А. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница
 

XIII [1]. Сяр — Горно Броди

Обществени разпри в Сяр. — Вир`ото. — Манастирът «Св. Иван.». — С. Лакос. — Пристигане в с. Горно Броди.

Българските черковноучилищни работи в гр. Сяр отиваха през това време много зле. Директорът на училищата и председателят на общината водеха усилна борба помежду си. Малкото българско общество беше тоже разделено на два неприятелски лагера. Непростителни грешки правят екзархийските чиновници, дето понякога, наместо да въвеждат мир и съгласие между народа, стават причина на партизански борби, та съсипват делото, за което са повикани да работят. Училищата в Сяр се намираха в плачевно положение, а общината почти не съществуваше.

Не само българите в Сяр се бореха помежду си — и гръц-
 

1. Вж. бележката ни в края на тома (съдържанието). Ред. на издателството.

175

ката община беше разделена на две неприятелски партии, които ожесточено се преследваха. На една страна беше владиката с няколко души от най-първите градски богаташи, на друга страна бяха еснафите. Първите дейци в гръцката борба са чистокръвни българи, на които бащите са били прости селяни от серските села. Сяр в последно време бе станал театър на бурни сцени. Младите бяха нападнали владишкия конак и владиката едвам се спасил чрез бягане от разярената тълпа. За да не се повторят тия скандали, владиката бе се отстранил в ближния манастир «Св. Иван». Една от главните причини на борбата между гръцкото общество са богатите училищни каси, които притежава гръцката община в Сяр. Първенците около владиката разполагаха безконтролно със сумите и злоупотребяваха с тях, затова в последно време серските гръцки училища бяха много опаднали. Наскоро отворените педагогически курсове се закриха и учителите, за да получат заплатите си, продадоха на телял всичките училищни вещи. На учителите от двете гимназии тоже не беше плащано от дълго време. За учители се назначаваха роднини на чорбаджиите и некадърни хора. На 26 юни къде обяд потеглих на път заедно с двама другари. По мое желание оставихме главния път, който води направо през планината, и закривихме малко п`о на юг, за да се отбием на манастира «Св. Иван».

Щом се излезе из града, пътят почва да се качва по стръмната гола височина. Трябваше да прехвърлим един клон от планината, който дели коритото на р. Серовица от онова на Бродската река. Тоя клон иде от север към юг, а нашият път държеше североизточна посока.

Подир един час най-уморително пътуване под горещите лъчи на южното слънце ние бяхме на билото на клона и когато спряхме да направим почивка, пред нас на юг се откри разкошното корито на Струма. Виждаше се почти цялото Серско поле, покрито с една чудна зеленина и нашарено с множество села. Реката Струма лежеше като някой сребърен пояс, опънат през зеленината. Тя е украсена на северния си край с Бутковското езеро, свито до полите на Круша планина, а на юг — с голямото езеро Тахинос, което силно блещеше пред нас. Зад реката се

176

въздигат Карадагските планини, които ясно се виждат от единия до другия си край. На запад се гледат върховете на Беласица, а на изток — Кушница планина. Под самите наши крака се извива една гиздава зелена долина, украсена с две селца и оросена с един пълноводен поток. Това е рекичката Янина, която извира в самите поли на планината и тече към Бродската река.

Планината е съвсем гола. Тук-там се среща изсъхнала трева и някъде под завет пъпли между камъните слаба зеленина.

Ние превалихме планината и слязохме в една чудесна долинка, която съставя пълен контраст с голия рид, който я обиколя от всички страни. Долината е дълбока и пътят съвършено стръмно се спуска към нея. Тя се казва Вирото. Обрасла е с грамадни ясенови дървета, между които из канарата бликат няколко извори с бистра студена вода. Имаше много селяни от ближните села, дошли да си починат на сянка подир тежка полска работа и да се напият студена вода. Младите бяха весели, шумно говореха и високо се смееха. Водата от Вирото се изтича в Бродската река.

Ние прехвърлихме още една малка рътлинка и се наднесохме над дълбокото корито на Бродската река, което тук изцяло е покрито с маслинена гора. Реката е дълбоко врязана в долината. Над източния й бряг стръмно се издига величествената Смийница планина, а под нас по западния бряг, додето очи ни гледаха, се зеленееха маслинените дървета, отрупани с недозрели още плодове. Дълбоко долу до самата река, между кичеста гора, едвам се проглеждаха покривите на манастира «Св. Иван», който владее цялата тая живописна местност. Св. Иванската долина е съвършено защитена с високи планини от всички страни, само от юг се отваря чрез тясното скалисто устие на реката.

Ако беше малко по-широко коритото на реката, щяхме да имаме нещо съвсем подобно на Меранската котловина. И сега манастирът «Св. Иван» преставя всичките удобства за едно климатическо място, дето слабогръдните биха могли да избягнат съвършено зимата и влажната пролет.

«Св. Иван » е един от най-богатите и най-хубавите манастири

177

в Македония. Пред манастирската ограда растат грамадни платани. Тук е съзидана чешма от хубаво изработени мраморни камъни. До големите манастирски порти са направени от мраморни плочи места за седене. Имаше няколко калугери, които си почиваха на хладина, и между тях един съселянин и роднина на моите другари. Тоя, щом ни видя, избяга. Ние оставихме конете вън и влязохме в двора. Насреща ни идеха няколко души от първите калугери на манастира заедно със серския митрополит, поклонихме им се и заминахме. Манастирският двор е постлан с камъни. Навсякъде се виждаше примерна чистота. От лява и дясна страна стояха хубавите манастирски здания, а право срещу нас се гледаше църквата. Ние потърсихме друг калугер, познат на другарите ми, и той скоро дойде при нас, поздрави ни най-учтиво и ни въведе в стаята си.

Отецът беше висок, приличен мъж. Той ни на гости в стаята си с маслинки и ни разправи, че в манастира сега много се преследват ония калугери, върху които има какво-годе съмнение за съчувствие към българщината, и затова именно другият тец се скрил от нас, като се боел да не навлече върху себе си гнева на старците. Понастоящем в манастира има до 30 калугери и при всичките преследвания болшинството по чувства е българско. Чисти гърци има само 5—6 души от дарнашките села на Серската каза. Игуменът от Руско-турската война насам е грък. Преди войната в тоя манастир се е водела силна борба между българите и гърците. Българските калугери успели да вземат връх в борбата, но през Руско-турската война серският владика с клевети е успял да прогони най-достойните от тях и неколцина такива и до днес се намират в България.

Манастирът упражнява голямо влияние в околността. В него има училище, дето се учат селянчета на гръцка книга. Сега училището е западнало, понеже е останало само с един учител, а по-образованите калугери са изгонени. Преди войната то е било много добре устроено. И досега има множество учители по селата, които са се учили изключително в манастира. Приходите на манастира са много добри. Годишно се получава 30—40 хиляди оки маслини. Освен това има лозя, ниви и стада от овци, които пренасят грамадни приходи. От селата се

178

събират тъй също ежегодно подаръци. Манастирът има три големи чифлика в Серската каза, от които получава 1500 лири ежегоден приход.

Отецът ни въведе в църквата. Тя не е много голяма, но е една от най-красивите църквици, които съм видял по нашите места; особено привлече вниманието ми темплото, което е майсторско изделие на двама брождани. Работено е в 1803 г. Цялото е направено от орехово дърво, което е изрязано с голяма внимателност и изкуство. Така също иконите сравнително са доста хубави. Някои от тях изцяло са покрити със сребро. На една такава покривка стои написано: 1775 г. В църквата е гробът на цариградския патриарх Генадия Схалари — същия калугер, който стана патриарх, след като превзеха турците Константинопол. На стари години Генади се оттеглил в манастира «Св. Иван», дето и умрял. Манастирът е основан в 1321 г. във времето на цар Душана и с негово съдействие. Основател му е зъхненският митрополит Йоан, мощите на когото се пазят и досега в църквата. Братът на Йоан бил ежовски епископ; той по-преди е съградил една малка църквица, която още стои в манастира. В архивите на «Св. Иван» има кондика, дето се описва миналото на манастира. Над манастирските порти стоят изписани образите на Стефан Душан, на жена му Елена и сина му Михаил. [1]

След като се простихме с отеца, напуснахме манастира и се отправихме на път. Отивахме все покрай десния бряг на реката. Картината скоро се измени; настъпихме голи камънаци. Аз се обърнах за последен път да видя гиздавата долина. Манастирското здание, построено на една невисока канара, право над буйната бистра река, всред кичести дървета, имаше величествен изглед.
 

1. Григорович е посетил този манастир и казва, че иноците му посочили две книги, наричани кодекси и писани по гръцки, вероятно в началото на XIV в. От тях той узнал, че манастирът е основан от преподобни Йоан епископ зъхненски във времето на императора Андроника Палеолога в 1321 г. Когато Стефан Душан покорил тия места, той умножил манастирските имоти с особен хрисовул, писан на гръцки. По-после султаните Мурад и Селим дарили на манастира права на неприкосновеност, както на Св. Гора. Вж. В. Григорович, пос. съч., стр. 122.

179

Подир четвърт час стигнахме малкото селце Лаксс, което по своя сиромашки вид представя противоположност с жилището па честитите калугери. Малки къщички, направени от камък и проста глина без вар, стоят пръснати по голия каменлив бряг на реката. На пътя ни беше селското училище, поместено в ниска къщица, състояща от една-едничка стая без чинове и без всякакви пособия. Имаше около 10—12 дечица с гръцки буквари в ръцете си. Пред вратата стоеше млад калугерин — учителят селски. Попитах го що учи децата. — «Алфавитата», отговори той. — «Могат ли да се научат гръцки?» попитах го повторно. — «Къде ще научат, отговори той — много са дребни и при това идат само 3—4 месеца в годината.»

Пътят от Лакос нагоре става съвсем стръмен и държи постоянно северно направление. Местността е лишена от всякаква растителност. Само голи големи гранитни камъни около пътя, а насреща стръмните ребра на Смийница са покрити със сипеи.

Подир два часа труден път минахме на левия бряг на реката. Тя завива тук на запад из тясно скалисто устие, а пътят върви покрай един малък неин приток все на север. Настигнахме лесове, които съживително подействуваха на нас. Виждаше се главно букова гора. Долината бе хубавичка. Малките ливадки измежду гората са покрити със сочна трева; буен здравец украшава камънаците, които тук-таме се срещат из гората. Появиха се и ниви, посеяни главно с ръж и боб.

Почти къде края на долината пътят се дели на два клона: единият отива към север за Елиската котловина, а другият завива към запад къде долината на Бродската река. Тръгнахме по последния път и скоро възлязохме на гребена на планината. Беше вече тъмно, когато слизахме към Броди. Но пред нас светнаха в тъмнината големи червени пламъци, които фантастически осветяваха околността. Почена да се слуша срашно бъхтене на чукове и див плясък на вода. Разправиха ми, че това са бродските самокови, дето по цяла нощ се работи желязо. И наистина, като се приближихме до пещите, виждаха се през пламъците почернелите ковачи, които обикаляха пламъците. Всичко това приличаше на Плутоновата подземна ковачница.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]