Теофана Златарова. Цената на свободата
съст. Величка Филипова, Светозар Златаров
 
СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ НА ТЕОФАНА ЗЛАТАРОВА
 

Различни са поводите, които карат хората да пишат записки и спомени. В повечето случаи това се прави от личности, които имат какво да кажат на другите, изхождайки от жизнения си опит и житейска равносметка, с желание те да останат и като едно послание към бъдните поколения.

Въпреки различните поводи, обикновено или в повечето случаи записките и спомените се пишат с ясното или пък скрито желание те да се издадат и да се четат и от близки, и от непознати.

Случаят с тези спомени е друг. Авторката им — Теофана Златарова, както се помни от домашните й, пожелала преди смъртта си ръкописите й да бъдат погребани заедно с нея.

Но синът й — известният учен, писател и хуманист проф. Асен Златаров, съзнавайки, че те са скъпа семейна ценност, ги запазил при себе си и така ги спасил от унищожение.

Днес, чрез настоящото издание, спомените се предоставят на вниманието на широката читателска аудитория. Може би всеки би казал, че това е в разрез с волята на авторката им, дори с намеренията на самия проф. Асен Златаров, който никога не е мислил да ги предлага за публикуване.

Изданието поражда и друг въпрос — може ли животът на Теофана Златарова, който не е кой знае колко необикновен, да бъде обект на животописни бележки, предназначени за масовия читател? Вниманието на днешния български читател не е ли насочено към личности от друг мащаб и с други преживявания и подвизи?

Но всичко това е само на пръв поглед. Теофана Златарова носи типичната възрожденска скромност или по-скоро иска да бъде вярна на предвъзрожденската

7
 

анонимност на българина, когато изповядва и последната си воля — ръкописите й да бъдат унищожени. Тя ги е писала от вътрешна потребност и като лична преценка на собственото си минало, като родово завещание на деца и внуци. Уверена, че тяхната духовна сила и познавателно съдържание е попило и живее в съзнанието на децата й, тя счита, че те са изиграли своята роля и че не е нужно да излизат вън от прага на възрожденския дом.

Запазени случайно, днес — десетилетия след написването им, те престават да носят само личното, семейното и родовото си значение и имат по-широко и трайно обществено въздействие. Ето защо те са скромна, но необходима съставка на малкото ни оцеляло ръкописно документално наследство, което говори за една голяма епоха със също така големи, но скромни хора и разкрива сложността и величието на Българското възраждане и на следващата след него бурна следосвобожденска епоха.

Теофана Златарова е обикновен човек, но е рожба на тази епоха и носи добродетелите и недостатъците на своята класа и среда.

Необикновеното у нея е, че тя съумява да пренесе през десетилетията чистотата на мислите и чувствата, онзи пламък, който е характерен за хората от епохата на нашето национално самосъзнаване. Говори от свое име, но навсякъде се усеща, че тя, семейството й, родът й и цялата среда, в която живее, са пропити от високите идеали и стремежи към духовно и политическо освобождаване, към разкрепостяване на силите и способностите на нацията — с една дума, с духа на онова неповторимо време, което наричаме Възраждане и което не престава да ни учудва.

* * *

Теофана Златарова е родена през 1847 г. в Хасково. Тя е дъщеря на известния „търговец над търговците” хаджи Иванчо Минчев. Той имал „мааза” (склад с магазин) на чаршията в Хасково, участвувал в Узунджовския панаир, търгувал с манифактурни стоки, пашкули, бубено семе, анасон. В отглеждането на се-

8
 

лекционирано бубено семе участвували почти всички членове на семейството. Тази култура имала голямо значение за международните връзки на хаджи Иванчо, тъй като търговията с бубено семе се простирала зад пределите на Османската империя — Италия, Австрия, Франция. Той бил в сложни търговски отношения с търговската къща на Гешев—Райнов в Цариград и Виена, но към тях по-късно задлъжнява. В търговските дела и най-вече по въпросите на българската черква и просвещение хаджи Иванчо бил във вечна война с хаджи Ставри — водачът на гъркоманите в Хасково. Той е един от създателите на хасковското читалище „Заря” — четвъртото в страната и първо в Южна България. Бурите и житейските несгоди не го прекършват и той живее до дълбока старост. Спокоен и благ, но със силен характер, хаджи Иванчо въплъщава много от ценностите, които характеризират нашите възрожденци. Трудолюбието, неговата честност и обич към правдата, гостоприемството, грижата за доброто на другите го издигат сред българското население като виден представител на своето време.

По майчина линия Теофана е от прочутия хасковски род Шишмановци.

Братята й Георги и Михаил (Михо) са членове на Хасковския таен революционен комитет, изтъкнати революционери и диарбекирски заточеници.

Георги Минчев е учил в Триест икономически и търговски науки, знаел френски и италиански езици. След Освобождението става окръжен управител в Ловеч и София. Другият брат Михаил също отлично говорел английски и френски като възпитаник на Роберт колеж в Цариград.

Теофана се ражда именно в такова родолюбиво семейство и живее и израства в среда на хора със силни и ярко очертани характери, дейни общественици и патриоти. Така се оформят и нейните интереси, воля и характер.

Расте умна и красива. Завършва килийното училище в родния си град. Отрано научава руски и отчасти полски език, превежда откъси от произведенията на Толстой, Тургенев, Чехов, чете някои от съчиненията на полските писатели класици. Природно надарена, Теофана била с поетични и романтични склонности, разказвала увлекателно, дълбоко преживявала

9
 

скърбите и радостите, които спохождали нея и близките й.

Много млада се запознава с Христо Златаров, тайно се сгодяват и през 1864 г. се венчават. Това не само не я отклонява от семейното й родолюбиво възпитание, но дава нов тласък и на обществената и патриотичната й дейност.

Христо Златаров е роден в гр. Чирпан в бедно многодетно семейство. Първоначално е деец в борбата за политическо и духовно освобождение, а по-късно все повече се очертава като представител на просветителското крило. Дългогодишен председател на читалищното настоятелство, аптекар, книжар и търговец, Христо Златаров бил в течение на комитетските дела и „под булото на просветни сказки” активно организира „революционната пропаганда на хасковския комитет”, като в същото време предупреждава комитета за посещенията на каймакамина и намеренията на властите. Знаел френски, италиански, гръцки и турски езици, обикалял Букурещ, Виена, Северна Италия и Южна Франция по търговските дела на своя тъст, учил известно време право в Италия и донесъл оттам много книги по фармация, право и фотография. Пътувайки из Италия, следи живо политическия, обществения и културен живот по това време. А това е периодът, когато Гарибалди води своите революционни борби срещу поробителите австрийци и папския престол. Оттам донася бунтовнически песни.

Пребивавайки в Румъния, той се среща с Георги Стойков Раковски.

Христо Златаров се откроява с широките си умствени интереси и високо за времето си образование, с будно обществено съзнание на възрожденец, последователен и верен на своята свята клетва пред Левски и народа. Хасковското гражданство го нарича Ментор — за неговите мъдри напътствия и житейска опитност. Заради политическите си убеждения много пъти е местен като чиновник в различни краища на страната — Хасково, Сливен, Кюстендил, Севлиево и др. По време ма Стамболовия режим си подава оставката като окръжен съдия и се установява адвокат в Хасково. Бил е и депутат в Източна Румелия.

Макар и омъжена, със семейни грижи и главоболия, Теофана продължава обществената си дейност —

10
 

тя е член на читалищното ръководство и активна спо-моществователка. Нейното участие в обществената дейност й създава близък контакт с прогресивните учители в града Мирчо и Мария Попови, Стоян Заимов и Киряк Сербезов. Те винаги са скъпи гости в нейния дом, където пеят революционни възрожденски песни и мечтаят за свободата на България.

Особено място сред този кръг от хора в живота на младото семейство заема учителят и революционерът Петър Берковски. Той е приятел и по-късно съпруг на нейната сестра Евгения, участник в революционния комитет, заточеник в Диарбекир заедно с братята й.

С особено внимание и радост младото семейство Теофана и Христо Златарови посрещат и Апостола на свободата Васил Левски. Вратите на техния дом са винаги отворени и за други скъпи гости, носители на възрожденските идеи на свободата. Те са в ежедневен контакт с учители, книжовници и други просветени хора, като Тодор Шишков, Тодор Запрянов, Димитър Душа-нов и жена му, с други учители в Хасково, с основателите на женското дружество, сред които е и тя, а има данни, че майка й била подпредседател на дружеството. По-високият културен уровен върви ръка за ръка с националното самосъзнание. Така например бащата на Христо Златаров от Куюмджиев вече е станал Златаров, а майката на Теофана от Кириаки на Божана.

Тежък удар за хасковската интелигенция, за местния революционен комитет, за цялото семейство и близки на Теофана Златарова е арестуването и заточаването на няколко хасковци след така нареченото Хасковско покушение срещу гъркомана хаджи Ставри. Заточени са П. Берковски, братята й Георги и Михаил. Баща й хаджи Иванчо Минчев и мъжът й Христо Златаров са заточени също в Мала Азия по време на Освободителната руско-турска война. Това е най-тежкият период от живота на Теофана, на цялото й семейство, наподобяващо единствено съдбата на най-прочутата българска възрожденска и революционна фамилия — тази на Обретеновците от Русе.

Едва Освободителната руско-турска война слага край на тези лични, семейни и народни изпитания, но поставя основите на нови обществени и житейски битки.

Всички от рода на хаджи Иванчо са русофили — и

11
 

преди и след Освобождението. Георги, Михаил и Христо Златаров имат много неприятности по време на Стамболовия режим. В тези напрегнати дни погледът на фамилията е отправен към Русия. Признателността към братята освободители заляга дълбоко в техните сърца и определя политическото им поведение след Освобождението, а демократизмът и себеотрицанието определят съдържанието на тяхната собствена съдба. По това време запада образцовото земеделско стопанство, създадено от Георги Минчев — поради честите арести, на които е подложен, и той дори прави опит да избяга в Русия.

Христо Златаров в своята обществена дейност се бори за прогрес и приятелство с Русия. Обявява се против продажната политика на буржоазната класа, против тези, които се групират около династията. Всичко това има предвид Асен Златаров, когато нарича любовта към Русия „праотцово наследие”.

След Освобождението с разслояването на буржоазията и двете фамилии — Минчеви и Златарови, се оказват на страната на губещите, от ония, които имат дългове към лихварите и едрите капиталисти. Те са твърде много привързани към идеалите, за да се превърнат в лихвари. От друга страна, в това семейство са силни и патриархалните традиции и добродетели. Тук и слугите се броят за членове на семейството и техните сватби са задължение и празник за целия род.

В бурен и сложен водовъртеж на времето преминават младостта, животът и съдбата на Теофана. Преди Освобождението ражда дъщеря си Недялка (1874 г.), а в 1885 г. — сина си Иван-Асен Христов Златаров. Поемайки всекидневните си грижи и задължения на майка и домакиня, тя старателно и всеотдайно се грижи за тяхното възпитание. Още по време на Априлското въстание, бягайки от башибозушките безчинства със своята малка дъщеря, тя поставя във вързопчето дрехи и своя портрет и на него пише завещанието си с дата 1 май 1876 г. „За спомен на моето сладко чадо Недялка от милата й майка Теофана х. Иванчо Минчева и съпруга на Христо С. Златаров. Ако загина от ръцете на неприятелите ни и чедото ми остане злочесто сираче, моля в името божие у когото и да е, отгледайте го като същи родители... Слушай, безцен-

12
 

но чадо, не забравяй злочестата си майчица, знай, че ти си ми една-едничка на света.”

Нейните грижи за децата й продължават навсякъде, където живее или временно пребивава — Хасково, Пловдив, Одрин, Въгларево — Хасковско, в Женева при сина си Асен Златаров и пр.

След смъртта на Христо Златаров тя вече притежава чифлика във Въгларево и придобива психологията на собственик. Чифликът й носи доходи, но и много неприятности. Въпреки всичко тя се връща постоянно към него, водена от спомена за Христо Златаров, който е искал да създаде едно образцово селско стопанство.

Интересен е портретът й, оставен ни от Дора Габе. За нея и нейната благородна осанка поетесата пише: „Видях я за пръв път в Женева със сина й. Бяха винаги заедно. Сред европейките тая жена изпъкваше със своята расова красота. Ако я видеше Уистлер, щеше да й направи портрет, който да остане през вековете. . . Нямаха възраст тия големи тъжни очи и тая усмивка. Всякога със своя син, негова постоянна спътница, тя живееше с новия млад живот и бъдеще... И израсна нейното дете в свобода и вяра. Даде му ги тя и му даде своята младост, която я придружаваше във всички възрасти. Затова неговата вяра в младото и новото в живота не е книжовност, не е литература, а едно сърце, което майката е завещала.”

Последните двадесетина години от живота си Теофана Златарова живее в София при своите син и дъщеря, където и умира на 13. X. 1927 година.

* * *

Близките на Теофана имат съзнанието за мястото си в историята. Всички документи и писма са се пазили като реликва. Спомените й са най-обширният документ, останал от този голям род, който по нещо напомня европейския (флорентинския) модел на Възраждането — новите търговци, които обикалят света въоръжени, за да се върнат не само обогатени със стоки и пари, но и с познания и със самочувствието на граждани и строители на Новия свят. Достатъчно е да си припомним заминаването на Христодор — най-голе-

13
 

мият брат на Теофана, за Одрин и Цариград, на кон и въоръжен с пушка, пистолет и дълъг нож.

Без съмнение чувството за отговорност към историята е причина да се запазят и Диарбекирските писма и другите документи от Христо Златаров, от Теофана, а по-късно от Ас. Златаров, за да се съхранят като национално богатство.

Подбудите у Теофана да се залови да пише своите записки без съмнение се коренят в заобикалящата я действителност и увлечението й към литературата. Тя живее в дома на Христо Златаров, който има една от най-големите библиотеки на времето си. Баща й, братята й, самата тя и мъжът й са спомоществователи на много възрожденски книги (например на песните на братя Миладинови). Но най-съществената подбуда са личната и семейната й съдба и трагедия, орисията и нещастията на народа, в които тя е не само свидетел, но и участник и състрадалец.

Диапазонът на описаните в спомените събития е твърде широк. Те започват с детски възпоминания за празнуване на Коледа в едно патриархално семейство, сведения за бащата, запознаване с Христо Златаров, смъртта на по-големите й братя. По-нататък тя дава сведения за живота на мъжа си и брат си Георги, за идването на Левски в Хасково, за конспирацията срещу хаджи Ставри, за неуспешния опит на Узунов да го убие, за арестуването на братята й, за свиждания по затворите, осъждането и заточаването на Георги и Михаил, събитията през Априлското въстание, минаването па башибозуците през Хасково, бягството на братята от Диарбекир, посрещането на русите и първите дни на свободата, връщането на заточениците, живота след Освобождението, раждането на децата й, смъртта на баща й, на братята й, на съпруга й Христо, едно пътуване до Женева, където отива да посети сина си, и престоя й там през 1905/1906 г. Последните страници на спомените са писани на 10 октомври 1910 г. Като приложения са дадени нейни писма и други документи.

Поместваме и спомен от Теофана за Георги х. Ив. Минчев, съхранен в архива на Христо Г. Минчев, негов син. Този спомен съдържа някои повторения на събитията, разказани в другите спомени, но той внася допълнителни моменти относно предосвобожденските

14
 

борби в Хасковския край и следосвобожденската епоха.

Поместваме и споменът на Божана Стоилова Сълплиева — учителка в Пета Софийска прогимназия „Антим I”, озаглавен „На аудиенция при екзарх Антим I, 1876”, за посещението на хаджи Иванчо Минчев и Михаил Христов Стоилов (след Освобождението генерал) при първия български екзарх Антим I в Цариград, с молба да им съдейства за освобождаването на Диарбекирските заточеници по така нареченото „Хасковско приключение”. Поместваме и страници от отдавна превърналата се в библиографска рядкост книга на Георги Стоилов (баща на Божана Сълплиева).

Вероятно спомените на Теофана са писани предимно в Хасково и в София. Авторката на много места е отбелязала точно датите при започване на разделите — във Въгларево (1907, 1908 и 1910) и Женева (1906). Има варианти и повторения в различни редакции.

Разказът на Теофана е непринуден, лек, увлекателен. Случките бързо се менят една след друга: ту тъжни, мрачни, ту весели, светли. Стилът — плавен, картинен, който ни подкупва и увлича. Четейки спомените на Теофана, тя ни кара да обикнем нашето минало, да го помним и да черпим поука от него. Те са жив пример за нейния син, който след години, тръгнал към смъртта, ще заговори с мъдростта и спокойствието на майка си за неизбежното.

Линията на разказа и различните номерации, положени от самата Теофана, говорят, че има липсващи или недовършени части. Възможно е листовете от ръкописа да са били загубени при пренасяне, при бомбардировките над София през войната или при ползуване от различни лица.

Тъй като не е известна последователността, в която са били писани първите части от спомените, те са подредени хронологически, според логиката на събитията, като се допускат сравнително малко повторения. От отделните варианти са подбрани тези, които съдържат най-много данни и подробности. Там, където разказът е съставен от различни варианти (напр. в раздела за Христо Златаров), преминаването от единия вариант към другия е отбелязано с многоточие. Съкращенията, внесени от съставителите и неразчетени думи, са дадени също с многоточие, но те са отбе-

15
 

лязани и под линия. В квадратни скоби е означено прибавеното в текста от съставителите.

Заглавията на главите обикновено са писани от Теофана, а там, където липсват, съставителите са поставили началните думи или изрази от текста. Обясненията под линия улесняват четенето, а бележките на края дават допълнителни сведения за лица, събития и др.

Предложените спомени за първи път се печатат изцяло (без отпадналите варианти, които по правило не са съществено различни). [*]

Съставителите са се стремили да запазят лексикографските и само донякъде правописните особености на езика на Теофана. Най-голяма намеса има в пунктоацията. Тъй като езикът й не е много далечен от сегашния, всичко се предава със сегашния правопис, като думите, които характеризират нейната реч, главно под влияние на източнобългарския хасковски диалект, са изписани, както ги е писала и произнасяла. Например: хчупи (счупи), хади (хайде), никоги (никога), каве (кафе), чи (че) и т. н. Прави впечатление обаче, че Теофана се е съпротивлявала на диалекта и се е стремила да пише на литературен език, затова понякога се срещат и двете форми. В текста изобилствуват турцизми, които са обяснени под линия на съответната страница със звездички. Там са дадени и промените в наименованията на някои селища.

Ръкописът на спомените се пази в ЦДИА във фонд „Асен Златаров” под номер 865, опис 1, а. е. 503 и се състои от 111 листа, писани с мастило. На места текстът е повреден при прегъването на листовете или избелял по краищата, но общо взето ръкописът е в добро състояние.

Като допълнение към основния текст са дадени няколко писма от Христо Златаров, писани в Италия
 

*. Вж. Филипова, В. Русите дойдоха. — Поглед, 2 февр. 1968; В. Филипова. Ехото на априлските камбани етапна до Диарбекир. — Поглед, 26 агор. 1976; В. Филипова. Кълнове на свободата. — Антени, 9—16 март 1973; В. Филипова и Св. Златаров. Да изнесем истината. — Антени, 19 ноем. 1980; В. Филипова и Св. Златаров. „Завещанието” на Теофана. — Отечество, бр. 2, 1985.

16
 

и Хасково [*], писма от заточениците в Диарбекир, писма от и до Теофана Златарова, снимки на голямата фамилия, на възрожденци, свързани с дейността на революционния комитет в Хасково. Поместени са и откъси из дописки на Петър Берковски, писани в Диарбекир до в. „Мир”, факсимилета, данни за родовете на Вълко Шишманов, хаджи Иванчо Минчев и Христо Златаров и библиография на трудове, конто са цитирани, или които третират същите събития или исторически периоди. Материалите се печатат за първи път. Само няколко писма са поместени в „Диарбекирски заточеници” от Стефан Каракостов.

Няма съмнение, че предлаганите спомени и документи ще бъдат интересни не само за историците, които разглеждат възрожденската история, но и за наро-допсихолози, социолози и всички, които се интересуват от нашето минало. Но най-вече те ще бъдат интересни и вълнуващи за масовия читател, който ще се срещне с мислите, вълненията и чувствата на една възрожденска българка, голяма родолюбка и любеща майка — обстоятелство, което ще даде възможност да се оцени делото на една боркиня, общественичка и културна майка, която, водена от вътрешен подтик и духовна потребност, разказва ту спокойно, ту пламенно за събития и преживявания, които и днес вълнуват всяко българско сърце.

От съставителите
 

*. Фондовата наличност, лексикографските и други особености на тези писма са обяснени в увода към приложенията.


[Next]
[Back to Index]