Албум:
2. Църквата „Св. Йоан“, където се е черкувал Капитан Петко войвода
3. Чешмата на Капитан Петко войвода в Мароня
4. Снимка на къщата на Киряк Панайот
(не съм намерила засега, ако някой има информация, моля, да сподели)
5. Малкият Вълчо /12.08.1943г. - 29.03.2019/ /с. Маджарово - гр. Хасково/
6. Вълчо Костов Пандъров /1888 – 05.01.1963 г./ Доганхисар-Маджарово
- Хайде Въле, немой седя горе, слявай от там! - извика дядо Вълчо.
Малчуганът от върха на купчината шума, само това чакаше - ловко, като котка скочи от високото.
Уморен от свършената работа, старецът се запъти да седне на големия бял камък пред къщата в Маджарово.
Малкият му внук взе дървената сопа, с която подкарваха добитъка и заподскача наоколо на конче.
Дядо Вълчо избърса изпотеното си чело, преметна бялата памучна кърпа през врата си и се загледа в играещото дете, първото поколение, което не беше родено в Доганхисар.
Колко много искаше дядо Вълчо да се върне в бащината си къща в Доганхисар, колко мило и свидно му беше всяко кътче от родното село. Вечер, когато заспиваше пред очите му се зеленееха върховете на Бърцето. Сутрин, когато станеше, първо поглеждаше към Чаталкая на юг към Бяло море.
Събираха се по трима, четирима мъже от селото, по тайните пътеки преминаваха границата. Продаваха я кози, я овце и носеха маслини за армаган.
Стадото като пасеше , все на юг ги караше, като се качи на високото, надалеч да може да гледа. Как стопляше сърцето му тази гледка! Излиташе душата му, сякаш волна птица и се радваше на полъха от родната земя. Сякаш въздуха беше друг, дишаше свободно, когато гледаше към родния край, макар и от високо, и от далеко. Една тиха радост стопляше сърцето му и му даваше сили да продължи.
Само звънът от чановете го връщаше обратно.
Водеше стадото близо до местността Хисара, която намира се между селата Гюрген и Сеноклас. Там се намира древно светилище на траките. Всяка година се провеждаше традиционния събор на 24 май, на който се събираха тракийци от всички села. От скалата извира вода, която се приема за лековита. Вземаше и внука си, който винаги пълнеше от изворната вода. В ясно време, сините му очи търсеха очертанията на върховете на джамията в Одрин. Показваше ги и на малкия Вълчо, и двамата дълго се взираха в далечината.
Все се надяваше, мислеше си:
- "Може нещо да стане, да се върнем, да израсне внука ми в родния Доганхисар."
Но, за сега това не се случваше и ето, ден след ден детето растеше и слушаше разказите му за родната земя.
- Диии кончеее! - весело подвикваше малчугана. За миг поспря, обърна се към него и попита:
- Дядо, защо аз съм Вълчо, и ти си Вълчо?
- Да, защото ти носиш моето име дядо, на мене си кръстен! - отговори стареца.
- А нашият Войвода, на кого е кръстен? Кажи ми пак!
- На вуйчо си Петко Калоянов, брата на баба му Добра! Ти нали знаеш, че той, Петко Калоянов е мой дядо. Дядо Петко Калоянов е баща на моята майка Мария.
- Значи, затова му казваш "нашия Войвода"!
- Той, Капитан Петко войвода, е на целия народ, чедо!
Борил се е за правдата и свободата, защитавал е бедните, обикновените хора, против насилниците - черкези, чорбаджии, разбойници, които ограбвали бедния народ!
- Аз, знам дядо, 33 пъти е бил раняван в битките! Колко е бил силен нашия Капитан!
- А защо е Капитан, дядо?
- Той, Петко войвода, два пъти е "Капитан". Веднъж му дават титлата "Капитан" в Атина, за участието му в Критското въстание. Втория път самия руски император Александър втори му дава званието "Капитан", за участието му в Руско-турската освободителна война!
- Дядо, и нашия Войвода ли, така скача от скалите, от толкова високо?
- Да, скача дядо, той и от по-високо скача! Много храбър и смел, и безстрашен е нашият Войвода! Него и куршум не го лови!
- Кажи ми за него... Как се е борил? Защо куршум не го лови?
- Слушай, дядо...
"Днес, историята помни славната битката при Мароня така....
През нощта на 14 юни 1877 г. руските войски преминали Дунава.
Започнала войната за освобождението на България. Като разбрали тази новина, Петко Войвода и четата му, място не могли да си намерят от радост. Самият Петко Войвода разказвал:
"Като чухме за почването на войната като, че ли полудяхме от радост..."
Малката бунтовна дружина нарастнала изведнъж на 60 човека, а до края на годината на 300, всички въоръжени с пушки, взети от отстъпващите турски войски.
През лятото и есента на 1877 г. тя водила девет битки с турските войски и башибозук, в околностите на Дедеагач, Ипсала, Ксанти и Мароня.
Руските войски минали Балкана. Турците събрали всичките си войскови части и от Беломорието и ги пратили да се бият срещу тях. Генерал Гурко превзел Ст. Загора. Срещу него бил изпратен от Черна гора в Тракия, Сюлейман паша, турски дивизионен генерал, заедно с войските си. Той завладял Ст. Загора и я опожарил. Безуспешно атакувал Шипченския проход. След тридневна упорита битка, разбитата турска войска се разбягала в различни посоки. Голяма част се насочила в Родопите и попаднала в царството на нашия родопски войвода.
Капитан Петко отивал с четата на помощ на много български села, пръснати из Родопите. Те били нападани от малки части на отряда на Сюлейман паша. Дружината пленявала отделни групи от бягащите турски войски и вземала оръжието им.
Малка група от турски войници и трима офицери, с едно турско знаме, попаднали в с. Ташлъдере, Дедеагачко. Една от четите на Капитана ги обкръжила и те били принудени да се предадaт. Войводата взел знамето, като трофей, а иззетото оръжие раздал на населението, за да се защитава. Освободил тримата турски офицери и войниците. Пленниците били пуснати да си вървят, натоварени на една гемия в морето.
Капитан Петко бързо завзел гр. Мароня през месец декември, без никаква съпротива. Прогонил турските власти и обявил освобождението не само на града, но и на околните български и гръцки села. Там се установила дружината, и подкрепяна от по-голяма част от населението, обявявили "Маронийската република" през месец декември, 1878 г.
Те управлявали града около 3 месеца, без да зачитат разпоредбите на султана.
Как се е стоплило българското сърце, счупило оковите на петвековното турско робство! Как са се радвали българите, опиянени от свободата си!
Колко народни хора се виели на мегдана, под вековните чинари, колко песни са огласяли стръмните улици на града, с високи каменни огради. Как ехото е разнасяло звука на писналите гайди и кавали, от Бяло море до Маронския балкан!
Народа, радостен и свободен създал тази песен за своя обичан и смел Войвода, защитник на мирното население.
Песента разказва, че султана кани Петко в Цариград, за да го направи "на везирите баш везир"."
И докато дядо Вълчо да запее, внука му силно запя песента , като тропаше с крачета, и обикаляше край камъка пред къщата :
Де се е чуло, видяло,
Във едно царство два царя,
Два царя, два господаря.
В Стамбола Султан царува,
В Мароня Петко Войвода
И неговата дружина.
Султана хабер проводи,
На паши и на везири,
Дано си Петко помамят,
Във Стамбол да го изпратят,
При царя служба да служи.
Петко е хитър гидия,
Войвода се лесно не мами...
Царът му писмо проводи,
"Аферим, Петко, машалла,
Ти имаш глава разумна,
Ела ми Петко, в сараи,
Везирин ща те направя,
На везерете баш-везир...
Капитан Петко войвода
Султану писмо отвърна:
"Не ща везирин да ставам,
Не ща в сараи да седа
Стига ми на мене царството,
Дето ме тачи народа,
Еснафи и сиромаси,
Вдовици и клети сираци....
Старецът продължил:
"Дружината защитавала и българи, и гърци, и мирното турско население.
Един беден турчин от Мароня, разказвал възхитено на всеки срещнат българин, как Петко Войвода му дал пари да си купи вол. Изпълнен с благодарност и признателност той казвал:
"Петко Войвода помагаше на всички бедни хора. Той преследваше само богаташите и само те бяха недоволни от него."
Капитан Петко силно вярвал и очаквал руските войски да да дойдат победоносно в Мароня, за да ги посрещне и им предаде освободената Маронийска република.
На 25.01.1878 г. руски отряд, воден от генерал Чернозубов влязъл в Гюмюрджина. В това време нашия Войвода не знаел, че е станало примирие (19.01.1878 г.) между враждуващите войски.
На 19.02.1878 г. (10.02.1878 г. Сб. Тр. 54) се събрали много граждани от Мароня, дошли и християните от околните села, в храма "Св. Харалампий" да отслужат молебен. Препълнили хората църквата и църковния двор, млади и стари, празнично пременени с пъстри носии, засмени, моми и булки с китки закичени. Излязъл Войводата - доганхисарски исполин, левент български, и цялото туй множество се стекло съм него. Всеки искал да види снажния, напет Войвода, сложил върху високото си чело черен астраганен калпак със светло металическо лъвче, стъпило върху полукръгло венче - лентичка с надпис "свобода или смърт". Облечен в тъмно-червена носия, дълга джепкенлия кюрдия, везана богато със сърмени конци на гърдите, ръкавите и полите, с ориенталски мотиви на силвии(кипариси), с арабескови усложнения и един ред сърмени шнурове. Под куртката носел бяла, платнена риза, с едва забележими ивици на тъканта. Ръкавите на кюрдията стояли прикопчани към ръцете. Под тях се виждали ръкавите на бялата риза. Върху кюрдията бил опасан кожен, широк, многодиплест силях, със забучен револвер в него, вързан с шнур, окачен през врата. В силяха стоял забучен и голям нож с черна дръжка и светъл, металически обков. На краката имал черни, вълнени потури, с тесни от коленете надолу ногавици. Краката над глезените били опасни с бели, вълнени калцуни, стегнати с черни върви. Отдолу, цървули от светла кожа, навървени и увити около глезена.
Усмивка греела на лицето на Войводата, гледал тълпящия се към него народ, всеки искал да го види от близо, с китка да го закичи, ръка да му целува. "
- Като носията от снимката ли, дядо? Фотографията на Капитан Петко Войвода, дето е окачена на стената в твоята стая? - попитал малчугана.
- Същата, като нея, везана майсторски от български ръце, със здраве да си я носи Войводата! - отвърна дядо Вълчо и продължи:
"Тръгнали маронци, водени от владишкия наместник, отец Филип. Извило се шествието по тесните, стръмни, каменни улици на града и се насочило до самото море, към останките на стария град-крепост, още от времето на Филип и Александър Македонски, после седалище на българския цар Иван, а накрая и крепост на славния Момчил Войвода.
Свещеника осветил военното знаме на Капитан Петко и четата му, в невиждана до тогава тържествена служба. Отворили се свитите сърца на хората, напълнили се със сълзи на умиление очите им!
Свободни били, свободни от 500 години насам!
Гледат Войводата, гледат дружината, гледат знамето, да се вее свободно!
Ето това са героите, донесли им днес СВОБОДАТА в родната, тяхната родна Тракия!
Прецеждали се тънките лъчи на февруарското слънце през оголените клони на вековните чинари. Проблясвали пушките с които гърмели мъжете, блестели нанизите и пафтите на жените. Виели се хората, свирели гайдите, думкали тъпаните, носела се звънката песен, радвал се измъчения народ. Обичал да игрее на хорото младия Войвода, на сърце му било. Когато повеждал хорото и развявал белия пряпорец, всички се хващали за хорото, мегдана ставал тесен, завивало се хорото, развивало се после, огласяно от радостна глъч. Никой не се пущал, когато играел Войводата, всички него гледали и му се радвали, той бил тяхното спасение, той бил тяхната свобода!
Когато утихнали гайдите и кавалите, хората се разотишли по домовете си, щастливи, че започват свободен живот. Никой, дори и за миг не си помислял, че тези земи, могат отново да се върнат на Турция.
Гръцкият владика в Гюмюрджина разбрал, кой е осветил знамето. С хитро скроена лъжа извикал поп Филип в Гюмюрджина. Въпреки предупрежденията на Капитана, той отишъл и се явил пред владиката, на когото бил подчинен. Незабавно бил посрещнат с обиди и ругатни, защото си позволил да освети знамето. Владиката лишил свещенника от званието му, обръснал му брадата, остригал му косата и го хвърлил в тъмницата, където го положили на мъчения.
Като разбрал за това, Капитан Петко написал заплашително писмо до владиката, в което искал поп Филип незабавно да бъде освободен и възстановен да служи в църквата. Силата на писмото била толкова голяма, че незабавно свещенника бил освободен и се върнал обратно в Мароня.
Петко войвода разбрал, че турската власт изпратила войски в Чобандагските планини. За да защити българските села в този район, той изпратил част от дружината си.
Тайно, турската власт в Гюмюрджина, в сговор със Сенклер, скроила план за нападението на Петко войвода в Мароня. Водени от Хасан паша, Ехя паша, Джанаварлъ Мехмед, три дружини редовна турска войска, башибозук и черкези тръгнали към Мароня. На 7 март 1878 г. през нощта те обкръжили града, придружавани от гръцкия владика и каймакамина в Гюмюрджина, гръцки големци и турски чиновници.
Снежно, ветровито и студено било ранното утро на осми март. Градът осъмнал леко побелял от сняг и опасан от военен синджир - от към южната и източната страна турците се скрили зад високите градски зидове, от северната - по планинските камъни, от към северозападната - по ниските хармани. Турците били заели най-добрите за отбрана и нападение места. Дежурният караул Комню Стоянов и Стайко Киряков (най-малкия брат на Капитана) в ранни зори събудили Войводата, за да му докладват за обсадата на града.
По заповед на Войводата започнали да бият тревожно църковните камбани, за да събудят населението, което още спяло и не знаело какво се случва рано сутринта. След това той наредил - мъжете, които могат да стрелят, да се съберат въоръжени, а останалите да се скрият по къщите и никой да не излиза навън. Към дружината идват и гръцки доброволци.
Капитан Петко разделил дружината на четири групи и ги изпратил на четирите краища на Мароня. Сам той, с една от групите се насочил към източната част на града.
Там турците хванали българина Милуш Иванов и един грък. Пленените трябвало да бъдат подложени на разпит, за да узнаят турците с какви сили разполага четата. Първи запукали пушките на дружината и във внезапната суматоха, пленниците побягнали и успели да се спасят. Башибозука дал първите си жертви и ранени, а от българите имало двама ранени.
Капитан Петко обикалял с коня си между отделните групи, помагал и давал своите нареждания. Стреляйки от четирите краища на града, се създавало усещане, че хората, които стрелят са много. Засвистели куршуми от всички страни, гъсти облаци дим се вдигнали и застелили като пелена хълмистото градче. Всичко потънало в пушек, чувала се непрестанна стрелба, която се усилвала от ехото, и се носила на далече из маронския балкан. Отеквал звън от ударите на куршумите по прозорците, стените, каменните керемиди на покривите. Страх и ужас обхванали целия град. Изскачали от къщите уплашени жени и деца. Из целия град се чувал плач и писъци за помощ, които се смесвали с гърмежите. Стреснати, отчаяни и вцепенени от страх, те се лутали и не знаяли къде да намерят защитено място, за да се скрият.
Капитан Петко, с още около 25 души се насочил към пътя за Гюмюрджина, където атаката на турците се засилвала. Гърмели ожесточено и от двете страни. Там, между турската войска, обикалял Ташо Георгюв цинцарин (влах) от Мароня, шпионин на владиката, когото Петко познал с бинокъла си. В тази стрелба паднали много ранени и убити. Там намерили смъртта си и двама българи, близки съратници на Войводата - Комню Стоянов и Вангел (грък, от Мала Азия), а ранени били двама. Уплашили се турците, спрели да гърмят.
Оставил Капитана няколко души там, да отбиват затихналата атака и ако трябва да отговарят на стрелбата и се отправил към бърдото Френкбунар. Там гърмежите се усилвали, дружината повалила един юзбашия (капитан) от коня му, убила няколко войника и ранила мнозина башибозуци. Отвсякъде силен огън посрещал турците и те повярвали, че Петко Войвода не е сам, а с него има и руска войска. Отдръпнали се турците назад, оттеглили се за да се укрепят и да се върнат наново.
От тук Войводата, с двама души отишъл към пътя за Дедеагач, за да засилят стрелбата там. Той давал помощ бързо там, където защитата отслабвала. Сраженията около града продължавали. Идващите турци попадали под кръстосаната стрелба от всички страни. На мястото на падналите, идвали нови, които заемали техните позиции. Силите на противника били 50 пъти по-големи от тези на четата. Вече втори час пукотевицата не спирала. Към обяд турците се отдръпнали назад и на това място, временно спирели да гърмят пушките, стрелбата се прекратила.
В краткото затишие, превързали ранените, насърчавали уплашените хора, заръчали на населението да се скрие по домовете си и ако види турци по улиците, да стреля. Петко войвода отново прегрупирал дружината си на четири части, които да дават отпор от четирите краища на града.
Към пладне турците започнали нова атака с гърмежи и нападение. Едновременно и от четирите места четниците отвърнали на стрелбата. Задимили се улиците, отново засвирили куршуми от всички страни. Градът се изпълнил с пушек, чувал се грохот от счупените стъкла на прозорците и изпотрошените керемиди на покривите. Имало убити и ранени около десетина жени и деца.
До привечер продължила втората атака.
В това време, една гемия от Мароня се приближила към брега. Турците уловили изплашения гемиджия и го накарали тайно да влезе в града, и да изпълни поръчение. Тръгнал той, с вдигнат бял байряк, уж да се предаде. Дружината се биела и никой не го видял. Минал през една градина, скрил бялото знаме, незабелязано се промъкнал през улиците и отишъл направо в къщата на поп Филип. Предал му устната заръка и писмото от гръцкия владика, което гласяло:
"Чада мои!
Тук, при мене, са законните войски на нашия баща султана:, тука са Хасан паша, Ехя паша, тук е Гюмюрджинския каймакамин с... всичките първенци на Гюмюрджина, тук съм и аз, вашия пастир в името на Бога! Аз като ваш духовен баща, милея за вас като за мои Чада и ви съветвам да са предадете на султанските войски, защото инак, щом сега пристигнат 150 топове, които идат от Гюмюрджина, както градът ви, така и вии, чада мои, ще станете на прах и пепел под страшните гюллета! "
Без да се бави, поп Филип събрал гръцките първенци, прочел им писмото на владиката. Шпионина потвърдил за тайния заговор по предаване на града на турската власт. Лично поп Филип написал отговор на гръцкия владика, че гражданите на Мароня са верни на султана, и ще се предадът на турците веднага. Писал, че са държани насила от Петко войвода и дружината му, която била от 50-60 души, и нямало московци с тях. Не забравил да защити всички гърци, даже и тези, които били в дружината, като съобщил в писмото, че и те ще изоставят Петко войвода, веднага, щом се нападне града.
Незабелязано, по същия път се скрил в тесните улички шпионина и занесъл предателското писмо право на владиката при турците.
Нищо не подозирала за това четата, продължавала да стреля и защитава града, без да знае за гръцкия заговор за предаване на населението в ръцете на турците.
Тръгнали гръцките първенци сред хората и започнали да разясняват как всички трябва да се предадът, защото жив човек няма да остане, а града ще бъде сринат до основи от турските топове, които уж, щели да дойдат. Повярвало гръцкото население, че е по-добре да се предаде, без да помисли до какво ще доведе това. Само българите и няколко семейства от Старо-Загорско и Чирпанско не им повярвали и тръгнали с Войводата.
Когато турците разбрали от писмото, че дружината е малка и няма руски войници, те започнали да атакуват едновременно и яростно от всички краища града. Започнала се отново ожесточена стрелба, а в това време, изненадващо зазвънели църковните камбани. Цялото гръцко население се събрало на мегдана, под големите чинари, където всеки съботен ден, ставал пазара. Дружината забелязала събралото се множество, но не могла да напусне позициите си. Петко войвода убеждавал хората да не се предават, да си стоят в къщи, говорил, че нищо хубаво не ги очаква, ако турските войски влязат в града. Гърците държели на своето, отделили се при първенците си, и обсъждали как точно да се предадат. Българите останали отделно и се събрали в къщата на Киряк Панайот.
Събралите се гърци, начело с поп Филип и първенците се насочили към югозапад. Като видели насреща си това множество, турците набегом се втурнали към тях, смесили се в тълпата, и като ги подгонили, върнали ги назад и заедно с тях, нахлули в града.
Капитан Петко заедно с дружината и българските семейства, се затворили зад високите порти на дома на Киряк Панайот. Още с нахлуването си в града, турска войска и башибозук обкръжила къщата, и от всички страни се чували викове :
-"Предайте се, предайте се!"
Никой не отговорил, никой не се предал. Първо, турците започнали да трошат едната врата с брадва. Отвътре стреляли и спрели опитите на турците да влязат вътре. После се опитали да се проврът през керемидите, пак не се получило. В това време турците събрали гражданите и ги извели извън града.
Изплашени, затворените вътре семейства искали да се предадат, но не ги пуснали. Както и да се опитвали турците да нахлуят в къщата, не успявали, четата ги спирала със стрелба.
В опразнения вече град, турската войска и башибозук, се пръснали из всички улици на града и започнали обири и грабежи по къщите, ограбени били 82 къщи.
Надвечер, към смрачаване, турците залели с газ дома на Киряк Панайот, и го запалили. Огънят обхванал целия имот, но дружината успяла да пробие задния зид, към съседната празна къща и всички намерили спасение там. В къщата имало зимник, и Петко войвода наредил българските семейства да се скрият вътре, да излязат чак на другия ден, и да кажат, че били скрити там два дни по-рано.
Турските командващи вече си мислели, че огъня е изпеплил хората вътре, и оставили малобройна стража около къщата.
Ненадейно вечерта, скрити сред гъсти облаци дим, Войводата и дружината нападнали със саби нощната стража, и си отворили път към гората. По същия начин те преминали и през втората стража и се изкачили на една височина над града, където стояли до разсъмване.
Жителите на града не били допуснати през нощта да се върнат по домовете си. Част от тях били бити от турците, включително и поп Филип, защото осветил знамето на 10.02.1878 г. Турските паши, офицери и гръцките първенци се събрали да празнуват превземането на града в къщата на Ташо Георгюв с хубава ракия и маронска халва.
От един висок хълм на маронския балкан, по заповед на Капитан Петко войвода, всички едновременно изстреляли по пет патрона един след друг.
Празнуващите скочили уплашени, когато чули гърмежите. Помислили, че генерал Чернозубов и полковник Сухомлинов идват да нападат Мароня. Дали заповед за отстъпление и двехилядната войска напуснала града, не останал нито един турски войник.
Рано сутринта Войводата изпратил да разузнаят какво става в Мароня - къде има войска и колко много са войниците. В града нямало никакво движение, нямало я войската. Освободените български семейства от Стара Загора и Чирпан не били пострадали, имало към 20 души ранени при стрелбата.
От заловените двама ранени от дружината, единия, Македонеца бил застрелян от 20 души в средата на мегдана, а после насечен на парчета от башибозука.
През целия ден - 9.03 в града турчин не припарил, войската се върнала в Гюмюрджина, а населението по домовете си.
Завършила битката при Мароня, със 72 убити войника от турската войска, 6 убити от Петковата дружина, и десетина жени и деца от населението.
Част от дружината си, Петко войвода изпратил в окупираната от руските войски зона, а той се отправил към Димотишко, да защитава от грабежи селата там."
- Това е краят на най-героичната и славна битка на Капитан Петко Войвода, битката при Мароня! - завърши своя разказ дядо Вълчо.
- Обичам го, нашия Капитан Петко Войвода! - каза развълнувано момчето.
- И аз го обичам, нашия смел и юначен Капитан! И целия български народ го обича и го носи в сърцето си! - отвърнал стареца.
Използвани материали :
1. Попконстантинов, Христо - "Маронската битка в 1878 год.", изд. Варна, 1889 г.
2. Сборник "Петко войвода" (Изд. на Тракийския научен институт, София, 1954 г.).
3. Симидов, Филип - "ВОЙВОДАТА КАПИТАН ПЕТКО КИРЯКОВ * Непубликувани биографии", изд. В. Търново, 1994 г.
1. Капитан Петко войвода
2. Църквата „Св. Йоан“, където се е черкувал Капитан Петко войвода
3. Чешмата на Капитан Петко войвода в Мароня
4. Снимка на къщата на Киряк Панайот
(не съм намерила засега, ако някой има информация, моля, да сподели)
5. Малкият Вълчо /12.08.1943г. - 29.03.2019/ /с. Маджарово - гр. Хасково/
6. Вълчо Костов Пандъров /1888 – 05.01.1963 г./ Доганхисар-Маджарово
