Прабългарски епиграфски паметници
В. Бешевлиев
 
17. Оригиналност и културно-историческото значение на прабългарските надписи
 

Прабългарските надписи представят културна проява от първостепенно значение, която трябва да се преценява в нейната широта и дълбочина. Очевидният и безспорен факт, че прабългарите са оставили писмени паметници на камък, се пренебрегва често поради наличието на многобройните антични гръцки и латински надписи. Обаче ако се постави въпросът кой е издълбавал надписи преди прабългарите на Балканския полуостров, ще се види, че това са сторили само две високоразвити култури — старогръцката и римската, у които писменост и писмовни традиции са съществували от хилядолетия. По-късно отчасти по стар навик, отчасти чрез посредничеството на християнството обичаят да се издълбават надписи преминава и върху тези народи, които се явяват преки или непреки техни наследници по земя или живеят по същите места, където са се развивали горните култури. Напълно естествено е следователно в огромната Византийска империя да се намират гръцки надписи, ако и не в такова количество, в каквото би трябвало да се очаква, от епохата, когато се появява и съществува Първата българска държава. Надписи на латински език има и в онези средновековни държави на Запад, които са възникнали в пределите на някогашната Римска империя и в които по традиция латинският език е бил официален. Обаче трябва веднага да се отбележи, че тези надписи нито са така многобройни, нито така съсредоточени било по време, било по място, нито така разнообразни, както прабългарските. Ако се отпра-.

167

ви поглед и към германските племена, ще се окаже, че с изключение на 7—8 кратки старинни надписи върху предмети у тях няма надписи от вида на прабългарските. А съвършено излишно би било да се търсят надписи от същата епоха в съседните на България страни, като Сърбия,. Румъния или в някои по-далечни, като Унгария, Полша и др., които по това време изобщо не са съществували или са били в своето зачатие.

Но докато надписите във Византия представят продължение на стара традиция, което важи и за някогашните провинции на Римската империя, като Галия, Испания и самата Италия, а също и за страните, в които християнството е било възприето, напр. германските народи, то появата и съществуването на прабългарските надписи не се дължи нито на традиция, нито на влияние на християнската църква. Тези надписи са съвършено самобитно явление, което стои уединено всред средновековната култура на съседни и по-далечни народи. Този факт не може нито да се отрече, нито да се омаловажи.

Обстоятелството, че прабългарските надписи са съставени на гръцки език, на пръв поглед като че ли намалява тяхното значение и ги свежда до една разновидност на многобройните гръцки антични надписи, намерени в България. Обаче това е само привидно така. Употребата на гръцкия народен говорим език и разните видове надписи, за които в гръцката епиграфика не могат да се намерят образци за подражание, показват, че тук не се касае нито за традиция, нито за продължение на една практика. Трябва да се изтъкне, че първите прозаични съчинения на никой народ не са написани на неговия език, но на езика на друг, по-стар народ, който е притежавал от дълго време богата писменост и литературно обработен език. Това на пръв поглед чудновато явление се дължи преди всичко на обстоятелството, че културното развитие на народите не е ставало едновременно. Затова у даден народ, когато е станало нужда да се запишат някои неща, той е вземал наготово, така да се каже, назаем или под наем изразните средства, писмото и езика от по-напредналите в това отношение народи, докато родният език добие необходимите писмени качества. Така първите прозаични съчинения в Рим не са на латински, а на гръцки. Най-старите исторически съчинения в Германия, Чехия, Полша и др. са написани на латински, а не на съответния народен

168

език. Също и в Румъния първите исторически съчинения са съставени на старобългарски, който дори дълго време е бил официалният език в румънските държавици. В Европа започват да пишат на родните езици едва в IX в. Изключение от това не правят и прабългарите. Двата надписа, съставени на прабългарски език, произхождат също от IX в. Обаче това не е било единствената причина за съставянето на прабългарските надписи на гръцки език. Тук е играла главна роля една друга причина.

Обикновено надписите се издълбават по две причини.. Едни от тях имат чисто практическо предназначение, напр. да означат притежателя на даден предмет, да пояснят или съобщят някои неща и пр. Към тази първа група спадат прабългарските инвентарни и военни надписи. Обаче други надписи се поставят, за да запазят и предадат на идните поколения, съответно да прославят събития, делата или спомена за някои лица. Измежду прабългарските надписи такива са летописните, триумфалните, строителните и възпоменателните. Тези надписи не биха могли да постигнат целта си, ако бяха написани със старотюркското рунно писмо или съставени на езика на прабългарите.

За обединението на разнородните етнически групи — староседелци, гърци и славяни, които прабългарите заварили при завладяването на Дунавска България, и за успешната политическа пропаганда всред тях и посетителите чужденци, на първо място византийци, е бил необходим език, който е бил разпространен и разбираем оt мнозина. Най-естествено е било да се възприеме гръцкият език, който до неотдавна в завладяната земя е бил официалният държавен език и на който разнородното етническо население се е разбирало помежду си. Същото направили и арабите в завладените от тях византийски земи, където те запазили за известно време гръцкия език. Но този език като международен е бил добре познат и на прабългарите в Кубанска България. Още в старо време гръцкият език е бил говорен и писан в старите гръцки колонии по северния черноморски бряг и по-сетне в тамошните византийски владения. В т. нар. Боспоранско царство при Азовско море, чиито жители били иранци, той е бил официалният език, на който са били издълбавани и надписите на боспоранските владетели. Заслужава да се отбележи още, че големият надпис на персийския цар

169

Сапор I, в който се разказват и прославят делата на този сасанидски владетел, е бил издълбан освен на официалния туземен език и на гръцки, за да може да бъде четен и от чужденци и да стане достъпен на повече лица. Следователно употребата на гръцкия език в прабългарските надписи е съвършено естествено явление и затова не може да служи като омаловажаващ момент при тяхната преценка. След възприемането на християнството и създаването писменост на славянски език гръцкият е трябвало да отстъпи постепенно мястото си на първия. Все пак той е бил предпочитан за пропагандни и външнополитически цели, като напр. погранични надписи и други тем подобни

Оригиналността на първобългарските надписи личи ясно в тяхното разнообразие. За някои видове или няма изобщо съответствие, както е случаят с инвентарните и триумфалните, или има само приблизителни в гръцката и латинската епиграфика, както с летописните и строителните надписи. Очевидно е следователно, че прабългарските надписи представят нещо самобитно, българско. Те не са възникнали нито под чуждо влияние, нито като подражание на византийски или други образци. Те датират от много рано. Хронистът Теофан съобщава, че в 812 г. кан Крум предложил на византийския император Михаил I да сключат мир при същите условия, при които Кормесий бил сключил в 716 г. Условията на този мирен договор, сключен преди около сто години, Крум е могъл да знае само от някакъв писмен документ, намиращ се в България. Ако се вземе пред вид, че за българите камъкът е играел ролята на писмен материал и важността на документа, и че мирните договори от времето на Омуртаг са съхранени на камък, а не написани на тленен материал като хартия, пергамент или дори папирус, то трябва да се приеме, че и договорът от 716 г. е бил също издълбан на камък. Следователно обичаят да се записва, съответно издълбава на камък всичко по-важно, за да се запази за вечни времена, датира у първобългарите вече в 716 г. Но тази практика е била още по-стара, както се вижда от надписите около Мадарския конник, от които най-старият е бил издълбан около 705—707 г. Всичко това дава право и основание да се приеме, че обичая да се издълбават надписи прабългарите са донесли от родината си при Кубан. Следователно те са дошли на Балканския полуостров с известни писмени традиции. Трябва да се отбележи, че

170

нито хуни, нито авари са оставили надписи. В това отношение българите се явяват на по-високо културно стъпало от тях.

Затова съществуването на прабългарските надписи и тяхното голямо разнообразие поставят въпроса за културното ниво на българите в съвършено друга светлина и говорят решително против необоснованото схващане и твърдение, че те са били шепа чергари без особена висока материална и духовна култура. Обаче фактът, че те са успели да създадат държава на територията на най-могъщата империя в Източна Европа и са съумели да я отбраняват векове срещу тази империя, опровергава категорично подобно схващане.

Решенията и нарежданията да се приготвят и издълбаят надписи, както и всичко свързано с това, извършвано очевидно от придворна канцелария, са изхождали безспорно от определен, организиран културен център, който не е могъл да бъде друг освен седалището на тогавашната българска върховна власт — столицата Плиска. А ако се вземе предвид изразеното в прабългарските надписи желание да се прославят делата на дедите и да се остави на идните поколения нетленен спомен за тях, то престолният град не може да се е състоял от невзрачни колиби, а от монументални каменни строежи. И наистина огромните развалини на Плиска са осезаемо потвърждение на това отдавнашно великолепие.

Прабългарските надписи са не само неоценими извори за нашето минало. Те отразяват не само висока самобитна култура, но предполагат по необходимост и съществуването на голям устроен градски център. И обратното, този забележителен с рушевините си център свидетелствува за висока материална и духовна култура. Едното е немислимо без другото. И днес след 1300 години надписите и развалините на Плиска будят у своите потомци по замисъл и размери оправдана гордост, удивление и възхищение.


[Previous] [Next]
[Back to Index]