ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Макар направеното изследване върху духовното развитие на българското общество през XIII—XIV в. да бе ограничено в отделни сфери, то дава възможност за някои констатации и обобщения с общ и частен характер.
Безспорно е, че върхът в развитието на българската средновековна духовна култура е бил достигнат тъкмо в този период. Тази култура представлява един от основните варианти в духовното развитие на трайно формиралата се славяно-византийска източноправославна общност. По своята същност, изяви и постижения тя е типична средновековна култура, изградена върху основата и принципите на източноправославната християнска догматика в условията на разцвет на феодалната социално-икономическа структура и свързаните с нея политически явления и процеси.
Образованието, книжовността и знанията като основополагащи елементи на духовното развитие през разглеждания период съдържат три основни компонента: онаследени и възприети традиции и постижения от ранносредновековната българска култура; иманентно развитие, с типичните му особености и разновидности; тенденции — плод на чуждо (най-вече византийско) влияние и подражателство.
От особена важност при разкриване на спецификата на тогавашната българска духовна култура е разкриването на същността, размерите и обема на проникването на византийското влияние в различните духовни сфери. Това влияние е имало ограничена дифузия и е прониквало главно в официалната църковна и светска култура. Спрямо него българската култура е проявявала своеобразна избирателна способност, която била функция на равнището ѝ. За неговото проникване в голяма степен са съдействували създадените общи книжовни и художествени центрове в Света гора и Цариград, а през XIV в. и общата идейна основа — исихазмът.
228
Духовното развитие на българското общество през зрялото средновековие не било равномерно както в хронологическо, така и в териториално отношение. То се характеризира с особена интензивност в края на XII и първата половина на XIII в., впоследствие бележи тенденция към упадък главно поради вътрешнополитическата криза в страната и постоянните чужди нашествия и е в процес на възход и обновление през целия XIV в. Търново, областта между Балкана и Черноморието в цялостното си културно развитие изпреварвали останалите български области. Неравномерността в тяхното развитие била обусловена от феодалната децентрализация и географското им местоположение спрямо основните културни средища на Балканския полуостров (Цариград, Света гора, Солун и Търново).
През XIII—XIV в. се наблюдават редица положителни явления в духовното и цялостното културно развитие на България: значително се разширила културната география на страната, увеличил се броят на книжовните средища, скрипториите и библиотеките, ускорил се процесът на обновяване и обогатяване на репертоара на книжнината, демократизирали се и добили по-широка социална дифузия образованието и знанията, по-голямата мобилност на създателите на духовни ценности създавала повече възможности за контакти и взаимно влияние, нараснала обновителната роля на византийското влияние като резултат от общото повдигане на равнището на подготовка и знания на българската интелигенция и т. н.
Образованието представлявало основата, върху която се формирала цялостната българска култура. То се отличавало с традиционност и известна консервативност особено по отношение на обема на усвояваните знания. Църковният характер на обучението произтичал не само от факта, че цялото образование всъщност се намирало в ръцете на духовенството, но и от основната средновековна концепция, че писмената и книгите имат „божествен характер" и са път за достигане на богопознание и съвършенство. Прицърковните и манастирските училища в България са се намирали на равнището на т. нар. византийски народни училища. Опитът за известно реформиране на обучението, направен в навечерието и хода на османското завладяване на страната, не дал съществено отражение в духовното развитие поради кратковременното
229
си действие и неповсеместното му прилагане. Затова българските килийни училища от XV до началото на XIX в. онаследили онази средновековна система на обучение, която съществувала преди реформата при по-тежки условия и при по-ниско равнище. Въвеждането на „звуковата метода" на обучението от Патриарх Евтимий и неговия последовател Константин Костенечки било едно от съществените достижения на проведената реформа. Основна роля за подготовката и усъвършенствуването на книгописците и книжовниците са играели манастирските скриптории и особено онези в Търново, Света гора и Цариград, както и създаваните в тях „духовни кръгове". Образователната система твърде много наподобявала византийската, но не я копирала изцяло. От формите на обучение били възприети само онези, които отговаряли на равнището на образованост и култура, а също така и на потребностите на българското общество. Високообразованата част от българската интелигенция владеела отлично гръцки език; това било едно от съществените предпоставки за проникването на византийското влияние в различни духовни сфери. Едно от най-значителните постижения в духовното развитие била демократизацията и сравнителната достъпност на образованието. Грамотността на един значителен градски слой в по-големите средища била предпоставка за по-широка социална дифузия на знанията и основните постижения на културата.
Ведущата роля на Търново и Света гора в цялостното културно развитие на България през XIII—XIV в. е не само несъмнена, но и напълно съзната от редица тогавашни български и славянски книжовници. Не само по отношение на българските книжовни средища и скриптории, но и по отношение на тези в Сърбия, Молдова, Влахия и Русия Търново и Света гора са били пример за следване и подражание. Без да бъде културно средище с твърде стари традиции, новата българска столица онаследила модела на първите български престолнини Плиска, Велики Преслав и Охрид, които били не само държавно-политически центрове, но и средоточия на църковно-религиозния, култовия и културния живот в България. Дори и в периодите на силна феодална разпокъсаност, когато търновският цар фактически бил „пръв между равни", Царевград-Търнов съхранявал значението си на столица
230
в духовното и културното развитие на българските земи и на българското население от различни краища на Балканския полуостров.
Цариград, Света гора и Търново са върховете на своеобразния триъгълник в културното развитие на византийско-славянската източноправославна общност. Същевременно те са били основни религиозни и култови центрове за православния Европейски Югоизток, места за свято поклонение.
Връзките на Търново и българските книжовни средища от вътрешността на страната със светогорските манастири и техните скриптории са една от съществените характеристики в системата на културните взаимоотношения през XIII—XIV в. Тези връзки и някои политически причини в голяма степен са намалявали силата на културното излъчване на „царицата на градовете" — Цариград, по отношение на българското духовно развитие. Новите изследвания водят до преодоляване на традиционното и наложило се схващане за ведущата роля на светогорския манастир „Зограф" в развитието на българската книжовност и изкуство. Великата лавра „Св. Атанасий" и намиращият се там български и славянски скриптории са оказвали по-голямо влияние за изменението на репертоара, характера и облика на българската книжнина. Съвместната дейност на византийски, български, сръбски, руски и др. книжовници и книгописци в някои светогорски манастири водела до усилване на контактите и до координация на тяхната книжовна и преводаческа дейност.
Увеличеният брой на книжовните средища, скрипториите и книжовниците водел до увеличаване и разнообразяване на книжовните произведения с преводен и оригинален характер. Огромната книжовна дейност в България оставила трайни следи в Сърбия, Молдова, Русия и Влахия. В българското духовно развитие през разглеждания период твърде специфично и интересно е мястото на книжовните средища и скриптории в Македония. Ако от края на XII до средата на XIII в. те в най-голяма степен възраждат почти замрелите български книжовни традиции, от средата на XIII—XIV в. значително забавят развитието си и изостават от тенденциите, налагани от Търново и Света гора. При трудни исторически условия и тогава те продължили да изпълняват особена историческа мисия — да съхранят и доразвият българската книжовна
231
традиция и дух в годините, когато отделни области от Македония попадали под византийска или сръбска власт. Изоставането и консерватизмът на местните книжовни средища се дължали на политически причини.
Настъпилите съществени изменения в географското разпространение, репертоарът и социалната дифузия на книжнината са един от важните белези за напредъка в духовното развитие. Тенденцията към централизация на книжовната и книгописната дейност в Търново и Света гора, характерна за XIV в., е била свързана с необходимостта да се преодолеят съществуващите различия между различните книжовни центрове и скриптории в страната. Тя може да се окачестви като положително явление, резултатите от което са били унищожени в хода на османското завладяване на страната. Нарастването на меценатството по отношение на поръчването и подаряването на книги от страна на светската феодална аристокрация, висшето духовенство и монашеството е друга положителна страна в културното развитие.
От съществуващите тогава различни библиотеки (царска, патриаршеска, манастирски и др.) на известни наблюдения се поддават само някои манастирски библиотеки. Тези наблюдения само частично отразяват изменението в репертоара на книгите и отразяват в главна степен духовните интереси на монашеството. Интерес представляват и запазилите се до наши дни книги от библиотеката на цар Иван Александър, които показват изискан вкус и определени предпочитания. Разпадането на създадените и формирани библиотеки по време на османското завоевание е една от причините за трудното им и твърде частично проучване. Наличието на значителен брой библиотеки в българските земи през XIII—XIV в. е един от положителните показатели за духовния напредък на българското общество.
Обемът и качеството на богословските, космографските, научно-рационалистическите и историческите знания чувствително се увеличили. Това е характерно явление не само за България, но и за Византия и за целия европейски средновековен свят. В някои страни това явление довело до постепенно реформиране на църквата и на църковно-религиозния мироглед и осъществяването на значителен напредък върху основата на самостоятелния градски живот и свързаната с него култура.
232
Духовното развитие на България в сферата на образованието, книжовността и знанията през XIII—XIV в. е в пълен синхрон с византийското и западноевропейското в тяхното средно равнище. Това е създавало предпоставки при нормални обществено-политически условия за навлизане в обновителния Ренесанс.