Един месец преди дохождането на руските войски в Хасково [76], тъй като баща ми и моят мъж [ги] земаха преди два месеца и ги откараха с други още съграждание на заточение в Ангора, аз бях се прибрала да живея при майка си и минахме дните с плач и страхове, ако и да получавахме писма от Ангора, с които ни молеха да не скърбим за тях, понеже били свободни и здрави. Писаха ни „тука е и дядо Антим Екзарха. Често ходим при него и той ни утешава, че в късо време ще бъдем свободни, затова пазете вас си, гледайте се добре и Бог пак ще ни върне да се съберем”. За това добре, ами страха от турците как да пропъдим, като те от всички най-много се остреха [да] пропастят къщите на комитите, ние минахме за най-големи комити, поради братята ни Георге, Михо и Берковски — годеника на моята сестрица Евгения. Те беха откарани преди 4 години в Диарбекир и всички познати турци от града ни лакомо изглеждаха зачернената Евгения, която носеше черна кърпа на хубавата млада главица. И тъй от ден на ден положението ставаше по-грозно. Едни от богатите турци чакаха при-
58
готвени, за да бягат към Ца[ригра]д, всичко им свързано на денкове, а ние глупави, че занесохме всичко по-мило и драго в маазата като каменно здание, не ще може да изгори, та да ни е готово като се освободим. Най-после чухме, че Плевен е вземат от русите. Осман паша се предал, а и в Шипка Сюлейман паша е разбит... Ходех често при девера си Петър [77] да чуя новини. На Коледа дойде той дома и казва: „Дошла е телеграма на турците. Сюлейман паша е разбит на Шипка и да бягат към Ц[аригра]д...” Тогаз турците богаташи избягаха, също и от селата турците бягаха, натоварили кола, коне, па даже и на кравите натуряли вещи, това бе през Коледа. Третия ден на Коледа, валеше много сняг и ние с мама, децата си седяхме дома. Аз имах само едно детенце, тригодишната Недялка, бяхме си земали едно хранениче копривченче и една хубава мома клисурка Йона, а майка ми бе с двете ми сестрици — Евгения и Марийка и едно хранениче момче Георги [78]. Двете храненичета ни бяха в къщи мъжете. И тъй надвечер дойде братовчед ми Иванчо Шекерджията, уплашен, пребледнял и казва на майка ми: „ами сега лельо, какво ще правим, вън е много грозно, надошла е турска войска от Сюлейман пашовата и ги разнасят по къщята”. Тогаз майка ми го помоли да отиди и кажи на по-видните ни съседи да не турят у дома на квартира, ние ще дадем всичко, каквото тряба и те се смилиха, та не ни доведоха нито един от тези грозни гости. Ние дадохме за храна на тях и на конете им каквото трябваше, заключихме се рано. Рано таз вечер дойде зет ми да спи дома, тъй като сестра ни най-голямата се бе скоро поминала. Той остана да спи долу в една стая близо до пътните врата, аз казах на мама таз вечер не ще се събличаме да лягаме и спим, но ще седим да видим какво ще ни огрее. Помня като днес, — Недялка като детенце заспа си безгрижно, до нея легна мама, но облечена и с кюрка си, а ние седим.
Аз четях една руска книга със заглавие „Младата турчанка” и доколкото можах разправях на български, в туй време нящо тропна и ние всички скокнахме. Стори ни се, че топ гръмна. Поуплашихме се, нищо нема, пак продължаваме четенето. Близо вече 12 часа сред нощ, и на голямата пътна врата се чука силно.
59
Ние наскачахме и чухме, че зет ни се обади. Те му казват: „Гел, капу, бе гявур!” [*] — и ние де да бягаме сега. Сестра ми Евгения и Нона избягаха през комшулука, що бе от към съседите ни от къща в къща отишли у леля ни, на която къщата бе до черковата. В бегането казали на наш сродник, че дома е зло, черкезите може да са си влезли вече. А ние с мама де да се скрием, аз съм пригърнала детенцето си, а мама хванала Марийка за ръка и отидохме в задния двор да се скрием в бараката. Там потреперихме от страх и студ и дойде зет ни, та ни извика да влезем в къщи. Тогаз той ни разправи, че като хлопнали вратата, той ги питал какви са. Те казвали, че търсят юзбашията си. Казал им, че няма никакъв юзбашия, а те викат: „Ач бе, гявур.” [**] Тогиз той сглупил, та излязъл от вратата на съседите ни да види какви са, а те го вкопчили: „Де сега да ни водиш в къщата на комитата х[аджи] Иванчо, че те имали хубави моми.” Той се втурнал в двора на съседите — и те с него, почват да го бият. В същата къща имало войници анадолци. Те се събудили и излязли да видят що е това и започнали да ругаят черкезите защо върлуват, а те казвали, че тях са придружавале граждане турци, че имало хубави моми. Тогис те са имали голяма разправия помежду си, докато ги пропъдят, а зет ни се възползвал и си влязъл дома, като заключил комшулука. И тъй тая нощ прекарахме без да легнем и починем.
Сутринта дойде рано стара съседка и казва: „Махнете се, че тез чуми,
дето са до вас, шушукат и гледат към вас.” Ние се скрихме във вехтото здание
и назъртахме на улицата като се събираха аскери да си отиват и слава Богу
не дойдоха никои. Но гледахме как с тях и много турци от селата бягаха,
не мога да опиша в какво настроение се намирахме помежду радост и страх,
радост, че скоро ще светне свободата, а трепет как ще да уцелеем. Тоз ден
прекарахме като не в себе си. Казват ни, че някои граждане бягали заедно
с турците, ами ние с кого да бягаме, наистина имахме кола и волове, но
ратаят си бе отишъл дома. Почнахме да събираме покривки, дрехи, та да натоваряме
колата и сами да я караме да бягаме с турците,
*. Ела до вратата, бе неверник.
60
горко ни. После се опомнихме — ами къде ще ходим, де ще отидем в ноктите на тигрите, не бива, но може и братята ни да си дойдат, понеже знаехме, че те избягаха и са в Румъния. Какво ще помислят, като не ни намерят, ще рекат, че ние сме избити, или отвлечени. Затова си останахме.
Дойде една съседка и казва на мама: „Хаджийке, чаршията е цяла ограбена.
Ходих, та видях, във вашата мааза нищо не са оставили.” Но ние малко се
загрижихме за стоката и другите вещи, които бяхме там скрили, ние се грижихме
как ще се спасим от турския ятаган. Дойде наша стара слугиня и казва: „Вие
луди ли сте, та седите тука? Я излезте да видите как турци като бесни тичат
и когото срещнат убиват.” Занарежда ни кого и кого убили и ние пръхнахме
като пилци, но де да отидем? Колкото мъже млади имаше, те избягали в корията.
Ние отидохме в другия ни двор, там имаше зимници, дето си нареждахме бъчови
с вино и голям лин [*] за гроздето, дето го мачкаха.
Навряхме се под лина на голата земя и стоим като че това е вихрушка и ще
мине за един час. И мама заплака, ох, ние се скрихме, ами къде са Евгения
и Нона, не ги знаем те де се крият. А те после казват, че леля ни ги скрила
на тавана заедно с нейната Марийка и двете момчета, турнала им и огън [в
мангала] и хляб, а тя стояла на стража, та като види, че идат турците и
тя да се качи при тях. А ние като постояхме един час, помръзнахме много,
малката заплака: „Хади, маминко, бабинко, да отидим при огънчето.” И аз
казах: „Хади, мамо, да излезем, тук се не живее.” Излязохме и що да видим:
цяла тълпа жени и деца на улицата, се мамини братовчедки, питат: „Ами сега,
како, какво да правим, де да отидем?” (защото и техните мъже бяха на заточение).
Ние им казваме: „Ами де ще отидем — секи дома си, че и студът е нетърпим,
па каквото ще да става, нали сме сами жени и деца.” Те си отидоха по дома
и ние дома. Постоплихме се, аз земах шишето с мента и една завивка за Недялка,
облякохме двойни дрехи и отидохме у войчове. Там заварихме леля с нашите
моми и те всички. Дошла една съседка, канила ги да излязат с турците и
казвала, [че] до довечера русите ще дойдат, ще се вър-
*. Голям дървен съд, в който се мачка грозде за вино.
61
нем. Тука решавахме дали да отидем или не. Излязохме всички до черковата, най-напред вуйчо ни и ние подир него. Видяхме цигани, натоварени със стока и отвъд реката викали, „хванете ги”, а ние разбрахме че викат „бягайте”. Хайди назад бегом у лелине и оттам у вуйчове и вече се смрачава. Чухме, че черковните врата секат да влязат, а ние бегом у други съседи, от тях у други, [у] куцото Тоде. Събрахме се цяла махала в две стаи пълни, а студ на провала. Там прекарахме мъчителна нощ, секи 5—10 минути ще излезе някой да види що става. Но нищо. На сутринта се разшаваха клевтите [*] турци, тръгнаха да обират. Чухме, че в татковата къща влязоха и носят, товарят конете си. Аз имах револвер, исках да гръмна, белки се уплашат и избягат, но те всички завикаха: „Луда ли си да гърмиш да ни издадеш, да дойдат!” Но те си натовариха конете и си заминаха, мама тогаз поиска да отиде и да види що е ограбено. С нея отиде една млада съседка, подир малко съседката се върна и казва, че видяла на срещната страна черкези и си избягала, а мама е още няма, тогаз леля отиде да вика мама (но това ставаше от двор в двор не през улицата), виждаме мама си дойде, а леля я няма. Тя търсила мама по целата къща да не е убита и като не я намерила върнала се и си дойде. По едно време почнаха наблизо да къртят врати, но всички се уплашиха и пръхнаха като подплашени пилци кой на къдя види. В туй време не зная как се е промъкнал девер ми Петър, та дойде, намери ни и ме вика да съм отидела с него, че цялата махла искат да се съберат в нашата къща и там да се защищават от турците. Аз каних и мама да дойди, а тя нещя, тогаз и аз нещях да се дела от нея. Казах им: „Идете вие и се съберете в къщи.” И той си отиде, тогаз ние отидохме у друг съсед, много беден и полусляп, неговите млади избягали, а той си седнал до огнището на две главници огън. Ние подремнахме прави около един час и един се произнесе: „Тука не ще го бива, хайде да отидем в корията при другите съседи.” И ние тръгнахме като заблудени овце.
През всичкото време аз не оставих скъпото си де-
*. Крадливите — ог гр. клевте — крадец.
62
те от ръцете си, все сама го носех, като не вярвах на никого, че ще го пази като мен. И тъй, като отидохме към края на града, видяхме на улицата двама наши сродници, които ни питаха къдя отиваме. Ние казахме — в корията, тогаз те ни извикаха и заведоха дома си в къщата на братовчедка ми. Казват ни: „Тука ще стоите, докато се оправи, хем за вас ли е да отидете в корията, още първата нощ ще умрете от студ.” Ние се зарадвахме, като се видяхме помежду свои хора и че имало и за нас кой да се загрижи. Там бяха събрани доста съседи, които имаха и оръжие, ако нападнат къщата да се пазят. Имахме една баба Деля, която пращахме да донася от дома за ядение, че имахме много зимовище приготвено и повечето идяхме качамаци, че бързо става. Всеки ден турците върлуваха, един ден влезли близо пак в една къща, обрали всичко. Те били един черкез с кон и един циганин, но един от младите, що бе при нас, отива с пушка до плета, прицелва се, гръмва и убива турчина, притършувал по него и каквото намерил го взел. Ами после — страх, ако видят други турци убития, какво ще стане? Хади изкопават трап и го зариват, а на коня един прът и той си отива. Ах, как от сърце се молех богу да ни запази. Денонощно пред иконата, кандилцето блещукаше и ние всички събрани се молим и домакинът с кандилницата кади тамян.
Един ден видяхме много турска войска. Препускат конете по височината,
на която хасковци казват Емача. Там те спяха и ние всички помислихме: днес
е края на живота ни, ще се мре, на тия нареждат може би топовете, ще гърмят,
дали да бягаме. Излязохме накрая до гробищата, виждаме, че няма накъде
и се върнахме. Тогаз се събра съвет от мъже и жени и решихме да изпратят
няколко младежи да отидат в Станимака, [*] понеже бяхме
се научили, че руските войски завзели Станимака, та да ги молат по-скоро
да дойдат, че Хасковото отива. Като че русите чакаха нашата команда, много
глупаво. И тъй които бяха с панталони облякоха потури и червени пояси и
ги изпратихме с благословия и [препоръка] да не отиват по шосето, а пряко
без път. И тъй вече ще чакаме русите, през нощта видяхме, че се върнаха
изморени, поизмръзнали
63
и казват, че е невъзможно да се върви без път. Не може, че има много преспи сняг, а по шосето пълно с турци.
Тъй се мина една седмица и на Богоявление почнаха да казват, че се чувало топовни гърмежи и всички с радост чакахме сутрешния ден, че ще ни донесе свободата. Забравих да кажа, че ноще бе спокойно и ние си отпочивахме, а заран като станехме и чуем гърмежи от пушки. Мама, милата ни мама, тя ни прегръщаше и плачеше: „Защо ли съм майка, като не ща мога да запазя децата си”, а моята малка Недялка бе на пук весела, игрива, иска да ходи вън и да скача. Ний и казваме: „Седи си, пиленце, в къщи при маминка, че турците ще дойдат”, а тя се смее и казва: „Тъй, тъй, ще дойдат, но нали не дохождат, няма и да дойдат.” И тъй на Ивановден бяхме изсипали качамака в тавата, да сядаме веч да се храним и в туй време един наш слуга тича и вика: „Хаджийке, давайте бакшиш, русите дойдоха!” Ние го не вярваме, а той казва: „Дойдоха, сега ще ударят камбаните.” И наистина чухме камбаната. Сега кой ти гледа качамака! Казах на мама: „Вие си седете, а аз и леля ще отидим да видим що е.” Тогаз двете бегом отидохме до татковата къща и виждаме няколко конници руснаци. Хората ги навалили, целуват ръцете им, краката им като че ангели спасители бяха от небето изпратени. Видяхме се с роднини, целувахме се като възкръснали от гробовете. Питахме се, де бяхте, как се спасихте и тъй нататък. После влязох у таткове и що да вида — всичко ограбено, разхвърляно по двора, разни дреболии. Поразгледах в стаите, голо, грозно, но не ми бе жално за нищо. Дойде си мама с децата, запалихме огън, пометохме за драгите гости да е чисто. Дойде един офицер, записа квартирата за генерал майор Мейндорф [79]. Имахме крави и телци, те си останали в другия двор. Тогаз накарахме, та заклаха една телица, та наготвихме, омесихме пресни пити, та ги опекохме в жеравата. После аз земах Недялка, забрах един сродник, та отидохме в нашата къща да видя там що е и да чакаме войските белким и от братята ни ще дойде някой, защото знаехме, че са с опълченците.
Като влязох дома нищо няма, всичко ограбено, раз-
64
хвърляно из цялата къща ръженицата [*] от възглавките, що опразнили и вземали книги навсякъде разхвърляни, а по двора трушии и друго зимовище. Аз се позавъртях, попогледнах. [На] всички врати изкъртени ключовете, а пътната цяла изкъртена, паднала. После оставих да пометат и аз излязох до чешмата при други хора и видяхме свещенниците облечени, с черковните хоругви и войската редом върви. Аз си впивах жадно погледа дано вида поне един от скъпите си братя и да тичам да го прегърна, но това ми желание не се изпълни. Но нали пък тези всички измъчени хора бяха наши братя, какво повече.
Тогаз в къщата ни влязоха от офицерите, аз ги оставих и си отидох при
мама, там бе вече дошъл генералът с няколко офицери и войници, ние го качихме
горе, той пожела долу стая, че бил стар човек. Горе поразгледа стаите,
видя всичко голо, видя библиотеката с разни книги, също и френски и пита
на кого е тази библиотека. Ние казахме на братята ни и той пита де са те,
а ние казахме, че бяха заточени в Диарбекир, но избягали и чухме, че са
заминали доброволци. Казахме също за татко и за Христо, че са заточени
в Ангора, той пита за имената на всички и ги записа. После вечерта ги гостихме
богато, извадихме от постелките, които бяхме скрили в другия двор под хамбара.
Вечерта насядахме около огъня с войниците, разприказвахме се. Ние казвахме
теглото си от турците, те за войната и как шосето било покрито с разни
покъщнини. Казват ни, идете, майко, берете на дороги — много, много все,
те всички искаха да ни разправят за войната, за студа и теглото си, затова
когато един приказва, друг му казва, но постой брат я да скажу. Имаше едно
младо хубаво момче, то ни разправя, че бил син на помещик и как е живял
охолен живот при своята майка, баща и близки, но как сега краката му завити
с партенки и влачи тежката раница, как мъчно прекарва суровия войнишки
живот. После ни разправят как са стъпили в България. Тъй като си приказвахме,
малката Недялка заплака и баба й за да я смири взе чиния и отиде да й сипе
петмез с ръ-
65
чели, но се върна разплакана и казва: „боже, боже, боже, нито една делва няма петмез, всичко са ограбили, от 10 делви да няма поне една за детето да га залъгваме”.
На другия ден дохождаха много офицери при генерала и се като говореха
чувахме името Сюлейман [80], а навсякъде се говореше,
че той е избягал в Кърджали и се страхуваха, че сега като си замине войската,
той щял да нападне Хасково и ние бег да му мислим. Влязохме при ген[ерала]
разплакани и го питаме, ако е опасно да дойде Сюлейман, да ни кажат да
избягаме в Едрине. Те разбраха страха ни и адютантът му разтвори картата
на масата и ни разправят, че не трябва да се плашим, защото тука е Сюлейман
паша, а тука е руската войска, а тука е Хасково. „Затова не отивайте никъде,
че ще се разболеете от студ.” И ние се успокоихме. През този ден отворихме
бъчва със сладко вино и черпихме всички, които бяха дома и които дохождаха
при генерала, а те не могат да се нарадват, че никога тъй сладко вино не
са пили. Всички ни разпитваха защо е къщата гола, а ние разправяме ли,
разправяме как турки задигнали всичко, а ние сме бягали по края на града
в бедните къщи и там избегнахме смъртта. На третия ден си заминаха за към
Одрин, но преди да заминат генералът ни даде адреса си, постави 5 наполеона,
уж на детето, ние не ги искахме, но той настоя да ги земем, поръча ни когато
се върнат братята ни да им кажем, че той ги кани, ако им се случи да отидат
в Русия да му отидат на гости в Царское село и че той не ще забрави радушното
ни гостоприемство в Хасково в дома на Минчев. Сбогува се с всички ни, ние
му целунахме ръка, а той целуна малките и казва, че и той има толкова детишки
в Русия. И тъй изпратихме първите госте. Аз отидох в нашата къща да видя
и оттам си бяха заминали. . . [*] До вечерта пристигна
друга войска по-много и ги настаниха пак по къщята, аз пак си се прибрах
при мама, там сега имаше един полковник и много войници също и в другия
ни двор имаше много войници, коита бяха напалили огньове на снега и налягали
под бараките. . . [*]
66
От съседките ни някои се оплакваха, че ги позакачили войниците и те се заключили в стаите си, но ние подобно нещо не чухме от никого. С нас се обръщаха като с близки, също и ние никого не нагрубихме. Всички ни бяха мили, като си мислехме де ли са сега нашите скъпи братя, къде ли мръзнат и ходят непреоблечени, кирливи. Имахме един млад капитан два, три дни, той бе черноок и ние го мислехме, че е българин и се го питахме: „Но кажи ни право, не сте ли българин”, а той казва, че не е, но бил малорусин. Той много му се хареса Евгения и ни казва, че като се свърши войната, ще дойде да я иска да му я дадем, а ние му казваме, че тя е годеница и че скоро ще си дойде годеникът й, а той си въздъхна и казва: „Жалко, колко я обикнах.” На другия ден тичат офицери, ние се изплашихме, какво ли става, дали турци идат, но те весели викаха: „Мир, мир, братушки, мир в Сан-Стефано — конец на войната!” Бедните младежи, каква ли е радост била, като виждат, че животът им се усмихва. Не малка радост бе и за нас, като знаехме, че скоро може и заточениците да се завърнат. Братята се бяха вече завърнали, но малкият пак отиде с генерала си в Одрин, защото бе преводчик и не искаше да остави докато мир не се сключи. Оставаха татко и Христо да се върнат от Ангора.
Сега вече не оставаше града ни един ден без руска войска. Сега дойде
редът на турците да си плащат греховете и то на тез, които върлуваха и
бяха заградени от руските войски, нямаше как да бягат в Одрин или Кърджали.
Колкото българи имаше панта [*] тръгнаха по турските
къщи за плячка. Де когото сварили го убивали и по кладенците натъпквали,
и те бяха като вълци кръвожадни. Помня, един ден бях на вратнята и виждам
неколцина от тез емнали [**] един турчин, карат го
бегом към реката и понаведоха и — дам със сабя, отсече му главата и го
хвърлиха в реката. Кожа' [***] плячка понабраха,
но колко им стигна, то се , бързо изяжда, жените им се бяха понапременили
с
67
турски копринени кюркове, прекачили желтици докато ги изядоха и пак гладуваха.
В туй време аз отидох в Одрин при брат си, та да видим как да направим, за да се върнат татко и Христо. С братовчед си пътувах и негова сестра. По пътя бе лошо, железницата пълна с войници, едвам намерихме място. В Одрин слязохме посред нощ, мраз примираме, влязохме в гарата, божичко, какъв хаос, битком набито, руски войници, офицери, генерали — всички прави на крака, налягали болни войници охкат. Ние се свихме в едно кюшенце, но студ, не се търпи, а воня на кирливи шинели, на ботуши. Вън няма нито една кола, казвам на братовчед си да вървим, тук не се търпи и се упътихме към града, натоварени с багаж. Из пътя срещаме войници, които си пеят и вървят и никой не ни пита какви сте, а ние приказваме колко е хубаво, бихме ли могли по-рано тъй да се упътим в сред нощ.
Стигнахме в града, отидохме до хотела, хлопаме, не ни отварят, на други също и чак третия ни отвориха, земахме стая, но заспива ли се — крака измръзнали на кочан, едвам прекарахме нощта. Сутринта ме завежда брат[овчед] ми в Кавал капу [*] у един наш приятел — Кощи Мавриди, и там останах. Той човека се загрижи та намери брат ми, дойде, и ние двамата отидохме в един турски конак, квартира на някой генерал. При него бе Тодор Запрянов — преводач. Аз го питам: „Ами сега какво ще стане с нашите?” Той казва: „Недейте се грижи, те подир някой месец ще си дойдат, когато пленените се възвърнат и тях тогаз ще освободим.” С брат си походихме, накупихме си за дрехи на всички дома и др[уги] потреби. И тогаз той се раздели с генерала си (забравила съм името му), защото не щяха да отиват никъде. Скоро щяха да се връщат в Русия.
И ние с милия ми брат се върнахме радостни в Хасково и се събрахме братя
и сестри около милата ни майчица като пилци под крилете на кокошката майка.
Ах, колко весело бе, подир 5-годишна раздяла пак се събрахме в бащината
мила къща, забравихме всичко, което ни отвлякоха, и маазата, дето изгориха,
забра-
68
вихме плачовете и страховете. Как мило ни говореха добрите ни братя, те че всичко изгубено ще наместят, много по-хубаво от напред, как сега ще заживеем истински живот, живот свободен, как те ще напреднат, ще се наредят, как те вече са и забравили мъките в диарбекирските затвори, те са прещастлнви, че ни завариха всички живи.
Навсякъде из града като че бе празник, всички весели, доволни, русите
освен свободата донесоха и богатство, навсякъде се виждаха руски полимпериали
[*], лъскави, новички, всеки ден бе голям пазар. .
. [**]
*. Полимпериал или полуимпериал — златна монета със стойност половин наполеон.