с № 6, но вече 13-годишна, като в съответната графа е отбелязано, че през миналата година е била в I-ий клас на Търновската държавна девическа гимназия.

През тази учебна година се забелязва известно спадане на успеха й. Дали това се дължи на възрастта, на увеличаване на учебните предмети и идване на някои нови учители, или има повлияване от средата, в която тя вече не е била нова и е пръскала повече вниманието и интересите си на разни страни? А и отсъствията й са повече и от тях 15 са неизвинени, за които в наше време се налагаше сериозно наказание. Но тогава в главните списъци не са отбелязвали нарушения на дисциплината и евентуални наказания през годината.

Този успех, изглежда, ще е разтревожил майка й, ще е стреснал и самата нея, та на следната година тя отново се нарежда сред отличните ученички, като завършва е много добър само по два предмета. Майката непрекъснато я следи да не се отпуща, винаги да бъде една от най-добрите ученички и се радва на успеха й.

През 1889—90 година Иванка е в „Третий А клас”, № 4 (посочена е под името й възраст 13 години), като

86

е отбелязано в съответната графа, че през миналата година е била във II клас на Търновската държавна девическа гимназия.

За следващата година намираме в архивите на гимназията:

КЛАСНА КНИГА
и
книга за резултатите при месечните заседания
на учителския съвет върху успехите на учениците
от четвъртий (IV) клас, учебната 1890/91 година

Тук тя е записана с № 6:
Ботева
Ивана
15 год.
г. Букурещ

На класната учителка името й Иванка ще се е сторило глезено, та го е писала Ивана. Не са вписани имената на учителите. Успехът е посочен по месеци и бележките варират най-различно, някои с големи скокове за отделни месеци, но на края на годината общият й успех е отличен. Отбелязано е в началната графа вече и поведението — за всички месеци 6, а само за май — 4. В следващата прафа — Прилежание — 6. Отсъствия — 36; Извинени — 36.

Последната графа е „Забележки”. И тя не е останала съвсем празна. Е, случва се 15-годишната девойка да направи някои „простъпки”, строго гледани на времето. Изглежда, поради непокорство, проявено при някои несправедливи, според нея, забележки на учители, поведението й е било намалено през май на 4. Забележките, някои подписани с имената на учителите, са следните: „Не внимава. Накл[онност] да става. Груби отнасяния. Приказва с Б.”. И отдолу добавено: „1-та половина на 3-й пункт и пълни 2 единици поведението й.”

Така Иванка завършва учебната година, която й е последна в Търновската държавна девическа гимназия.

През ученическите години името й се свързва и с

87

нейните първи обществени прояви и на времето е нашумяло. На 27 май 1890 г. във Враца станало тържествено откриване на паметника на Ботев (стария — първия паметник на Ботев в града). Стекъл се много народ, дошли и Ботеви четници. За тържеството били поканени и жената и дъщерята на Хр. Ботев. На него 14-годишната Иванка произнесла прочувственото слово:

„Милата ми майка ме доведе между Вас да присъствувам на тържествения празник — откриването на паметника, въздигнат в чест на милия ми и незабравим баща — ХРИСТО БОТЕВ И ДРУГАРИТЕ МУ. Аз съм малка и не в състояние да Ви разкажа особено нещо за баща си, но аз ще Ви изкажа това, което младежкото ми сърце чувствува в тази минута, като погледам този свещен за мене бюст, аз съм била едва на три месеца, когато любезният ми баща е заминал с дързостните и доблестни синове на България, да я отървава от робството; не съм имала щастието при разделението ни да запомня баща си, да го целуна за последен път и кажа последното сбогом. В онази възраст аз не съм била в състояние да разбера и усетя тази вечна раздяла, че няма вече да видя милий си баща. Божието предопределение било друго с него, той трябвало да стане предводител на тия, които положиха живота си за спасението на отечеството си, заедно с тях да остави костите си на поросените с мъченическа кръв височини. Неговата самоотверженост за спасението на отечеството ни, и обезсмъртяването на паметта му, ми внушават мисли, които не могат да въздържат сълзите ми. Аз и майка ми сме били и нещастни като останахме: аз без баща, а тя без съпруг; но българският народ доби един герой, това ни утешава, че баща ми загина за свободата на отечеството ни. Неговата памет ни е скъпа и аз ще се грижа да я запазя за всякога, макар че тя става достояние за целий ни народ.

Нашият народ, който дълбоко знае да цени заслугите на своите доблестни синове, въздигна този грамаден паметник в чест на покойния ми баща и другарите му...

Нашата искрена признателност на всички присъствующи.

Да живее България !!!

88
Почитаеми Г-да!

Макар и слаба, но не мога да не изкажа това, което аз и любимата ми майка чувствуваме в този паметен ден, в който се увековечава паметта на нашия незабравим баща и съпруг, покъртени от дълбочините на сърцата си за дето така заслужено се слави паметта на нашия ХРИСТО БОТЕВ И ДРУГАРИТЕ МУ, нека делата и подвизите на тези борци ни служат като образец от при-мерен патриотизъм, а към неговото семейство за утеха на постоянните ни скърби.

Да живее България!!” [77]


Това извлечение от словото на Иванка е от посочената тук под линия книга (подвързана, тя е запазена и на заглавната й страница се четат двата автографа от Иванка, фотокопие от които поместваме тук).

Предаден е и друг текст на това слово от починалия изследвач на Ботев Ив. Хаджов през 1949 г. във вестник „Изгрев”, който пише, че е намерил това слово на Иванка „в едно издание на Ботевите произведения, неспоменато нито в една от досегашните биографии за Ботева”.

Хаджов шише, че „текстът на словото в основата си е съставен от нея” (от Иванка). И продължава: „То (словото) се отличава със своята естественост, простота и искреност. В него отсъствува декламативаното подмилмване към присъствуващите високопоставени лица, което е било тъй присъщо в такива случаи. Те се споменават в рамките на една възпитана сдържаност и достойнство. Затова пък благодарността е отправена към българския народ. Също така характерно в словото е
 

77. СПОМЕН 25-годишни юбилей от преминаването на ХРИСТО БОТЕВ и другарите му на Козлодуйски бряг, Оряхово, 1901, стр. 10—12. Словото е предадено точно, с форми като в оригинала, но на днешен правопис. Запазено е съобщението в него, че Иванка е била „едва иа три месеца, когато баща й е заминал, а тя е била на един месец.

89

постоянното свързване на Ботева с другарите му. В съзнанието и словото на говорителката паметникът на Ботева се явява прослава не само на отделната личност на войводата, но и на цялата му дружина. Така осветеният паметник се разкрива като „паметник за назидание на всички” и „на потомството”, така той ще напомня за „делата и подвизите на тези бащи”, които „да служат като образец на примерен патриотизъм”. Величието на скъпия покойник се свързва с подвига на неговите другари, като обвива и тяхната жертва със сиянието на безсмъртието”. [78]

За това слово на Иванка са правени различни тълкувания и съобщения, че Иванка се е обърнала към министрите п гражданите, без да спомене най-напред името на Фердинанд, както е трябвало да бъде по протокол и задължение, че от това той се разсърдил и пр. Не на мене се пада да изследвам и преценявам всички тези съобщения, с които се занимават и ще се занимават специалисти-изследвачи на Ботев. Това, което знаем е, че наскоро след откриването на паметника, на Иванка е отпусната стипендия, за да продължи образованието си в странство.

Като завършва IV клас, Иванка заминава за Виена. Там била настанена в католишкия пансион „Нотр Дам дьо Сион”. Учителките и възлитателките били монахини. Ученичките били заставени да ходят три пъти на ден на черква, която била в същото здание. Младите момичета били приучвани на добри обноски, на чужди езици и преди всичко да правят красиви поклони. Ето защо Фердинанд я изпратил именно в такова училище. Той искал да направи от нея светска жена и после да я вземе в двореца си на служба като придворна дама.

Но Иванка започнала да пише писмо след писмо на майка си да я прибере оттам. Венета, разтревожена от всяко писмо, тичала у семейство Янулови (семейството на бъдещия професор Илия Янулов), споделяла с тях тревогата си и се съветвала какво да направи. По-късно проф. Янулов ми е разказвал, между другото, за оплакването на Иванка, че в пансиона, разбира се, освен езика, щяла да научи да прави реверанси и че там не
 

78. Ив. Чакъров [Ив. Хаджов], Едно слово на Иванка Хр. Ботева. Изгрев, V, 6р. 1309, 6 ян. 1949, с. 4.

90

се учела никаква наука. А тя искала да бере знание, да се образова, а не да се учи на светски маниери за висши среди, към които нямала никакъв вкус. И Венета разбрала детето си, детето на Ботев, и я прибрала от пансиона, в който била прекарала шест месеца.

Да отбележа някои противоречия, които са проникнала в отделни съобщения, че Иванка била учила във Виена на два пъти, а и друго — в някои спомени, че се била завърнала от Виена през март 1892 г.

С положителност се знае (а и снимката с майка й от април 1892 г. в Женева го показва), че тя, след като се е завърнала в Търново, е заминала за Женева. Трябва да се предполага, че скоро след завършването на IV клас в Търновската девическа гимназия е заминала за Виена и че в самото начало на 1892 г., щом се е завърнала в Търново, веднага е заминала за Женева, придружена от осиновения син на леля й Мариола Димитър Хаджиниколов Хаджицанков, както свидетелствуват дъщерите му. Да се допусне това, има и друг повод. Досега от различните спомени ни е убягнало да научим от някого как е станало отначало настаняването на Иванка в Женева. Позовавам се само на спомен, записан от друго лице от баща ми преди смъртта му. След като разказва, че свободолюбивият дух на Иванка не можал да понесе опеката на калугерките-възпитателки във Виена, той продължава:

„Пратиха я след това в Женева. В главния град на френска Швейцария имаше прочут пансион за благородни девици — дето тя се намираше под патронажа на една графиня, познайница на Фердинанд. Два месеца само след постъпването й, у Иванка пак заговори темпераментът й и тя взе „отпуска”.

Фердинанд, който искаше да направи от хубавата и умна Иванка един бисер на столичното висше дворцово общество, се разсърди и намали апанажа й на 120 франка. Аз бях вече учител в Пловдив и можех да й помагам.” [79]

Нямаме сведения и за това, дали, след като е напуснала и този пансион, тя се е завърнала в България. Внучките на леля й разказват, че баща ми (Димитър
 

79. Петър Лунгов, Синът на Венета говори, Дъга, III, бр. 111. 2 дек. 1935, с. 4.

91

Хаджиниколов) на два пъти я е водил в Женева, а, както казах, има спомени, че през март тя е била в Търново. Но това не е съществено в биографията й.

Освободила се от всяка опека, в Женева Иванка се записала в Ecole secondaire et superieure des jeunnes filles.

Започва оживена размяна на писма между нея и майка й. Венета постоянно я съветва да се облича и пази, да се храни добре, да носи закуска в чантата си и пр. Проф. Ил. Янулов ми разказваше, че Иванка събирала всички писма на майка си и когато през ваканцията се връща в Търново, й ги четяла, като се забавлявали с постоянните й грижи за нея. И на свой ред й разказвала за живота в Швейцария, за храненето там, за красотите на швейцарската природа. Янулов, тогава ученик, научил тятя Венета, както я наричаше, да се подписва на писмата, което доставяло радост и на двете.

Но въпреки всички майчини заръки, при промяната на климата и в новата обстановка Иванка нещо заболяла. Наложило се да отиде при нея майка й. Отишъл и брат й Димитър, според някои неверни сведения — от Белгия. А тогава той е бил учител в Пловдив. Ако не е тръгнал с майка си, то е било, защото не е могъл да остави занятията си. И е заминал по-късно, когато е започнала великденската ваканция (според църковните книги в 1892 г. Великден е бил на 5 април ст. стил).

Събрали се тримата, макар и на чужда земя, те се чувствували много радостни. А майката, отначало обезпокоена за здравето на дъщеря си, е неизказано щастлива да вижда децата си заедно. А и на нея се удал случай да види Европа. Здравето на Иванка бързо се възстановило. Тримата прекарали радостни пролетни дни, надравили си снимки — едни от най-хубавите спомени за ученическите години на Иванка в Женева. На гърба на снимката на майката Венета — седнала и до нея изправена Иванка с ръка на рамото й, която е мое лично притежание, е написана дата „10-ий Априлий, 1892 г., Женева”. По нея и по снимката, на която Иванка е сама от 1 април 1892 г., най-точно съдим, че веднага след връщането си от Виена Иванка е заминала за Женева.

Не притежаваме никакви сведения за двегодишното учение на Иванка в женевското училище. Не са запазени нито писма от нея, нито нейни учебници; няма и спо-

92

мени от съвременници. Не ще съмнение, че девойката ще е положила голямо старание да научи онова, което не й е предлагал пансионът във Виена.
 

Случайно запазена книга от брат й Димитър Рашев отваря малка страница от заниманията й тогава — печатна сбирка с песни (текст и музика). Както личи от заглавието й и от другите допълнителни данни, тя е от учителя й да музика (или бивш учител) в училището и несъмнено по нея се е учила, заедно с другите девойки: [80]

RECUEIL DE CHANTS
POUR LA JEUNESSE
Aranges par
H. Kling
GENEVE–BALE–LYON. 1882

Сбирката има 176 стр. и съдържа 50 песни — патриотични, с възхвала на труда, романтични, голяма част по народни мелодии и др. Четири от тях са композирани от учителя по музика Клинг. Други — от световно известните композитори и една част от различни други композитори.

Ето в превод заглавията на някои от тях по реда в сбирката: Пролетна песен — Менделсон, по текст на Л. Дюран; Изгрев слънце — В. А. Моцарт, по текст от Ж. Дьолакур; На нощта — Бетховен, по текст от Л. Дюран; Песен на учащия се — Ф. Абт; Вечер — Клинг, по текст от Ламартин; На нашата Швейцария — Й. Хайдн; Хор от „Танкред” — Росини; Хор от „Вилхелм Тел” — Росини; Слънчев лъч — Вебер; Рибарска песен — Ф. Абт; За-
 

80. На задната корица е поместено съобщение за друга подобна сбирка с песни от Клинг.

Следва съдържанието със заглавията на 67 песни, които съдържа.

93

връщане след победа — Р. Шуман; Отпътуване на щирийците — Масини.

Както трябва да се очаква, ученичката е оставила някои следи, за съжаление малко, автографи на различни места в сбирката. Отгоре в дясно на твърдата корица и на същото място на заглавната страница се е подписала с мастило с едри букви, като е подчертала името си и според тогавашната практика българското в да се предава с два френски „еф”. Няма обаче отбелязана някаква дата. На стр. 153 над 48-ма песен „Отпътуване на щирийците тя е написала на френски: „Обичам много тази песен”. Съдържанието на песента подсказва защо тя е станала любима на Иванка. В нея, като се говори в първо лице, болезнено се изживява раздялата със зелени планини, богато поле, стар баща, млади дружки и надежда за завръщане в колибата си. „Сбогом, моя майко” и в края повтореното няколко пъти „Сбогом Щирия, моя родино, сбогом любовни песни” са отеквали в сърцето на девойката.

Първата част на последната (50-та) песен — „Моряци от Адриатика”, в която жените на моряците, тръгнали на риболов, отправят молба към бога („Да паднем на колене, Да се молим на бога, Да благодарим на бога” и пр.) да бди над мъжете им, да ги запази, да има кротки вълни, да ги дари с богат улов, е възприета от Иванка с друго чувство. На стр. 169 най-отдолу на бялото поле тя е написала на френски: „Много е сантиментално”.

За нас са най-интересни автографите от вътрешната страна на двете корици на сбирката с песни. Ставало е често въпрос дали Иванка се е изкушавала да пише стихове. Не ми се е удало досега да видя някъде нейни стихове, нито пък съм чувала от баба си или от близките си тя да е писала стихове.

И тъкмо в тази сбирка с песни тя се опитала да пише в стихове. На вътрешната страна на началната страница са написани с молив четири реда, доста избледнели, неясни и трудни за разчитане. Под тях не стои подписът й, но по почерка ясно се долавя, че са писани от нея:

Пролетното слънце
Прдава топлина
       (глаголът не личи ясно)
И . . . . . . . . . . . . .
Вечернята тишина
94

В третия стих, най-неясен, втората дума (прилагателно) не може да се разчете, а е и зачеркната („покоснато” или нещо подобно, навярно с мисъл за „докоснато”), третата (съществително) завършва на — це („перце” или друга дума). (Правопис запазен като в оригинала).

На вътрешната страна на задната корица, вече с мастило, стиховете са по-ясни. Ето първото от двете четиристишия там:

Брате ти мой мили
      Що си нажаленъ
Въ послднит ми сили
      Дай погледъ [откровен!]


В първия стих думите „Брате ти” са написани с молив, навярно допълнително прибавени. Последната дума в четвъртия стих е написана „откронъ”; тук я въстановяваме с „откровен” за рима с „нажален”. Запазени са провописът и пунктуацията на оригинала.

Под това четиристишие на известно разстояние следва друго:

Трвата пожълтла,
печално клюма тя
Но съ нжность ултла
прощава се съ пролтьта.

(Правопис и пунктуация също запазени).


Следва подписът й „И. Ботйова”, незавършено е фамилното име, като след второто о завършва с дълга полегата линия. Още по това време тя се старае да имитира бащиния си подпис доста сполучливо, особено при изписване на начално Б, а и на ботевското т. Почеркът в тези редове е по-ситен, буквите с тънки очертания, главните букви наедрени, високо се издигат т, ж и на места ь и ъ. Личи, че той още не е оформен, какъвто е почеркът на зрялата жена.

Това са тези малки настроения на 16—17-годишната девойка върху сбирката й с песни, изразени със стихо-

95

ве, като в читанките по онова време или просто като опит за поетизиране по подражание. Нищо друго, как то казах, не ни посочва, че е мислела да се занимава с поезия. И по-добре. Девойката е разбрала, че не е необходимо да подражателствува, да пише бледи стихове, като има пред вид непостижимата поезия на баща си. Тя е тръгнала в посока само на интелектуално развитие, без да се отклонява в поетично творчество, кое то, изглежда, не й се е отдавало.
 

Завършила гимназиалното си образование в Женева, Иванка се завърнала в Търново в 1895 г. След почивка през ваканцията, преди да предприеме друго, тя остава в Търново през следващата година. Като се е чувствувала добре подготвена и с възможност да прояви знанията си по френски език, тя решава да стане учителка. За учебната 1895/96 година е назначена като учителка по френски език в Търновската държавна девическа гимназия. По спомени на нейни тогавашни ученички, сега покойници, Иванка е преподавала вещо, уверено и с познаване на трудностите във френския език. Държала е, по разказ на тези ученички, да се спрягат френските неправилни глаголи. Но не само „сухото” преподаване я характеризира като учителка. Тя внася и нещо ново и свое както в преподаванията си, така и в отношението си към ученичките.

„Иванка Ботева, пише нейна бивша ученичка, беше наистина прекрасна мома: висока, стройна, лице изразително, очи големи, кестеняви, коса буйна, също кестенява, с пъргав вървеж и винаги леко усмихната. Когато влизаше в двора на гимназията, ние, ученичките, оставахме в захлас по нея, а тя, с обичайната си усмивка ни поздравяваше. Към ученичките беше внимателна и справедлива в преценките. И неподготвена да излизаше някоя ученичка, тя така я предразполагаше, че с облекчение сядаше на мястото си и с желание повторно да не излиза неподготвена... Дочухме, че в учителските съвети защищавала ученички, представени за наказание. За всички нас тя беше образец на справедливост и човечност.” Когато на литературно-музикална вечеринка на двете гимназии същата нейна ученичка прочувствено декламирала „На прощаване” от Ботев, Иванка, просълзена, я пре-

96

гърнала, целунала, на другия ден я поканила у дома си на обяд и й подарила портрета си. [81]

Още с първата си заплата Иванка бърза да зарадва майка си. Купила й най-хубав плат за рокля. Майка й се трогнала до сълзи, но не се въздържала да я укори, че е трябвало да мисли за себе си, да купува за себе си, да се облича много хубаво. И винаги било все така; Венета я заставяла да бъде добре облечена, защото Иванка не обръщала внимание на дрехите, които носела, не се придържала към модата. „Ако не бях аз — казваше баба, — тя беше в състояние да ходи още с роклята от ученическите си години.” Но от заплатата си Иванка купувала купища книги.

А още преди, когато батьо й защищавал докторската си дисертация в Брюксел, тя отделяла от парите, които й давала майка й, и му изпращала по малко. Майка й се чувствувала засегната от това и казвала, че му праща достатъчно средства, но Иванка, обикновено покорна, този път не отстъпила и продължила да изпраща пари. От своя страна пък Димитър, като се върнал от Белгия, отрупал с подаръци майка си и сестра си, защото разумно харчел парите си, без да смути живота и работата си. „Такива бяха децата ми и за тях бях готова и ризата си да продам” — добавяше баба ми.

И като потъваше в спомените си за онова време, когато чедото й е било при нея, тя се впускаше в излияния за Иванка и като че не намираше думи да я нахвали. Че Иванка, стройна и красива, когато минавала по улиците, спирала погледите на търговците и винаги се връщала с главоболие. А то е било от „уроки”, поддаваше се баба ми на народното суеверие. Иванка не обичала да ходи по хората на гости и да говори за празни работи. Вечерите прекарвала в четене. Имала и тетрадка, в която „от време на време ще я видя да си преписва нещо от някоя книга”. Незабравими за Венета били вечерите, когато с дъщеря, си прекарвала в разговори. А темите им били едни и същи, в повечето случаи за съпруга и бащата Христо Ботев, който за Иванка бил кумир. Тя знаела наизуст всичките му стихотворения, а и познавала всичко, което бил писал и което отпосле е било издирено.
 

81. Параскева Б. Сакъзова, Институт за история — БАН, биографически материали, арх. сб., инв. № 222—1950.

97

Любими й били пленителните стихове от „Хаджи Димитър” — „Настане вечер, месец изгрее...” Като си акомпанирала с мандолината, тя прочувствено декламирала „Пристанала” или друго бащино стихотворение. „Сърцето ми изтръгваше, като я гледах и слушах” — говореше разчувствувано баба Венета.
 

Но Иванка не се отказала от намерението си да получи висше образование, нито пък майка й е могла да допусне тя да не продължи учението си във висше учебно заведение. Решено е още след като е свършила учебната година да се готви за следване в странство. И в 1896 г. Иванка отново отива в Женева, за да постъпи в университета.

Женева! Примамен фокус за много чужденци, град, както и други швейцарски градове с университети като Лозана и Фрибург, привличат млади хора от различни страни. Но Женева най-много ги е притегляла. Там са дишали свободно емигранти, революционери, подгонени от властите или ограничавани в действията си в своите страни, там са събирали наука и знание любознателни и ученолюбиви младежи. Женева в различно време привлича много студенти и млади хора от Източна Европа и по-специално от балканските страни. Пъстър сбор от турци, гърци, румънци, сърби, всички те са проличавали с пренесени от родните места навици и прояви — шумни, често в горещи спорове по събрания или чрез печата, едни отдадени на сериозни занимания, други — на ориенталско безделие и осъдителни „подвизи”.

Сред тях са и внушителна за времето група българи, дошли преди всичко да черпят знания от това средище на европейската цивилизация. В първите две-три десетилетия на века почти във всяка по-голяма гимназия у нас се срещаха учители по различни специалности, завършили в Швейцария, и особено в Женева, а и общественици и висши служители. Ония, които са черпили знания от тях, знаят какво са донесли те от чужбина. Това са били най-добрите учители, с широта и свобода на погледа, стил в работата и в живота, образец на народни просветители по онова време.

Както пише Петър Нейков, по това време в Женева е имало над сто души българи, някои от които поне външ-

98

но са влезли в досег с европейската цивилизация, а „малцина в дълбочина”. И продължава: „Минавахме за груби, шумни, настъпателни; или за мълчаливи, мрачни, несвикнали да участвуват в безкористни човешки радости. При всичко това мнозина от нас се отличаваха и с положителни качества, които намираха признание, честност, редовност, трудолюбие. И внушавахме, общо взето, по-голямо доверие, отколкото своите колеги от други балкански страни — повече граждани наглед, по-тънки, по-сръчни, с по-жив ум, но с по-неустойчнви морални добродетели.” [82]

Българските студенти, както разказва Нейков, се делели главно на две групи — едни членове на старото „Братство”, с повече средства и наричани от левите „буржоа”, други „привърженици на социализма, тясно свързани помежду си, макар и неорганизирани формално. И едните, и другите са си уреждали беседи, разисквания. А десните не се отнасяли враждебно към левите и в техни очи Васил Коларов, който е следвал право (1897—1900), се е ползувал с особено уважение и от тяхна страна. Сред левите са били тогава и студентът-юрист Тодор Луканов, и студентът-медик Фетваджиев. Когато са били засегнати общи национални чувства, и двете групи, а и неутралните между тях, единно се опълчвали срещу чужди инсинуации, като са бранили и чрез печата Македонската революционна организация, а и честта на българското студенство в Женева и честта на родината си.

„Братствениците” се събирали обикновено в кафене „Ландолт”, което социалистите рядко посещавали. Не са били изключени спречквания между представители на двете групи в аудиториите и коридорите на факултетите. А „на почти еднакво разстояние от двете групи стояха неколцина българи, които не можеха или не желаеха да се свържат с тях. Те имаха познати, дори близки в едната или другата, общуваха с тях по чисто лични влечения”. (Измежду тях са били Георги Стаматов и Симеон Радев). [83]
 

82. Петър Нейков, Завчера и вчера (скици от миналото), С., 1959, с. 71.

83. Петър Нейков, пос. съч., с. 71, 72, 73, 78.

99

Сред този международен гмеж от млади хора и сънародници с различни идеи, качества и прояви намира свое място и Иванка Ботева, записала се да следва социални науки — факултет, причислен в края на века към филологическия факултет. Но тя вече била прекарала две години в Женева и преодоляла носталгията по любимото й Търново, чийто живописен пейзаж е заместен тук с Леманското езеро, река Рона и близките планински възвишения на Западните Алпи. Иванка познава добре града, нравите на местното население и характерните черти на чужденците, и по-специално — на българите в него. Като не забравя за какво е отишла там, тя си изработва свой начин на живот, разбира се, крайно ползотворен за духовното й и културно обогатяване. А според някои, била се свързала и с революционни студенти.

Но за това нека предоставим думата на нейни съвременници, които по това време са учили в Женева. Петър Нейков е отделил за нея няколко страници от спомените си. Той пише:

„Няколко думи за българките в Женева. Те следваха курсове по френска литература, по история и социални науки. На брой бяха по-малко от двадесет и се отличаваха с ревностното си учение.

Най-именита и най-интересна между тях беше Иванка Ботева, дъщеря на великия ни революционер и поет. Като пристигнах в Женева, тя довършваше курсовете по социални науки.

Иванка Ботева беше тогава двадесет и три годишна, девойка не висока, но стройна, макар и пълничка, със свежо румено лице, с буйна кестенява коса и искрящи очи. Жизнерадостен израз на лицето, който смекчаваше твърдия й волеви профил. Имаше глас звучен, реч плавна, мисъл винаги будна. Преди да се запозная с нея, срещал я бях често в кулоарите на университета или на улицата. Но никога не бях я виждал придружена, обкръжена от българи, дори от българки!

Вярно е, че рядко се събирахме с колежките си. Те не посещаваха бирарии и кафенета и в стремежа си бързо да научат френски, отбягваха пансионите, дето се хранеха сънанародници.

Това ли беше причината, поради която Иванка Ботева не се събираше с българи? Казаха ми, че тя отлично говорела френски.

Седяхме на терасата на „Ландолт”, когато ми я показаха:

— Дъщерята на Христо Ботев.

Иванка Ботева се движеше бавно по многолюдната улица. Стъпката й беше здрава, решителна, нещо свежо и бодро


100

лъхаше от цялата й фигура. Очите й гледаха право напред, като че прочутият „Ландолт” със своя товар българи не съществуваше за нея.

Запознахме се в университета, пред секретариата.

— Новобранец? — каза тя усмихнато.

— Да — отговорих аз, — а вий?

— Ветеранка, ето, държа последните си изпити.

Случаят да я видя по-отблизо и да поприказвам с нея се яви, уви, доста късно. Ето при какви обстоятелства стана първият и последният ни по-дълъг разговор.

Беше краят на октомври. Поляците откриваха балния сезон с голяма вечеринка в залите на хотел „Метропол”. За мой голям срам, след полунощ, докато поканените вечеряха в съседната зала, уморен от две безсънни нощи, неусетно бях задрямал на едно плюшено канапе около централния стълб на танцувалния салон. Колко време спах, не зная. Събудих се внезапно с чувство, че някой ме гледа втренчено.

В бяла копринена рокля, Иванка Ботева стоеше пред мен и ме гледаше със снисходителна усмивка.

— Хората вечерят там, пият шампанско, а вие тук дремете, сякаш с изчерпани сили.

— Това е втората ми бална нощ — извиних се смутено.

— Ако сте вече напълно буден, ще седна малко при вас.

Разговорът ни трая доста дълго, но ще подчертая същественото. Това, което ми произведе най-силно впечатление, беше решителността и прямотата в словата й. В тях се проявяваше дух на трезво съзнание, на самостоятелност и липса на предразсъдъци. Говореше ми, както би говорил мъж на мъж, открито, без заобикалки.

Когато й направих лек упрек, че страни от нас, като че ли не сме достойни да общуваме с нея, тя звънко се изсмя и рече:

— Който желае да ме види, ще знае как да ме намери. Не отбягвам никого, не страня от българите. Не се крия, няма защо да се крия. Живях тук три години, както живеят всички чужди студенти, с ограничени средства. В пансиони, отворени за всички, за всеки българин. Аз зная какво се говори за мен в нашите среди. Че съм горда, че не дружа със сънародниците си, че търся да общувам със знатни чужденци.

— Да — продължи тя след кратко мълчание, — общувам с чужденци. Не знатни, но интелигентни хора, от които мога да науча нещо за начина, по който се води един културен и по-смислен живот. И главно хора, които не ще ходят да се хвалят с измислени от тях работи.

Слушах я с наведена глава, но с искрено участие в това, което ми поверяваше.

— Утре ще се върна в България — продължи тя със сериозен израз на лицето. — Ще живея изключително сред българи; ще посветя силите си, знанията си на родината. Ще се оженя за българин и ще създам българско семейно огнище.

Зная, това ми е съдбата ...

Да, тя знаеше, че това й е съдбата. Но как можеше да знае също, че тази съдба й отреждаше кратък, много кратък живот и че женевските години ще останат за нея години на

101
просвета, на духовен полет и на младежки радости?”
Нейков завършва:
„Тя умря едва тридесетгодишна, в пълни сили и в разгара на една многообещаваща обществена дейност. И ако предавам тук някои мисли, правя го, защото те са доста характерни; защото издават воля, решителност и свободолюбив дух. които няма защо да ни учудват у дъщерята на големия ни народен герой.” [84]


Когато приживе Симеон Радев ми говореше за майка ми и леля ми Иванка като студентки в Женева, той непредубедено подчертаваше, че Иванка блестяла с интелекта си и с пламенния си характер. „Когато вървеше — казваше той, — святкаше земята”.

Според някои сведения, в Женева Иванка Ботева „участвува в женевската група на революционните студенти и по думите на известните по-късно революцион ни деятели Павел Делирадев, Павел Шатев и Михаил Герджиков, се проявява като достоен продължител на революционната традиция на своя баща.” [85]

Освен това, Иванка наистина, както е говорела на Нейков, се е старала да опознае по-цялостно живота на тогавашното швейцарско общество, а и самата страна. Посетила е и други градове и места, примамена от културата им и от природните красоти. Една хубава снимка в швейцарска национална носия ни я показва във Фрибург. Тя е запазена в семейната архива на баща ми в различни размери, между които и увеличена, с доста подробен автограф от нея — обяснения на фотографията. Пътувала е и във Франция, разбира се, преди всичко в Париж. Едва ли би могла по-пълноценно да използува времето и пребиваването си в чужбина една българска студентка, както тя е съумяла да стори това!

Иванка е завършила университетското си образование в 1900 година, а в 1901 г. е вече в България и остава да живее при майка си във Велико Търново.

Тя е вече 25-годишна, възраст на цъфтяща млада жена. С какво може да се допълни образът й, от който се посочиха вече някои черти от нас или от други? Снимките й, направени в различни периоди, каквито поместваме и в тази книга, дават представа за физическия й
 

84. П. Нейков, пос. съч., стр. 80—84.

85. В. Христу, С всеотдайността на бащата, Нар. младеж, бр. 297, 30 май, 1966.

102

портрет, който можем да дообрисуваме по спомени и разкази за нея на баба ми, баща ми и майка ми, на нейни познати, на роднини, някои от които са живи и днес.

Висока, стройна и „възпълна”, както се изразява и Нейков, а след завръщането си от Женева и след като заживява в Търново, вече доста пълничка, което не е в дисхармония с тогавашните вкусове. Буйните й коси били кестеняви като на Ботев и на майка й, очите — също на двамата, но само по цвят. Те били очите на баща й по форма и големина и искрели със същата пленителност. Челото и очертанията на носа, „твърдият и волев профил” (израз на Нейков) напомнят бащиния й образ, което се вижда и от портрета от ранните й младини. Имала е много нежна кожа и хубав тен на лицето, руменината по което й предавала особен чар. Стари хора, които помнели баща й, когато минавала по търновските улици, казвали „цяла бащичка”. Със звучния си глас, с плавната си реч, с лекотата да говори умно и да излага увлекателно будните си мисли, тя е била приятен и желан събеседник и за жени, и за мъже. Нелишена от женственост, Иванка не е отстъпвала по интелигентност и начин на мислене на мъжете с нейното образование. Била е самоуверена, изпълнена с достойнство, но не надменна и горделива. Към всекиго е пристъпвала естествено, непринудено и е могла да намира с всички общ език. Казвала, че най-простото е красиво, стига да умееш да си служиш с него. На нея са й били чужди баналните и празни разговори, позите и суетните външни прояви. Така се е проявявала и в начина на обличане, без труфила и ненужни ефекти, но добре и прилично облечена, както и други интелектуално издигнати жени, донесли от Запада не суета, мода и позьорство, а лъха на здрава култура, на ведра духовна атмосфера.

В спомен за нея от ония години Юлия Казаска пише: „Във Велико Търново, тогава 14-хиляден град, Иванка Ботева идваше от далечен край и се появи на фона на монотонните улици като необикновено явление, носещо лъх на нещо свежо, ново, прекрасно, обновяващо ... Питам се днес къде се крие тайната на нейния изключителен чар, който на времето е ослепявал невръстния ми поглед... Паралелите, които сега съм в състояние да правя, ми напомнят, че във Велико Търново имаше и други жени с необикновена красота. Тя не приличаше на ни-

103

коя от тях, не приличаше на никого по лице, държание, обноски, походка и ръст. Изглеждаше по-висока и по-стройна от всички. От изправената й глава, горда и прекрасна, от цялата й външност се излъчваше някакво радостно сияние... В походката й — лека, ефирна и същевременно сигурна, имаше нещо лъчезарно, тържествуващо.” [86]

Йордан Кулелиев слушал често от Киро Тулешков, че „Иванка е същински баща й Ботев”. [87] А Илия Янулов съзира и духовна прилика с бащата и говори за Иванка: „Като в огледало се отразяваше в нейната душа характерът на Ботйов. Иронична и духовита, тя лесно предаваше на другите кръшния си смях. Малцина знаеха обаче каква тъга се крие в тая задавена от смях душа. В очите й сълзи, а се смее — смее се, а в очите й сълзи. Неразделната й другарка, моята сестра Марийка, ми е казвала, че Иванка „понякога си поплаквала”. Защо? Тя отговаряла: „И аз не знам”. Тя свиреше чудесно па мандолина, но защо беше тъжна и когато свиреше? Едни от любимите й бащини стихове бяха:

„Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея —
но те не знаят ...” [88]


За Иванка е отреден най-горният етаж в къщата им — втори, гледан от улицата, и трети — откъм двора. В двете стаи, свързани помежду си, тя е могла да се разположи добре, за да работи и почива. През малка площадка се влиза в първата стая, в която се е намирала библиотеката с книгите й, бюрото на брат й, което той е прибрал след смъртта й. Както и в другата стая, няколко стола допълват мобилировката — скромна, непретрупана. Такава е и другата стая (по-голяма) в десния ъгъл на етажа, гледан от улицата. Но и тя няма будоарния вид на стаите на суетните жени, за които скъпите вещи и покъщнина повече за украса, отколкото за използуване, са
 

86. Ю. Казаска, Дъщерята на Христо Ботев, „Борба”, В. Търново, бр. 102, 25 август 1966 г.

87. Й. Кулелиев , Биографични материали, Институт за исто рия — БАН, секция „Възраждане”, арх. сб. инв. № 291 — 1954.

88. Ил. Янулов, Спомени.

104

били предмет на показ пред други хора и на безполезни грижи за поддържането им.

Нека сухото предметно описание отстъпи на незаличимия спомен от ученическите ми години, при който, като го извиквам и сега, ме полазва топла вълна, бързо сменявана от смразяващ хлад. То беше, когато с баща ми гостувахме на баба Венета през коледната ваканция. За нас обикновено се отреждаха стаите на втория етаж (гледани откъм двора), но баба ме вземаше най-често да стоя и спя при нея на първия етаж. Когато завършехме коледния обяд и баба и баща ми се оттегляха в стаите си да си подремнат, вземах скришом ключа и с разтуптяно сърце се изкачвах на третия етаж. Отключвах вратата, преминавах бързо през първата стая, която не ме задържаше, и хлътвах в нейната — Иванкината стая, както постоянно я наричахме. Бяха отминали много години, откак завинаги тя бе напуснала любимия си кът. Но тук нищо не беше побутнато, нито преместено. Всичко стоеше така, както милата бабина покойница го бе оставила, когато, като булка, е заминала за София със съпруга си. Синкавозеленикави завеси от плътна материя покриваха прозорците, а бледа светлина проникваше през кремавите, избледнели от времето пердета, в средата и от долната страна с широки дантели. Стаята тънеше в полумрак. Студ, миризма на прах и едва доловим парфюм. Там беше креватът и до него нощното шкафче с пиринчен свещник и недогоряла свещ на него, а и малко ветрило е надпис на френски „Сувенир дьо Женев”. (Спомен от Женева). В единия ъгъл — тоалетна масичка, на нея малко огледало и в металическа рамка портретът на баща й. Негов портрет — и на една от стените. На друга стена беше закачена мандолината й, замлъкнала завинаги. В другия ъгъл на стаята беше писалищната й маса и на нея — няколко диплянки с .изгледи от Женева и натрупани книги, руски, френски и куп листове с бележки и преписи от Ботеви произведения. Смъртта беше прекъснала всички замисли и неутоленото й желание „да направи подвиг за баща си”.

Ледени тръпки ме побиваха. Подтисната напусках този затихнал завинаги кът, слизах за малко в градината, където зимният търновски пейзаж и хладът трябваше да разсеят мъчителните мисли, които ме бяха обзели.

105

Настанила се удобно в своя етаж на къщата, Иванка ще разделя времето си в делнична работа, сред книгите си, разходки из града, разговори и дружба с млади хора, с които е намирала общи теми за разговор. Но тя се е отдала и на друга — обществена дейност.

В къщи баба Венета е почувствувала „майчина отмяна”. Тя не е държала прислужнички, или рядко е имала „момиче”, а и коя би могла да угоди на строгите изисквания на придирчивата във всичко застаряваща жена. Иванка е поела повечето от грижите за домакинството, а тя е свикнала с това още отрано, когато е трябвало да помага на майка си и когато е дохождал при тях брат й Димитър. Тази работа не й е тежала, вършела я е ревностно, без оплакване и без да наруши другата — заниманията, четенето. Разбира се, майка й никога не е оставала празна, но е изпитвала удоволствие да вижда и дъщеря си като добра домакиня и къщовница. В къщата е имало ред и чистота, градинката пред нея не е била занемарявана. А тя е била любимо място на Иванка. Често съседи са я виждали да излиза на високата като тераса част от южната страна на къщата, да чете, седнала на сянка под сливата през летните горещини, или да се разхожда между цветята. А в тихи вечери се разнасяли звуци от мандолината и сдържано пеене.

„А как пееше!” — разказва 85-годишен търновец, тогава техен съсед. „Когато бях в трето или четвърто отделение, имахме учител, който не пееше добре. Той често поканваше Иванка Ботева да го замества в час по пение. И тя приемаше е удоволствие. Учеше ни на патриотични песни.” [89]

Иванка е вземала участие и в хорове, в които е била ценена за хубавия й глас. Членувала е и в туристическото дружество. Но в свободни часове през деня и особено вечер се е отдавала с присъщия й жар на духовните занимания, които вече години наред са й станали втора природа. Тя се е затваряла в стаята си, където е прекарвала дълго време с молив в ръка над страниците на многобройните си книги. А библиотеката й е била много богата: френски, руски, български книги, научни, художествена литература и сред тях издания на ботеви произведения.
 

89. Лично предадени ни спомени от Никола Николов Радев от В. Търново, р. на 7. XI. 1891 г.

106

Необезпокоявана от никого, Иванка е могла да се съсредоточава, да поддържа и задълбочава знанията си, интелекта си. Нейната интелигентност се е развивала винаги във възходяща степен, знанието й е разширявано и обогатявано непрекъснато. Тя не е губила годините си нито в търновските училища, нито в пансиона на мадам Брок в Букурещ, нито в средното и висшето училище в Женева.

Професор Илия Янулов, с когото съм разговаряла много пъти приживе и който ми остави спомени, написани на машина на 1. IX. 1945 г., които използувам тук на много места, говори за нейните многостранни интереси: „Тя заучаваше цели автори: Спенсер, Ренан, Дарвин. Нейната любознателност бе много широка и я насочваше към основните проблеми на науката. С това си обяснявам защо тя пожела да се запознае с висша математика, с теория на безкрайно малките величини (диференциално и интегрално изчисление) и в тая теория намираше тъкмо философски елемент. Увличаше я особено пък астрономията, която й стана любима наука.” [90]

Разнообразните интереси на Иванка не се съсредоточавали само в „устрема й към все по-широки научни познания, в който има нещо характерно ботевско”, но „само с науката не се задоволяваше нейната душа; Иванка беше дълбоко поетична натура”, продължава проф. Янулов. И допълва: „Четеше с увлечение Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Ламартин, Юго, но обичаше най-много баща си — буквално знаеше наизуст всичките негови стихове и цели фейлетони.” [91]

А как е декламирала стихотворенията му, споменахме не на едно място. Инженер Петър Абаджиев, като потвърждава, че тя е знаела всичките стихотворения на баща си, в спомените си предава незаличимите си впечатления: „ ... често декламираше някои от тях с жар, при който очите й издаваха светкавичен блясък. Най-любимите й стихотворения бяха „На прощаване”, „Обесването на Левски”, „Хаджи Димитър”, „Елегия”, „До моето първо либе”, „Борба”. Ако по това време имаше магнетофонни ленти, които да отбележат декламациите на Иванка, щяхме да имаме налице от пламъка и дълбо-
 

90. Ил. Янулов, Спомени.

91. Също.

107

чината на Ботевото творчество, което Иванка действително възпроизвеждаше със своя жар ... [92]

Още от ранни младини Иванка е замисляла да издаде произведенията на баща си. А тя не само е познавала добре всичко писано от него, но е следяла и издирвала и онова, което дотогава е било писано за него. И започва да подработва пълно издание на съчиненията му, на което ще посвети време, когато, преместила се с мъжа си в София, ще продължи това дело с Иван Клинчаров.

Но кои са били книгите в богатата й библиотека (освен споменатите в спомените на съвременници), какво е станало с тях? Те са били запазени непокътнати до смъртта на баба Венета. След това, когато къщата е била продадена, баща ми ги е прибрал и отпосле предал в Търново, но къде, не можем да установим. Според някои посочвания в 1924 г. той ги е подарил на Търновската народна библиотека (основана в 1921 г.), но от ръководството й ни уверяват, че там не се намират такива книги. Не ги намерихме и в други търновски книгохранилища. Остава да се търси за в бъдеще да се открие нещо от тях.

Когато се е тъкмяла за преместване в София след женитбата си, Иванка е избрала и отделяла книги, които на първо време е искала да отнесе със себе си. Но и да е занесла тогава част от библиотеката си в София (те са живели отначало в хотел), след това, ако е останало нещо в дома на съпруга й, през бомбардировките всичко е било унищожено и днес нито там, нито в дома на брат й има някаква следа от такива нейни книги.

В Търново Иванка е развивала и активна културно-просветна и обществена дейност. „След второто си връщане от Женева, пише проф. Ил. Янулов, тя взе участие при образуването в Търново на първия народен университет” (такъв университет бил основан и в Горна Оряховица, където Янулов бил учител).

„Иванка винаги беше първа в залата на народния университет в Търново. Тя не жалеше средства да обогати своята библиотека. От тая библиотека се ползувахме не само аз, но и много други лица.

Иванка се интересуваше живо от синдикалното и
 

92. П. Абаджиев, Спомени.

108

социалистическото движение у нас.Тхя имаше ясна представа за тях от Швейцария. Посещаваше събранията в Търново, както и тия на партията, тъй и тия на работническите дружества. Там, където идеалът се издигаше в обществените борби, Иванка бе винаги на негова страна.” [93]

А и майка й я насърчавала да ходи да слуша сказките на Димитър Благоев, когато той бил в Търново.

В свой стил д-р Ст. Христов засяга някои изказвания по социални въпроси, по които са разговаряли с нея:

„Големият социален въпрос не бе чужд за Иванка; тя бе се занимавала с него още като студентка, познаваше го много добре във всичките му разновидни научни постановки, заедно с формулите за възможното му разрешение в една или друга посока, и нейната любима мечта бе да види светът така преустроен, че да цари по-голяма правда на земята и повече щастие и благоденствие. Сегашното състояние на нещата, едни класи да имат прекалено много, а други край тях да страдат в мизерия и нищета, я дразнеше и тя не оставаше спокойна, когато се заговореше на тая тема, на която толкова често и толкова много сме приказвали. Но същевременно тя бе достатъчно умна, за да схване, че задачата е извънредно трудна и че на човечеството тепърва предстоят люти борби, докато се стигне до едно задоволително разрешение. Самата тя не ламтеше за богатство. Какво има човек да желае, колкото да задоволи необходимото за един сносен живот, без лишения, но и без излишества, това е достатъчно, казваше тя. Не е нужно да възвеждаме златото, не там трябва да се търси истинското щастие, то ще дойде от разбирателството между хората и народите, от техния морал и от обладаването на колкото се може повече лични и обществени добродетели. Иванка бе много склонна към такива и тем подобни философски мисли и разсъждения и това ни обяснява до голяма степен защо за нея логика и етика бяха любими предмети.” [94]

Но двете жени (по-дейно Иванка) са проявили и друга дейност — подпомагане на македоно-одринското освободително дело. Иванка е била касиерка на Македоно-
 

93. Ил. Янулов, Спомени.

94. Институт за история — БАН, Биографични материали, арх. сб. инв. № 56 — 1955.

109

одринското дружество в Търново, а през 1902 г. делегатка на Македонския конгрес. А Ил. Янулов разказва:

„Борческият дух на нейния баща се прояви в нея особено силно по отношение на македонското дело. Социалистите бяха всецяло на страната на освободителното движение.. . Венета и Иванка обърнаха къщата си на убежище за революционерите-изгнаници и не жалеха ни пари, ни сили да помогнат на делото. По едно време къщата на Венета се обърна на арсенал. Цели стаи бяха изпълнени с оръжие.” [95]

Съпругът на Иванка д-р Ст. Христов пише, че по-късно двете го карали да отиде и види какво е било скрито в потайни места в къщата [96].

Иванка с гордост споменавала имената на Михаил Герджиков, Димитър Ляпов и др. Горният етаж се турял веднага на тяхно разположение. Хранели се заедно със заключени врата откъм улицата. Вечер разговаряли; революционерите целували портрета на Ботев, което трогвало жените. Каквито и рискове да носели пред властта, те никога не затваряли къщата си за революционерите. [97]

Много от социалистите и революционерите, с които се е свързвала Иванка, са се изказвали с възторг за нейното участие в делото им. [98]

Други прояви на Иванка по това време са били беседите, които е изнасяла понякога в Търново и на други места. Тя имала дар слово и е спечелвала слушателите. В спомени за нея Живка Станева пише: „Тя бе и добра ораторка. Нейната свободна, жива реч, в съчетание с красотата й, действуваше внушително. На тържествени отпразнувания при разни случаи тя бе по онова време единствената жена в Търново, която си служеше с живото слово.” [99]

Скромна и без големи претенции, Иванка не е искала да заеме някаква държавна служба, отвратена от парти-
 

95. Ил. Янулов, Спомени.

96. Институт за история — БАН, Биографични материали, арх. сб. инв. № 56 — 1955.

97. Институт за история — БАН, секц. „Възраждане”, арх. сб. инв. № 56 — 1955.

98. В. Христу, Дъщерята на поета, Народно дело, Варна, бр. 87, 13 април, 1966 г.

99. Ж. Станева, Трите ботевки, В защита на мира, 1969, кн. 1, с. 32.

110

занщината и крамолите в политическия живот. И ако е ставало дума да й се търси подходящо място за работа, нейното желание, като желанието на майка й и брат й, е било да стане учителка. Пак примерът на бащата изпъква пред нея: Ботев, освен на литературната си и публицистична творческа дейност, е посветил известно време само на една професия — учителската, като най-благородна професия и поприще за най-полезно и пълноценно служене на народната просвета и издигане на народното съзнание.

Че не е мислела за друга служба, освен за учителската, личи от нейно писмо от 1903 г. до Д. Ризов, тогава дипломатически агент на България в Цетина (Черна гора), в което и с известна критичност към себе си не скрива своето недоволство от бездейността си: „Аз не учителствувам, живея паразитен и при това доста монотонен живот, но към който се отнасям твърде стоически”. [100]

Остава друга една дейност — творческата, с перо, но могла ли е да се посвети Иванка на нея? Тя е мислела първоначално за нея дотолкова, доколкото е замисляла издаването на бащините си произведения. Но, както се каза по-горе, не се е осмелявала да дръзне пред поетичния гений на баща си да се посвети на поетично творчество. Същата критичност е проявявала и когато е била подканвана да се изяви със статии или друг род творчество. Д. Ризов, който бил редактор на издавания с прекъсвания от 1888 до 1 юни 1900 г. политическо-литературен лист „Христо Ботйов” (издание на Обществото „Млада България”), е канел Иванка да му сътрудничи. В писмо до Д. Ризов от 26 август 1900 г. тя му пише:

„Не мога да бъда равнодушна и към поканата Ви да почна да се подвизавам на литературното поле; но факта, че аз съм Ботйова дъщеря, ме е спирал досега и ще ме спира занапред, защото като такава, аз съм крайно взискателна и амбицията ми трябва да бъде да изляза с нещо поне горе-долу достойно за паметта на покойния ми баща, но затова пък ми трябва неговата рядка дарба, която аз нямам. И ето аз в каква смисъл Ви казах фразата, която Вий ми напомняте във Вашето писмо. Да пиша както мнозина писват, не ми се вижда мъчно, но тъй както аз го разбирам — не мога …” [101]

Колкото и да не е намирала пълно вътрешно задовол-
 

100. НБКМ — БИА, II В 7068.

101. НБКМ — БИА, II В 7067.

111

ство от живота си в провинцията, Иванка с цялата тази дейност и като е споделяла малките развлечения предимно с млади хора от интелигенцията, се е пригаждала към живота в Търново, без да забравя обаче замисленото, като отплата към баща си, дело — на първо време издаване на съчиненията му. Понякога пък отскача до София, особено след като брат й се е настанил там, за да го види, да види и приятелката си, сега негова съпруга, да си вземе някои книги, да следи културния живот з столицата по онова време. И винаги, когато е отивала в София, е посещавала баба си Иванка Ботева, ако тя е бивала там. Между старата жена и внучката й е имало сърдечни отношения, но поради разклатеното си здраве, баба Иванка не е могла да отиде на сватбата й, а после и на смъртта й.

„Иванка й донесе от Търново, пише Ил. Янулов, един хубав шал, който сама й беше оплела. Това беше, когато Иванка дойде в София през 1906 г. Баба й, в знак на обич, й подари една златна пендара, — от старото време, — да я носи на лента на врата си.” [102] За отношението на Ботевата майка към внучката си говори й Ст. Христов. Когато след смъртта на Иванка по-късно посетил баба Иванка, тя го приела много топло, макар че била на легло. Като съзнателно отбягвала да говори за смъртта на внучката си, за да не „слага пръст в още незаздравялата рана”, накрая „с добре подбрани думи” му изказала утешение — „така било богу угодно”, и пожелала по-често да я посещава. „Като виждам тебе, казала тя, чини ми се, че виждам Иванка”. [103]
 

102. Ил. Янулов, Спомени.

103. Институт за история — БАН, секция „Възраждане”, арх. сб. инв. № 56 — 1955.


[Previous] [Next]
[Back to Index]