Моят скъп и мил другар Христо Стойчев Златаров [10] е роден в Чирпан в 1835 г. де[кемв]ри 25-ти. Помежду тримата братя и 2 сестри, той се отличавал със
24
своята кротост и послушност пред родителите си. Той е бил любимецът на майка си, на която е помагал във всички къщни работи, но за жалост, тя се поминала много рано, като е оставила 5 малолетни дечица, най-големия син на 12 години и най-малкото момиче на 1 година, Христо е бил на 10 години. Тогива баща им е бiл принуден да земе втора жена и е земал жена от Хасково с 2 деца, но тя като поседяла някоя година в Чирпан, не щяла там да стои, но пожелала да се върне в Хасково. Тогава и татко им, ще не ще, и той се преселил в Хасково, като оставил в Чирпан на майка си голямото момче и малкото момиче, а трите си деца земал в Хасково: Христо, Петър и Иванка. Как ги е гледала мащеха им, те сами си знаят.
Христо е бил прилежен ученик в училището, той с благата си душа и неуморното си прилежание, са го обичали учителите му много. Той е следвал до 16-та си година тогавашното учение, после е станал учител в село Илляре, там е бил 3 години учител. После е пожелал да отиди в Пловдив, та там да следва, но баща му са е противил много. Той е искал да го прави бакалин, но той го е молил със сълзи на очите си да му помогне барем една годинка да следва и баща му се смилил, та го пратил в Пловдив, но само 1 година го е поддържал, защото и той не е имал време.
Той беше краснописец, та в училището са е ползвал с това, преписвал е на момчетата от славянски на български, защото тогива не е имало български учебници. От това преписвание си е платил неща, купувал училищни потреби. Като свършил изпита, той е отишъл при д-р Чомаков [11], той е бил това време д[окто]р в Пловдив. Той го е молил да го вземе за помощник в аптеката си и той го е приел. После Христо го е молил да му хване доктора някой учител да му предава на френски и д[окто]ра са смилил, като го видял, че има голямо желание да са учи. Учителят е идвал секи ден да го занимава по френски, а сам се е занимавал на български. При доктора е живял близо 3 години и когато да си отива, дал му е заплата 2 пендаря, но храната и дрехите са били от доктора. После се завърнал в Хасково и си отваря една малка аптечка.
Той още от младата си възраст е бил горещ патриот. Тогава се захващаше българско-гръцкия черковен въпрос [12], той още тогива са е мъчил да помага с
25
каквото е могъл — първото наше виждание е било в училището, в 1859 г. аз бях ученичка, бях 12-годишно момиче...
Батю [*] ни отиде за Влашко по работа, ние останахме по-малките, ходим си в училище, нам бяха довели учителка на име Тодорка [13]. С майка си те бяха родом от Свищов, за училище бяха хванали къщата на Бончо, сега тя уж по-учена предаваше ни граматика, землеописание, смятане и черковна история, и когато дойдеше някой да посети училището, тя вдигаше по няколко ученички да прочетат по нящичко. Един ден дойде един момък с тесни дрехи, с бастунче, когото не бях виждала. Тя пак дигна няколко момичета да прочетат по нещо, дигна и мен, аз му прочетох за Колумба пътешественика. Той ма похвали, чи много хубаво съм прочитала, аз си седнах до другарките и ги питам, не познават ли тоя човек. А те са изсмеха и ми казват: „Уха я не познава брата на Елена Стойчева [14], той живее в Пловдив и сега си дойде.” Подир 2 дни той пак дойде, ние шиехме на гергеф [**] бял шев, той застана да на гледа и пак ма похвали, чи съм шила чисто. От тоя ден другарките ми почнаха да ма закачат, чи гостя ма гледал с други очи и ма понамразиха, зеха да ми завиждат, да ма отбягват, а мен ми беше много тежко, казвах им, чи аз съм още дете и не искам да ми говорят такива думи, но те ма дразнеха повече, те бяха по-големи от мене.
Един ден малката Елена ми казва: „Знаеш ли какво, бати та много харесва
и като порастеш ще те направим снаха, той ми каза да ти кажа.”... Мене
ми стана мъчно и срамно защо да ма харесат, като съм още малка, не за женене
и какво ли ми е харесал, като аз бях едно слабо мургаво момиче... казах
й: „аз не искам да слушам такива думи, тъй му кажи”. Но той човека отвори
аптека близо при училището и трябваше да мина покрай аптеката 4 пъти на
ден, от което мен ми причерняваше от срам на очите, а той стоеше на вратата,
та ма гледаше като минавахме. Аз имах двама братя по-големи от мене — Христодор
[15] и Филип. Христо [16] завърза
приятелство с братята ми и почна по някой път да дохожда у дома, но аз
като
*. Става дума за Христодор, най-големия брат.
26
дете нито се показвах. [Брат ми] Филип по някой път обичаше да са пошегува с мене, като са подсмиваше, позакашлюваше и ма позакачи за Христо, аз му се сърдех и често се поскарвахме, в което са намесваше мама и похокваше, защо ма закача.
. . . После през зимата брат ми Филип се разболял в Пловдив от пневмония, насмалко щял да умре, но благодарение на докторите, го спасили и като пооздравял, хванал кон с кираджии да си го доведе до Хасково. Беше коледна заговелка, от как са навечеряхме поседяхме малко и татко си легна и децата, а аз чакам мама с нея да отида да спя. Часа 2 по турски са почука на вратнята, мама попита кой чука, а той от вън въздъхна и каза: „Отвори, мамо”, тя извика: „Ти ли си, Филипчо”, и отвори. Той казва: „Мамо, нечакан гост съм.” Влезнахме в къщи, но що да видим — той ли е Филип, когото изпратихме бял, румен като цвете, сега слаб, бледен. Мама го пита: „А бре, Филипчо, що си такъв?”, а той й разказа как са е свърнал от смърт. Тъй са минаха две недели не болен, не здрав, поизлезеше да се поразходи, на третата неделя той легна в постеля, повикахме доктор, той беше янияше билярин [*], цери го той, кое кръв му пуща от ръката, догде го тръшна силно болен и на 4-тата неделя предаде на Бога душа, като си направи молитвата на Бога и са прости с всички, умря истински християнин с вяра и надежда в Бога. Той беше на 16 години, умря в 1859 г., декември 11-ти. Какъв плач е било, каква скръб не мога описа. Майка ми пищи: „Ах, Филипчо, ах и Тодорче [17] го няма тука, не търпи са.” С неговата смърт са изгуби нашата веселост...
В това време поидваше Христо дома при родителите ми да ги утешава, защото големият ми брат беше в Букурещ, занел бе анасон да продава. В дома бяхме останали аз и две по-малки братчета Георги [18] и Михаил [19] и едно малко сестриче Евгения [20]. Мен за да ме залъжат да не плача, ми ушиха за Коледа дълъг кюрк от сукно с лисичи кожи и хубава рокля...
Тъй мина време и нищо не пишат за него на брат ни във Влашко. Мина се
зимата, дойдоха великите заговезни. На местни заговезни татко ни кани на
всичките деца да пийнем винце и да кажим: „Боже, дай за
27
сирница да си дойди батю, та заедно да заговеем.” Тъй са и случи: на сирни заговезни беше се сумрачило, ние сме са събрали всички и чакаме да сложат да ядеме, но стропа кон, ние наскокахме и виждаме бате влезна в къщи, поздравихме го с добре дошел и мълчиме, тъй ни беше казано. Донесоха вода да си умие ръцете, а той са мие и сълзите му капат, после попита: „Де е Филип, защо мълчите, или мислите, че аз не зная, мене ми казаха в Едрине [*], чи сме го изгубили.” Тогава мама заплака, а татко започна да го утешава: „Ти да си жив, синко, тъй е искал бог Филипа да ни земе.” После се навечеряхме и татко си легна, а той ни разправяше за всичко какво е видял, и мене казваше: „Барем ти защо не ми писа батювото.” Мина време, той са поутеши, почна да се събира с другаре, от които един му беше Христо Златаров... Те си приличаха по идеи и по всичко добро, само че брат ми беше буен, а Христо тих...
Брат ми нищо не знаеше, че заобикаля за мене, аз бях стъпила в 14-тата
година през лятото. Той отиде в Караагач [**] да правят
копринено семе, а татко и той дома събираше пашкули и вадеха семе. По едно
време брат ни писа, да отидела мама при него. Тогива хвана татко кола,
качихме са с мама и сичките деца, заведе ни нашият сеизин [***].
Там в село той на посрещна весел, намериха ни стая у хаджи Стойка, живехме
20 дена, догде се свърши работата, после ни води на госте в Кетеплика [****]
у поп Маноля, оттам ходихме на манастиря „Св. Неделя” [21]
и си дойдохме дома, ние децата позабравихме Филипа, мама си тайничко плачеше,
често думаше: „Как да забравя хубавия Филипчо, хубавите му песни и сладкия
глас.” И действително той имаше ангелски глас и като славей се пеяше. После
в началото на август батю тръгна да иди за Ц[аригра]д, той яздеше много
хубав червен ат [*****]. Тогива нямаше железница,
а пък разбойници често срещаха пътници, обираха и убиваха, та затова секой
пътник носеше оръжие да се брани. Тъй и брат ни носеше много хубаво оръжие
на кръста,
**. Сега с. Бряст, Хасковски окръг.
****. Местност, където се сее лен.
28
на поеса силехлък [*] и на него забучени хубави посребрени пищове, нож дълъг, и от страна с шест гърла, шест коршумев пищов, като револвер, а на рамото дълга пушка.
Тъй са беше въоръжил батю ни, когато го изпратихме за Едрине и други другаре заедно и уйчо ни Тодор [22]. Но когато да излезе на двора, не знам как е бил оставен един ибрик пръстен, който брат ни го не видя, бутна го та се хчипи [**] и изля водата. Той сам каза: „Мамо, на добро е”, но на мама не стана добре, като го изпращаше, пожелахме му щастливо патувание, прекръстихме са. Той тръгна, а ние се върнахме, мама се разплака, чи това не е добро, дето хчипи ибрика, скара са на слугинята, дето го оставила на пътя.
Подир някой ден бяхме палили дома хамана [***] да са омием, мен мама беше капила главата да ми расте косата, а тя беше попарила копринено платно, та го простира на въжето, чи видяхме уйчо ни Тодор си дошел от Одрин и дойде дома малко като оплашен. „Како, какво правиш”, мама го пита: „Отиде ли Тодорчо [23] за Цариград”, а той казва, не: „Той си иде, да са не оплашиш, но той са поодари в ръката”, мама прибледня, опусна платното от ръцете си, уйчо не можеше да я утеши. В туй време истропа кочия [****] вън, истърчахме и видяхме батю завит в юргана, да му е меко, с привързана ръка през рамо, като на видя, той са позасмя, мама го прегърна: „Миличък мами, какво е това?”, „Нищо, мамо”. Помогнаха му, та слезна, но що да видим, той куца, ранен му и крака, едвам отиде до собата. Мама му постели дебели дюшеци да полегне, но той седна и расправя на мама и кака, как когато да тръгне за Цариград, земал да си туре пищовете, но те били отпънати, някой му ги от другарето нарочно отпънал и той изгърмял пищова одарил го в лявата ръка, в същото време изгърмял и другия, та го ударил в крака, също левия крак на кабата, [*****] а ръката в китката.
Всички зели да тичат и той горкия тичал към стая-
*. Кожен пояс за носене на оръжие.
29
та, без да [бил] осетил, чи е ранен, но кръвта рукнала и той паднал, тогава го свестили. Уйчо извикал д[окто]р, та го превързал и хванал кола, купил юргани, та му постелил дебело, ръката турена на възглавничка, която беше цяла в кърви потопена. Извикахме жирафина [*] Манол. Тогава нямаше изкусни доктори в Хасково, той му превърза и двете рани, но той чувствуваше силни болки, тогива мама влезна в хамама, изми мене, чи не биваше да стоя капена [**]. Дохождат хора, като излязох омита, отидох при бате си. Миличкия ми бате, като ма видял, заговори ми: „Ах, батювото, как са омило хубавичко, пак аз не мога да са омия. Донеси, донеси вода и лихеня да ми омиеш здравата ръчица.” Аз занесох и сапоних си моите ръце, земах та му измих хубаво здравата ръчица. Полях му, та той уми лицето, аз го избърсах с кърпата, а той ми хвана ръцете в неговата. Благодари ми и ми каза, чи ми е донел подарък от хубави тънки чемберчета [***] да ходя с тях превързана, та да не носа фес, чи той не обича тъй. Привечер поиска книга и мастило, написа на татко писмо, казва му, че са е ранил малко, но го моли да се неизплаши, то било малка работа, прати го с наш турчин в Караагач. Татко беше там по работа. На другата нощ татко си дойде посред нощ, той щом прочел писмото, пронизало го в сърцето, стегнали конете и хади към дома, като доде право горе при бате. Какво е било като го видя не мога описа. Тъй секи ден дохождаше жирафина да го превързва и да мъчи да вади куршумите. Какви неизказани болки търпеше клетият, как му припадаше от болки, често пъти припадаше и на мама, като го държеше в прегръдките си, когато го превързваха, и тогава едвам ги свещаваха [****].
Целият град са провървя да дойдат да го видат неговите другаре, секи
ден го посещаваха, често пъти оставаха до посред нощ. Само един се намери
да тържествува от радост, той беше наш съсед Кошти Симитчиев [24].
Той беше връстник на брат ми, но подла
30
душа, завиждаше на брат ни, чи той беше в пълна смисъл благородна душа, в тогавашно време единственият момък интелигентен, затуй секи го обичаше и почиташе. Но Симитчиев това не можеше да търпи, той искаше да бъде пръв, пък не заслужаваше това с подлата си душа, затова сега той се радваше, чи със смъртта на брат ни, той ще бъде пръв. Когато брат ни горе плачеше от болки големи, а той долу минавайки под прозорците пееше. Осем дни прекара нашият мъченик в най-ужасни болки деня и нощя и плака и въздиша до бога. Аз често пъти се криех в най-затънтеното място в къщата със запушени уши да не чувам мъките на милия ми бате, но той често нощя пращаше мама да ма събуди да отида да му прочета от нещо, та дано като слуша да забрави болките и да заспи. Аз ставах на драго сърце, отивах, той ма викаше: „Ела, батювото, я ми прочети нещичко, та дано ма приспиш”, но де го сън да му дойди, и тъй на осмия ден го хвана болестта тетанос, той са вдърви цял, ако повдигнеш главата, вдига се цялото тяло, челюстта му се вкова, не можеше нищичко да похапне, само по малко млечице през зъбите ако прекараше. Тогива чак са досетиха, чи трябва да са доведе изкусен д[окто]р, пратиха нашия турчин с кон в Пловдив с писмо до д-р Чомакова, да го молят да дойди, но той догде да дойди брат ни на 12 ден предаде богу душа и са избави от мъките. Това беше на август 20 в събота срещу неделя, майка ни като пищеше и си биеше гърдите, не беше възможно някой да я утеши, ами татко ни легнал до него, та са къса. Боже, каква жалостна картина, аз и малките братя пищим до бога: „Ах, миличък ни бате, защо ни остави, о боже, защо ни го зема едничкия ни бате!” Помня аз как се затваряхме в стаята при иконите и как на кюлени се моляхме богу да вдигне бате ни да ни го подари, но на бога било угодно и него да прибере. В неделя го погребахме славно, целият град се беше стекъл да го изпроводи до вечното жилище. Владиката и всичките свещеници бяха канили, това беше последният гръцки владика, от които дохождаха в Хасково. Същия ден пристигнал д-р Чомаков. На другия ден дохожда дома, утешава татко и мама, чи тъй била волята господня. И нему татко даде 10 л[ири] за труда, дето е дошел. Оттогива нашата къща са покри в черни скър-
31
би. Мама секи ден гледаше да са закрие нейде, да прегърне нещо от неговите дрехи и да плаче и нарежда по цели часове, докът й припадне. Аз не смеях и не можех да я утеша, но правях същото, ще си затуля главата в долапя, прегърнала кога жилетката му, кога някоя негова книга и плача до бога. И тъй аз от весело игриво момиченце, промених се, зех да ставам загрижено, меланхолично.
Но само смъртта ли беше злото, ами търговията на татко кой ще води, той се беше прострял доста, изписваха направо от Виена и Цариград стока. Сега настъпиха дни тежки, татко ни не знаеше да пиши български, аз четях писмата, що дохождаха от търговците, тука аз забелязах, че татко мъчно посреща търговските полици, аз почнах и затуй да са грижа и скърбя, но да пиша писма не можех, затова [баща ми] викаше даскал Захария [25] да му пиши писмата. Много пари беше захванал за коприненото семе, а търговците не дойдоха да го купят, той беше принуден да го прати в Австрия или в Италия, но с кого. Тогива често дохождаше у дома Златаров — утешаваше родителите ми, а най-много мама, прочиташе й отбрани книжки като за нейната скръб. Татко и мама обикнаха Христо много за тихия му характер и понеже татко остана сам, не можеше да си гледа търговията, защото нямаше кой да му пише писмата, затова той покани Христо, ако желае да остави аптеката и отиде при него на маазата като съдружник и той на драго сърце остави всичко и са сдружи с татко. Това беше през септември по панаира. Ах, колко много завистници имаше тогива „Защо да е той, не те”, най-голям завистник му беше Коста Симитчиев [26], да му беше възможно да го удави с капка вода. През м[есец] ноем[ври Христо] замина за Италия да носи бубино семе да го продава, там стоя до месец юний на пролетта [27].
Там бубиното семе не стори пари и последва голяма загуба на татко ми. На връщане Златаров слезе у дома, помня аз когато пристигна как са скрих в стаята, чи трябваше да кажа добре дошел, но как ще кажа тъй на момък, то беше голям срам, после още по-голям срам сега, как ще са покажа и тъй нея вечер мама ма вика да седна на трапезата да вечерям, но аз нето я слушам, тя ме моли, чи тъй е срамота, но аз почнах да плача и тя ма остави. Тъй мина един ме-
32
сец. Аз не сядам на трапезата и гледам да го не срещна, и това се' от пусти срам. Една неделя седях си в стаята, та си прочитах нещо, мама и леля бяха долу в стаята, а той доди от вън и като ма видя, че съм сама, застана на прага, та ми говори, чи ако аз следвам тъй да правя, то той не можел изстърпя и ще остави татко. Говори ми много, на което аз само обещах, чи вече ще сядам с всичките... Той горкият ми купил обички коралови, но как да ми ги даде не смее, но ги дал на сестричката ми тя да ми ги даде и аз се зарадвах много. . .
Това лято пак направи бубино семе с надежда дано изкара на първата година парите. И на есента трябваше пак да са ходи в Италия. Но сега Златаров не искаше му са той да отиди, той говорил на леля ми, чи ако направим годеж тогива, на което леля му казала как родителите ми са съгласни и го обичат, само чи момата е още малка, нека порасне...
Една заран току-що ставах от леглото, той слезе от горе и бързо влезна при мене, подаде ми едно писмо и си излезе, аз скрих писмото и после скришом го прочетох, там ми пишеше надълго и широко как ма обича, как с тази надежда е дошел при татко ми и си е оставил своята работа и как желае да говори с мене насаме и чуе дали аз го обичам. Той познавал, чи татко и мама го обичат и желаят да им стане зет, но трябва и от мене да чуе това, че тогива да замине за Италия. Аз са смаях как тъй аз да говоря насаме с чуждия момък, макар че живя четири месеци в къщата ни, но аз се го карах детинската и си ходех на широко с другарките. Най-после нашата слугиня Тона ми каза, чи ако не говоря с Христо, той ще напусне татко, тогива аз се стреснах, ами какво ще прави татко сам и реших, че ще говоря.
И тъй една вечер ми казва слугинята: „Тая вечер Златаров ще приказва с тебе.” Аз изстръпнах, не знаях какво да правя, само я попитах: „А мама знай ли?” Тя казва „знае” и подир вечеря слугинята го доведе в. . . нашата спалня горе, ние с Тона и малката слугиня Кика спяхме в една стая. Аз останах прикована до масата. Той почна да ми говори как ме обичал много, как само от любов към мене е дошъл при татко и. . . като ми иска извинение, чи това е против мойта воля, но тъй трябва, почна тогива да ми говори, че
33
ма обича много, още повече че съм сестра на неговия най-искрен приятел и че ако го обичам и са съглася да ме земе, той през всичкия си живот ще ми бъде верен другар и не ще подаде причина да ме оскърби за нищо, и други много, чи само за мене ходи та се лута по чужди страни с месеци... и ако сега го уверя, че и аз го обичам и му дам честна дума, само тогава ще тръгне за Италия на драго сърце. Аз само мълчах и са чудех: Божичко, сега как и какво да отговоря. Той ми говори близо два часа, най-после мене ми дойде на ума. . . едвам още в четиринадесетата си година носех златен пръстен. . . та извадих златния си пръстен от пръста, та му го дадох и само казах: „На, земи пръстена ми и са увери. На никому дума няма да кажеш.” Той зема пръстена, тури го на ръката си и ми даде неговия пръстен, като си стиснахме един другиму ръката: „На, крий го като залог на нашата любов. Сега вече ще отида радостен и ще са трудя да докажа и на дело колко те обичам...” Тогава ми каза горкият, че нищо в тоя свят не ще го примами и охлади към мене и че той ма гледа като галено дете и тъй ние двамата са годихме и заклехме помежду без свидетели, без да знаят родителите ни и че ще държим тайна докат попорасна и направим официален годеж. После ми пожела лека нощ и си отиде в стаята. Аз останах със слугинята, като я молех: „Миличка, то не казвай на мама, чи съм дала пръстена си, чи много ще ма я срам...”
И тъй подир 10 дни той пак замина за Италия и стоя 5 месеца, оттам ми писа всичко две писма, но аз четях до татко писмата му и всяко писмо имаше поздрав до мене и на мама и аз се задоволявах...
На другата година на пролетта пак отиде и пак стоя 5 месеци, там той изучи много добре италианския език, много градища е заобиколил, там е бил когато италианците се биеха с немците [28] и Гарибалди [29] се славеше по цяла Италия. Оттам донесе италиански бунтовнически песни...
През зимата мама пожела да ми хванат побратим да има кому да казвам бате. Тогива беше учител Тодор Запрянов [30], той дохождаше у дома често, та мама не искала да рекат хората, чи за мене заобикаля. Най-после му казаха и той склони и на Ивановден доде дома, дадох му цвете с жълтица, като му казах,
34
че „от сега ще та имам за брат”, също и той ми даде цвете с жълтица, като ми каза, чи „понеже си нямам своя сестра, ти ще хванеш в сърцето ми място на сестра. Аз ще та обикна като съща сестра”. От него ден аз го обикнах като брат. Като му кажех „бате”, като че виждам покойните си братя. Той дохождаше дома, донасяше ми разни книжки за прочитане. Напролет като се завърна Христо, казахме му, че си имам побратим. Той одобри, чи много умно сме постъпили и те двамата си казваха побратиме, защото Запрянов усещаше, чи мен ще дадат на Златаров. Сега Златаров беше слезнал в бащината си къща, но почти секи ден си намираше работа да дойди у дома. Това лято татко се насърчи та направи много семе, купи и други, що бяха направили. На есента Златаров пак замина за Италия. Но тая година тъй много от сякъде надошло семе и нашето се прочуло, че ни е болно и не щяли никой да го купи. И той напролет като се излупило принудил са едно да даде той с условие, че ако станат пашкулите, тогива ще го заплатят колкото са условили, а другото хвърлил в Дунава и си дойде много наскърбен. Тая година татко изгуби повече от 300 лири, но пак са не отчайваше, гледаше си другите работи, доста мъчно посрещаше [разходите]...
На есента [Христо] ма е поискал от родителите ми и те на драго сърце
са съгласили и ма пита мама дали аз го обичам и желая да ме дадат, аз се
съгласих и по Димитровден правихме годеж. Аз бях стъпила в 17-та си година.
Подир месец [Христо] пак замина за Италия да събере парите на бубиното
семе, защото го бе разнел той. Тогива търговската къща Райнов—Гешев [31]
са го много канили да остане при тях за секретар, давали са му добра заплата,
но той не е приел... Брат ми Георги пратиха в Пловдив да следва науките.
Тъй сега аз бързах да шия дарове и да веза на гергев геврета [*]
кисий с коприни и сърма. Аз от малка работех много хубаво, сама си кроях
и шиех роклите мене и на малките сестричета, които обичах и кичех като
кукли. На другата есен направихме свадба. Сега аз трябваше да остава родителския
дом на татко, мама и малките братя и сестрички. Когато бях годена, мама
роди още едно момиченце, което кръстихме Ма-
*. Вид чантички към тоалета, кръгли кисии.
35
рийка [32], нея аз тъй много обичах, деня я носех по кърмачки, защото мама беше слаба, нямаше млеко. Аз нощя я приспивах на ръцете си, като й пеях разни песни, тя ми беше любимцата. Също и на годеника. Той като дойдеше, се на ръце я носеше. Ами сега как щя да оставя Марийка и да отида в друга къща, то беше плач и олелия. . .
На есента се женихме, на 8 ноем[вр]и 1864 г. През лятото [Христо] пак отиде в Италия за някои процеси. И когато се завърна, много ме моли да отидем във Виена да живеем, той като секретар в т[ърговската] къща на Райнов и Гешев, но аз не исках по никой начин да отида. Колко ме моли, как ми описваше хубостите на Виена и охолния живот, но аз как тъй да оставя мама, братчетата си и сестричките си, чи коя мома е напуснала родното си място, та и аз да го направя (пусти ум глупав). Той тогава се примири и си остана при татко. Живеехме си в татковата къща, заобиколена с всички мили на сърцето ми. То беше райски живот за мене. После [Христо] няколко пъти ходи в Букурещ да продава анасон, там се е видял с Раковски [33], подарил е 10 лири на Българския комитет. Отвори се читалище в Хасково [34], той бе първият, който пожертвува през силите си помощ и бе избран за председател, който неуморно се трудеше за благо на отечеството. Марков [35] бе учител. Двамата бяха ядката на всяко народно дело, държаха се сказки сяка неделя в читалището, бориха се мъжки по черковния въпрос. После като се освободихме черковно от гърците, заловиха се с всичко сърце за образованието на младежта и пущаха тайно семенцата за освобождението от турците. Подир Марков дойде Ненов [36], а после Душанов [37], тогива се наговориха с Душанов, като казаха нам, чи трябва да се отвори и женско дружество [38]. Тогас направиха покани та се поканиха по-първите госпожи и записаха кой колкото обича, а мене Христо накара та откъснах от желтиците си два пендара, тогава струваха 450 гро[ша] и аз с радост ги откъсах и пожертвувах. После Душанов стоя всичко една година и си отиде. Подир него условиха Берковски [39] — момък млад, буен, патриот, условиха Мирчо Попов [40] и Заимов [41].
Това време се бяха завърнали Георги от Триест, дето следваше в тър[говско] училище и Михаил от
36
Ц[аригра]д от Роберт колеж. Той следва всичко една година и по болест не отиде вече, но сега като станаха и те членове на читалището и близки приятели на Берковски. Туй време ние си купихме къща и се пренесохме, понеже и Георги се жени, а пък Христо го поканиха за ковчежник и той прие. Братята ми и двамата бяха при татка на маазата [*]. Ние заживяхме още по-весело в нашата къща, като пълни господари, но нашата къща бе къща и на учителите. Те бяха сякоги драги госте у дома, чести гощавания, пеяне народни песни, кроене планове за освобождението.
В това време дойди апостола Левски [42], като днес помня, той бе облечен като конте и като останаха сами с Христо, затвориха вратата и си говориха, аз влязох да почерпа каве и се спрях да чакам чашите, но Христо ми даде знак да излеза, а пък аз се усетих, че тук се крои нещо, затова застанах до вратата да слушам и чух от разговора им, но не питах нищо. После се събирали в училището, та са давали клетва да работат и събуждат народа. Подир туй дохождаха писма от Левски алегорически, уж търговец и иска да купи анасон и д[руги]. Всички негови писма и устава аз съм ги пазила дома и нищо тайно не се е вършило от нас (а после Заимов много нящо изопачи в своето „Минало”, като береше лаврите само за себе си и Берковски).
В това време читалището беше в разгара си. Държаха се по ред сказки от учителите, и гражданието който обича, в което зимаха участие само брат ми Михаил и Христо. Берковски разправяше от българска история и тъй пламенно, като че им казваше: „Вземете пушките и вървете срещу турците.” Също и в женското дружество се държеха разни поучителни сказки дето и жените се посъживиха и зеха да ценят учението.
От тези пламенни сказки някой шпионин занел до ухото на каймакамина
[**], че се държат бунтовнически речи. Той един ден
повика Христо и го пита „наистина ли е това, че в училището се държат бунтовнически
сказки”. А Христо му казал: „Това е клевета, бей
37
ефендим [*], ако обичаш в неделя да отидем заедно, та и сам да чуеш”, защото той бе помак и разбираше български, и той се съгласил. Тогава Христо е казал на учителите да приготвят нещо интересно и те са приготвили от физиология, но много ясно. А в неделя каймакаминът и Христо отиват в читалището и [каймакаминът] слушал с голямо внимание, от което е останал много доволен и е казал: „Следвайте си сказките, никого няма да слушам.”
После тая зима прекарахме чудно весело. Сяка вечер се събирахме братята
ми, учителите, Мирчо, той водеше моя[та] първа братовчедка Мария, а Берковски
поиска сестра ми Евгения. Тя бе красавица в 16-та си годинка, бяла червена
като майска роза, черноока с тънки вежди, устица мънички, зъби като бисер,
черна къдрава коса, снага стройна като млада топола. Евгения не бе равнодушна
към Берковски, тя го обичаше не за неговата красота, защото той не бе красив,
но за неговото учение и за неговите пламенни речи. Тя го бе слушала в женското
др[ужест]во, защото и тя бе членка. Тя от нищо назад не оставаше, тя бе
лека, пъргава като горска сърна. От нас никой не се съгласяваше да я дадем
на Берковски, защото [беше] първа година учител, млад, беден, а пък от
града я искаха най-първите момци, търговци, богати. Евгения се считаше
като свършено вече, той бе близък приятел от дете още на бате й Георге.
Той бе говорил на бате й за нея, а той му обещавал, само да чака да порасне
Евгения, чи още е млада. А тя да либи Берковски с всичката си млада невинна
душа, не иска и да знае, че той е беден, а тя е научена на богат живот.
Един ден дойде у дома и заплака мойта мила гълъбица, моли ме: „Како, сестрице,
говори на мама да ме дадат на Берковски, нека е сиромах, аз го обичам и
ще бъда щастлива само с него, не ща богатите простаци. Како, и тебе са
искали богати момци, но ти си избрала бате, защото се е отличавал с повече
учение и с блага душа, нали како, си много щастлива сега с него, защото
той умее как да живеете. Затова и аз искам Берковски, ти, како, досега
чула ли си таквис пламенни речи, той е патриот като ба-
38
тюве, също и аз съм патриотка.” И аз обещах, че ще говоря на мама и на бате й Христа, да предумат татка, да я дадем. Тя ме прегърна та ме целуна също и аз я целунах по хубавото румено лице. После се съгласиха, та направихме годеж през февруарий, а на март 10-й ние почнахме да си градим новата къща, с голяма радост и надежда, чи ще е още по-весело да живеем в хубавата нова широка къща, а ще живеят дома и Евгения с Петра, а че кой като нас, защото ние си нямахме още деца. [Едно] момиченце добих на седмата година и тя се помина 4-месечно. Ние мечтаехме за радости и весел живот, а съдбата ни готвела горчиви дни черни.
На 15 март снаха ни доби и са поболи тежко. Доведоха д-р от Пловдив, но не можа да я спаси и на 9 апр[ил] се помина. Тогива Георги не можахме да го успокоим, съгласихме се да отидем всички в Казанлък при Мирчовата майка, там да правим В[елик]деня, само Христо и Михаил останаха у мамине, а ние отидохме. По пътя се разболя детенцето на Мария Мирчовица [43], имаше на година момиче. Като отидохме в Казанлък, силно заболя и на ден В[елик]ден се помина. Ето и там пак скръб. Минахме празниците и се завърнахме. Мирчо и Берковски си отидоха, а ние с Георге останахме в Ст[ара] Загора, защото имахме нужда от д[октор]ска помощ, всички бяхме болни. Седяхме 10 дни. Цери ни д-р Стоянов, а посли си дойдохме.
В Хасково заварих моя Христо при новата къща [44] при дюлгерите. Като ме видя, не можи да се нарадва, води ме горе, там ми разправя кое какво ще бъде. Ние тогива живеехме у какине Недялкине [45], най-голямата ни сестра, близо да таткове, затова аз все у мамине си стоях, а Христо при дюлгерите. Той не беше вече ковчежник, но имаше хора та събираха ярешки кожи за търговец. В това време е дошъл Узунов [46] и са се събирали вечер в училището по комитетските работи. Тогава Христо не е бил, защото не са намерили време да му кажат, и защото е бил залисан с дюлгерите, а още повече братята ми не са искали да го викат, защото, ако се случи с тях нещо да ги изловят и заточат, то барем бати им да остане да крепи фамилията ни. В тез събрания мнозина са искали да се убие х[аджи] Ставри [47] гръкомана и да им не пречи.
39
Тъй се и съгласили, както пише „Миналото”, и тъй уловиха убиеца [48] Узунова също и учителите. Аз много изпитвах Христо, не знаеше ли той за това, а той ми казваше: „Мен ме спаси къщата.” После като изказа Мирчо и другите изловиха ги всички, също и моите братя. Татковата къща се покри изново в черно. Настъпиха пак горчиви дене [*], сякидневни плачове, с нищо се не утешавахме.
Бедният Христо като че се присече без братята ми, той не намираше думи
да на утешава, но сам се предаваше на скръб. Той бе заварил братчетата
ми малки и ги бе обикнал като свои братя. И те го обичаха и... почитаха
като по-голям брат, тогива пак отидохме да живеем у таткове. И Христо отиде
при татко на маазата. Нашата нова къща се свърши и ние трябваше да си отидем.