2. Венета Ботева

Част 3
 

В развихрилите се обаче партизански страсти, ламтежа за забогатяване, кариеризма, службогонството и бюрокрацията след Освобождението, биват забравени образите и подвизите на ония, които се пожертвуваха за националното освобождение. Забравено било или било премълчавано и името на Ботев. Пръв Захари Стоянов

55

се заема не само да напомни, а и да направи много, за да не бъде покрит с праха на забравата поетът-революционер. Той, заедно с Георги Бенев, устроил за пръв път паметно почитане на Ботев в 1884 г., а в 1888 г. издава биографията му. В нея той категорично е подчертал: „ ... нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Ботев с аршина на обикновените смъртни”. [53]

Но когато по различни поводи управляващите среди е трябвало да се занимават с положението на наследниците на Ботев и на останалите живи поборници за свободата или техни наследници, те са вмесвали политически страсти. Отдадени повече на тях, отколкото на грижата за изпадналите в тежко материално положение поборници, опълченци и особено близки на загиналите за свободата, тогавашните управници съвсем не са се оказвали щедри в оскъдно даваните им помощи. Дори и с приетия в 1880 г. от Народното събрание „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци”, тяхното положение съвсем не се е облекчило с отпуснатите им нищожни пенсии.

И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, както казваше тя, са могли да й послужат тия пари. Идело й да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията й. За това ще използуваме сведения от нея и документи от онова време.

През 1885 г. тя се обръща към Народното събрание със следната молба:

До Господин Председателя на
Народното събрание в гр. София

ПРОШЕНИЕ
от Венета Хр. Ботева за увеличаване пенсията й
покорна молба

Както ви е известно, Господин Председателю, покойният герой Христо Ботев след смъртта си остава едно малолетно момиченце — Иванка. Грижата за отхраната

53. Зах. Стоянов, Христо Ботев, Русе 1888, стр. 14.

56

и възпитанието на това дете беше възложена на мене — неговата майка ... Нашето честно правителство, като взе предвид, че аз съм една слаба и до крайна степен бедна жена-вдовица, съгласно съществуващия в отечеството ни „Закон за подобрението (положението) на поборниците и на семействата на загиналите”, не закъсне да ми се притече на помощ, като ми определи ежемесечна пенсия от 30 (тридесет) лева, от която пенсия днес се ползувам, но тъй като това момиченце от година на година расте и разноските за храната, облеклото и възпитанието същевременно се уголемяват, то тази пенсия става недостатъчна за тая цел.

Заради това най-покорно ви моля, господин председателю, да благоволите и изходатайствувате пред високопочитаемото Народно събрание, щото пенсията ми да се увеличи от 30 поне на 60 лева за в месец, за което ще бъда заедно с детето си вечно признателна.

При настоящето прилагам едно общинско свидетелство под № 66 за материалното си състояние.

г. Търново, 16 януари 1885 г.

Покорна просителка
Венета Рашева Ботева

За неграмотността й по нейна лична просба се подписвам аз М. Кожухаров от гр. Търново”. [54]

Споменатото в молбата свидетелство има следното съдържание:

В. ТЪРНОВО
ГРАДСКО ОБЩИНСКО УПРАВЛЕНИЕ
№ 66
г. В. Търново
16 януари 1885 г.

СВИДЕТЕЛСТВО

Засвидетелствува се от В. Търнов[ското] град[ско] общ[инско] управление, че ВЕНЕТА РАШЕВА БОТЕВА,

54. Централен държавен исторически архив, фонд Народно събрание, д. сборно X, 1885, с. 52.

57

жителка от гр. В. Търново е на 35-годишна възраст, капитал няма, има една къща, в която живее и от която никакъв доход няма, намира се в бедно положение и че пенсията (30 лева в месец), която получава, не е достатъчна да поддържа себе си и детето си Иванка.

За което се даде настоящето, подписано и потвърдено от общинския печат, за да послужи дето стане нужда.

КМЕТ: Димов
Секретар: Атанасов [55]

Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря й продължили да живеят в лишения.

С друга молба на Венета от 12 ноември 1894 г. до председателя на Народното събрание пак се иска увеличение на пенсията й. В нея четем:

Господин Председателю,

След Освобождението на България, когато се събра Първото българско народно събрание през 1879 г., ми се отпусна една пенсия от 30 лева месечно, която получавам и днес.

Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество й отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща й Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането й в странство.

Смея да се надявам, че почитаемите български представители ще земнат предвид молбата ми, особено като се поставят в паралел лица с несравнимо по-огромни средства от мене и получават пенсии двадесет и тридесет по-големи.

С почитание
Венета Хр. Ботева

55. Пак там, с. 53.

58

Върху молбата има резолюция: „Комисията рещи да се докладва в Събранието с мнение, за да й се увеличи пенсията на 60 лв.” Под тази резолюция има и друга „Събранието: да се съберат сведения за материалното й състояние”, (подпис) Добринович. [56]

Като разбира, след дълго бавене на молбата й от 12 ноември 1894 г., че няма да бъде удовлетворена и като вижда безразличието, с което се отнасят към молбите й и несправедливото отпускане на пенсии, Венета изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма:

Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането й

С почитание: Венета Хр. Ботева [57]

56. Ж. Кабадаиев, Българската буржоазия и поборниците за народна свобода. — Известия на държавните архиви, 1963 г. кн. 7, с. 212—213.

57. Ж. Кабадаиев, Пак там; ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а. е. 620, л. 219.

59

Копие от телеграмата й било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895 г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.” [58] По-нататък в коментара редакцията е използувала повода, за да загатне, че на други били дадени много големи пенсии. При тогавашните политически нрави от едни среди са били използувани подобни случаи, за да се изобличат и нападат противниците им.

В това боричкане на политически страсти са се намесвали и злодумства от различни страни, търсели се различни формалности за наследствени права, за материалното състояние на Ботевото семейство и ред други с нищо неокачествими действия, за да се попречи на Венета да вземе прилична и заслужена пенсия. И тя се отказва от нищожното подаяние, престава повече да моли и до края на живота си не е получавала никаква пенсия. Вижда се, че Венета, като е искала да й се даде по-голяма пенсия, не е целела само материалната облага, а е правила това от страх да не би доходите й да не достигнат да образова децата си. Тя мисли повече за моралната награда, която по достойнство обществеността дължи на Ботев.

Но как е щяла да свърже двата края и как е щяла да се погрижи за образованието на Иванка, която вече е тръгнала на училище, Венета не е могла да си представи, ако не е бил вуйчо й. Когато Михаил Димитров пише за срещата си с нея в 1915 година, той подсказва отговора на тези тревожни въпроси: „Тя изказа, пише Димитров, учудването си, че толкова много се интересуват от Христо Ботев и толкова много книги били написани за него, а детето и съпругата му щели да умрат гладни” ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо й. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от тоя свят огорчена, толкова повече, че Народното събрание към някои е било много щедро...” [59]

Баба ми отбягваше да говори за нищожната пенсия,
 

58. ЦДИА, ф. 173, оп. 1. а. е. 620, л. 218 — Оригинала.

59. М. Димитров, Венета Хр. Ботева, Народен женски глас, бр. 19, 27 май 1945.

60

която й давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата й няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”.

Отношението й към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря й, е останало непроменено — отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията й.

А Стамболов, както и други управници, са използували и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересувани за участта им, а на практика чрез официалните органи са проявявали незагриженост за тях.

Здравомисляща и трезво гледаща на тогавашните обществено-политически порядки. Венета не е прощавала на никого оскърбителното отношение и обидите, нанесени лично на нея и на паметта на Ботев. До такава степен и по-късно са я отвращавали управници и официални институции, че тя понякога е стигала до крайности в отношенията си към техните представители. Инженер П. Абаджиев пише за подобен пример на безкомпромисно държане на баба Венета дори и към по-обикновен държавен служител: „Спомням си при един случай на една забава в „Читалището” тя бе с Иванка в реда на балкона. Те спореха живо помежду си, когато Иванка ми даде знак да отида при тях. Когато отидох при тях, Иванка възбудено ми каза: „Представете си, че мама не желае да приеме Николов, инспектора от Министерството на просветата, който иска да дойде да й изкаже своите почитания”. Попитахме баба Венета защо не желае това, на което тя отговори: „Защото мразя днешните властници, не ги обичам”. Аз помених на Иванка, че не бива да се противопоставя на убеждението на майка си, тъй ка-

61

то тя има свой мироглед и не желае да наруши отношенията си към ония, които не обича.” [60]

А тя живо се интересуваше от вътрешната политика на управниците и неведнъж изразяваше отношението си към тях. „Всички тези временни хора ще измрат, казваше тя, и ще се забравят, но моят Христю ще бъде винаги жив и песни ще се пеят за него”. И никога не е преставала да се интересува от всичко, свързано с Ботев. Когато Иванка, като учителка, е поканила на обяд своя ученичка, майка й, като научава, че момичето е от Калофер и се готви за учителка в родния си град, й напомня, че там читалището „Хр. Ботев” било занемарено. Тя пожелала да работят, да го съживят и обещала, че ще ги подпомогне със средства, като напомнила да я държи в течение за направеното. И наистина, когато девойката завършила училището и станала учителка, с колегите си оживили дейността на читалището, устройвали беседи, утра, вечеринки, набавили книги. [61]

Но да се върнем към последователния ход на разказа си. До 1885 година вуйчото оставал непримирим. Дори и когато Венета в това време действувала за отпускане на пенсия, която заслужавала, и дирела неговата помощ за въздействие върху църковните среди в Търново, които също й пречели с ред формалности, той оставал непреклонен.

Постепенно обаче държането му към Венета се променило. С годините непримиримостта, която го накарала да се отнесе тъй строго със сестриницата си, намаляла. Не можел само да й прости, че „не е минала под венчило”

Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го гледа добре. През 1885 година той пратил вест, че й „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да й позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете
 

60. П. Абаджиев — Спомени (мое притежание).

61. Институт за история. — БАН, Параскева Сакъзова, Биографични материали, арх. сб. Инв. № 222 — 1950.

62

в ръка във владишкия дом и поела грижите за 77-годишния си вуйчо.

Иванка била настанена в пансиона на мадам Брок. [62] Две години престояли майката и дъщеря й в Букурещ. През това време Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. И владиката ще й се отблагодари. В 1887 г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка.

За Венета и децата й било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми.

Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата й се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо й, за да може да види на какво гради плановете си. Ето едно от нейните писма до Евлоги Георгиев:

„До Господина
Евлоги Георгиев в Букурещ

Многоуважаемий Господин,
Г-н Евлоги Георгиев

При всичкото си желание да не ви безпокоя и утруднявам с писмата си, необходимостта ме кара да се отнеса към вас, многоуважаеми Г-н Евлоги, и да ви напомня и в същото време да ви моля най-покорно за по-скорошното разрешение на давноочакваното завещание.

Не зная положително най-после как вече да действувам: писах в Министерството, писах до вас, до г-на Юрданча, после чаках, пак писах и вече половин година от като не съм никому писала, като чакам дано някакси по мирен начин да се разреши тоя давноочакван въпрос. Аз изпълних всичко, което беше възможно от моя страна, вече както сами видите третя година се захвана от като вуйка

62. В. Xристу, Дъщерята на великия поет — Велико Търново, бр. единствен, юли 1967; В. Xристу, С всеотдайността на бащата. Нар. младеж, бр. 297, 17 дек. 1966; Ж. Станева, Трите ботевки (Лични спомени). В защита на мира, 1969, кн. 1, с. 32.

63

ми е починал и още нищо положително не е определено за отварянето на завещанието му. Поне приблизително да се определи времето за отварянето му. Аз като идвах онова лято в Букурещ, господин Димитър от вашата кантора ме успокои, като ми каза, че в най-непродължително време щяло да се отвори завещанието, но за жалост изтекоха осем месеца и никакъв отговор.

Ми се струва, че е излишно да ви утвърждавам в моето многословие, всичко изказах в предишните си многочислени писма, а най-после аз мисля, делото, което ме кара да се отнасям към вас, е много ясно.

Понеже от вас всичко зависи, вий можете всичко да направите, аз се адресирам до вас. Многоуважаеми Господин Евлоги, като ви моля най-покорно да имате добрината да разрешите този въпрос.

Оставам в надежда, че ще земнете във внимание молбата ми.

31 май 1889 г
Гр. В. Търново

Вас многоуважаваща,
с истинско почитание,
Венета Рашева—Ботева” [63]

Уреждането на завещанието станало едва през 1898 г. (по постановление на Министерския съвет № 23 от 31 март) и всичко било предадено за изпълнение от Синода на Българската православна църква. [64]

Така че завещанието на Панарет Рашев се уредило 11 години след смъртта му. Според него на Венета Ботева и децата й се определяло следното:

„Да дадат шест хиляди лева на внучката ми Венета.

Да дадат на същата тая внучка Венета други шест хиляди лева, от които да взема лихвите, догдето е жива, и които да се разделят на двете й деца, Димитър и Иванка, след като умре.

Да дадат на същата Иванка, дъщеря на Венета, три хиляди лева, когато се ожени.

Да дадат три хиляди лева на гореказания мой внук Димитър, син на Венета, щом свърши богословските науки и се подстриже в свещенически чин.”
 

63. НБКМ — БИА, ф. 7, арх. ед. 183а, л. 1—2.

64. С. Велев, Златна книга на дарителите за народна просвета, кн. I, Пловдив, 1907, с. 110.

64

В края на завещанието, подписано на 21 юли 1886 г., е писано:

„Прибавка. На внучката ми Венета вместо шест хиляди лева, както по-горе е казано, да й се дава лихва на двадесет и шест хиляди лева, додето живее, а подир смъртта й този капитал двадесет и шест хиляди лева да се разподели между децата й Димитра и Иванка.” [65]
 

Но още щом се завърнала в Търново след смъртта на вуйчо си, Венета се погрижила да се нареди, за да може децата й да продължат образованието си. С парите, които получила от вуйчо си, вън от завещанието, тя си купила къща в центъра на града, [66] построила два етажа над нея и два магазина за доход, тъй като ги дала под наем. След дълги теглила майката и дъщерята се настанили в свой дом. Днес на фасадата на къщата (на ул. Ст. Денчев № 2) към улицата, в средата има паметна плоча с надпис:

ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА
ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ 1948 Г.

Иванка продължава учението си. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената й грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели, главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата й.

Редуват се радостни дни за Венета, когато децата й са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революцио-
 

65. С. Велев, Златна книга на дарителите за народна просвета, кн. 1, Пловдив, 1907, с. 106, 109.

66. Къщата, която купила, била на Велчо Джамджията. Първоначално тя минала като зестра на дъщеря му Тодора Петкова Медникарова, после била на Тодор Бостанджиев и Петко Боев, при чието изселване я купила Венета. — Институт за история — БАН, секция „Възраждане”, арх. сб. инв. № 56 — 1965.

65

нери и укрива оръжие. А по време на голямата железничарска стачка през 1907 г. тя я подпомогнала с 200 лв. През май или юни 1906 г. баба Венета, баща ми и леля ми Иванка, а и сестрата на баба ми — Мариола, отпътували за Южна Русия, повикани от адвокат или пълномощник за ликвидиране наследството на д-р Кирил Рашев, който починал в 1900 г. Както говори в спомените си д-р Стоян Христов, [67] касаело се за „дребна работа” (по-голяма част от наследството останала за други лица) и не си струвала умората и направените разноски за пътуването. 1000 лева от завещаните от Кирил Рашев пари баба ми дарява на църквата „Св. Константин” в Търново. От някои вещи, останали от брат й, у мене е запазена металическа посребрена кутийка с монограма на К. Рашев, като спомен за това последно излизане на баба ми вън от България.

След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря й Иванка в 1906 г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено.

По-късно, когато заговорваше за Ботев и за Иванка, мъката преливаше в гърдите и, тя ставаше безжизнена. А тази нейна мъка беше неизказана. Когато беше у нас, често се отдаваше на скръбта си, ставаше мълчалива и затворена. В моменти, когато скръбта й ставаше непоносима и по-силна от волята й да я овладее, вземаше една малка латерничка — някогашна играчка от детството на Иванка, и нежни звуци на старинен валс се разнасяха из стаята. Дълго време след смъртта й у нас бе запазена тази латерничка, с която се е разтушавала скръбната майка.

Чувствуваше се, че живее с миналото си. Често ходеше в Търново. Там в къщата беше запазила непокътната стаята на Иванка, както е излязла от нея след омъжването си. Седеше и мълчеше, потънала в спомените си.

Тя заживява сама в Търново. Не обича много да ходи и да се среща с различни хора, рядко ходела и у сестра си Мариола. Държала се почтено, сериозно. Постепенно се върнало и уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани. А
 

67. Институт за история — БАН, Биографични материали, арх. сб. инв. № 56 — 1955.

66

в радостите и скърбите на семейството й най-близко участие са вземали търновските семейства на Марин Гайдов, на Панайот Славков, на Димитър Янулов, на съседите Пеньо Стойнови и др. Учителите — Гюров, когото тя и баща ми са подпомагали материално поради разходите му за голямото му семейство, и Йордан Кулелиев също са били близки с нейното семейство. И тя, привързана към родния си град, не мислила никога да го напуща. А и на старини хората обичат да стоят там, където са се родили, расли, свикнали.

Но когато почина майка ми в 1915 г., тя се пресели при нас в София. От това време са и най-много от спомените и разговорите ми с нея, и между нея и баща ми, които предавам тук. В осиротелия ни дом тя напълно замести майка ми. Нищо в него не трябваше да се наруши. Вкусът й към хубавото, домакинските й способности и майчински добродетели веднага проличаха.

Както баща ми я охарактеризираше като волева и силна, и както думата и желанието й са били за него и за Иванка закон, такава беше тя и към мене и към още съвсем малкия ми брат. Обичта си към нас засвидетелствуваше с грижите си и със старанието си да не ни липсва нищо, което е могла да ни даде майка ни. Но, както вече споменах, беше строга и понякога се страхувах от нея. А като заминеше за Търново, което често правеше, чувствувах, че въпреки това, ми е мъчно без нея и разбирах колко много я обичам. И когато ме съветваше и мъмреше, тя не ме отблъскваше, а ме привличаше още по-силно към себе си, защото виждах, усещах мъдрото й и справедливо отношение към мене.

Както е бдяла над възпитанието на Иванка, така тя постъпваше и с мене. Грижеше се и изискваше да не занемарявам угледния си външен вид, да поддържам в ред учебниците си и масата, на която работя, като винаги ми сочеше за пример леля ми Иванка, а и да се отнасям добре с другарките и учителките си. Когато учех някое стихотворение наизуст или при друг случай, караше ме да го повтарям и слушаше с внимание. Имаше предпочитания повече към поезията и песните, отколкото към прозата. Така тя поддържаше по-жив спомен за Ботев и преживяванията си, когато го е слушала да декламира своите стихотворения. Вживяваше се със същата непосредственост, с която някога се е вълнувало сърцето й.

67

В такива моменти заговорвахме за стихотворенията на Ботев. Изненадах се, когато за пръв път ми издекламира „Пристанала”; то й било най-любимото. А тя често е карала и Иванка да й декламира стихотворенията на баща си.

По-сетне, когато се поотпуснеше и идваше в настроение, започваше да декламира Ботеви стихотворения, цели или части от тях. С добра памет, тя бе усвоила някои от самия Ботев, а други — от Иванка. Обичаше особено много да декламира „На прощаване”, „Хаджи Димитър” и „Пристанала”. В тях тя виждаше Ботев и при раздялата с близките си, и в героичната му смърт, а и себе си, поне като образ, в „Пристанала”. Когато стигнеше до последните четиристишия, тя напускаше по-еднообразното рецитиране и с променен глас и подчертано предаваше строфата:

Но кат видя той Дойчина
дъщеря си и мил сина,
попоглади си брадата
и извика към гората ...

На третия стих („попоглади си брадата”), който изричаше по-разточено и разчленено, самодоволно, с широк жест прекарваше ръката си по лицето и поглаждаше брадата си. Всичко това ми правеше особено впечатление — в такива минути не липсваше вживяване и известна артистичност на баба ми, която обикновено проявяваше характерната си сдържаност.

Стихотворението „Обесването на Левски” й действуваше угнетяващо. Чуеше ли ме да го декламирам, тя ще ме пресече: „Стига бесилки!” Повече лежаха на сърцето й стихотворения за подвига, за устрема в борбата, дори и за смъртта, но смърт героична, в бой с врага, а бесилото някак я вледеняваше и й навяваше грозни мисли.

Знаеше всички стихотворения от Базовата „Епопея на забравените”. Обичаше да декламира и тях — цели или отделни откъси. Те особено много я трогваха. Когато й декламирах някое от тези стихотворения и завършвах с последния стих, тя развълнувано казваше, че само за това стихотворение на Иван Вазов „цял народ трябва да му целува десницата”. Свойски, баба ми наричаше народния поет „бай Иван”.

68

В такива моменти тя ставаше и по-разговорлива. А знаеше да говори добре, мъдро и умно, а не простовато. Речта й — хубава и правилна българска реч, тук-таме прошарена с някои търновски диалектни думи за колорит. Когато съм я запитвала защо не е искала, при толкова възможности, да се научи да чете и пише, тя отговаряше: „Ако правиш нещо, прави го както трябва, ако не — не се захващай”. Максималистка беше тя, защото всичко друго, което правеше, ставаше наистина повече от добро.

Но тя не угасява интереса си и с бистрата си памет задържа всичко, което й е прочетено или разказано от други. Заучаването на стихотворения от Ботев и Вазов дължи и на учителката Райна Николова, която е била приятелка на Иванка и която до последните й дни остане най-близка и вярна другарка на баба ми. А и нейната племенница Райна Недялкова, по баща Паскалева, Николова, още като дете е била канена от Венета вечерно време да стои при нея, а и да нощува, когато скръбната майка е търсела разтуха след смъртта на дъщеря си. Тя й четяла от учебниците по история, вестници и най-вече произведенията на Ботев и писмото му.

Колко силно е държала тя постоянно в мислите си образа на съпруга си и завета му да се грижи за Иванка, та се е поддала дори на неверни слухове за него и на измамни представи!

В 1896 г. се пръснал слух, че някакъв затворник, избягал от азиатска крепост, съобщил, че Ботев бил жив — глух, който отначало повярвал и Яворов [68]. Този слух развълнувал цяло Търново, стигнал и до Венета. Илия Янулов в биографическите бележки за Иванка към изданието на Ботевите съчинения (1907 г.) пише: „И когато преди 8—9 години като мълния се разнесе вестта, че Ботйов е жив, жена му, упоена от една тревожна, велика радост, вярваща повече от всички, че той не е бил никога ранен смъртоносно, че той е живял досега някъде — готвеше да му представи най-голямото богатство на света — Иванка, която следваше тогава в Швейцария. „Аз си изпълних дълга, с гордо чело ще се явя пред него”, викаше тя вярваща ...” [69]
 

68. Вж. проф. М. Арнаудов, Яворов, личност, творчество, съдба, С., 1961, с. 246.

69. Ил. Янулов, Иванка Хр. Ботйова — Христова, биографически чертици, Христо Ботйов, Съчинения, С., 1907, с. XII—XIII.

69

На друго място в спомени за онова време той продължава: „Може да си представим какво ставаше в душата на Венета. Тя стягаше един куфар — ще отива да посреща Ботева, макар че сама не знаеше точно къде. Иванка трябваше да бъде предупредена. Писахме й писмо в Женева, че има такъв слух — „кажи й го с много заобикалки”, ме предупреждаваше майка й — „каквато е буйна, да не тръгне веднага, да чака телеграма”. [70]

И още един случай, вече за тежко преживяване на Венета. Към 1900 г. на „Марно поле” в Търново се разположил някакъв чуждестранен паноптикум, в който имало сандъци от прозрачно стъкло с восъчни фигури на Ботев, Хаджи Димитър, Петьофи и др. Отишла да го види и Венета. Щом застанала пред сандъка с фигурата на Ботев, тя започнала да бледнее и се строполила безчувствена на земята. Свестили я присъствуващите и искали да я отведат до дома й, но тя отказала. А изкусно направената восъчна фигура представяла смъртно ранения Ботев със струяща кръв над окото, опасваща бялата му шия. Отпосле всеки ден, докато паноптикумът стоял в Търново, Венета отивала в него и безмълвна стояла пред восъчната фигура на Ботев. [71]
 

Да се говори за прощалното писмо на Ботев, както казах, беше най-приятното изживяване на баба. Неведнъж тя подхващаше разговор за него и с баща ми. И двамата често се впущаха в размисли и тълкувания, преди всичко на обръщението „Мила ми Венето, Димитре и Иванке!” Защо той е написал името на Димитър пред името на собствената си дъщеря? Баща ми смяташе, че го е направил съзнателно и предвидливо, като е спазил йерархията във възрастта на децата и го е включил в семейството си като по-голям син и с това го задължава, ако той загине, Димитър, като порасте, да замести бащата, да бъде той силната мъжка подкрепа на останалите сами жена и дъщеря. Един път малко поусмихната баба Венета добави, че го е направил и от уважение към нея и че Димитър, да се знаело от всички, е само негов и да няма никой право да раздвоява детето и завинаги да
 

70. Ил. Янулов, Спомени (мое притежание).

71. Институт за история — БАН, Биографични материали, арх. сб. инв. № 249 — 1951.

70

го остави при нея и сестра му. Баба казваше, че Ботев светкавично решавал всичко и с бързина го изпълнявал — предвидливо и решително той завинаги го е включил в семейството си.

Те и двамата изразяваха възмущението си от слабия интерес, който се проявяваше към Ботев. С остри порицания обвиняваха тогавашната наша общественост. „А някой ден, казваше баба, ще човъркат с най-малки подробности, но мен няма да ме има”.

Но на баба ми й беше много неприятно и се ядосваше, когато я търсеха, за да я разпитват за Ботев или за нея самата. На такива посетители, които похлопваха на нашата врата, тя ми поръчваше да им кажа, че или е болна и не може да ги приеме, или че я няма — заминала за Търново. Ако някой все пак успяваше да се добере до нея, тя оставаше много резервирана и набързо го отпращаше.

Това се дължеше и на обидата и огорчението не толкова поради отношението на управляващите към нея, колкото към детето па Ботев — Иванка. „Ако беше само до мене, отдавна бих забравила всички обиди и унижения, но за Иванка никога няма да простя, защото ако не беше вуйчо ти, не само че щеше да остане без образование по, както беше тръгнало, не знам докъде щеше да стигне и какво щеше да стане с нея”. Ето защо тя не искаше да говори пред всекиго и до края на живота си не прости на много от ония, които оскърбително се бяха отнесли към нея. А и не искаше да човърка постоянно раните си от миналото.

По-голяма откровеност е проявила пред Михаил Димитров, който я е разпитвал през 1915 г., и е споделила с него тези свои мисли. С непогрешимия си усет за хората, тя разбрала, че интересът към Ботев на Михаил Димитров е ръководен от истинско патриотично чувство и че той споделя възмущението й от официални и други среди. А и той е разбрал и почувствувал, че наистина, както посочих от статията му по-горе, тази жена би била в безизходно положение, ако не е бил вуйчо й да й помогне. [72]

Това негово отношение към баба ми и към нейните
 

72. М. Димитров, Венета Хр. Ботева, Народен женски глас, бр. 19, 27 май 1945.

71

болки почувствувах най-добре, когато в 1953 година се срещнах лично с академик Михаил Димитров. Той се отнесе с голяма топлота и сърдечност към мене — внучката на Венета Ботева, и интересът му към съпругата на Ботев не беше намалял. И по негова препоръка бях изпратена от Българската академия на науките в командировка в Търново, подписана от председателя на академията, за да издиря материали и сведения за баба си Венета.

Някога не се отдаваше официално почит, както днес, на името и подвига на Ботев. Ако това е ставало (по-късно), то се е правело от млади прогресивни хора, които са издавали „Ботеви листове” или са правили поклонения на „Вола”, но на 2 юни — деня на гибелта му. А рожденият му ден е бил забравян.

Но баба Венета не го забравяше. На 7 януари тя винаги си беше в Търново. На рождения ден на мъжа си му отдаваше почит; тогава й идваха госта. На този ден понякога отивахме и ние с баща ми да поздравим баба, да изживеем заедно с нея мигове, в които тя извикваше паметта за незабравимия й Христю. А тогава, през коледната ваканция, се завръщаха по родните домове учители, студенти, ученици.

Спомените ми за онези дни ме отвеждат в голямата стая с миндерлъците, покрита с китни губери и пъстри възглавници. По стените портрети на Ботев с четници, на Ботев с братята си, на Иванка, дъщеря му, и на Венета; сред стаята на малка масичка с червена плюшена опокривка — пак портрет на Ботев в красива рамка и до него в светлосин пахар пъстри цветя, които никога не увяхват, както не увяхна и голямата любов на Венета към нейния Христю.

А рамката, в която беше поставен този портрет на Ботев, имаше малка история. Един ден в Букурещ, като подреждала сандъка си, Венета извадила една икона на св. Димитър, която била подарък на сина й от владиката. Неочаквано влязъл Ботев в стаята и видял иконата. Взел я в ръце и дълго я разглеждал. Смутена, Венета мълчала и си мислела какво ли ще каже или ще направи с иконата. Но той я погледал и й казал да я прибере грижливо, за да не повреди рамката. И с тъга в гласа си добавил: „В кой ли затънтен манастир е излял измъчената си душа такъв майстор”. Ве-

72

нета разбрала, че не образа на светеца, а рамката е разглеждал Ботев. В тази рамка баба Венета беше сложила портрета на Ботев, който стоеше на масата в средата на стаята. Рамката беше красива плетеница от дърво, ръчна работа — цветя с тичинки, детелини, ангелчета с разперени крилца и всичко така преплетено, изглеждаше като дантела.

Там, в тази просторна стая, тя посрещаше гостите си, дошли да почетат паметта на великия й съпруг. Приемът не преминаваше в шумии разговори, а при мълчаливо като в храм възпоминание пред образа на Ботев. Но привечер наставаше оживление, когато в стаята нахлуваха младежи — студенти и ученици, и запяваха Ботеви песни: „Жив е той, жив е!”, „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” — отекваха гласовете им в голямата стая. Разчувствувана, баба ми ги черпеше, обгръщаше ги с майчин поглед, пълен с умиление и признателност, и им разказваше, разказваше.

Седми януари се е запазил най-ярко в паметта ми.
 

Баба ми беше здрава, държалива, дори и когато старостта й напредваше. Винаги изправена, със силния си дух тя внасяше спокойствие и сигурност в осиротелия ни дом. Не обичаше да говори за болести и недоволствуваше, когато я посещаваха стари и болни жени, нейни близки, и говореха за болести и „призовки”, т. е. за близка смърт. А тя искаше да живее, отначало за да образова децата си, а после — за да им се радва.

Когато живееше при нас в София на ул. „Цар Крум” 17 (сега „Хан Крум” 15), тя се сприятели е наша съседка, стара жена, и у нея намери сродна душа — Сусанка Хр. Георгиева. Тя беше майка на Йорданка Вълкова, жената на екзекутирания в 1942 г. деец на БЗНС инженер Георги Вълков. Йорданка (Дуня), макар и малко по-възрастна от мене, беше най-добрата ми приятелка, каквато ми е и сега. Двете стари жени се сдружиха, намериха общ език, свързваше ги обща грижа за децата им. И баба Сусанка, като баба Венета, беше отгледала и дала образование на децата си, беше се борила с всички тежести на живота, но също с чест беше изпълнила майчиния си дълг. Те станаха неразделни с баба ми, пиеха си заедно кафето или стояха на чист

73

въздух в градинката у Георгиеви и дълго си говореха, говореха.

Баба ми не вземаше никакви лекарства, не даваше и дума да се издума за лекари, за лекуване. Но постепенно отпадна и ако не излизаше на въздух с баба Сусанка, аз или баща ми я придружавахме в кратките й разходки и почивки в малката градинка. А и на баня започна да ходи, придружена от баба Сусанка. Зачестиха и оплакванията й от главоболие и виене на свят. Явяваха се и болестни кризи, които силно са ме изплашвали, когато съм бивала сама край нея, но и в такова състояние тя не хленчеше и като й просветне малко, ще ме повика при себе си и ще разказва за онова, което на много места тук написах.

Когато веднъж баща ми я завари в такова положение и я запита болна ли е, тя наруши правилото си да се оплаква и с необичаната от нея дума, но шеговито, каза, че има главоболие и допълни: „Призовки, Димитре, призовки!” Но че била ми направила вече завещанието си. Късно след смъртта й разбрах какво ми бе завещала не само с разказите си за своя живот, но и с делата и примера си.

А щом й просветнеше, веднага пак се заемаше с домакинството. Не можеше да стои празна и да чака наготово. Но от ден на ден все повече западаше. Било поради носталгия за родния град, било за да прилее гроба на Иванка, в последните месеци на 1918 г. тя заговори за отиване в Търново. Но като че имаше някакво предчувствие, което изпитват старите хора пред смъртта. Често повтаряше на баща ми: „Ако умра, искам в Търново да умра и да ме заровите при Иванка”.

Баща ми не можеше да подозира, че това са вече нейни последни желания. Поради постоянните настоявания да отиде и навести къщата си, един ден той я завежда в Търново. Тя е доволна, че отново е в родното място. Но не мина много време и баща ми получи телеграма, че майка му внезапно се разболяла и че го вика веднага да замине за Търново. Поисках и аз да го придружа, но той отказа да ме вземе със себе си. Така че за последните минути на баба Венета научих от баща си. Вечерта баба ми била съвсем добре, вечеряли с жената, която спяла в съседната стая. Изглеж-

74

да, че се е страхувала да остава сама, затова е повикала своята съседка Райна Николова, пенсионирана учителка, някогашна добра приятелка на Иванка, да бъде около нея. А и преди заминаването си от София тя поиска да съм наблизо край нея; пренесоха кревата ми в нейната стая и аз спях при нея.

Рано сутринта на 27 февруари 1919 г. тя събудила съседката си, защото имала силно главоболие и вече се била схванала. Първите й думи били да телеграфират на баща ми веднага: „Имам син като аслан, да дойде веднага”. Разтичала се жената, дошли и други близки, повикали лекар, който установил, че е получила удар (мозъчен кръвоизлив). Била вече парализирана, но в пълно съзнание и от минута на минута все повече отпадала. Унасяла се и като че заспивала, но с усилие отваряла очи и питала: „Дойде ли Димитър?”, „Защо се бави Димитър?”.

Стискала душа, както казва народът, направшта последно и предсмъртно волево усилие, но дочакала сина си. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните й думи били „вечни времена, българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала.

Докато беше жива, баба Венета е казвала не един път, че като умре, не иска с „тъпани и зурли” да я погребват. Нали така било тогава, докато човек бил жив, търсели му кусурите, а след смъртта му се сещали да го възхваляват и „биели тъпани” на погребението му. И затова баща ми не дал голяма гласност за смъртта на майка си, а тихо и скромно я погребал до скъпата й Иванка, както тя неведнъж е нареждала. Въпреки това, много търновски граждани и ученици дошли да се простят с баба Ботевица.

След смъртта на Иванка майка й поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата й дъщеря. А своята и народна почит към нея търновското граждан-

75

ство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат славата:

„ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ
И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ,
РОДЕНА 1847 Г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919 Г.
ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО — 1948 Г.”

Когато след погребението й баща ми се завърна в София, беше много скръбен и сломен и всичко ни разказа накратко и сухо. Но отпосле научих много повече за последните двайсет минути на баба ми, в които тя се е простила със сина си и му предала писмото, а и за погребението й. Той изразяваше безграничното си уважение, което е хранил цял живот към майка си, към нейната жертва да отгледа и образова децата си, като се е отказала от всичко свое заради тях. Изпълнен с неизличимия спомен за последните й мисли да се запази Ботевото писмо за вечни времена, той виждаше в този неин последен завет жената, която достойно е съпътствувала Ботев.

Отново осиротя домът ни. За мене баба Венета беше като майка. Но след смъртта й почувствувах, че загубвам не само втора майка и любима баба, тя беше отнесла и духа на бурни години от историята ни. Завършил беше животът на една българка, която непосредствено беше станала свидетелка, и според силите си съучастничка, на революционното дело на своя съпруг и неговите оподвижници.

Тя неуморно след смъртта му е събирала средства, не да ги трупа, не да ги крие, а да осигури издръжката на депата си и да раздава на нуждаещите се, да подпомага полезни дела. Самата тя живееше скромно. Паскал Паскалев, съпруг на Мария Димитрова, внучка на сестра й Мариола, ни пише в спомен от 1948 г.: „Тя не беше нито бедна, нито богата.” Тя разумно е разпределяла средствата си и всичко беше раздала приживе. Не е проявявала скъперничество и в последните години от живота си, защото е знаела, че ако има нужда, може да разчита винаги на поддръжката на сина си.

А както се беше лишавала от средства за себе си, така беше се отрекла и от свой личен живот.

76

За Венета Ботева в миналото не се е писало много. По-късно се появяват отделни статии за нея или образът й се засяга, когато се говори за Ботев и близките му. В някои от тях се развива мисълта на баща ми за нея: „Майка ми е първата еманципирана българка”, в други тя се поставя редом с вдъхновени от освободителното дело българки от .миналото. А неизвестен певец й е посветил и народна песен, записана в Калофер, която вече се е загубила, но която някога се е пеела и е звучала като посвещение от Ботев на нея.

А академик Михаил Димитров й е направил следната характеристика:

„Тя е била от ония цялостни натури, при които моралната потреба от по-висок смислен живот е господствуваща черта е характера им ... моралната сила на Венета да се издигне над всички условности в онова еснафско време е било нещо рядко между жените.” [73]

Всенародна почит е отредена на тази предана съпруга и майка, името на която в съзнанието на българския народ стои до името на великия син на България.
 

73. М. Димитров, Венета Хр. Ботева, Народен, женски глас, бр. 19, 27 май 1945 г.

[Previous] [Next]
[Back to Index]