УВОД
1. Поглед върху историята на намирането и издаването на надписите
2. Къде са намерени първобълг. надписи
10. Материал и изработка на надписите
12. Буквите в летописните надписи
13. Буквите в триумфалните надписи
14. Буквите на мирните договори
15. Буквите в инвентарните надписи
16. Буквите в строителните надписи
17. Буквите във възпоменателните надписи
18. Буквите в останалите надписи
20. Знаци за съкращение, лигатури и др.
21. Таблица на различните буквени форми
23. Гръцкият език на надписите
Синтаксис
35. Предаване на първобългарските думи и имена
35а. Фонетични особености на първобългарските езикови остатъци
37. Гръцки падежни окончания на първобългарски думи
39. Класите в първобългарската държава
53. Invocatio symbolica и monogrammatica и индиктион у първобългарите
58. Оригиналност и културно-историческо значение на първобългарските надписи
59. Първобългарските надписи като исторически извор
60. Първоначалното местонахождение на първобългарските надписи
61. По-късната съдба на надписите и тяхното днешно местонахождение
Тюркското българско племе оногундури [*], което напуснало селищата си около Меотидското езеро (дн. Азовско море) и реката Куфис (дн. Кубан) и дошло на Балканския полуостров, основало в 681 г. нова своя държава в днешна Североизточна България и Добруджа. Съставът на населението ѝ е бил различен: тюркоезични българи, многобройни славянски племена и заварено разнородно местно население, говорещо предимно гръцки. Основателите оногундури, които за разлика от сегашните славяни българи се означават като първобългари, прабългари или тюрко-българи, играели ръководна роля в държавата до около XI в. По различни поводи те поставяли между VII и XI в. множество надписи на местния говорим гръцки език, от които до нас са достигнали цели или в откъслеци около стотина. Два от тях са на изчезналия днес тюркски български език и един е на старобългарски славянски.
Тези надписи, наредени първобългарски или прабългарски [**], стоят на първо място измежду писмените извори за историята на българската държава през първия период от нейното съществуване. Те съдържат ценни и автентични сведения за държавното и военното устройство у първобългарите, за техните строежи, за политическия им мироглед и за отношенията им с византийската държава, разкриват неизвестни страници от българската история и представляват същевременно главният извор за езика на първобългарите.
Измежду писмените извори за историята на българския народ на първо място стоят т. нар. първобългарски или прабългарски надписи. [1] С това название се означават тук тези домашни писмени паметници, съставени на гръцки, първобългарски или старобългарски език, които произхождат от първобългарския период на Първата българска държава τ ;а дело на онова неславянско племе, което е основало тази държава.
*. Константин Багренородни (Извори IX 193): „А преминаването на варварите (т.е. българите — б. а.) през река Искър стана в края на царуването на Константин Погонат, когато и тяхното име стана ясно, понеже по-рано ги наричаха оногундури." Теофан (Извори VI 261): „...българите уногундури..." и патриарх Нихифор (п.т. 294): „По същото време въстанал Кубрат, господарят на уногундурите."
**. Вж. бел. 3.
1. Освен тези две наименования в литературата се срещат още: „Chano-bulgarische Inschrift" (W. Tomaschek. AEM XVII, 1894, 200), „Altbulgarische Inschriften" (H. u. Κ. Škorpil. AEM XIX, 1896, 237), „Griechische Inschriften der heidnischen Bulgaren" (K. Jireček. Arch. 610), „Les inscriptions gréco-bulgares" (F. Dvornik. BCH LII, 1928, 125), „Надписи старобългарскія" (Φ. Успенский. ИРАИ X, 1905, 173). „Старобългарски надписи" (Г. Баласчев. Минало 1909, 219), „Български надписи от IX в." (В. Н. Златарски. МСб. XV, 1898, 131).
21
Първобългарските надписи съдържат ценни и автентични сведения за държавното и военното устройство у първобългарите, за техните строежи, за политическия им мироглед и за отношенията им с византийската държава. Те разкриват неизвестни страници от историята на първия период на българската държава и представляват същевременно главният извор на езика на първобългарите.
1. ПОГЛЕД ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА НАМИРАНЕТО И ИЗДАВАНЕТО НА НАДПИСИТЕ
Първобългарските надписи са намерени в различни времена и при различни обстоятелства. За пръв път в 1707 французинът отец Braconier от ордена на езуитите преписал един първобългарски надпис (№ 14 а) в развалините на голямата базилика във Филипи (между Драма и Кавала в Гърция). [2] Преписът, който се пази в Bibliothèque Nationale в Париж, попаднал в ръцете на известния класически филолог J. В. d'Ansse de Villoison и е бил издаван много пъти [3]. С течение на времето надписът бил засипан с пръст и се смятал за загубен. Той беше наново открит в 1923, когато французката археологическа школа в Атина предприе разкопки в развалините на Филипи. Една година по-късно на същото място беше намерен краят на надписа (№ 14е), а през 1932 и 1933 — четири нови откъслека от същия надпис. [4]
Около 125 години след намирането на първия надпис, а именно през 1831 някой си Blankenburg [5] снел препис от първобългарски надпис върху мраморна колона (№ 58) в Шумен и го изпратил на August Boeckh, който приготовлявал корпус на всички дотогава известни гръцки надписи. [6] Преписът бил издаден с доста подробен коментар от А. Kirchhoff, наследника на Boeckh [7], в 4-и том на CIG под № 8691 [8]. Този е вторият първобългарски надпис, станал известен на науката. За съжаление надписът днес е загубен. Докато горните два надписа останали навремето незабелязани от българската историография, ако и да са били издадени
2. Η. Οmont. Missions archéologiques françaises en Orient aux XVIIe et XVIIIe siècles I, Paris 1902, 274—278; P. Cοllart. Philippes. Paris 1937, 11 и заб. 4; P. Lemerle. Philippes 134 и заб. 4.
3. Вж. при № 14.
4. П. т.
5. CIG IV N 8691 b: „Alterum (В) a. 1831 Boeckhio misit Blankenburgius in columna marmorea legi testatus, quae in oppido Schumla reperta esse dicatur." K. Jireček. Arch. 610, пише: „Über Bl(ankenburg) selbst ist mir nichts bekannt; war es einer der preussischen Offiziere in der Türkei zu Moltke's Zeit?" Това предположение е неприемливо, понеже Молтке е бил в Шумен през май 1837; F. Kanitz. Donau-Bulgarien III (2. Aufl.) 64. По-вероятно е да ce приеме, че Блакленбург е бил руски офицер и е бил в България по време на руско-турската война в 1829 (срв. В. Latischew. Ath. Mitteilungen IX, 1884, 210 и сл.). Въпросът за личността на Бланкенбург остава неизяснен. Сведения за него ще се намерят може би в архива на CIG.
6. C. Klaffenbach. Griechische Epigraphik, Göttingen 1957, 15.
7. Вж. за него п. т.
22
доста рано, то третият поред открит надпис възбудил още с появата си в литературата голям интерес у лицата, които се занимавали по това време с българска история. Това е прочутата колона с надпис от времето на кан Омуртаг (№ 56) в търновската църква „Св. 40 мъченици". Надписът е бил преписан от д-р Хр. С. Даскалов (1820—1861) от Трявна [8] в турско време при доста романтични обстоятелства и издаден за пръв път от същия в едно писмо до Ο. М. Бодянский, напечатано в „Чтенія въ Императорском обществе исторіи и древностей Российских при Московском университете", кн. 30 (1859), под заглавие „Открытия в древней столице болгарской Тырнове". През същата година надписът е бил обнародван и от Π. Р. Славейков в „Български книжици", 1859, 410—411, вероятно пак според препис на Даскалов, без всякакви обяснения. И двата преписа са неточни и съдържат много грешки, които навремето са попречили, за да бъде надписът правилно разчетен и разтълкуван. Наскоро след неговото издание А. Гилфердинг [9] и К. Иречек [10] в съчиненията си по българска история се опитали да изправят на няколко места както текста, така и превода на Даскалов, но без особен успех. Дали поради негодния препис или поради невероятната на пръв поглед възможност да съществуват надписи от Първата българска държава, В. Макушев в „Журнал Министерства Народнаго Просвещения", 1878, ч. CXCVI 278, се усъмнил в истинността на надписа и писал: „зто не более, не менее, как pia fraus болгарских патриотов". Едва след освобождението на България може да се установи, че съобщението на Хр. Даскалов е вярно.
В 1872 унгарският пътешественик F. Kanitz (1829—1904) видял по време на пътуванията си из България в Провадия два първобългарски възпоменателни надписа от времето на кан Омуртаг (№ 59 и 60), които той прерисувал и издал в 3-и том на съчинението си Donau-Bulgarien und der Balkan, Leipzig 1. Aufl. (1879) 354—355. По същото време Каниц посетил скалите при с. Мадара и открил пръв за науката Мадарския релеф и неговите надписи (№ 1), които обаче той погрешно обявил за латински. [11] В развалините на Плиска той видял колоните с триумфалните надписи № 16 и 20. [12] Същите колони X. М. Лопарев [13] видял през 1879 в Шумен.
След освобождението на България в новата държава бил повикан на служба чехът-историк К. Иречек, който предприел редица пътувания из страната, за да я опознае. През есента на 1880 Иречек на път за
8. T. Н. Шишков. Д-р Христо Даскалов, МСб. VIII, 1892, 368 и сл.
9. Собраніе сочиненія I. Петроград 1868, 41, заб. 2.
10. История Болгаръ. Одесса 1878, 181 и сл. = История на българите, София 1929, 101 и 103.
11. Kanitz III 112.
12. П. т. 356.
13. Двѣ замѣтки древней болгарской исторіи, отпечатък от „Записки имп. рус. археол. общества" III, 1888, 21, заб. 2. Навярно за същите колони става дума в Дневника на К. Иречек II, 269, че били пренесени по време на руската окупация от Плиска на станцията Shumla Road ( = Каспичан), гдето ги бил видял княз Дондуков. Според една бележка в Дневника на Ф. Успенский ( = Ж. Въжарова. Руските учени 208, № 122) колоните били пренесени в Русия. Тук се касае за някакво недоразумение или това са били други колони.
23
Западна Европа минал през Търново, гдето останал два дни. [14] Тук първото му желание било, както сам пише, [15] да посети (eilte ich sofort) църквата „Св. 40 мъченици", за да провери доколко е вярно съобщението на Даскалов за Омуртаговия надпис. Иречек останал много изненадан, когато видял с очите си надписа, за съществуването на който у него се било появило вече известно съмнение. [16] В същата църква той видял и една колона с триумфален надпис (№ 22). През лятото на 1884 Иречек предприел дълго пътуване из България. [17] В Провадия той потърсил двата първобългарски надписа, които Каниц беше прерисувал в 1872, и ги копирал наново. [18] В двора на окръжното управление на Шумен той видял друг триумфален надпис (№ 20), а в зида на една турска къща — пак колона с триумфален надпис (№ 23). [19] Все по същото време Иречек посетил и Мадарските скали. [20] Тук той разгледал Мадарския конник и неговите надписи отдалеч с бинокъл и успял да прочете само отделни букви от надписите. Той установил, че надписите са гръцки, а не латински, както е мислел Каниц. На път за София Иречек се отбил в Търново и снел точен препис от Омуртаговия надпис в църквата „Св. 40 мъченици". [21] Копирането на надписа било доста трудно поради липса на стълба, та станало нужда някои места да бъдат прегледани по-късно допълнително от гимназиалния учител Трайчо Китанчев и други лица. Иречек имал намерение, както сам съобщава на няколко места, [22] да издаде всички известни дотогава първобългарски надписи в една малка сбирка. За съжаление той не изпълнил това си намерение, понеже други научни изследвания намалили значително научния му интерес към България. [23]
И така издирванията и проучванията на първобългарските надписи от Иречек не добили естествен завършек. Затова много по-големи и по- важни се явяват заслугите на Иречековите роднини и съотечественици Карел и Хермин (Херменегилд) Шкорпил. Тези двама братя са събирали и издавали с особена ревност археологически материали от новоосвободената българска земя. Покрай многобройните гръцки и латински надписи от по-старата епоха те са имали щастието да намерят и доста голям брой първобългарски. Новооткритите заедно с някои вече известни от по-рано надписи, но наново преписани от братя Шкорпил, били издадени от същите от 1891 до 1895 във виенското археологическо списание Archäologisch-epigraphische Mittheilungen aus Oesterreich-Ungarn (томове XV 98, m 26; XVII 188, № 44; 192, № 53; 199 и сл., № 71—73; 208, № 98 и XIX 237-248)
14. Дневник, 255.
15. Arch. 611.
16. Monatsberichte der kgl. Akademie der Wissenschaften zu Berlin, Sitzung vom 12. Mai 1881, 461.
17. Дневник II, 521 и сл.
18. AEM X (1886) 193 и Пътувания 859.
19. AEM X 194 и Пътувания 871.
20. AEM X 196 и сл. и Пътувания 869 и сл.
21. Arch. 611, срв. Дневник II 522.
22. AEM X 194, Пътувания 288, заб. 13, Arch. 611 и Архив Иречек I 280, № 173.
23. Срв. също RE III 1044 и сл.
24
с доста точни факсимилета и с ценни бележки от W. Tomaschek [24] предимно за някои първобългарски титли и К. Иречек. Това издание още не е изгубило напълно значението си. [25] Във връзка със същото издание трябва да се спомене и заб. 1 на с. 40 на съчинението на J. Marquart. Die Chronologie der alttürkischen Inschriften, Leipzig 1898, гдето са дадени ценни бележки за някои първобългарски титли в надписите.
Неизвестно кога, може би около същото време, когато братя Шкорпил са копирали и издавали надписите, някой си грък X. Евстатиадис е преписал надпис № 60 в Провадия. Неговият препис се пазел във Варненската митрополия, гдето Е. Kalinka го видял и си взел бележки. [26] Същият препис заедно с копия на други два надписа (№ 16 и 20), снети от някой си П. Караватакис, е издаден (с много печатни грешки) от Ἰ. Νικόλαος в Ἡ Ὀδησσός, Варна 1894, 290-291.
Първият български учен, който е издавал първобългарски надписи и ги е използувал като извори за българската история, е В. Н. Златарски. В статията „Приемниците на Омуртаг" (Пер. сп. LIV, 1896, 761—765) той е засегнал мимоходом някои първобългарски надписи. В MCб XV (1898, 134—144) същият е посветил цяла статия на два надписа под наслов „Два известни български надписа от IX век". Тук за пръв път се установява съдържанието на Омуртаговия надпис в църквата „Св. 40 мъченици" в Търново (№ 56) въз основа на абклач и се изправя текстът на загубения Маламиров надпис от Шумен (№ 58). Вече преди Златарски с Търновския надпис се е занимавал и X. М. Лопарев. [27] Обаче той не е могъл да достигне до някакви особени резултати, ако и да е направил доста уместни езикови бележки, понеже за основа на работата си е взел погрешния препис на Даскалов. [28] Статията на Златарски е разгледана доста подробно и вещо от К. Иречек в Archiv für slav. Philologie (21, 1899, 610—613). Тази рецензия, колкото и да е кратка, е една от най-добрите работи върху първобългарските надписи. Тук за пръв път се посочи, че гръцкият език на първобългарските надписи е съвършено правилен (ganz regelrecht) и че не е нищо друго освен тогавашният говорим гръцки език. Тази констатация на Иречек обаче не е била взета под внимание от повечето по-сетнешни издатели и тълкуватели на първобългарските надписи, поради което някои места в много надписи са останали тъмни или неправилно изтълкувани.
През 1898 в околността на Солун при с. Наръш (сега Неа Филаделфиа) е бил открит един граничен надпис от времето на цар Симеон (№ 46). Той е бил издаден още същата година от Ф. Успенский в ИРАИ 3 (1898), 184 и сл. Надписът е бил обнародван и от Г. Баласчев в сп.
24. Срв. също RE III 1044 и сл.
25. Същото издание на български с незначителни промени в „Годишен отчет на Варненската държавна мъжка гимназия" за 1900-1901, Варна 1901, 3—18. Отчет за 1897-1898, 11, срв. В. Н. Златарски в „Български преглед" V, 1898, 3, 121 и сл.
26. Antike Denkmäler in Bulgarien, Wien 1906, Nr. 87.
27. Две замѣтки по древней болгарской исторіи 341 и сл.
28. Вж. по-горе.
25
Български преглед, год. IV 12, 61—78, под наслов „Новонайденият надпис от времето на цар Симеон". [29] В тази статия Баласчев е засегнал мимоходом и надписите, издадени в CIG IV (№ 14 и 50). В. Н. Златарски в критиката на Баласчевата статия (МСб XV, отдел критика, 20—40) разгледа също споменатите два надписа и отхвърли като неверни няком твърдения на Баласчев. Доста накратко, и то без гръцкия оригинал, Баласчев е разгледал няколко надписа и в „Бележки върху веществената култура на старобългарското ханство" (София 1902, 57—78). В статията „Един от Провадийските Омуртагови надписи" (Пер. сп. 63, 1902, 94—107) Златарски преиздаде надпис № 59 с подробен коментар. Всички споменати проучвания допринесоха много за изясняването на някои въпроси из историята на България.
През 1899 и 1900 Руският археологически институт в Цариград предприе под ръководството на директора на института Ф. Успенский и К. Шкорпил разкопки в развалините на Плиска и в тяхната близка околност, за да проучи старините по тези места, гдето в 681 е било поставено начало на българската държава. Тези разкопки, [30] както би трябвало да се очаква, извадиха на бял свят още няколко първобългарски надписа, от които един (№ 61) Успенский издаде в ИРАИ VI (1901, 216 и сл.). В следващия том на ИРАИ VII (1902, 1 и сл.) той издаде наново Търновския надпис (№ 56). През есента на 1905 Р. Попов изкопа огромна колона с извънредно важен строителен надпис от времето на Омуртаг близо до с. Чаталар (сега цар Крум). [31] Резултатите от разкопките заедно с всички известни дотогава (1905) надписи, но без № 56 бяха обнародвани в 10-и том на ИРАИ, известен под името „Абоба—Плиска". Надписите са издадени от Ф. Успенский. Към този том е приложен и един албум с факсимилета от естампажите на надписите. Ценността на тази сбирка се състои главно във фотографиите и факсимилетата на надписите и в това, че тук са събрани за пръв път почти всички първобългарски надписи. Самите надписи са издадени незадоволително, а някои от тях са допълнени явно погрешно. Освен това издателят е предал за съжаление надписите не в техния оригинален правопис и език, а в правописа, важещ само за класическия гръцки език. По този начин той е направил изданието негодно за езикови изследвания. За съжаление някои по-сетнешни издатели са последвали в това отношение примера на Успенский.
Една година по-късно излезе епиграфската сбирка Е. Kalinka. Antike Denkmäler in Bulgarien, Виена 1906; в която са издадени 10 първобългарски надписа. Това издание може да се смята за образцово във
29. Към това вж. Л(юбомир) М(илетич). Към текста на новооткрития Симеонов надпис при Солун, Български преглед V, 1898, 3, 142 и сл., и особено Ж. Въжарова. Руските учени, 191—194, № 106 (Писмо на К. Лишин, който е преписал надписа, до Ф. Успенский) и 194, № 107.
30. ИРАИ VI, 1901, 437 и сл., VII, 1902, 232 и сл. и X, 1905, 1 и сл., срв. Ж. Въжарова. Руските учени, 209, № 123; 210, № 124; 227, № 138; 245, № 151; 263, № 154; 270, № 162 и 279, № 171; Д. Върблянска. Из преписката на К. Шкорпил с Иван Шишманов, в Изследвания в памет на К. Шкорпил, София 1961, 51 и 53—59 с факсимиле.
31. ИРАИ X 544 и сл., срв. Архив Иречек 1 381 и сл., № 254 (писмо на Ив. Шишманов до К. Иречек) и заб. 2 на с. 382; II 320—326, № 229 и заб. 1.
26
всяко отношение. Надписите са издадени не само с голяма точност, но също така са придружени с ценни езикови бележки, допълнени по-късно от А. Walde. Sprachliches aus antiken Denkmälern Bulgariens, Zeitschrift für die österreichischen Gymnasien 58 (1907), 309—402.
В сп. Минало (1, 1909—1910; 3, 219—238 и 4, 327—345) Γ. Баласчев преиздаде 10 надписа. Това издание обаче не показва някакъв особен напредък в допълването или тълкуването на надписите. То е направено предимно въз основа на изданието на Успенский, без да е използувано изданието на Калинка, което, както изглежда, е останало неизвестно на издателя. В „Български старини из Македония", София 1908, 1 и сл. (второ издание 1931), Йор. Иванов преиздаде надписа от Филипи (№ 14 а) според преписа на Браконие със сполучливи предложения за допълване. В. Н. Златарски в студията „Известия за българите в хрониката на Симеон Метафраста и Логотета" [32] разгледа накратко и три първобългарски надписа (№ 13, 14 и 41) с предложения за четене и допълване на някои места. Английският историк J. В. Bury в A History of the Eastern Roman Empire from the fall of Irene to the accession Basil I (А.Д. 802—867), London 1912, 332—374 е засегнал и някои надписи и е изказал интересни мнения, а в Appendix X (481—484) се опитал да възстанови Маламировия надпис от Тумбул джамия (№ 13). Същият учен в статията The Bulgarian Treaty of A. D. 814 and the Great Fence of Thrace [33] е разгледал подробно c предложения за допълване надпис № 41, на който две години по-сетне Златарски посвети също една отделна студия „Сюлейманкьойският надпис", [34] В Geschichte der Serben I, Gotha 1911 (Amsterdam 1967), 74, заб. 1, и 189 и сл. Κ. Иречек е отделил няколко реда и за първобългарските надписи. През първата европейска война в Балши, Албания, е бил открит надпис от времето на княз Борис (№ 15), който е издаден от С. Praschniker. Zwei mittelalterliche Inschriften aus Albanien. [35] C излизането на голямото съчинение на В. Н. Златарски „История на първото българско царство" I 1, София 1918 (с. 300, 307, 316, 335, 443, 445 и 456), гдето са преиздадени наново някои надписи, се завърши един период от издирването и издаването на първобългарските надписи. Този период е забележителен по това, че през него бяха открити повечето надписи и се направиха първите опити за тяхното проучване, издаване и събиране.
След първата европейска война започна нов период, който се различава от предходния не по намирането на нови надписи, а по оживеното и задълбочено проучване на надписите. Първата публикация през този период е работата на унгарския учен Г. Фехер „Паметниците на българската култура", [36] гдето на с. 60—87 са преиздадени 11 надписа с подробни бележки и обяснения. Същата работа, малко разширена, излезе на френски
32. МСб. XXIV, 1908, 49, 51 и 67 със заб. 2.
33. The English Historical Review, April 1910, 276—287.
34. ИАД III, 1912—1913, 132—179.
35. Anzeiger der phil.-hist. Klasse der Akademie der Wissenschaften in Wien, Nr. XIII. 1919, 3—7.
36. ИАИ III, 1925, 1—90.
27
език под наслов Les monuments de la culture protobulgare et leurs relations hongroises, Budapest 1931, 138 и сл. C тези работи Γ. Фехер възбуди особен интерес към проучването на първобългарските надписи. Той насочи вниманието най-вече към Мадарския скален релеф и неговите надписи (№ 1), от които К. Шкорпил още през 1866 беше обнародвал препис, но стояха пренебрегнати от науката. През 1925 Фехер направи едно предварително съобщение за проучването на тези надписи в „Мадарският конник", София 1925, 15—26. Малко преди това, в 1923 и 1924, при разкопки на развалините на Филипи бяха открити № 14 а и е (вж. по-горе), които бяха издадени от F. Dvornik. [37] По-късно към това издание направиха допълнителни бележки P. Lemerle и Г. Фехер, [38] а също и В. Бешевлиев. [39] Същите надписи бяха преиздадени от Б. Филов [40] и Йор. Иванов. [41] В студията „Кавхан Исбул" [42] П. Ников преиздаде надписите № 14 а и 58. Гръцкият език на надписите беше основно проучен от В. Бешевлиев. [43] В Appendix I към същото изследване бяха преиздадени от автора почти всички известни дотогава надписи въз основа на нови четения на оригиналите. [44] Същият автор даде нови четения и допълвания към надписите № 57 и 69 в статията „Към прабългарските надписи". [45]
Разкопките при Мадара в 1926 откриха нов първобългарски надпис (№ 7), който Фехер издаде в спомената по-горе работа Les monuments 143, а Бешевлиев — в ИИД XI—XII 356 и сл. Г. Фехер даде за пръв път един подробен и сравнително точен препис на надписите около Мадарския конник и направи първия сериозен опит да ги допълни и изтълкува в „Надписите на Мадарския конник", София 1928. [46] Надписите са били копирани от специално скеле. Въпреки положения труд и постигнатия значителен успех в разчитането на надписите работата на Фехер се оказа в много отношения незадоволителна и беше подробно разкритикувана от В. Бешевлиев. [47] Той посочи, че докато преписът на Фехер е с малки изключения добър и заслужава внимание, то допълванията са често произволни и стоят в разрез с гръцкия език, а тълкуванията, изхождащи от недоказаната предпоставка, че се касае за надгробен надпис на Крум,
37. Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes, BCH LII, 1928, 125—147.
38. A propos des inscriptions protobulgares de la basilique de Philippes, BCH LIX, 1935, 165 и сл.
39. ИИД XI-XII, 1931—1932, 360, 371, вж. също Ἑλληνικά III, 1930, 232—234, и BZ ΧΧΧΙΙ, 1932, 13.
40. ИАИ V, 1929, 365.
41. Български старини из Македония, второ издание, София 1931, 1—12.
42. Сборник В. Н. Златарски, София 1925, 195—228.
43. Гръцкият език в прабългарските надписи, ΓΗΜ 1922/1925, 381—429.
44. Срв. Glotta XVII 1929, 66—71, и Πανεπιστήμιον Θεσσαλονίκης, Ἐπιοτημονικὴ ἐπετηρὶς τὴς φιλοσοφικῆς σχολῆς Α (1927) 10—17-Γλ. Ερ. I 67-72
45. ГСУ ИФ XXIII 7, София 1927.
46. Die Inschrift des Reiterreliefs von Madara.
47. Zu der Inschrift des Reiterreliefs von Madara, Byzantinisch-Neugriechische Jahrbücher IX, 1932, 1—35.
28
невероятни. [48] Γ. Фехер в статията „Надписът на Мадарския конник" [49] и Г. Кацаров и Д. Дечев в „Ревизия на надписа на Мадарския конник" [50] се опитаха да отхвърлят критиката на Бешевлиев. Последният защити становището си в „Към въпроса за тълкуването на надписите около Мадарския конник". [51] К. Шкорпил преиздаде отново известните вече колони с имена на крепости и сражения (от № 16 до № 41) в „Надписи от първото българско царство в Черноморската област на Балканския полуостров" [52], а в „Мадаро-Могилското плато" [53] обнародва нов препис на надписите около Мадарския конник, който той направил през 1934 и който на някои места е по-добър от този на Фехер. Това позволи да се прецени по-добре преписът на последния.
Английският историк St. Runciman разгледа титлите в надписите и надпис № 13 в труда си A History of the first Bulgarian Empire, London 1930, 284 и сл. и 292 и сл. Славистът B.V. Arnim обнародва откъслек от нов възпоменателен надпис (№ 67) във Vorbericht über eine Studienreise durch Bulgarien. [54] Откъслекът преиздаде В. Бешевлиев с някои поправки в ИАИ в VII (1933) 399—400. Същият автор обнародва една малка популярна статия за първобългарските надписи в сп. Българска мисъл (II, 1927, 401—408). П. Ников разгледа и даде превод на 18 надписа в популярната си статия „Хан Омуртаг и кавхан Исбул" (БИБIV, 1931, 1—55), а в „Два старобългарски надписа за византийско-български отношения" [55] обнародва двата първобългарски надписа (№ 2 и 47) върху една антична ара от Хамбарлий (сега Маламирово), които, ако и да бяха известни още от 1884, [56] бяха останали непроучени и неиздадени. За съжаление четенето и допълването, както и тълкуването на тези важни надписи бяха крайно незадоволителни и затова В. Бешевлиев [57] ги преиздаде е ново четене на оригиналите. Същият даде нови четения и допълвания към девет надписа. [58] В 1931 N. Jorga [59] обнародва съвършено повърхностно надпис с името на Крум, намерен в Силистра (№ 3 в). Г. Фехер преиздаде надписите № 5 и 67. [60] В статията „Първобългарски надписи" (БИБ
48. Р. Mutafčiev. BZ XXVIII, 1928, 229; F. Dvornik. Byzantinoslavica II, 1930, 132 и сл., Gy. Németh. Szâzadok a magyar történelmi tásulat közlönye LXV, 1931, 68 и сл.; Gy. Moravcsik, п. т. LXVIII, 1934, 118; H. Grégoire, Byzantion IX, 1934, 745, заб. 2; Κ. M. Ἀποστολίδης. Ἀρχεῖον τοῦ Θρακικοῦ λαογραφικοῦ καὶ γλωσσικοῦ Θησαυροῦ VI, 1939/1040 = и сл.
49. Сборник Мадара I, София 1934, 262—359.
50. П. т. IV, 419—428.
51. ГСУ ИФ XXX 10, 1934.
52. Byzantinoslavica II/2, 1930, 189—195.
53. П. т. IV, 1932, 124-128.
54. Anzeiger der Akademie der Wissenschaften in Wien, phil.-hist. Klasse, 1932, Nr. IX, 2—3.
55. Byzantinoslavica III/2, 1931, 344—382.
56. AEM XV, 1892, 98—99, № 26.
57. Първобългарските надписи от c. Хамбарлий. ИИД ХIII, 1933, 24—48.
58. ИИД XI—XII, 1931—1932, 340—347.
59. Deux inscriptions grecques inédites de Silistrie, Revue Historique du Sud-Est Européen VIII, 1931, 226.
60. „Мадарската Омуртагова колона", Сборник Мадара I, 380—387 и „Омуртагов надпис от Калугерица", п. т. 308—392.
29
V, 1932—1933, кн. 2, 1—29), В. Бешевлиев разгледа в популярна форма първобългарските надписи. Gy. Moravcsik в труда си А Magyar történet byzánci farrásai, Budapest, 112—115, ce спря накратко и върху първобългарските надписи. Някои византийски елементи в надписите [61] бяха посочени от В. Бешевлиев в един доклад, изнесен на IV византоложки конгрес в София 1934.
За да постави една здрава основа за по-нататъшни проучвания на първобългарските надписи, В. Бешевлиев издаде в един малък корпус в 1934 всички известни дотогава надписи с подробен увод, коментар и показалци. [62] Тази сбирка подтикна белгийския византолог H. Grégoire [63] да се занимае с надписите № 2, 13 и 47 и направи остроумни допълвания и тълкувания, които обаче не всички са приемливи. Същият учен в две други работи [64] се опита да свърже неубедително съдържанието на надпис № 46 с името на руския княз Олег. За този надпис, на който местонахождението беше неизвестно, Б. Филов [65] съобщи, че се намира в Цариградския археологически музей. В. Бешевлиев издаде три нови откъслека от № 14, намерени във Филипи, [66] и нов надпис с име на крепост (№ 25). [67] Ив. Дуйчев [68] се занима със значението на думата φαλακρός в надпис № 2, а в една сбирка от старобългарски писмени паметници [69] даде няколко надписа, придружени с бележки.
Най-сетне споменатият унгарски византолог Gy. Moravcsik в извънредно ценния труд Byzantinoturcica I, Budapest 1942, 165 и сл. (второ издание Berlin 1958, 303 и сл.) разглежда накратко и надписите с подробна библиография, а във втория том на същия труд (Будапеща 1943, Берлин 1958) привежда всички титли и имена от надписите по азбучен ред със съответната литература.
След втората европейска война най-важното събитие в първобългарската епиграфика беше откриването на първия надпис на първобългарски език (№ 53) в 1945 в околностите на Преслав. Този надпис издаде Ив. Венедиков на два пъти, на български [70] и на френски. [71] Същият надпис
61. Die byzantinischen Bestandteile der protobulgarischen Inschriften, ИАИ IX, 1935, 269 и сл.
62. Вж. рецензия: Κ. Svoboda. Listy filologicke LXII, 1935, 194—195; Κ. H. Meyer. Indogermanische Forschungen LIV, 1935, 242—243, LIV, 1936, 310; G. Stadtmüler. Jahrbücher für Geschichte Osteuropas I, 4, 1936, 598—599; G. de Jerphanion. Orientalia Christiana Periodica II 3—4, 1936, 457—459; P. M(utafčie)v. BZ XXXV, 1935, 257—258, XXXVI, 1936, 538; J. Bödev. Archivum Philologicum 62, 1938, 275—278; H. Grèqoire. Byzantion IX, 1934, 745; Κ. Ἄ(μαντος) Ἑλληνικά, 7, 1934, 330.
63. „Les sources épigraphiques de l'histoire bulgare", Byzantion IX, 1934, 745—786.
64. „La légende d'Oleg et l'expédition d'Igor", Bulletin de l’Académie Royale de Belgique, Classe des Lettres, XXIII, 1937, 2—3, 80-94; „La légende d'Oleg", Byzantion XI, 1936, 601.
65. ИАИ XI, 1937, 302—304.
66. П. т. 301.
67. Studia Serdicensia 2, 1939, 97—98.
68. Годишник на Пловдивската библиотека и музей 1937—1939. София 1940, 195.
69. Стара българска книжнина I. София, 2 изд. 1943, 3 и сл.
70. „Новооткритият в Преслав първобългарски надпис”, ИАК XV, 1946, 146.
71. „Trois inscriptions protobulgares", Разкопки и проучвания IV, 1950, 167—177.
30
беше проучен и от френския турколог J. Deny, [72] който се съгласи на много места с разчитането на Венедиков и направи няколко интересни бележки. В 1946 стана известен и един откъслек от надпис пак на първобългарски език (№ 54), намерен в Чаталар (сега цар Крум), а в с. Мадара същата година при развалянето на турската джамия излезе на бял свят надпис на гръцки език (№ 50) с неизвестни първобългарски военни длъжности. И двата надписа със съответен коментар издаде пак Ив. Венедиков. [73]
По време на разкопки в Плиска в 1948 бе открит варовиков блок с надраскани фигури и първобългарски имена (№ 89), който Ст. Ваклинов ( = Станчев) [74] издаде. На следващата година 1949 пак при разкопки в Плиска бе намерен откъслек от надпис с името Боян (№ 7), който издаде В. Бешевлиев [75] заедно с други откъслеци, намерени в разни времена.
Без да познава гръцки език, Д. Крънджалов се опита по един крайно дилетантски и злонамерен начин да отрече първобългарския произход на Мадарския конник и съществуването на надписи около него. [76] Несъстоятелността на този опит бе посочена много добре от Ст. Ваклинов ( = Станчев). [77] Fr. Altheim [78] се спря на няколко надписа (№ 1, 3, 6, 10, 13, 14, 47, 53), без да даде нещо приемливо. Гръцкият учен M. Laskaris [79] разгледа подробно въпроса за автентичността на надпис № 46, която от някои се оспорваше и приведе доказателства за неговото съществуване. Туркологът K. H. Menges [80] разгледа подробно от турколожка страна титлите и личните имена в първобългарските надписи и се опита да даде съответни етимологически обяснения. През есента на 1952 в Преслав бе открит надгробният надпис на висшия първобългарски сановник чъргубиля Мостич, съставен на старобългарски език (№ 71). Този надпис, който е един от най-старите датирани на старобългарски език надписи, намерени в България, издаде Ст. Ваклинов ( = Станчев) на два пъти. [81] Титлата ичиргю боила беше предмет на две статии, на Ив. Дуйчев [82] и на В. Бешевлиев. [83] Последният се занима с датата на горния надпис на Мадарския
72. „Une inscription en langue protobulgare découverte à Preslav", Revue des études byzantines V, 1947, 235.
73. Разкопки и проучвания IV, 1950, 177 и сл.
74. ИАИ XX, 1955, 211 и сл.
75. П. т. 281 и сл.
76. „Les faux déchiffrements des inscriptions de Madara", Slavia antiqua II 2, 1949—1950, 197—219.
77. „Отново за надписите върху Мадарския конник", Известия на Института за българска история при БАН I—II, 1951, 329 и сл.
78. Literatur und Gesellschaft im ausgehenden Altertum I. II, Halle 1948—1950.
79. „Les sources épigraphiques de la légende d'Oleg", Mélanges H. Grégoire III, 1951, 213—221 = Deux notes sur le règne de Syméon de Bulgarie, Wetteren, 1952, 5—13.
80.„Altaic Elements in the protobulgarian Inscriptions", Byzantion XXI, 1951, 85—118.
81. „Надгробният надпис на един преславски болярин от X в.", Исторически преглед, XI, 1955, 4, 61 и сл. и „Надписът на чъргубиля Мостич", София 1955, 3—42 с подробни езикови бележки от В. Иванова, 43—144.
82. „Les boljars dits intérieurs et extérieurs de la Bulgarie médiévale", Acta Orientalia Hungarica III 2, 1953, 167—178, срв. Byzantinoslavica XVI 1, 1955, 169.
83. „What was the title ητζιργου βοιλας in the Protobulgarian inscriptions?", Byzantinoslavica XVI 1, 1955, 120—124, срв. Ural-Altaische Jahrbücher XXVII 3—4, 1955, 267.
31
конник (№ 1 I с) и посочи, че той трябва да се датира между 705 и 711. [84] Туркологът Omeljan Pritsak в едно изследване върху езика на първобългарите [85] се спря и върху някои титли. В. Бешевлиев, взимайки повод от една бележка под линия на J. Markwart в Ungarische Jahrbücher IX (1929) 84, № 5, изтъкна, че някои фонетични особености в първобългарските имена и титли могат да се дължат на славянското влияние. [86] Върху същия въпрос той се спря по-подробно в Zeitschrift für Slawistik I (1958) 1, 1—7. [87]
През лятото на 1954 Археологическият институт при БАН построи скеле пред Мадарския конник, за да се проучат отново както релефът, така и надписите около него от специална комисия, съставена от археолози и епиграфи. Резултатите от проучванията бяха обнародвани в сб. Мадарският конник (София 1956). Тук В. Бешевлиев разглежда надписите на с. 51—113, [88] Г. Михайлов дава на с. 37—49 преписи от надписите, а В. Велков на с. 5—36 — пълна библиография на изследванията върху Мадарските надписи.
В 1956 бе намерен отново надпис № 5, който се смяташе за загубен, а през 1959 в местността Селище при Преслав бе открит нов инвентарен надпис (№ 49), който В. Бешевлиев издаде. [89] Последният се опита да установи значението на сложните първобългарски титли, [90] а в статията „Византийски триумфални обичаи, акламации и титли" [91] даде подробен коментар на триумфалното газене или стъпване на шията на пленения неприятел, споменато в надпис № 57.
През 1963 същият издаде в Берлин като издание на тамошната академия на науките пълен корпус на всички известни дотогава надписи заедно с най-малките откъслеци и други сродни паметници, придружени с обширен коментар и увод. [92] С това се завърши един период от издирването, изучаването и тълкуването на първобългарските надписи.
В 1964 при полска работа близо до с. Длъжко, Варненско, е бил намерен откъслек от инвентарен надпис (№ 52), който издаде най-напред В. Антонова, [93] а по-късно преиздаде В. Бешевлиев [94]. През лятото на 1970 при
84. „Zur Deutung und Datierung der protobulgarischen Inschrift vor dem Reiterrelief von Madara", BZ 47, 1954, 117—122.
85. Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden 1955.
86. „Славянизми в първобългарските надписи". Сборник в чест на А. Балан, София 1955, 99—103.
87. „Die protobulgarischen Inschriften und die Slavistik".
88. „Les inscriptions du relief de Madara", Byzantinoslavica XVI 2, 1955, 212—254.
89. „Eine neue protobulgarische Inschrift", UAJ 32, 1960, 121.
90. „Die zusammengesetzten Titel in den protobulgarischen Inschriften", UAJ XXX, 1958, 98—103, критика от Κ.H. Menges. A Note on the Compound Titels in the Proto-Bulgarian Inscriptions, Byzantion XXVIII, 1958, 441—453, отговор V. Beševliev. Zur Frage der zusammengesetzten protobulgarischen Titel, Балканско езикознание VIII, 1964, 47—52.
91. Известия на Етнографския институт с музей III, 1958, 3—38.
92. Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963.
93. „Новооткрит раннобългарски надпис от с. Длъжко", Известия на Народния музей — Шумен, III, 1965, 25—29.
94. „Protobulgarica", To honour R. Jakobson. The Hague 1967, 222—224.
32
разкопки източно от южната апсида на голямата базилика до Плиска бе открит гроб със саркофаг, покрит с плоча, на която е издълбан първобългарски възпоменателен надпис (№ 66), издаден най-напред от Ст. Михайлов [95] и после преиздаден от В. Бешевлиев [96]. Най-сетне при сондажи в Плиска в различни времена бяха намерени четири откъслека с по една или две букви или части от букви, подобни на буквите на надписите с мирни договори.
По време на Първата световна война френският археолог Шарл Авезу видял и направил некачествен отпечатък от един първобългарски надпис на колана във Василика, Халкидика, около 18 км югоизточно от Солун (D. Feissel et M. Sève, La Chalcidique vue par Charles Avezou. Notes de voyage et inscriptions BCH 103, 1967, 287—288, № 8). Въз основа на съобщението в BCH надписът е издаден с коментар от В. Бешевлиев, Zur Deutung der protobulgarischen Inschrift von Vassilika. Chalkidike (Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 35, 1985, 143—148). Тук № 14 bis. При разкопки във външния град на Плиска е намерена плоча с посочване на дата (№ 90).
2. КЪДЕ СА НАМЕРЕНИ ПЪРВОБЪЛГАРСКИТЕ НАДПИСИ?
Първобългарските надписи с изключение на намерените в Южна България № 2 и 47, на открития в развалините на град Филипи при Кавала № 14 и на намерените в околностите на Солун № 14 А и № 46 и произхождат от Североизточна България, т. е. от гнездото на някогашната първобългарска държава, и то предимно от столицата и Плиска и нейната близка и далечна околност. Два надписа (№ 56 и 22) стоят като подпорни колони в църквата „Св. 40 мъченици" в Търново, но навярно и те произхождат от околността на Плиска или от самия град, откъдето те са били домъкнати при строежа на църквата, за да символизират може би връзката между първата и втората българска държава.
Повечето надписи са намерени случайно върху повърхността на земята. Само една малка част е открита при разкопки.
3. ВИДОВЕ НАДПИСИ
Откъм съдържание първобългарските надписи могат да се разделят на следните седем групи: 1. Res gestae или надписи с летописно съдържание. 2. Триумфални надписи. 3. Мирни договори и гранични надписи. 4. Военни надписи: а) заповеди и б) инвентарни или списъци на въоръжения. 5. Строителни надписи. 6. Възпоменателни или надгробни надписи и 7. Varia. Това са надписи от същото време върху различни предмети като чаша или легенди на печати, които съдържат първобългарски имена
95. Археология, XII, 1970, кн. 4, 1—8 и Une nouvelle inscription protobulgare dans l'ancienne capitale Pliska, Byzantion XI, 1970, 421—433.
96. Eine neue protobulgarische Gedenkinschrift, BZ 65, 1972, 394—399.
33
или титли, поради което те са свързани със същинските надписи. Към тези седем групи се прибавя и една осма, на която принадлежността не може да се установи със сигурност.
4. RES GESTAE
Първата група се състои от 16 надписа. От тях само пет са достигнали до нас в по-цялостен вид, а всички останали представят по-малки или по-големи откъслеци. Поради това не може да се установи дали са били съставени по някаква схема и евентуално каква е била тя. Все пак може да се приеме, че те са започнали с името на владетеля, който е взел пряко или косвено участие в разказаните събития (№ 14). След това е следвал самият разказ. Обикновено надписите са завършени без всякаква заключителна формула или дата (срв. № 1 Iс, № 5 и 13). Надпис № 14 съдържа в края една подходяща за случая сентенция, а № 15 — дата. В една част от достигналите до нас надписи се разказва за отделно събитие или военен поход (срв. № 1 Iс, № 14, 14 bis и 15), а в други се споменават повече събития или са разказани подвизите на определен владетел (срв. № 1 II, № 2, 3 и 13). Последните надписи представят всъщност Res gestae. Особено забележителни в това отношение са надписите № 2 и откъслеците, дадени под № 3. И двата надписа са разказвали за победите на Крум, и то първият по-сбито, а вторият с големи подробности. Успехите на Крум, особено поражението на императора Никифор на 26 юли 811, които са намерили голям отзвук във Византия, не са могли да останат естествено неотбелязани в самата България. Надпис № 2 е намерен далеч на юг от центъра на българската държава, почти на самата българо-византийска граница. Той представя не само кратка хроника, но и победен знак и пропагандно средство. Неговото находище обяснява и сумарното излагане на събитията. Пропагандното предназначение на този надпис може да се сравни с това на надпис № 14, който също така е бил поставен далеч от Плиска в голямата базилика на Филипи за назидание на тамошните граждани. По-друг характер имат трите фрагмента под № 3 и № 14 bis. Единият от тях е намерен някъде по пътя от Силистра за Русе, но както показват другите два откъслека, той трябва да произхожда от Силистра. Другите два фрагмента са намерени в Силистра. Те представят откъслеци от един или два големи надписа, в които са били разказани с големи подробности подвизите на Крум. Двата надписа № 2 и 3 показват, че са съществували за военните подходи на този владетел няколко надписа, към които принадлежат може би и откъслеците № 4 и 5.
5. ТРИУМФАЛНИ КОЛОНИ
В тясна връзка с първата група надписи стоят колоните с имена на сражения и крепости. Колони с имена на сражения са намерени досега четири (№ 16—19), от които само № 16 е цял. Този надпис, както вече
34
посочи В. Н. Златарски [97], се отнася до военните действия на Крум в 808 по долното течение на Струма, гдето са загинали много византийски стратези и войници. Вторият надпис (№ 17), ако е правилно допълнен, стои във връзка с прочутото сражение на 29 юли 811, в което е загинал византийският император Никифор, и е станало до някаква голяма река. Третият надпис (№ 18), ако се касае пак за сражение и е правилно допълнен, трябва да се свърже с прочутото сражение при Версиникия на 22 юли 813, в което българите разгромили византийската войска. Следователно за колоните с имена на сражения може да се твърди с положителност, че са от времето на Крум.
Колони с имена на крепости са намерени досега 21 (№ 20—40), от които само 12 са с изцяло запазени или със сигурно допълнени имена. За тези колони К. Иречек изказа най-напред [98] мнение, че те са били донесени като трофеи по време на походите на цар Симеон от градовете, на които имената стоят върху колоните. По-късно [99] той прие, че това са навярно победни знакове от завоевателните походи на Крум (около 813) и че са стояли „в някоя стълпова алея пред двореца на българския княз, която със своите надписи известявала имената на придобитите градове" [100]. Според Ф. Успенский [101] тези колони са от времето на цар Симеон между 923 и 924, както беше приел първоначално К. Иречек, и са били приготвени едновременно с постройката на голямата базилка в Плиска, в която са стояли като подпорни стълбове. В. Н. Златарски [102] отхвърли мнението на Успенский и възприе това на Иречек, което подкрепи с нови съображения. Към същото мнение се присъедини К. Шкорпил [103]. П. Ников [104] видоизмени мнението на Иречек в смисъл, „че тия колони са били издигнати не от самия Крум, а от неговия син и наследник (Омуртаг)..., за да спомнят за блестящите победи и завоевания на Крум във Византия". Освен тези две мнения изказано е и трето от Е. Kalinka [105], че много градове в Тракия се съюзили в ранното Средновековие за отбрана на един общ враг българите (Г) и ще да са издигнали отделни крепости на застрашителната граница. Това мнение е очевидно погрешно.
Правотата на Иречековото мнение проличава ясно от следното обстоятелство. В колоните се споменават следните крепости: Месемврия, Созопол, Бурдизон, Букел, Скутари, Аркадиопол, Виза, Димотика, Теодорупол, Теодосиупол, Родосто и Гариала. Градът Месемврия е бил завладян от Крум, както е известно, в 812. По същото време ще да е била превзета и крепостта Созопол. Крепостта Бурдизон, която е била преименувана на Булгарогифон
97. История I, 1, 431 и сл.
98. Monatsber. Akad. Berlin 1881, 460 и сл. = Пер. сп. II, 882, 58—59.
99. AEM Χ 594.
100. Пътувания 238.
101. ИРАИ X 182—189.
102. История I, 1, 430.
103. Byzantinoslavica II 2, 1930, 194—195.
104. БИБ IV 1, 33.
105. Antike Denkmäler in Bulgarien 116, Nr. 122.
35
(т. е. Бягство на българите) още преди Крум [106], е спомената със старото си име на колоната, за да не засегне чувствата на българите. А това показва, че тази крепост ще е била превзета от българите пак във времето на Крум. Почти всички споменати крепости се намират в сегашна турска Тракия или в близката околност на Цариград, т. е. в някогашната византийска територия. В 813 след коварното покушение на Крум византийският летописец Scriptor incertus [107] съобщава:
„Тогава Крум, разгневен от станалото, на другия ден заповядал да опожарят и опустошат цялата околност. И като почнали да палят, те изгорили всички големи църкви в отвъдната част на града, които подновили Ирина, Никифор и Михаил, също и манастирите, дворците, къщите и предградията. И като стигнали до Св. Мамант, изгорили тамошните дворци и двете императорски спални, потрошили колоните, задигнали направеното от олово и изображенията на животните на Хиподрома, изклали всички пленници, а също и добитъка. Като преминали по цялото крайбрежие на Теснините и по-нагоре, опожарили всички търговски сгради и като взели много плячка, си отишли. Като завзели дясната част на града към изток, изгорили всичко извън Златната врата чак до Регион. А като дошли при Атира, сринали тамошната крепост и моста, който бил чуден и много укрепен. Като дошли при Силиврия, разрушили до основи тамошната крепост и изгорили църквите и къщите, а след това сринали крепостта Даонион. Те дошли и при града Хераклия, но като не могли да влязат в него, опожарили всички постройки на пристанището и около самия град. После дошли при Родосто и съборили и тази крепост, като изгорили всички постройки и църкви в града и избили там много народ. (Дошли и при крепостта Панион, но намерили, че тя е здраво защитена, понеже имала много войска) [108] и като не могли нищо да и направят, опожарили и съборили всичко извън крепостта. Те дошли при Апри и това е крепост. И като срутили и опожарили и тази крепост, а също и извънредно много други крепости, отправили се оттам надолу в продължение на десет дни и навлезли в планините на Ганос. Там намерили много скрит народ и почти всичкия добитък на Тракия. Те избили хората, а многобройния добитък пленили и изпратили заедно с много жени и деца в България. После отишли при Ексамили и слезли до Абидос, и завикали към Хебр и нагоре, и разрушили всички крепости от малки до големи чак до Адрианопол."
Запазените надписи допълват горното описание и стоят явно във връзка с него. Те чертаят досега ясно пътя на Крумовия подход, който в началото е следвал пътя Via Egnatia. Колоните са служили да прославят подвизите на Крум. Трудно е обаче да се отговори на въпроса, где са били поставени тези колони. Те са образували може би някаква триумфална алея, както е мислил Иречек, или са стояли на видни места в града.
106. К. Jireček, Heerstrasse 100; Moravcsik, Byz. II 106; V. Beševliev, Die Feldzüge des Kaisers Konstantin V. gegen die Bulgaren, Etudes balkaniques, VII, 1971, 3, 6—7.
107. Ex rec. J. Bekkeri 344, 4—346, 1 = Извори VIII 21—22, срв. Златарски, История I 1, 272 и сл.; Bury 354 и сл.; Runciman 64 и сл.; Ostrogorsky 168.
108. Заграденото в скоби е допълнено според текста на Symeon Magister — 615, rec. J. Bekker = Извори IX, 171.
36
6. МИРНИ ДОГОВОРИ
Надписи, които съдържат мирни договори, са на брой пет (№ 41—45). Нито един от тях обаче не е достигнал до нас цял. Те нямат изцяло запазена уводна част, нито заключение. Само в № 41 са запазени два реда от увода, а в № 43 — част от заключението. Останалите надписи съдържат само отделни глави от изложението на условията. Трябва да се приеме все пак, че тези надписи са имали следните съставни части: 1) увод, 2) излагане на мирните условия и 3) заключение с полагане на клетва и дата. Византийската империя е избягвала да сключва, както е известно, [109] мирни договори, и то особено дълготрайни. Тя предпочита краткотрайните примирия от 2—3 години. [110] В редки случаи се съгласявала на мирни договори за повече от 30 години. Благодарение на едно доста подробно описание на преговорите за сключването на 50-годишен договор между Византия и Персия в 628, което дава византийският историк Менандър, [111] и въз основа на съдържанието на руско-византийските мирни договори, приведени в „Повесть временных лет", може да се състави доста ясна представа за начина и процедурата, по които са били сключвани мирните договори между Византийската империя и другите страни. [112]
Преговорите се водили от пратеници, снабдени с трайни пълномощия за максимум и минимум отстъпки, нейде близо до границата или в столицата на една от договарящите страни, и то винаги на тази, на която се прави предложение за мир. [113] След дълги преговори и пазарлъци всяка една от двете преговарящи страни съставяла по един проектодоговор. Този проектодоговор съдържал само задължения, които поемала страната, предлагаща проекта. Проектодоговорите се превеждали на езика на съответната договаряща страна, напр. византийският проектодоговор на персийски, а персийският на гръцки. След това пратениците сверявали двата проектодоговора и съгласували съществуващите различия. Ако двете страни намирали проектодоговорите за приемливи, съставяли две грамоти: едната на гръцки, а другата на езика на насрещната договаряща страна, при което всяка страна употребявала своите канцеларски и дипломатически форми. Най-сетне двете страни разменяли договорите: византийците получавали екземпляра на противната страна, а насрещната страна византийския. Освен това византийците получавали гръцкия превод на екземпляра на насрещната договаряща страна, а последната превода на византийския екземпляр на своя език. Преводите на оригиналите не носели печатите на пратениците, понеже те служели само като помощно средство за четене и разбиране на самите оригинали. Следователно всяка
109. Bréhier, 318.
110. Menandr. 199, 8—11.
111. П. т. 171, 15—183, 15.
112. Α. Димитріу. Къ вопросу ο договорахъ русскихъ съ греками, Византийски Временникъ II, 1895, 531—550; C. Neumann. Über die urkundlichen Quellen zur Geschichte der byzantinisch-venetianischen Beziehungen vornehmlich im Zeitalter der Komnenen, BZ I, 1898, 366—378; Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches I, München 1924, VII и Diplomatik 236—244 и 276—279; Bréhier, 321 и сл.
113. Мирните предложения на Телерюг (Theoph. 447, 3) и на Крум (Theoph. 497, 22). И в двата случая българите изпратили пратеници в Цариград.
37
страна получавала два екземпляра от договора: единия на езика на страната, с която бил сключван договорът, а другия превод на същия на своя език. [114] Условията на договорите били потвърждавани с взаимни клетви, положени според религията на съответната страна. [115] Накрая договорът бил одобряван от владетеля на всяка страна, след което влизал в сила. Всяка една от договарящите страни притежавала условията и задълженията, които поемала противната страна. Това обстоятелство е особено важно за правилното разбиране на достигналите до нас, макар и в откъслечно състояние, мирни договори, сключени между България и Византия. Всички тези договори независимо от това, дали са предадени от византийските хронисти, или са дошли до нас на камък като надписи, съдържат само задълженията, поети от византийците спрямо българите. Поради това задълженията на българите спрямо византийците остават неизвестни.
Като се изключи предаденият от Менандър [116] текст на мирния договор, сключен между Византия и Персия в 628, и руско-византийските в „Повесть временных лет", единствените достигнали до нас оригинални международни документи от този вид са откъслеците от първобългарските надписи с българо-византийски мирни договори. Погледнато строго формално, като че ли тези надписи трябва да се изключат от първобългарските. Обаче, ако се вземе предвид, че те съдържат условията и задълженията, поети от Византия, т. е. тези, които са били изработени, обсъдени и наложени от българските държавници и дипломати, то достигналите до нас мирни договори дават ясна представа за основните линии на тогавашната българска държавна политика и за международните интереси на България и затова представят важен извор за българската история. Гръцкият език на надписите с мирни договори е по-изискан, отколкото на останалите надписи, и се приближава почти до тогавашния литературен гръцки. Византийците носят официалното име „ромеи", а не „християни" или „гърци", както в същинските първобългарски надписи. И името „ромеи" предхожда винаги това на българите. Всичко това показва, че текстът на мирните договори е бил съставен в Цариград.
7. ВОЕННИ НАДПИСИ
Означената като военни надписи група (№ 47—54) се състои от два вида надписи: а) военни заповеди и б) инвентари или списъци на въоръжение. Военна заповед представя само № 47, на който началото е изтрито. Останалите шест надписа съдържат списъци на въоръжения. Четири от тях са съставени на гръцки език, а два на първобългарски. Те имат следната схема: военна служебна титла — брой на поверените ризници и шлемове. В № 51 е дадено, както изглежда, най-напред личното въоръжение
114. Димитріу, пр. съч. 535—536.
115. При сключване на 30-годишния мирен договор византийският император Лъв V се заклел според българския обичай, а Омуртаг според византийския. Златарски. История I 1, 303—304.
116. Menandr. 180, 5—182, 29.
38
на военачалника, а след това на войниците. Военните титли са без член, понеже не се касае за точно определени лица. Този вид надписи са служили очевидно да улесняват проверката на въоръжението, поверено на даден военачалник, и стоят в тясна връзка с 40-ия отговор на папа Николай I до запитванията на княз Борис. Този отговор гласи:
„Вие заявявате, че имате обичай в отечеството ви да се изпраща от вашия господар, преди да пристъпите към сражение, един съвършено верен и съвършено разумен мъж, който да прегледа всички оръжия, коне и вещи, необходими за сражение; и онзи, у когото се окажат немарливо приготвени, се наказва със смърт." [117]
8. СТРОИТЕЛНИ НАДПИСИ
Досега са открити четири надписа (№ 55—58), които съобщават за строежи. Като се изключи надпис № 55, всички останали са почти изцяло запазени. Първите два са съставени по следната схема: титла и име на кана — местопребиваване на същия — какво е построено и къде — цел на надписа (само в № 56) — пожелание за дълголетие — дата. В № 56 и 57 действуващото лице, или строителят, т. е. този, който е заповядал строежа, е самият кан. В надпис № 58 действуващото лице не е вече канът. При все това неговото име е поставено на първо място, гдето то играе ролята на дата.
9. ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ НАДПИСИ
Възпоменателните надписи, наричани още надгробни, са най-многобройни (№ 59—71). Те са съставени с изключение на № 71, който произхожда от християнската епоха, по точно определена схема: титлата и името на кана — името на покойника — неговата титла или служба — θρεπτὸς ἄνθρωπός μου — къде или от какво е умрял — към кой род принадлежи (невинаги). Надписите под № 59, 60 и 61 започват с кръст, а № 69 завършва с посочване, защо е поставен надписът. След името на кана се подразбира глаголът „съобщава" или „казва". Следователно този вид надписи представляват съобщение или по-точно едикт на кана и приличат на съвременните некролози. Кръстът в началото на надписа има значението на invocatio. [118] Всичко това рязко отделя първобългарските надгробни надписи от съответните византийски и християнски латински, поради което не може да се каже с положителност, дали те са били надгробни паметници, или са служили само за възпоменание.
117. Извори VII 91, GL. 40.
118. Bury 531.
39
10. МАТЕРИАЛ И ИЗРАБОТКА НА НАДПИСИТЕ
Първобългарските надписи са издълбани върху камък от най-различен вид, като мрамор, варовик, гранит и сиенит. Забележително е, че този каменен материал не е бил приготвен специално за надписите, а е бил взет наготово от разрушени по-стари постройки от римско или ранновизантийско време. Обикновено надписите са издълбани върху колони с най-различни размери, които произхождат може би от развалините на античния град Динея до с. Войвода (на около 10 км от Плиска) или от тези на Марцианопол, или от стари кариери. Няколко надписа, навярно най-старите, са издълбани върху плочи. На долния край на колоната с надпис № 60 на противната страна на надписа е издълбан сега полузаличен тракийски конник. [119] На една от плочите, на които е издълбан № 14, има явни белези, че някога е служил за друга цел. Следи от по-раншна употреба има и колоната с № 56. Надписите № 2 и 47 са издълбани върху двете страни на една антична арка, на която на лицевата страна още личат следите на някогашната гръцка надгробна епиграма. [120]
Обикновено каменоделецът не е изграждал предварително повърхността на камъка, върху която е трябвало да се издълбае надписът. Той е оставял всички пукнатини, вдлъбнатини и грапавини неогладени, поради което четенето на някои надписи, напр. № 2, 13, 14 bis, 47 и др., е съвършено трудно и дори на места несигурно. Само няколко откъслека, като напр. № 3 а, б и в, и особено договорните надписи (№ 41,42 и 43) са изработени много грижливо. Навярно тяхното предназначение като официални международни документи е налагало по-грижлива изработка. Грижливо са издълбани и надписите около Мадарския конник, особено горните (№ 1 I). Надписите от времето на Омуртаг са сравнително по- добре изработени от тези на Маламир. Известна роля е играело вероятно и мястото, гдето е ставало това, т. е. дали са били работени в столицата или провинцията (срв. № 2, 47 и 48 с № 59, 60 и др.).
Буквите на отделните надписи не са издълбани еднакво грижливо. В едни те са с хубави жлебове (№ 3, 41, 43, 51, 58 и др.), а в други — надписите на Мадарския конник и № 44, са замазани с особено червеникаво вещество. При други надписи буквите представят небрежно врязани или надраскани линии (№ 2, 5, 13, 14 bis и 47). Често буквите не са издълбани на една и съща линия, напр. № 14 bis, 47 и 69. Тяхната височина не е винаги еднаква. Тя варира от буква до буква с по няколко милиметра.
Хаплографии и литографии се срещат рядко. В някои надписи (№ 2 и 13) има неразбираеми съчетания от букви, които се дължат на неразчетен добре от каменоделеца оригинал или на нечетлив оригинал.
119. ИАИ XIV, 1940—1942, 265 и сл.
120. AEM XV, 1892, 99; Byzantinoslavica III 2, 1931, 340; G. Mihailov. IGB III 2, № 1799.
40
11. ФОРМИ И СТИЛ НА БУКВИТЕ
Формите на буквите са предимно унциални, но не са еднакви във всички надписи, ако и да се касае в повечето случаи за надписи от една и съща епоха. Често една и съща буква, особено А, се явява в различни начертания дори в един и същ надпис. По отношение на стила обаче те показват известно единство. Стилът на буквите в най-старите надписи (№ 1 I и II и № 2) се различава от този в надписите от времето на Омуртаг. Също така по-различен е стилът във възпоменателния надпис от времето на Маламир (№ 69), в надписа от времето на Борис (№ 15) и в граничния надпис от времето на Симеон (№ 46). Последните два надписа стоят в стилно отношение и по форми на буквите близо до старобългарския надпис на Мостич (№ 71). Едно по-особено положение заема надписът на Персиан (№ 14). По стил и форми на буквите той се доближава до най-старите първобългарски надписи. Той има допирни точки с византийския строителен надпис на императора Никифор Фока (963—969) от същото място. [121] Това говори за епиграфски стил, различен от плисковския. Разлика в стила на буквите се забелязва и в отделните групи надписи. Буквите в най-старите летописни надписи (№ 1 I и II, № 2 и 14) имат монументален характер. Те напомнят отчасти буквите и стила на някои византийски строителни надписи, напр. от Силиврия. [122]
12. БУКВИТЕ В ЛЕТОПИСНИТЕ НАДПИСИ
В най-стария надпис от този вид (№ 1 I) буквите имат следните форми. Буквата Α е с ъгълче в средата. На буквата Β горният полукръг е по-малък от долния, както в младия унциал. [123] Буквите Ε и Σ са правоъгълни, а Θ, Ο и Υ ромбични. [124] Буквата Υ е чашковидна или прилича на латинското V. Подобни са буквите на № 1 II, в който се среща Α с хоризонтално средна хаста и кръгло Ο, на № 2 и на № 14, в които обаче Β е с черта отдолу, буквата Ο е кръгла или ромбична, а Θ само ромбична. Буквите в № 3 са дребни, но стилно издържани. Буквата Α е унциална. [125] Тя има формата обикновено на полегнал островърх триъгълник с удължена дясна хаста, която излиза от двете страни на триъгълника. Покрай тази форма се среща рядко и обикновено Α с ъгълче в средата. Буквата Δ е също унциална и прилича на кирилско Д. [126]
121. ВСН 61, 1937, 103 и сл., табл. XIV.
122. ВСН 36, 1912, 564, обр. 12, и 567, обр. 13.
123. Gardthausen Taf. 3.
124. Ромбичното Ο се среща в латински старохристиянски надписи, V. Beševliev. Spätin., Nr. 44, 96, 184, 204, 231, и R. Cagnat. Cours d'épigraphie latine, 4 изд. Paris, 1914, 19.
125. Gardthausen Taf. 2—3; V. Beševliev. Spätin. 243, 249, 259.
126. Gardthausen Taf. 2—3; V. Beševliev. Spätin. 102.
41
Буквите Ε и Σ са полукръгли, а буквите Ο, Θ и Υ кръгли и унциални. [127] Буквата Ι има винаги две точки над горния край, както в унциала, [128] Буквата Υ е чашковидна. Близки по стил до буквите на № 3 са тези на № 4 и № 7. В последния надпис буквата Ι има също две точки, буквата Α е с ъгълче, което има висулка, а буквата Β е с малко горно кръгче и лежи върху линия с извити нагоре краища. В № 4 буквата Υ прилича на латинското V.
В откъслек № 10 буквата Α е с хоризонтална средна хаста. Особено забележителна е тук формата на буквата Β, на която двата полукръга са значително отделени един от друг, както в младия унциал. [129] Този вид буква се среща доста рано по надписи, [130] а също и върху монети в VI и VII в. [131] Не по-малко са забележителни буквите на откъслек № 12. Буквата Α е с хоризонтална средна хаста, горният ъгъл с удължение, също и буквата Λ. Буквата Δ е унциална и прилича на кирилското Д. Буквата Κ е с особено дълги и с разделени едно от друго рамена. Буквата Ε е правоъгълна, а ȣ ромбична. Но най-забележително е тук зигзаговидното Ο, съответно Ε. Между летописните надписи заема особено положение № 13 от времето на Маламир. Буквите имат курсивен характер и има много съкращения. И тук се среща зигзаговидно Ο, съответно Ε.
13. БУКВИТЕ В ТРИУМФАЛНИТЕ НАДПИСИ
Особено характерни са буквите в колоните с имена на крепости и сражения (№ 16—40). В стилно отношение те са най-издържани. Буквите са обикновено с големи размери (0,08—0,10), издължени и имат унциален характер. Буквата Α е винаги с ъгълче, което понякога завършва с висулка, а горният край има леко удължение. Така завършва и буквата Λ. Горният полукръг на буквата Β е по-малък от долния. [132] Буквата Δ прилича на кирилското Д. Буквите Ε, Ο и Σ са кръгли, но удължени както в младия унциал, [133] а в някои надписи значително по- дребни от другите. Кръгчето на буквата ȣ е малко, както в младия унциал. [134] Ъгълът, образуван от двете рамена на буквата Κ, често не се допира до отвесната хаста. [135] Средната хаста на буквата Ν е сравнително малка и не достига краищата на двете отвесни хасти. Особено типична за тази група надписи е буквата Ρ. В повечето надписи тя има малко полукръгче, от което се подава една опашчица, която прави буквата да
127. Gardthausen Taf. 3.
128. П. т.; Beševliev. Spätin. 110.
129. Gardthausen Taf. 3.
130. Bees. Inschriften, Nr. 20 и 31; Beševliev. Spätin. 154, 224, 231. Същият вид Β ce среща на Запад от V до VI в., Cagnat 13.
131. Wroth I. Introduction CVII.
132. Beševliev. Spätin. 110.
133. Gardthausen Taf. 3.
134. П. т.
135. Това Κ се среща и в латински надписи, вж. Cagnat 17.
42
прилича на латинското R. Този вид Ρ се среща в един старохристиянски надпис от Варна. [136] Буквата Υ прилича на латинското V или има удължена дясна хаста, както в унциала. [137] В № 28 буквата Ω е ромбична покрай продълговато кръгло Ο.
14. БУКВИТЕ НА МИРНИТЕ ДОГОВОРИ
Стилът на буквите в надписите с мирни договори се отличава ясно от тези на другите. Буквата Α има или слабо наведена наляво средна хаста, или представя полегнал триъгълник с удължена дясна хаста, както в унциала. Горното кръгче на буквата Β е малко и леко отделено от долното, както в младия унциал. Буквите Ε, Ο, Θ и Ȣ са кръгли, т. е. унциални. Средната хаста на Ν често достига двата края. Средният ъгъл на Μ стига до основата на буквата, както в стария унциал. [138] Хоризонталната хаста на буквата Τ свива под прав ъгъл леко надолу, както в младия унциал. [139] Буквата Τ се явява ту като латинското V, ту чашковидна, ту с удължена дясна хаста, както в унциала.
15. БУКВИТЕ В ИНВЕНТАРНИТЕ НАДПИСИ
Буквите в № 47 (военната заповед) се приближават до тези на № 2. Обаче буквите Ε, Ο и Σ са кръгли и унциални.
Стилът на буквите в инвентарните надписи, както и отделните букви са много различни. Буквата Α в № 48, 51 и 54 е с хоризонтална средна хаста (покрай ъгълче в № 51), а в № 53 с тъпо ъгълче. В № 50 същата буква, както и Λ завършват с леко удължение в горния край. Буквата Β е почти еднаква в № 48 и 51. В № 53 тя стои върху хоризонтална линия, както в № 7 и 14. [140] В № 48 буквите Ε и Σ са правоъгълни, а Ο кръгла и буквата Υ прилича на латинското V. В № 50 буквата Ο е предадена със зигзаговидна отвесна линия, а буквата Ȣ е ромбична. В № 51 буквите Ε и Σ са правоъгълни, както в № 48, а Ο и Ȣ почти ромбични. В същия надпис Υ е с малка разлата чашка и дълга опашка, а Κ с къси рамена покрай нормални. В № 52 буквите Ε, Σ и Ω са унциални и кръгли, Υ чашковидна. Буквата Χ прилича тук на полегнал кръст, както в най-стария унциал. [141] Същата форма има тази буква и в № 54. В този надпис буквите Б и Σ са правоъгълни, а Ο и Ȣ кръгли. В надписите № 50—53, но без № 52 хастите на буквите завършват с разширения като точки, които са особено ясно изразени в № 53 и 54.
136. Beševliev. Spätin. 110, 193; S. Reinach. Traité d'épigraphie grecque, Paris 1885, 209, 210; Cagnat 21.
137. Gardthausen. Taf. 2-3.
138. П. т. Taf. 2.
139. П. т. Taf. 3.
140. Beševliev. Spätin. 157.
141. Gardthausen. Taf. 2.
43
16. БУКВИТЕ В СТРОИТЕЛНИТЕ НАДПИСИ
Буквите в строителните надписи (№ 55—58) са също така различни по стил и форма. В № 55 буквата Α е с хоризонтална средна хаста. Буквите Ε и Σ са правоъгълни, а Ο — пълен кръг. Буквата Ω е заоблена, със стърчаща леко навън средна хаста, както в най-стария унциал, [142] което е характерно и за гръцките надписи от по-старата епоха (VI в.). Буквата Υ е като латинското V. Буквите на № 59 се доближават по форма и стил до тези на № 3 и на повечето надписи от времето на Омуртаг. Буквата Α се среща ту с ъгълче в средата, ту като заоблен остър триъгълник с удължена дясна хаста. Буквите Β и Δ се явяват също в два вида: обикновено Β и Δ или с хоризонтална линия отдолу, както в № 7, 14 и 53. Буквите Ε, Ο, Θ, Σ и Ȣ са кръгли и унциални. Буквата Υ е чашковидна, а на места прилича на латинското V или има лява или дясна хаста удължена, както в унциала. Буквата Ι е винаги с две точки отгоре, както в № 3. Най-сетне буквата Ω е заоблена, с ниска средна хаста, както в по-късния унциал. [143] Буквите в № 57 се различават значително от тези в № 55. Те приличат по-скоро на тези във възпоменателния надпис № 61 и отчасти на № 64. Буквата Α е винаги триъгълник с удължена дясна хаста. Буквата Β се явява в два вида, както в № 56. Буквата Δ прилича на кирилското Д. Буквите Ε, Ο, Θ, Σ и Ȣ са кръгли и унциални, но по- различни от тези в № 56. Буквата Κ се среща с къси и нормални рамена. Υ е чашковидна, с удължена дясна хаста.
17. БУКВИТЕ ВЪВ ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИТЕ НАДПИСИ
Стилът на буквите във възпоменателните надписи от времето на Омуртаг е по-единен в № 60, 62, 63, 65, 66, 67 и 68. Близо до тях стои № 59. Надписите № 61 и 64, а също 65 и 66 имат сравнително еднакви букви. Във всички възпоменателни надписи буквите Ε, Ο, Σ, Ȣ и Ω са кръгли, както в унциала, а в № 64 напречната хаста на буквата Θ излиза извън кръга, както в младия унциал. [144] В № 60—65 буквите Β и Δ имат отдолу хоризонтална черта, както в № 7, 14, 53, 56 и 57. Буквата Υ в № 59, 60 и 66 прилича на латинското V, а в останалите надписи е унциална и има удължена дясна или лява хаста. В № 59—62 буквата Α е със слабо наведена наляво средна хаста, а в другите надписи тя е унциална и има формата на триъгълник.
Формите на буквите в единствения надгробен надпис от времето на Маламир (№ 69) имат следните особености. Буквата Α представя полегнал триъгълник с удължена дясна хаста, както в младия унциал. [145] Буквата Β е с хоризонтална черта отдолу, както в № 7, 14, 53, 56 и др. Буквите
142. П. т.
143. П. т. Taf. 2—3.
144. П. т.
145. П. т. Taf. 3.
44
Ο и Θ са кръгли, унциални. Средната напречна хаста на последната буква излиза извън кръга както в № 64. Буквата Ε е правоъгълна, а Σ отчасти правоъгълна, отчасти кръгла. Дясната хаста на Υ е удължена.
18. БУКВИТЕ В ОСТАНАЛИТЕ НАДПИСИ
Буквите на старобългарския надпис № 70 приличат на тези на № 25 и 27.
Най-сетне буквите на № 87 и 89 си приличат много. Техният стил е прост. Буквата А е със средна хоризонтална хаста. Буквите Ε, Ο и Σ са кръгли, а Υ е като латинското V.
Почти всички споменати по-горе форми на букви с малки отклонения се срещат и в старохристиянските гръцки надписи от VI в. от Варна. [146] Само Β е хоризонтална черта отдолу няма в тези надписи. Както и обратното, буквата Π с дълга горна хаста, излизаща от двете отвесни хасти като стряха, не се среща в първобългарските надписи.
19. ХАРАКТЕРНИ БУКВИ И ЗНАЦИ
Характерни за първобългарските надписи са следните букви и знаци:
1. Буквата Β с хоризонтална черта отдолу. Тя се среща върху монетите на византийския император Василий I (867—886) [147] и в един надпис навярно от времето на същия император. [148]
2. Зигзаговидният знак 2 в № 12, 13 и 50 (може би и № 11), който означава буквата Ε [149] и Ο. В последното си значение може би да е зает от старотюркска азбука, гдето той означава звука ö и ü. [150]
3. Буквата Ρ с опашчица под полукръгчето, подобна на латинската R.
4.
Буквата Α като 
в № 91, ако се касае за първобългарски надпис.
5. Съюзът καί и сричката κε се предават с особен знак в различните надписи. Той има формите [151] Кe1 в № 1 I и II, № 14 (покрай Кe2) и № 53, Кe3 в № 40 и 56, Кe4 в № 3 и 56 и S в № 4, 12, 13, 41, 42 и 50. Знакът Кe3 се среща в старохристиянски гръцки надписи от Варна [152] и Коринт [153] и в един надпис от Созопол, [154] a S в старохристиянски надпис от Aquae Calidae [155] и в монетите на византийските императори Константин V (741—775), Лъв V (813—829), Теофил (829—842) и
146. Beševliev. Spätin. Nr. 87—144, 249—251.
147. Wroth 442, 443.
148. Beševliev. Spätin. 157.
149. Срв. Gardthausen II 327 и 335.
150. Gabain 12; Айдаров 39, 40; J. Németh. Die Inschriften, приложение VI, и Inscriptions 21, 1971, 38.
151. Вж. приложената таблица.
152. Beševliev. Spätin. 94.
153. Bees. Inschriften, Nr. 31 и 32; Gardthausen II 327.
154. Beševliev. Spätin. 181a.
155. П. т. 171, 225.
45
др. [156] В надпис № 13 знакът S е смесен с
от каменоделеца. В същия надпис
знакът S служи да изрази и други звукове, а също и сричките -εν и -ον(-).
20. ЗНАЦИ ЗА СЪКРАЩЕНИЕ, ЛИГАТУРИ И ДРУГИ
Като знак за съкращение се употребява обикновено надредна чертица (срв. № 3, 14, 15, 43, 46, 56). [157] В № 3 а, р. 10 завършекът -ιν на името Ἀδριανούπολιν и в № 7 завършекът -η или -ων на думата ἔτη или ἐτῶν са означени с полегата чертица, наведена надясно и скачена за последната буква λ и τ. [158] В № 13, p. 1 думата ἀρχον е издълбано ΑΡ с Христовия монограм вм. χ над реда. Думата θεός се среща често съкратена.
Цифрената стойност на буквите е означена в № 1 Ic с две чертици в горния край на буквата Ε, в № 53 с по две точки една под друга от двете страни на съответната буква, в № 51, 52, 54 и 56 с по три точки от двете страни на съответната буква, в № 50 с по една отвесна линия от двете страни на буквата, в № 41 и 42 с две точки над съответната буква, в № 15, 46 и 57 с черта над буквата, а в № 43 с полегата чертица като остро ударение над буквата. В № 51 е забележителен численият знак като бастунче за цифрата 6.
Ударения и придихания в първобългарските надписи не са отбелязани с изключение на три случая в № 41, гдето ударението е отбелязано със знак, подобен на апостроф, поставен в горния десен край на последната буква на сричката под ударение.
В надписите № 3, 41 и 43 една или повече думи са отделени една от друга с по една, две или три точки, наредени една под друга или в триъгълник (№ 41). [159] Поради обстоятелството, че тези надписи са в същност откъслеци от надписи, не може да се каже с положителност, дали точките отделят изречения (напр. № 3а), или изтъкват някои думи. В № 42 и 43 с по една точка са заградени отделни букви, в № 3 в съчетанието ΑΥ над Υ има две точки, както в ръкописите, [160] а в № 59 над някои букви хоризонтално черти. Значението на тези черти и точки е неясно.
Сравнително рядко се срещат лигатури. Един особен вид лигатура представят прикачванията на букви над или под други букви. Тези случаи са следните: № 2, р. 13 Λ под Ε, р. 21 Σ под Ε, № 14, p. 1 Α под Γ, р. 9 Δ под Σ, а в № 2, р. 29 Θ над Ρ и в № 44 Ν над Α. Възможно е в някои случаи да се касае за допълнително издълбани букви.
156. Wroth I. Introduction CVIII и II 379, 391, 397, 414, 421.
157. За този вид съкращение Gardthausen II 327.
158. П. т.
159. П. т. 400—405.
160. П. т. Табл. 2 и 3.
46
21. ТАБЛИЦА НА РАЗЛИЧНИТЕ БУКВЕНИ ФОРМИ
В заключение за характера на писмото в първобългарските надписи може да се каже, че той е предимно унциален и курсивен и че в много случаи могат да се открият допирни точки с ръкописите и монетите.
47
22. СПИСЪК НА ЛИГАТУРИТЕ
23. ГРЪЦКИЯТ ЕЗИК НА НАДПИСИТЕ
Вече първият издател на първобългарски надпис (№ 57) A. Kirchhoff е обърнал внимание на две езикови особености в коментара към надписа, без да определя обаче точно характера на гръцкия език. [161] Освен това той е бил на мнение, че надписът е съставен от българин, който е знаел гръцки език. [162] По-късно X. М. Лопарев е застъпил същото мнение и е обявил езика за лош гръцки. [163] Това мнение беше възприето от В. Н. Златарски [164] и Г. Баласчев. [165] Подобно е и мнението на J. Bury [166],
161. CIGIV, № 8691, p. 520. Vs. 18: notandum barbaro huius seculi more constructum verbum διδόναι cum accusativo. Idem et infra habes vs. 20-21, 22-23, et supra observatum est vs. 5. Vs. 21: mira sane et insolita nominis forma Βουλγάρης quae Graecis recentioribus est Βουλγάρους.
162. Iam quum titulum nostrum scriptum esse appareat Bulgaro Graece docto, non Graeco homine, fieri vix potuit, ut is minoris dignitatis honore ornaret gentis principem, postquam celsioris illius longe et exoptatioris nomen et ius invitis Graeculis est exortum.
163. C. 20: „Онъ не был византійцемъ и эта догадка можетъ быть основана на смѣшеніи ο и ω... но онъ (грекъ) рѣдко бы ошибся во звукахъ ο и ω; эта подтверждаетъ и форма πάνφυμος, написанная совершенно не по византійскому выговору... Если это правдоподобно, то можно бы думать, что авторъ надписи билъ болгаринъ, хотя и знавшій гречсскій языкъ, но языкъ не литературный и притомъ плохо на немъ выражавшійся."
164. Пер. сп. 54, 1896, 763.
165. Минало I, 1909—1910, 314, 220 и 228.
166. 335: „They are composed in colloquial and halting Greek, not in the diplomatic styles of the chancery of Byzantium, and we may guess that they were written by Bulgarians or Slavs who had acquired a smattering of the Greek tongue." Срв. Е. Darkó, BZ 32, 1932, 366.
48
което се споделя от St. Runciman. [167] Немного по-различно е и мнението на Γ. Н. Хаджидакис. [168]
Против тези мнения се обяви решително К. Иречек. Той заяви: „Гръцкият език на тези колони е, разбира се, във фонетика и морфология съвършено правилен." [169] И като обясни правилно някои особени езикови форми, той продължи: „Затова и възприетото от Златарски мнение на Лопарев, че тези надписи са били съставени от българи..., трябва да се означи като погрешно. Съставителите на надписите... са били гръцки християни или военнопленници, или дезертьори, каквито наистина във времето на Крум се споменават изрично." [170] С няколко добре подбрани примера той посочи, че отклоненията от класическия гръцки език се дължат на историческия развой на този език и че някои от тях се срещат вече в античните надписи, а други в египетските папируси, византийските надписи и ръкописи. По-късно някои езикови особености бяха обяснени от Е. Калинка, А. Валде [171] и Г. Фехер. [172]
Че мнението на К. Иречек е съвършено правилно, може да се види и от следните езикови факти. Съставителите на надписите не употребяват никъде погрешно буквата υ, която по онова време е имала звуковата стойност ü или iü. [173] В египетските папируси, писани от чужденци на гръцки език, звукът ü е бил смесван с ι, ου или ο, също и в късните малоазийски гръцки надписи. [174] От още по-голямо значение е обстоятелството, че характерният за гръцки език звук θ не е написан никъде погрешно, докато в египетските папируси и малоазийските гръцки надписи той е смесен често със звука τ, напр.: βοήτι = βοήθι, τυγάτηρ = θυγάτηρ и др. [175] Също така липсва смесване на звуковете χ и κ, което се среща в малоазийските гръцки надписи, напр. κάριν вм. χάριν. [176] Добър пример в това отношение представя известният гръцки надпис от Сирмиум от края на VI в.: [177] Χρ(ιστέ) κ(ύρι)ε, Βοήτι τῆς πόλεος κ'ἔρυξον τὸν Ἄβαριν κὲ πύλαξον την Ῥωμανίαν κὲ τὸν γράψαντα. Ἀμήν.
167. 272: „I also include in these sources the inscriptions written in crude Greek by which the ninth-century Khans recorded on columns or stones various events of importance."
168. Γλ. Ep. I 67 и сл.:
169. Arch. 611. Към това Κ. Krumbacher. BZ9, 1900, 568.
170. Пътувания 859 и Serben 189: „Griechen, Reste alter Einwohner, Überläufer oder Gefangene meisselten die merkwürdigen, in unseren Tagen gesammelten griechischen Inschriften der heidnischen Bulgaren."
171. Zeitschrift für die österreichischen Gymnasien 58, 1907, 309-402.
172. ИАИ III, 1925, 65 и сл.
173. Α. Thumb. Die griechische Sprache im Zeitalter des Hellenismus, Strassburg 1901, 193 и сл.
174. Meyser I 85; Radermacher 41; Schweizer 76.
175. Meyser I 177; Schweizer 114 Anm. 2; Radermacher 46.
176. Mayser 115 и Griechische Grammatik I 123 и сл. Срв. S. G. Kapsomenos. Das Griechische in Ägypten. Museum Helveticum 10, 1953, 248—263.
177. Jos. Brunšmid. Eine griechische Ziegelinschrift aus Sirmium, Eranos Vindabonensis, Wien 1893, 331—333.
49
По всяка вероятност този надпис не е писан от грък. [178]
В гръцкия език на надписите не се забелязват никакви неправилности и в синтаксата. Така напр. употребата на члена и глаголните видове, които издават обикновено чужденеца, е безупречна. Изобщо в цялата граматика на първобългарските гръцки надписи не се забелязват явления, чужди на гръцкия език.
Едно задълбочено и подробно изследване на гръцкия език на надписите показва, че той представя съвременната на тях жива говорима народна реч и последната стъпка на старото койне към новогръцки. В него не могат да се открият следи нито от преводен, нито от варваризиран гръцки език. [179]
Гръцкият език на първобългарските надписи има следните по-важни особености, дължащи се на историческия развой на този език.
24. ОРТОГРАФИЯ
Старогръцките дифтонги αι, ει и οι се превърнали в VII—IX в., както е известно, [180] вече в прости гласни: e, i, ü, старото дълго е = η е гласяло i, а дългото ο = ω се изравнило с краткото ο = ο. Тези фонетични промени образуват основата, върху която е построен правописът на надписите. Затова той се явява в известен смисъл напълно модерен: за всеки звук и знак. Съставителите на надписите са изоставили с малки изключения историческия правопис и си служат само с фонетичен. Така буквата Ε означава не само първоначалния звук e, но и някогашния дифтонг αι = e. Буквата Υ отбелязва редовно както старото υ, така и дифтонга οι = ü, но никога i. Буквата Ο служи да означи както о, така и ω. Буквата Ω се явява спорадично в 14 надписа (№ 3б, 4, 9, 12, 14, 15, 28, 44, 46, 55, 56, 59, 60, 68), а редовно в № 53 вм. буквата Ο. В надписите № 56, 59, 60 и 68 буквата Ω е употребена като главна буква при името Омуртаг и при члена пред личните имена, за да ги отдели от останалите думи, напр.: Ωμουρταγ (№ 59, 1), ὡ ( = ὁ) Κορσης (№ 59, 2), ὡ ( = ὁ) Νεγαβον... (№ 60, 2), обаче ὁ Τουρδατζις (№ 66). Β № 59 същата буква стои и в края на думите ἐγένετω и ἦτω, за да означи може би края на думата. Ако четенето καυχανων в № 58 е вярно, то тук Ω е написано под влияние на генитивното окончание -ων, също и в λαών № 55. Само в думите
178. С. Jireček. Die Romanen in den Städten Dalmatiens während des Mittelalters (Denkschriften der Wien. Akademie, 48, 1902) 36, заб. I, надписът е писан от грък. Същото мнение поддържа и W. Ensslin. BZ39, 1939, 207 срещу G. I. Bratianu (Privilèges et Franchises Municipales dans l'Empire Byzantion, Paris 1936, 63). Последният прие, че авторът на надписа е бил войник или занаятчия, който не е знаел добре гръцки. Поради заместването на tenues aspiratae c tenues последното мнение е по-вероятно. H. Grégoire. Byzantion 12, 1937, 688, който предлага да се чете κὲ ρύξον (ρίξον) вм. κ’ἔρυξον.
179. В. Бешевлиев. Гръцкият език в първобългарските надписи, ГКМ 1922—1925 София 1926, 381—429 и Glotta XVII, 1929, 66—71.
180. Schwyzer I 198.
50
φοσάτων № 36, 2, Λέων № 4, 1, πολῶν № 14, 1, Σωζοπό[λεως] № 28, Βουλγάρων № 44 и в текста на надписите № 15 и № 46 буквата Ω стои съгласно историческия правопис.
Забележително е означаването на звук i. За изразяването на този звук в първобългарските надписи се употребяват две букви: I и Н. Според тяхната употреба надписите се разделят на три групи:
I група, в която звукът i се означава само c I (№ 1, 36, 7, 9, 10, 18, 20, 21, 25, 26, 37, 42, 43, 54, 57, 64, 65, 67),
II група, в която той се изразява само c H (№ 2, 6, 47, 50, 53, 55, 59, 62, 68, 69), и
III група, в която се употребяват и двете букви (№ 1 II и III, За, 11, 12, 13, 14, 27, 41, 48, 51, 56, 58, 60, 61).
Буквата Η стои съгласно историческия правопис в думите: ἡ № 1 II 14 и 57, 19, τῆς № 56, 17, τήν № 56, 16 и № 14, 37, Βιζύης № 27, ἐβοήθισες № 1 II 8 и ἐλησμόνησαν № 14, 42. Буквата Η е издълбана в няколко случая погрешно под влияние на т. нар. фалшива аналогия, особено при окончанието -in, което е било отъждествено погрешно с акузативното окончание -ην при α-основи, напр.: Δανούβην № 56, 10, ἰσήν № 56, 20, ἐστήν № 56, 29, φαγῆν № 58, 19. Родовото име Κυριγηρ № 61, 6 и личното име Μαλαμηρ № 58,2 имат η според πατήρ, наречието πολάκης № 58, 11 според генитивното окончание -ης, титлата συβιγη № 56, 2 и 30 и № 58, 1 според думата γῆ, а ἦτον № 60, 6 и № 61, 5 според ἦν.
Звуковете б и в се предават с буквата Β, поради което точното произношение на първобългарските думи, писани с Β, не може да се установи въз основа само на първобългарските надписи. Звукът в никога не се изразява с υ. Буквата Γ в името Βογιαν... № 7 означава т. нар. ирационален спирант.
Надписите не познават геминати с изключение на ἀλλά № 14, 7. Двойното σ в κάσστρα № 2, 10 и ἐσστήν № 47, 14 показва, че сричковата граница е минавала през този звук. [181] За същото се касае може би и при καννα № 56, 30, ако не е дитография. Думата ὀπίσσω № 5, 3 не съдържа истинска гемината. [182]
25. ВОКАЛИЗЪМ
В първобългарските надписи се срещат два пъти прилагателните ὑπέρφυμος (№ 13, 10 и № 56, 8) и πάνφυμος (№ 56, 12 и 22) и веднъж съществителното φύμη (№ 13, 8) с ü ( = υ) вм. i ( = η или ι). В случая се касае за неотбелязан преход на i в iü > ü в съседство на φ и μ. По-късно това ü ( = υ) е минало в и, както показват средногръцкото τὸ φοῦμος и новогр. φουμίζω. [183]
Във формата ἐπίστεσαν (№ 1 Ic 10) вм. ἐπίστευσαν, ако не е каменоделска грешка, се касае за преход на -ευ- в -ε-. [184]
Преходът на οι в ü ( = υ), който е настъпил вече в 2 в., [185] е отбелязан с много примери: ὑ θῖυ = οἱ θεῖοι № 1 Ic, 10, ὑ Γρικύ № 13, 4, ὑ αδελφύ
181. П. т. 238.
182. Grönert 93, 2; Mayser I 219.
183. Glotta XVII, 1929, 67—68; Andriotis. Lexikon 580, 6311.
184. Schwyzer I 198.
185. П. т. 194; Hatzidakis 28.
51
№ 4 bis, ὖκον № 56, 5, ἐπύησεν № 56, 7, στρατηγύ № 47, 30 и др. Единственото изключение е ἡ и ἱ = οἱ в № 3а, 5 и 8, гдето се явява вече новогръцкото произношение на и υ като i.
Един пример за регресивна асимилация представя думата ὀργηέ < ὀργυιαί (№ 56, 18) и ὀργιές < ὀργυιές (№ 56, 20), в която неудареното υ се уподобило най-напред на следващото ι, [186] а после двете i са били слети в едно, срв. πῖν от πιεῖν в № 58, 13. [187] Подобен е случаят ἱπίντισαν вм. ὑπίντισαν в № 3а, 8. Удареното υ обаче се запазва, напр. ἐπύησεν в № 56, 7. Във формите πυίσας (№ 13, 3) и πυίσαντα (№ 56, 28) υ се е запазило по аналогия. Едно по-старо положение представя формата ποίσας, ако така трябва да се чете в № 1 Ib 12, в която двете i се слели в едно (вж. по-горе).
За изчезването на ο в окончанието -ιος и -ιον [188] надписите дават следните примери: Κρουμεσις (№ 1 II, 12), τουβίν (№ 56, 21) и Δανούβιν (№ 56, 10 и 20).
Името на гърците гласи навсякъде Γρικός с изключение на Γρεκούς в № 1 II, 7 и Γρεκύ в № 3, 5. Опити за обяснение на тази форма вж. в коментара към № 3.
Преход на ο в ου се явява в κάτου = κάτω (№ 2, 25) и φουσάτον (№ 59, 60, 62) и, обратно, τρομάρχον = τουρμάρχων (№ 41, 14). [189]
26. КОНСОНАНТИЗЪМ
Двойните съгласни, или т. нар. геминати, се явяват в първобългарските надписи опростени, [190] напр.: Θεσαλονίκιν = Θεσσαλονίκην (№ 1 Ic, 11), τεσάρις = τεσσάρεις (№ 57, 14), ἄλος = ἄλλος (№ 56, 25), πολάκης = πολλάκις (№ 58, 10), γραματα = γράμματα (№ 56, 23), Σέρας gen. sing. = Σερραι (№ 16).
Съгласната μ в πάνφυμον (№ 56, 12 и 22) и в κάνπον (№ 57, 6) е предадена с ν, срв. старогр. ἀνφότερος, Ὀλυνπία. [191] В надписите се среща и един пример за изчезване на μ пред β: τουβίν = τουμβίον (№ 57, 21), в № 1 II, 6 се чете σρατηο̃τες = στρατιῶτες, което обаче може да бъде и каменоделска грешка. Известният преход на λ в ρ в гръцки [192] се явява в Βουργάρων (№ 466) и Βουργαρηαν (№ 86). Тук може да се приеме обаче и асимилация, което изглежда по-вероятно.
В № 41, 13 е забележителна форма ἐγμαλότον вм. ἐχμαλότον = αἰχμαλότων, която се среща днес в понтийския гръцки диалект.
186. Schwyzer I 256; Mayser I 102; 151; Crönert 21 и сл.
187. Dieterich 44; Blass-Debrunner 22, § 31; § 101; Radermacher 44; 104.
188. Hatzidakis 314 и сл.; Jannaris 298 и сл.; Dieterich 63 и сл.; Psaltes 43 и сл.; 167; Schwyzer I 253.
189. Hatzidakis 106 и сл.; Dieterich 15 и сл.; Schweizer 69; Nachmanson 24; Ρsaltes 38 и сл.; 50 и сл.
190. Psaltes 125 и сл.
191. Schwyzer I 213 и сл.
192. Jannaris 184; Dieterich 107 и сл.; Psaltes 97.
52
В ὑπομνήσκετε (№ 56, 27) = ὑπομιμνήσκεται е изчезнала една сричка по дисимилационен път. [193] В № 56, 6 се среща обикновената за койне форма γηνόμενος < γιγνόμενος. Метатезата при r се явява в думите τρομάρχον (№ 41, 14) от *τορμάρχον = τουρμάρχων, Κρουμεσις (№ 1 II, 12) от *Κουρμεσις = Κορμέσιος и τρακάνου (№ 46, 4) от ταρκάνου. [194]
Β прилагателното φαρακλός (№ 2, 30) двете liquidae са разменили местата си.
27. МОРФОЛОГИЯ
В склонението на съществителните се срещат следните метапластични форми: 1) σρατηο̃τες = στρατιῶτας (№ 1 II, 6) и ὀργιές (№ 56, 20) покрай ὀργηέ (п. т. 18) [195]; 2) формите τὸν ἄρχονταν (№ 57, 17 и № 58, 9 и 19) и τὸν βασιλέαν (№ 1 I, 9 и № 42, 8). [196] Забележително е прилагателното χρυσός вм. χρυσοῦς (№ 1 II).
От наречията, образувани от прилагателни, само τεχνέος = τεχναίως (№ 57, 11) е със старинно окончание, докато всички останали имат новогръцки форми: καλά (№ 1 Ic, 18 и № 56 [197], 25), ἔσχατον (№ 56, 26) и βουλγαριστί, γρικιστί (№ 57, 24—25). В първобългарските надписи се срещат още и наречията ἐκῖ (№ 41, 8), ἔσο (№ 65, 5 и № 66, [198] 7), ἔσοθεν (№ 41, 16) [199], κάτου (№ 2, 24), ὅπου (№ 57, 3), ὁμοῦ [200] (№ 48), πολάκης (№ 58, 10), τότε (№ 1 II, 16 и № 13, 9) и ὑποκάτο [201] (№ 47, 29). Формата на числото „четири" τέσαρις (№ 57, 14), която е образувана според τρεῖς, се среща у хрониста Теофан (335, 13 τεσσάρεις) и в новогръцки τέσσερις. [202]
При местоименията заслужава да се отбележат конюнктните форми του и τῶν в τὶν δύναμίν του (№ 57, 9), ὑποκάτο του (№ 47, 30) и λοράκηα το̃ν [203] (№ 51, 9), новогръцките форми τούτι = αὐτή [204] (№ 1 II, 14) и τοῦτα = ταῦτα (№ 2, 17 и № 13, 2), а също и относителното местоимение ἤ της (№ 14, 38) = ὅστις и ἤ τη (№ 1 II, 8) = ὅτι. [205]
193. Jannaris 166; 996; Dieterich 125; Psaltes 106 и сл.; Schwyzer I 710, 1.
194. Mayser I 189 и сл.; Dieterich 110 и сл.; MNE II 29; Psaltes 103 и сл.; Schwyzer I 267 и сл.
195. Hatzidakis 140 и сл. и за -ες пак там 379; Dieterich 157.
196. Hatzidakis 54 и сл.; 379; Jannaris 330; App. III 6; Dieterich 158 и сл; Psaltes 150.
197. Hatzidakis 307; Jannaris 518b; 522; Dieterich 182.
198. Mayser I 14; II 2, 528; Blass—Debrunner 21, § 30.
199. Blass—Debrunner 69, § 104, 2; Preisgke s. v.; Πρωια s. v.
200. Jannaris 608; 2011; Dieterich 200 и сл.; Wolf 5; Psaltes 197; Radermacher 75; Schwyzer II 645.
201. Mayser II 2, 542; Blass—Debrunner 138, § 215, 2; 146, § 232, 1; Psaltes 333 и сл.
202. Hatzidakis 149; Jannaris 637; Dieterich 186; Reinhold 51; 62; Psaltes 158.
203. Jannaris 530; Dieterich 192; Psaltes 194; Thumb 80; 83 и сл.
204. Philitsou 397, § 177.
205. Ljungvik 9 и сл.; Tabachovitz 22 и сл., също De εἴ τις = ὅστις, Eranos 1932, 122 и сл.
53
Глаголното окончание за 3 лице ед. число на аориста гласи редовно -εν, напр.: ἀπῖλθεν (№ 3, 2), ἀπέθανεν (№ 61, 4), ἔδοκεν (№ 58, 8), ἐρήμοσεν (№ 2, 10), ἔλαβεν (№ 5, 5) и др. Ha -ν завършват формите за 3 лице ед. число на пасивния аорист: ἐτράφιν (№ 1 III, 4), ἐκτίστιν (№ 57, 24), ἐγενίθιν (п. т. 3), ἐπνήγην (№ 59, 5) а също и други минали форми, като напр. γένονεν (№ 41, 8), ἐγένετον (п. т. 10) и др. В последните два случая подвижното -ν [206] стои може би за да се избегне хиатьт.
Аргументът липсва в следните глаголни форми: ἐπιχίρισεν (№ 1 Iв, 14), ἐρήμοσεν (№ 2, 10—11 и № 13, 4), ἀνυκοδόμησεν (№ 55, 2) и ληθάργησεν (№ 2, 24—25). [207]
Причастието ρινοκοπιμένος (№ 1 Ic, 8—9) е без редупликация.
Презентната форма διαμίνουσιν (№ 42, 7) е създадена по подобие на аористната διέμεινα. [208] Преход от глаголите на -μι в глаголи на -ω представят формите διδο̃ (№ 1 II, 8), διδοῦμεν (п. т. 9) и δόσας (№ 14, 5). [209] От глагола εἰμί покрай ἐστίν (№ 56, 22; 57, 4 и 41, 4) и ἰσίν (№ 51, 9 и 57, 2 и 20) се среща веднъж и новогръцката ἦν = εἰσί (№ 48, 2), срв. и конюнктивната форма ἦν = ᾖ в № 47, 11. В имперфект се явява за ед. число само формата ἦτο(ν), напр. № 56, 23, № 59, 7 и др., [210] а за мн. число ἶσαν = ἦσαν № 87.
Имперфектните форми за първо лице ἔζουν = ἔζων (№ 13, 5) и ἐζοῦμεν = ἐζῶμεν (№ 4, 2) са образувани по подобие на глаголите на -εω. [211]
Следните аористни форми имат вече новогръцки вид: ἀπῖλθαν (№ 1 Ic, 12), ἔφυγαν (№ 2, 23), ἄφηκαν = ἄφεισαν (№ 2, 22-23), [212] ἔζισεν βμ. ἔβιον (№ 13, 3) и активната форма ἐχάρισεν (№ 1 II, 12) вм. медиалната ἐχαρίσατο. [213]
Aoristus II passivi се среща сравнително често, [214] напр.: ἐτράφιν (№ 1 III, 4), ἐγενίθιν (№ 57, 3), ἐφθάστισαν (№ 41, 10) и др.
В късното койне, особено във византийския говорим гръцки език, акузативната форма на participium praesentis activi се вкаменява и започва да се употребява за всички родове и падежи. [215] Един пример за това е μένοντα в № 57, 7. Причастието γηνόμενος в № 56, 27 има перфектно значение. [216]
206. За подвижното ν вж. Hatzidakis III и сл.; Jannaris 19; 546 и сл.; App. III 16 и сл.; Dieterich 249; Blass—Debrunner 16, § 20; Schwyzer I 405 и сл.
207. Hatzidakis 63; Jannaris 750 b-c; Reinhold 64 и сл.; Dieterich 210 и сл.; Psaltes 201; Schwyzer I 652; Thumb, § 182.
208. Hatzidakis 399 и сл.; Jannaris 779; Dieterich 244; Blass—Debrunner 49, § 73; Psaltes 244-245.
209. Reinhold 93; Schwyzer I 687 и сл.
210. Jannaris 720; 983; Dieterich 223 и сл.; Psaltes 240.
211. Hatzidakis 128 и сл.; Jannaris 850b; Dieterich 228 и сл.; Reinhold 84 и сл.; Psaltes 233 и сл.; Blass—Debrunner 56—90.
212. Hatzidakis 185; Jannaris 787, Reinhold 78; Psaltes 210; Blass—Debrunner 53 и сл., § 80-83.
213. Hatzidakis 198; Jannaris 309; 996; 1000.
214. Hatzidakis 193 = MNEI 439; Jannaris 296; 996; 1480; Dieterich 240; Psaltes 225; 228; Blass—Debrunner 51, § 76; Schwyzer I 764.
215. Hatzidakis 153 и сл.; Jannaris 822; 823; 2146; Dieterich 208; Radermacher 82; 107; Schwyzer II 410.
216. Jannaris 996, 37; Thumb, § 211.
54
Инфинитивната аористна форма ζίσιν (№ 57, 22 и № 58, 17) има окончанието за infinitivus praesentis [217], срв. ζίσε в № 56, 31. φαγῆν κὲ πῖν в № 58, 12 са субстантивирани инфинитивни форми, както в папирусите и Новия завет. [218]
СИНТАКСИС
28. ЧЛЕНУВАНЕ
Членът е употребен съвършено правилно. Апозицията има винаги член, напр.: ὁ Τερβελις ὁ ἄρχον (№ 1 Ic, 14), τὸν Κρουμ]εσιν τὸν ἄρχονταν (№ 1II, 10), ὁ Τουρδατζις ὁ κανδίδατος (№ 66, 1—3) и др. Обаче Σηβην ζουπανος μέγας (№ 87). Тук се касае може би за изречение с изпуснат спомагателен глагол или за буквален превод от първобългарски, като името заедно е титлата е схванато като цяло, срв. κανα συβιγι Ομουρταγ. Титлата βασιλεύς се употребява c член, напр. τὸν βασιλέα (№ 57, 18). Названието θεός стои без член след предлози, както в Новия завет, напр. ὁ θεός (№ 2, 8 и 21, № 3а, 6 и 7), но ἐκ θεοῦ (№ 14, 2 и др.). Ако няколко съществителни са свързани със съюза καί, членът стои само при първото, [219] напр. τοὺς βοιλαδας κὲ βαγαινους (№ 58, 13). Личните имена имат винаги член, както в новогръцки, [220] напр. ὁ Τερβελις (№ 1 Ic, 14), τὸν Τερβελιν (№ 1 Ic, 7-8), ὁ Κρουμεσις (№ 1 II, 12), ὁ Κρουμος (№ 13, 1) ὡ ( = ὁ) Κόρσης (№ 59, 2), ὡ Νεγαβον ... ς (№ 60, 2), ὁ Ησβουλος ὁ καυχανος (№ 58, 5), но само веднъж μετὰ τὸν καυχανον Ισβουλον (№ 13, 5). Имената на градовете имат член, когато не зависят от предлог, напр.: κάσστρα ἐρήμοσεν τάδε τὴν Σερδικήν, τὴν Δεβελτόν, τὴν Κονσταντήαν (№ 2, 10—16), τοῦ Προβάτου τὸ κάστρον (№ 13, 9), τῖς Πλσκας τὸν κάνπον (№ 57, 5), τὴν Σαλον(κ[ην] № 14 bis, но ἀπὸ Βερόην (№ 47, 13), ἰς Ἀδριανούπολιν (№ 3а, 1), ἰς Θεσαλονίκιν (№ 1c, 11), μέσον Βαλζήνας κὲ Ἀγαθονίκης (№ 41, 6) и др. Изключения представят може би ἰς τὰς Κισινας (№ 1 Ic, 12) и Ἀδρηανούπολην (№ 2, 16—17). Имената на реките имат винаги член, напр. ἰς τὸν Δανούβην (№ 56, 9—10). Членът не стои при genitivus appositivus в надписите с имена на крепости, напр. κάστρον Βουρδίζου (№ 20), но πόλεμος τῆς Σέρας (№ 16).
На някои места местоимението αὐτός има показателно значение, както в новогръцки, [221] напр. τὸν πυίσαντα αὐτό (№ 56, 28).
217. Hatzidakis 190 и сл.; Dieterich 245; Mayser I 384.
218. Jannaris 2097; Blass—Debrunner 237, § 390, 2; Moulton 342, заб. 2; Ljungvik 4 и сл.
219. Mayser II 2, 47 и сл.; Radermacher 115; Schwyzer II 24, Zusatz 3.
220. Jannaris 1205; Wolf II 15; Mayser II 2, 6 и сл.; Blass—Debrunner 162 и сл., § 260; Schwyzer II 27; Thumb 38 и сл. 57; Philitsou 353, § 61.
221. Hatzidakis 208; Psaltes 194 и сл.; Ljungvik 8 и сл.; Thumb, § 144.
55
29. ПАДЕЖИ
В употребата на падежите най-забележителното е заместването на дателния падеж с винителен. В днешния гръцки език това заменяне представя, както е известно, един от отличителните белези на северните новогръцки диалекти. Езикът на първобългарските надписи представя в това отношение предтеча на тази диалектна група. Винителен вм. дателен падеж се явява при глаголите βοηθῶ (№ 1 II, 8), δίδωμι (№ 2, 7—8, № 14, 5, № 58, 9, 11, 13), ποιῶ (№ 14, 39—41), πιστεύω (№ 1 Ic, 10), ὑπαντῶ (№ За, 8) и ὑπομιμνῄσκω (№ 56, 28). [222] По изключение при глагола δίδωμι се среща веднъж генитивната форма σου вм. акузативната (№ 1 II, 8), за да се избегне двусмислицата.
Един пример за nominativus pendens представя ὁ κάτου τόπος в № 2, 24, което се подема по-нататък от τὸν τόπον τοῦτον.
В два случая се среща израз с предлога εἰς вм. genitivus possessivus : Ομουρταγ ἰς τὶν γῖν... ἐκ θεοῦ ἄρχον ἐστίν (№ 57, 2—4) и Σηβην ζουπανος μέγας ἠς Βουργαρίαν (№ 87). Тук е надделяла представата за място над представата за посесивни отношения.
Употребата на останалите падежи, доколкото те се срещат, не показва отклонения
от класическия гръцки език. Така genitivus possessivus при глагола εἶναι
[223] е
застъпен с примерите: βαγατουρ βαγαινου λοράκηα ἦν (№ 48), ητζηργου βαγαηνου (№
50, 1—4), τὰ λορήκηα το̃ν
ἠσιν (№ 51,10), ἦτο(ν) δὲ γενεᾶς (№ 59; 60 и др.), genitivus qualitatis ἰρίνην
ἐτο̃ν
(№ 13, 3); accusativus extensivus temporis ζίσιν ἔτι ἑκατόν (№ 56, 31; 57, 23 и
58, 18).
30. ГЛАГОЛ
Тънката, но съществена разлика между свършен и несвършен глаголен вид при употребата на миналите времена е спазена напълно, напр. (№ 13): (Ομουρταγ) καλὰ ἔζισεν (комплексивно) μετὰ τοὺς Γρικούς... (Μαλαμιρ) τὸ ἀρχέον καλὰ ἔζουν (продължително действие при едно положение) κὲ ὑ Γρικὺ ἐρήμοσαν (установява се един факт). Подобна е разликата между еднократното ἔδοκεν и многократното ἐδίδουν в № 1 II.
При отделните глаголни форми трябва да се изтъкне: 1) употребата на формите за сегашно време със значение на бъдеще [224] διδο̃ и διδοῦμεν в № 1 II 8—9; 2) praesens gnomicus в ὁ ἄνθροπος κὲ καλὰ ζο̃ν ἀποθνίσκι κὲ ἄλος γενᾶτε [225] (№ 56, 25—26) и в ἤ της τὴν ἀλήθηαν γυρεύη, ὁ θεὸς θεορῖ κὲ
222. Hatzidakis 220 и сл.; Jannaris 1348; Dieterich 149 и сл.; Wolf и 30 и сл.; Mayser 112, 261; Schwyzer II 170.
223. Kühner—Gerth I 371 и сл.; Schwyzer II 123 и сл.; Mayser II 2, 188; Blass—Debrunner 106-107, § 162, 7; Radermacher 124; Thumb 31; Philitsou 350, § 50.
224. Jannaris. App. IV 2; N. Bănescu. Die Entwicklung des griechischen Futurums, Bukarest 1915, 66 и сл.
225. Wackernagel I 157; Schwyzer II 270 и сл.
56
ἤ της ψεύδετε, ὁ θεὸς θεορῖ (№ 14, 37—39) и 3) употребата на перфектна форма вм. аористна [226] в ἕος ἐκῖ γέγονεν ἱ ὁροθεσία (№ 41, 8).
Четири пъти се среща indicativus praesentis, свързан c ἴνα, c императивно значение „нека", както в новогръцки [227]: ἥνα ἐστίν (№ 41, 4), ἵνα διαμίνουσιν (№ 42, 7), ἵνα ὑπομνήσχετε (№ 56, 26) и ἵνα ἦν (№ 47, 11 ). Това се дължи на обстоятелството, че в IX в., когато са издълбавани надписите, coniunctivus praesentis и indicativus praesentis са били съвпаднали по форма в народния език. [228]
Веднъж ὅταν е свързано c indicativus aoristi, както в новозаветния гръцки: ὁ κερός, ὅταν ἐκτίστιν (№ 57, 23), срв. обаче ὅτε ἐγενετο в № 41, 19.
Coniunctivus и infinitivus ce срещат само в стереотипния израз ὁ θεὸς ἀξιόσι... ζίσιν или ζίσε, който обаче не принадлежи към езика на първобългарските надписи, а представя византийска акламация (вж. коментара към № 57, 16 и сл.). [229]
31. ПРЕДЛОЗИ И ЧАСТИЦИ
Предлогът εἰς се употребява вм. ἐν, а μετά или μέ се свързва само с винителен падеж. [230] Освен тези предлози в надписите се срещат още ἀντί с gen., ἀπό c асс., ἐκ c gen., ἐπί c acc., περί c gen. и ὑπό c acc. и несъщинските ἀνάμεσα с gen., [231] ἕος c acc., ἔσοθεν c gen., μέσον c gen. и ὑποκάτο с gen.
Частицата δέ се употребява без μέν. [232]
В надписите се срещат и двете отрицателни частици οὐ и μή: οὐκ ἐπίστεσαν (№ 1 Ic, 10), οὐκ ἐληθάργησεν (№ 2, 6) и μὶ ὑποκιμένον (№ 41, 11), μὶ σορευ- (№ 3а, 4) и μὶ Т(?) (№ 42, 8). Тяхната употреба се съгласува, както изглежда, с правилото на Fr. Blass [233]: „οὐ отрича индикатива, μή останалите наклонения, включително инфинитива и причастието."
226. Hatzidakis 204 и сл.; Jannaris 1870-1872; Dieterich 235; Mayser II 1, 140; Blass—Debrunner 212, § 343; Psaltes 229 и сл.; Schwyzer II, 287 и сл.
227. Blass—Debrunner 235-236, § 387; Radermacher 170; 194; Moulton 281 и сл., Thumb 120.
228. Hatzidakis 216 и сл.; Jannaris 779; 1991; Dieterich 205 и сл.; Mayser I 325; Radermacher 101 и сл.; Thumb 110.
229. Hatzidakis 210 и сл. = MNE I 454 и сл.; Jannaris 1548; Blass—Debrunner 132—133, § 205.
230. Hatzidakis 224 и сл.; Jannaris 1607; Thumb, § 162; Philitsou 485, § 317; § 318.
231. Jannaris 1498; Dieterich 184; Mayser II 2, 394; 403; Blass—Debrunner 133, § 204; Radermacher 138; Thumb, § 141.
232. Blass—Debrunner 280, § 447.
233. П. т. 266, § 426; 268, § 438. Също Jannaris 1816; Mayser II 2; Radermacher 211; Schwyzеr II 594 и сл.
57
32. СЛОВОРЕД
В словореда се забелязват следните особености. Изразът τὸν ρινοκοπιμένον τὸν βασιλέαν (№ 1 Ic 8—9) има новогръцки словоред (вж. коментара). При думата ποταμός се среща словоредът τὸν ποταμὸν τὸν Δανάπρην (№ 59, 5—6) покрай τὴν Τήσαν τὸν ποταμόν (№ 60, 6). Атрибутивният родителен падеж стои, когато е натъртен, пред съществителното, и то пред члена, обаче след предлога, ако има такъв, [234] напр.: ἰς τῖς Πλσκας τὸν κάνπον (№ 57, 5), τοὺ ἄρχοντος θρεπτὸς ἄνθροπος (69, 9), Το̃ν πολῶν Βουλγάρον ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχον ὁ Περσιανος (№ 14, 1—3). За τὸ δὲ ὄνομα τοῦ ἄρχοντος (№ 56, 29) вж. коментара.
Глаголът стои в края на изречението, когато се състои само от субект и предикат, напр.: ὁ Τουρδατζις ὁ κανδίδατος θρεπτὸς ἄνθροπος μου ἶτον (№ 66), ὁ ἄνθροπος... ἀποθνίσκι (№ 56, 24) и др. Той се намира в средата на изреченията, които имат и обект, и обстоятелствен израз, напр. ἰς τῖς Πλσκας τὸν κάνπον μένοντα ἐπύισεν αὐλιν ἰς τίν Τουτζαν (№ 57, 5 и сл.). Глаголът εἶναι стои в началото на изречението, когато е натъртен, напр. ἦτο δὲ ὁ κερός (№ 57, 23), но τὸ δέ αὐτὸ τουβίν ἐστιν πάνφομον (№ 56, 21). Натъртеното наречие изтегля също така глагола [235] напред, напр. ἕος ἐκῖ γέγονεν ἱ ὁροθεσία (№ 41, 8).
Обикновеният словоред в изречението е: субект — предикат — обект — обстоятелствен израз, напр.: ὁ ἀδελφὸς αὐτοῦ οὐκ ἐληθάργησεν αὐτόν (№ 2, 5—6), κανα συβιγη Ωμουρταγ... ἐπύησεν ὑπέρφυμον ὖκον ἰς τὸν Δανούβην (№ 56, 1—9). Прекият обект стои пред непрекия, напр. ὁ ἄρχον πολάκης ἔδοκεν τοὺς Βουλγάρης φαγῆν κὲ πῖν (№ 58, 10—13). Обстоятелственият израз стои на първо място, ако се намира в тясна връзка с предходната мисъл, напр. στύλους τέσαρις κὲ ἐ[πάνο το̃ν] στύλον ἔστισεν λέον[τας] δύο (№ 57, 14—15). Натъртената дума стои в началото на изречението, напр.: τὸν ρινοκοπιμένον τὸν βασιλέαν οὐκ ἐπιστεσαν ὑ θῖυ μου (№ 1c, 8—10), τοὺς Χριστιανοὺς οἡ Βούλγαρις πολὰ ἀγαθὰ ἐπύισαν (№ 14, 40—41), τοὺς βοιλαδας κὲ βαγαινους ἔδοκεν μεγάλα ξένηα (№ 58, 13—16), τὰ δε λυπὰ κάστρα ἔδοκεν ὁ θεὸς φόβον (№ 2, 20—21) и особено ὁ κάτου τόπος, (οὐκ) ληθάργησεν τὸν τόπον τοῦτον (п. т. 24—26).
Забележителен е словоредът ἱπίντισαν αὐτὸν ἱ Γρ[εκύ] (№ 3а, 8), който е характерен за глагола ὑπαντῶ и се среща у византийските писатели (вж. коментара).
Думите, които зависят от причастие, стоят обикновено пред него, напр.: ἰς τῖς Πλσκας τὸν κάνπον μένοντα (№ 57, 5—7), τοὺς ἐχθροὺς ὑποτάσοντα (п. т. 21), ἀνάμεσα το̃ν δύο ὔκον το̃ν πανφύμον καταμετρήσας (№ 56, 10—11), ἰρίνην λʹἐτο̃ν πυίσας (№ 13,3). Обаче при атрибутивното причастие допълнението следва, напр. τὸν πυίσαντα αὐτό (№ 56, 28).
Наречията стоят пред глагола, напр.: πολάκης ἔδοκεν (№ 58, 10), καλὰ ἔζισεν (№ 13, 3), също καλὰ ζο̃ν (№ 56, 24), ὁ ἔσχατον γηνόμενος (п. т. 26), но два пъти ἀπέθανεν ἔσο (№ 65, 5 и 66, 6—7).
234. Kühner—Gerth I, 618; Schwyzer II 692 и сл.; Mayser II 2, 145; Thumb 195, § 294; Philitsou 519, § 363.
235. Thumb 191, § 287.
58
В приставните изречения глаголът следва подир уводната частица, [236] напр.: ὅπου ἐγενίθιν (№ 57, 3), ὅταν ἐκτίστιν (п. т. 25), ὅτε ἐγένετο (№ 41, 10), ἐὰν ἀποφύγι στρατηγός (п. т. 17), ἥνα ἐστίν (п. т. 4), ἵνα διαμίνουσιν (№ 42, 7), ἥνα ἧν (№ 47, 11), но веднъж ἵνα ὁ ἔσχατον γηνόμενος ταῦτα θεορο̃ν ὑπομνήσκετε τὸν πυίσαντα (№ 56, 26—28).
33. СТИЛ
Стилът на първобългарските надписи е съвършено прост, без всякаква украса, по възможност сбит и предметен. Той е стилът на обикновената гръцка реч през VIII—IX в., в която преобладава паратактичният начин на изразяване. [237] Всяка нова мисъл се свързва с предходната обикновено чрез съюза καί и се избягват дългите периоди с подчинени изречения. Този начин на изразяване личи най-добре в по-дългите надписи като № 2, № 56—58. В надпис № 2 се среща дори типичната новогръцка паратактична конструкция [238]: ἔδοκεν. . . κὲ. . . ἐρήμοσεν = ἔδωκεν ἐρημῶσαι. Покрай свързването на изречения със съюза καί се среща нареждане на изречения без съюзи, напр.:... σου ἤ τη ἐδίδ[ουν κατ᾽ἔ]τος, διδο̃·ἐβοήθισες με (№ 1 II, 8). Тук ἐβοήθισες με е всъщност причинно изречение без уводен съюз. [239]
В няколко надписа се явява смяна на глаголните лица (№ 1 Iс, 4, 13, 47, 56, 58—66). Надписът е съставен в 3 лице, но на места стои глаголна форма в 1 лице или местоимението μου вм. αὐτοῦ. Това се дължи в едни случаи на писмовния стил в някои надписи, а в други случаи на желанието да се избегне двусмислието. Така напр. (ὁ βασιλεὺς) ἰς τὸν Τερβελιν ἀπῖλθεν. τὸν ρινοκοπιμένον τὸν βασιλέαν οὐκ ἐπίστεσαν ὑ θῖυ μου (не αὐτοῦ), т. е. чичовците на Тервел, а не на Юстиниан II (вж. коментара към № 1с 7—11). Ако стоеше местоимението за 3 лице αὐτοῦ, не би било ясно за кои чичовци става дума. Или ὁ Κρουμος ὁ πάπος μου ... κὲ ὁ πατήρ μου ... καλὰ ἔζισεν ... καλὰ ἔζουν... ὁ Μαλαμὶρ... ἧλθεν (№ 13, 1—6), т. е. „моят баща, а не този на Крум... живя добре..., добре живеех аз, а не баща ми", но вече „той (Маламир, авторът на надписа) дойде и т. н.". Писмовен стил:
Β други надписи се среща т. нар. бревилоквенция. Така в инвентарния надпис № 49 и № 50 е изпуснат глаголът ἐστί, във възпоменателните надписи (№ 59—69) глаголна форма със значение „казва", „съобщава"
236. Brugmann—Thumb 663; Thumb 192, § 289.
237. Jannaris 1711 и сл.; 2165; Blass—Debrunner 274, § 442; 300, § 471; Schwyzer II 634 ; Ljungvik 54 и сл.; Ρhilitsοu 522, § 370. Срв. A. Deissman. Licht vom Osten. Tübingen 1923, 105 и сл. и 109.
238. Jannaris 1712; Wolf II 85 и сл.; Radermacher 222 и сл.; Schwyzer II 13; 634; особено Ljungvik 72 и сл.; Thumb 175; 261; Philitsou 522, § 370.
239. Kühner—Gerth II 344; Krüger, § 59, 5; Ljungvik 87.
59
и т. п., a в граничния надпис № 46 редовно определителният член. [240]
Стилът и езикът на договорните надписи (№ 41—44) е по-различен от този на останалите надписи. Езикът е по-изискан и се приближава до литературния език на епохата. Причината за това е, че тези надписи са били съставени на официален гръцки език в Цариград.
Ако се подирят паралели за езика и стила на първобългарските надписи в съвременните писмени гръцки паметници, то те се намират преди всичко у византийските писатели Малала, Теофан и Константин Багренородни, чиито език и стил стоят най-близо до тогавашната народна гръцка реч и показват най-голямо отклонение от традиционния гръцки литературен език.
34. РЕЧНИК
В развоя на гръцкия език към новогръцки се забелязва още отрано склонност да се употребяват вместо първичните думи произведените от тях умалителни. Това предпочитание на умалителни думи, които обаче са загубили умалителното си значение, се среща и в първобългарските надписи, напр.: αὐλίον, βουπάλιον, γεφύριον, τουμβίον и др. Думата φοσάτον ce употребява в значение на „войска" (вж. коментара към № 14, 5). В договорните надписи византийците са наречени с официалното си име Ῥωμαῖοι (№ 42, 5 и № 46), а в останалите Χριστιανοί (вж. коментара към № 14, 40) или Γραικοί (вж. коментара към № 3, 2). Прилагателното χρυσός в ср. род мн. число χρυσά (т. е. νομίσματα) означава „златни пари", „жълтици" (вж. коментара към № 1 II, 4). Прилагателните πάνφυμος (№ 56, 11 и 22) и ὑπερφυμος (№ 13, 11 и № 56, 17) имат елативно значение. За отбелязване е още употребата на рядката дума ἀνάβρυτον (№ 58, 7) и на глаголите ληθαργῶ покрай λησμονῶ в № 2 и на ἐπαίρω покрай λαμβάνω в същия надпис.
35. ПРЕДАВАНЕ НА ПЪРВОБЪЛГАРСКИТЕ ДУМИ И ИМЕНА
Първобългарските думи и имена са следните:
- Лични имена: Βαιανος, Βαρσα .. ?, Βογιαν..., Βορης, Δριστρος, Ηραταης, Ισβουλος, Κορσης, Κρουμεσις, Κρουμος, Μαλαμιρ, Νεγαβον..ς, Νεγυν, Ομουρταγ, Περσιανος, Πουμιρ, Σλαβνας, Ταγγρα, Τελερυγ, Τερβελις, Τζεπα, Τζυκος, Τουκος, Τουρδατζις, Χουμηρ, Χσουνος, ... ΣΑΣ.
- Родови имена: Βούλγαρεις и Βούλγαροι, Ερμιαρης, Ηρτχιθυηνω, Κουβιαρις, Κυριγηρ, Τζακαραρης,... δουαρης.
- Думи и титли: βαρσα...?, βαγαινος, βαγατουρ, βηρη, βοιλας, βρει..., ελεμ, ζερα, ζητκομηρος, ζουπαν, ητζηργου, κανα, καυχανος, κολοβρος, κοπανος, ολγου, σαρακτον (или -ς), σετητ, σιγορ, συβιγι, ταρκανος, υκ.
Някои от приведените имена и думи се явяват в различни фонетични
240. Wolf II 14-16; Radermacher 113 и сл.; Mayser II 2, 8; Schwyzer 24 Zusatz 4; 702. Кононов 58 и 60 § 44. Д. Д. Василев, Корпус тюркских рунических памятников бассейна Енисея, Ленинград 1983, 7 (4 и 5).
60
форми. Личното име Омуртаг се среща под формата Ομουρταγ пет пъти, и то в различни надписи, три пъти под формата Ωμορταγ (№ 56, 2 и 29 и № 86) и веднъж Ομυρταγ (№ 61, 1). Последната форма би могла да се обясни на пръв поглед като грешка на каменоделеца, който е пропуснал да издълбае буквата Ο в съчетанието OY. Това обяснение обаче трябва да се отхвърли, понеже редуването на υ с ου в една и съща първобългарска дума се явява и в κυπε (№ 53) и εστρυγην (п. т.) срещу κουπε(σι) (№ 54, 4) и εστρωγην (№ 53). Следователно формата Ομυρταγ трябва да се приеме за фонетична или графична разновидност на Ομουρταγ и Ωμορταγ. Това дава от своя страна основание името Τζυκος в № 43, 6 не само да се свърже с Τζοκος в Menolog. Basilii imp. (PG 117, 276 = Извори XI, 55), но и да се отъждестви с него. Редуването на ου с ο се среща освен в Ομουρταγ ~ Ωμορταγ още в Κρουμεσις срещу Κορμεσιος у Теофан (вж. коментара към № 1 II, 12) и κολοβρος (№ 14, 7, № 65, 2 и 3) срещу κουλουβρος (№ 69, 7). Едно сигурно тълкуване мъчно може да се даде. Тук би могло да се касае за известното колебание между ο и ου при предаване на чужди думи с ο на гръцки, което е засвидетелствувано с два примера и в първобългарските надписи: φοσάτον (№ Зв, 1, № 14, 5 и № 61, 5) покрай φουσάτον (№ 59, 4, № 60, 5 и № 62, 5) и τρομάρχον (№ 41, 14) = τουρμάρχων. Обаче, ако се вземат предвид формите Ομυρταγ, κοπε и κουπε(σι), то по-вероятно е да се приеме, че се касае за различно предаване на гръцки на един първобългарски вокал, който е гласял между ο и ü, [241] т. е. ö. Трябва да се отбележи, че в тюркската азбука един същ знак означава ο и u и един и същ знак ö и ü. [242]
35а. ФОНЕТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ НА ПЪРВОБЪЛГАРСКИТЕ ЕЗИКОВИ ОСТАТЪЦИ
Първобългарските лични и родови имена, титли, съществителни и прилагателни в надписите са единствените истински сигурни и непосредствено предадени остатъци от езика на първобългарите. Те дават наистина непълна, но верна представа за същността на този език. За верно и непосредствено предадени първобългарски думи могат да се смятат и следните титли и имена:
1. Campsis ( = sampsia), canna taban ( = canna tarcan), vaga(r)tur, zerco boilas и личните имена Nesundicus и Prastitzisunas в списъка на българските пратеници, взели участие в VIII вселенски събор в 869—870 г. в Цариград (Moravcsik, Byz. II 355). Списъкът е, както е известно, препис и латински превод на гръцки оригинал, на което се дължат някои грешки в предаването на титлите.
2. Zergo bula и личното име Sondoke в приписката в ръкописа на евангелието от Cividale от IX в. (п. т. 356).
3. Cerbula ( = cergo bula) и личното име Sundica в адреса на едно писмо на папа Йоан VIII от 879 г. (п. т. 357).
241. K. Menges 96 приема също един междинен вокал o ~ u, вж. същия Igor 14.
242. Thomsen. Orkhon 10-11 и 15; Gabain 12, § 8; Айдаров 39 и 40; J. Németh. Inscriptions 35 и 38.
61
Остатъците показват следните фонетични и други особености.
i ~ ä. В следните случаи стои i срещу ä в други тюркски езици (за това вж. Gabain 44 § 16; 49 § 20, Кононов 36 § 20; 66 § 57; 73 § 83):
big ~ bäg в титулатурния израз κανα συβιγη, συβηγη) ičirgu ~ ičräki в титлата
ιτζιργου βοιλας, но в други паметници zergo bula, zerco bula, cerbula. Sivin
(Σηβην № 87) ~ sävin-, säbin- „радвам се". Несигурно is = äš, eš (Gabain 339 под
iš) в личното име /σ — βουλος = Eš-bul „другар на боила(?)", образувано като
Ἐσκάμ (Moravcsik, Byz. II 141, 126). Тук принадлежат може би и
славянобългарските форми в Именника на българските князе
за Hernac, Ἠρνάκ в
други извори, синът на Атила, ако застъпва първоначално Irnäk, и σιγορ ~ шегоръ
пак там. Формата -büg- в συβυγα № 69 е може би асимилация.
o ~ u. Редуване o ~ u се явява в следните случаи (вж. Кононов 73 § 83):
Ζωπαν ~ Ζουπαν ~
Κολοβρος ~ Κουλουβρος
Ωμορταγ ~ Ομουρταγ
Sondoke ~ Sundica ~ Ne-sundicus
Срв. у византийските писатели Теофан, патриарх Никифор и Константин Багренородни Κοβρατος ~ Κουβράτος, Ὀνογούνδουροι ~ Οὐνογούνδουροι (Moravcsik, Byz. II 218).
ü ~ o и ü ~ u. Редуването ü ~ u и ü ~ o са отбелязани по един път:
κυπε ~ κουπε-σι, срв. кумански chuba (kübe) и чувашки kube.
εστρυγην ~ εστρωγην
Покрай Ωμορταγ ~ Ομουρταγ се среща и веднъж Ομυρταγ № 61 (каменоделска грешка ?). Тук принадлежи и редуването Τρόκος в един византийски извор (Извори XI 55), Τρυκος № 43 и може би Τοοκος = Τζουκος (?) № 47. В случая може да се касае и за несигурно предаване на първобългарски звук между ö ~ ü. В старотюркското рунно писмо един и същ знак означава o ~ u и един и същ знак ö ~ ü (вж. Кононов 58—60 § 44 и Васильев, Корпус 7 (4 и 5).
s- < j-.
В надпис № 47 се среща първобългарската дума σαρακτον „въоръжена войска", „бойни сили". Тази дума K. H. Menges свързва (Elements 117—118) с тюркското jaraq „въоръжение". Началният звук j- е станал на s- в първобългарски, както в чувашки (Menges, Introduction 97). Думата saraq е била грецизирана с окончанието -ton по подобие на φοσάτον с приблизително същото значение: σαρακ = τον ~ φοσά = τον.
βοιλας. Тази съсловна титла се среща самостоятелно с гръцки падежни окончания βοηλας (nom.), βοιλαν (асс.), βοιλαδας (acc.) и без гръцко окончание в съчетанията βοηλα καυχανος и βοιλα κολοβρος. Първите форми са отбелязани и у византийския хронист Теофан (Moravcsik, Byz. II 93—94): βοϊλας (nom.), βοιλᾶν (acc.), βοιλάδας (acc. pl.), βοιλάδων (gen.) Срв. zergo boilas и византийското фамилно име βοίλας. В надписите се срещат единично още формите bulia в титлата ηζουργου βουληα № 47 и bula в ητζηργου βωυλε № 53. Формата bulia е предадена и от Константин Багренородни (Извори IX 222) в титлата на втория син на българския владетел βουλιας ταρκάνος. У същия автор се срещат още формите βολιάδες и βολιάδων (Извори IX 209, 222). Формата bolia покрай boila се дължи може би на метатеза -il- ~ -li-, а във формата bulia покрай bolia има вероятно редуването u ~ o. Не е
62
сигурно дали в личните имена Ισβουλος, Νέβοολος и Σουρσούβουλος ( = itzirgu
bulas?) се съдържа формата bula. Старобългарската форма
идва навярно от
bulia, а формите
и
от bolia.
κανα ~ κανε.
Титлата на владетеля qan (Кононов 104 § 153) се среща само в съчетанията κανα συβιγι, κανα βοιλα κολοβρος, βαγατουρ κανα и canna taban ( = tarcan). От гледище на гръцката граматика форма κανα συβιγι е именителен падеж, а βαγατουρ κανα № 85 дателен. Формите κανα вм. καν в приведените съчетания не могат да се тълкуват задоволително от гледище на тюркските езици. Даденото на с. 194 е погрешно. Затова трябва да се потърси обяснение в гръцки език. Гръцкото езиково чувство не е търпяло една форма καν, понеже тя не е могла да се сближи с никакъв тогавашен склонидбен образец. Обстоятелството, че владетелската титла qan е била употребявана често със съсловната титла boila, напр. κανα βοιλα κολοβρος № 14, е било от значение към първоначалното καν да се прикачи завършекът -α по подобие на βοιλα. Освен това трябва да се има предвид и това, което отбелязва St. Psaltes (164, срв. Mayser I 254; Blass—Debrunner 38 § 55, Jannaris 109 § 283 c): „... den zahlreichen Namen auf -ᾱς oder -ας, die aus den fremden Sprachen der benachbarten Völker stammen und dieser Suffix annahmen entweder weil der Vokal a im Auslaut dieser Wörter schon vorhanden war, oder weil man das Suffix -ας als passendste Endung zur Gräzisierung dieser Wörter ansah" и посочи като примери ἀμηρᾶς от араб. emir и χαλιφᾶς от араб. chalif. Следователно κανα принадлежи към един неотбелязан гръцки именителен падеж *κανας. В съчетанията тази титла стои без -ς като casus indefïnitus, както βοιλα.
Покрай κανα три пъти се среща формата κανε : cane sybηγη № 86, κανε συβυγι № 69 и само κανε № 54. Тук се касае може би за палатален или мек изговор на съгласната n в qan, което, изглежда, предават и случаите с двойно η: καννα συβηγη № 56 и canna taban ( = tarcan), срв. у византийските писатели κάνις и χάνις за монголската владетелска титла qan (Moravcsik, Byz. II, 149). Ha същата причина се дължи може би и формата βωυλε № 53 покрай bula.
καυχανος ~ καπχανος.
Патриарх Никифор съобщава, че по време на размирици у българите бил убит от прислужниците си и друг един техен главатар, когото те наричали καμπαγάνος (Извори VI 305). καμπαγανος kampaganos или kabaganos) не е име, както обикновено се приема, а е известната от старотюркските рунни надписи титла qapaγan или qapγan (Малов, памятники 64) (§ 51, 60, 61 и 411 под qapaγan) и у аварите capcanus (Einhardi Annal, a 805, Pertz, MG 1192 : Capcanus, princips Hunnorum... nomine Theodoros). Bazin 196: „C'était oublier que Kapgan, dérivé de kap — „saisir brusquement, ravir" n'était pas seulement un nom de règne, mais aussi un adjectif lauolatif signifiant „le ravisseur, le conquérant". Следователно тюркското qapaγan е образувано от qapa „хващам" и означава „завоевател" (Кляшторный 35 бел. 81; Кононов 91 § 112, 177 § 319 и там цит. лит.). В няколко византийски писмени извора (Moravcsik, Byz. II 156) титлата гласи: καπχάνης, καπχανος, и κοπχανος (с преход на a в ο в старобългарски), а в надписите винаги καυχανος. Формата καυχανος или съдържа тюркското редуване -b- ~ -v- ~ -р-; ab ~ av sab~sav (Gabain 53 29, Кононов 74 § 84), или се дължи на
63
гръцкото предаване на αβ чрез αυ (Psalte 124), напр.: κανδελαύρον ~ κανδελάβρον, Σκλαυινοι ~ Σκλαβηνοί, σταῦλος ~ στάβλος.
κολοβρος.
Титлата, съответно службата κολοβρος, е била свързана още от W. Tomaschek (AEM 19, 1896, 240), сетне от J. Marquart (Chronologie 40, 3), Κ. H. Menges (Elements 90 и 96, Introduction 94), Ο. Pritsak (Fürstenliste 46) и др. c qolaghuz qolavuz. Звуковите съчетания gh и z са станали v и r, както в чувашки.
χωυμσχη.
Думата χωυμσχη в съставения на първобългарски език надпис № 53 е атрибут на κυπε „ризница". Ив. Венедиков (вж. тук, с. 187) свърза χωυμσχη с тюркската дума jumšaq „мек". Тя би трябвало да гласи в първобългарски собствено *sumši (срв. jaraq ~ σαρακτον). При *sumši се касае вероятно за дисимилация *sumši > humŝi.
Първоначалната форма *sumŝi е произлязла от *sumŝiq с изпадане на краесловното -q, съответно -g, както в чувашки (Menges, Introduction 85—86, Кононов 72 § 78, 106, § 155). За дублетната форма *jumŝiq ~ jumŝaq, срв. baïq ~ balaq (Gabain 49 § 20).
ιτζιργου.
Прилагателното ιτζιργου (Gabain 64 § 74, Кононов 109 § 159, 3) в съчетанието ιτζιργου βοιλας, сравнено с тюркското ičräki, показва не само смяната ä ~ i (вж. по-горе), но и следните особености: метатеза на -r- (Gabain 56 § 39) и суфикс -gu вм. -ki (Gabain 62 § 60, Кононов 108 § 159).
Покрай формата ιτζιργου се среща два пъти ιζουργου с асимилация на i в u
(Кононов 73 § 83). В надпис № 71 думата ιτζιργου гласи
с метатеза на -р- и
изпадане на началното i, срв.
ἱματισμός
< ἡγεμών (Vaillant, Manuel 52).
κυπε и πιλε.
Съгласната π вм. β навярно не е фонетично явление, а представя гръцко предаване на звука Б чрез П, срв. πέχ „бег" у Константин Багренородни (Moravcsik, Byz. II 250).
Суфикси -AR и GIR.
Родовите имена Ερμηαρης № 63, Κουβιαρης № 60 и Τζακαραρης № 59 са образувани със събирателния суфикс -А + R (Menges, Elements 102—103), а родовото име Κυριγηρ № 61 c -GI-R (Menges, Elements — 67, 192; Introduction 2, 112).
36. СЛАВЯНСКО ВЛИЯНИЕ
В
следните случаи се явяват форми c ο вм. а: βογοτορ (№ 69, 5) срещу
обичайното βαγατουρ, Βογιαν... (№ 7) срещу Βαιανός в № 83 и у византийските
писатели,
(№ 70) срещу редовното βαγαινος и κολοβρος срещу qolavuz, qolaγuz,
Βοοκολαβρᾶς (Theoph. Sim. 53, 14). Първобългарската титла τζιγατος [243] гласи в
старобългарски
.
[244] Във всички тези случаи се касае за славянски вокализъм,
т. е. за предаване на неудареното или
243. Theoph. 447, 3.
244. Fr. Miklosich. Lexicon Palaeoslovenico-graeco-latinum, Vindobonae 1862—1865, 116 s. v. ЧНГОТЬ; Бешевлиев. Славянизми 101 и там приведената литература и Slavistik 4 и сл.
64
краткото а в заемки от други езици на славянски с о, напр:
от
paganus,
от Σατανᾶς,
от Λάζαρος.
[245]
Влиянието на старобългарския език не се ограничава само в горните случаи. За славянски вокализъм се касае вероятно и при формите ηζουργου (№ 45, 16 и № 65, 2) срещу ητζιργου (№ 14, 6) и βουληα (№ 47, 16) срещу βοιλας. Гръцкият вокал ου в ηζουργου, ако не трябва да се приеме регресивна асимилация, предава старобългарския звук ь, който правилно застъпва тюркския звук i в старобългарската форма чрьгоу (№ 71) или сонантно r, срв. Βουρβά от vṛba [246] и пр.
Формата βουληα се среща само веднъж в съчетанието ηζουργου βουληα (№ 47, 16).
Тази форма се явява в съчетанията на Константин Багренородни De cer. 681, 15 : ὁ
βουλίας ταρκάνος, 681, 18: βολιάδες, De adm. 32, 18 : Ἠτζβόκλια, което
Гильфердинг поправя на Ἠτζβούλια, и във Vita Mariae [247] : Βουλίας. Близо до
тези форми стои βωυλε в съставения на първобългарски език надпис № 53, zergo
bula в евангелието от Cividale [248] и Cerbula в адреса на писмото на папа Йоан
VIII до княз Борис. [249] Формата βουληα представя гръцка транскрипция на
старобългарската форма с обичайното предаване на
с ου, срв. Τουτζα (№ 57,
19) = 
, μαγούλα =
в славянските местни названия в Гърция.
[250]
Следователно ηζουργου βουληα (№ 47, 16) е точна транскрипция на старобългарското
(№ 71). Забележително е, че у Теофан
[251] думата βοιλαζ е запазила
първоначалната си форма, докато у по-късните писатели Константин Багренородни и
автора на Vita Mariae тя се явява вече в славянизирана форма.
Метатезата на ar в ra в τρακανος (№ 46, 4) срещу ταρκανος в останалите надписи би могла да се дължи пак на славянско влияние.
И така първобългарските имена и думи в надписите нямат винаги първоначалната си фонетична форма. Някои от тях се явяват в славянизирани форми, което се дължи на постепенното налагане на славянския език като общоговорим в държавата на първобългарите. [252]
37. ГРЪЦКИ ПАДЕЖНИ ОКОНЧАНИЯ НА ПЪРВОБЪЛГАРСКИ ДУМИ
За да могат първобългарските имена и думи да се включат в гръцки синтактични отношения, те са били снабдени с гръцки окончания и следват съответно даден склонитбен тип, т. е. те са били един вид грецизирани по следния начин. Всички думи, които завършват на съгласни,
245. Vaillant 31. Вж. обаче Menges. Igor 14.
246. Vasmer. Die Slaven 284, срв. и 282.
247. Acta Sanctorum Novembris, Bruxellis 1925, 701—702 B = Извори IX, 77—79.
248. Moravcsik. Byz. II 356.
249. П. т. 357 IV, 3.
250. Vasmer. Die Slaven 276 и сл.; също Menges. Igor 23.
251. Moravcsik. Byz. II 218.
252. Бешевлиев. Славянизми 103 и Slavistik 4.
65
са получили в именителен падеж окончанието -ος, напр.: Κρουμ-ος, Περσιαν-ος, Ησβουλ-ος, Τζυκ-ος или βαγαι-νος, καυχα-νος, κολοβρ-ος, ταρκαν-ος. Изключение от това правило правят само имената Ομουρταγ, Τελερυγ, Χουμηρ и Πουμιρ, които се срещат без гръцко окончание (срв. обаче у византийските писатели Ὀμβριτάγος и Μορτάγων). [253] На имената и титлите, които окончават на гласна, е било прикачено -ς в именителен падеж, напр.: Ηραταη-ς, Κορση-ς, Σλαβνα-ς, Τερβελι-ς, Τουρδατζι-ς или βοιλα-ς. Тук принадлежи може би и името Κρουμεσις, ако трябва да се раздели Κρουμεσι-ς. Но то може да бъде и изключение, ако формата произлиза от Κρουμεσι(ο)ς, срв. Κορμέτιος у Теофан.
Родовите названия Ερμιαρης, Κουβιαρης и Τζακαραρις представят или родителен падеж ж. род от именителни падежи на -η, или номинативи м. род на -ης.
Личното име Μαλαμηρ и родовото название Κυριγηρ нямат особени гръцки окончания, понеже завършекът -ηρ е бил сближен с гръцките съществителни на -ηρ като πατήρ. Поради същата може би причина няма гръцко окончание и изразът συβιγη, който е напомнял гръцката дума γῆ. Тук е играло роля може би и обстоятелството, че този израз не представя обикновена дума, а съчетание от отделни думи.
При титлите, съставени от две или повече отделни части, като напр. βαγατουρ βαγαινος, ζουπαν ταρκανος или τὸν κανα βοιλα κολοβρον, βογοτορ βοηλα κουλουβρος, получава гръцко падежно окончание само последният член, понеже са били схващани като неразделно цяло. Тук е играла известна роля навярно и граматиката на тюркските езици, съгласно която окончание получава само последната дума на сложните изрази. [254]
Начинът, по който са „погърчени" имената и титлите в надписите, се съвпада отчасти с този у византийските писатели, напр. βοιλας у Теофан, [255] у които обаче поради неразбиране духа на тюркските езици при сложните титли и двата члена получават гръцко окончание, напр. ὁ βουλίας ταρκάνος. [256]
Снабдените с гръцки окончания първобългарски и славянски думи са следвали съответните гръцки склонения, напр.: nom. sing. Τουτζα (№ 57, 9), gen. Πλσκας (№ 57, 5), acc. Τουτζαν (№ 57, 8 и 12); nom. sing. Τερβελις (№ 1 Ic, 14), Κρουμεσις (№ 1 II, 12), acc. Τερβελιν (№ 1 Ic, 7—8), Κρουμεσιν (1 II, 9—10); nom. sing. βοιλας (№ 58, 4—5), gen. βοηλα (№ 50, 1), acc. βοιλαν (№ 14, 6), acc. pl. βοιλαδας (№ 68, 13) [257] или nom. sing. βαγαινος (№ 64, 2—3), gen. βαγαινου (№ 48, 1 и 50, 2—4), acc. pl. βαγαινους (№ 64, 14). За формата Βούλγαρις = Βούλγαρεις (№ 14, 40—41) покрай Βούλγαροι (№ 1 Ic, 5) вж. коментара към съответните места.
253. Moravcsik. Byz. II 218.
254. Grönbech 91; 122—128; Gabain 86, § 177; 160, § 363.
255. Moravcsik. Byz. II 93 и сл.
256. Const. Porph. de cer. 681, 15.
257. Psaltes 168; 280.
66
38. СЛАВЯНСКИ МЕСТНИ НАЗВАНИЯ
В
първобългарските надписи се срещат и следните славянски местни имена: селищното
име Πλσκα (№ 57), речното име Τουτζα (п. т.) и племенното име Σμολεανοι (№ 14).
В Πλσκα = Пльска, ако не се касае за каменоделска грешка, съгласната λ има
сонантно значение и изразява славянското -ль-. Славянският звук ъι
в Τουτζα = 
е предаден на гръцки с ου, както в βοληα и в славянските местни
названия в Гърция. [258] В Σμολεανοι =
звукът -ѣ- е предаден с -εα-, както в
някои по-старинни славянски местни имена в Гърция и в гръцки извори,
[259] напр.
Λεασκοβίτζα.
39. КЛАСИТЕ В ПЪРВОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
Според строителния надпис № 58 от времето иа кан Mаламир (831—836) в първобългарската държава е имало три класи: българи, т. е. обикновения народ, багаини и боили. Начело на държавата е стоял владетел, наречен кан, който е бил подпомаган от боил капхан. С изключение на този надпис никъде другаде не се споменава народът. Напротив, двете знатни класи багаини и боили, от които последните са били по-висши, се срещат често в надписите, понеже мнозина от тях са заемали някаква военна или административна служба в държавния апарат. В. Н. Златарски [260] отъждестви двете класи c primates maiores и mediocres seu minores в гл. 17 на Отговорите на папа Николай I (Извори VII, 81).
40. БАГАИНИ
Знатната титла или класовото обозначение „багаин" (№ 48, 49, 50, 58, 64 и 70) се среща и у други тюркски народи под формата baγa. [261] Титлата багаин е отбелязана досега в следните съчетания: βαγατουρ βαγαινος, βηρη βαγαινος, ητζηργου βαγαηνος, σετητ βαγαινος и υκ βαγαηνος. Β тези съчетания титлата багаин стои винаги на последно място. Изхождайки от словореда в тюркските езици, в които думата, която играе ролята на
258. Vasmer. Die Slaven 276 и сл.
259. Йор. Иванов. Епархиите в Охридската архиепископия през началото на XI век. СпБАН I, 1911, 97 и сл.
260. История I 2, 50 и сл.
261. Thomsen. Orkbon 131, 15; Mongolei 163, 6; G. Ramstedt. Zwei uigurische Runeninschriften in der Nord-Mongolei, JSFOu 30, 1913, H. 3, 3—9; Малов. Памятники 61,6; 65, 7; Айдаров 326, 6; 354, 3 и 356. W. Τοmaschеk (AEM 17, 1894, 208) изведе тази титла от корен bagh, осм.-турск. beg и го сравни по окончание с първобългарското лично име Μαρμαίν и родовото ОУГАИНЪ в Именника (срв. ИРАИ 10, 1905, 202). J. Marquart (Chronologie 40, заб. 1) посочи на тюрк. baγa. Menges (95) го свърза с монголската титла bajan, понеже прие погрешно, че βαγαινος трябва да се чете bajänos.
67
прилагателно, се поставя на първо [262] място, и от случаите βαγατουρ βαγαινος и ητζηργου βαγαηνος, може да се приеме, че първата част означава ранга или вида на багаина.
41. БОИЛИ
Съсловната титла „боил" се среща и в Орхонските и други старотюркски надписи.
[263] В надписите тя се явява във формите βοιλας, βουληας ( =
) и βωυλε и в
следните съчетания: ὁ βοηλα καυχανος, ητζιργου βοιλας, τὸν κανα βοιλα κολοβρον и
βογοτορ βοηλα κουλουβρος и υκ βοηλα. С изключение на ητζιργου βοιλας и υκ βοηλα
титлата боил стои в противовес на багаин винаги на първо място. [264] Думата,
която следва подир нея, означава службата, която боилът е заемал в държавния
апарат, напр. ὁ βοηλα καυχανος значи боил, който изпълнява службата капхан. При
този вид съчетания се касае за свързване на две съществителни без съюз в един и
същ падеж, от което второто представя апозиция на първото и го определя
по-точно, [265] срв. в индоевропейските езици, [266] напр. ἀνὴρ προφήτης,
exercitus victor, femme auteur и др. Тези съчетания не представляват струпване
на титли, [267] а обозначение на класовата принадлежност и на служебното
положение.
При ητζιργου βοιλας и υκ βοηλας, които имат словореда на съчетанията с багаин, първата част не е служебно положение, а дума, която има значение на прилагателно, т. е. представя атрибут на втората част.
42. Ο ΒΟΙΛΑ ΚΑΥΧΑΝΟΣ
Според първобългарските надписи и други писмени извори главнокомандуващ или един от най-главните пълководци на българската войска през IX—XI в. е бил така нареченият боил капхан (καυχανος в надписите или καυκάνος в други извори). Длъжността „капхан" се среща най-напред в надпис № 47 от времето на Крум. Той се наричал Иратаис и бил
262. Crönbech 24; Deny, § 1085, 1086; Айдаров 244; Кляшторный 31 бел. 68.
263. Τhοmsеn, Mongolei 136, 3; Mалοв, Памятники 85, № 47; Айдаров 315, 14; 325, 6; 344, 4. Според W. Tomaschek (AEM 19, 1896, 238 и RE 3, 1897, 1044) тя идва от тюрк. bojlu „висок", bolja- „издигам ce". Marquart, Chronologie 40, заб. 1; 3латарски. МС6. 15, 1898, 14; Успенский, ИРАИ 10, 1905, 202; Jireček, Arch. 610 и Serben 189; Ст. Младенов. Към етимологическото обяснение на думата болярин. Университетски сборник в чест на С. Бобчева, София 1921; В. Н. Златарски, Кои са били вътрешните и външните боляри, п. т. 45—57; Трифонов, Болярство; Runciman 284 и сл.; Menges 97 и сл.; Igor 18—20, элементы 83—92; Ρ. Ρеlliοt, Oevres posthumes II : Notes sur l'histoire de la Horde d'or, Paris 1950, 186 и сл.; 239; Pritsak 18; 40—41; Moravcsik. Byz. II 9394; M. Фасмер. ЭСРЯ I, 203—204.
264. Theoph. 447, 3 βοϊλᾶν καὶ Τζιγάτον, Constan. Porph., de cer. 681, 15 ὁ βουλίας ταρκάνος.
265. Crönbech 24 и сл.; Gabain 160, § 363; Айдаров 242 и сл.
266. Schwyzer II 614; Blass—Debrunner 151, § 242.
267. Menges 93; Accumulations of titles.
68
главнокомандуващ на лявото крило на българската войска, съсредоточена в дн. Южна България. Според друг надпис № 14 от времето на Персиан капханът Исбул е командувал цялата войска, която е била изпратена да действува в Егейската област. В 921 цар Симеон изпратил войска под командата на неназован по име капхан срещу Цариград. [268] През 1040 Петър Делян, синът на цар Гаврил-Радомир, изпратил своя капхан, чието име пак не е споменато, срещу Дирахион (= Дурацо). [269]
Обаче капханът, както се вижда от два надписа, не бил само пълководец, но понякога и съуправител. В № 13 се казва изрично, че капхан Исбул управлявал заедно с кан Маламир, а в пожеланието за дълголетие на кан Маламир е включен и капхан Исбул наред с владетеля (№ 58). Скилица [270] съобщава, че капхан Дометиан бил συμπάρεδρος, т. е. съдружник или съучастник (в управлението) на цар Гаврил-Радомир. След неговото пленяване станал капхан брат му Тодор. [271]
Покрай формите καυχάνος и καυκανος: се явява и формата κοπχάνος или κοπχάνης в ръкописите на Скилица, в допълненията към хрониката на същия от деволския архиепископ Михаил и в два ръкописа на продължителя на Скилица. [272] Тези форми отговарят точно на аварската титла capcanus [273] с преход на неудареното a в o в старобългарски (вж. тук § 36). Този преход показва, че въпросната форма славянското население на България е заело доста рано от първобългарите. Както българското κοπχάνος, така и аварскотο capcanus застъпват едно първоначално старотюркско qapγan, което идва от една още по-стара форма qapaγan, която се среща в Орхонските надписи. [274] Според L. Bazin (196) qapγan значи „Завоювател". C'était oubiier que Kapgan, derivé de kap — „saisir brusquement, ravir" n'était pas seulement un nom de règne, mais aussi un adjectif laudatif signifiant le ravisseur, le conquérant. C това ce съгласява Кононов (176—177). Последната форма се явява като καμ Παγανος y византийския хронист патриарх Никифор. [275] Според Теофан, [276] у когото той е наречен погрешно Παγάνος, е бил избран от българите за владетел
268. Georg. Monach. Cont. 893, 4—5 = Извори XI, 145: „Симеон отново тръгнал на поход срещу ромеите и като изпратил българска войска заедно с капкан (καυκανῳ) и миник и други .."
269. Skylitz. 529, 19 = Извори XI, 303: „като изпратил войска под началството на така наречения хапхан (καυκάνον)...".
270. Skylitz. 462, 19 = Извори XI, 286 : „И тъй заловени били капханът (καυχάνος) Дометиан, велможа и съдружник на Гаврил...”
271. Извори XI 287, добавката: „Капханът Теодор, брат на Дометиан..."
272. В. Prokič. Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes Codex Vindobonensis hist. graec. LXXIV Ein Beitrag zur Geschichte des sog. Westbulgarischen Reiches. Diss. München 1906, 32, Nr. 29; 44, Nr. 29.
273. Einhard. Annal. a. 805. Pertz, MG l 192: Capcanus, princeps Hunnorum... erat enim Capcanus Christianus, nomine Theodorus. . .; Кляшторный 35 бел. 81.
274. Thomsen. Mongolei 172; Айдаров 104 и 362.
275. Niceph. 71, 4—5: ἄλλος δέ τις ἄρχων αὐτῶν, ὃν ὀνομάζουσι Καμπαγάνον. .. = Извори VI 305: „един друг техен вожд, когото те наричат кампаган". Презентната форма ὀνομάζουσι означава, че така се нарича, а не че носи името, срв. 40, 24—25: τὸν τῶν Χαζάρων ἡγεμόνα (χαγάνους δὲ τούτους αὐτοὶ καλοῦσι). т. е. „вожда на хазарите (те ги наричат хагани)", обаче 70, 20: υἱὸς τίκτεται τῷ βασιλεϊ, ὃν Νικήταν ὠνόμασίν, т. е. „на императора се ражда син, когото нарекоха Никита".
276. Theoph. 433, 22; 436, 9 = Извори VI 271 и 272.
69
и е представен като наследник на избягалия Сабин. Според Никифор обаче Сабин оставил за свой наследник Умар, който бил от същия род, както Сабин, и се споменава в Именника на българските князе под формата Умор. Двата различни начина, по които е определен владетелят, показват, че се касае и за два различни вида владетели. Единият е бил „изборен" а другият „наследствен". Двамата са управлявали според Теофан и Никифор от 763 до 766, т. е. те са били едновременно владетели. Срв. положението при Маламир. Следователно в по-старата епоха у българите е съществувала институцията на двойните владетели, както у хазарите и други тюркски народи. [277] „Наследственият" владетел е бил държавният глава, а „изборният" — негов съуправител и главнокомандуващ на войските. По-късно, може би във времето на Крум, капханът загубил първоначалното си значение и станал само висш пълководец, за да се избегне възможността от преврати и завладяване на върховната власт от него, както е станало навярно с Кормесий и с майордомите у франките.
Καυχανος, κοπχάνος и καμπαγάνος са различни форми на една и съща дума, съотв. титла. [278] Първата форма не е особена дума, нито фонетична разновидност, а само гръцко графично предаване на съчетанието АП в първоначалното „капхан" чрез αυ, както в κανδελαῦρου вм. κανδελάβρου, σταῦλος от лат. stabulum и пр. [279] Следователно титлата е гласяла капхан, а не кавхан (вж. също Бешевлиев, Бит 45—50).
Пръв Кляшторный (31 бел. 68) допусна, че Qapagan, καυχανος и capcanus са едно и също. Той пише: „Имя (титул?) Qapagan зарегистрован византийскими источниками IX —XI вв. у булгар и авар — καυχανος, καπκανης capcanus. (Moravcsik, Byz. II 157)."
43. ΗΤΖΙΡΓΟΥ ΒΟΙΛΑΣ
Втори по значение боил е бил т. нар. ичиргу боил. Тази титла се среща в
надписите под формите τὸν ητζιργου βοιλαν № 14, ὁ [ηζ]ουργου βουληα № 47,
ητζηργωυ βωυλε № 53 и
№ 71. Тя се явява малко или много изопачена и в
следните четири писмени извора: 1) в списъка на българските пратеници на VIII
вселенски събор в Цариград в 869 —
277. А. Alföldi. Tïirklerde Çift Kralik, Ikinci Türk Tarihi Kongresi, Istanbul 20—25 Eylül 1937. Kongrenin calismalari, kongreye sunulan tebliğer, Istanbul 1943, 507—519; Togan IF 142; 263—264; 271—295; A. Kollautz. Die Awaren, Saeculum V, 1954, H. 2, 139; O. Pritsak. Oriens 3, Nr. 2, Leiden 212, заб. 10; Die bulgarische Fürsteniiste, Wiesbaden 1955, 40; D. M. Dunlop. The History of the Jewish Khazars. New York 1967, 97; 104—105; 111; 159; 207—208; A. Krymškyj. Istorija chazariv, 2, 257—267; O. Priisak. Yowár und Kawar, UM 25, 1953, 390—392; М. И. Артамонов. История Хазар, Ленинград 1962, 408—411.
278. В. H. Златарски. Два известни български надписа от IХ в., МСб. 15, 1898, 140 и сл.; П. Ников. Кавхан Исбул, сб. Златарски 217 и сл.; В. Гюзелев. Функциите н ролята на кавхана и пр. ГСУ ФИФ IX, 3, 1966, 133-157; Beševliev. Καμπαγάνος = qa[(a)γan, Acta Proent. Hung. 29, 1975, 1, 93—97. Moravcsik. Byz. II 157.
279. Psaltes 124, § 232.
70
870 [280]: Stasis zerco boilas; 2) в приписката на евангелието от Cividale [281] : Zergo bula St[as]is; 3) в адреса на едно писмо на папа Йоан VIII от 879: Petro Cerbulae [282] и 4) може би в името [283] на Γεώργιος ὁ Σουρσούβουλις = ὁ ιζουργου βουλιας? Първата част се явява и в съчетанията ητζηργου βαγαηνου № 50 и [ι]ζουργου κολοβρος № 65.
Засега титлата ичиргу боил не е отбелязана в старотюркските надписи. F. Dvornik
[284] и Gy. Németh, [285] позовавайки се на въпроса у Константин Багренородни:
„Как са и останалите вътрешни и външни боили?" [286], приеха, че с ичиргу боил
се означават вътрешните боили. Тълкуването на ητζιργου βοιλας = ičirgu boila
като „вътрешен боил" е семантично безспорно вярно, [287] но не и по същина.
Свързването на тази титла или по-скоро служба със споменатите у Константин
Багренородни „вътрешни боили" е явно погрешно. Определителният член пред
ητζιργου βοιλας, който винаги придружава тази титла, както и приведените по-горе
примери от други писмени извори, а особено изразите
и
в надгробния надпис
на чрьгобиля Мостич (№ 71) показват ясно, че ичиргу боил е била една точно
определена служба, която е изпълнявало определено лице, т. е. ичиргу боил е било
длъжностно или службено название, както капхан. Ичиргу боилът е бил intimus
[288] на кана, т. е. най-близък съветник и доверено лице. Освен това според
надпис № 47 във времето на Крум той е бил главнокомандуващ на дясното крило на
съсредоточената в Южна България войска и е бил във военно отношение почти
равностоен на капхана. По-късно обаче при Персиан, а навярно вече при Маламир
той е бил подчинен на капхана, както показва надпис № 14. Във времето на Борис
ичиргу боилът е оглавявал разни мисии [289] и е играел навярно ролята на
министър на външните работи. Според Константин Багренородни [290] логотетът
задавал най-напред въпроса: „Как са шестимата велики боили?" Мъчно може да се
приеме, че такъв висш сановник, какъвто безспорно е бил ичиргу боилът, не е бил
между шестимата
280. Moravcsik. Byz. II 298.
281. П. т. 300.
282. П. т. 301.
283. П. т. 245.
284. BCH LII, 135.
285. Die Inschriften 13; I. Dujčev. Medioevo I 231—244.
286. Const. Porph., de cer. 681, 18 = Извори IX 224.
287. F. W. K. Müller. Zwei Pfahlinschriften aus den Turfanfunde, Berlin 1915 (Abhandl. d. Preuss. Akademie der Wissenschaften 1915, Phil.-hist. Klasse 3) 28; 24; 34; Thomsen. Mongolei 144; Gabain. Glossar 310; Menges 96; Малов 95 и Памятники 379; Айдаров 358.
288. Theoph. Cont. 359, 15 и 385, 14 = Извори IX 123 и 126 съобщава, че Симеон изпратил висшия сановник (οἰκεῖος ὢν τῷ Συμεών) в Цариград в 895, за да откупи заробените от маджарите българи, а в 913, за да води мирни преговори с Византия (Θεόδωρον μάγιστρον). Дипломатическите мисии, с които е бил натоварен Теодор, показват, че той е бил навярно ичиргу боил и че с гръцките изрази се предава приблизително неговото служебно положение.
289. Moravcsik. Byz. II 355.
290. Вж. заб. 286.
71
велики боили. Явно е, че с „вътрешни" и „външни" боили са били означени други лица, може би боилите, които са живеели в столицата (вътре) и които са били на служба извън нея (навън). [291]
Откога датира службата „ичиргу боил", е трудно да се каже. Изглежда, че тя е била създадена в България може би във времето на Крум или малко по-рано, за да се ограничи властта на капхана (вж. също Бешевлиев, Бит 51—52).
44. Ο ΒΟΙΛΑ ΚΟΛΟΒΡΟΣ
Титлата или службата боил колобър се среща в съчетанията τὸν κανα βοιλα κολοβρον (№ 14) и βογοτορ βοηλα κουλουβρος (№ 69) и веднъж без боил ιζουργου κολοβρος (№ 65). Както членът, така и словоредът показват, че става дума за едно строго определено лице, което е принадлежало към класата на боилите, а по служебно положение е било колобър. Според В. von Arnim [292] тази дума е получила формата „кълубръ" в старобългарски. W. Tomaschek [293] я сближи с осм.-турск. qolaghuz и севернотюркските диалектни форми qolabur, qolobur „пътеводител", „водач" с преход на gh в b и на z в r. [294] Сродно с колобър е аварското βοοκολαβρᾶς, което Теофилакт Симокат [295] обяснява с μάγος или ἱερεῦς, т. е. жрец, а Фотий [296] нарича само Βουκολόβρα τοῦ μάγου. Γ. Η. Потанин [297] съобщава, че думата колобър се срещала под формата „хулабьф" и означавала лица, които живеели при храмове. Те се занимавали да поставят три облечени с връхна дреха стълбове за отблъсване на градушките.
В надпис № 14 титлата боил колобър се споменава заедно с ичиргу боил и войската, които били дадени на капхан Исбул, когото Персиан изпратил на поход в Беломорската област. Докато службите на капхана и ичиргу боила са известни и тяхното участие в похода е ясно, то това на боил колобъра остава неясно. От никой досега известен надпис не личи той да е бил военно лице. Обаче, ако се вземе предвид, че у аварите т. нар. бооколабър е бил маг или жрец, а у някои азиатски народи се е занимавал с магическа дейност, то участието на първобългарския колобър във военни походи трябва да се свърже със следния отговор
291. Трифонов. Болярство 54 и сл. и особено 60. Срв. V. Beševliev. What was the title ιτζιργου βοιλας in the Protobulgarian Inscriptions, Byzantinoslavica 16, 1955, 120 и сл.
292. Urbulgarisch kъlubrъ ~ κουλουβρος, Festschrift Vasmer, Wiesbaden 1956, 45 и сл.
293. AEM 19, 1896, 240.
294. Срв. Marquart. Chronologie 40, заб. 3; ИА 9, 1929, 90 и сл. L. Rasonyi. A Βοοκολαβρᾶς nèvhez, Magyar nyelv 36, 1940, 291 и сл.; Menges 90 и 96; Moravcsik. Byz. II 95; 162.
295. Theophyl. Sim. 53, 14—19.
296. П. т. 4, 21.
297. Путешествіе 1884—1886. Тангутско-тибетская окраина, Китая и центральная Монголія Импер. Русск. Геогр. об. I, Петербург 1893, 367—376.
72
на папа Николай I [298]: „Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пеения и някакви гадания..." Като допълнение към приведения отговор се явяват разказите на Теофан [299] и Scriptor incertus [300] за магическите деяния, извършени от Крум при обсадата на Цариград в 813, според които той принесъл в жертва много добитък и човеци според обичая и поискал да забие копието си в Златната врата. Според една маргинална бележка [301] българите принасяли човешки жертви, преди да влязат в сражение. Сложните магически обреди, от които е зависел изходът на сражението, са били извършвани от нарочно подготвени хора. Те са ръководели военните действия според поличбите и чрез магически деяния. Ето защо участието на колобрите във военните походи се явява като една необходимост. Съчетанието τὸν κανα βοιλα κολοβρον в № 14 означава навярно дворцовия или канския боил колобър (вж. също Бешевлиев, Бит 52).
45. ΚΑΝΑ ΣΥΒΙΓΙ
С буквения комплекс ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ (-ΒΙΓΗ, -ВНГН, -ВΥГН), след който идва името Омуртаг или Маламир, започват редица надписи (№ 56, 57, 58, 59, 60, 61, 64, 65, 66 и 69). Този буквен комплекс, в който се крие очевидно първобългарски израз, означаващ домашната титла на горните двама владетели, W. Tomachek [302] раздели на κανας υβιγι. При това разделяне първата част е обявена негласно за грецизирана форма със завършек -ας на добре известната тюркска владетелска титла qan. За втората част В. Томашек изказа предположението, че тя може би съответствува на кумано-тюркското (entspricht vielleicht dem kummanisch-türkischen) „öweghü, öwghü" erhaben, gepriesen. [303] Според това делене целият израз се тълкува като „славният" или „великият кан". [304] Г. Фехер [305] прие дори, че ὁ ἄρχων ὁ ὑπέρφυμος (№ 13) представял точен превод на горния израз. А. Zajączkowski [306] предложи като една възможност υβιγι да се свърже с erüvig, което обаче той самият смята за невероятно.
Както разделянето на горния буквен комплекс, така и неговото тълкуване от В. Томашек беше възприето от всички издатели на първобългарските
298. Извори VII 89, гл. 35. Срв. V. Веšеvliev, Ein unbekannter Beleg fur die Kriegsbräuche der Protobulgaren, Materialia Turcica Bd. 7-8 (1981—1982), 113—116; Незабелязано свидетелство за военните обичаи на първобългарите, ИНМ Варна 22 (37) 1986, 22—24.
299. Theoph. 503, 9—14 = Извори VI 289.
300. 342, 2—4 = Извори VIII 20.
301. Dujčev. Medioevo I, 218—219; В. Бешевлиев. Вярата на първобългарите ГСУ ИФ XXXV, 1939, 43.
302. АЕМ XVII, 1894, 200 и XIX, 1896, 238.
303. АЕМ XIX, 1896, 238; Menges 91 и сл.
304. Вuгу 334 „sublime Khan".
305. Recueil Uspenskij I, Paris 1930, 3; Pritsak 40, заб. 1; 75; 86.
306. Związky językowe połowiecko-słowianskie, Prace Wrocławskiego Towarzystwa Naukowego, Ser. A, № 34, 1949, 58—60.
73
надписи. Това разделяне обаче трябва да се отхвърли преди всичко по формални причини. В никой от досега известните надписи първият член на сложните титли не се явява с гръцко номинативно окончание -ς, вж. § 37. Това важи и за титлата кан, срв. τὸν κανα βοιλα κολοβρον (№ 14, 7). Формата κανες в № 69 би могла още по-малко да се смята за грецизирана с окончанието -ς, понеже за това не би могъл да послужи никакъв гръцки образец от мъжки род със завършек -ες в именителен падеж. Следователно правилното разделяне на буквения комплекс ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ е ΚΑΝΑ и ΣΥΒΙΓΙ.
Но тълкуването на Томашек на втората част като прилагателно е също погрешно. В тюркските езици, както е известно, [307] думата, която има значение на прилагателно, стои винаги пред съответната дума, която определя, напр.: едгю кан „благороден хан", боз ат „сив кон" в Орхонските надписи, кара дениз „Черно море" и др. в осм.-турски. От това правило не прави изключение и езикът на първобългарите, напр. ιτζιργου βοιλας „вътрешен боил". Следователно втората част на титлата не е прилагателно. Словоредът е същият, както при βοιλα καυχανος, което означава „боил, който е кавхан". Втората част е също така апозиция и затова титлата κανα συβιγι ще значи „кан, който е συβιγι".
Първата част κανα представя тюркската титла qan, както вече правилно посочи Томашек. Тя се явява в надписите и под формите κανε (№ 69) и καννα (№ 56, 30) и в съчетанията τὸν κανα βοιλα κολοβρον (№ 14, 7—8) и βαγατουρ κανα и cannataban = canna tarcan в списъка на българските пратеници на вселенския събор в 869—870 в Цариград. [308] Забележителни са първобългарските форми κανα, κανε със завършек -а и -е и καννα с двойно -и срещу qan. [309] Тук се касае може би за диалектни форми или за предаване на меко -n, както това би могло да се приеме за формите с двойно -н.
За втората част συβιγι Κ. H. Menges [310] и Ο. Pritsak [311] предложиха да се тълкува като sü-beg-i, т. е. „господар или началник на войската". Отделните части на този сложен израз са добре известни от други тюркски езици. Както sü „войска", така и bäg се срещат в Орхонските надписи. [312] Титлата bäg под формата πέχ е позната и на хазарите. [313] Смяната на ä (е) с i е добре засвидетелствувана в старотюркски. [314] Посесивното окончание -i за трето лице при думи, завършващи на съгласни, е редовно за тюркските езици. [315] Изразът συβιγι е образуван по същия начин, както
307. Gabain 160, § 363; 180, § 398, § 399; Айдаров 117—121 и 244.
308. Moravcsik. Byz. II 355.
309. За титлата qan вж. Thomsek. Mongolei 129; същия, Turcica. Helsingfors 1916, 8; Gabain 309 и 324 s. v.; Menges 93, элементы 107—111, Igor 32—35, Introduction 168; Maлοв 88 и сл.; Айдаров 362.
310. A Note on the Compound Titles in the Proto-Bulgarian Inscriptions, Byzantion XXVIII, 1958, 442: su ̈beg-i „lord of the army, commander (in chief)".
311. В частно писмо от 16.I.1958.
312. Gabain 335 s. v.; 302 s. v.; Айдаров 91 и 363; 94 и 357.
313. Const. Porph. de adm. 182, 27; Togan IF 256—258.
314. Gabain 45, § 16; 49, § 20. За υ в βυγ вж. п. т. 49, § 21.
315. П. т. 97, § 193; Menges. Introduction 158; Айдаров 271.
74
почти равнозначещото sübaši, което се среща в Орхонските надписи. [316] Във връзка с титлата sübaši у огузите A. Zeki Validi Togan [317] пише: „Es war auch die Form sübeki im Gebrauch davon sübek tekin." Отсъствието на гръцко номинативно окончание -ς в горния израз се дължи може би на обстоятелството, че се касае за сложен израз, а не за отделна титла.
При горното най-правдоподобно тълкуване на συβιγι предложеното [318] по-рано свързване със старотюркската владетелска титла jabγu, която се явява в най-различни форми, трябва да се изостави. Правилният тюркски словоред при съчетанията на κανα συβιγι с личните имена Омуртаг и Маламир би трябвало да бъде Ωμορταγ καννα συβιγη, както е в № 56, 29—30. Поставянето на титлата пред личното име е под влияние на гръцката владетелска титла βασιλεύς и imperator, които стоят пред личните имена.
След Маламир титлата „кана сюбиги" изчезва от първобългарските надписи. Тя не се среща нито в надписа на Персиан (№ 14), нито в граничния надпис на Симеон (№ 46). Навярно тя е била загубила своето значение. Тази титла обаче едва ли е била първоначалната на българския владетел. Нейната поява се дължи на неизвестни вътрешни причини, които са налагали българският владетел да се обяви за началник на цялата войска. По този начин е бил отстранен боилът капхан, който първоначално е имал цялата войска в ръцете си. Върховната власт е била споделяна между същинския владетел — кана, и боил капхана. Във времето на Крум войската е била разпределена между самия Крум като върховен началник на войската, неговия брат, боил капхана Иратаис и ичиргу боила Тук (вж. № 46). У много тюркски народи братята на владетеля участвуват също в управлението. У българите това е засвидетелствувано вече при Кубрат, чиито синове са управлявали известни части от държавата. При Маламир и Персиан българската държава се управлявала от тройката: кан, боил капхан и ичиргу боил. [319]
В един оловен печат (№ 85) се споменава Ἰωάννη βαγατουρ κανα. Трудно е да се каже какво е представлявал този кан, дали той е бил някакъв местен владетел, [320] както би могло да се заключи от прилагателното Ηρτχιθυηνω, или това е било само една почетна титла. Изглежда, че титлата „кан" са носили и други лица, както показва легендата на споменатия оловен печат и canna tarcan = canna taban, ако canna означава наистина кан.
316. Айдаров 91 и 330, 31.
317. Ibn Fadlan's Reisebericht 141.
318. В. Бешевлиев. ПН II, с. 5 и PI 250—251; И. Дуйчев. Из старата българска книжнина, I, София 1943, 169.
319. 3а видовете управление у тюрките вж. Togan IF 155—158 и особено 261—263.
320. Срв. Τhomsеn. Mongolei 129 : „... Oberhaupt mit dem Titel qagan, der also ungefähr dem Titel „Kaiser" entspricht. .. Daneben kommt auch ein davon verschiedener Titel „Chan" (qan) vor, der... das Oberhaupt eines einzelnen Stammes oder eines einzelnen Volkes bezeichnet, das kein unabhängiges Reich bildet."
75
46. ТАРКАН
В съчетанията ζερα ταρκανος (№ 60), ζουπαν ταρκανος (№ 61) и ολγου ταρκανος (№ 46) се явява старотурската титла tarqan. Освен в надписите тя се среща и в други писмени паметници, които се отнасят до българите: ὁ βουλίας ταρκάνος, [321] βοριτάκανος = βορι ταρκανος, [322] canna tarcan [323] и κουλουτερκάνος или καλουτερκάνος = κουλου [324] или καλου ταρκανος. Β приведените случаи титлата таркан подобно на багаин е на второ място. Титлата таркан е означавала особено висок ранг благородник. [325] Нейните носители се ползували с много големи привилегии. От първобългарските надписи не се вижда дали таркани са принадлежали към една от двете известни класи боили и багаини, или са образували отделна съсловна група. Те са били, както изглежда, свързани с изпълнението на някаква служба, като напр. управление на области, срв. ἐπι Θεοδώρου ολγου τρακανου (№ 46), т. е. във времето, когато олгу таркан беше Теодор, също βορι ταρκανος. Първата част на сложните титли с таркан означава навярно различни видове или чинове таркани. Сложната титла ζουπαν ταρκανος означава може би таркан, който е бил жупан или началник на една жупа.
47. ДРУГИ ТИТЛИ
В първобългарските надписи се срещат освен сложните титли, образувани с боил, багаин и таркан, още простата титла κοπανος (№ 59) и сложната ζη[τκ]ομηρος (№ 50), на която първата част се явява и в ζητκω ητζηργω βωυλε (№ 53). Тяхното значение е неизвестно и техните носители не са принадлежали към никоя класа. За сложната титла зиткомир може да се каже само, че тя е означавала някакъв нисък военен чин.
48. ΘΡΕΠΤΟΣ ΑΝΘΡΩΠΟΣ
Във всички възпоменателни надписи се съобщава без изключение освен името, титлата и служебното положение на лицето, за което се отнася надписът, още, че бил θρεπτὸς ἄνθρωπος на кана. За значението на
321. Const. Porph. de cer. 681, 15.
322. Moravcsik. Byz. II 97.
323. П. т. 355.
324. П. т. 166.
325. W. Τοmaschek. RE III 1044 : „ein „Freiherr" hieß ταρκάνος (türk. tarkhan)"; Gabain. Glossar: tarxan, tarqan (Pl. tarqat) hoher Adelsrang; Златарски. МСб. XV, 1898, Критика 32; Bury, 335, заб. 2; Runcimann 286; Grousset 282. Тази титла се среща и у други тюркски народи: Menander 195, 13 и сл. Einhardi vita Karoli magni, post G. H. Pertz rec. G. Waitz, Hannover 1880, Appendix (Carmen de Pippini regis Victoria avarica A. 796) 55—59: Audiens Cacanus rex... Cum Tarcanis primatibus Regem venit adorare; Thomsen. Orkhon 131 II 14; Малов 85, № 47, 3; Айдаров 326, 6 и 330, 34; Moravcsik. Byz. II 299—300; Menges. Igor 54—57, элементы 150—156; Кляшторный 29 бел. 56 и 31, бел. 69.
76
този израз са изказани различни мнения. Според В. Томашек [326] той значи Dienstmann или Gefolgsleute. По-подробно с израза се занима Ф. Успенский, [327] който прие, че οἱ θρεπτοὶ ἄνθρωποι не ще да са били по-различни от т. нар. οἰκεῖοι ἄνθρωποι у византийците и че са отговаряли на т. нар. bucellarii. [328] Мнението на Успенский възприеха J. В. Bury [329] и Ив. Дуйчев, [330] а също и Г. Баласчев [331] с уговорката, че в случая се касае за една напълно българска институция. H. Grégoire [332] отъждестви подобно на Успенский θρεπτος ἄνθρωπος с οἰκεῖοι ἄνθρωπος. Β. Η. Златарски [333] изтълкува въпросния израз като „предан човек", „верен служител". Г. Фехер [334] прие, че така са били означавани „придворници и прислужници" и че канът действително ги е хранел лично. Най-сетне В. Бешевлиев [335] изказа мнение, че това са лица, отхранени в двореца на кана.
Очевидно този израз е означавал някаква особена привилегия и чест, която е стояла във връзка с угощения и е трябвало да бъде упомената в надписа. Амиан Марцелин [336] разказва, че Антонин, който избягал при персийския цар Сапор, бил приет радушно от него и удостоен с тиара, чест, която давала право за участие на царската трапеза. Участието на царската трапеза било голяма чест и във византийския императорски двор. На тържествени угощения по случай определени празници били канени патриархът, висши сановници и т. нар. βασιλικοὶ ἄνθρωποι. [337] Константин Багренородни [338] разказва, че императорът Лъв I поканил на угощение в двореца по случай възкачването си на трона не само т. нар. препозити, патриции и други висши служебни чинове, но и някои войскови началници и войници. В текста е казано буквално, че той хранил — τρέφει. Към този глагол принадлежи изразът θρεπτός в надписите. [339]
Голямо значение са имали и у тюркските народи угощенията, които били свързани с особени церемонии и на които взимали участие много гости, наредени по ранг и значение от ляво и дясно на владетеля или домакина. За такива тържествени угощения у първобългарите съобщава надпис № 58, на които взели участие не само боилите и багаините, но и обикновеният народ. На двете класи били раздадени и големи подаръци. Дарове получавали и участниците на императорските угощения във Византия. Фактът, че угощението е отбелязано нарочно в първобългарския
326. AEM XVI, 1893, 200 и XIX, 1896, 238.
327. ИРАИ 6, 1901, 217 и сл. и ИРАИ 10, 1905, 204 и сл.
328. Приведените места в заб. 328.
329. С. 338.
330. Из старата българска книжнина I, 169 и сл.
331. Минало I, 1909, 328 и сл.
332. Recueil des inscriptions, 74, No 226 b.
333. Пер. сп. 63, 1903, 96 и сл.
334. Паметниците и пр. ИАИ 3, 1925, 81 и Надписът на Мадарския конник, София, 1928, 52 и сл.
335. ΡΙ 283.
336. Ammian. Marcell. 18, 5, 6.
337. Bréhier 84; 136.
338. Const. Porph. de cer. 416, 10—14.
339. R. Bleichsteiner. Zeremonielle Trinksitten und Raumordnung bei den turko- mongolischen Nomaden, Archiv für Völkerkunde, 5—6, Wien 1951—1952, 181—208.
77
надпис, показва какво голямо значение са отдавали българите на тези угощения. За тържествени угощения с много гости у първобългарите съобщават още Теофан и Теофилакт Охридски. Тези угощения са имали, както изглежда, и магическо значение, както у първобитните племена. У тях всеки, комуто е било позволено да яде заедно с дадена група хора, се свързва със същите чрез свещен съюз; приемането в общи угощения значи и приемане в защитни и мирни отношения. [340] Тази магическа връзка у първобългарите проличава ясно в разказа на Теофан, [341] според който Крум карал славянските вождове да пият също от чашата, направена от черепа на Никифор, в която според вярването се криела свръхестествена сила. Още по-ясно личи мистичното в разказа на Теофилакт Охридски. [342] Поканата на Омуртаг, отправена към християнина Кинам да вземе участие в пищно угощение заедно с българи, била отхвърлена решително, понеже той не искал да има нищо общо с езичниците българи. Впрочем и досега поканата за участие на обед или вечеря не е загубила значението си като оказване на чест.
Към споменатите по-горе βασιλικοὶ ἄνθρωποι във византийския императорски двор са принадлежали и т. нар. кандидати. [343] Според възпоменателния надпис № 66 за Турдачис този бил кандидат и θρεπτὸς ἄνθρωπος на кан Омуртаг. Възпоменателният надпис № 69 съобщава, че Чепа бил τοῦ ἄρχοντος θρεπτὸς ἄνθροπος, т. е. той е бил един вид βασιλικὸς ἄνθρωπος на кан Маламир. В една бележка към един гръцки ръкопис от 1071 [344] стои, че Λέων бил κανδιδάτος καὶ οἰκεῖος ἄνθρωπος τοῦ κραταιοῦ βασιλέως ἡμῶν. За тази епоха βασιλικὸς ἄνπρωπος и οἰκετος ἄνθρωπος са били равнозначещи.
Високата чест да се взима участие в тържествените угощения на българския владетел не е могла да не бъде изрично спомената покрай титлите и служебното положение на съответното лице във възпоменателните надписи,поставени от името на самия кан.
49. Ο ЕК ΘΕΟΥ ΑΡΧΩΝ
В най-стария първобългарски надпис (№ 1 Iс и II) българският владетел е наречен на гръцки само ἄρχων. С тази титла византийската дворцова канцелария е титулувала всички чуждестранни владетели, на които домашни титли не са били възприети във Византия. Така напр. титлата ἄρχων носят държавните глави на Русия, на хърватите, на сърбите и др. Напротив, владетелят на Германия се нарича рекс, на Египет амир, на
340. M. P. Nilson. Die Griechen, Chantepie de la Saussaye, Lehrbuch der Religionseeschichte II, Tübingen 1925, 293—294.
341. Theoph. 491, 17—22 = Извори VI 283.
342. PG 126, col. 192 B-C.
343. R. Guilland. Etudes sur l'histoire administrative de l'empire byzantin: Le titre de candidat. Polychronion. Festschrift Franz Dölger zum 75. Geburtstag, Heidelberg 1966, 210—225.
344. R. Browning. Notes on the „Scriptor incertus" de Leone Armenio, Byzantion XXXV, 1965, 390.
78
хазарите хаган, на Венеция дукс и т. н. [345] Следователно може да се приеме, че титлата ἄρχων е била официално призната на българските владетели от Византия и че тези последните си служили с нея в гръцки текстове. Същата титла употребяват и съвременните гръцки хронисти патриарх Никифор и Теофан за българския владетел покрай κύριος. Титлата κύριος, която отговаря на латинското dominus, е всъщност най-обикновената формула за учтиво обръщение към по-високопоставени лица. У споменатите двама хронисти тя се среща само в онези места в текста им, които са заети от един техен общ по-стар извор. [346]
Думата ἄρχων означава изобщо „държавен глава" или „владетел", [347] но има и значението „велможа". [348] Това двояко значение на тази дума е било много удобно за означаване на чужди владетели, понеже чрез нея се изразявало същевременно и тяхното второстепенно положение по отношение на византийския император, спрямо когото те се явяват като обикновени вождове, велможи или първенци. Това положение отговаряло напълно на византийския политически мироглед, [349] според който на земята има само един истински всемирен владетел, избраник и представител на бога — византийския император. Всички останали владетели били смятани за негови подчинени или васали. Те били един вид императорски наместници във владените от тях страни, ако и да са били всъщност напълно самостоятелни и независими. Всяка промяна в това отношение е могла да става само със съгласието на византийския император, за да има международно значение.
След победата на Крум над императора Никифор на 26 юли 811 г. положението на България и нейния владетел коренно се изменило. Πред вратите на Цариград се възправила една мощна държава с претенции за равенство. Отношението на привидно васалство спрямо византийския император не е могло да се запази и занапред или да бъде търпяно от българския владетел. По някакъв начин неговата пълна независимост и равенство с византийския император е трябвало да се изрази. И наистина от Омуртаг нататък в строителните надписи се явява титлата ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων, поставена след първобългарската титла на кана. Тя се среща най-напред в надпис № 57 от 822 година. Напротив, в надпис № 56, за който може да се предполага, че е по-стар от първия, тя липсва. Тя не е издълбана и във всички възпоменателни надписи може би, понеже те са били, така да се каже, за домашна употреба. Титлата ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων е
345. Const. Porph. de cer. 686, 4—692, 2.
346. V. Beševliev. Κύριος Βουλγαρίας bei Theophanes, BZ 41, 1941, 289—298. За титлата κύριος L. Bréhier. L'origine des titres impériaux à Byzance, BZ 15, 1906, 163 и сл.; Dölger. Diplomatik 131.
347. Const. Porph. de adm. 13, 90. M. Νυσταζοπούλου—Πελειαίδου, Ἡγεμονικὴ ἰδέα καὶ βυζαντινὲς στὴ Βουλγαρία, Δώρημα I. Καραγιαννόπουλο (-Βηζαντίνα 132 (1985) 1357—1370.
348. Const. Porph. de adm. 13, 101.
349. Ostrogorsky. Staatenhierarchie 41 и сл. и Автократор 97; Dölger. Kaiserurkunde 230 и сл. и Diplomatik 141 и сл.; К. Holtzmann. Der Weltherrschaftsgedanke des mittelalterlichen Kaisertums und die Souveränität der europäischen Staaten, Hist. Zeitschrift 159, 1939, 251—264; Treitinger. Staatsgedanke 13; 15 и сл.; Laurent. Histoire 199; 201; 213; A. Grabar. God and the „Family of Princes" presided over by the Byzantine Emperor, Harvard Slavic studies 2, 1954, 117—123.
79
образувана по подобие на византийската императорска титла ὁ ἐκ θεοῦ βασιλεύς, която се среща върху монетите на императорите от Константин V до Василий I [350], т. е. във времето на Омуртаг и в акламациите τὸν ἐκ θεοῦ βασιλέα τῷ ἐξερκίτῳ и τὸν ἐκ θεοῦ βασιλέα τῇ οἰκουμένῃ у Константин Багренородни. [351] Императорската титла стои във връзка с представата, че императорите са поставени от бога, че те са богоизбрани, която представа води началото си още от предхристиянската епоха. След приемането на християнството римските, съответно византийските императори почнали да се смятат за богоизбрани и богоувенчани. [352]
Преди години ориенталистът J. Marquart [353] изказа предложението, че титлата ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων е може би превод на старотурската титла tängridä bolmyš quan или на tängri jaratmyš quan, [354] т. е. „станал чрез небето кан" и „поставеният от небето кан". Това мнение трябва да се отхвърли не само по чисто външни причини, че гръцкият израз отговаря само по смисъл на тюркския, а не представя негов точен превод, но и поради обстоятелството, че изразът ἐκ θεοῦ представя старинна стереотипна формула, понеже предлогът ἐκ, с който е образувана, е бил престанал вече в койне да се употребява в говоримия език и е бил заменян с други предлози, най-често с ἀπό. [355] Следователно, ако приведеният по-горе тюркски израз беше преведен на говоримия гръцки език на IX в., то сигурно предлогът ἐκ не щеше да бъде употребен. Обаче от това още не следва, че представата за божествения произход на царската власт, която съществува всички народи, включително и тюркските, не е съществувала у първобългарите. Тук става дума не за самата представа, а за нейното изразяване чрез заета от Византия формула от титулатурата на византийския император.
Обстоятелството, че титлата ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων носят не само Омуртаг, Маламир и Персиан, но и Симеон в надписите и че във времето на последния тя е била официално призната на българския владетел, както това се вижда от адреса на писмата, отправени до българския владетел от канцеларията на византийския император, [356] от задаваните от логотета въпроси на българските пратеници във византийския императорски двор, [357] в които той се титулува ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων, и особено ясно от кореспонденцията на патриарх Николай Мистик със Симеон, в която той редовно е назован със същата титла, [358] показва, че се касае за двустранно съглашение
350. Wroth II 380—436; Zacos—Veglery, № 18, 19, 53, 54.
351. Const Porph. de cer. 427, 3 и сл.
352. W. Ensslin. Das Gottesgnadentum des autokratischen Kaisertums der frühbyzannischen Zeit, Studi biz. е neoell. 5, 1939, 154 и сл. и Gottkaiser und Kaiser von Gottes Gnaden, Sitzber. d. Bayer. Akad. d. Wiss., Phil.-hist. Kl. 1943, H. 6; Alföldi. Ausgestaltung 30 и сл. и Insignien 55 и сл.; Τrеitingеr 27; 32 и сл. и Staatsgedanke 2 и сл. Grabar. L'empereur 112 и сл. и 176 и сл.; Dölger. Kaiserurkunde; Bréhier 53 и сл.; Laurent. Histoire 204; 212; Hunger. Prooimion, 49—73.
353. Chronologie 40, заб. 1.
354. Айдаров 89; Roux. Tängri, 150, 1956, 27—32.
355. Jannaris, 1488; 1506; 1507; Thumb 97, § 161, заб. 1.
356. Const. Porph. de cer. 690, 11 = Извори IX 222.
357. П. т. 681, 6 и 14—16.
358. Migne PG 111, 40 и сл. = Извори VIII 186—297.
80
между България и Византия, което е било сключено може би още във времето на Омуртаг. В един житиен извор [359] Борис е наречен ὁ πρῶτος ἐκ θεοῦ ἄρχων. Това би могло да наведе на мисълта, че българският владетел е бил признат за „вожд от бога" едва след приемането на християнството. В случая обаче се набляга само на факта, че Борис е бил първият християнски владетел на България. Забележително е, че изразът ἐκ θεοῦ в титулатурата на византийския император е заменен в IX в. с ἐν θεῷ може би поради възприемането му от българския владетел, за да се създаде все пак една разлика между двамата владетели.
50. ПРИБАВКАТА ΤΩΝ ΒΟΥΛΓΑΡΩΝ
Византийският император Михаил I (811—813) започнал пръв да се нарича редовно βασιλεύς Ῥωμαίων. [360] Преди него определението Ῥωμαίων се среща рядко. Е. Stein [361] изказа предложението, че това е станало поради провъзгласяването на Карл Велики за император, за да се разграничат двамата императори. Вече преди провъзгласяването си за император Карл Велики се наричал rex Francorum et Langobardorum. Изглежда, че и Омуртаг е искал да прибави или е прибавил към ἐκ θεοῦ ἄρχων още и τῶν Βουλγάρων. Така поне би могъл да се тълкува изразът τοὺς πολοὺς Βούλγαρις ἐπέχοντα в № 57, 20, който може да представя описателно ἄρχων τῶν πολλῶν Βουλγάρων. Ясно е изразено това обаче в надписа на Персиан от Филипи (№ 14): [Το̃]ν πολῶν Βου(λ)γάρο[ν ὁ] ἐκ θεοῦ ἄρχον ὁ Περσιανος. Същата титла, но без πολλῶν се среща и в граничния надпис (№ 46). Малко променена тя се явява и в адреса на официалните императорски писма до българския владетел след покръстването: πρὸς τὸν... ἐκ θεοῦ ἄρχοντα τοῦ χριστιανικωτάτου ἔθνους τῶν Βουλγάρων. [362] Прибавката τῶν Βουλγάρων в титулатурата на българския владетел не представя само сляпо подражание на византийската императорска титла, но има и политическо значение. Титлата ἄρχων Βουλγαρίας би означавала, че съответното лице е било само началник на областта България. [363]
Византийската държава с изключение на приведения по-горе адрес се е въздържала да признае официално определението τῶν Βουλγάρων в титлата на българския владетел. Във всички официални или полуофициални византийски документи той се титулува само ἄρχων Βουλγαρίας,
359. Acta Sanctorum Novembris IV, Appendix 665 и сл.
360. Bréhier. BZ 15, 1906 170—176 и Institutions 51 и сл.; Treitigner 187 и сл.; 190 и сл.; Staatsgedanke 14; 19 и сл., особено Laurent. Notes 355—362 и Histoire 204 и сл.; 208.
361. Forschungen und Fortschritte 6, 1930, 182. Към това Ostrogorsky 166, заб. 4 Dölger. Diplomatik 135, заб. 24; 148; H. Grégoire. Byzantion 10, 1935, 765 и сл.
362. Const. Porph. de cer. 690, 14—16 = Извори IX 223.
363. Против отъждествяването на споменатия в един оловен печат Михаил (H. A. Mушмов. Монетите и печатите на българските царе, София 1924, 157; ИАИ V, 1928-1929, 225—230) с българския княз Борис са изказани сериозни доводи от V. Laurent. Bulletin de sigillographie byzantin, Byzantion 5, 1929, 600. Към тях може да се прибави и изразът ἄρχων Βουλγαρίας.
81
напр. в адресите на отправените до него писма от императорската канцелария [364] εἰς τὸν ἐκ θεοῦ ἄρχοντα Βουλγαρίας, във въпросите на логотета към българските пратеници, [365] а също и в съчинението на Константин Багренородни De administrando imperio. [366]
51. ТИТЛАТА ΒΑΣΙΛΕΥΣ
Победоносните войни, които Симеон водел срещу Византия, породили у този български владетел желание не само да се изравни напълно по титла с византийския император, но дори да заеме неговото място в Цариград. [367] Затова той поискал от Византия да му се признае титлата βασιλεύς. В 913 патриарх Николай коронясал, както изглежда, привидно Симеон за император. [368] Това дало право на Симеон да постави върху печата си титлата βασιλεύς. Обаче тази титла не задоволила напълно Симеон и той изявил претенции за титлата βασιλεὺς Ῥωμαίων.
Разбира се, неговото желание не било удовлетворено от Византия. Въпреки това Симеон си прикачил титлата Συμεὼν ἐν Χριστῷ βασιλεὺς Ῥωμαίων, както показва надписът на един негов оловен печат. Трябва да се отбележи, че както при титлата ὁ ἐκ θεοῦ ἄρχων, така и тук Симеон възприел без промяна текста на императорската титла, която се намира върху монетите на съвременните византийски императори.
Императорската титла, за признаването на която се борел Симеон, била най-сетне официално призната на неговия син Петър след венчаването му за внучката на византийския император Роман Лакапен, и то навярно без израза ἐν Χριστῷ или ἐν θεῷ, понеже в достигналите до нас печати тя гласи само Πέτρος βασιλεὺς Βουλγάρων. С изпускането на единия от двата израза се е подчертавало, че Петър не е бил по божие благоволение император, т. е. че той все пак не е бил равен по ранг на византийския.
По-късно, когато положението на българската държава станало особено критично, цар Петър е трябвало да се задоволи с още по незначителна титла Πέτρος βασιλεύς εὐσεβής. Тази титла е била повече почетна, отколкото реална.
364. Const. Porph. de cer. 690, 6 и сл. = Извори IX 222—223; Migne PG 111, 40 = Извори VIII 186; Ῥωμανοῦ βασιλέως τοῦ Λακαπηνοῦ ἐπιστολαὶ ὑπὸ Ἰ Σακκελίωνος, Δελτίον τῆς ἱστορικῆς καὶ ἐθνολογικῆς Ἑταιρίας τῆς Ἑλλάδος 1, 1883, 664 = Извори VIII 305; 310; G. Kolias. Léon Choerosphaktès, Athène 1939, 77 и сл. = Извори VII 176—182.
365. Const. Porph. de cer. 681, 14 = Извори IX, 222.
366. Ed. Moravcsik 32, 39—40; 45; 80 = Извори IX, 207—210; 220.
367. F. Dölger. Bulgarisches Cartum und byzantinisches Kaisertum, IAI XI, 1935, 57—58; Dölger. Kultur 112 и сл.; Ostrogorsky 217—218; Laurent. Notes 361, заб. 3 и Histoire 210 и сл.; 215; Treitinger. Staatsgedanke 20 и сл.
368. Τrеitingеr 31, заб. 98; Οstrοgοrskу. Автократор 122 и сл. и Die Krönung Symeon von Bulgarien durch den Patriarchen Nikolaos Mystikos, IAI XI, 1935, 275—286; Ἀλκμήνης Σταυρίδου-Ζαφράκα. Ἡ συνάντηση Συμεὼν καὶ Νικολάου Μυστικοῦ (Αὔγουστος 913), θεσσαλονίκη 1972.
82
52. ВИЗАНТИЙСКИ АКЛАМАЦИИ
Българският кан заел не само отделни изрази от титулатурата на византийския император и дори самата титла, но нагодил и своя дворцов церемониал и канцелария според този на византийския императорски двор и канцелария. Така той въвел императорската гвардейска служба кандидати (№ 66), кръстния знак за официалните документи (§ 53), индиктиона (п. т.), триумфалното газене на пленения неприятел, акламациите и др. От тези заемки от церемониала на византийския императорски двор на първо място стои акламацията за дълголетие или т. нар. πολυχρόνιον. [369] Пожеланието за дълголетие е една от най-старите акламации, запазена и досега. Тя се среща вече в персийския двор и в този на елинистическите владетели. В Рим през императорската епоха е една от обичайните акламации за императорите и е била произнасяна почти при всеки подходящ случай, но особено при коронации, триумфи и пр., напр. Invicte Imp. Antonine Pie Felix Aug. multis annis imperes, [370] Constant. Aug. vivat felix [371] и пр. Акламацията за дълголетие е била наследена от Рим във Византия и оттам е преминала и у франките във времето на Карл Велики, напр. Carolo excelientissiino et a Deo coronato, magno et pacifico regi Francorum et Langobardorum ac patricio Romanorum vita et Victoria ... feliciter, feliciter, feliciter, tempora bona habeas. Multos annos. [372] В първобългарските надписи акламацията за дълголетие се среща в три строителни надписа. Тя гласи: ὁ θ(εὸ)ς ἀξηόση ζίσιν τὸν ἐκ θ(ε)οῦ ἄρχοντα ἔτι ἑκατόν (№ 58). Както уводната формула ὁ θεὸς ἀξιώσῃ, така и пожеланието ἔτη ἑκατόν се срещат дословно в следните две византийски акламации, които стоят най-близо до тази в надписите: σὲ ἡ θεότης ἐπὶ χρόνους ἑκατὸν ἀξιώσῃ τὴν ἑαυτου διέπειν πολιτείαν [373] и ὁ θεὸς ὁ δεσπόζων ἀοράτων καὶ ὁρωμένων ἀξιωσει ὑμᾶς, δεσπόται, ἑκατὸν ἐν εἰρήνῃ χρόνους βασιλεόειν Ῥωμαίων. [374] Β строителния надпис № 57 акламацията е разширена, като в нея е включено още пожеланието българският кан да гази с крака си византийския император, а също други някои пожелания:
Първата част на тази акламация стои в тясна връзка с известния византийски триумфален обичай, наследен от римската епоха, [375] който обаче има източен произход, [376] да се гази или стъпва върху шията на пленен неприятелски вожд в знак на победа. Подробно описание на триумфално
369. Treitinger 73 и сл.; 122 и сл.; 169 и сл.; Bréhier 55 и сл.; 76 и сл.; Alföldi, Ausgestaltung 79 и сл., особено 86 и сл. и Insignien 69 и сл.
370. Dessau 5865а.
371. Wroth I 106, № 11.
372. Kantorowicz. Laudes 15 и сл.; 20 и сл.; 68 и сл.; 106 и сл.; Р. Е. Schramm. Die Anerkennung Karls des Grossen als Kaiser, Historische Zeitschrift 172, 1951, 464 и 487 и сл.
373. Const. Porph. de cer. 49, 17 и сл.
374. П. т. 280, 19 и сл.
375. В. Бешевлиев. Триумф 8—15.
376. П. т. 11.
83
газене в Константиновия форум дава Константин Багренородни:
„... логотетът заедно с доместика на схолите дига главата, т. е. първия емир, и го слага под краката на императора и той го гази по главата с десния крак. Протостраторът поставя императорското копие върху шията му, като императорът го държи с дясната ръка. Веднага всички пленници падат по лице на земята... После става великата ектения чак до думите: „да постави под краката им всеки враг и неприятел..." Пленниците и този, когото императорът гази, стават... и псалтовете... започват да славят така: „многоя лета на императорите", „на победителите императори многоя лета" ... „сине божи, намножи годините им" ... „да расне царството на ромеите", „да расне победата и щастието на ромеите" ... „нека бог направи многогодишно свещеното ви царуване на многоя лета"... [377]
Този символичен акт на триумф е намерил отражение в римските и византийските монети [378] от IV и V в., а също в пластичното и иконографското изкуство. [379] От Византия триумфалното газене преминало и у първобългарите. Така нареченият Цариградски синаксар съобщава, [380] че Крум, след като превзел Одрин, свалил на земята архиепископа на града и стъпил на врата му.
За акламации у българите съобщават и византийските хронисти. Така нареченият Scriptor incertus [381] разказва, че по време на обсадата на Цариград в 813 Крум е бил акламиран от войската. В 923 или 924 пред стените на Цариград Симеон бил също акламиран от войските си на гръцки език като император. [382] Забележително е, че акламацията за дълголетие е била възприета от нехристияните българи без промяна, ако и да се споменава в нея християнският бог, към когото се отправя молбата за дълголетие. За тях акламацията е била, както изглежда, една строго определена формула, от която не е трябвало нищо да се изпуска или променя както в магическите заклинания, за да може да окаже своето действие.
53. INVOCATIO SYMBOLICA И MONOGRAMMATICA И ИНДИКТИОН У ПЪРВОБЪЛГАРИТЕ
В тясна връзка с възприемането на византийската императорска титулатура стоят и хризмата, и кръстният знак, които се явяват в четири надписа. В № 59 и 60 е издълбан Христовият монограм, а в № 56 и 62 — кръст пред титлата на българския кан. Тези два християнски знака се смятаха обикновено като доказателство, че надписите са издълбани или
377. Const. Porph. de cer. 610, 15-612, 13; Триумф 12-14.
378. Триумф 9 и сл.
379. П. т. 10.
380. Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, ed. H. Delehaye, Brüssel 1902, 415, 5—8 = Извори IX 288.
381. 342, 6 и сл. = Извори VIII 20.
382. Извори IX 133 и сл.; 165 и 180.
84
съставени от гърци християни. [383] Обаче в случая се касае пак за подражание или възприемане на една практика на византийската императорска канцелария. Това са т. нар. invocatio symbolica и monogrammatica, които стоят обикновено пред императорската титла във византийските официални документи вм. invocatio verbalis, [384] а също във византийски строителни надписи. Те се срещат и в документите на кралете на франките под византийско влияние. [385]
Че кръстният знак е стоял също в началото на писмата на българските християнски владетели, е засвидетелствувано изрично за цар Симеон. В едно писмо, отправено до него, Лъв Хиросфакт пише: [386]
„Получих писмото ти, което нямаше в началото, както е обичаят, кръстния знак..., с неначертания в началото знак някак незабелязано даде да се подразбере неистинност... и така ние ще повярваме на онова, което е написано по-рано..., но и поради това, че в началото имаше кръстния знак..."
С кръст започват и девет от надписите с имена на сражения и крепости, а също и един надпис със списък на оръжие (№ 50). Тук този знак символизира навярно победата. [387]
Все във връзка с възприемането на практиката на византийската императорска канцелария [388] стои и употребата на индиктиона в № 57. Пак под византийско влияние неговата употреба се среща и на запад както в официалните документи на папата, така и в тези на германските, френските и дори на английските крале. [389]
54. ДАТИРАНЕ В НАДПИСИТЕ
Първобългарските надписи са датирани по следните пет начина.
1. Според 12-годишния животински цикъл у тюркските народи, в който всяка година носи името на определено животно, а месецът се означава с поредно числително. [390] Така е датиран строителният надпис № 57, където българската циклова година е приравнена със съответния византийски
383. К. Jireček, Arch. 611.
384. Dölger—Karayannopulos 110 и passim.
385. Ρ. Βonefant. L'influence byzantine sur les diplômes des Carolingiens, Mélanges H. Grégoire Ш, 1951, 68 и сл.; Giry 531—532; Santifaller 24.
386. Извори VIII 182, № 14.
387. Treitinger 180 и сл. и 183; A. Frοlow. IC XC ΝΙΚΑ, Byzantinoslavica XVII, 1956, 98 и сл.; Santifaller 31 и 36.
388. Grumel 192—203; Dölger—Karayannopulos 52; Bonefant пр. съч. 69 и сл. DACL VII, 1926, 535; Ohnsorge. Abendland 13 и сл.; 53 и сл.; 57; 62 и сл. 15 и заб. 15.
389. Grumel 203.
390. I. I. Mикола. Тюрско-болгарское лѣточисленіе, Извѣстія отделения русскаго языка и словесности Императорской Академіи наукъ 18, 1913, 1, 243—247 и Die Chronologie der türkischen Donaubulgaren, Journal de la société Finno-ougrienne 30, No 33, 1915 1—25; Ο. Pritsak, Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden 1955; L. Bazin 651—710: Chapitre X, Vestiges chronologiques de Bulgares; общо A. v. Gabain. Alttürkische Datierungsformen, UAJ 28, 1955, 193 и сл.
85
индиктион.
2. По името на управляващия кан с формулата τὸ ὄνομα τοῦ ἄρχοντός ἐστιν. Така е датиран надпис № 56 и навярно № 43. Този начин на датиране отговаря на гръцките изрази βασιλίας..., βασιλεύοντος... и ἐπὶ βασιλέως... [391]
3. С индиктион в надпис № 57.
4. По византийското леточисление от сътворението на света в пограничния надпис № 46 и в надпис 15, които са издълбани след приемането на християнството от българите.
5. От пришедствието на Христа. Така е датиран откъслекът от края на мирен договор (№ 43), който произхожда отпреди приемането на християнството. Той е датиран по името на кана и от сътворението на света. Този надпис представя в същност византийски официален документ (вж. тук „Мирни договори").
55. ХРИСТИЯНСКИЯТ БОГ
Християнският бог се споменава освен в гръцката титла на българския владетел и в заетите от Византия акламации още в следните три надписа:
Β първия надпис успехите на българския кан се отдават на бога, понеже според схващането на християните победата е дар божи. [392] Причината за споменаването на бога във втория случай е неизвестна поради фрагментарния характер на надписа. Обаче и тук се касае за християнския бог, който според вярата на християните всичко направлява и всичко зависи от него. И последният случай стои пак във връзка с християнското схващане, че бог всичко вижда и отдава всекиму заслуженото.
Споменаването на християнския бог в горните случаи е било напълно съзнателно и преднамерено. Първият надпис е бил поставен близо до византийската граница, и то в място, което до неотдавна е принадлежало на Византия и в което е имало християнско население. Третият надпис се е намирал в голямата християнска базилика на Филипи, и то във византийска територия, временно заета от българите. Вторият надпис е бил навярно изложен на видно място в Силистра, на който град голяма част от населението е било все още християнско, ако и да се е намирало на българска територия. Първобългарските надписи са имали в някои случаи чисто пропагандно значение. Чрез горните надписи е трябвало да се внуши както на намиращите се под българска власт християни или прибиваващи чужденци, а така също и на християните извън България — в третия надпис се споменават изрично християните като вероломни, — че християнският бог помага на българите и че деянията им са богоугодни и справедливи, а на християните-византийци насилнически и лъжовни.
391. За византийските извори вж. Dölger. Diplomatik 102—129; Dölger—Karayanopulos 52.
392. Grabar. L'empereur 32 и сл.; Bréhier 56 и сл.; Hunger 73.
86
В съзнанието на българите обаче, които са били в известен смисъл монотеисти, първобългарският висш бог Тангра е бил навярно отъждествяван с християнския. Разбира се, това не е било от голямо значение, когато се е касаело за постигане на важни политически цели.
56. БЪЛГАРИ И СЛАВЯНИ
Първобългарските надписи засягат съвършено откъслечно отношенията между българи и славяни. В надпис № 41, който съдържа само отчасти условията на 30-годишния мирен договор между България и Византия, има две глави, които се отнасят до славяните. В глава втора се казва, че славяните, които били подвластни на византийския император, трябва да останат така, както ги е заварила войната. В глава трета се определя онези славяни, които не са подвластни на императора и обитават крайморската област, да бъдат върнати в селищата им. Тези независими славяни са били навярно отвлечени или избягали на византийска територия. От текста не личи за коя крайморска област става дума. Обаче, ако се вземе предвид, че военните действия се развивали в югоизточната част на Балканския полуостров и че граничната линия се определя в надписа само за тази част, то може да се приеме с голяма вероятност, че се касае за Черноморието. [393] В строителния надпис № 57 се съобщава, че в построения военен стан на р. Тича Омуртаг преместил войската си срещу гърци и славяни. Постройката на стана е станала в 822. Според условията на 30-годишния мирен договор българо-византийската граница се е намирала далеч отвъд Стара планина и за това войската е била преместена в тази вътрешна крепост не за да пази границата, а за някаква друга цел. Около същото време, както е известно, [394] Омуртаг нахлул в Тракия, за да окаже помощ на византийския император Михаил II в борбата му срещу въстаналия Тома Славянина, и изиграл решителна роля за неговото побеждаване. Според посланието на споменатия император до императора Людвиг Благочестиви във войската на Тома имало бойци от областите Мизия, Европа, Тракия, Македония и Солунско и от околните Славинии (et circumiacentibus Sclaviniis). [395] Това дава основание да се приеме, че гърците и славяните в надписа са били привърженици на Тома. Българските войски, които са били изпратени срещу тях, са били съсредоточени навярно в новопостроения стан, който е служил за тяхна база.
Забележително е, че според надпис № 41 българо-византийската граница не е била определена в югозападна посока, т. е. тъкмо там, гдето е имало гъсто славянско население. Това се е дължало може би на българите, които са искали да имат в тази посока свободна ръка за действия, понеже само в това направление е могло да стане разширението на България чрез
393. Златарски I 1, 302.
394. П. т. 308—311.
395. Извори VII 26.
87
включване или привличане на живеещите там славяни в пределите на първобългарската държава, без да се засяга жизненият център на византийската държава — Цариград.
Първобългарските надписи не съобщават нищо за славяните, които се намирали в границите на България. Един възпоменателен надпис (№ 61) е бил поставен за спомен на жупан таркана Шун, който, както показват името и родът му, не е бил славянин. На дъното на една сребърна чаша е гравиран надпис (№ 86), в който се споменава Сивин, велик жупан на България. Името Сивин също не е славянско. Трудно е да се каже дали тези жупани са били началници на славянски жупи, или се касае за нещо друго. В първия случай би трябвало да се приеме за поставяне на славяни под българска власт и контрол.
57. КАНСКА КАНЦЕЛАРИЯ
За съставянето на надписите, за тяхното редактиране на гръцки език, за титулатурата на кана, за датирането и за акламациите в тях, както и за други неща, свързани с надписите, е била необходима особена служба. Тя е била дворцовата канцелария на кана, която е била уредена навярно по византийски образец. В тази канцелария е имало лица, вещи в гръцкия език и запознати с византийските дворцови обичаи и протокол. Употребата на някои християнски изрази като ἠς μνημόσυνον (№ 69) и χέροντα κὲ ἀγαλιόμενος (№ 59) [396] и доброто познаване на гръцкия език, ако и простонароден, показват, че тези лица са били гърци, и то навярно духовници, може би монаси [397] от още запазените византийски манастири в България. У кралете Каролинги в Германия персоналът на канцеларията са били от Пипин насам предимно духовници и са принадлежали навярно винаги към дворцовата църква, т. е. към дворцовите духовници. Във времето на Лудвиг Благочестиви начело на канцеларията са стояли почти само лица от благороден произход и с известно политическо значение. [398] Може би и у първобългарите е било същото.
Кой е съставял първоначалния текст на надписа, е мъчно да се каже. За възпоменателните и за инвентарните надписи може да се приеме, че те са били дело на самата канцелария, понеже са съставени по точно определена схема. Строителните надписи са били съставяни, а договорните, на които текстът е бил установяван в Цариград, проверявани навярно от някои висш сановник, като напр. ичиргу боила, който е отговарял, както изглежда, отчасти на византийския λογοθέτης τοῦ δρόμου,
396. TN Matth. 26, 13: ὃ ἐποίησεν αὕτη εἰς μνημόσυνον αὐτῆς и 5, 12: χαίρετε καὶ ἀγαλλιᾶσθε.
397. Κ. Ἄμαντος (Ἑλληνικά 7, 1934, 336) прие за надписите под № 1, че са били съставени от монаси.
398. Hans-Walter Kiewitz. Cancellaria. Ein Beitrag zur Geschichte des geistlichen Hofdienstes, Deutsches Archiv für Geschichte des Mittelalters i, 1937, 44 и сл.; 50 и сл.; Santifaller 37.
88
който е съставял подобни документи във Византия. [399] По-мъчно е да се изкаже някакво предположение за съставянето на летописните надписи. Първоначалният текст на тези надписи е бил съставян без съмнение от българин, а след това е бил превеждан и редактиран на гръцки от грък. Съставителят е бил лице с известни писателски качества, навярно дворцов летописец. Дали неговият първоначален текст е бил променян и доколко от редактора грък, е трудно да се установи. Във всеки случай началото на българската прозаична писменост представляват тези надписи. [400]
Мъчно може да се определи и участието на българския владетел в съставянето на надписите. Дали той е давал само заповед за тяхното написване, или е взимал някакво по-дейно участие, е неизвестно. Летописните, строителните и възпоменателните са били поставяни от негово име и затова някои изцяло запазени надписи започват с негово име и invocatio symbolica.
Първоначалният текст е бил написван на някакъв вид хартия, от която каменоделец го е издълбавал на камък. В надпис № 43 се споменава изрично думата хартия. Очевидно този надпис представя препис на камък от тази хартия. [401]
58. ОРИГИНАЛНОСТ И КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ПЪРВОБЪЛГАРСКИТЕ НАДПИСИ
Първобългарските надписи представят една културна проява от първостепенно значение, която трябва да се прецени в нейната широта и дълбочина. Реалният факт, че първобългарите са оставили писмени паметници на камък, се пренебрегва често поради наличието на многобройните антични гръцки и латински надписи. Ако се постави обаче въпросът, кой е издълбавал надписи на Балканския полуостров преди първобългарите, ще се види, че само две високоразвити култури — старогръцката и римската, чиито писменост и писмовни традиции са съществували от хилядолетия, — са вършели това. По-късно чрез посредничеството на християнството обичаят да се издълбават надписи преминава и върху тези народи, които се явяват пряко или непряко техни наследници или живеят по същите места, където са се развивали горните култури. Напълно естествено е следователно в огромната Византийска империя да се намират гръцки надписи, ако и не в такова количество, в каквото би трябвало
399. Dölger. Diplomatik 61.
400. Γ. Фехер. ΓΗΜ 1922—1925; Π. Динеков. Литературна мисъл 3, 1959, 1, 40; V. Beševliev. Die Anfänge der bulgarischen Literatur, International revue of Slavic linguistic and poetics 4, 1961, 116 и сл. Към това вж. P. Dinekov. Über die Anfinge der bulgarischen Literatur, п. т. 3, 1960, 109 и сл.
401. Giry 500; H. Bresslau. Handbuch der Urkundenlehre II, Berlin 1958, 479 и сл. и заб. 1.
89
да се очаква, от епохата, когато съществува Първата българска държава. Надписи на латински език има и в онези средновековни западни държави, които са възникнали в пределите на някогашната Римска империя и в които по традиция латинският език е бил официален. Обаче трябва веднага да се отбележи, че тези надписи нито са така многобройни, нито така състредоточени било по време, било по място, нито така разнообразни, както първобългарските. Ако се отправи поглед и върху германските племена, ще се окаже, че с изключение на 7—8 кратки старинни надписа върху предмети у тях няма надписи от вида на първобългарските. А съвършено излишно би било да се търсят надписи от същата епоха в съседните на България страни, като Сърбия, Румъния, или за някои по-далечни, като Унгария, Полша и др., които по това време изобщо не са съществували или са в своето зачатие.
Но докато надписите във Византия представят продължение на стара традиция, което важи и за някогашните провинции на Римската империя, като Галия, Испания и самата Италия, а също и за страните, в които християнството е било възприето, напр. германските народи, то появата и съществуването на първобългарските надписи не се дължи нито на традиция, нито на влияние на християнската църква. Тези надписи са едно съвършено самобитно явление, което стои уединено всред средновековната култура на съседни и по-далечни народи. Този факт не може нито да се отрече, нито да се омаловажи.
Обстоятелството, че първобългарските надписи са съставени на гръцки език, на пръв поглед като че ли намалява тяхното значение и ги свежда до една разновидност на многобройните гръцки антични надписи, намерени в България. Обаче това е само привидно така. Употребата на гръцкия народен говорим език и разните видове надписи, за които в гръцката епиграфика не могат да се намерят образци за подражание, показват, че тук не се касае нито за продължение на една практика, нито за традиция. Трябва да се изтъкне, че първите съчинения в проза на никой народ не са написани на неговия език, но на езика на друг, по-стар народ, който е притежавал от дълго време богата писменост и литературно обработен език. Това на пръв поглед чудновато явление се дължи преди всичко на обстоятелството, че културното развитие на народите не е ставало едновременно. Затова у даден народ, когато е станало нужда да се запишат някои неща, той е взимал наготово, така да се каже, назаем или под наем изразните средства, писмото и езика от по-напредналите в това отношение народи, докато родният език добие необходимите писмени качества. В Европа започват да пишат на родните езици едва в IX в. Изключение от това не правят и първобългарите. Между достигналите до нас първобългарски надписи има два, съставени на първобългарски език (№ 53 и 54), но написани с гръцки букви и произхождащи също от IX в. Обаче горното обстоятелство не е било единствената причина да бъдат съставени на гръцки език първобългарските надписи. [402] Тук е играла главна роля една друга причина.
402. Според Π. Hиков (БИБ IV, 1931, 1, 30) първобългарите са възприели гръцкия език, понеже не са имали свое писмо.
90
Още в старата си родина при р. Кубан първобългарите познавали, както показват т. нар. първобългарски знаци, тюркското руническо писмо, на което са написани старотюркските рунически надписи, открити в долините на реките Орхон и Енисей в Монголия и произхождащи от началото на VIII в. Тази писменост е била позната в Дунавска България само на определен кръг хора. Отделни букви обаче били широко разпространени дори до късно като магически или за друга цел знаци, които днес се наричат първобългарски. Това писмо е служило навярно повече за религиозни цели и тайнопис, както може да се заключи от обстоятелството, че засега са намерени надписи с руническа азбука наред с кирилица само в скалните църкви в Муфатлар в румънска Добруджа [403] и може би при с. Крепча, Търговищко. [404] Новопокръстените първобългари са си служили все още с това писмо, преди да възприемат кирилицата.
Обикновено надписите се издълбават по две причини. Едни от тях имат чисто практическо предназначение, напр. да означат притежателя на даден предмет, да пояснят или съобщят някои неща и пр. Към тази първа група спадат първобългарските инвентарни и военни надписи. Други надписи обаче се поставят, за да запазят и предадат на идните поколения, съответно да прославят събития, делата или спомена за някои лица. Такива надписи са измежду първобългарските летописните, триумфалните, строителните и възпоменателните. Тези надписи не биха могли да постигнат горната цел, ако бяха написани със старотюркското руническо писмо или съставени на езика на първобългарите.
За обединение на разнородните етнически групи — староседелци, гърци и славяни, които първобългарите заварили при завладяването на Дунавска България, и за успешна политическа пропаганда всред тях и посетителите чужденци, на първо място византийци, е бил необходим език, който е бил разпространен и разбираем от мнозина. Най-естественото е било да се възприеме за издълбаването на първобългарските надписи гръцкият език, който до неотдавна в завладяната земя е бил официалният държавен език и на който се е сношавало разнородното етнически население. Подобен е случаят и с арабите, които в 640—646 г. окончателно завладяват Египет. Те продължили за известно време да употребяват гръцкия език като официален в тази неотдавна византийска провинция, както показват редица египетски папируси на арабските вече власти от това време. Нещо повече, първите арабски монети имат също надписи на гръцки. Но той е бил добре известен на първобългарите и в Кубанска България като международен. Още в старо време гръцкият език е бил говорен и писан в старите гръцки колонии по северния черноморски бряг и по-късно в тамошните византийски владения. В т. нар. Боспоранско царство при Азовско море, чиито жители били иранци, той е бил официалният език, на който са били издълбавани и надписите на боспоранските владетели. Забележително е, че големият надпис на персийския цар Сапор I,
403. Ion Barnea—Ştеfan Ştefanescu. Bizantini, Romani şi Bulgari la Dunarea de jos (Din istoria Dobrogei, III Bucureşti 1971), 180—233.
404. Резултатите от изследването още не са обнародвани.
91
в който се разказват и прославят делата на този сасанидски владетел, е издълбан освен на официалния туземен език още и на гръцки, за да може да бъде четен и от чужденци и да стане достъпен на повече лица. Следователно употребата на гръцкия език в първобългарските надписи е съвършено естествена и затова не може да служи като омаловажаващ момент при преценката на първобългарските надписи.
След възприемането на християнството и създаване писменост на славянски език гръцкият език е трябвало постепенно да отстъпи мястото си на първия. Все пак той е бил предпочитан за пропагандни и външнополитически цели, като напр. в погранични надписи, легенди на печати и други тям подобни.
Оригиналността на първобългарските надписи личи ясно в тяхното разнообразие. За някои видове или няма изобщо съответствия, или има само приблизителни в гръцката и латинската епиграфика, както е случаят с летописните надписи. За пръв път тези надписи се явяват във Вавилония и Асирия, откъдето те преминават у персите и в Египет. От тези страни те били възприети по-късно от владетелите на елинистическите държави, възникнали след разпадането на македонската държава на Александър Велики, в които гръцкият език е бил официален. Едва тогава се издълбават първите летописни надписи на гръцки език. По-сетне те били възприети и от римляните. Летописните надписи, както съответните първобългарски са имали за главна цел да прославят делата на владетелите. Затова те липсват в гръцките държавици-републики и през републиканската епоха в Рим. Гръцки летописни надписи са известни от Птолемей III (247—221), [405] Антиох I (324—261), [406] на нубийския владетел Силко [407] от по-късно време и др. Но най-забележителни са намереният на латински език в Анкара надпис на императора Август, наречен Monument um Ancyranum, [408] от който се откриха откъслеци дубликати и в други малоазийски градове, и гръцката версия на големия летописен надпис на сасанидския владетел Сапор I (241—272). [409] Според един извор и западните тюрки имали обичай да издълбават летописни надписи, за да увековечат подвизите си. [410] Тюркски летописни надписи бяха открити в басейна на реките Селенга и нейния приток Орхон в Централна Азия, наречени Орхонски. Те разказват за делата на тюркските владетели от края на VII и началото на VIII в. Кюл-тегин, Билге-каган и др. [411] Забележително е, че поне засега не са известни летописни надписи от византийски императори. Този факт е особено важен, понеже той показва, че първобългарските летописни надписи не са възникнали под византийско влияние. Дали обаче те имат някаква връзка с по-старите
405. G. Dittenberger. Orientis Graeci inscriptiones selectae I, Leipzig, 1903, № 54.
406. П. т., № 264.
407. П. т., № 210.
408. Τh. Mommsen. Res Gestae divi Augusti, Berlin 1883.
409. A. Maricq. Classica et orientalia, 5: Res Gestae divi Saporis, Syria XXXV, 1958, 294—360.
410. E. Chavannes. Documents sur les Toukiue (Turcs) occidentaux, Paris, 1903, 117 и 177.
411. Айдаров 16—33 и 277—354.
92
надписи от този вид, като напр. този на Сапор I, с който имат известни допирни точки, е несигурно. Заслужава да се изтъкне, че от този сасанидски владетел са запазени скални релефи на конници, които напомнят по замисъл Мадарския конник.
Обичаят да се издълбават летописни надписи у първобългарите е донесен по всяка вероятност от прародината им. В полза на това предположение говори съществуването на подобни надписи у тюрките, ако и те да се различават значително в подробности.
Триумфални надписи, които съдържат имена на сражения и крепости, не са известни нито от древността, нито от Византия, нито отдругаде някъде. Те са съвършено оригинално българско творение. Ако върху тях е стоял някакъв трофей, взет от завладените крепости, то те биха могли да се сравнят само по замисъл с триумфалните паметници в Рим от типа на Трояновата колона или на Адам Калеси в Добруджа.
Византийски надписи, които определят държавни граници, не са познати. До нас са достигнали само надписи, които се отнасят до граници на частни имоти или селски общини. [412]
Византийски мирни договори, които да са издълбани на камък, също няма. Това се дължи може би на обстоятелството, че мирните договори са били писани на хартия, както изрично се споменава. Оригиналното тук е само каменният препис, което е навярно първобългарски обичай.
Военните инвентарни надписи (№ 48—54) не само нямат никакви успоредици във византийската и латинската епиграфика, но са напълно самобитно българско явление. Същото важи и за военната заповед или разпоредба, издълбана на камък (№ 47).
Строителните първобългарски надписи могат да се сравнят до известна степен със съответните латински и византийски от по-старата епоха, напр.:
+ Imperator Tiberius Constantin(u)s Aug(ustus) | inter reliquas edes Serd(icae) civitatis | hunc aquiductum renovavit data pecunia | p(er) v(irum) magnif(icum) Iulianum candidatum, instantia | dom(ino) v(iro) beatiss(imo) Leontio archiepiscopo | m(enso) Iulio per (in)dict(ionem) XIV [413]
или
Последният надпис може да се сравни по отношение на целта на поставянето му с № 56. Пожеланието за дълголетие, което се среща в първобългарските строителни надписи (№ 56—58), не е чуждо и на византийските, напр.:
412. Beševliev. Spätin., Nr. 39; 40; 203 и др.
413. П. т., № 3, Dessau, Nr. 827.
414. В. В. Латышевъ. Сборникъ греческихъ надписей христіянскихъ временъ изъ южной Россіи. Петербургъ 1896, № 10. CIG IV, № 8636, 8665, 8672, 8679, 8680, 8686, 8687 и др.
93
[415] Обаче по отношение на други подробности и политическата пропагандна цел не могат да се приведат успоредици нито от византийската, нито от латинската епиграфика.
Напълно оригинални са и възпоменателните или надгробните надписи. Те се различават съществено от съвременните им християнски. Само надгробният надпис на чръгобиля Мостич (№ 71), който е от християнската епоха и е бил поставен върху гроба на този висш сановник, започва с формула, еднаква с известната гръцка ἐνθάδε κεῖται.
И така първобългарските надписи със споменатите изключения са оригинално, самобитно явление в първобългарската култура, което не е възникнало под влияние или като подражание на византийски или други образци. То датира от много рано. Теофан съобщава, [416] че в 812 кан Крум предложил на византийския император Михаил I да сключат мир при същите условия, при които бил сключил Кормесий във времето на византийския император ТеодосийШ (715—717) и патриарх Герман (715—730). Условията на този мирен договор, сключен преди около сто години, Крум е могъл да знае само от някакъв писмен документ, намиращ се в България. Ако се вземе предвид, че за българите камъкът е играел ролята на писмен материал и важността на документа и че мирните договори от времето на Омуртаг са съхранени на камък, то трябва да се приеме, че този мирен договор е бил издълбан също на камък, а не написан на тленен материал като хартия, пергамент или дори папирус. Следователно обичаят да се записва, съответно издълбава на камък всичко по-важно, за да се запази за вечни времена, датира у първобългарите вече в 717. Но тази практика е била още по-стара, както се вижда от надписите около Мадарския конник (№ 1), от които най-старият е бил издълбан около 705—707. Всичко това дава право и основание да се приеме, че обичаят да се издълбават надписи първобългарите са донесли от родината си при Кубан. Следователно те са дошли на Балканския полуостров с известни писмени традиции. Трябва обаче да се отбележи, че нито хуни, нито авари са оставили надписи. В това отношение българите се явяват на по-високо културно стъпало от тях.
59. ПЪРВОБЪЛГАРСКИТЕ НАДПИСИ КАТО ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОР
Първобългарските надписи без оглед на техния характер ни запознават с редица неизвестни лица и факти от бита и културата на първобългарите, както и с някои техни институции, за които те представят единственият извор. Особено важни са летописните и договорните надписи.
415. Athen. Mitt. 54, 1929, 139.
416. Theoph. 775, 8—14. = Извори VI 285.
94
Някои събития, за които се разказва в първия вид надписи, не се споменават у византийските и други хронисти. Така напр. никой византийски извор не съобщава за поканата до солунските българи да участвуват във възстановяването на императора Юстиниан II (№ 1 Iс). Никъде не се говори за отношенията между българи и византийци във времето на кан Маламир (№ 13) или за похода на капхан Исбул в Беломорието във времето на кан Персиан (№ 14). Също така никой византийски извор не дава подробно условията на 30-годишния мирен договор (№ 41) и т. н. Явно е следователно, че в това отношение надписите представят първокласен извор и съобщават повече от византийските хронисти, които по една или друга причина са премълчали някои събития. [417]
Надписите представят не само българското историческо предание, но те съобщават и българското становище по някои събития и служат за политическа пропаганда. Омуртаг подобно на съвременните общественици е използувал строежа на стана на р. Тича (№ 57), за да съобщи на по-широк кръг лица българското становище по въпроса за суверенитета на българския държавен глава и оттам на българската държава. [418] Надписът от обикновено съобщение за постройки се превърнал в политически манифест. Но не само този надпис е използуван за политическа пропаганда. В летописния надпис върху античната ара от Хамбарлий (№ 2) се казва между другото:
„сам старият плешив император ( = Никифор) излезе с цялата си войска, опожари земите ни и забрави клетвите (т. е. в мирния договор)".
След това обвинение срещу византийския император в нарушение на мирния договор и агресия надписът продължава:
„но бог даде (на Крум) да опустоши следните крепости..."
С други думи, походът на Крум не само е оправдан, но дори той се явява като божие наказание. В летописния надпис от Филипи (№ 14) християните, т. е. византийците, се обвиняват направо в лъжа и неблагодарност:
„И ако някой дири истината, бог вижда и ако някой лъже, бог вижда. Българите сториха много добрини на християните, но християните ги забравиха. Но бог вижда."
Този пропаганден характер на първобългарските надписи показва още веднъж, че те не са възникнали под чуждо, например византийско влияние.
60. ПЪРВОНАЧАЛНОТО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ НА ПЪРВОБЪЛГАРСКИТЕ НАДПИСИ
Ф. И. Успенский [419] пише за първоначалното местонахождение на първобългарските надписи следното: „Въ большинствѣ — это надписи въ честь государственныхъ дѣятелей и героевъ, первоначально находившіяся
417. За премълчаване на събития във византийските извори G. Ostrogorsky. L'expédition du prince Oleg contre Constantinople en 907, Annales de l'Institut Kondakov XI. 1939, 51 и сл.
418. V. Beševliev. Souveränitätsansprüche eines bulgarischen Herrschers im 9. Jahrhundert, BZ. 55, 1962, 11—20.
419. История византийской империи II 1, Ленинград 1927, 266.
95
на мѣстѣ расположенія древняго становища или аули, а потомъ перенесенныя на другія мѣста." Подобно мнение изказа и П. Ников. [420] Според него те „са били издигнати и стояли на разни обществени места в Плиска, несъмнено във вътрешния град". Тези мнения могат да важат само за някои видове надписи. Защото малко е вероятно всички надписи без разлика на тяхното съдържание да са стояли на едно и също място. За договорните надписи може да се приеме с голяма вероятност, че те са стояли в Плиска, навярно на видно място, и са образували един вид публична държавна архива на камък. Надписите с летописно съдържание са били изложени вероятно пак в столицата или в друг град като Силистра, и то може би в двореца на кана. Онези надписи обаче, които са имали пропагандно значение, са стояли на важни в обществено и военно отношение места. Така надписът на Персиан (№ 14) се е намирал в голямата базилика на Филипи, за да бъде четен от всички християни. Античната ара, на която е бил издълбан единият от Хамбарлийските надписи (№ 2), се намирала на една надгробна могила близо до важния военен път от крепостта Проват за Стара планина, гдето е била навярно Версиникия. Строителните надписи (№ 56—58) са стояли при постройките, за които става дума в надписите. Инвентарните военни надписи са били изложени вероятно в съответни военни пунктове или крепости. Най-сетне възпоменателните надписи са стояли може би на видни места във или около Плиска, но едва ли върху гробове. За вероятното място на триумфалните колони с имена на сражения и крепости вж. по-горе § 5.
61. ПО-КЪСНАТА СЪДБА НА НАДПИСИТЕ И ТЯХНОТО ДНЕШНО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ
Съдбата на първобългарските надписи от деня на тяхното издигане до днес е била в повечето случаи много печална. Голяма част от тях е била използувана още в старо време за постройки или за други цели и по този начин или спасени от загиване, или тъкмо поради това унищожени. Почти всички триумфални колони имат голям релефен кръст, който, както се вижда от № 33, е издълбан след надписа в по-късно време. Вероятно някога, когато е била строена голямата базилика в Плиска, тези колони са били употребени вторично като подпорни стълбове и са били един вид християнизирани с издълбаване на кръст върху тях.
В 1230, когато е била съграждана църквата „Св. 40 мъченици" в Търново по случай победата на Иван Асен II над гърците при Клокотница, е била домъкната отнякъде, може би Плиска [421] или по-вероятно Силистра, една колона с най-дългия изцяло запазен първобългарски надпис (№ 56) и поставена там като подпорен стълб. Строителят на църквата цар Иван Асен II е искал може би по този начин да изтъкне връзката между Първото и Второто българско царство. В разкопките през 1926 при
420. БИБ IV, 1931, 1,30 и 32.
421. Златарски I 1, 362.
96
с. Мадара близо до под релефа на Мадарския конник беше открит откъслек от колона с много повреден надпис (№ 6). Тази колона е служила за подпрестолен камък на една разрушена църквица. В разкопките през 1945 в околностите на Преслав в Аврадак, в местността Бял бряг, е била открита гранитна колона с първия надпис на първобългарски език (№ 53) в олтара на една църква, гдето е служила за поставка на олтарната трапеза. [422] В развалините на църква от IX—X в. до с. Чаталар (Цар Крум) е бил открит откъслек от колона с втория надпис на първобългарски език (№ 54). [423] При събарянето на джамията в Мадара през 1946 е бил намерен зазидан в стените надпис (№ 50). [424] Много колони с надписи са били използувани за турски надгробни камъни. Колоните с надписи № 5 и № 65 са били издълбани за улеи на чешми. Античната ара с двата надписа от Хамбарлий (Маламирово) № 2 и № 47 е била поставена до една чешма, за да се изтупва на нея прането, поради което надписът от античната епоха, който се намира на лицевата страна, е почти напълно заличен, а първобългарските значително повредени. Неизвестно кога и от кого е бил правен опит да се пресече на две колоната със строителния надпис № 57, поради което той е отчасти повреден. Надписът, който е описвал делата на кан Крум, (№ 3) от Силистра е бил начупен на малки части, удобни за строеж, от които до днес са достигнали само три. Голям брой от малките фрагменти са били употребени като строителен материал в по-късните градежи в Плиска. На подобни причини се дължи изчезването на мраморната колона с надписа от времето на кан Маламир (№ 58), която Бланкенбург видял е Шумен през 1831. Така са изчезнали много надписи, унищожавани от невежество.
Днес по-голямата част от запазените надписи се намира в Археологическия музей в София, а само по няколко надписа, и то главно фрагменти, Плиска, Преслав, Мадара, Варна и Шумен. Пограничният надпис от времето на Симеон (№ 46) се пази в Археологическия музей в Цариград, надписът от Филипи (№ 14) се намира навярно на мястото на разкопките, надпис № 3в — в склада на музея в Кюстенджа, Румъния, а надпис № 15 — може би във Виена.
422. Ив. Венедиков. Новооткритият в Преслав първобългарски надпис, ИАК XV, 1946, 146.
423. Iv. Venedikov. Trois inscriptions protobulgares. Разкопки и проучвания IV 1950, 167.
424. П. т.