Прабългарски епиграфски паметници
В. Бешевлиев
 
9. Мирни договори
 

След надписите, които съобщават за сражения, естествено е да преминем към надписите, които говорят за мир. До нас са достигнали пет надписа, които съдържат мирни договори. За съжаление нито един от тях не е достигнал цял, а само в по-големи или по-малки откъслеци. Затова не можем да си съставим ясна представа за тяхната струк-

101

тура. все пак запазеното позволява да се приеме, че те са имали следните съставни части: 1) увод, 2) мирни условия и 3) заключение с полагане на клетва и дата. Но преди да пристъпим към разглеждане на самите надписи, нека хвърлим бегъл поглед върху общите положения при сключването на византийските мирни договори.

Византийската империя е избягвала да сключва мирни договори и особено дълготрайни. Тя е предпочитала кратковременните примирия от 2 до 3 години. В редки случаи се съгласявала на мирни договори за повече от 30 години. Благодарение на едно доста подробно описание на преговорите за сключването на 50-годишен мирен договор между Византия и Персия в 628 г., което дава византийският историк Менандър, и въз основа на съдържанието на руско-византийски мирни договори, приведени в „Повесть Временных Лет”, може да се състави доста ясна представа за начина и процедурата, по които са били сключвани мирните договори между Византийската империя и други страни.

Преговорите се водили от пратеници, снабдени с тайни пълномощия за максимум и минимум отстъпки, нейде близо до границата или в столицата на една от договарящите страни, и то винаги на тази, на която се прави предложение за мир. След дълги преговори и пазарлъци всяка една от двете преговарящи страни съставяла по един проектодоговор. Този проектодоговор съдържал само задълженията, които поемала страната, предлагаща проекта. Проектодоговорите се превеждали на езика на съответната противна договаряща страна, напр. византийският проектодоговор на персийски, а персийският на гръцки. След това пратениците сверявали двата проектодоговора и съгласували съществуващите различия. Ако двете страни намирали проектодоговорите за приемливи, съставяли две грамоти: едната на гръцки, а другата на езика на насрещната договаряща страна, при което всяка страна употребявала своите канцеларски и дипломатически формули. Най-сетне двете страни разменяли договорите: византийците получавали екземпляра на противната страна, а тази византийския. Освен това византийците получавали гръцкия превод на екземпляра на противната страна, а последната превода на византийския екземпляр на своя език. Преводите на оригиналите не носели печатите на пратениците, понеже те служили само като помощно

102

средство за четене и разбиране на самите оригинали. Следователно всички страни получавали два екземпляра от договора: единия на езика на страната, с която бил сключен договорът, а другия превод на същия на своя език. Условията на договора били потвърждавани с взаимни клетви, положени според религията на съответната страна. Накрая договорът бил одобряван от владетеля на всяка страна, след което влизал в сила. Всяка една от договарящите страни притежавала екземпляр от условията и задълженията, които поемала противната страна. Всички тези договори независимо от това дали са предадени от византийските хронисти и други, или са дошли до нас на камък като надписи, съдържат само задълженията, поети от византийците. Това обстоятелство е особено важно за правилното разбиране на достигналите до нас, ако и в откъслечно състояние, мирни договори, сключени между България и Византия. Поради това задълженията на българите спрямо Византия остават неизвестни.

Като се изключи предаденият от Менандър текст на мирен договор, сключен между Византия и Персия в 628 г., и руско-византийските в „Повесть Временных Лет”, единствените достигнали до нас оригинални международни документи от този вид са откъслеците от първобългарските надписи с българо-византийски мирни договори. Погледнато строго формално, като че ли тези надписи трябва да се изключат от първобългарските. Обаче ако се вземе предвид, че те съдържат условията и задълженията, поети от Византия, т. е. тези, които са били изработени, обсъдени и наложени от българските държавници и дипломати, то достигналите до нас мирни договори представят важен извор за българската история, понеже те дават ясна представа за основните линии на тогавашната българска държавна политика и за международните интереси на България.

Гръцкият език на надписите с мирни договори е по-изискан, отколкото на останалите надписи и се приближава почти до тогавашния литературен гръцки. Византийците носят официалното име „ромеи”, а не „християни” или „гърци”, както в същинските прабългарски надписи. И името „ромеи” стои винаги на първо място пред това на българите. Всичко това показва, че текстът на мирните договори е бил съставен в Цариград.

Най-цялостно и най-добре е запазен откъслекът от над-

103

пис, който ни предава условията на 30-годишния мирен договор, сключен между България и Византия в 815 г. Той е издълбан върху половина от огромна разцепена на две мраморна колона с отчупен долен и горен край. Камъкът е намерен при чешмата Сатма чешмеси до село Сюлейманкьой (дн. Сечище, Новопазарско), донесен според местното предание от развалините на двореца (Сарайери) в Плиска, сега в Археологическия музей в София. Запазената част от надписа, известен по местонамирането Сюлейманкьойски, гласи с допълнения в превод:

„ . . . . .
 известие . . . . . и изпрати . . .
 . . . сключиха мир за 30 години. Първата от договорените 11
 глави се отнася до територията. Тя трябва да бъде от Де-
 белт до Перамокастел (или Потамокастел) и между двата Авро-
 лева, и до многото мостчета, и между Валзина и Агатоники и до
 Хеброс и до Констанция и до Макри Ливада и до Хеброс и до
 планината Хемус. До тук стана определянето на границата. Вто-
 ра глава за славяните, които са под императора: те да останат
 така, както бяха заварени, когато стана войната. Трета глава
 за останалите славяни, които не са подчинени на императора
 в крайбрежната област, той ще ги върне в селищата им. Четвър-
 та глава за пленените християни и за заловените . . . за
 турмарсите, спатариите и комесите: ще даде. . . за бедните
 войници: душа срещу душа. Два (или две хиляди) бивола ще даде
 за заловените извън крепостите, ако . . . села-
 та. Ако е избягал стратег - - - - - - - - - -
 - - - - - - - - - - - - - - -”
104

Началото на надписа е загубено. Обаче полузапазените думи „известие” и „изпрати” показват, че надписът или договорът е започвал с уводна част, в която се е съобщавало накратко кои са сключили мирен договор и че една от договарящите страни, навярно българите, е изпратила пратеници до другата. Такива уводни части имат и руско-византийските мирни договори от 9 век, приведени в прочутия руски летопис „Повесть Временных Лет”: „В лето 6420 (911 г.) Олег изпрати своите хора за да сключат мир и да поставят ред между руси и гърци . . . “, „В лето 6453 (945 г.) Роман, Константин и Стефан проводиха пратеници при Игор за да сключат първия мир. И Игор води разговори с тях за мира. Игор изпрати своите хора при Роман. А Роман свика боляри и сановници. Доведоха руските пратеници и той им заповяда да говорят и да запишат двата разговора на хартия ...” За съдържанието на уводната част може да си съставим представа и от следните места у византийските писатели. Историкът Менандър съобщава: „И тъй, понеже мирният договор беше като наполовина направен, владетелите на ромеите и персите решиха да живеят в най-пълен мир, заради това Юстиниан изпрати Петър . . . , който води разговори с Хосрой за цялостен договор . . . там се изпрати и пратеника на персите ... и като се събраха така пратениците . . . пристъпиха към съвещание.” Подобно нещо пише Теофан, за арабите: „и изпраща пратеници при самодържеца Константин, искайки мир, като обеща да плаща годишен данък на императора. А императорът като прие тези пратеници и тяхната молба, изпрати с тях в Сирия патриция Йоан . . . за да уговорят подходящото с арабите и да сключат мирен договор.” Също: „Българите . . . , като се уплашили, изпратили боила чигат с молба да сключат мир. Императорът, като ги видял, много се зарадвал и направил мир.” От приведените места може да се направи заключението, че загубеното начало на надписа е имало подобно съдържание.

Броят на годините показва, че се касае за същия мирен договор, за който споменават разгледаният вече летописен надпис на Маламир и хронистът, наречен Продължителят на Теофан, а именно: „Когато сключвали с клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи.”

Тридесетгодишният срок за траенето на мирни отношения се среща и при други византийски мирни договори.

105

Така Теофан съобщава: „Мир като от бога съгласуван се възвести от ромеи и перси и се определи 30 години” или „Това беше уредено между двете страни да се пази в продължение на 30 години широк мир между ромеи и араби.” Числото 30 години не е случайно избрано. То съдържа два пъти по 15 години, т. е. два индиктионни цикъла (вж. за това при строителните надписи).

Според надписа мирният договор е съдържал 11 глави. Почти същия брой 10 глави е имал и мирният договор, сключен между Византия и Персия в 562 г. Към десетата глава обаче е имало и добавки.

Споменатите, отчасти запазени, отчасти допълнени местни названия, откъдето е започвала или минавала граничната линия, са иначе добре известни от други надписи или византийски извори. Границата е започвала от град Дебелт, за който вече говорихме по-горе, и е минавала през някаква крепост с начална буква П-, която може да се допълни като Перамо- или Потаму-кастел.т. е. „Бродова или Речна крепост”. Следователно границата е пресичала някаква река, вероятно Средечката (т. е. Карабунарска), която най-добре подхожда в случая, или нейния голям ляв приток. Още по-мъчно е да се определи името на следващото местно название. Запазената част от името „двата” показва, че се касае за две еднородни или едноименни географски понятия като реки или височини. Тук едва ли може да става дума за две едноименни реки, каквито в тази област няма. Запазеният остатък от буквата А или X показва, че местното название е започвало с една от тези букви. Най-вероятно е допълнението: Авролева. С това име се означавали две височини, както се вижда от следното място у Теофан: „Кардам дошел при Гористия Авролева . . . а императорът отишел при Голия Авролева.” Затова най-вероятно се явява възприетото допълване. На времето К. Иречек [59] прие, че първата височина е Сакар планина, а втората Дервишката могила. Тези отъждествявания обаче противоречат на посоката на пътя, по който са се движели както византийските, така и българските войски при походите си едни срещу други, поради което те трябва да се отхвърлят. Двете височини Авролеви отговарят най-добре по местоположение само на т. нар. Бакаджици, Големия и Малкия. Това отъждествяване се подкрепя и от данните на надписа, според които двете височини се намирали близо до голяма река с

106

много мостчета или бродове. Тази река не може да бъде друга освен Тунджа. Между двата Бакаджика минава и граничният окоп Еркесия, който поне в началото е следвал в общи черти границата, определена в надписа.

Границата е минавала по-нататък при Валзина, което местно име се среща само тук и не е локализирано. Допълненото градско име Агатоники К. Иречек отъждестви с едноименното средновековно епископско седалище, което той постави на север от Одрин, а братя Шкорпилови — в южните склонове на Сакар планина, в местността Кючюк Стамбул до с. Саранли (дн. Оряхово, Хасковско). За Констанция говорихме вече при летописния надпис на Крум от Маламирово. Макри Ливада, т. е. Дългата ливада, която К. Иречек [60] отъждестви с Хасковското поле, наречено на турски Узунджово, т. е. Дълго поле, което представя превод на гръцкото название. От този географски пункт границата е завивала право на север, както показва последното географско име — Хемус планина. С думите „До тук стана определянето на границата” е завършвала първата глава от мирния договор.

Така очертаната граница е следвал в общи линии най-големият и най-известният граничен окоп Еркесия, който осигурявал южната граница между България и Византия [61]. Названието „Еркесия” е турско и ще рече „Земен прорез”. Окопът започва при с. Горно Езерово на южния край на Бургаското езеро и върви в права линия на югозапад до Дебелт. Тук той се разклонява, като една част отива на изток към река Средечка, а друга, т. е. главният окоп продължава в северозападна и западна посока. При с. Люлин от главния окоп се отделя друго разклонение на юг, което прави голям полукръг към запад и се съединява отново с главния окоп. Това отклонение се нарича „Циганска Еркесия”. По-нататък главният окоп продължава между двете възвишения Бакаджиците. Оттук посоката на окопа е югозападна. Той прекосява река Тунджа при с. Тервел, върви все в същата посока между височините Св. Илия и Манастир, завива на юг близо до с. Оброчище и се загубва североизточно от град Марица в посока към река Сазлийка. Неговата дължина е 137 км.

Според арабския писател Масуди (X в.) страната на българите била оградена с плет от тръни, който стоял като стена върху насипа на окопа. Дали това известие се отнася до окопа Еркесия или изобщо за границите на

107

България, не може да се каже. Обаче означението „Голямия окоп” у византийския историк Скилица има предвид очевидно Еркесията. Според това окопът е съществувал вече в 967 г. Точната дата на неговото построяване е спорна. Според В. Н. Златарски [62] той е бил построен във времето на Тервел, според К. Шкорпил [63] във времето на Кормесий, според Н. Благоев [64] в 705 и 814 г., а според В. Аврамов [65] при цар Петър. Обаче една такава дълга отбранителна линия може да бъде построена само в мирни времена, каквито са настъпили между България и Византия след сключването на 30-годишния мир при Омуртаг. Затова изказаното от К. Иречек [66] и Дж. Бъри [67] мнение, че това е станало във времето на Омуртаг, ще отговаря на истината. Най-старото отбелязване на този окоп, ако и погрешно, е върху три карти на прочутия френски картограф Г. Делил, а именно картата на северната част на Гърция от 1708 г., означена като Fossa, върху картата на Унгария от 1703 г. като Foss de Visi и в картата на Гърция от 1707 г. само като Foss.

Втората глава на мирния договор се занимава с положението на славяните. Първата точка е определяла положението на подвластните на византийския император славяни. Тези славяни се намирали на византийска територия, която се е простирала на юг и запад от установената в първата глава граница, в Странджанско, Родопската и Пловдивската области. Те са запазвали според договора първоначалното си положение, т.е. status quo ante bellum. Следващата глава или по-скоро точка се отнася да славяните, които не са били подвластни на императора и са обитавали крайморската област, т. е. Черноморското крайбрежие. Това са, както вече правилно прие В. Н. Златарски [68], независимите или полузависимите славяни в България в Черноморската област. За тях се предвиждало да бъдат върнати в техните селища. Вероятно някои от тези славяни са били насила отвлечени във Византия. Още при основаването на българската държава славянското племе севери е било преселено от предната част на прохода Веригава, вероятно дн. Ришкия на изток, т.е. в източните разклонения на Стара планина, на което било възложено да пази новата държава откъм Византия, може би при условие, че то ще запази самостоятелността си и че участието му в походи ще става срещу заплащане. Теофан съобщава, че Тервел, когато се отправил за Цариград

108

със сваления император Юстиниан, „вдигнал цялата нему подчинена войска от българи и славяни”. Следователно славянската войска е била отделна от тази на българите. Теофан и Никифор предават, че в кръвопролитното сражение при Анхиало (дн. Поморие) в 763 г. българският вожд (навярно капхан) Телец имал за съюзници множество славяни (според Теофан 20 000), които живеели близо. Те заели позиции в укрепленията вероятно в източните издънки на Стара планина, за да пазят било левия фланг, било от възможни опити за нахлуване в България през техните земи. По-късно, в 764 г., византийците отвлекли Склавун, вожда на северите, от България под предлог, че правел много злини в Тракия, а всъщност за да оголят от защита най-източните Старопланински проходи, през която Константин V в 765 г. наистина се опитал да навлезе в България.

В 811 г. Крум наел срещу заплащане бойци и от околните славянски племена за засадата, в която загинал византийският император Никифор. На тържествените угощения, устройвани от Крум, в които той пиел от чашата, направена от Никифоровия череп, канени били и славянските вождове, които навярно като участници в засадата пиели от същата чаша. Най-сетне за наказателния поход срещу вероломния император Лъв V през 814 г. Крум наел пак бойци от всички Славинии. Приведените сведения показват, че в югоизточната част на тогавашна България са живеели наистина славянски племена, които са били почти независими, поради което те са били наемани за участие в походи срещу заплащане. Ето защо трябва да се приеме като сигурно, че в мирния договор става дума тъкмо за тези независими от императора славяни в Черноморската област. Отвлечените оттам славяни на византийска територия е трябвало да бъдат върнати в селищата им.

Забележителен е интересът в надписа, който проявяват българите както към живеещите на тяхна територия славяни, така и към подвластните на императора на византийска земя. Наистина напълно естествено е България като полуславянска държава да се интересува за съдбата както на собственото си славянско население, така и за това, живеещо извън нея. Тук е играло обаче важна роля, както изглежда, друго политическо обстоятелство. Българите са разбрали доста рано, че разширението на държавата им в

109

югоизточна посока към Цариград или обсебването на този град е без изглед за успех, понеже мощната византийска империя не би допуснала никога нито едното, нито другото. Всички по-раншни опити на авари, перси и араби да завладеят Цариград се провалили. Дори Крум, разярен от коварното нападение върху него при Цариград, не се опитал да превземе града, но се задоволил да опустошава, граби и опожарява само неговия хинтерланд. Затова българските владетели още при Телерюг насочили погледите си на югозапад към области с гъсто славянско население, което по-лесно биха приобщили към българската държава, отколкото населените предимно с гърци земи. Дори те по-късно предприели пагубната за прабългарския етнически характер на държавата стъпка, като заедно с християнството въвели за официален славянския език, езика на преобладаващото славянско население. Ето защо българите са настоявали в мирния договор положението на славяните, подвластно на императора, да остане същото, както преди войната, т. е. да не променят нито местожителството си, нито племенното си устройство.

В следващата глава на договора се разглежда въпросът за откупуването на различните видове пленени византийци, означени общо като „християни”. В подробности се различават два вида пленници: военни лица, пленени в сражения или крепости, и цивилни, заловени в крепостите. От изброяването на военните чинове и титли като турмарх, спатарий и комес се вижда какви важни лица са паднали в ръцете на българите. Турмархът е командувал една турма, т. е. около 3000 човека и е бил най-висшият чин след стратега. Спатарият е била висша почетна титла, която се давала на видни военни. Комес се наричали също висши военни чинове и сановници, напр. командуващият военната област тема, управител на област и пр. Тук става дума навярно за втория вид сановници. За тези висши военнопленници е бил определен голям откуп, който не е запазен в надписа.

Византийската войска се състояла от военни области в провинциите, наречени теми, на които войниците представяли селска милиция, и от стануващите в Цариград тагми, които били образувани от професионални войници. С израза „бедните войници” (в надписа буквално „бедната войска”) се означават войниците от темите, които наистина са били бедни. „Императорът Никифор, съобщава Теофан,

110

бил събрал войски не само от Тракия, но и от отвъдните (т. е. малоазийските) теми, мнозина бедняци, въоръжена на свои средства с прашки и сопи, с които потеглил срещу българите.” Договорът е имал предвид очевидно тези войници. Те е трябвало да бъдат разменени душа за душа, т. е. византиец за българин. За заловените извън крепостите, ако те (тук камъкът е повреден) може би са се укрили в селата, се предвиждало да бъдат откупени, както изглежда, срещу два бивола за лице. А може би за всичките е трябвало да се заплати две хиляди бивола, ако цифрата 2 е издълбана погрешно вм. 2000.

Следващата глава или точка е била посветена на бегълците или дезертьорите. Как е гласяла тя, не може да се каже, понеже от нея е запазено в надписа само началото, в което се споменават само дезертьорите стратези. За нейното вероятно съдържание дават известна представа следните места от византийските извори. Историкът Менандър пише за византийско-персийския мирен договор от 562 г.: „Точка 6. Ако някои през времето, докато е траела войната, са преминали било при персите от ромеите, било от персите при ромеите, ако по тяхна воля пожелаят да се завърнат в страната си, да не им се пречи, нито да се поставят някакви задръжки. Обаче онези, които са преминали по време на мир, т. е. са избягали от едните при другите, да не се приемат, но по всякакъв начин и против желанието им да се предават на тези, от които са избягали.” Теофан съобщава, че в мирното предложение на Крум от 812 г. е стояла следната клауза: „Освен това бегълците от едната и другата страна да бъдат връщани взаимно, дори ако се случи да заговорничат срещу властите.” Следователно и в двата мирни договора се е предлагало премахване на асилното право. Дали същата точка е съдържал нашият надпис, е неизвестно.

Тази глава не е била последна. От началото на надписа се вижда, че главите са били 11. Следователно сегашният последен ред на откъслека не представя края на договора. От предложенията на Крум за мир с Византия в 812 г. може да се направи заключението, че надписът ще да е съдържал и клауза за търговията между двете страни. Освен това един арабски извор съобщава още: „Беше сключено примирие между гърци и българи, потвърдено с клетва и установяващо, че в продължение на 30 години двата народа не ще правят походи един срещу други.”

111

Според това известие мирният договор ще да е съдържал и една клауза, в която двете договарящи страни се задължавали да не предприемат никакви враждебни действия една срещу друга в продължение на 30 години. Такава клауза е имал според Теофан и мирният договор от 774 г.: ”И те взаимно се заклели: нито българите да излизат срещу Романия (т. е. Византия), нито императорът да се стреми да нахлуе в България. И съставили помежду си за това писмен договор”.

И тъй от това, което е запазено и сигурно допълнено в надписа, може да се установи следната схема на договора. Той е започвал с уводна част, в която се съобщавало между кои и за колко години е бил сключен договорът, а също и колко глави е съдържал. След това са били изложени отделните глави, от които са запазени следните пет: 1. Определяне на границата. 2. Установяване положението на славяните, които са подвластни на императора. 3. Връщане на отвлечените неподвластни на императора славяни, живеещи в Черноморското крайбрежие, в селищата им. 4. Откупване на пленените военни лица и на заловените в крепостите. 5. Въпросът за дезертиралите или избягали стратези. Забележително е, че в договора е била определена само новата граница на юг и югоизток. От това може да се заключи, че границата на югозапад и запад оставала старата, която следвала, както изглежда, Стара планина.

Надписът е съдържал, както изтъкнахме по-горе, само условията, поети от Византия, т. е. представлява византийският екземпляр на мирния договор със задълженията, поети само от императора. Затова какви са били българските задължения, остава неизвестно. Надписът представя може би и извлечение от пълния текст.

Надписът е издълбан не много след сключването на мирния договор, за който са предложени различни дати. Според Дж. Бъри [69] той е бил сключен в 814 г. Тази дата се приема от повечето историци. [70] А. Бурмов [71] предложи годината 819—820. Тези датировки са неприемливи поради следните причини. Дицевг, вторият наследник на Крум, който управлявал не повече от година, започнал жестоки гонения на всички пленници християни. Неговият наследник Омуртаг продължил гоненията на християните византийци, поради отказа им да се откажат от християнството. Тези преследвания на пленниците християни са станали очевидно между 814 г., т. е. след смъртта на Крум,

112

и сключването на тридесетгодишния мирен договор, понеже е невероятно да се приеме, че такива видни християни пленници като епископите на Одрин, Дебелт и Никея и стратезите Лъв и Йоан, които са били погубени според житийни извори заедно с много други знатни християни, са останали пленници у българите, за да загинат мъченически въпреки възможността да бъдат откупени съгласно мирния договор. Според т. нар. „Цариградски синаксар” митрополитът на Одрин Мануил загинал мъченически чаедно с други християни на 22 януари. Тази дата не принадлежи на 814 г., понеже тогава Крум е бил още жив, а гоненията са започнали през управлението на Дицевг. Тя не принадлежи и на 816 г., понеже масовото преследване на християните е започнало във времето на Омуртаг по всяка вероятност през март 815 г. Това може да се заключи от проповедта на Теодор, игумена на манастира Студион, в която той съобщава, че християните, пленени от българите, били насилвани по време на големите Великденски пости да ядат месо. Тази проповед е била държана малко преди или след третото заточение на Теодор Студийски, което е станало през пролетта на 815 г. Двете кратки управления на Крумовите наследници Дукум и Дицевг са траели от 13 април 814 г. до фзвруари или март 815 г., когато Омуртаг ще да е заел престола. Във всеки случай според споменатия житиен извор Дицевг е бил още владетел на 22 януари 815 г., когато е бил погубен одринският митрополит Мануил. Следователно трябва да се приеме, че тридесетгодишният мирен договор е бил сключен не по-рано от пролетта на 815 г., вероятно в края на годината. Горната датировка не противоречи и на сведението на Генесий, според което в 823 г. се изпълвало почти първото десетилетие от тридесетгодишния мир.

През 1875 г. около гара Каспичан се намирал откъслек от мраморна колона, на който първоначалното местонахождение е неизвестно, но по всяка вероятност е бил донесен от Плиска. По-късно той е бил пренесен в Ески Джумая (дн. Търговище), а оттам в Археологическия музей в София. Откъслекът съдържа 9 реда гръцки надпис с грижливо издълбани букви, подобни на тези в надписа с 30-годишния мирен договор. Съдържанието на откъслека, отчасти допълнено, гласи:

113

 

„- - - - в - - - - -
 [определиха граници] постоянни от селата - - - [между
 [ро]меи българи. II глава. (За славяните (?) под импера)-
 тора и под архонта - - - - -
 нека останат така. За [неподчинените славяни на(?)]
 императора да не - - - - -”


Откъслекът принадлежи към лявата половина на голям надпис. Обаче несигурно допълнените думи и букви не дават възможност за безупречното му тълкуване или датиране. Очевидно откъслекът е част от мирен договор, който, както изглежда, допълнително е уреждал мирните отношения между България и Византия след сключването на тридесетгодишния мир. Кога е станало това, не може да се определи. В. Н. Златарски [72] е склонен да свърже договора с намесата на българите в гражданската война във Византия в 823 г. За това по-нататък.

Особено забележителен е следващият откъслек с отчасти по-дсбре запазен текст от 14 реда. Той съдържа заключителната част на договор, сключен между България и Византия през 820 г. И този надпис със сравнително хубави букви е издълбан върху мрамор. Той е намерен в гробищата между селата Сенебир (дн. Сини вир, Шуменско) и Карабашли (дн. Черноглавци). Откъде е бил донесен е неизвестно, но по всяка вероятност ще произхожда пак от Плиска. Сега се намира в Археологическия музей в София. Надписът е част от лявата половина на по-голям текст. Дспълнен отчасти, гласи в превод:

„- - - - - - - - -
 - - - - - - - - - - - -
 - - - - - негов- -
 ако императорът изле]зе, забра-
 вайки клетвите, не]ка бог му от-
 даде - - - - - ]  Цюк и
 - - - - -     ] брат
 му - - - - - - - - - - ] името е
 на архонта Омуртаг], а вре-
 мето беше от пришед]ствието на истинския бог
 820, а от сътворението на све]та 6328. Напра-
114
 виха мир и] положиха клетва за
 написаното] в успоред-
 ните] хартии.”


Дадените допълвания са само отчасти сигурни. Те служат да направят запазения текст разбираем, като посочват вероятното съдържание на откъслека. Обаче допълването „ако императорът излезе” може да се смята за сигурно, понеже глаголът „излизам” е гръцкият термин в нашите надписи, а също и у византийските хронисти, за „излизам на поход”, „предприемам поход”. А клауза за взаимно въздържане от походи на едни срещу други е обичайна и е съществувала, както се изтъкна, и в 30-годишния мирен договор. За спазването на тази клауза, както и за целия договор са били полагани клетви. За нарушението на положените клетви се употребява на гръцки благовидният израз „забравям”. И понеже клетвите се полагат пред бога, то и наказанието на клетвопрестъпника се е възлагало на бога, както се вижда и от израза в нашия надпис „нека бог му отдаде”, т. е. възмездие.

Прабългарското име Цюк е едно и също с Цок от т. нар. Месецослов на императора Василий, според който той е стоял начело на християнските преследвания при Омуртаг. Той е бил вероятно ичиргу боил и затова може би тъждествен с Тук в разгледаната вече военна заповед, където би могло да се приеме, че Toukos е издълбано погрешно вм. Tzoukocs. Цюк е бил, както изглежда, водачът на българската делегация за мирни преговори.

Допълването в последните редове се гради върху места като: „След като бяха направени два такива общи взаимни писмени договора с клетви и бяха връчени един на друг” у Теофан или: „Ние написахме този договор на две харти и едната харта е в нашето царство и на нея има написани кръст и нашето име, а на другата имената на вашите пратеници и гости” в руските мирни договори, приведени в „Повесть Временных Лет”.

Забележителна е двойната дата, която в тази епоха се среща рядко. Днес надписът завършва с ред 14. Дали са следвали и други редове, не може да се установи. Но и да е имало още редове, те не ще да са били повече от един-два, понеже откъслекът представя очевидно края на сключен договор между България и Византия през лято 6328 от сътворението на света или 819/820 г. от пришествието на истинския бог.

115

В. Н. Златарски [73], който прие погрешно, че годината 6328 от С. М. отговаря на 823 г., отнесе надписа към времето на българската намеса във въстанието на Тома Славянина срещу императора Михаил II. Обаче датировката, възприета от Златарски, изключва това предположение. Датата 819/820 г., когато е бил сключен договорът, съвпада с датата (25 декември) 820 г., когато Михаил II след убийството на Лъв V заел императорския престол. Ето защо много по-правдоподобно е да се приеме, че договорът е бил сключен от новия император, за да потвърди сключения 30-годишен мирен договор с убития император Лъв V, понеже положените от него клетви за спазване на мира не са задължавали и Михаил II.

Освен разгледаните три откъслека от надписи с мирни договори до нас са достигнали още седем, намерени в Плиска, с по няколко букви или запазени цели думи, които не дават възможност да се установи, дали те са отломки от разгледаните вече надписи или от други. На един от тях се чете само „Глава 10 за. . .”, от което се вижда, че мирните договори са съдържали най-малко десет глави, а на друг, който изглежда да е един от най-старите договорни надписи, е запазено: „ . . . години . . . българите, ако . . .”, вероятно начало на договор. Тези отломки свидетелствуват, че между България и Византия е имало много мирни договори и за желанието на българите да живеят в мир с мощната си съседка.

Преди да завършим тази глава, нека разгледаме и един граничен надпис, достигнал в три екземпляра, два намерени при с. Наръш (сега Неа Филаделфия), 22 км северно от Солун, и един при с. Вардаровци (сега. Аксиохорион), 32 км северозападно от Солун. Сведението за последния надпис не е сигурно. Тези три надписа са от времето на цар Симеон и следователно принадлежат на християнската епоха. Но поради гръцкия език, на който са съставени, поради владетелската титла „от бога архонт” и най-сетне поради тюркската титла на един от висшите сановници и тюркското лично име на другия, при чието управление са били поставени надписите, те все още спадат към прабългарските надписи. От тези надписи само един е още налице. Той е издълбан на мраморна колона, и се намира в Археологическия музей в Цариград. Надписът върху втората мраморна колона е бил полузаличен. Запазеният надпис гласи в превод:

116

 

„Лето 6412 от сътворението на света, индиктион 7.
 Граница на ромеи и българи
 при Симеон, архонт от бога на българите,
 при Теодор олгу таркан и
 при Дристър комита.”


Редът на народностните названия „ромеи и българи”, който се среща и във втория откъслек от мирен договор, показва, че текстът на надписа не е бил съставен в България. Името на българите във втория екземпляр на надписа, сега загубен, има гръцката народна форма „вургари” вм. „вулгари”, която също говори за грък съставител.

Първата част на сложната титла „олгу таркан” се тълкува различно. Още първите издатели на надписа я свързаха с тюркското огул или оглу „син”. Обаче това тълкуване изглежда малко вероятно. Затова туркологът П. Витек сближи олгу с тюркското улуг „голям”, „велик”, което е по-подходящо. Все пак трябва да се отбележи, че в един от Орхонските надписи се среща личното име Огул таркан, което напомня на олгу таркан в нашия надпис.

Старотюркската титла таркан е означавала особено висок ранг благородник. Тарканите се ползвали с много големи привилегии. Титлата таркан е носел и вторият син на българския владетел. Той се наричал булиас таркан, т. е. боил таркан. В Орхонските надписи Тоникук, пай-висшият съветник и пълководец на тюркския каган Кутлуг, се нарича боилът бага таркан. Г. Баласчев [74], Ф. Успенский [75] и Й. Иванов [76], които са се занимавали с нашия надпис, приеха, че Теодор е същият Теодор, който бил най-приближеното лице на Симеон (вж. по-горе). Това отъждествяване В. Н. Златарски [77] с право отхвърли.

Вторият висш сановник Дристър има титлата комис, т, е. областен управител. В „Житието на 15-те Тивериополски мъченика” се разказва, че по заповед на Симеон комитът Дистър пренесъл мощите на светците Сократ и Теодор от Тивериупол (дн. може би Струмица) в Брегалница. Очевидно Дристър и Дистър са едно и също лице.

Горният надпис е единственият известен надпис от средновековието, който е стоял на границата между две държави. Според този надпис българо-византийската граница се е намирала на около 20 км северно от Солун. В. Н. Златарски свърза установяването на тази граница

117

с превземането на Солун от арабите през 904 г. и изоставянето му от същите, след получаване на откуп. Тогава съобщава византийският дипломат Лъв Магистър (също Хойросфакт), „когато българите искаха да заселят превзетия от агаряните Солун, аз го възвърнах, като ги убедих и отстраних”. Според именития български историк това е станало срещу отстъпване на земи близо до Солун и във връзка с тези събития надписът е бил поставен.

Намирането на Симеоновия пограничен надпис предизвика на времето голям шум. Дълго време надписът е стоял на една височина 22 км от Солун над реката Галик. Околното население смятало колоната с надписа за надгробен камък. Пръв, който узнал за съществуването на надписа, е бил датският археолог К. Ф. Кинх. По-късно за него научават Ф. Успенский, директор на Руския археологически институт в Цариград, А. Мордман, германски генерален консул в Солун, който се интересувал от археологически находки, и българският търговски агент А. Шопов в същия град. По молба на Ф. Успенский управляващият руското генерално консулство в Солун К. Лишин потърсил колоната в околностите на селата Алджилар, Наръш и Аджигьол, понеже точното местонахождение не било известно. В началото на ноември 1897 г. Лишин след дълго дирене я открил в Наръш, гдето копирал и фотографирал надписа. Понеже фотографията не била сполучлива, той посетил няколко дена по-късно отново Наръш, направил книжен отпечатък, т. нар. естампаж, и отново я фотографирал. Отпечатъкът и фотографията били изпратени веднага на Ф. Успенский в Цариград. За съществуването на надписа се разчуло в Солун и той бил донесен в зимника на валийското управление от турските власти. Оттам той бил изпратен по-сетне в Цариград. През декември 1897 г. А. Шопов съобщил за надписа в София заедно с препис и описание на колоната. Известието за съществуването на надпис от цар Симеон не останало без отзвук и в България. Тогавашните софийски вестници „Знаме” и „България” съобщили за него заедно с превод в началото на януари 1898 г. Същата година Г. Баласчев обнародвал надписа с подробен коментар в мартенската книжка на тогавашното хубаво списание „Български преглед”. Публикацията на Баласчев разгледал критично с поправки и добавки В. Н. Златарски в 15-ия том на „Сборник за народни умотворения и книжнина”. Меж-

118

дувременно надписът беше издаден и от Ф. Успенский в третия том на „Известия на руския институт в Цариград”.

Датският археолог К. Ф. Кинх видял колона с името на Симеон и при с. Вардаровци на левия бряг на Вардар, което съобщил на германския консул А. Мордман. Мордман посетил селото, за да види колоната, но му било казано, че гърци я пренесли в някакъв манастир. А секретарят на българското търговско агентство Колушев узнал, че наистина такава колона имало, но тя паднала във Вардар, понеже се намирала над самия бряг.

Въпреки че колоните с граничния надпис били три, дълго време нито една не била налице. През 1938 г. Й. Иванов търсил в цариградския музей да намери поне пренесения там надпис, обаче никой нищо не знаел. Това дало повод на някои гърци да твърдят, че надписите са били фалшиви и че били дело на българската пропаганда в Македония. Единственото доказателство за съществуването на Симеонов надпис бил изпратеният на времето отпечатък в Руския археологически институт в Цариград.

През 1899 г. Министерският съзет в Софяя взел решение да се направи опит да се пренесе надписът в България или като се откупи за 120 лири, или като се издействува по дипломатически път той да бъде подарен от султана на българския княз. Обаче тези опити излезли неуспешни. Оттогава за надписа не се чува вече нищо.

През 1937 г. унгарският учен Г. Фехер открива колоната с надписа в двора на Археологическия музей в Цариград до т. нар. Чинили-кьошк. По-късно тя била пренесена в зала XX на музея, гдето авторът на тези редове я видя поставена в левия ъгъл на залата.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


59. Пак там, с. 696.

60. Пак там, с. 480, заб. 80.

61. Пак там, с. 682—687 и Д. Овчаров, Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал „Еркесия” в Южна България, Годишник на Софийския университет, филологически и исторически факултет 63, 1970, с. 445—462.

62. Златарски, В. Н., пос. съч., с. 180.

63. Шкорпил, K. ИРАИК X, 1905, с. 564 и сл.

64. Благоев, Н., Пограничният окоп Еркесия, Сборник в чест на Л. Леже, С., 1925, с. 297 и сл.

65. Аврамов, В., пос. съч., III, 1929, с. 38 и сл.

66. Иречек, К., пос. съч., с. 682 и сл.

67. Bury, J. B. The Bulgarian Treaty of A. D. 814 and the Great Fence of Thrace, The English Historical Review, April 1910, c. 288.

68. Златарски, В. H., пос. съч., с. 302.

69. Bury, J. В., пос. съч., с. 276 и сл.

70. напр. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 299.

71. Бурмов, А., История на България, С., 1954, с. 88.

72. Златарски, В. И., пос. съч., с. 310 заб. 4.

73. Пак там, с. 310.

74. Баласчев, Г., Новонайденият надпис от времето на цар Симеон, Български преглед IV 12, 1898, с. 73.

75. Успенский, Ф., ИРАИК III, 1898, с. 187.

76. Иванов, Йор., Български старини из Македония, 2 изд., С. 1931, с. 18 и сл.

77. Златарски, В. И., пос. съч., I 2, с. 314 заб. 3.