Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско
Васил Кънчов
 

Б. Битолско, Преспа и Охридско
 

V. Преспанското езеро и Долна Преспа

Лодки, с които се пътува по езерото. — От Шурленци до Койнско. — С. Койнско и жителите му. — Изглед на езерото от Койнския полуостров. — Манастирът «Св. Марена». — Изтреблението на славянските защитници в Преспа. — Паметник на пътя до Завер. — Заливът Завер. — Предания за произхождението на езерото. — Подводни остатки в езерото. — Полуостров Макария. — Островчето Град. — Пустецкият залив и островчето Мали град. — Южният бряг на езерото. — С. Нивици. — Малото Преспанско езеро и неговата околност. — Островчето Аил. — Източният бряг на езерото. — С. Герман. — Големина на езерото. — Риболовството. — Климат.


От Шурленските ханове се види само една малка част от езерото. Един планински рът, който от Галичица се вмъква в езерото, скрива зад себе си останалата част от водите му. Който иска да пътува навътре, трябва да наеме чуна от рибарите, които стоят тук. Чун е една първобитна лодка, направена от три коруби. Едната е основата, а две от страни образуват издути мехове. На предната част трима чунари теглят с лопати се от дясна страна, на задната част стои кърмачът с лопата, тегли от лявата страна, а същевременно управлява кърмата. Понеже има само един удобен чун за плуване, то притежателите, дето им прилегне, не се шегуват много с пътника; те искат толкова пари, колкото мислят, че той може да им даде. Още Григорович се оплаква от тях.

От Шурленци ще се отиде на Койнско и оттам пътникът може да вземе каквото ще направление. Отива се за 3 часа с чуна. Весело е пътуването по тия места. В най-горещите юлски дни тук е прохлада. Чунът леко пълзи по повърхнината на езеровите води. Слаби вълни шарят езерото. Тих приятен ветрец подухва. Душата на пътника обладава едно неопределено чувство. Нещо приятно, упоително, нещо тежко, мъчително. Пред очите стои красивата природа в пълното си величие: Койнският рид, покрит с гъста зелена гора; грамадните планински скали от


409

Галичица си спущат нозете във водата; хубавите селца от наоколо пленяват пътника; но тъжни възпоминания за миналото смущават веселото настроение на българина!. . .

От дясна страна от полите на Галичица идат 3 малки рекички: Шурленската, която извира близо до брега и като кара една воденичка, скоро се спуща в езерото; после иде Отешовската, рекичка със селото Отешово и под него тоже една воденичка с един камък и най-сетне Лясковечката със селото Лясковец. Това са само реките, които от Галичица идат в езерото. Нито един по-голям извор има на юг оттук. Ето защо планината на юг от Койнския полуостров е наречена Суха гора. Там дето полуостровът се наченва, е селцето Стен с хан до пътя. Всичките тия селца са населени с българи.

Полуостровът, който достига почти до средата на езерото, свършва се с един остър връх, с един език. На южната част на тоя език лежи селцето Койнско, което се състои от една едничка фамилия, която има две къщи с 42 души население. В подножието на ръта стои една малка полянка, която като дъга се завива покрай езерото и на тази полянка е построено селото. Близо над него лежат няколко ниви, едно лозе и сетне се наченва гъстата хубава гора. Койнско принадлежи на един корчански бег. Цялата околност на езерото е била опустяла във време на кървавите размирици на Али паша Янински. Тогава са се възползували околните бегове да си разделят опустялата земя. Когато населението почнало да се връща подир тези размирици, то намерило своята бащина земя в чужди ръце. Новопоселенците трябвало да делят произведенията на труда си с новите господари. Тъй са се образували чифлиците покрай езерото.

В същите бурни времена е опустошена и Мокра, за която ще говорим по-сетне. Основателят на селото Койнско Иван Секула е бил родом от Мокра. Във време на опустошенията той избягал далеч в Битолското поле. Подир падането на Али паша той се върнал назад и избрал този красив ъгъл за свое жилище. Това е било преди 65 години. Той имал трима синове, от които двамата са живи и са началници на семейството, което състои от техни синове, внуци и правнуци. Георги е най-старият, той има около 70 години, оплаква се, че е болнав, но тегли веслата на чуна по-хубаво от своите синове. Той е предал упра-


410

влението на къщата на по-малкия си брат Тасе, на когото човек не би дал повече от 40 години, а той е надминал 60-те. Той е един едър, пълен плещест мъж, който се радва на младенческо здраве. Той е сега кмет и баща на селото, съдия и началник на къщата. Всяка сутрин той разпорежда работниците, кой какво ще работи през деня. 22-ма души могат вече да работят, а 20 са маловъзрастни. От старите през деня никой не се вижда в селото. Едни са по нивите, други по ливадите, трети при овците и пр. Само децата играят целия ден покрай песъчливия бряг на езерото, под надзора на кучетата, които са оставени да пазят къщата.

Две големи постройки служат за жилище на голямото семейство. Помежду тях е гумното, кошовете, харманът и всичките домашни принадлежности. Вечер, освен овчарите, цялото село се събира на ядене. Почетното място е оставено на старците. Момите слугуват, а децата са събрани на една голяма купчина около две дървени паници, ядат, сърдят се и се бият с лъжиците. Весело е в семейството на Секула. Всичките се радват на добро здраве. Ако да не бяха тежките данъци, ако да не трябваше къщата да дава половината своя труд на чифликчията-притежател, то тези хора биха живели тук като в рай. Но само една четвърт остава на селяните от всичкия им труд, 3/4 се поглъща от господарите на страната по разни начини.

По тези места в облеклото на мъжете се вижда влиянието на ближния арнаутлък. Носят тесни бели беневреци, бяла антерия и арнаутски капот.

Койнско е било до центъра на езерото. На самия връх над селото има останки от една малка църквица. Никакви изображения не са опазени. Оттук се вижда целият северен, източен и част от южния бряг на езерото. Богата панорама се представя пред погледа. На изток ребрата на Пелистър и Баба планина, още подпълно неоголени от своите обитатели, допират до самите води на езерото. 11 села са наредени по тоя бряг на едно разстояние от 20—25 километра и 4 малки рекички слизат от Пелистър и Баба планина в коритото на езерото. Брегът ни представлява една отворена дъга доста равна по цялото си продължение. На югоизток стърчи Горбец, един от най-високите планински върхове на тези вериги. Отвъд зад него въобра-


411

жението рисува Лерин. В самото подножие на Горбец се съглежда малка частица от малкото езеро. На юг ние виждаме остров чето «Град», което възбужда стари възпоминания за бурното Самуилово време и зад него едвам се вижда част от южния бряг с Ореховските планини. Изгледът е прекрасен. Картината е пребогата, но гледачът с`е не е напълно доволен, той не може да види всичко, което желае. Една голяма част от водата се крие от него. Нека той се покачи по-нависоко. Гората е гъста, почти непроходима на някои места, но той се промъква, пълзи между сплетените борики и стари дрянове. Колкото се качва по-нагоре, толкоз кръгозорът се увеличава и най-сетне той е на върха сред една гъста гора. Клоновете не му дават свободно да види всичко, за това принуждава се да се покачи на някое високо дърво. Цялата почти Преспа лежи от наоколо му. Само малото езеро като клин се вмъква в редове планини и се крие между тях и пустецкият залив наполовина е затулен от планинските хърбети, които се наднасят отгоре му. Но за това Завер се види цял целеничък и той е тъй красив, щото окото никога не би се уморило да го гледа. Четири селца го обикалят като верига. Планинските рътове, зелени от гъстите лесове, му предават магьосна красота.

Красива е Преспа! Красива е днес, когато е подивяла, когато е заглушена, когато е опустошена от диви арнаутски чети, които безнаказано я кръстосват. А що е била в ония времена, когато Самуил я направи център на своята деятелност?. . . В нищо не пада Преспа по-долу от Охридската котловина, само водите на езерото нямат оная чудна бистрота, с която се слави Охридското езеро; но в Охридското езеро няма очарователния Завер. От Койнско покрай брега се отива на Завер. Планинските височини допират до самия бряг, така щото няма никакъв достъп покрай брега. Насред пътя на една малка полянка е построен манастирът «Св. Марена». Местността е гориста. Достъп до манастира има откъм водата и по сухо от северна страна по стръмните пешашки пътеки. Църквицата е стара. Изображенията тоже са стари. Те всичките са имали славянски надписи, но злодейската ръка на гръцкия охридски владика Мелетия се е постарала да унищожи тия паметници на миналото. Този владика във времето на борбата по черковния въпрос е


412

обиколил цялата Преспа с един дюлгерин и един зограф. Зографът е унищожил всичките славянски надписи, които владиката е срещнал по пътя си. На някои места надписите са издълбани с мазалото и на ново мазало са написани гръцки думи. Тъй е и в «Св. Марена». Ясно се вижда над образите де е новата мазилка и де новите надписи. Само над вратите на църквата е останал половината ст унищожения надпис, той тук е замазан, но се ясно четат думите .

Манастирът сега е под ведомството на гръцкия владика. От цялата Преспа само тук няколко села признават още духовното ведомство на Патриаршията. На пътя за Завер близо до манастира над самата вода стои следният надпис, издълбан в канарата:

Завер е обкръжен с планини. По полите на Суха гора лежи пътят на Корча, той тук достига до самия залив. Три малки селца са наредени по брега. От единия край Туманец, от другия Глубочани, или Глъмбоча, а по средата Долна горица. Малко над пътя лежи Горна горица. Ни едно не надминува 50 къщя. Населението е българско, но е под ведомството на гръцкия владика. Тук до сама Горица се образува в сушата една малка дълбинка от езерото и водата се върти на това място, по която причина то е наречено Завер. Народът вярва, че езерната вода тук се губи под Галичица, минува под нея и се изтича в Охридската котловина, та образува Охридското езеро. Там изворите на Дрим, при «Св. Наум», не са нищо друго според народа освен водите на Преспа.

Ето що разказва дядо Георги в Койнско за това нещо:

Преди много години Преспанското езеро било плодородно поле, една хубава река текла през него и при самото Глубочани тая река се губила под планината. Овчарчето на един поп си пасло овците около мястото, дето се губи водата. То било родом от едно село при изворите на р. Дрим. Един ден овчарчето, като си играло, изпуснало си свирката във водата. Тя потънала. На другия ден майката на овчарчето намерила свирката пред улея


413

на воденицата, до самия извор на р. Дрим и тя, като знаела, че синът й обича да свири, запазила за него свирката. Синът я познал. Тя била неговата, която той изпуснал на Преспа и разказал за всичко на майка си. На похаждане от дома си овчарчето заръчало на майка си да пази хубаво около улея за някоя нова поличба. Като се върнало при овците, то заклало една овца, одрало я и я пуснало в дупката, дето пропаднала реката. На другия ден одраната овца била на улея. Овчарчето повторило и потретило опита със сполука. То се увлякло с това и всеки ден по една овца отивала под планината от Преспа за Охридско. Овците намалявали. Попът се безпокоил. Той питал овчарчето, що става със стадото, а го отговаряло, че вълци го съсипват. Попът се усъмнил, той последил овчарчето и видял де се губят овците. Разгневен от това, той заклал детето и го пуснал в ямата, за да отиде из под планината при майка си, която виждала всичко и не казвала на попа.

Наказанието било много жестоко. Бог се разсърдил и зарад попа наказал цялата местност. Широкото отвърстие, през което по-преди свободно минувала водата, сега се стеснило. Водата се навирила и потопила всичката околност. Ако да не бил се съжалил господ да остави да се оттича по малко вода за Охридското езеро, цялото Ресенско поле било би под водата.

Друго предание говори, че дяволите запушили отвърсткето, през което водата се оттичала под планината. Те откъртили една голяма канара от Черти камен, който се намира над селото Отешово и с него запушили дупката. Водата тогаз се навирила и потопила околността. Но скоро дяволите забележили, че се оттича по малко вода; тогава те отишли за друг камък, който днес се намира близо там, защото искали да се потопят всичките села на Преспа, но тук се примешал св. Георги, който се направил през нощта на петел, пропял и дяволите се пръснали.

Около това място доскоро време се навъртали лошави духове, които потопили много човеци и други животни, които минували там наблизо.

За потвърдяване на тия разкази, селяните посочват на разни места покрай езерото, дето едно време са били села. Те казват например, че на север от Койнския полуостров близо до


414

Лиса е било село Саракиново, на южната страна близо до Койнско е било село Дряново, а пък селото Н`аколец, което сега се намира на източния бряг на езерото, е било много по-навътре, дето сега е вода. Разказва се за положително, че в някои години, когато водата на езерото намалявала от продължителните горещини, то във водата се виждали остатки от сгради по всичките споменати места.

Като си припомним разказите на Херодота, който казва, че на много места по Македония селата са съградени в езерата на колове и като ги сравним с разказите на селяните, дохаждаме до заключение, че може би наистина във водата да са забележени остатки от постройки, но не че тогаз там е било суша, а селата са били съградени на колове във водата. Името на селото Н`аколец, името на местността Накол, между Макария и Туманец, потвърдяват това нещо.

Може би и самите словени да са си градили жилищата във водата по примера на своите предшественици, а може пък само възпоминания от миналото да са предадени на новодошлите словени.

Не ще е мъчно за един изследовател, който е снабден с нужните средства и с позволение от правителството, да изучи по-добре тия места. Резултатите, които дадоха издирванията в някои швейцарски езера, вероятно ще подбудят някого да се обърне към Преспа.

Планинският рът, който обгръща Завер от юг, тъпо се свършва във водата и образува един малък полуостров. Предната част е отвесна канара, която се нарича Макария. Високо в канарата има пещера, и, според разказите на селяните, в пещерата има църква. В църквата всичките изображения били спазени. Стояли още даже някои принадлежности от църквата. От пещерата имало проход, който излизал на върха на скалата, дето мястото било равно и имало ниви, принадлежащи на църквата. Право срещу Макария, на едно разстояние от 5 километра, стои очарователното островче.

Град. Това е едно от най-живописните места на езерото. То е малко, почти кръгло островче, потънало в гора. Отвсякъде е заобиколено с отвесни скали, само от две места има лесен


415

достъп и там има калдъръми, които извождат на островчето. Вътре е равнина, обрасла понастоящем с гъст буренак и с множество горски и градински дървета. На всяка крачка остатки от миналото величие на островчето. То и сега стои гордо всред тихото езеро. Разкошно е със своите диви буренаци и разорени църкви и палати. Тук цар Самуил е починал подир дългите борби със старите неприятели на българщината. Тук той е събирал войводите на пир и на съвет. Тук всред най-дивната красота, която го е заобиколяла, е намирал, вероятно, едничкото утешение в злочестините, които го сполетяха къде края на неговия живот. Един от нашите списатели нарича Самуил най-умния от всичките български господари, аз ще кажа, че той е имал най-добро понятие за хубавото. Целият остров е осеян с развалини. Ясно се виждат остатките от 7 църкви и много други здания. Само от една църква стърчат още четирите стени със своите изображения. Над тези изображения много хубаво се види, как старите надписи са заличени с черна боя и написани нови — по гръцки. Смъкни понятия са се опазили в околното население за миналото на Град. Селяните казват, че тук едно време живял цар, който имал големи палати и богати градини. Те сочат на остатките от едно здание край езерото и казват, че то е било царската тъмница. Остатките от градините не са изтрити съвършено от вековете. На всяка крачка се срещат плодовити питомни дървета. Има бадеми, смокви, ябълки, круши, лози и други дървета. Нийде около езерото няма бадеми, нито смокви. А пък лозите от острова дават, според селяните, такова хубаво грозде, каквото съвсем няма по техните места.

Никой не живее на това живописно място: като че се бои околното население от старите развалини, или пък тези развалини нарочно прогонват пришелците, като не желаят да имат в съседство бедни колиби. И в злочестината си, те пазят своето царско достойнство.

Когато добитъкът на околните селяни не хае, те го изкарват тук на изцеление.

Преди години, казват, езерото еднаж замръзнало и вълци преминали на острова. Околните селяни се събрали и ги избили.

Разказват, че наблизо около брега във водата имало остат-


416

ки от стари постройки. Селяните даже говорят, че тук са намирани разни глинени съдове и при маловодие били видени големи кошове във водата.

На един камък близо до тъмниците има изписан кръст с букви от двете му страни и остатки от шарки около му, както е изложен тук на рисунката (виж табл. I).

От Макария нека се впуснем в дългия Пустецки залив, който се е вмъкнал като крак между планинските бърда. Ридовете от северната страна дохождат до самата вода и отвесно стоят над нея; тук-таме се среща понякъде някоя малка равнимка до водата или някоя съборена църквица, закрепена високо нейде в някоя пещера. Насред път за Пустец е местността Накол, дето хубаво се видят над водата остатките от една пещерска църква. Навсякъде гора. В дъното на залива лежи селото Пустец, населено с българи. Там Корчанският друм трети път се доближава до езерото. Има хан и караулници. Малко по-нататък от Пустец е красиво разположено селцето Зърновско. Оттам вече пътят води по южния бряг на залива и на самото езеро. Тук накрая на залива е изпъкнало над водата едно малко островче, наречено Мали град. На него има тоже купове остатки от развалини. То е много по-малко от Град и няма тая прелест като него. Гората му е осечена. То представлява една гола канара, изпъкнала над водата.

От Зърновско по южния бряг на езерото се протакат Орохските планини, получили името си от селцето Ореово, което се скрило навътре между бърдата. Тези планини стръмно допират до самата вода и брегът е канарист, недостъпен също като отсрещния. Нигде няма по тия места рекички или по-голям извор да дохожда до езерото. Също както и по отсрещния бряг, тук по канарите се забележват остатки от пещерски църкви.

Направо срещу Град един малък залив се въвира между бърдата на планината и на края му е разположено едно от най-красивите преспански села Нивици. То е окръжено отвсякъде с планини и гори. Тази планина се нарича Осой планина. Само една малка полянка около му е осеяна с ниви. Има 30 къщи българи. Имат църква, в която се служи по гръцки, и гръцко училище, което се поддържа от един силогос. Селяните от две


417

години изказват желание да се сдобият с български учител, но няма кой да се грижи за тия работи. С една малка деятелност цялата Преспа би признала Екзархията. Около Нивици на две места се виждат остатки от съборени църкви.

От Нивици има през Осой планина пътека за Старо Перово, но на всеки случай по-хубаво е да се отиде по вода с чуна.

Там, дето Голямото езеро допира до Малото, е било някога Старо Перово. Сега няма никакви поличби. Една кула стои между двете езера със стража. Водите на двете езера почти се доближават. Дели ги една малка пясъчна ивица, която на едно място няма повече ширина от 10 крачки. Когато в езерата се набере повече вода, те се досягат, съединяват се и понеже между тях има път, за това тук има построен мост.

Малото езеро има формата на една круша, на която тъпият край е до голямото езеро, а острият отива на юг, като завива къде края си към запад.

В австрийските карти то е наречено Вентрокт. Григорович го нарича Дряновско. Отде е вземало името Вентрокт, не се знае, понеже селяните го казват Мало езеро, даже арнаутите го наричат тъй. Дряново го е нарекъл Григорович от селото Дряново. То представлява едно корито, обградено отвсякъде с планини, само на северната част е отворено малко пространство откъде голямото езеро. От изток се издигат клонове от Баба планина и обгръщат целия източен бряг на езерото. Един клон се отделя от Баба планина и прегражда откъм юг Малото езеро. Този клон се нарича Горбец планина; той отделя Малото езеро от долината на р. Девол, която много се приближава към езерото. На австрийските карти е забележено, че Малото езеро се изтича в р. Девол чрез една рекичка, която излиза от самия край на езерото. Това не е право. Както Голямото, тъй и Малото Преспанско езеро няма никъде отток. Там, дето е краят на езерото, има една малка полянка; в тази полянка лежи селцето Букувик. Оттук до долината на Девол се проточва една тясна клисура, дълга до 5 километра. Този проход се нарича Груке-Уйкут, което ще каже вълче гърло. [1] На южната част на прохода е селото Трен, което има 120 къщи българи и арнаути. При
 

1. В г. Иречековата българска история това място е записано Шпиле-уйкут.


418

Трен блика из земята един голям извор, който може да кара 5—6 витла воденични и отива в Девол. У селяните има поверие, че от Малото езеро водата минува под земята и излиза на Трен. Това е разказано вероятно на някой пътник, който не го е разбрал хубаво, и наместо под земята, теглил е една река над земята.

Западният бряг на езерото е осеян с клонове от Орохските планини.

Груке-Уйкут дели Грабец планини от Орохските планини.

На тъпия край на езерото лежи малкото продълговато островче:

Аил; то ни представлява две слепени тумби. Южната е с по-широко основание и по-висока. Островчето съвсем не е каменисто. Покрито е с плодородна земя. Осеяно е с ниви, ливади, горски и плодовити дървета. То е чудно красиво. Пълно е с развалини. На северната му страна лежи малкото селце Аил, което се състои от 6 къщи. Преди няколко години Аил принадлежеше на един арнаутин от Корча и тогаз там живееше само едно семейство, прилично на това, за което говорихме в Койнско, понеже сега то брои повече от 50 души членове. Началникът на къщата е най-старият Алексо. Той е и настоятел на манастира. Настоятелството принадлежи всякога на най-стария от тая къща. Според г-н П. Славейков семейството, на което в старо време принадлежало настоятелството на манастира, избягало с другите българи от Аил в Корфу. [1] Алексовата къща трябва да се е установила тук подир нашествията на Али паша.

Преди няколко години това островче премина във владението на един влах от Битоля и той е докарал още 5 къщи да обработват земята.

В старо време тук е било малък градец. Цар Самуил, като завоевал Лариса, пренесъл оттам мощите на св. Ахил в Преспа, на островчето, и съградил в името на светията манастир, дето били положени костите му. [2]
 

1. Периодическо списание, година 1885, кн. XVI, стр. 71. Срещу Корфу има на брега едно голямо село, наречено Нивици; това са вероятно бежанци от с. Нивици, за което вече споменахме.

2. Виктор Григорович, Очерк путешествия по Европейской Турции, стр. 113.


419

От църквата «Св. Ахил» е останала само северната стена, която стърчи на развалините. На свода на тая стена е имало надпис, направен с тухли, от него са останали здрави само две-три букви, но ясно личи само едно ж; останалото е станало жертва на чука на преспанския опустошител Мелетия.

Тук се е намирал един голям каменен стълб с някакъв надпис, но селяните не забележили как тоя камък преди няколко години изчезнал измежду развалините.

В подножието на източната тумба стои сега друг манастир, наречен «Св. Богородица». Има една черквичка, едничката здрава опазена от старите времена. Изображенията са стари, но надписите са нови и гръцки — с`е изделие на Мелетия. Всичко славянско е заличено. В двора на манастира се въргалят много глинени кюпове с по 50—60 оки вместителност. Може и да е имало спазени някои ръкописи, но са унищожени. Сега няма нищо такова.

В селото Ахил става събор на деня св. Ахил. Събира се голямо множество народ от околността и става нещо като панаир. Тук има един голям каменен стълб със следния надпис, който не е съсипан:

Само две рекички се вливат в Малото езеро. Това са Пъплинската река, която се излива при селото Пъпли, и Рударската — при селото Рудар. Езерото е забиколено с 10 села. Населението е българско, но в някои села има помаци, които се казват арнаути. Селата са Винени, населено с помаци; Дробище, Търново, Дряново, Лънг, Рудер и Медово са населени с българи; Пъпли, Опаа и Буковик със смешано население.

Източният бряг на голямото езеро има доста правилна форма. Представлява ни изначало една слабо засукана дъга, а като отива към север, завива се повече и повече. Ребрата от Баба планина допират до водата. Но брегът не е стръмен — има


420

достъп. По цялото крайбрежие има път за пешанци. Четири малки реки слизат от планинските височини. Това са Германската река, която е най-голяма. После Любойнската, Кранската и Претерската. Седем села се намират близо до брега. Това са Ръмби, Долно Дупени, Наколец, Крани, Сливница и Раица. Навътре в планината са: Претор, Любойно и Герман.

Особено внимание заслужава да се обърне на с. Герман. То е построено в една хубава долина на реката със същото име Има 200 къщи, от които 150 са български и 50 арнаутски. Името си е взело от българския патриарх Герман, който или е тук живял, или е само погребан в тукашния манастир. Селяните казват, че едно време в тяхното село живял «Патриката» св. Герман, който бил много добър човек. Той кога умрял, погребли го в старата Г`ерманска църква. Сега гробът му е под новата църква, която е съградена в старо време. Над костите на светията има плоча с български надпис, която сега е под земята. Един господин от Ресен бил снел подписа, когато още плочата не била заровена под новата църква. Преписът е загубен. [1] Селяните разказват, че един гръцки владика искал да изрови костите на патриката, но го хванала тежка болест и престъплението не му се удало.

В Герман имаше гръцко училище досега. Селяните заявиха тази година, че искат да го обърнат на българско. То е още под ведомството на Патриаршията.

Н`аколец е мюдюрлук. Населението му е смешано от българи и помаци. За остатките, които се намират до него във водата, споменахме вече по-преди.

Ако вземем Перово като северна точка на езерото, а кулата до Малото езеро като южна, то между тях има едно разстояние около 24—25 километра. Най-голямата ширина на езерото е между Пустец и Сливница, което ще има около 28 километра.

От всичко, което се каза дотук, се вижда, че езерото видимо не се оттича нийде. Погрешно е забележено в някои карти, че Малото езеро се съединявало с р. Девол. Това езеро стои около 860 метра над морското равнище. Охридското е само 700 метра
 

1. Господин Китанчев е видял този препис. Буквите били много заличени, но той могъл да прочете думата Самоилъ.


421

над морското равнище — 160 метра по-ниско. Като се вземе това пред вид, твърде е за вярване, че водите му се изливат чрез подгорски пътища в Охридското езеро. Тъй също е възможно, че от Малото езеро водата отива в р. Девол.

Риба се плоди в езерото твърде много, но далеч не в такова количество и качество, както в Охридското. Първо място тук държи ягулата (змиорката), която се слави като най-добра риба от тоя род. Тя се пада в доста изобилно количество. Подир нея иде шаранът. Мряна се лови малко, а пастърва пада съвсем рядко. Главните рибари по тия места са селяни от охридските села. Правото за ловене на риба се продава на мезат. Прекупвачът на езерото го разделя на малки части и го препродава на рибарите. За колко е продадено това право, сега не можахме да добием сведения.

При всичко, че Преспа стои толкоз високо над морското равнище, климатът не е суров. В Битоля студовете са далеч по-големи. Мястото е защитено хубаво от северните ветрове.

Блатистите места около Перово развалят лете климата по цялата Горна Преспа. Блатната треска непрестанно върлува през юни, юли и август.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]