ПОСЛЕСЛОВ

СБУПХ представлява позакъснял опит на горните етажи на българската интелигенция да се организира независимо от политически пристрастия, за да съдействуват със средствата на науката, словото и изкуството за формиране и отстояване на общи позиции по временно постигнатото със силата на оръжието първо след много векове обединение на българските земи. Създаден с намерение да има дълъг живот, той се оказва една от многото недълготрайни обществени организации в България, особено възникналите през войната.
Замислен и осъществен от столични дейци на науката и културата, СБУПХ се изгражда като елитарна столична формация. До края на войната, а и до края на своето съществуване той успява да включи в своите редове около 150 членове. От тях обаче малцина залягат всеотдайно за преуспяването му. Дейността му се изнася главно от ръководството и малък кръг лица около него.

Съюзът е афиширан като безпартийна организация. В него като основатели обаче изпъкват и видни дейци на опозиционни на управляващия либерален блок партии и на първо място Народната, Демократическата и Радикалдемократическата партии. Партийно организираните дейци са предимно от спектъра на т. нар. “Съглашенофилски” партии. Затова управляващите либерали посрещат появата на СБУПХ едва ли не “на нож”, защото съзират в него опит на опозицията да създаде свой интелектуален център, който би є открил възможности да наложи политическите си виждания. Поради това поне на първо време повече му пречи. Но и когато през юни 1918 г. пада правителството на В. Радославов и е съставено такова на коалиралите се Демократическа и Радикалдемократическа партии начело със шефа на демократите Ал. Малинов, СБУПХ не е толкова почитан от новите управляващи – може би защото ситуацията става неконтролируема и нещата за България вървят към провал.

До края на войната СБУПХ успява да свърши скромна по обем работа. Издава три книги: една на български, немски и френски езици, втората на френски език и третата на български и френски езици. В първата се защитават правата на България върху цяла Добруджа, а с останалите две се защитават правата на българите в Македония. Не би могло да се твърди, че тези издания са изиграли някаква роля за положително отстояване и осъществяване на българските национални идеали – обединението на българските земи. Иначе СБУПХ стартира с амбициозни и благородни планове за родолюбива книжовна дейност.

Бледи са и опитите на СБУПХ да отстоява българската национална кауза пред меродавни фактори в чужбина.
До края на войната, а и до края на своето съществуване СБУПХ не успява да изпълни много неща от предначертанията си. Остава само намерение обещаната популярна библиотека за народа, организирането на информационно (осведомително) бюро за чужденци, уреждането на реферати и сказки в столицата и провинцията в духа на своите цели, с изключение на цикъла от лекции пред войниците на Македонския фронт, издаването на подобаващ печатен орган и пр.

Въпреки положените усилия, СБУПХ не успява да си осигури парични средства, нужни както за по-широка проучвателна и издателска дейност, така и за организирани прояви в чужбина. Основните му финансови постъпления идват по правило от скромни дарения на не многобройните му членове и симпатизанти. Нито държавата, нито “заможните българи” се отзовават положително на отчаяните молби на дейците на съюза за финансова подкрепа. Това в значителна степен охлажда първоначалния ентусиазъм, особено на ръководството му.

Началната история на СБУПХ до към края на войната свидетелствува, че сред част от водещата българска интелигенция е жив патриотичният дух; живо е съзнанието за дълг към отечеството; голямо е желанието и готовността в критичен исторически момент да му служи по най-добрия възможен начин преди всичко с перо и слово.

Дейците на СБУПХ силно вярват, че делото на обединението на българските земи ще просъществува и след края на войната. В мечтите си те се виждат чертожници на съдбините на преуспяваща обединена България. Но съдбата є бе определила друга участ: да претърпи катастрофално военно-политическо поражение, да бъде наказана с тежък мирен договор.

След края на войната СБУПХ продължава за известно време съществуването си. Този етап от неговата история се нуждае от специално проучване. Тук ще приведем само някои данни, за да се види най-общо как се проявява той при следвоенните условия.

През март 1919 г. завършва дипломатическата кариера на Ив. Шишманов като пълномощен министър в Украйна. завърнал се в България, той продължава да изпълнява функциите на председател на Управителния съвет на СБУПХ. От този пост той се оттегля в началото на следващата година. Повод за това става апелът на съюза до университетите, дружествата на учените и хуманните институции в цивилизования свят за освобождаване на българските пленници, които Сърбо-Хърватско-Словенското кралство още задържа .
На 7 април 19120 г. се провежда общо годишно събрание на съюза. На него е обновен Управителният съвет. Председател става Л. Милетич, подпредседатели – Йордан Трифонов и Вл. Моллов, секретар – проф. Ст. Романски и членове: М. Арнаудов, Ал. Божинов, Хр. Чакалов, Б. Вазов и Гр. Василев.

При новите условия една част от членовете на съюза се оттеглят от активно отношение към него. Някои данни сочат, че нови лица стават негови членове. В заседанието си на 22 февруари 19121 г. например ръководството на съюза приема за редовен член проф. Боян Пенев. Основания: заслугите му “за културното подигане на нашия народ” .

Подир войната СБУПХ взема отношение към всички по-големи прояви на интелигенцията в защита на българските национални интереси. Известно е, че след капитулацията на България във войната, по силата на Солунското примирие от 29 септември 1918 г. тя е окупирана от Съглашенски войски, командвани от френския генерал Кретиен. Известно е също така, че съюзници на антантата и съседи на България с оглед налагането на своите искания при сключването на мирните договори, засилват кампанията за нейното дискредитиране. При тези условия СБУПХ заедно с още 12 други институции и организации на културата (Университета, БАН, Съюзът на началните и прогимназиалните учители, Българският учителски съюз, Дружеството на юристите, Българското археологическо дружество, Българското историческо дружество, Българското химическо дружество, Дружеството на инженери и архитекти, Славянското дружество, Българският женски съюз, Българското географско дружество) на 25 декември 1918 г. в обръщение до ген. Кретиен се оплакват от тази пропагандна кампания на балканските членове на Съглашението, апелират за възможност и българите да защитават своите интереси и за справедлив мир, който да отчете обстоятелството, че България е воювала не за заграбване на чужда територия, а за освобождаване на български земи . Нататък СБУПХ ще следи с напрегнато внимание всички перипетии на налагането на мирния договор на България.

СБУПХ става съорганизатор на протестната манифестация против тежките клаузи на проекта за мирен договор с България, проведена на 30 септември 1919 г.  А при станалата на 27 ноември 1919 г. протестна манифестация в столицата почетният председател на съюза Ив. Вазов държи патриотична реч от прозореца на своя дом.
В заседанието на Върховния съвет на Антантата в Сан Ремо (Италия), проведено от 19 до 26 април 19120 г., наред с разделянето на арабските територии на Турция се решава да се предаде Западна Тракия под управлението на Гърция. На 27 – 28 май с.г. Гърция окупира областта и установява там гръцко управление. Във връзка с тези решения на конференцията в Сан Ремо на 16 май 1920 г. СБУПХ провежда в Народния театър в София събрание, пред което главна реч произнася председателят Л. Милетич. След него говорят: Ан. Иширков на тема “Географската връзка на Тракия с България”, Д. Мишайков – “Народностопанско значение на Тракия за България”, Н. Милев – “Тракийският въпрос от политическо гледище”, Д. Михалчев – “Участието на тракийските българи в общия ни национален живот”, Б. Вазов – “Тракийският въпрос и българското обществено мнение”. В тези речи се обосновава необходимостта от оставане на Западна Тракия в границите на България .

Ст. Романски прочита резолюция, в която се казва, че Ньойският договор от 27 ноември 1919 г. е наложен със сила, че е несправедлив и “нанася смъртоносен удар на правата на българското племе и на развитието на българската държава”, че потвърждава неправдите, установени от Букурещкия договор от 1913 г., че решението на конференцията от април 1920 г. в Сан Ремо, с което Западна Тракия се предава на Гърция, “съставя ново насилие над съвестта” над българите от тази област и “влошава още повече положението, създадено от договора в Ньой”; че СБУПХ от името на цялата българска интелигенция въстава най-енергично против великата неправда, която се извършва на българския народ, че се вменява на правителството “да положи всички усилия, за да отклони тоя нов удар върху бъдещето на българската държава и посочва на чуждото обществено мнение, че взетото решение на конференцията в Сан Ремо по тракийския въпрос създава на местното население и за България невъзможно и непоносимо положение и подготвя нова опасност за спокойното развитие на балканските народи и за европейския мир” .

На 27 декември 19120 г. СБУПХ организира “общогражданско” събрание в София пак във връзка с тракийския въпрос. Пред него речи произнасят професорите Л. Милетич, Вл. Моллов, Ал. Цанков и Гр. Василев. А проф. Ст. Романски прочита апел към правителствата на държавите от Съглашението: “да ревизират своите решения” по тракийския въпрос, като върнат Западна Тракия на България; към общественото мнение в чужбина: да се вслуша в мнението на българската интелигенция; към българското правителство: “да направи всичко необходимо, за да изтъкне и защити при днешните обстоятелства с всичка енергия справедливата нерушима кауза на българския народ: “България на Бяло море” .

СБУПХ за пореден път участвува в проява, посветена на искането за ревизия на решенията, с които меродавните държави от Съглашението предават Западна Тракия на Гърция, на 13 февруари 19121 г., когато пак в София, по негов почин съвместно със Съюза на запасните офицери, Съюза на търговските дружества, Съюза на българските индустриалци, Съюза на българските адвокати, Съюза на българските съдии, Съюза на учителите от средните училища и прогимназиите и Тракийския комитет провеждат събрание във Военния клуб. Поводът: предстоящото откриване на 21 февруари 19121 г. на конференция в Лондон с участието на представители на държавите от Антантата: Великобритания, Франция, Италия, Япония, Белгия и Гърция, както и на представители на победените Германия и Турция, за обсъждане на близкоизточния репарационен въпрос. Считало се, че конференцията щяла да обсъди и аспекти на въпроса за Тракия. Пред събранието произнасят речи почетният председател на СБУПХ Ив. Вазов, запасният генерал Т. Марков и председателят на Софийската търговско-индустриална камара Ст. Караджов. В прочетената от Ив. Вазов резолюция отново се заявява, че е крайно несправедливо откъсването на Западна Тракия от България, която била единствената врата за свързването на България със света. “Гражданите на българската столица – се казва в резолюцията – апелират, в интереса на света и справедливостта, пред правителствата на Великите сили от Съглашението да се даде в предстоящата ревизия на Севърския договор разумно и справедливо разрешение на тракийския въпрос, което ще направи възможно и възвръщането на двеста хиляди бежанци българи по своите домове в Тракия” .

Както е известно, Великите сили победителки не се трогват ни най-малко от апелите нито на СБУПХ, нито на други обществени и политически фактори в България, нито от действията на българското правителство – правителството на БЗНС. Те не се спират пред нищо, за да оставят Западна Тракия на Гърция. Съюзницата на България в Първата световна война Турция успява да си възвърне Източна Тракия и Смирненско. Но тя защитава своите права на бранното поле, докато малка, немощна, разпокъсана и тежко наказана България по това време не разполага с никакви възможности да защити ефикасно тракийската си кауза.

СБУПХ участвува в организиране и провеждане чествуване на 30 годишна книжовно-културна дейност на своя пръв председател проф. Ив. Шишманов. Наистина, юбилеят е организиран от негови бивши ученици в Университета, но и съюзът има заслуга. Чествуването се изразява в подготовката на подходящо събрание и издаването на юбилеен сборник с научни разработки на бивши ученици на учения, както и материали на негови приятели.

Сборникът е издаден през 19120 г. и съдържа обширен библиографски преглед на творчеството на юбиляра, два спомена и 15 научни разработки. Ив. Вазов и К. Христов разказват кратки спомени: първият – за заслугата на професора да се публикува романът “Под игото”, а вторият – за средата на учения и главно прави сполучлив опит да характеризира качествата му като общественик.

Научните разработки са на М. Арнаудов – “Стрибърн за България”, проф. Б. Филов – “Тракийско-микенски отношения”, Антон П. Стоилов – “Жив мъртвец. Фолклорен разбор”, Ст. Чилингиров – “Тарас Шевченко на български”, проф. Ст. Младенов – “Мнимите фински думи в българския език”, Ник. Атанасов – “Театър и публика”, проф. М. Г. Попруженко – “Памяти А. П. Полонского”, Ст. Л. Костов – “Българско народно художествено творчество”, доц. Н. Милев – “Фактори на българското възраждане”, Д. Шелудко – “Любен Каравелов и Украйна”, Андрей Протич – “Нашата битова картина” и Т. Атанасов – “Любен Каравелов като фолклорист” .

Освен тържествено-юбилейни моменти, Шишмановият сборник съдържа приноси, някои от които не са загубили значението си и днес.

Самото юбилейно тържество се провежда на 6 май 1920 г. На него М. Арнаудов поднася на юбиляра издадения в негова чест сборник и адрес от името на неговите ученици. Речи произнасят главният секретар на Министерството на народното просвещение д-р Ст. Донев; Ив. Вазов, който го нарича “велик гражданин” и “велик юбиляр”; Ив. Пеев от името на БАН, подчертавайки заслугите му за организиране на българската наука и образование. Слова произнасят още деканът на Историческо-филологическия факултет на Университета и Б. Вазов от името на СБУПХ. Поднесени са и поздравителни адреси от различни културни дружества и институции. Всички дават висока оценка на обществената, държавната и научно-културната дейност на чествувания .

Трогнат от високите оценки и голямото уважение, Ив. Шишманов благодари на учениците, организаторите на юбилея и на всички свои почитатели, като фактически изнася атрактивна лекция .

На 10 юли 1920 г. се навършват 70 години от рождението на Ив. Вазов. Същата година е юбилейна и по отношение на неговата творческа дейност. Като председател на СБУПХ и на Историко-филологическия клон на БАН проф. Ив. Шишманов става инициатор за тържествено чествуване на тази юбилейна дата и 50 години писателска дейност. За целта на 20 януари 1920 г. той пише писмо до споменатия клон на БАН с предложение той (клонът) заедно със СБУПХ и Съюза на българските писатели да изберат съвместен комитет, “който да определи деня и изработи програмата на тържеството, което да стане всенародно” . Предложението е оценено като навременно и е прието. Избран е деветчленен комитет – по трима от всяка от институциите-съорганизатори. Те са: от БАН – Ив. Шишманов, проф. Б. Цонев и проф. М. Арнаудов; от СБУПХ – проф. Л. Милетич, Ст. Романски и художникът Ал. Божинов; от Съюза на българските писатели – К. Христов, Ал. Балабанов и Н. Атанасов. На 28 февруари 1920 г. за председател на юбилейния комитет е избран Б. Цонев, а за секретари – М. Арнаудов и Ст. Романски .

В същото време с организирането на юбилей на Ив. Вазов се заема и правителството, респективно Министерството на народното просвещение. С въпроса се занимава и Народното събрание, което приема съответно решение. Така за чествуването на юбилея на Ив. Вазов се създават два комитета: единият е наречен книжовен (този на БАН, СБУПХ и Съюза на българските писатели), а другият – организационен (този на Министерството на Народното просвещение). Двата комитета действат съвместно. Вазовият юбилей придобива национално значение.

Главното юбилейно тържество се провежда на 24 октомври 1920 г. в Народния театър в столицата. На 21 ноември с.г. юбилейно тържество е устроено и в Пловдив .

За юбилея на Ив. Вазов са издадени два сборника. В единия са отпечатани материали във връзка с организирането и провеждането на тържествата. В него е поместено и приветствието на СБУПХ, в което се казва: “Скъпи поете, започнал своята творческа дейност, когато народното съзнание беше дълбоко проникнало в българското сърце, жадно за свобода, която скоро и настъпи, Вие, вдъхновяван от великата мисъл да въздигнете в култ самобитните черти на нашето племе, не преставахте да възпявате всичко, с което могат да се гордеят отечеството и народът ни. Така със своите творения станахте разпространител на идеи, които посрещаха чуждото всеизравняващо културно влияние, толкова по-опасно, когато един девствен народ дойде в съприкосновение с блясъка на една висока, но чужда нам цивилизация...”

Вторият сборник е издаден от името на БАН и СБУПХ. Със свои материали в него участвуват: Ю. Трифонов – “Иван Вазов – биографичен очерк”; “Спомени за Вазовата майка, издадени от проф. Ив. Шишманов”; Б. Ангелов – “Театърът на Ив. Вазов”; Т. Атанасов – “Народният бит и народните типове у Вазова”; проф. М. Арнаудов – “Вазов за своето творчество”; Ст. Чилингиров – “Първи стихотворения на Вазова”; проф. Ст. Младенов – “Към оценката на Вазовата дейност от езиковно-историческо гледище”; д-р Ник. Бобчев – “Вазов в славянските литератури”; М. Милетич-Букурещлиева – “Поетическите преводи на Вазова”; Ив. Хаджов: “Македония в песните на Вазова”; Д. Уста-Генчов – “Участието на Вазова в Българския централен комитет”; д-р Ст. Димитров – “Вазов учител в Свиленград”.

Към сборника са дадени и няколко приложения: снимка на майката на поета Съба Вазова и факсимиле на нейни спомени, снимка на Българския народен събор през 1876 г. в Букурещ, на която личи и Ив. Вазов, фотография изобразяваща Ив. Вазов между своите близки, и друга – на юбиляра в момента .
Чествуването на юбилея на Ив. Вазов е не само отдаване на заслужена почит към него и неговото творчество. Всред масовата национална покруса то вдъхва на българите кураж и вяра за преживяване на тежките последици от световната война.

След войната СБУПХ прави опит да продължи издаването на книги в защита на българската национална кауза. В началото на 1919 г. той приема предложението на ЦК на ВМОРО да издаде одобрената по-рано от него книга на подполковник К. Соларов относно македонския въпрос. Решението, което той взема за това на 17 януари 1917 г. гласи: “Да се отпуснат (10,000) десет хиляди лева на Съюза на българските учени, писатели и художници, за издаване книгата “Македонският въпрос и България” на подполковника от Генералния щаб К. Соларов. Това съчинение по-рано беше удобрено за издаване от нас, но за да има по-голяма тяжест пред външния свят самото издание, предпочтително е да се издаде от казания съюз на учените” .

През 1919 г. СБУПХ действително издава въпросното съчинение на К. Соларов на френски език със заглавие: “La Bulgarie et la question macйdonienne. Les causes de guerres Balkaniques. Avec cinque cartes et un fax-simile”. В книгата изрично е отбелязано, че се издава от СБУПХ. (В превод на български заглавието звучи: “България и македонският въпрос. Причините за балканските войни. С пет карти и едно факсимиле”).

Книгата е развита в три глави. В първата се прави общ преглед на македонския въпрос; във втората се разглежда външната политика на България по македонския въпрос до Първата Балканска война, а в третата – Балканският съюз и освободителните войни 1912 – 1913 г.

К. Соларов написва книгата още през 1915 г. За целта използва съчинения като това на С. Радев “Строители на съвременна България” и др., а също и документация от Министерството на външните работи на България. Всъщност това е една книга с чисто пропаганден характер, в която разпалено се защитава каузата за освобождението на Македония от османско владичество и обединението є с България .

През 19121 г. от името на СБУПХ е издадена книжката на Хр. Герчев “Сръбски свидетелства върху българите в Моравско”. В нея се привеждат моменти от съчинения на сръбски автори, много дописки от сръбски вестници, а също и някои документи. Те са групирани в два дяла. Първият дял, който е по-голям, е озаглавен “Политическите борби в Моравско през 19 столетие” и съдържа четири глави: “Участието на Моравските българи във въстанието на Кара Георги (1804 – 1813 г.)”; “Въстанически движения на Моравските българи от 1821 до 1837 г.”; “Нишкото българско въстание в 1841 г.” и “Други въстанически движения на българите в Моравско до 1876 г.”. Поместените тук материали свидетелствуват за българския облик на Моравско през ХIХ век и за борбите на българите в означените революционни прояви срещу османското владичество.

Втората част на книжката е озаглавена: “Борби на моравските българи за национална църква”. И тук събраните материали свидетелствуват за участието на моравските българи в борбите на събратята си от останалите български краища за самостоятелна църква. Авторът показва също така как сърбите използуват тези борби за постигане на своите национални цели .

При следвоенните условия, както цялото общество, така и интелигенцията е дълбоко поляризирана. Стремежът си към обществена изява тя осъществява като се включва преди всичко в обществените и политически борби. Това се отнася и за СБУПХ като цяло и особено за някои от най-дейните му членове. Така професорите Ал. Цанков, Т. Кулев, Д. Мишайков и др. участвуват най-активно в създаването през 1921 г. на политическата група Народен сговор и в неговата дейност. СБУПХ участвува в усилията на последния в съдружие с други фактори в борбата срещу управлението на БЗНС. Чрез своя представител Ал. Божинов той участвува в образувания през пролетта на 1922 г. “Граждански културно-професионален комитет” с председател Д. Мишев (също негов член). Този комитет включва представители на около 20 формации с културно-обществен, синдикален стопански и политически характер, и се обявява против културно-просветната политика на управляващите земеделци от буржоазни политически позиции .

Политизирането на СБУПХ, създаването на нова политическа конфигурация в страната, новата международна обстановка довеждат до постепенното му заглъхване към края на управлението на БЗНС...
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]