Из “Спомени”, т. III, стр. 30-31.

Като се измихме, Аргир Манасиев каза, че можем да вървим. Ние запитахме къде са Протогеров и Тодор и той ни отговори, че именно към тях ще вървим. И тръгнахме, ние петимата, и те тримата - Аргир, Маджаров и Ганчев, по една приятна пътека, която постепенно се възвишаваше, заградена от двете страни с храсти. След няколко минути Аргир, който вървеше с няколко метра пред нас мълчаливо, се спря при един преслап на пътечката и покани всички ни, ако искаме, да си починем малко тук. Някои измежду нас поприклекнаха; почивката наистина се налагаше, особено за по-възрастните. Неочаквано Аргир заговори, като се изправи. Аз бях срещу него и веднага схванах, че лицето му доби особен израз; още с първите две-три думи беше ясно, че той се мъчеше да владее вълнението си и да придаде даже някаква тържественост на гласа си.

- Братя, не мен се падна много тежка задача, да ви съобщя, че нашият велик Тодор не е вече жив...

Тия бяха думите, които Аргир изговори побледнял, смутен. Брадата му потрепваше. Някои от нас и не схващаха точно какво говори той. Панчо Михайлов скочи като ужилен и завика: “Какво, каво казва Аргир?”

- Ясно е какво, му поясних аз, убит е Тодор.

В тоя момент цялата група беше на крак. Всички като заковани на мястото си, втрещени. Панчо, както беше прав, легна на земята, започна да се търкаля ту на тая, ту на оная страна, викайки: “Леле, леле, Тодор убит... Вярно ли е? Кой го е убил?..." Обхванат бе от някакъв нервен припадък. Викнах му: “Ставай да вървим, да ни кажат къде е Тодор. Няма защо да се вайкаме и плачем. Нищо не можем да поправим с плач.” Не си спомням вече дали нещо казаха останалите трима другари. Знам, че като се погледнахме с Монева и Пърличева, споделяхме си мълчаливо, че основателни са били съмненията ни. Монев дълбоко въздухна: “Ах Тодоре, ах Тодоре...” Аргир ни каза, че тук наблизо има една черквица и там е положен Тодор с другаря му. Тогава разбрахме, че е убит и Пандо. И с по-бързи крачки вече потеглихме всички напред, смазани от скръб и от напрежение. Много угрижени ми се видяха и тримата души, които ни придружаваха. Те ни поясниха, че от конгреса им е било възложено да ни съобщят тежката новина; затова уж случайно те именно сутрината се озоваха около нас край потока.

Очаквах по-дълго да вървим. Но изведнъж пред нас се изпречи широка поляна; зад нея далече на околовръст се показаха планински вериги, Забелязах на другия край на поляната ниска сграда - това бе черквицата. Още докато минахме през ожънатата нива, заела половината от тази поляна, насреща мнозина се раздвижиха откъм черквата и едни тръгнаха да ни посрещнат. Подаваха ни всички ръка, но най-добре съм запомнил как Алеко и подполковник Атанасов се изпречиха в униформите си пред нас, с пушки през рамо, и също ни поздравиха. Те имаха вид на най-натъжени. Алеко бе се даже просълзил. И двамата промърмориха по две-три думи за утеха. Аз казах на Алеко: “Станалото - станало; всички трябва да се държим здраво и с общ труд да се навакса поне една част от постигналата ни загуба. Особено на нас тримата се налага кураж; знаете, че всички дейци у вас ще дирят опората си.” Нямаше тук нужда тепърва да мисля какво поведение трябва да се сържи спрямо тройката. За мен бе ясно и вече решено как трябва да се държа още когато правех най-черни тъклувания относно смисъла на повикването ни.

Ние пожелахме да влезем в черквицата, за да видим покойниците. Всичко, което все още за нас беше като страшна приказка, стана пред очите ни действителност. Тодор лежеше в един набързо приготвен ковчег от тесни обикновени летви; и те са се оказали недостатъчни, та на някои места празните пространства помежду им бяха по-широки отколкото самите летви. В също такъв сандък лежеше Панзо. Той беше грозно подпухнал. А Тодор, който беше слаб, сега изглеждаше доста напълнял, стори ми се разхубавял. В черквицата не можехме добре да се вглеждаме във всичко, защото беше полутъмно. Особена влага потискаше в тая малка черквица.

Разбра се, че нас са ни извикали, за да присъстваме на погребението. Покойниците са били един път заравяни вече, по нареждането на Атанасов и Алеко, наскоро след убийството им. Но подир напомнянето на някой делегати Протогеров е настоял, че трябва да бъдем повикани.

[Previous] [Next]

[Back to Todor Aleksandrov Page]